Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (25)

22.

Видях стрелата слънчева,

описала в дъга безгрешна

пътя до челото му.

А щом удари, враните

се спуснаха като нощта,

поемаща си дъх.

 

„Кучешка верига“

Сеглора

Кротките вълни ближеха покритата със смет тиня под кейовете. Нощни насекоми танцуваха над самата повърхност, а брегът гъмжеше от трескавото хвърляне на хайвер на дребните змиорки. В многохилядни рояци, черни и лъскави, тварите се гърчеха под танца на насекомите. Тихият им пробив чак до пристанищния бряг беше останал от столетия почти незабелязан от хорски очи — милост, подарена единствено поради това, че видът им не ставаше за ядене.

Някъде по-навътре в тъмното се чу плисък на изсипала се отвисоко вода. Вълните, стигнали до брега от това раздвижване, бяха по-големи, по-живи — единственият знак, че е дошъл странник и е смутил тихата гледка.

Калам се дотътри до брега и се смъкна върху гъмжащата от тварите тиня. Топлата кръв продължаваше да се цеди между пръстите на дясната му ръка, притиснала раната от ножа. Беше без риза, плетената ризница беше някъде на дъното на залива, останал беше само по кожените гащи и мокасините.

Докато се измъкваше от ризницата под водата, трябваше да свали и колана и ремъците за ножовете. В отчаяното си усилие да излезе на повърхността и да напълни дробовете си с въздух беше изтървал всичко.

И беше останал без никакво оръжие.

Някъде навътре в залива един кораб се разпадаше и ужасният шум от крушението се носеше над водата. Калам отбеляза това, но само за миг. Други неща се въртяха в ума му.

Леките ухапвания по кожата му подсказаха, че змиорките негодуват от натрапническата му поява, и той изпълзя още няколко крачки по тинестия бряг. Глинени чирепи се забиваха в ръцете му, докато се катереше към първия ред на каменния вълнолом. Седна и зяпна обраслата с мъхести водорасли стена. После затвори очи и започна да се съсредоточава.

Кървенето от хълбока му намаля до тънка струйка, после спря.

След няколко минути той вече махаше от кожата си полепилите се като пиявици малки змиорки и ги хвърляше в тъмното, откъдето до ушите му достигаше щъкането на пристанищните плъхове. Тварите се приближаваха от всички страни, а беше чувал достатъчно истории, за да знае, че не е в безопасност от безстрашните им орди.

Повече не можеше да чака. Надигна се приведен и изгледа купчините, издигащи се зад стената на вълнолома. Ако имаше прилив, грамадните бронзови халки, завинтени на три четвърти от височината на гредите, щяха да са на ръка разстояние. Черен катран покриваше каменните и дървени грамади, освен по местата, където се бяха отърквали хълбоците на кораби, тласкани от водата и оставили драскотини.

„Значи само нагоре…“

Тръгна покрай стената, докато не се озова точно срещу един търговски кораб, затънал и килнат на една страна в тинята. От носа му към една от месинговите халки на кея се изпъваше дебело въже.

При нормални обстоятелства изкачването щеше да е проста работа, но дори с вътрешната си дисциплина, придобита от обучението му като Нокът, Калам не можеше да спре кръвта от наново отворилата се рана — тя капеше от хълбока му, докато лазеше по въжето. Усещаше как го напускат силите и щом стигна халката, спря, с разтреперани ръце и крака, докато се посъвземе.

Не беше имал време да помисли, откакто Салк Елан го беше хвърлил през борда, а и сега нямаше. Да проклина собствената си глупост щеше да е загуба на време. В тъмните и тесни улички на Малаз го дебнеха убийци. Следващите му няколко часа най-вероятно щяха да са последните му от тая страна на Портите на Гуглата.

Но той нямаше намерение да се превръща в лесна плячка.

Помъчи се да успокои дишането си, да спре изтичането на кръвта от раната в хълбока и безбройните ожулвания.

„Очи на покривите на складовете, с усилено от магия зрение, а аз дори риза нямам, която да скрие телесната ми топлина. Знаят, че съм ранен. Съмнявам се, че дори Ласийн, докато беше на върха на майсторството си, щеше да успее да се справи с охлаждането на плътта, ако беше загазила толкова.“

Отново затвори очи. „Засмукваш кръвта от повърхността, привличаш я надолу, за да се скрие в мускулите, по-близо до костите. Всеки дъх трябва да е леден, всеки допир по камъка — да е хладен колкото него. Никаква утайка след теб, никаква следа, никакъв цъфтеж от движението ти. Какво ще очакват от един ранен човек?“

„Не и това.“

Отвори очи, пусна едната си ръка от гривната и притисна лакът до хлъзгавия от влагата метал. Топло.

Време беше да тръгва.

Бавно се покатери върху покрития с птичи тор кей. Крайбрежната улица се изпъна пред него. Пред заключените врати на близкия склад имаше скупчени товарни коли — на по-малко от двайсет крачки.

Да затича натам означаваше да си изпроси смъртта, защото тялото нямаше да може толкова бързо да се приспособи към промяната на температурата и цъфтежът щеше да се забележи веднага.

„Една от змиорчиците е изпълзяла много надалече и ще попълзи още малко.“ Калам бавно запълзя по влажните камъни — издишваше под себе си.

„Магията прави дебнещия ленив, дебнещите са настроени единствено към онова, което според тях ще е очевидно, при усилените им сетива. Забравят за играта на сенките, играта на тъмнината, най-потайните, едва доловими знаци… Дано.“

Да погледне нагоре не можеше, но знаеше много добре, че всъщност се вижда отвсякъде, като червей, запълзял по калдъръма. Част от ума му понечи да изкрещи от паника, но убиецът й забрани. Висшата дисциплина беше безскрупулен господар — на собствения ти ум, на тялото ти и на душата ти.

По-опасно беше облачното небе да не се разтвори. Луната се бе превърнала в негов враг и ако този враг се събудеше, дори и най-мързеливите наблюдатели щяха да видят сянката, която Калам хвърляше по каменната настилка.

Минутите течаха. Той се влачеше убийствено бавно през улицата. Градът се беше смълчал, потънал беше в някакво неестествено безмълвие. В ума му се прокрадна мисъл: „Вече съм забелязан, но защо да разваляме играта? Този лов ще се превърне в едно проточено удоволствие, нещо, което да задоволи жаждата на братството за мъст. В края на краищата защо да подготвяш капан, ако убиеш жертвата си, преди да е могла дори да се добере до него?“

Горчивата логика на тази мисъл се заби като нажежена кама в гърдите му и заплаши да разбие целия му камуфлаж по-силно от всичко друго. Все пак той успя да не се надигне, вдиша и затаи дъх и чак после погледна нагоре.

Беше се озовал под първата кола, темето му забърса долницата на дъските.

Спря. Очакваха състезание по хитрина и потайност, но ловкостта на ръцете бе само един от талантите на Калам. „Винаги трябва имаш подръка някакво предимство, от най-неочакваните…“ Той се приплъзна напред, измъкна се изпод първия фургон, после мина под следващите три и се озова пред вратите на склада.

Товарният вход беше огромен, с две грамадни, плъзгащи се дървени платна, които сега бяха свързани с масивен катанец. Встрани от тях имаше друга, по-малка врата — и тя с катинар.

В бруталната сила, която този път приложи убиецът, нямаше никаква потайност. Макар самият катинар да се опъна на извиващите го ръце, халките, които го държаха, поддадоха. Тялото му, притиснало се до вратата, приглуши звука.

Катинарът и халките паднаха в ръцете му. Калам ги прибра и леко открехна вратата, колкото да може да се шмугне в тъмното вътре.

Бързо опипване из просторното помещение — и се озова пред голям сандък със сечива. Избра си клещи, брадвичка, торба с гвоздейчета и един доста позахабен работен нож, с тъп връх и нащърбено острие. Намери и една ковашка кожена работна риза и я навлече. В задната стая намери друга врата, отваряща се към уличката зад склада.

Скръбният дом беше на около шест преки оттук. „Но Салк Елан знае и те ще ме чакат. Би трябвало да съм идиот, за да тръгна право натам — а те и това знаят.“

Напъха разните сечива по джобовете на кожената риза, отключи вратата, открехна я съвсем леко и надникна навън. След като не забеляза никакво движение, я отвори още на една педя и огледа първо най-близките покриви, а после — и небето.

Никой; а облаците бяха като плътно наметало. Бледа светлина струеше от няколко прозореца, но от нея мракът само ставаше по-гъст. Някъде излая псе.

Той тръгна на пръсти по отрупаната с боклуци уличка.

Близо до края на уличката имаше ниша — мракът в нея беше непроницаем. Погледът на Калам се прикова в нея. Той стисна ножа и брадвичката и се понесе право натам.

Мракът изсипа магията си над него, щом се гмурна в нишата, толкова внезапно и неочаквано, че двамата, спотаили се вътре, не успяха дори да извадят оръжията си. Нащърбеният нож разпра гърлото на единия. Брадвичката строши няколко ребра. Калам пусна оръжието, лявата му ръка удари мъжа през устата и натресе главата му в стената. Другият Нокът — оказа се жена — се смъкна на земята с влажно хъхрене.

След миг Калам вече претърсваше труповете: прибра звездите за мятане, метателните ножове, два къси ножа с широки остриета, една гарота и най-ценната плячка от всичко — малък черен арбалет, зареден и смъртно опасен, макар и само от близко разстояние. Към него имаше и осем стрели, остриетата им бяха намазани с отровата, наречена „бял паралт“.

Взе и тънкото черно наметало от мъжкия труп и издърпа над главата си дълбоката качулка с метална мрежа над ушите. Самата качулка също беше на дупки, за да улесни периферното зрение.

Магията вече изтляваше — знак, че поне една от жертвите му беше маг. „Адски мудно — Топър доста ги е разглезил.“

Подаде се от нишата и подуши въздуха. Връзката на Ръката беше прекъсната — вече знаеха, че се е появила беда, и сигурно бавно, много предпазливо, се приближаваха.

Калам се усмихна. „Искахте бягаща жертва. Съжалявам, че ви разочаровах.“

И тръгна в нощта — излязъл на лов Нокът.

 

 

Водачът на Ръката килна глава и пристъпи на открито. След миг две други фигури излязоха от уличката и приближиха до него.

— Пролята е кръв — промърмори водачът. — Топър ще…

Тихото изщракване зад гърба му го накара да се обърне.

— Аха, сега ще разберем подробностите — каза мъжът, загледан в загърнатата в черно наметало фигура на приближаващия се.

— Убиецът е дошъл — изръмжа новодошлият.

— Ей сега ще съобщя на Топър…

— Добре. Време е да разбере.

— Какво… — почна водачът.

Двамата му спътници рухнаха върху камъните, а един грамаден юмрук се натресе в лицето му. Изпукаха кости и хрущял и водачът също се строполи.

Калам се наведе и прошепна в ухото на мъртвия:

— Знам, че можеш да ме чуеш, Топър. Две Ръце останаха. Бягай и се крий — все едно, ще те намеря.

Изправи се и прибра оръжията си.

Трупът в краката му изхъхри, после се разсмя и от устата на мъртвеца излезе призрачен глас:

— Добре си дошъл, Калам. Две ръце, викаш? Няма ги вече, приятелю…

— Уплашен си, а?

— Салк Елан, изглежда, те е пуснал твърде лесно. Боя се, че аз няма да съм толкова добър…

— Знам къде си, Топър. И идвам.

Последва дълга тишина, след което трупът проговори още веднъж, за сетен път:

— Чакам те, приятелю.

 

 

През тази нощ Имперският Лабиринт се беше нашарил с дупки като сирене — Ръка след Ръка на Нокътя нахлуваха през тях в града. Един такъв портал се разтвори точно на пътя на някакъв самотен мъж — и появата на петте фигури бе последвана от ахкане и плиснала се кръв и от шумовете, съпровождащи бързата смърт. Никой от тях не бе успял да направи повече от една стъпка по хлъзгавата каменна настилка на Малаз, преди телата им да започнат да изстиват в кротката нощ.

Писъци заотекваха по улици и улички — пищяха гражданите, заплащащи с живота си глупостта да дръзнат да излязат навън. Нокътят повече не рискуваше.

Играта, започната от Калам, се завъртя.

 

 

Мозайката в краката им беше безкрайна, многоцветните камъчета образуваха непонятни и невъобразими шарки. Ехото от стъпките им бе приглушено и почти беззвучно.

Фидлър метна арбалета си през рамо и сви равнодушно рамене.

— Ако се появи беда, ще я видим от цяла левга.

— Излъгахте Азата — съскаше налудничаво Искарал Пъст и обикаляше в кръг около групата. — На джага мястото му е под сплетена от корени гробна могила. Това беше сделката. Това беше споразумението. Това беше схемата… — Гласът му заглъхна за миг, след това подхвана отново, със съвсем различен тон: — Споразумение? Какво споразумение? Сенкотрон получи ли отговор на питането си? Азатът разкри ли древното си каменно лице? Не. Мълчание бе отговорът — на всичко. Господарят ми можеше да изрече намерението си да се издриска пред портала на Къщата, и отговорът пак нямаше да се промени. Мълчание. Е, във всеки случай поне приличаше на съгласие. Нямаше изказани възражения, нали? Да, изобщо нямаше. Някои изводи бяха необходими, о, да, много необходими. А накрая имаше и нещо като победа, нали? Само тоя джаг да не беше тук, в прегръдката на трелла. — Спря, за да си поеме дъх. — Богове, цяла вечност вървим вече!

— Май трябва да започнем пътуването си — каза Апсалар.

— Аз съм за — промърмори Фидлър. — Само че в коя посока?

Реллок беше коленичил, за да огледа плочките на мозайката. Бяха единственият източник на светлина — над главите им беше черно като катран. Всяка плочка беше широка колкото човешка длан. Сиянието, което хвърляха, пулсираше с бавен, но постоянен ритъм. Старият рибар изпъшка.

— Татко?

— Шарката тука… — Той посочи една от плочките. — Тази шарена линия тука…

Фидлър се наведе и огледа пода.

— Ако това е някаква следа или… много е крива.

— Следа ли? — Рибарят вдигна глава. — Не, това тук е Канското крайбрежие.

— Какво?

Старецът прокара чворестия си пръст по кривата линия.

— Започва от брега на Кюон, надолу до Кан, после нагоре до Коун Вор — а това тук е остров Картул, а на югоизток, ето там, в средата на плочката, това е остров Малаз.

— Опитваш се да ми кажеш, че точно тук, на тая плочка под краката ни, е изрисувана картата на по-голямата част от континента Кюон Тали? — Но още докато го изговаряше, шарката се открои пред очите му и той наистина видя онова, което твърдеше бащата на Апсалар. — Тогава — тихо попита той — какво има по другите?

— Ами, не се връзват, ако това мислиш. Има прекъсвания — други карти на други места, предполагам. Всичко е объркано, но бих казал, че мащабът е еднакъв на всички. Фидлър бавно се изправи.

— Но това означава… — Гласът му заглъхна и той се загледа в безкрайния под, простиращ се на левги във всички посоки. „Богове на Бездната! Да не би това да са всички селения? Всеки свят — всяко място, приютило Къща на Азата? Кралице на сънищата, що за сила е скрита в това?“

— В Лабиринта на Азат — заговори с трепет Маппо — можеш да отидеш… навсякъде.

— Сигурен ли си? — попита го Крокъс. — Да, тук има карти… — той посочи плочката с очертания на нея континент Кюон Тали, — но портата къде е? Пътят?

Дълго никой не проговори. Накрая Фидлър се окашля и попита:

— Хрумна ли ти нещо, момче?

Даруджистанецът сви рамене.

— Картите са си карти — тази може и на някоя маса да лежи, ако ме разбираш.

— Е, и какво предлагаш?

— Да не й обръщаме внимание. Единственото, което означават тези плочки, е, че всяка Къща, на всяко място, е част от общ модел, от някакъв велик план. Но и да знаем това, не бихме могли да го осмислим. Можем само да затънем в предположения, в игра на ума, която няма да ни доведе доникъде.

— Прав си — изсумтя сапьорът. — А ние изобщо не сме се доближили до решението в коя посока да тръгнем.

— Може би Искарал Пъст е прав — каза Апсалар. Обърна се и ботушите й изскърцаха по плочките. — Уви, той май е изчезнал.

Крокъс рязко се завъртя.

— Проклетият кучи син!

От Върховния жрец на Сянка, който допреди малко непрекъснато кръжеше около тях, наистина нямаше и помен. Фидлър се намръщи.

— Значи е разбрал и не си е направил труда да ни го обясни, преди да се скатае…

— Чакай! — спря го Маппо, пусна Икариум на земята и тръгна напред. След десетина крачки спря. — Тук. Отначало е трудно да го различиш, но сега го виждам съвсем ясно.

Треллът беше зяпнал в нещо в краката си.

— Какво намери? — попита го Фидлър.

— Елате насам… иначе е почти невъзможно да се види, макар и да не изглежда много смислено…

Всички се приближиха.

На пода беше зейнала дупка — раздрана пукнатина между плочките, в която Искарал Пъст просто беше пропаднал и изчезнал. Фидлър коленичи и се наведе над дупката.

— Дъх на Гуглата!

Плочките бяха с дебелина не повече от два пръста — и под тях нямаше стабилна основа. Под тях нямаше… нищо.

— Това ли е изходът според вас? — попита Маппо зад него.

Сапьорът се дръпна. Плочките изведнъж му се сториха като най-тънък лед.

— Проклет да съм, ако знам, но не мисля да скачам долу, за да разбера.

— Споделям опасенията ти — промърмори треллът, върна се при Икариум и отново го вдигна.

— Тази дупка може да се разшири — рече Крокъс. — Предлагам да тръгваме. Все едно накъде, само да е по-далече оттука.

— А Искарал Пъст? — обади се Апсалар. — Може да лежи някъде долу в безсъзнание.

— Забрави — отвърна Фидлър. — От това, което видях, горкият сигурно продължава да пада. Само един поглед и всичките ми кокали крещят: „Забвение“. Тоя път мисля да се доверя на инстинктите си, момиче.

— Каква тъжна кончина — въздъхна тя. — Почти бях започнала да го харесвам.

Фидлър кимна.

— Любимото на всички ни скорпионче, м-да.

Крокъс ги поведе по-далече от дупката. Ако бяха изчакали още няколко мига, щяха да видят смътно жълтата мъгла, която се издигна от зейналия мрак, сгъсти се и стана непроницаема. Задържа се, а после започна да се разсейва и когато най-сетне изчезна, с нея изчезна и дупката — все едно че никога не беше я имало. Мозайката отново си стана цяла.

 

 

„Скръбният дом. Град Малаз, сърцето на империята Малазан. Тук няма нищо за нас. Нещо повече, едно логично обяснение би подложило на изпитание дори многократно изпитаната ми изобретателност. Боя се, че трябва да напуснем.“

„Някак.“

„Но това е далече извън възможностите ми — този Лабиринт — и нещо по-лошо, греховете ми са като рани, които не искат да се затворят. Не мога да избягам от страха си. Накрая — и всички тук го знаят, макар и да не говорят за това — егоистичните ми желания превърнаха в посмешище моята цялост, клетвите ми. Имах шанс да видя края на заплахата, да я видя да свършва завинаги.“

„Как може едно приятелство да надвие подобна възможност? Как може утехата на близостта да се надигне като бог, сякаш самата промяна се е превърнала в нещо демонично? Страхливец съм — да предложа свобода, да предложа сетната въздишка на една доживотна клетва, се оказа най-големият ужас.“

„И ето я простичката истина… пътеките, по които сме вървели толкова дълго, се оказват нашия живот, сами по себе си затвор…“

 

 

Апсалар скочи напред и връхчетата на пръстите й докоснаха нечие рамо, после нечия плитка, а след това — нищо. Инерцията я отнесе до мястото, където допреди миг стояха Маппо и Икариум, тя видя зейналия мрак и пропадна в него надолу с главата.

Крокъс извика и я сграбчи за глезените. За миг бе повлечен по плочките към зейналата дупка, преди силните ръце на рибаря да го спипат и задържат.

Двамата измъкнаха Апсалар. Фидлър стоеше на десетина крачки по-нататък — уплашеният вик на даруджистанеца го беше предупредил, че са в беда.

— Няма ги! — извика Крокъс. — Пропаднаха — без никакво предупреждение, Фид!

Сапьорът изруга. „Тук сме натрапници…“ Беше слушал приказки за Лабиринти без въздух, моментална смърт за смъртните, дръзнали да стъпят в тях. Имаше нещо много нагло в това да приемеш, че всички съществуващи светове ще се кланят пред човешките нужди. „Натрапници… това място изобщо не се интересува от нас, нито има някакви закони, задължаващи го да ни приеме и опази.“

„Не забравяй, същото може да се каже за всеки друг свят.“

Изтръпна от внезапно обзелата го скръб по двамата, които беше започнал да смята за свои приятели. „А кой от нас е следващият?“

— Към мен — изръмжа им той. — И стъпвайте внимателно. — Смъкна торбата си, развърза я и извади въже. — Ще се вържем един за друг — ако някой пропадне, или го измъкваме, или отиваме всички. Съгласни ли сте?

Кимнаха му и тримата.

„Да, мисълта да се скиташ сам из този Лабиринт никак не е приятна.“

Бързо се овързаха с въжето.

Бяха изминали още хиляда крачки, когато въздухът се раздвижи — първият вятър, който бяха усетили, откакто навлязоха в Лабиринта — и четиримата залегнаха под огромното нещо, което прелетя над главите им.

Фидлър зашари с ръка за арбалета, преобърна се и погледна нагоре.

— Дъх на Гуглата!

Но трите дракона вече бяха далече, без да обръщат никакво внимание на човешките същества. Летяха в триъгълен строй, люспите по телата им бяха донякъде с цвета на охра, а размахът на крилете им — огромен. Дългите змийски опашки се бяха изпънали зад туловищата им.

— Глупаво е да си мислим — промърмори Апсалар, — че ние ще сме единствените, които ще се възползват от този свят.

— Виждал съм и по-големи — изсумтя Крокъс.

На лицето на Фидлър пробяга вяла усмивка.

— Да, знам, че си виждал.

Драконите вече почти се губеха от поглед — изведнъж се гмурнаха надолу като един, промушиха се между плочките и изчезнаха.

Дълго никой не проговори. Накрая бащата на Апсалар се окашля и рече:

— Струва ми се, че това ни подсказва нещо.

Сапьорът кимна.

— М-да.

„Пропадаш тогава, когато стигнеш там, където отиваш — макар и да не си го планирал точно.“ Сети се за Маппо и Икариум. Треллът нямаше причина, нито намерение да върви с тях чак до град Малаз. Маппо, в края на краищата, трябваше да изцери приятеля си, да го върне в съзнание. За да го направи, трябваше да си намери някое безопасно място. Колкото до Искарал Пъст… „Сигурно в този момент си е там, в подножието на скалите, и вика на бок’аралите си да му пуснат въже…“

— Добре — каза той и се надигна. — Изглежда, трябва просто да продължим да вървим… докато не се появи подходящият момент и място.

— Маппо и Икариум не са се изгубили, нито са загинали — заяви с явно облекчение Крокъс, когато закрачиха отново.

— Нито пък Върховният жрец — добави Апсалар.

— Е — промърмори даруджистанецът, — два късмета наведнъж няма.

Фидлър помисли за трите дракона — къде се бяха дянали, какви ли задачи ги чакаха — но набързо изхвърли мисълта за тях от ума си. Появата им, изчезването им, а между едното и другото — тяхното пълно безразличие към четиримата смъртни, бе едно трезво напомняне, че светът е много по-голям от онова, което очертаваше собственият им живот, собствените им желания и цели. Привидно стремглавото им гмуркане в това пътешествие се бе оказало в действителност само няколко жалки стъпки, толкова важни, колкото щъкането на някоя мравка.

„Световете продължават своя живот, извън нас, безкрайни, разгръщащи се сказания.“

Видя с вътрешния си взор как се простират хоризонтите във всички посоки и докато те растяха и се отдалечаваха главоломно, самият той ставаше все по-дребен и нищожен.

„Всички сме самотни души. Струва си човек да изпита тази нищожност, иначе заблудата, че държиш света в ръцете си, че си негов господар, е смазваща. А ние, изглежда, сме вид, твърде склонен да се поддава на тази заблуда. Непрекъснато.“

 

 

Воините на Корболо Дом празнуваха своя триумф в часовете на мрака. Звуците на пиршеството се носеха в нощта и придаваха на въздуха хладнина, нямаща нищо общо с физическата реалност на душния мрак.

В града, точно срещу северната порта, имаше един широк площад, който обикновено се използваше за стоянка на отбиващите се кервани. Сега беше пълен с бежанци. Задачата с настаняването им щеше да почака, докато се удовлетворят по-спешните нужди — храна, вода и медицински грижи.

Командир Блистиг беше възложил тези грижи на гарнизона си и войниците му се трудеха неуморно, отвръщайки по този начин на собствената си нужда да реагират на вражеския триумф извън стените. Колтейн, уикците и Седма бяха дали живота си за хората, за които сега се грижеше стражата. Грижата за препатилите какво ли не бежанци бързо се превърна в жест, ангажирал изцяло бойците.

Но и други напрежения бяха натежали във въздуха.

„Последното жертвоприношение беше ненужно. Можехме да ги спасим, ако не ни командваше тоя страхливец.“ Два вида чест се бяха сблъскали в неизбежен конфликт — дългът да спасиш живота на своите съюзници и дисциплината пред командната структура на Малазан — и от този сблъсък сега десет хиляди опитни войници се чувстваха прекършени.

Дюйкър обикаляше безцелно между бежанците. От време на време в помътения му взор изплуваха фигури и лица, мърморещи нещо безсмислено: казваха неща, за която вярваха — надяваха се, — че могат да ги утешат. Уикските младежи бяха прибрали Нил и Недер и ги пазеха със свирепост, на която никой не смееше да се опълчи. Безброй бежанци бяха измъкнати току от Портите на Гуглата и сега всеки от тях бе източник на непокорно предизвикателство — то се четеше в блесналите им очи и зъбатите им усмивки.

Дюйкър бе намерил собственото си забвение някъде дълбоко в себе си и нямаше никакво желание да напусне този затъпяващ сетивата уют. Докато се криеше там, болката можеше само да го гложди по краищата, а тези краища ставаха сякаш все по-отдалечени.

Понякога все пак до ума му стигаха думи, разни офицери и войници му съобщаваха подробности, за които явно смятаха, че би трябвало да знае. Предпазливостта, с която му ги съобщаваха, не беше нужна, тъй като знанието попиваше у него, оголено от каквото и да било чувство. Дюйкър беше станал неуязвим.

„Силанда“ с нейния товар с ранени войници не беше пристигнала, разбра той от един уикски младеж, казваше се Темулар. Флотата на адюнкта Тавори била на не повече от седмица път. Корболо Дом вероятно щял да предприеме обсада, тъй като армията на самата Ша’ик била тръгнала на поход от Рараку, армия два пъти по-голяма от тази на ренегата Юмрук. Малик Рел се бил прибрал с Върховния юмрук Пормквал в двореца. План се оформял, план да се нанесе жестока мъст, и този план бил само на няколко часа от началото си…

Дюйкър примига и се опита да се съсредоточи върху човека, който му говореше това, човека, който му съобщаваше вестта с напрегнат глас. Но когато разсъдъкът се върна с цялата си сурова бруталност, умът му отново се отдръпна. Твърде много болка бе утаена във всички спомени, свързани с будността. Дюйкър отстъпи назад, замаян.

Човекът пред него протегна силната си ръка, стисна го за яката и го придърпа към себе си. Обраслата с четина уста се движеше, оформяше думи — настоятелни, гневни думи.

— … само чрез теб, историко! Въпросът е в преценката, не разбираш ли? Единствените сведения, които сме получили досега, са от оня благородник, Нетпара. Но ни трябва войнишка оценка — разбираш ли? Проклет да си, почти се съмва!

— Какво? За какво ми говорите?

Лицето на Блистиг се изкриви.

— Малик Рел е влязъл под кожата на Пормквал. Гуглата само знае как, но е успял! Ще ударим армията на Корболо Дом — след по-малко от час, докато още е пиян, докато още е изтощен от пира. Ще излезем в атака, Дюйкър! Разбра ли ме?

„Жестоко… толкова жестоко…“

— Колко души има тук? Трябват ни точни преценки…

— Хиляди. Десетки хиляди. Стотици…

— Мислете, по дяволите! Ако успеем да смажем тези кучи синове… преди да е дошла Ша’ик…

— Не знам, Блистиг! Войската им растеше с всяка прокълната от Гуглата левга!

— Според Нетпара те са по-малко от десет хиляди…

— Той е глупак.

— Освен това приписва вината за смъртта на хиляди невинни бежанци на Колтейн…

— К… какво? — Историкът се олюля и ако не беше ръката на Блистиг, щеше да рухне.

— Не разбираш ли? Без теб, Дюйкър, тази версия за случилото се ще се наложи. Вече се разпространява и това е адски обезпокоително. Увереността се руши — желанието за възмездие отслабва…

Нямаше нужда от повече. Нещо го разтърси и той изправи рамене. Очите му блеснаха.

— Къде е той? Нетпара! Къде е?

— През последните два часа беше с Малик Рел и Пормквал.

— Заведи ме при тях.

Зад тях отекнаха един след друг няколко рога — сигнал за сбор. Погледът на Дюйкър се плъзна покрай командира към бойците, събиращи се в строй. Погледна към небето. Звездите гаснеха в предутринната светлина.

— Кълна се в бивните на Финир — изръмжа Блистиг. — Вече може да е късно…

— Заведи ме при Пормквал — при Малик Рел…

— Хайде тогава. Да побързаме.

Бежанците се бяха размърдали. Войниците крачеха сред тях да разчистят площада за армията на Върховния юмрук.

Блистиг си запробива път през тълпата, Дюйкър вървеше на крачка зад него.

— Пормквал заповяда гарнизонът ми да излезе с тях — каза Блистиг. — Като ариергард. Това е в противоречие със задълженията ми. Задачата ми е да браня града, но Върховният юмрук заговорничи с част от войниците ми, ротите се обезкървяват. Хората с мен вече са по-малко от триста души, едва ще стигнат да удържим стените. Особено след като Червените мечове са арестувани…

— Арестувани? Но защо?

— Пормквал не смее да им се довери.

— Глупак! Та това са най-верните войници на Империята, които съм срещал…

— Съгласен съм, историко. Но мнението ми няма никаква стойност…

— А моето по-добре да го нямах — отвърна Дюйкър.

Блистиг спря и го изгледа.

— Ти поддържаш ли решението на Върховния юмрук за атака?

— В името на Гуглата, не!

— Защо?

— Защото не знаем колко са отвън. По-разумно е да изчакаме Тавори, а още по-разумно — да оставим Корболо да хвърли воините си срещу тези стени.

Блистиг кимна.

— Тук можем да ги накълцаме на парчета. Въпросът е можеш ли да убедиш Пормквал във всичко, което каза току-що?

— Ти го познаваш — отвърна Дюйкър. — Аз — не.

Командирът се намръщи.

— Да вървим.

Знамената на армията на Върховния юмрук се развяваха високо над групата конници в началото на широкия булевард, извеждащ от площада. Блистиг поведе историка право към тях.

Дюйкър видя Пормквал — беше възседнал великолепен боен кон. Бронята на Върховния юмрук беше пищно украсена, по-скоро като за бляскав парад, отколкото за битка. Отрупаната със скъпоценни камъни дръжка на широк гризиански меч стърчеше над едното му бедро; шлемът му беше увенчан с изковано от злато слънце. Лицето му изглеждаше болнаво и безкръвно.

Малик Рел седеше на бял кон до Върховния юмрук, заметнат с копринен плащ и без оръжие, с увит около главата небесносин тюрбан. Обкръжаваше ги тълпа от офицери, конни, както и пеши, и сред тази група Дюйкър видя Нетпара и Пулик Алар.

Щом погледът му се спря на двамата благородници, в очите му нахлу кръв. Дюйкър ускори крачките си и подмина Блистиг, но силната ръка на командира го спря и го дръпна назад.

— Това го остави за по-късно, историко. Сега ни чака по-неотложна задача.

Разтреперан, Дюйкър едва успя да смири гнева си и да кимне.

— Хайде. Върховният юмрук ни видя.

Пормквал изгледа хладно Дюйкър, после заговори — гласът му беше писклив.

— Историко, пристигате тъкмо навреме. Днес имаме две задачи за вас и за двете присъствието ви е необходимо.

— Върховен юмрук…

— Тишина! Ако ме прекъснете още веднъж, ще заповядам да ви отрежат езика! — Замълча, овладя се и продължи: — Първо, вие ще ни придружите лично в предстоящото сражение. За да бъдете свидетел как подобава да се справи един истински пълководец с тази сган. Продажбата на живота на невинни бежанци не е сделката, която аз правя — няма да се повторят повече предишните трагедии, доскорошните престъпления и измяна! Глупците отвън току-що налягаха да спят — и ще си платят за тази своя глупост, уверявам ви.

— След това, след като ренегатите бъдат избити, ще се заемем с другите свои задължения, сред които на първо място — да арестуваме вас и военните магьосници Нил и Недер — последните останали „офицери“ на Колтейн. И ви уверявам, наказанието, след като бъдете осъден, ще подобава на тежестта на извършените от вас престъпления. — Махна на един от адютантите си и той изведе коня на Дюйкър. — Уви, животното ви съвсем не е в добра форма, но смятам, че ще ви свърши работа.

— Командир Блистиг, пригответе войниците си за марш — продължи Пормквал. — Желаем да останете в ариергард, на не повече, нито на по-малко от триста крачки зад нас. Вярвам, че това е във възможностите ви — ако не, уведомете ме веднага и с удоволствие ще поставя на ваше място някой друг, който да командва гарнизона.

— Слушам, Върховен юмрук. Задачата е във възможностите ми.

Погледът на Дюйкър се плъзна към Малик Рел и за миг историкът се учуди на доволната усмивка, пробягала по лицето на жреца. „Стари обиди, разбира се. Не си човек, с когото може да се влиза в пререкание, нали, Рел?“

Историкът отиде мълчаливо до коня си и го яхна. Погали го леко с ръка по врата.

Първите ескадрони полутежка конница се бяха построили при портите. Излезеха ли през тях, нямаше да губят време — конниците веднага щяха да се раздвоят в бърза, помитаща маневра, с цел да обкръжат стана на Корболо, докато пехотата се изсипва през портата, за да се подреди в здрави фаланги и да тръгне в марш към вражеската позиция.

— Историко.

Дюйкър се обърна. Викаше го Нетпара.

Благородникът се усмихваше.

— По-уважително трябваше да се държиш с мен. Предполагам, че вече го разбираш, макар да е твърде късно за теб.

Нетпара изобщо не забеляза как Дюйкър измъкна ботуша си от стремето.

— Заради обидите, които нанесе над особата ми… затова, че си позволи да ми посегнеш, историко, ще страдаш…

— Не се съмнявам — прекъсна го Дюйкър. — Ето ти и една последна обида. — Обкованият връх на ботуша му се вряза в гърлото на благородника и после — нагоре. Трахеята изпращя, главата се люшна назад и вратът изпука, Нетпара залитна назад и рухна тежко на каменните плочи. Очите му зяпнаха невиждащи в изсветляващото небе.

Пулик Алар изпищя.

Около историка се струпаха войници с извадени мечове.

— Разбира се — сви рамене Дюйкър. — С най-голяма радост чакам края на всичко това…

— Няма да имаш тоя късмет — изсъска пребледнял от гняв Пормквал.

Дюйкър се изсмя.

— Нали ме осъди вече като екзекутор, какво там значи още един повече, лайно такова? — Премести погледа си към Малик Рел. — Колкото до теб, джисталецо, само ела насам — животът ми още не е свършил.

Историкът не забеляза — а и никой друг — появата на един капитан от гарнизона на Блистиг. Канеше се да заговори на Дюйкър — да го уведоми за благополучното връщане на едно дете на родния му дядо. Но думата „джисталец“ го накара да се вцепени, да се облещи и да се отдръпне.

Точно тогава се отвориха портите и конните части се изляха навън. Пехотните полкове надигнаха оръжията и вълни пробягаха по железните им редици.

Кенеб отстъпи още крачка назад с тази единствена дума, отекнала в ума му. Знаеше я отнякъде, но не можа да си спомни откъде — тя кънтеше като тревожен звън в смутения му разсъдък. Някакъв вътрешен глас му крещеше, че на всяка цена трябва да намери Блистиг — все още не знаеше защо, но беше съдбоносно важно…

Но времето за това беше изтекло.

Кенеб зяпна напиращата към разтворените порти армия. Заповедта беше дадена и напорът не можеше да се спре.

Капитанът отстъпи още крачка назад, забравил за думите, които трябваше да предаде на Дюйкър. Без да забележи, се спъна в тялото на Нетпара, обърна се и побягна.

След шейсет крачки в ума му изведнъж нахлу споменът кога и как за първи път бе чул думата „джистал“.

 

 

Дюйкър излезе на равнината с конните офицери.

Армията на Корболо Дом като че ли препускаше пред тях в панически бяг — но историкът забеляза, че не изпускат оръжията си и се изтеглят в ред от могилата и по отсрещния склон. Конницата на Върховния юмрук препускаше устремно от двете им страни, бързо догонваше пешаците и напираше, за да ги обкръжи напълно. И двете крила вече се скриваха от погледа му — навлизаха между пръснатите хълмове на древните гробници.

Пехотните полкове на Върховния юмрук крачеха два пъти по-бавно, мълчаливи и напрегнати. Не можеха да се надяват, че ще догонят бягащата вражеска армия, преди конницата да довърши обкръжението и да затвори всички пътища за отстъпление.

— Точно както предсказахте, Върховен юмрук! — изрева Малик Рел на Пормквал, докато се носеха напред в галоп. — Побягнаха!

— Но няма да се измъкнат, нали? — изсмя се подрусващият се на седлото Пормквал.

„Богове на Бездната! Върховният юмрук дори не може да язди.“

Гонитбата ги отведе до билото и след това надолу по първата могила, между труповете на Седма и на уикците. Телата — със смъкнати доспехи — се въргаляха на широк откос на североизток, очертали последния маршрут на отстъпващия с бой Колтейн по склоновете на следващата могила, после около основата на още по-задната. Дюйкър едва надмогваше желанието да огледа тези тела, да потърси познати лица, свити в непознатия гърч на смъртта. Но гледаше право напред, към бягащите врагове.

От време на време Пормквал забавяше скоростта, за да остане в ядрото на пехотата. Крилата на конницата бяха отишли някъде напред и не се появяваха отново. Междувременно хилядите отстъпващи войници се криеха зад могилите, като изоставяха купища плячка.

Върховният юмрук и армията му заобикаляха тези препятствия и продължаваха гонитбата, докато не стигнаха до една широка клисура, пълна с бягащи врагове, които започнаха да се катерят по полегатите склонове. Прах се вдигна по билата на изток, на запад и точно пред тях.

— Обкръжението е завършено! — извика Пормквал. — Вижте прахта!

Дюйкър се намръщи. До ушите му смътно стигаше шум на битка. След малко той взе да затихва, а прахта се сгъсти и стана по-непроницаема.

Пехотата навлезе в клисурата.

„Тук нещо не е наред…“

Бягащите войници вече стигнаха до билата от всички страни, освен южната, но вместо да продължат в паника, започнаха да забавят, заизваждаха оръжията си и започнаха да се обръщат.

Прашната завеса зад тях се издигна високо, а после от нея започнаха да се появяват конници — не конницата на Пормквал, а племенни ездачи. След миг пръстенът от пехотинци започна да се стяга, с новите и нови редици, които се вливаха в него.

Дюйкър се извърна рязко в седлото си. На юг клисурата беше затворена като с черна порта от конницата на Седемте града.

„И така, влязохме в най-простия капан. И оставихме Ейрън без защита…“

— Малик! — изкрещя Пормквал и дръпна юздите. — Какво става?

Главата на жреца се въртеше на всички страни, зяпнала.

— Измяна! — изсъска той. Обърна рязко белия си кон и очите му се приковаха в Дюйкър. — Това е твое дело, историко! Част от сделката, за която намекна Нетпара! Не само това, виждам магията около теб — свързал си се с Корболо Дом! Богове, какви глупци сме били!

Без да го слуша, Дюйкър примижа и се загледа на юг. Беше ясно, че конните крила на Пормквал са унищожени.

— Обкръжени сме! Те са десетки хиляди! Ще ни избият до крак! — Разпенен, Върховният юмрук посочи с пръст към историка. — Убийте го! Убийте го веднага!

— Стойте! — извика Малик Рел. И се обърна към Пормквал. — Моля ви, Върховен юмрук, това го оставете на мен, моля ви! Уверявам ви, че ще получи точно каквото заслужава!

— Както кажеш, но… — Пормквал се огледа гневно. — Какво ще правим сега, Малик?

Жрецът посочи на север.

— Ето, идват конници с бяло знаме… да видим какво предлага Корболо Дом, Върховен юмрук! Какво имаме да губим?

— Не мога да говоря с тях! — изломоти Пормквал. — Не мога да мисля! Малик… моля те!

— Е, добре — отстъпи джисталският жрец, обърна коня си, заби шпори в хълбоците му и препусна през сгъстените редици на заклещената в капан армия на Юмрука.

По средата на далечния северен склон конниците се срещнаха. Преговорите продължиха по-малко от минута и Малик препусна назад.

— Ако натиснем назад, можем да прекършим частите на юг — заговори кротко Дюйкър на Върховния юмрук. — Едно изтегляне с бой до градските порти…

— Дума да не съм чул повече от теб, предател с предател!

Малик Рел се върна. На лицето му се беше изписала надежда.

— На Корболо Дом кръвопролитията са му омръзнали, Върховен юмрук! Вчерашното клане му стига!

— Какво предлага тогава?

— Единствената надежда за нас, Върховен юмрук. Трябва да заповядате на армията си да сложи оръжие — да го подреди по краищата на клисурата и да се изтегли в средата. Ще бъдат военнопленници и поради това към тях ще се прояви милост. Колкото до вас и мен, ще ни вземат като заложници. Когато пристигне Тавори, ще се уреди почетното ни връщане. Върховен юмрук, мисля, че нямаме друг избор…

Странна отпадналост обзе Дюйкър. Разбираше, че каквото и да каже, не може да склони Върховния юмрук. Слезе бавно от седлото, бръкна под корема на коня и заотвързва ремъците.

— Какво правиш, предателю? — изръмжа Малик Рел.

— Пускам коня си на свобода — кротко отвърна историкът. — Врагът няма да се интересува от него — твърде измършавял е, за да им върши работа. Ще се върне в Ейрън — това е най-малкото, което мога да направя за него. — Свали седлото, хвърли го на земята, след което измъкна юздечката от устата.

Жрецът го изгледа още един миг, леко намръщен, след което отново се обърна към Пормквал.

— Чакат отговора ни.

Дюйкър пристъпи към коня и го погали по меката муцуна.

— И се пази — прошепна в ухото му.

После отстъпи назад и го плесна по задницата. Конят подскочи, обърна се и затича на юг. Дюйкър знаеше, че ще го направи.

— Имам ли избор? — прошепна Пормквал. — За разлика от Колтейн, аз съм длъжен да се погрижа за войниците си… животът им е по-важен от всичко друго… мирът ще се върне на тази земя, рано или късно…

— Хиляди и хиляди, мъже и жени, бащи и майки ще благославят името ви, Върховен юмрук. Ако се биете сега, ако приемете горчивия и безсмислен край, ще проклинат името ви цяла вечност.

— Не мога да допусна това — съгласи се Пормквал. И се обърна към офицерите си. — Сложете оръжие. Предайте заповедта ми — всички оръжия да се положат в краищата и бойците да се оттеглят в средата на клисурата…

Дюйкър изгледа четиримата капитани, които мълчаливо слушаха командите на Върховния юмрук, после извърна очи.

 

 

Разоръжаването отне почти час. Войниците на Малазан предаваха оръжието си в пълно мълчание. Трупаха го на камари встрани от фалангите, след това се изтегляха и накрая се престроиха в плътни настръхнали редици в средата на сухото корито.

Тогава племенните конници бавно се спуснаха от склоновете и прибраха оръжието. След още двайсет минути десетхилядната малазанска войска стоеше струпана в клисурата, обезоръжена и безпомощна.

Авангардът на Корболо Дом се отдели от силите по северния хребет и подкара надолу към позицията на Върховния юмрук.

Дюйкър видя Камъст Релой, шепа бойни главатари, две невъоръжени жени, най-вероятно бяха военни магьосници, както и самия Корболо Дом, невисок набит полунапанец, с обръсната до голо глава и с лице, нашарено с белези. Усмихваше се, когато се спря със свитата си пред Върховния юмрук, Малик Рел и другите офицери.

— Добре я свърши — изръмжа на жреца.

Джисталецът слезе от коня, пристъпи напред и се поклони.

— Предавам ви Върховния юмрук Пормквал и неговите десет хиляди. Освен това ви предавам града Ейрън, в името на Ша’ик…

— Грешиш — изсмя се горчиво Дюйкър.

Малик Рел изненадано се извърна към него.

— Какви ги говориш пък сега, старче?

— Изненадан съм, че не си го забелязал — отвърна историкът. — Злорадството, изглежда, те е заслепило. Погледни по-внимателно частите наоколо, особено онези на юг…

Очите на Малик се присвиха към струпаните обезоръжени полкове и лицето му пребледня.

— Блистиг!

— Явно командирът и гарнизонът му са решили да изостанат, в края на краищата. Да, не са повече от триста, но и двамата знаем, че това ще стигне — за около седмица, докато пристигне Тавори. Стените на Ейрън са високи и добре натъпкани напоследък с отатарал, убеден съм — срещу магьосничество. Всъщност като си помисля, мога да предскажа, че в момента по тези стени стоят и Червени мечове освен хората от гарнизона. Измяната ти се провали, джисталецо. Ти се провали.

Жрецът замахна и опакото на ръката му изпращя в лицето на Дюйкър. Историкът се завъртя от дивашкия удар — пръстените по ръката раздраха едва зарасналата плът на устните и брадичката му. Той се строполи на земята и усети как нещо се пръсна до гърдите му.

Надигна се; кръв бе оцапала изтерзаното му лице. Погледна земята: очакваше да види парченца стъкло, но нямаше нищо. И на верижката на врата му нямаше нищо.

Две ръце го вдигнаха грубо на крака и го обърнаха към Малик Рел.

— Твоята смърт ще е… — почна запенено жрецът.

— Млъкни! — изръмжа Корболо и изгледа Дюйкър. — Ти си историкът, който яздеше с Колтейн.

Дюйкър се обърна към него и каза:

— Да.

— И си войник.

— Ти го каза.

— Казах го, и затова ще умреш с тези войници, не по-различно от…

— Смяташ да избиеш десет хиляди невъоръжени мъже и жени ли, Корболо Дом?

— Смятам да осакатя Тавори още преди крачето й да е стъпило на този континент. Смятам да я разгневя толкова, че да не може да мисли. Смятам да разбия тази фасада, за да мечтае за мъст дни и нощи и това да отравя всяко нейно решение.

— Винаги си си въобразявал, че си най-суровият Юмрук на Империята, нали, Корболо Дом? Мислиш си, че жестокостта е добродетел…

Пълководецът със синкавото, надраскано от белези лице само сви рамене.

— По-добре отивай при другите, Дюйкър — един войник от армията на Колтейн заслужава поне това. — След което се обърна към Малик. — Милостта ми обаче не се простира и до онзи войник, чиято стрела ни отне удоволствието с Колтейн. Къде е той, жрецо?

— Изчезна, уви. Видяхме го за последен път, когато стреля. Блистиг накара войниците си да го търсят навсякъде, но без успех. Дори и да го е намерил вече, боя се, че е в гарнизона.

Юмрукът-ренегат се намръщи.

— Много разочарования за един ден, Малик Рел.

— Корболо Дом! — изхленчи Пормквал; на лицето му все още бе изписано неверие. — Не разбирам…

— Явно, че не разбираш — отвърна командирът с отвращение. — Джисталец, наумил ли си нещо по-особено за тоя тъпак?

— Не. Той е ваш.

— Не мога да го възнаградя с достойното жертвоприношение, което съм определил за тези войници. Боя се, че това би оставило горчив вкус в устата ми. — Корболо Дом се поколеба, после въздъхна и махна вяло с ръка.

Тълварът на един от бойните главатари изсвистя зад Върховния юмрук и отсечената му глава литна във въздуха. Бойният кон на Пормквал подскочи уплашено и препусна между невъоръжените бойци, понесъл безглавия си товар. Трупът на Върховния юмрук яздеше с изящество, каквото Пормквал не бе притежавал приживе. Няколко души хванаха уплашения кон и тялото на Пормквал се хлъзна на една страна, и падна в чакащите го ръце.

Навярно беше само въображението му, но Дюйкър си помисли, че чува съвсем ясно дрезгавия смях на един бог.

 

 

Клинове не липсваха, но им отне ден и половина, докато и последният крещящ пленник бе прикован на последния висок кедър покрай Ейрънския път.

Десет хиляди мъртви и издъхващи малазанци се взираха отгоре в широкия имперски военен път — очи невиждащи и очи неразбиращи, беше все едно.

Дюйкър беше последният — забиха ръждивите железни клинове в китките и под раменете му, за да го държат високо на оплискания с кръв дървесен ствол. Други клинове забиха в глезените, в прасците и бедрата.

Болката не можеше да се сравни с нищо преживяно досега. Но още по-лошо бе осъзнаването, че ще го придружава в сетния му път чак до неизбежната безсъзнателност, а с нея — още една травма — и образите, които пареха в ума му: тези близо четиридесет часа, докато го бутаха по Ейрънския път, за да гледа един по един всички тези десет хиляди войници, вливащи се в масовото разпятие във верига от страдания, изпънала се на цели десет мили, всяка брънка — десетки мъже и жени, приковани на всяко поредно дърво, на всяко свободно място по високите грамадни стволове.

Историкът отдавна беше надмогнал потреса, когато най-сетне дойде и неговият ред, като последния войник, който трябваше да се влее в човешката верига, и го повлякоха към дървото и нагоре по скелето, притиснаха го към грапавата кора, с изпънати настрана ръце, когато усети хладното захапване на железните клинове, впити в кожата му, и после, когато чуковете замахнаха, взривилата се болка, от която червата му се изпразниха, и го оставиха сам, изцапан с пикня и изпражнения, да се гърчи. Най-голямата болка дойде, когато скелето се смъкна под него и цялата му тежест провисна на приковалите го клинове. До този момент той все още искрено вярваше, че е преживял толкова агония, колкото е способен да преживее човек.

Ала грешеше.

Сякаш след цяла вечност, през която безкрайният писък на изтерзаната му плът бе изцедил всичко от него, се появи хладна, спокойна яснота, и мислите, вяли и зареяни без посока, се надигнаха в гаснещия му ум.

„Призракът на джага… защо си мисля за него сега? За онази вечност, изпълнена със скръб? Какво е за мен той? Какво е вече който и да е или каквото и да е за мен? Най-сетне чакам Портата на Гуглата — времето за спомени, за съжаления и за разбиране свърши. Трябва вече да го разбереш, старче. Твоята безименна пехотинка те чака, а и Бълт, и ефрейтор Лист, и Лъл, и Сълмър, и Минсър. Калам и Хеборик също, сигурно. Вече оставяш едно място, населено с непознати, и отиваш в място, пълно с приятели.“

„Така поне твърдят жреците на Гуглата.“

„Това е последният дар. Приключих с този свят, защото съм сам в него. Сам.“

Призрачно лице с щръкнали бивни изпъкна пред вътрешния му взор и макар никога да не го беше виждал, той знаеше, че джагът го е намерил. Дълбоко състрадание бе изпълнило нечовешките очи на съществото, състрадание, което Дюйкър не можеше да разбере.

„Защо скърбиш, джаг? Та аз няма да обитавам вечността като теб. Няма да се върна тук, нито ще изстрадвам отново смъртното страдание, нито страданието на живия. Гуглата скоро ще ме благослови, джаг — няма нужда да скърбиш…“

Тези мисли отекнаха само за миг, а после раздраното лице на джага се стопи и тъмнината обгърна историка, притисна го и го погълна.

А с нея секна и будността.