Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deadhouse Gates, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Galimundi (2010 г.)
- Разпознаване и корекция
- dave (2010 г.)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2015)
Издание:
Стивън Ериксън. Дверите на Скръбния дом
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004
ИК „Бард“ ООД, 2004
ISBN: 954585
История
- — Добавяне
- — Корекция
5.
Бок’арала, изглежда, са се появили първоначално в пустините Рараку. Преди много време тези общителни същества са се разпръснали от първоначалната си родина и скоро започнали да се срещат из Седемте града. Оказали се ефикасни срещу плъховете в населените места и хората започнали не само да търпят бок’арала, но и да подпомагат развъждането им. Не след дълго оживената търговия на опитомени животинчета се превърнала в основно перо на износа…
Използването и настървените вложения в този животински вид от страна на магове и алхимици е предмет на обсъждане в трактати с по-специфично съдържание от този. Триста двайсет и първи трактат на Барук предлага сбит анализ за заинтересованите схолари…
С изключение на пясъчната буря — чието отшумяване бяха изчакали в Троб — и тревожната вест за кръвопролитието в кулата Ладро, съобщена им от един ездач от силната охрана на керван, тръгнал за Ерлитан, пътуването до Г’данисбан мина безметежно за Фидлър, Крокъс и Апсалар.
Макар Фидлър да знаеше, че рисковете, които ги очакват по пътя на юг от малкото градче в Пан’поцун Одан, са достатъчно големи, за да изровят дупки в стомаха му, беше очаквал затишие в последния етап на пътя им до Г’данисбан. Но не беше очаквал, че ще завари разбитата дезертираща армия на стан извън градските стени.
Основните сили на армията се бяха разположили по протежение на пътя, защитени от северната страна от тънка верига хълмове. Врязаният под хълмовете път ги вкара неподготвени в лагера, без нищо да ги предупреди.
Рота пехотинци патрулираше по двата странични хълма и подлагаше на разпит всеки, тръгнал да влиза в града. Ротата се поддържаше и от отделение конни воини от Ейрак, на които явно бе поверено да догонят всеки пътник, опитал се да избегне вдигнатата с подръчни средства барикада.
Налагаше се Фидлър и подопечните му да преминат, разчитайки на маскировката си. Сапьорът съвсем не се чувстваше уверен, макар че от това тясното му лице се намръщи съвсем по гралски, което на свой ред събуди бдителността на двама от тримата пазачи, излезли да ги спрат при барикадата.
— Градът е затворен — каза му с привидно безразличие този най-отпред и за да подчертае думите си, се изплю точно между копитата на коня му.
След това щеше да се разправя, че и гралският кон разбира от обиди. Преди Фидлър да успее да реагира, животното изпъна глава напред, издърпа юздите от ръцете на сапьора и захапа пазача по лицето. Извъртя главата си така, че челюстите му се стегнаха около скулите на мъжа и отпраха бузите, горната устна и носа. Рукна кръв. Пазачът се свлече на земята като чувал с камъни и от гърлото му се изтръгна пронизителен писък.
Като нямаше какво друго да награби, Фидлър спипа коня за ушите, дръпна ги здраво назад и принуди побеснялото животно да отстъпи, преди да е стъпкало тялото на рухналия в краката му пазач. Скрил уплахата си зад още по-навъсеното си лице, сапьорът отприщи порой от гралски ругатни към другите двама мъже, които бяха отстъпили панически и бяха насочили пиките си напред:
— Псета лигави побеснели! Задници козешки насрани! Жалка гледка за тия двама младоженци! Да прокълнете сватбата им свята ли искате, само две седмици след благословения ден? Или да пусна бълхите от главата си да изръфат жалката плът от меките ви кокали?
Докато Фидлър ревеше всички презрителни гралски възклицания, за които можеше да се сети, в усилието си да не даде възможност на пазачите да се окопитят, към тях дивашки препуснаха неколцина ейракски конници и завикаха:
— Грал! Десет джаката за коня ти!
— Дванайсет, грал! За мене!
— Петнайсет ти давам, и най-малката си щерка!
— Пет джаката и три конски косъма!
Фидлър се намръщи свирепо на ездачите.
— Никой от вас не е годен и пръднята на коня ми да помирише! — Но веднага се ухили, развърза пълния с бира мях от дисагите и го хвърли на най-близкия ейрак. — Но ако останем да преспим тая нощ в стана ви, боецо, всеки може да пробва топлината й с ръка. Но само по веднъж! За повече трябва да платите!
С дивашки усмивки, ейракците си заподаваха меха и всеки отпи по една дълбока глътка да подкрепи ритуалната размяна. Като споделяше с тях бирата си, Фидлър им признаваше равенство и този жест извади жилото на обидата, която бе запокитил в краката им.
Той се озърна през рамо към Крокъс и Апсалар. Изглеждаха съвсем стъписани. Фидлър преглътна гаденето си и се насили да им намигне.
Пазачите вече се бяха съвзели, но преди да са успели да ги обкръжат, диваците ги спряха с конете си.
— Тръгвайте с нас! — извика един от ейракците на Фидлър. И като един, групата им подкара покрай барикадата. Докопал се отново до юздите, Фидлър пришпори коня след тях и въздъхна, като чу, че „младоженците“ го следват.
До лагера на ейракците щеше да е надпревара и верен на ненадейно придобитата си легендарна слава, гралският кон бе решил да изпъне всеки мускул по тялото си, за да победи. Фидлър никога не беше яздил толкова силен звяр и неволно се ухили, въпреки че гледката с разпраното лице на пазача си оставаше като ледена буца, заседнала в стомаха му.
Ейракските юрти бяха разпънати по ветровитото било на близкия хълм, на голямо разстояние една от друга, за да не може сянката на съседа да оскърбява. Жени и деца се струпаха по билото да погледат надпреварата и закрещяха, щом конят на Фидлър профуча през първата редица, като избута най-бързия си противник. Изместеният кон се олюля и за малко да изхвърли ездача си от седлото от дърво и плъст, но после се изправи и изцвили с яд, че е отхвърлен от състезанието.
Вече без никакви препятствия пред себе си, Фидлър се приведе над коня си и се понесе по тревистия склон. Редицата зрители се разтвори, когато стигна билото и спря между юртите.
По обичая на всяко степно племе ейракците предпочитаха за становете си хълмистите била вместо дъното на някоя долина. Тук вятърът отвяваше хапещите насекоми — грамадни камъни държаха краищата на кожените юрти, за да не отвее и тях — а освен това можеше да се гледа и изгревът, и залезът на слънцето в часовете на ритуалните приношения.
Разположението на стана беше познато на Фидлър от ездата му с уикските съгледвачи по тези земи, по време на кампаниите на императора. В центъра на кръга юрти имаше голямо огнище с каменна подложка. Четири дървени стълба от едната страна между юртите, свързани с конопено въже, осигуряваха коневръза. Наблизо съхнеха навити на рола бали плъст, на триноги бяха разпънати сурови кожи и бяха накачени късове месо.
Десетина лагерни псета обкръжиха зъбещия се кон, щом Фидлър спря, за да се съвземе от препускането. Проскубаните джавкащи кучета можеха да създадат проблем, но той се надяваше, че подозрителността им е свързана с всеки дошъл в стана непознат, в това число и грали. Ако не, то с маскировката им беше приключило.
Отрядът конници също пристигна, воините викаха и се смееха, след което спираха край него и скачаха от седлата си. Най-накрая на билото се появиха Крокъс и Апсалар. И двамата като че ли не се бяха заразили от веселото настроение.
Лицата им напомниха на Фидлър за нахапания пазач. Той се намръщи отново, смъкна се от седлото и извика:
— Затворен ли е градът? Поредното мезлашко безумие!
Ейракският ездач, който го беше заговорил преди, се приближи, със свирепа усмивка.
— Не са мезла! Г’данисбан е освободен! Южняшките зайци се разбягаха пред заканата на Вихъра.
— Защо тогава градът е затворен за нас? Да не сме мезла?
— Чистка, грал! Градът гъмжи от мезлашки търговци и благородници. Вчера ги изловиха и днес ги екзекутират. Утре заран ще можеш да заведеш благословената си двойка в свободен град. Хайде, тая нощ ще празнуваме!
Фидлър клекна по гралския обичай.
— Значи Ша’ик е вдигнала Вихъра, а? — Погледна към Крокъс и Апсалар, сякаш изведнъж съжалил, че е поел отговорността за тях. — Започна ли войната, ейрак?
— Скоро. Прокълнати сме с нетърпение — добави мъжът с усмивка.
Крокъс и Апсалар приближиха. Ейракът отиде да се включи в приготовленията за нощното празненство. Около коня на Фидлър се трупаха хора, хвърляха монети в краката му и посягаха боязливо да го погалят по шията и хълбоците. Тримата останаха за малко сами.
— Тая гледка няма да я забравя никога — каза Крокъс, — макар да ми се иска, Гуглата да ме вземе дано. Дали ще оживее горкичкият?
Фидлър сви рамене.
— Да, ако поиска.
— Тук ли оставаме за през нощта? — попита Апсалар и се огледа.
— Освен ако не искаме да обидим ейракците и да ни разпорят коремите.
— Няма да можем да ги лъжем дълго — каза Апсалар. — Крокъс дума не знае от езика на тая страна, а моят говор е малазански.
— Онова войниче беше на годините ми — промълви крадецът дару.
Сапьорът се намръщи.
— Единствената ни друга възможност е да влезем в Г’данисбан, за да можем да погледаме възмездието на Вихъра.
— Поредното празнуване на онова, което предстои ли? — попита Крокъс. — Тоя проклет Апокалипсис, за който все говориш? Имам чувството, че в тази страна хората не правят нищо, освен да приказват.
Фидлър се окашля.
— Днешното „празнуване“ в Г’данисбан ще се изрази в одирането на живо на кожите на няколкостотин малазанци, Крокъс. Ако покажем нетърпение да видим това забележително събитие, тия ейракци може и да не се оскърбят, че ще си тръгнем рано.
Апсалар се извърна и погледна приближаващите се към тях неколцина диваци.
— Опитай, Фидлър.
Сапьорът изсъска ядосано:
— Ти заповядваш ли ми, новобранец?
Апсалар примигна.
— Мисля, че съм заповядвала… когато още си държал пешовете на полата на майка си, Фидлър. Знам го… това е онзи, дето ме беше обсебил. Неговите инстинкти екнат сега като стомана в камък. Направи каквото ти казах.
Не можа да й отговори — ейракците вече бяха дошли при тях.
— Благословени да сте, грал! — заговори единият. — Един гралски клан иде насам, за да се включи в Апокалипсиса! Дано и те да носят от бирата ви!
Фидлър отвърна с жеста на родство, поклати тъжно глава и отрони:
— Не става. Прокуден съм. Пък и тези младоженци държат да влезем в града… да видят екзекуциите и така да получат още по-голяма благословия за съюза си. Придружител съм им, трябва да изпълнявам желанията им.
Апсалар пристъпи напред и се поклони.
— Моля, не го приемайте за обида.
Не вървеше на добре. Ейракските лица пред тях бяха помръкнали.
— Прокуден? Нямаш род, който да благослови с честта си пътя ти ли, грал? Май ще трябва да те задържим за мъстта на братята ти, а те в замяна да ни оставят коня ти.
С изящно съвършенство Апсалар тропна с краче да изрази гнева на глезена щерка и невяста.
— Аз съм с дете! Откажете ли ми, ще ви прокълна! Отиваме в града! Веднага!
— Наеми някой от нас да ви придружи по пътя, благословена невясто! Но остави тоя низвергнат грал! Той не е достоен да ви служи!
Разтреперана, Апсалар посегна да вдигне воала си, възвестявайки с този жест намерението си да изрече проклятието. Ейракците се отдръпнаха боязливо.
— За коня ламтите! От алчност! Сега ще прокълна всички ви…
— Прости ни!
— Кланяме ти се ничком, невясто!
— Не пипай булото!
— Хайде, тръгвайте!
— Към града!
— Тръгвайте!
Апсалар се поколеба. За миг Фидлър си помисли, че все едно ще им тръсне проклятието си. Но тя изведнъж се обърна.
— Придружи ни и този път, грал!
Обградени от разтревожени, изплашени лица, тримата яхнаха конете си.
Ейракът, проговорил преди малко, сега пристъпи до сапьора.
— Остани само за нощта и после бягай с все сили, грал. Родът ти ще те подгони.
— Кажи им — отвърна му Фидлър, — че съм си спечелил коня в честен бой. Това им кажи.
Ейракът се намръщи.
— Те ще знаят ли за случката?
— Кой е кланът?
— Себарк.
Сапьорът поклати глава.
— Значи ще слязат само заради забавлението. Но все едно, ще им предам думите ти. Е, наистина конят си струва да убиеш човек за него.
Фидлър си спомни за пияния грал, от когото бе купил коня в Ерлитан. Диваците губеха много, влезеха ли в градовете.
— Ще изпиете ли бирата ми тая нощ, ейрак?
— Щем. Преди да са дошли гралите. Хайде, да ви няма.
Щом излязоха на пътя и наближиха северната порта на Г’данисбан, Апсалар каза:
— Сега вече сме в беда, нали?
— Това ли ти подсказва инстинктът, момиче?
Отвърна му само с гримаса.
— Е, да — въздъхна Фидлър. — В беда сме. Сбърках с тази история, че са ме прокудили. Сега като се сетя какво представление им изигра, май твоята заплаха с клетвата стигаше.
— Сигурно.
Крокъс се окашля.
— Наистина ли ще ги гледаме тези екзекуции, Фид?
Сапьорът поклати глава.
— Няма начин. Само минаваме и заминаваме, стига да можем. — Хвърли поглед към Апсалар. — А ти си обуздай малко храбростта, момиче. Още едно такова избухване и гражданите ще те отпратят през южната порта по килим от злато.
Тя му благодари с лукава усмивка.
„Не се влюбвай в тази жена, Фид, приятелю, че ще забравиш да пазиш живота на момчето и ще го наречеш игра на сляпата съдба…“
Изтърканите каменни плочи под сводестата северна порта бяха оплескани с петна от кръв, а от двете страни на пътя се въргаляха потрошени дървени кукли. Някъде отблизо се чуваха писъците на умиращо дете.
— Няма да можем да го направим — промълви Крокъс, лицето му беше пребледняло. Яздеше до Фидлър, а Апсалар сдържаше коня си малко зад двамата. По-напред по улицата се мяркаха мъже в доспехи, но пътят им навътре в града изглеждаше странно открит. Над всичко бе надвиснала димна мъгла и обгорелите коруби на търговски дюкяни и жилища зееха пусти.
Караха през купища овъглени вещи, потрошени грънци и трупове, сгърчени в ужасна смърт. За щастие писъците на умиращи деца някъде вдясно от тях бяха секнали, но откъм центъра на Г’данисбан отекваха други — също така зловещи.
Стресна ги дете, което пресече тичешком пътя им — малко момиченце, голо и покрито с рани и отоци. Притича все едно, че не ги вижда, и се сви зад някаква кола със счупени колелета няма и на петнайсет крачки от Фидлър и спътниците му. Те спряха.
От една от страничните улици се появиха шестима въоръжени мъже. Оръжията им бяха събрани безразборно и никой от тях нямаше доспехи. Черни петна засъхнала кръв покриваха опърпаните им телаби. Единият подвикна:
— Грал! Видяхте ли едно момиче? Не сме свършили с него.
Още докато го казваше, друг се ухили и посочи към обърнатата кола. Коленцата и стъпалата на детето се виждаха съвсем ясно.
— Мезла ли е? — попита Фидлър.
Водачът на групата сви рамене.
— И още как. Не бой се, грал, ще делим.
Сапьорът чу как Апсалар зад него вдиша — бавно и дълбоко.
Групата мъже се разцепи пред Фидлър, Крокъс и Апсалар. Сапьорът се наведе небрежно зад най-близкия и заби върха на дългия си нож в тила му под черепа. Гралският кон под него се извъртя, изрита със задните си копита, пръсна гръдния кош на друг от мъжете и го просна върху калдъръма.
Фидлър дръпна юздите на коня и го смуши. Понесоха се вихрено напред и събориха щедрия водач. Под копитата на коня се чу пукане на кости и болезненият трясък на строшен череп. Фидлър се извърна през рамо да види какво става с другите трима.
Двама от тях се гърчеха на каменните плочи близо до Апсалар, която седеше невъзмутимо в седлото си с по един нож кетра с широко острие във всяка ръка.
Крокъс беше слязъл и се беше навел над последния труп — изваждаше ножа за мятане от окървавеното му гърло.
Тримата се обърнаха, като чуха стърженето на грънци в камъните, и видяха как момичето изпълзя изпод колата, надигна се и хукна в сянката на близката уличка.
Откъм северната порта до ушите им стигна тропот на приближаващи конници.
— Да тръгваме! — подвикна Фидлър.
Крокъс скочи на гърба на коня си. Апсалар прибра ножовете в каниите, кимна на сапьора и стегна юздите.
— В галоп — до южната порта! — нареди той.
Изчака ги да се отдалечат, смъкна се на земята и пристъпи към двамата мъже, ранени от Апсалар. Въздъхна, като видя разпраните им чатали. „Познавах те точно такава.“
Групата конници се приближи. Всички носеха платнени колани с мътно червен цвят, вързани диагонално над ризниците. Командирът им отвори уста да заговори, но Фидлър го изпревари.
— Ничия щерка ли не е в безопасност в този прокълнат от Седемте град? Детето не беше мезла, кълна се в предците си! Това ли ви е Апокалипсисът? Моля се тогаз змийската яма да ви дочака в Седемте ада!
Командирът се мръщеше.
— Грал, казваш ми, че тия хора са били изнасилвачи?
— Една кучка мезла получава каквото й се пада, но онова момиче не беше мезла.
— И затова ги уби тия? И шестимата?
— Ами да.
— Кои бяха другите двама конници с теб?
— Двама поклонници. Заклел съм се да ги пазя.
— Но продължиха към центъра на града… без да си с тях.
Фидлър се намръщи.
Командирът огледа жертвите.
— Двама дишат още.
— Сто хиляди дъха да вземат още дано, преди Гуглата да ги вземе.
Командирът помълча малко, после каза.
— Догони си поклонниците, грал. Службата ти ще им е нужна.
Фидлър се качи на коня си и изръмжа:
— Кой управлява сега в Г’данисбан?
— Никой. Войската на Апокалипсиса държи само два квартала. До утре ще вземем и останалите.
Фидлър обърна коня и го подкара в тръс. Войниците не го последваха. Сапьорът изруга под нос — командирът беше прав, не биваше да отпраща Крокъс и Апсалар напред. Знаеше, че щяха да приемат поведението му за типично за грал — възможност да се заяде с конниците с червените пояси, да избълва няколко люти ругатни, показвайки племенната си наглост — но така рискуваше да покаже пренебрежение към клетвата си да пази подопечните си. Беше уловил лекото презрение в очите на командира. Общо взето, май се престараваше в ролята си на конен воин грал. А и ако не беше ужасяващата дарба на Апсалар, двамата наистина можеше да изпаднат в сериозна беда.
Подкара още по-силно и чак сега забеляза, че конят му откликва на всеки допир. Конят знаеше, че не е грал, но явно беше решил, че се държи както трябва, поне достатъчно добре, за да прояви към него известно уважение. Това май беше единствената му победа за този ден.
Централният площад на Г’данисбан се оказа място на ужасна касапница. Фидлър настигна спътниците си тъкмо когато излизаха с конете си на него. И двамата се извърнаха, щом чуха тропота на копита, и Фидлър успя само да им кимне, забелязал облекчението на лицата им, когато видяха, че е той.
Дори гралският кон се поколеба, когато пристъпи в края на площада. Труповете, покриващи калдъръма, бяха няколкостотин. Най-вече старци, старици и деца. Всички бяха съсечени дивашки на късове, а на някои места — живи изгорени. Вонята на затоплената от слънцето пролята кръв, на жлъчка и гниеща вече плът беше надвиснала тежко над площада.
Фидлър преглътна погнусата си и се окашля.
— След тоя площад — край на всякакъв ред.
Крокъс махна с разтреперана ръка.
— Това малазанци ли са?
— Да, момко.
— По време на завоеванието малазанските армии същото ли са правили с местните хора?
— Искаш да кажеш, дали това е възмездие?
Апсалар заговори с жар, сякаш това я засягаше лично:
— Императорът воюваше срещу армии, не срещу цивилни граждани…
— Освен в Ейрън — прекъсна я язвително Фидлър, спомнил си разговора с Бродника на духа на Танно. — Когато в града се развихриха Т’лан Имасс…
— Но не по заповед на Келанвед! — възрази тя. — Кой заповяда Т’лан Имасс да влязат в Ейрън? Ще ти кажа. Въслата, командирката на Нокътя, жената, която взе ново име…
— Ласийн. — Фидлър я изгледа озадачено. — Никога не бях чувал това твърдение, Апсалар. Писмени заповеди нямаше… поне не са намерени досега…
— Трябваше да я убиете още там — измърмори Апсалар.
Слисан, Фидлър хвърли поглед към Крокъс. Даруджистанецът само поклати глава.
— Апсалар — бавно заговори той, — ти си била дете, когато Ейрън въстана и падна в ръцете на Т’лан Имасс.
— Знам — отвърна тя. — Но тези спомени… толкова са ясни. Аз бях… изпратена в Ейрън… да видя клането. Да разбера какво е станало. И… Аз спорих с Въслата. В стаята нямаше никой друг. Само Въслата… и аз.
Стигнаха края на площада. Фидлър дръпна юздите и я изгледа продължително.
— Теб те беше обсебил Въжето — каза Крокъс. — Покровителят на убийците. Но тези спомени са на…
— На Танцьора. — И още докато го изричаше, Фидлър разбра, че е истина. — Въжето има друго име. Котильон. Дъхът на Гуглата да ме стигне, толкова е очевидно! Никой не се усъмни в убийствата. И Танцьора, както и императорът… убити от Ласийн и избраните от нея старши офицери от Нокътя. Но какво е направила Ласийн с телата? Никой не знае.
— Значи Танцьора е оживял — каза намръщено Крокъс. — И се е възнесъл. Превърнал се е в бог — покровител в Лабиринта на Сянка.
Апсалар не отвърна нищо. Само гледаше и слушаше с добре сдържана безизразност.
Фидлър се изруга наум, че е бил пълен идиот.
— Кой Дом се появи в Драконовата колода скоро след това? Сянка. Двама нови асценденти. Котильон… и Сенкотрон…
Крокъс се ококори.
— Сенкотрон е Келанвед. Не са били убити… нито един от двамата. Спасили са се с възнесение.
— В селението на Сянката. — Фидлър се усмихна кисело. — За да изпълнят желанието си за мъст, а това в един момент е довело до обсебването на едно рибарско момиче в Итко Кан от Котильон, началото на дългия, коварен път към Ласийн. Който се провали. Апсалар?
— Думите ви са верни — каза тя, без да трепне.
— Тогава защо — сърдито попита сапьорът — Котильон не се разкри пред нас? Пред Уискиджак, пред Калам? Пред Дужек? Проклятие, Танцьора ни познаваше всички — и ако този кучи син изобщо е имал понятие какво означава приятелството, то тогава хората, които току-що споменах, бяха негови приятели…
Апсалар изведнъж се изсмя и стъписа и двамата.
— Бих могла да излъжа и да кажа, че е искал да опази всички ви. Наистина ли държиш да научиш истината, Подпалвачо на мостове?
Фидлър почервеня и изръмжа:
— Държа.
— Танцьора вярваше само на двама души. Единият беше Келанвед. Другият беше Дасем Ълтър, Първия меч. Дасем е мъртъв. Съжалявам, ако това те обижда, Фидлър. Но като помисля, бих допуснала, че Котильон не вярва на никого. Дори и на Сенкотрон. Император Келанвед… е, добре. Асцендент Келанвед — Сенкотрон — о, това е нещо съвсем различно.
— Той беше глупак — заяви Фидлър и стисна юздите.
Апсалар му отвърна със странно тъжна усмивка.
— Стига приказки — каза Крокъс. — Да се махаме от тоя проклет град.
Въпреки предупреждението на командира краткият път от площада до южната порта се оказа изненадващо лишен от премеждия. Сумракът загръщаше улиците, а пушеците от горящото каре жилищни сгради хвърляше кисела мъгла и превръщаше дишането в същински ад. Яздеха през обгърнатите в мълчание последствия от жестокото клане, след като яростта е отшумяла и се връща разумът, с потрес и срам.
Беше само първият дъх на нещо, за което Фидлър бе сигурен, че ще продължи като бесен пожар. Ако малазанските легиони не се бяха оттеглили от околностите на Пан’поцун, щеше да е останала възможност да се потуши първата искра с жестокост, подобаваща за отстъпниците. Върнеш ли със същото жестоко клане на извършителите, жаждата за кръв се уталожва бързо.
Императорът щеше да действа бързо и решително. „Кълна се в дъха на Гуглата, той изобщо нямаше да позволи да се стигне толкова далече.“
Десетина минути след като напуснаха площада, тримата преминаха под опушения свод на непазената южна порта. Отвъд се простираше Пан’поцун Одан, ограничен на запад от планинската верига, отделяща Одан от Свещената пустиня Рараку. Първите нощни звезди замигаха над главите им.
Фидлър наруши тягостно проточилата се тишина.
— Има едно село, на малко повече от две левги на юг. С малко късмет ще е фасулска работа. Но белята още не ни е отминала.
Крокъс се окашля.
— Фидлър, ако Калам знаеше… за Танцьора, искам да кажа за Котильон…
Сапьорът направи гримаса и погледна към Апсалар.
— Сега щеше да е с него.
Крокъс се накани да му отвърне нещо, но бе прекъснат от писъка на пляскащото във въздуха телце, което се изтърси от тъмното и се блъсна в гърба му. Крокъс извика уплашено, а съществото се вкопчи в косата му и се покатери на главата му.
— Това е Моби — рече Фидлър, отърси се от паниката, предизвикана от появата на познайника, и примижа. — Май се е бил с някого.
Крокъс смъкна Моби и го взе в скута си.
— Целият е в кръв.
— Нищо сериозно, предполагам.
— Откъде си сигурен?
Сапьорът се ухили.
— Виждал ли си някога съешаване на бок’арала?
— Фидлър — промълви стегнато Апсалар. — Преследват ни.
Фидлър дръпна юздите, изправи се на стремената и погледна назад. В далечината от сумрака се приближаваше облак прах.
— Кланът на грал — изсъска той.
— Конете ни са уморени — каза Апсалар.
— Да. Дано Кралицата да даде да намерим свежи коне в Нови Велар.
Преди трите събиращи се пролома Калам изостави лъжливия път и предпазливо подкара коня си през сухия крайпътен канал. Старите спомени за нравите в Рараку тежаха в кокалите му. „Всичко се е изменило и всичко си е същото.“
От многобройните пътища, пресичащи хълмовете, само няколко не водеха до сигурна смърт. Лъжливите пътища бяха прокарани хитро по-далече от малкото водни ями и извори. А без вода слънцето на Рараку беше безмилостен спътник. Калам познаваше Свещената пустиня, пазеше картата й в главата си — отпреди десетилетия — и сега тя отново беше нашарена с всеки нов познат му ориентир. „Отново си дете на пустинята. Отново си слуга на святата й нужда.“
Също както вятърът и слънцето правеха с пясъка и камъка, Рараку оформяше всеки, който я бе опознал. Преминаването през нея бе закалило душите на трите роти, които щяха да получат названието „Подпалвачите на мостове“. „Не можехме и да си представим друго име. Изгорените мостове. Рараку изпепели миналото ни, всичко преди това обърна на пепел.“
Свърна коня по сипея, камъни и пясък се затъркаляха под усилния напор на животното нагоре по склона, и отново хвана истинския път по хребета, който бавно щеше да се спусне на запад към низината на Рараку.
Звездите в небето заблестяха като остриета на ножове. Белите варовикови скали лъщяха сребристи под смътната лунна светлина, отразили сякаш черните спомени за отминалия ден.
Убиецът преведе коня си между рухналите основи на две наблюдателници. Под копитата на животното застъргаха парчета глина и тухли. Ризани пресякоха пътя му, като тихо приплясваха с крилца. Чувстваше, че се е върнал в родния си дом.
— Дотук — предупреди го хриплив глас.
Калам се усмихна и спря.
— Дързък показ — продължи гласът. — Жребец с цвета на пясъка, червена телаба…
— Не крия кой съм — отвърна спокойно Калам. — Беше засякъл източника на гласа — в дълбоката сянка на падината малко зад лявата наблюдателница. Към убиеца беше насочен арбалет, но Калам знаеше, че може да избегне стрелата, като се превърти от седлото и жребецът остане между него и непознатия. Добре метнатите ножове в тъмната фигура сред сенките щяха да сложат точка на разговора. Нямаше причини да се безпокои.
— Обезоръжи го — провлече гласът.
Две яки ръце изведнъж го стиснаха за китките и дивашки го дръпнаха назад, смъкнаха го сред порой от гневни ругатни през задницата на коня. После го блъснаха по очи върху каменистата земя. Останал без въздух, Калам беше безпомощен.
Чу, че онзи, който го беше заговорил, се надигна от скривалището си и се приближи. Жребецът се озъби, но кроткият глас на непознатия бързо го усмири. Убиецът се вслуша и разбра, че свалят дисагите му и ги слагат на земята. После ги отвориха.
— Аха, той е значи.
Ръцете пуснаха Калам. Убиецът изпъшка и се превъртя. Над него стоеше мъж с гигантско телосложение, с татуирано като натрошено стъкло лице. От лявата страна на гърдите му висеше дълъг перчем. Беше с наметало от кожа на бедерин, върху къса ризница, направена сякаш от раковини. Дървената дръжка с каменен ефес на широкото, подобно на меч оръжие стърчеше под лявата му мишница. Широкият пояс над препаската му бе странно отрупан с нещо, което Калам взе за сушени гъби с различна големина. Беше висок над седем стъпки, но достатъчно мускулест, за да не изглежда дебел, а плоското му широко лице го гледаше безизразно.
Той си пое дъх, седна и промърмори почти на себе си:
— С магия ме спипа, да не го усетя.
Мъжът, който вече бе извадил Книгата на Апокалипсиса, чу мърморенето и изсумтя.
— Въобразяваш си, че никой смъртен не може да те приближи, без да го чуеш. Казваш си, че тук трябва да има намесена магия. Грешиш. Спътникът ми е тоблакай, избягал роб от платото Ледерон на Дженабакъз. Видял е седемнайсет лета, а е убил вече четиридесет и един врагове. Това на колана са ушите им. — Стана и подаде ръка на Калам. — Добре си дошъл в Рараку, Носителю. Дългото ни бдение свърши.
Калам се намръщи, но прие ръката му и го дръпнаха на крака без усилие. Убиецът отупа прахта от дрехите си.
— Не сте разбойници значи.
Непознатият се изсмя.
— Не сме. Аз съм Леоман, главатарят на личната охрана на Ша’ик. Приятелят ми не иска да казва името си на непознати и ще го оставим така. Ние сме двамата, които тя избра.
— Трябва да предам Книгата лично в ръцете на Ша’ик — каза Калам. — Не на теб, Леоман.
Набитият воин — дете на пустинята, ако можеше да се съди по цвета на облеклото му — му подаде Книгата.
— Разбира се.
Зад гърба на убиеца заговори женски глас.
— Сега можеш да ми я предадеш, Носителю.
Калам бавно притвори очи, мъчейки се да отпусне изопнатите си нерви. После се обърна.
Нямаше място за съмнение. Дребната мургава жена, стояща пред него, излъчваше сила на вълни, ветрове плющяха от нея, с мириса на прах и пясъци, с вкуса на сол и на кръв. Простоватото й лице беше нарязано с дълбоки бръчки и тя изглеждаше четиридесетинагодишна, макар Калам да подозираше, че е по-млада — суров дом беше Рараку.
Той неволно се смъкна на коляно. И протегна книгата.
— Връчвам ти, Ша’ик, Апокалипсиса. — „А с него — море от кръв… колко много разбити невинни съдби, за да бъде свалена Ласийн? Гуглата да ме вземе дано, какво направих?“
Тя я прие и на ръцете му олекна.
— Повредена е.
Убиецът я изгледа отдолу и бавно се надигна. Ша’ик се мръщеше. Пръстът й обхождаше откъснатото ъгълче на кожената подвързия.
— Какво пък, не е толкова чудно, след като е на хиляда години. Благодаря ти, Носителю. А сега ще останеш ли с моите воини? Усещам големи дарби у теб.
Калам се поклони.
— Не мога. Отредено ми е да бъда другаде. — „Бягай, Калам, преди да си изпитал дарбите на охранителите й. Бягай, преди колебанието да те е убило.“
Тъмните й очи се присвиха и го изгледаха изпитателно, след което се ококориха.
— Усещам нещо в желанието ти, макар да го прикриваш добре. Пътувай тогава. Пътят ти на юг е открит. Нещо повече, ще получиш ескорт…
— Не ми трябва ескорт, Пророчице…
— Но все едно ще получиш. — Тя махна с ръка и от сумрака се появи едро грозно туловище.
— Свята… — изсъска предупредително Леоман.
— Оспорваш думите ми? — сряза го Ша’ик.
— Тоблакаят е цяла армия, а и на мен не ми липсват дарби, Свята, но все пак…
— Още от дете — прекъсна го Ша’ик с обида в гласа — едно видение ме е обсебвало повече от всичко друго. Виждала съм този миг, Леоман, хиляда пъти. На съмване ще разтворя Книгата и Вихърът ще се надигне, и аз ще възляза от него… преродена. „Ножове в ръце и мъдрост безръка“, такива са словата на вятъра. Младост и старост. Един цял живот и един непълен. Видях го, Леоман! — Спря и вдиша дълбоко. — Никакво друго бъдеще не виждам освен това. В безопасност сме. — Ша’ик отново се обърна към Калам. — Наскоро се сдобих с… питомец, който сега ще пратя с теб, защото усещам… възможности у теб, Носителю. — И отново махна с ръка.
Грамадното грозно туловище се приближи и Калам неволно отстъпи назад. Жребецът му тихо изцвили и затрепери.
Леоман заговори.
— Апториан, Носителю, от селението на Сянка. Пратен в Рараку от Сенкотрон… да шпионира. Сега е на Ша’ик.
Звярът беше истински кошмар: близо девет стъпки висок, приклекнал на двата си задни крайника. С един преден крак, дълъг и многоставен, изпънат надолу от раздвоения му гръден кош. Змиевидният врат на демона се издигаше от изгърбените рамене до плоска издължена глава. От полуразтворената челюст стърчаха остри като игли зъби, а самата челюст беше извита, ухилена като на делфин. Главата, шията и крайниците бяха черни, а торсът мътносив. Единственото плоско черно око гледаше Калам с ужасяваща разумност.
Убиецът забеляза незарасналите белези по тялото на демона.
— Било ли се е с нещо?
Ша’ик се намръщи.
— С д’айвърс. Пустинни вълци. Прогони ги…
— По-скоро тактическо отстъпление — добави сухо Леоман. — Звярът нито яде, нито пие, доколкото забелязахме. И макар Святата да е убедена в обратното, като че ли е съвсем безмозъчен — този поглед в окото му, изглежда, е маска, която не крие почти нищо.
— Леоман непрекъснато ме изтезава със съмненията си — каза Ша’ик. — Нарочно си е избрал тази задача и започва да ми досажда.
— Съмненията са здравословни — изтърси Калам и набързо затвори уста.
Святата само се усмихна.
— Долових, че между двама ви има нещо общо. Е, остави ни тогава. Седемте свети са ми свидетели, Леоман ми стига.
Убиецът погледна за последен път към тоблакая, метна се на седлото и пое в бавен тръс на юг.
Апторианът явно предпочиташе да спазва известно разстояние между двамата; движеше се успоредно с Калам, но на двайсетина крачки встрани, като още по-тъмно петно в тъмната нощ; крачеше тромаво, но съвсем безшумно на трите си кокалести крака.
След десетина мили яздене в тръс убиецът забави жребеца си до ходом. Беше донесъл Книгата, лично се бе погрижил да се вдигне Вихърът. Откликнал бе на зова на кръвта, колкото и нечист да беше мотивът.
Очакваха го задълженията на другия му живот. Трябваше да убие императрицата и да спаси Империята. Ако успееше, бунтът на Ша’ик щеше да е обречен. Контролът щеше да се възстанови. „А ако се проваля, ще си пускат кръв една на друга, докато се изтощят. Ша’ик и Ласийн, две жени, съшити от една и съща тъкан — Гуглата да ме вземе дано, та те дори си приличат.“ И не беше трудно за Калам да види в сянката си стотици хиляди смърти. Замисли се дали сега из Седемте града гледачите на Драконовата колода не държат новосъбудилия се Вестител на Смърт в треперещите си ръце.
„Кралицата на сънищата да е благословена дано. Свърши се.“
Минути преди разсъмване Ша’ик седна кръстато пред Книгата на Апокалипсиса. Двамата й телохранители стояха от двете й страни, всеки сред руините на една от двете наблюдателници. Младият тоблакай се беше облегнал на двуръчния си меч от желязно дърво. На главата му имаше бронзов шлем без набузници, а очите му бяха скрити зад сянката на спуснатото забрало. Приятелят му беше отпуснал арбалета си до крака си. Два боздугана бяха затъкнати в широкия му кожен колан. Над островърхия си железен шлем носеше безцветен шал телаба. Под него се показваше лицето, прорязано от трийсетте години слънце и вятър. Светлосините му очи шареха неспокойно.
Първите лъчи на изгрева огряха Ша’ик. Святата посегна и разтвори Книгата.
Стрелата порази челото й на два пръста над лявото й око, желязното острие разби костта и се плъзна навътре миг преди задействаните от пружинките шипчета да се разтворят в мозъка й като смъртоносно цвете. Черепът й се пръсна.
Ша’ик рухна.
Тене Баралта изрева и загледа доволен как Аралт Арпат и Лостара Юил поведоха дванадесетте Червени мечове в щурм срещу двамата жалки телохранители.
Пустинният воин се бе снишил и се превъртя миг след смъртта на Ша’ик. Арбалетът в ръцете му изсвистя. Гръдният кош на Аралт Арпат видимо хлътна, щом желязната стрела прониза костите. Високият сержант залитна назад и се просна в прахта.
Командирът изрева гневно, извади двата си криви тълвара и се включи в щурма.
Хората на Лостара замятаха пиките си по тоблакая.
Очите на Тене Баралта се оцъклиха смаяно, след като нито една от шестте пики не можа да улучи. Невероятно подвижен за такова грамадно туловище, тоблакаят сякаш само пристъпваше между тях, изместваше тежестта си или свиваше рамо, преди да скочи в отбрана, а древният му дървен меч замахна назад и се стовари в коленете на първия Червен меч. Мъжът се срина сред облак прах със скършени нозе.
И тоблакаят се озова сред отделението пиконосци. Докато Тене Баралта тичаше към тях, видя как Лостара Юил залитна, от главата й пръсна кръв, шлемът й изхвърча и се затъркаля по покритата с раковини земя. Рухна и втори войник, с прекършено от дървения меч гърло.
Отделението на Арпат връхлетя срещу пустинния воин. Издрънчаха вериги, боздуганите се завъртяха и заудряха с безмилостна точност. Нямаше по-трудно оръжие за париране от боздугана с верига — увиваше се около всеки блок с меча и желязната топка попадаше в целта, без нищо да я спре. Най-големият му недостатък бе в това, че трудно се прибираше, но в краткия миг, в който Тене Баралта спря, за да прецени хода на битката, видя, че пустинният воин се бие еднакво добре с двете ръце и нанася ударите си в несекваща последователност така, че войниците срещу него не можеха да пробият. И още в този мигновен отрязък от време един от шлемовете се смачка от удара на желязната топка пред очите му.
Тогава Тене Баралта моментално смени тактиката. Ша’ик беше мъртва. Мисията му бе завършила с успех — Вихър нямаше да има. Беше безсмислено да жертва живота на войниците си срещу тези двама безмилостни екзекутори — които в края на краищата не бяха успели да опазят живота на Ша’ик и сега не търсеха нищо друго освен сляпа мъст. Затова той изрева да отстъпват и загледа как войниците му се забориха яростно, за да се измъкнат от двамата мъже. Усилието не мина безнаказано, защото паднаха още трима, преди останалите бойци да освободят пространство, в което да се обърнат и да побегнат.
Двама от бойците на Лостара Юил се оказаха достатъчно верни, за да повлекат със себе си замаяния сержант.
Настръхнал от гледката с обърнатите в бяг Червени мечове, Тене Баралта едва преглътна пороя горчиви проклятия. Изпънал напред двата тълвара, той заслони оттеглянето на бойците си — нервите му бяха изпънати от мисълта, че някой от двамата телохранители може да приеме предизвикателството му.
Но двамата мъже не се втурнаха да ги догонят, а останаха на позициите си пред двете наблюдателници. Пустинният воин се приведе да зареди арбалета си.
Изпънатото за стрелба оръжие беше последното, което Тене Баралта видя от двамата воини, преди да се сниши и да притича с бойците си назад в малкото дере, където бяха вързани конете им.
В стръмното сухо дере Червените мечове поставиха единствения си останал жив стрелец на обърнатата на юг скала и спряха, за да превържат раните си и да си поемат дъх. Зад тях конете зацвилиха от миризмата на кръв. Един войник плисна шепа вода върху окървавеното лице на Лостара. Тя примига и очите й бавно се пробудиха.
Тене Баралта я изгледа навъсено и изръмжа:
— Съвземи се, сержант. Трябва отново да хванеш дирята на Калам… на безопасно разстояние.
Тя кимна и опипа раната на челото си.
— Но тоя меч беше дървен.
— М-да. Но твърд като стомана. Гуглата да го вземе тоя тоблакай — и другия. Ще ги оставим да живеят.
На лицето й се изписа кисела физиономия и Лостара Юил кимна вяло.
Тене посегна с облечената си в ръкавица ръка и вдигна сержанта.
— Чудесен изстрел, Лостара Юил. Ти уби проклетата вещица и всичко, което беше свързано с нея. Императрицата ще е доволна. Повече от доволна.
Лостара махна вяло с ръка, отиде при коня си и се покатери на седлото.
— Продължаваме за Пан’поцун — каза Тене Баралта. — Да разнесем вестта — добави той с мрачна усмивка. — И не изпускай Калам, сержант.
— Още не съм се проваляла — отвърна тя.
„Знаеш, че всеки такъв провал ще го припиша на теб, нали? Много си умна, момиче.“
Изчака, докато тя се отдалечи, и се обърна навъсен към останалите си войници.
— Страхливци. Късмет извадихте, че прикрих оттеглянето ви. По конете.
Леоман разстла одеялото върху плоската земя между основите на двете наблюдателни кули и уви в него загърнатото в лен тяло на Ша’ик. Коленичи за миг пред него неподвижен, след това отри мръсната пот от челото си.
Тоблакаят стоеше наблизо.
— Тя е мъртва — промълви той.
— Това го виждам и сам — рече сухо Леоман и посегна да вземе оцапаната с кръв Книга, след което я уви грижливо в парче плат.
— Какво ще правим сега?
— Тя отвори Книгата. Беше на съмване.
— Нищо не се случи. Освен стрелата, дето прониза главата й.
— Проклет да си, знам!
Тоблакаят скръсти яките си ръце и замълча.
— Пророчеството беше ясно — каза след малко Леоман. Надигна се и примижа от болка в напрегналите се от битката мускули.
— Какво ще правим? — отново попита младежът.
— Тя каза, че ще се… възроди… — Въздъхна и погледна Книгата в ръцете си. — Ще чакаме.
Тоблакаят вдигна глава и подуши във въздуха.
— Идва буря.