Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (19)

16.

За Треморлор, за Пясъчния трон

говорят, че е сред Рараку.

Дом на Азата, сам стои

над изкорубена земя,

където всяка диря призрак е

и всеки призрак води

към портата на Треморлор.

 

„Шарки на Азата“

Безименните

Просналата се на запад и на изток кедрова гора беше пълна с пеперуди. Прашно зеленото на дърветата едва се виждаше под пърхащия им бледожълт саван. Покрай ровините на Ватар между голите като скелети клони растеше папрат и скриваше всичко освен керванския път.

Историкът беше изоставил колоната и беше спря коня си на върха на нисък хълм, издигащ се над гористата равнина. Кучешката верига се влачеше разтегната, умората изпъваше брънките й. Прахта се вдигаше над нея като призрачен плащ, стиснат от вятъра и подгонен на север.

Дюйкър отмести погледа си от далечината и огледа възвишението под нозете си. Под тревата като корона се подаваха ръбести каменни блокове, подредени в концентрични кръгове. Беше виждал някога такива, но не помнеше къде. Въздухът бе натежал от някаква смътна, пронизваща тревога.

От кервана се отдели в тръс някакъв конник и подкара към него. Това, че язди с усилие, си личеше. Дюйкър се намръщи. Ефрейтор Лист все още не беше се изцерил напълно. Рискуваше да окуцее завинаги с тази своя преждевременна активност, но нямаше начин да го разубеди.

— Историко — извика Лист и дръпна юздите.

— Ефрейтор, ти си глупак.

— Да, сър. Пристигна вест, от западния фланг на ариергарда. Видели са предните части на Корболо Дом.

— На запад? Значи иска да стигне до реката преди нас, точно както предположи Колтейн.

Лист кимна и избърса потта от челото си.

— Да. Конница, най-малко трийсет ескадрона.

— Ако се наложи да си пробиваме път през трийсет ескадрона, за да стигнем до брода, ще ни забавят…

— И главните сили на Корболо Дом ще захапят опашката ни, да. Точно затова Юмрукът праща напред Мармотите. Моли ви да се присъедините към тях. Ездата ще е тежка, сър, но конят ви е здрав — поне в сравнение с повечето.

„Да де, в сравнение с повечето.“

— Шест левги?!

— По-скоро седем, сър.

„Лека следобедна езда, при нормални обстоятелства.“

— Сигурно тъкмо ще пристигнем и ще трябва да обръщаме конете, за да срещнем щурма.

— Те ще са също толкова уморени колкото нас, сър.

„Съвсем не, ефрейтор, и двамата го знаем. По-лошото е, че ще ни превъзхождат с повече от трима срещу един.“

— Е, поне ще е хубава езда.

Лист кимна и погледна към гората.

— Никога не съм виждал толкова пеперуди на едно място.

— Мигрират, като птиците.

— Казват, че реката била почти пресъхнала.

— Това е добре.

— Но бродът е тесен. По-голямата част от реката минава през клисура.

— Какво показват виденията ти за тази река?

Лицето на Лист светна.

— Тя е граница, сър. Отвъд нея се простира миналото.

— А каменните кръгове на този хълм?

Младежът сепнато погледна надолу и възкликна:

— Дъх на Гуглата!

Дюйкър се усмихна криво и хвана юздите.

— Виждам, че Мармотите са тръгнали. Няма да е добре да ги караме да чакат, нали?

 

 

Силен лай разцепи въздуха при авангарда и историкът, подкарал в тръс към събралите се там офицери, с изненада видя между песовете-браничари едно домашно пале, чиято доскоро грижливо вчесвана дълга козина се бе превърнала в мръсно и опърпано валмо от тръни, засъхнала кръв и кал.

— Мислех, че този плъх отдавна е минал през корема на някое от псетата — рече Дюйкър.

— Аз вече съжалявам, че не е — отвърна Лист. — От тоя лай ме заболяха ушите. Вижте го как се ерчи, все едно че то е водачът на глутницата.

— Може и да е. Подходът, ефрейтор, може да е много ефикасен и не бива да се подценява.

Колтейн обърна коня си към двамата и каза:

— Пак пратих да доведат капитана на инженерната рота. Започвам да вярвам, че просто не съществува. Кажете ми — да сте го виждали случайно?

Дюйкър поклати глава.

— Боя се, че не, макар да ме увериха, че си е жив и здрав, Юмрук.

— Кой ви увери?

Историкът се намръщи.

— Ами… всъщност не помня.

— Точно така. Имам чувството, че сапьорите нямат никакъв капитан, но не им се ще да им назначим.

— Би било доста сложна заблуда, за да я поддържат толкова дълго, Юмрук.

— Смятате, че не са способни ли?

— О, не, сър, ни най-малко.

Колтейн изчака, но историкът нямаше какво повече да каже по въпроса и след малко Юмрукът въздъхна.

— Ще тръгнете ли с Мармотите?

— Да, Юмрук. Но моля ефрейтор Лист да остане тук, с главната колона…

— Но, сър…

— От теб да не съм чул повече нито дума, ефрейтор — прекъсна го Дюйкър. — Юмрук, той изобщо не е оздравял.

Колтейн кимна.

Конят на Бълт профуча между Юмрука и историка. Пиката на ветерана излетя от ръката му и изсвистя като светкавица през високата трева покрай пътя. Джавкащото пале изврещя уплашено, отхвърча настрани от пътя й и заподскача като дрипаво кълбо от кал и слама.

— Проклятие на Гуглата! — изръмжа Бълт. — Пак не го улучих!

— Нищо чудно, че не млъква — подхвърли Колтейн, — като се опитваш да го убиеш по няколко пъти на ден.

— Чичо, едно пале ли те ядосва? — попита учуден Дюйкър.

— Гледай ти да не ме ядосаш, старче — изръмжа уикецът.

— Е, време е да тръгвате — рече Колтейн на Дюйкър и погледна над рамото му. Историкът се обърна и видя Недер. Беше пребледняла, посърнала и затворена в себе си. От тъмните й очи все още струеше болка, но тя седеше в седлото с изправен гръб. Ръцете й бяха почернели, дори плътта под ноктите, все едно че бяха топени в катран.

Скръб прониза душата му и той извърна очи.

 

 

Щом стигнаха гората, пеперудите се вдигнаха пред тях във вихрещ се облак. Конете се занадигаха на задните си крака, някои се заспъваха, ударени от идващите след тях, и доскорошната сцена на неземна красота отстъпи място на безпорядък. А после, докато конете скачаха, цвилеха, блъскаха се и мятаха глави, напред се втурна глутницата кучета-браничари. Гмурнаха се в блатясалата низина и от пътя им се разхвърчаха рояци насекоми.

Дюйкър изплю сдъвканите крилца на някаква пеперуда, пъхнала се в устата му, зърна за миг едно от тичащите псета и това, което видя, го накара да примигне и да поклати глава невярващо. „Не, не може да бъде. Абсурд!“ Беше кучето Бент и като че ли носеше в устата си четирикрако валмо козина.

Редът се възстанови, кучетата успяха да разчистят пътя и колоната отново подкара в тръс. Нямаше ги обичайните подвиквания, шеги и походни песни, които да придружат тътена на копитата и злокобния шепот на стотиците хиляди крилца на пеперуди, галещи въздуха над главите им.

Походът придоби някакво свръхестествено свойство, гмурна се в ритъм, който изглеждаше безкраен и извънвременен, все едно че плуваха в река от мълчание. Папратта и мъртвите дървета заотстъпваха пред групички от млад кедър, твърде малобройни от тази страна на реката, за да се нарекат гора. От старите дървета бяха останали само пънове. Горичките се превърнаха в смътен фон, пред който се вихреше бледожълтото и пърхането му изпълни периферното зрение на Дюйкър толкова, че главата го заболя.

Яздеха със скоростта на браничарите — а те се оказаха неуморни, много по-здрави и жизнени от конете и ездачите, които ги следваха.

Керванският път бе най-добрата възможност да стигнат първи до брода. Конницата на Корболо Дом щеше да мине през младите кедри и щеше да се забави — макар че онова, което най-много щеше да я забави, бяха пеперудите.

След около четири левги откъм запад отекна нов звук, някакво странно шумолене, което Дюйкър в началото едва засече, докато неестественото му, неравномерно прекъсване не го накара да се вслуша. Той догони Недер и я попита какво става.

Тя го погледна плахо и каза:

— С тях е тръгнал маг. Разчиства им пътя.

— Значи Лабиринтите отново са достъпни?

— Вече от няколко дни, историко.

— Как унищожава пеперудите този маг? С огън? С вятър?

— Не. Просто отваря Лабиринта си и те потъват в него. Забележи, времето между всяко усилие е все по-дълго. Той се изморява.

— Е, това е добре.

Момичето кимна.

— Ще стигнем ли брода преди тях?

— Мисля, че да.

Излязоха на втора оголена ивица. Отвъд нея от земята се издигаха скали — накъсана линия от изток на запад, под изпълненото с пеперуди небе. Пътят се спускаше към широка просека, под която се виждаше равен жълт килим от пеперуди, движещ се бавно на изток.

„Река Ватар. Погребалната процесия на измрелите насекоми към морето.“

Бродът беше маркиран с две редици колове, с вързана на всеки кол дрипа — като опърпани знамена на удавена армия. От източната страна по течението, оттатък коловете, стоеше на котва голям кораб.

Щом го видя, Недер ахна. Дюйкър потрепери.

Корабът беше обгорял, опърлен, съвсем почернял от пожара и нито една пеперуда не кацаше на него. Греблата — повечето строшени — стърчаха безразборно. Онези, които все още бяха здрави, бяха потопени във водата и мъртвите насекоми се трупаха по тях на плътни буци.

Край едно малко тлеещо все още огнище беше вдигнат на колове навес от корабно платно. Под тази набързо стъкмена шатра седяха трима мъже.

Браничарите ги бяха обкръжили в плътен кръг и ги гледаха настръхнали.

Пронизително джавкане и Дюйкър трепна. „Богове подземни, не съм си го въобразил.“

Историкът и Недер спряха малко зад обикалящите нервно кучета. Един от мъжете под навеса — лицето и ръцете му имаха странния цвят на патиниран бронз — се надигна от навитите въжета, на които седеше, и пристъпи отвън.

Палето налетя срещу него, но изведнъж спря, престана да джавка и махна вяло с проскубаната си опашка.

Мъжът се наведе, вдигна го и го почеса зад мръсните уши. После изгледа уикците изпод вежди.

— Е, кой претендира да е старши на тая страховита орда? — попита на малазански.

— Аз — отвърна Недер.

— Съвпада — промърмори мъжът.

Дюйкър се навъси. Нещо много познато имаше в тези хора.

— Какво означава това?

— Да кажем, че ми е дошло до гуша от надути властни момиченца. Аз съм капитан Геслер, а онова там е нашият кораб, „Силанда.“

— Малцина днес биха избрали това име — рече историкът.

— Не си търсим белята. Това наистина е „Силанда“. Качихме се на него… далече оттук. Е, вие ли сте това, което е останало от ония уикци, дето слязоха в Хисар?

Недер се намеси.

— Как стана така, че ни чакате?

— Не сме ви чакали, момиченце. Бяхме извън залива Убарид, само че градът вече беше паднал и срещнахме не един вражески кораб, тъй че се свряхме тук, канехме се да се измъкнем през нощта. Решихме да тръгнем за Ейрън…

— В името на дъха на Гуглата! — възкликна Дюйкър. — Вие сте моряците от селото! В нощта на въстанието…

Геслер го изгледа намръщено.

— Вие бяхте с Кълп, нали?

— Той е, да — каза Сторми, надигна се и се приближи. — Кълна се в копитото на Финир, изобщо не мислех, че ще ви видя пак.

— Предполагам, че имате какво да разправяте — подхвърли Дюйкър.

— И още как — ухили се ветеранът.

— Колко е съставът ви? — попита Недер, вперила очи в „Силанда“.

— Трима.

— Корабният екипаж?

— Мъртви.

Ако не беше толкова уморен, историкът щеше да забележи известна сухота в този отговор.

 

 

Осемстотинте конници на клана на Мармота направиха тройно заграждение около центъра на поляната, след което започнаха да разполагат кръговата отбрана. През горичките на запад тръгнаха съгледвачи и се върнаха почти веднага с вестта, че предните отряди на Корболо Дом са пристигнали. Защитниците от външния кръг заприготвяха оръжията си, а останалите продължиха да копаят окопите.

Когато и Трут излезе от навеса и застана до Сторми и Геслер, Дюйкър забеляза, че и тримата са добили този бронзов тен. И тримата бяха без бради, а по лъсналите им темета беше набола рядка четина.

Въпреки пороя от въпроси, кипнал в мислите на историка, вниманието му беше привлечено от „Силанда“.

— Не са ви останали платна, ефрейтор. Да не би да намеквате, че само тримата сте се справили и с греблата, и с руля?

Геслер се обърна към Сторми и изръмжа:

— Пригответе се за бой — тези уикци вече са се скапали. Трут — при лодката. Може да се наложи да си разкараме бързо задниците оттук. — Обърна се рязко и изгледа историка. — „Силанда“ си върви сама, може да се каже — съмнявам се, че ще ни стигне време да ви обясним. Тая раздърпана уикска сган, като гледам, я чака последният бой — бихме могли да вземем стотина, стига да не се мръщите много на компанията…

— Ефрейтор — прекъсна го Дюйкър. — Тази „раздърпана сган“ е част от Седма. Вие сте морски пехотинци и…

— Крайбрежни. Нали? Официално не сме от Седма и не ми пука дори да сте отдавна изгубилият се брат на Кълп, ако ще ми държите такъв тон. По-добре започнете с обяснението как тъй трагично сте си изгубили униформата, и ако мине, може и да започна да ви наричам „сър“, а може и да не започна и да приключите с размазан нос.

Дюйкър примига — „Като че ли вече съм преживявал нещо подобно…“ — след което бавно продължи:

— Вие сте морски пехотинци и допускам, че Юмрук Колтейн ще се заинтересува от разказа ви, а аз, като имперски историк — също. Щабът на крайбрежните части е в Сиалк, което значи, че капитан Лъл е ваш командир. Несъмнено той също ще иска да чуе рапорта ви. Останалата част на Седма и още два уикски клана са на път за насам заедно с четиридесет и пет хиляди бежанци. Господа, откъдето и да сте дошли, вие вече сте тук, което значи, че се връщате в имперската армия.

Сторми го изгледа с присвити очи.

— Кълп ни е разправял много неща за вас, историко, макар да не си спомням нищо добро. — Поколеба се, после сгуши арбалета си в едната ръка и протегна другата. — Все пак мечтая си да го срещна тоя кучи син, за да го обвиня за всичко, което претърпяхме, макар да съжалявам, че едно кисело старче не е вече с нас, за да го увия в лентички и да ти го натикам в гърлото.

— Казва ви го с най-добри чувства — обади се Геслер.

Дюйкър пренебрегна протегнатата ръка и след малко войникът си я прибра и сви рамене.

— Трябва да знам какво е станало с Кълп — каза Дюйкър.

— И ние не бихме имали нищо против да го научим — отвърна Сторми.

Двама от бойните главатари на клана се приближиха, за да поговорят с Недер. Тя ги изслуша намръщена.

— Какво става, Недер?

Момичето махна с ръка и главатарите се оттеглиха.

— Конницата се установява на лагер нагоре по течението, на по-малко от триста крачки оттук. Подготвят се за атака. Започват да секат дървета.

— Дървета? И двата бряга тук са стръмни.

Тя кимна.

„Освен ако просто не строят палисада, а не понтонен мост, което би било безсмислено — не могат да се надяват, че ще преградят клисурата, нали?“

— Можем да вземем лодката нагоре по течението, да поразгледаме отблизо — обади се Геслер.

Недер се обърна и го прикова с поглед.

— Какво му е на кораба ви?

Геслер сви рамене.

— Малко е поопърлен, но още е годен за морето.

Тя го гледаше мълчаливо, без да мигне.

Ефрейторът направи гримаса, бръкна под опърления си елек и измъкна костена свирка, вързана на каишка на врата му.

— Екипажът е мъртъв, но това хич не ги забавя.

— И главите им са клъцнати при това — добави Сторми и широката му усмивка стъписа историка. — Това не пречи на добрите моряци, винаги съм го казвал.

— Главно са Тайст Андий — каза Геслер. — Хората се броят на пръсти. И още някакви други, в каютата… Сторми, как ги нарече Хеборик?

— Тайст Едур, сър.

Геслер кимна и отново се обърна към историка.

— Да, с Кълп прибрахме Хеборик от острова, точно както искахте. С още двама. Лошата новина е, че ги изгубихме в един шквал…

— Удавиха ли се? — В душата на Дюйкър кипна буря.

— Е, не можем да сме сигурни — отвърна Сторми. — Не знам дали паднаха във вода, когато скочиха през борда — пламнахме, а онова, което ни носеше, можеше да е вода, но можеше и да не е.

Част от Дюйкър проклинаше тази славна и така мъчителна войнишка страст към подценяването. Другата му част, потресена от това, което чуваше, го накара да седне зашеметен на калната, покрита с трупове на пеперуди земя.

— Историк, придружете тези морски в лодката — каза Недер, — но гледайте да ги задържите по-далече от брега. Магът им е изтощен, няма защо да се безпокоите от него. Трябва да разбера какво става.

„Всички сме съгласни с това, момиче.“

Геслер се наведе и го дръпна да стане.

— Хайде с нас, сър, Сторми ще ви разкаже всичко по пътя. Не че си пестим приказките, просто сме тъпи.

Сторми изсумтя.

— Пък като свърша, може да ни разкажете как с Колтейн сте успели да оцелеете толкова дълго. Виж, това със сигурност си струва да се чуе.

 

 

— От пеперудите е, нали разбирате — изпъшка Сторми и пак натисна греблата. — На цяла стъпка дълбочина са, движат се по-бавно от течението отдолу.

— Гребали сме и в ледена киша — добави Геслер. — По-лошо е.

— Не се съмнявам — промърмори Дюйкър.

За повече от час бяха изминали малко повече от сто и петдесет разтега нагоре по течението през гъстия пласт удавени пеперуди. Северният бряг се беше извисил в стръмна скална урва, обрасла с мъх и увивни растения. Приближаваха се към остър завой.

Сторми беше изброил премеждията им, доколкото позволяваха оскъдните му умения на разказвач, и тъкмо поради явната му липса на въображение всичко изглеждаше съвсем достоверно. За Дюйкър беше останала непосилната задача да схване значението на събитията, на които бяха станали свидетели войниците. Това, че огненият Лабиринт, който бяха преживели, бе променил и тримата, беше повече от очевидно и отиваше далече отвъд странния цвят на кожата им. Сторми и Трут гребяха неуморно и ги теглеха със сила като за четирима. Дюйкър изгаряше от желание да стъпи на борда на „Силанда“ и в същото време изпитваше смъртен страх. Дори без усилената от магията чувствителност на Недер аурата на ужас, излъчваща се от кораба, терзаеше сетивата му.

— Вижте ей там, сър — каза Геслер.

Бяха стигнали до завоя на реката. Една рухнала скала беше стеснила коритото и водата кипеше пенлива и забързана. Десетина изпънати въжета свързваха двата бряга на височина от над шейсет стъпки. По тях над клисурата бавно се придвижваха убаридски стрелци.

— Лесно ще ги очистим — каза Геслер откъм кърмата. — Сторми е подходящият за задачата. Можеш ли да ни задържиш на място, Трут?

— Ще пробвам.

— Чакайте — спря ги Дюйкър. — Това е гнездо на оси, което е по-добре да не дразним. Численото им превъзходство спрямо предните ни сили е много голямо. Освен това погледни от другата страна — поне сто войници вече са се прехвърлили.

— Ако са секли дървета, не е било, за да строят мост — промърмори капитанът и примижа към скалата, където се бяха присвили десетки фигури. — Някой от старшите им току-що дойде да ни погледне.

Дюйкър се вгледа и каза:

— Най-вероятно е магът. Е, ако ние не ги ужилим, дано и той се въздържи.

— Макар че е добра мишена — въздъхна Геслер.

Историкът поклати глава.

— Да се връщаме, ефрейтор.

— Добре, сър. Хайде назад, момчета.

 

 

Ядрото на войската на Корболо Дом беше заело позиции от двете страни на брода. Рядката гора бързо изчезваше с всяко ново отсечено дърво — кастреха клоните и прибираха трупите. Ничия зона с ширина не повече от седемдесет крачки разделяше двете сили. Търговският път беше оставен открит.

Недер седеше под навеса, притворила очи. Историкът изчака — подозираше, че е в магическа връзка със Сормо. След няколко минути тя въздъхна и попита, без да отваря очи:

— Какви са вестите?

— Изпънали са въжета над урвата и пращат стрелци от другата страна. Какво става, Недер? Защо Корболо Дом не атакува? Може да ни смаже като нищо.

— Колтейн е на по-малко от два часа оттук. Изглежда, вражеският командир иска да го изчака.

— Може да е усвоил арогантността на Камъст Релой.

— Един нов Юмрук и един ренегат Юмрук — изненадва ли ви, че Корболо Дом предпочита тази борба да е лична?

— Не, но със сигурност оправдава освобождаването му от императрица Ласийн.

— Юмрук Колтейн беше назначен вместо него. Всъщност императрицата даде ясно да се разбере, че Корболо няма никога да напредне в имперското командване. И той се чувства задължен да се докаже. С Камъст Релой бяхме свидетели на битки с брутална сила. Сега обаче ще видим битки на умове.

— Ако Колтейн дойде при нас, ще влезе между челюстите на дракон.

— Той го знае. И идва.

— Тогава може би наглостта е проклятието и на двете командвания.

Недер отвори очи и попита:

— Къде е ефрейторът?

Дюйкър сви рамене.

— Тук някъде. Наблизо.

— „Силанда“ ще откара колкото може да събере ранени войници — онези, които могат да се оправят. До Ейрън. Колтейн пита дали желаете да ги придружите.

„Значи не е наглост, а фатална обреченост.“ Знаеше, че трябва да се поколебае, да помисли трезво над това предложение, но се чу да отговаря:

— Не.

Тя кимна.

— Той знаеше, че ще отговорите така и че ще го кажете веднага. — Вгледа се намръщено в лицето му. — Откъде Колтейн знае тези неща?

Дюйкър се сепна.

— Мен ли питаш? Дъх на Гуглата, та този човек е уикец, момиче!

— И все пак е загадка и за нас, историко. Клановете изпълняват заповедите му, без да казват нищо. Не обща увереност, нито взаимно разбирателство пораждат това мълчание. Мълчим от страхопочитание.

Дюйкър нямаше какво да отвърне на това. Загледа се в бледожълтите облаци, които се носеха в небето. „Мигрират. Същества на инстинкта. Гмуркат се в обречени течения. Красив и ужасен танц в чест на Гуглата. Всяка стъпка е белязана. Всяка стъпка…“

 

 

Юмрукът пристигна по тъмно. Воините на Враната се изсипаха напред да отворят коридор, през който да мине авангардът, последван от фургоните, натоварени с ранените, които бяха подбрани за „Силанда“.

Колтейн, с посивяло от умора лице, спря пред чакащите пред навеса Дюйкър, Недер и Геслер. Зад него застанаха Бълт, капитаните Лъл и Сълмър, ефрейтор Лист и магьосниците Сормо и Нил.

Лъл тръгна към Геслер.

Морският се навъси и изсумтя:

— Не сте такъв красавец, какъвто ви помня, сър.

— Знам ви по описание, Геслер. Някогашен капитан, после сержант, сега — ефрейтор.

— И с главата в лайната, да, сър.

— Двама ли са останали в отделението ви?

— Е, официално един, сър. Момчето е нещо като новобранец, макар и още необучен, един вид. Тъй че сме само двама, аз и Сторми, сър.

— Сторми? Адютантът на Юмрук Картерон?

— Някога.

— Дъх на Гуглата! — Лъл се извърна към Колтейн. — Юмрук, тук имаме двама от Старата гвардия на императора… като крайбрежни морски.

— Службата беше лека, сър. Поне преди бунта.

Лъл свали шлема си и прокара пръсти през оредялата си, сплъстена от пот коса. Обърна се отново към Геслер.

— Повикайте момчето, ефрейтор.

Геслер махна с ръка и Трут излезе отпред.

Лъл го изгледа навъсено.

— Вече си официално в Морската пехота, момко.

Трут отдаде чест, с три пръста.

Бълт изсумтя. Капитан Лъл се навъси още повече.

— Къде… о, няма значение. — Обърна се отново към Геслер. — Колкото до вас и Сторми…

— Ако ни повишите, сър, ще ви фрасна по това, което е останало от лицето ви. А Сторми сигурно ще ви срита, като паднете. — Геслер се ухили.

Бълт профуча покрай Лъл и застана лице в лице с ефрейтора, толкова близо, че носовете им почти се долепиха.

— Ефрейтор — изсъска командирът, — мен също ли ще фраснете?

Усмивката на Геслер не трепна.

— Да, сър. И Гуглата да ме вземе, ако не ступам и Юмрука, стига да ме помолите учтиво.

Настъпи мъртва тишина.

Колтейн избухна в смях. Стъписването беше толкова силно, че Дюйкър и останалите го зяпнаха.

Бълт измърмори невярващо, отстъпи от Геслер, погледна историка и само поклати глава.

От смеха на Колтейн псетата нададоха дивашки вой и се струпаха настръхнали наоколо като бели призраци.

Развеселен за първи път от толкова време и без да спира да се смее, Колтейн се извърна към ефрейтора.

— И какво щеше да каже Картерон Кръст на това, боец?

— Щеше да ме фрасне в…

Не успя да довърши, защото юмрукът на Колтейн се стовари право в лицето му. Главата на Геслер отскочи назад, той залитна и тупна тежко на земята. Колтейн се извърна бясно, стиснал ръката си до гърдите, все едно че я беше натресъл в каменна стена.

Сормо пристъпи към него, хвана ръката му и я погледна.

— Духове долни, строшена е!

Всички се извърнаха към проснатия ефрейтор, който вече се надигаше; от носа му течеше кръв.

Нил и Недер се отдръпнаха панически от него. Дюйкър хвана момичето за рамото и го извърна към себе си.

— Какво има? Какво ви уплаши толкова?

Отвърна му Нил — шепнешком:

— Кръвта… този човек почти се е възнесъл!

Геслер не чу думите му. Гледаше Колтейн.

— Май ще го приема това повишение, Юмрук — процеди той през разцепените си устни.

„… почти се е възнесъл.“ Но Юмрукът… Двамата млади магьосници се бяха вторачили в Колтейн и за първи път Дюйкър видя съвсем ясно благоговението, изписано на лицата им.

„Колтейн премаза лицето на Геслер. Геслер, човек на ръба на възнесението… в какво?“ Спомни си как гребяха Сторми и Трут… необичайната им сила, както и разказа за горящия Лабиринт. „Велика бездна, и тримата… А… Колтейн?“

Сред струпалите се цареше такова объркване, че никой не чу приближаването на конете, докато ефрейтор Лист не изръмжа:

— Командир Бълт, имаме гости.

Обърнаха се, с изключение на Колтейн и Сормо. Няколко конници на Враната водеха убаридски офицер, облечен в сребриста плочеста ризница. Тъмното му лице беше скрито зад къдрава брада и мустаци, боядисани в черно. Беше без оръжие и вдигна двете си ръце с дланите напред.

— Нося поздрави от Корболо Дом, покорния слуга на Ша’ик, Командир на Южната армия на Апокалипсиса, за Юмрук Колтейн и офицерите на Седма армия.

Бълт пристъпи напред, но в същия миг се чу гласът на Колтейн — вече се бе съвзел, макар да криеше пострадалата си ръка зад гърба си.

— Какво иска Дом?

Още няколко души излязоха напред и Дюйкър се намръщи, щом видя между тях Нетпара и Пулик Алар.

— Единственото, което желае Корболо Дом, е мир, Юмрук Колтейн, и като доказателство за доблестната си дума той пощади вашите уикски конници, които дойдоха на този брод днес — след като можеше да ги унищожи до крак. Малазанската империя е прогонена от шест от Седемте святи града. Всички земи на север оттук вече са освободени. Искаме да сложим край на клането, Юмрук. Независимостта на Ейрън може да се договори в полза на съкровищницата на императрица Ласийн.

Колтейн не отвърна нищо.

Пратеникът се поколеба за миг, после продължи:

— Като още едно доказателство за мирните ни намерения, преминаването на бежанците на южния бряг няма да бъде оспорено — в края на краищата Корболо Дом много добре знае, че тъкмо тези части създават най-големи трудности на вас и на войската ви. Войниците ви могат много добре да се защитят сами — всички се уверихме в това, прави ви чест. Дори собствените ни войници пеят песни във възхвала на храбростта ви. Вие наистина сте армия, достойна да се опълчи на нашата богиня. — Замълча и огледа струпалите се благородници. — Но тези достойни граждани… тази война не е тяхна. — Отново се обърна към Колтейн. — Пътят ви през пустите земи от гората ще е достатъчно труден — няма да ви преследваме, за да ви измъчваме още повече, Юмрук. Вървете си в мир. Пратете утре бежанците през Ватар и се погрижете за себе си — и без риск за войниците ви — по милостта на Корболо Дом.

Пулик Алар пристъпи напред и каза високо:

— Съветът вярва на думата на Корболо Дом. Разрешете ни да се прехвърлим утре, Юмрук.

Дюйкър се намръщи. „Били са във връзка.“

Юмрукът изобщо не погледна благородника. Гледаше пратеника. После каза сухо:

— Предложението се отхвърля.

— Но, Юмрук…

Колтейн обърна гръб и перата по опърпания му плащ лъснаха като бронзови люспи на светлината на огъня.

Воините се скупчиха около пратеника и го принудиха да обърне коня.

Пулик Алар и Нетпара се развикаха на офицерите:

— Той трябва да премисли!

— Махайте се или кожите ви ще съдера за нова шатра. Марш! — изръмжа Бълт.

Двамата благородници заотстъпваха.

Гневният поглед на Бълт обходи тълпата и се спря на Геслер.

— Пригответе кораба си, капитане.

— Слушам, сър.

До рамото на историка Сторми промърмори:

— И едното, и другото мирише на гнило, сър.

Дюйкър кимна умислено.

 

 

Леоман ги водеше уверено през непрогледния мрак към поредния склад с продоволствие, този път скрит под плоча варовик. Докато развиваше коравия хляб, месото и плодовете — сушени, — Фелисин седна на студената земя. Трепереше.

Хеборик приседна до нея.

— Все още никаква следа от тоблакая. С късмета на Опонн, парчета от него сигурно вкисват вече в корема на оня соултейкън.

— Бие се като никой друг — каза Леоман докато разделяше дажбите. — Нали точно затова го избра Ша’ик…

— Явно е сбъркала в сметките — отвърна бившият жрец. — Щом е мъртва.

— Третият й бранител щеше да го предотврати, но Ша’ик го освободи от връзката. Опитах се да я разубедя, но не успях. Всичко е било предвидено, всеки от нас е бил тикнат в предопределената му роля.

— Доста убедително. Я ми кажи, ясно ли е пророчеството за края на въстанието? Наистина ли сме изправени пред триумфалния век на безкраен Апокалипсис? Признавам, тук има вътрешно противоречие, но все едно.

— Рараку и Дрижна са едно и също — каза Леоман. — Също толкова вечни, като хаоса и смъртта. Вашата Малазанска империя е само един кратък пламък, който вече гасне. Родени сме от мрака и в мрака се връщаме. Това са истините, от които толкова се боиш и ги отхвърляш в страха си.

— Не съм ничия кукла — сопна се Фелисин.

Леоман отвърна само с тих смях.

— Ако превръщането в Ша’ик означава това, по-добре се върни при онзи изсъхнал труп при портата и чакай да дойде някоя друга.

— Превръщането ти в Ша’ик няма да разбие заблудите ти за независимост — рече Леоман. — Освен ако сама не го поискаш, разбира се.

„Толкова е тъмно, че нищо не се вижда. Ние сме само безтелесни гласове, увлечени в безсмислен спор тук, в затънтената пустош. Святата Рараку се надсмива над плътта ни, превръща ни само в звуци, борещи се с огромната тишина.“

Чуха се тихи приближаващи се стъпки и Леоман подвикна:

— Ела да ядеш.

Нещо тупна меко на земята до Фелисин. Лъхна я миризма на сурово месо.

— Мечка с бяла козина — избоботи тоблакаят. — За миг ми се стори, че съм се върнал у дома в Ледерон. Недаур, така ги наричаме тези зверове. Но се борихме върху пясък и камъни, а не върху сняг и лед. Донесох кожата, главата и ноктите. Звярът беше два пъти по-голям от всеки, който съм виждал.

— О, направо не мога да дочакам да съмне — промърмори Хеборик.

— Следващото утро е последното преди оазиса — каза едрият дивак на Леоман. — Тя трябва да мине през ритуала.

Настъпи тишина.

Хеборик се окашля.

— Фелисин…

— Четири гласа — зашепна тя. — Без кости, без плът, само крехки звуци, прогласящи самите себе си. Четири гледни точки. Тоблакаят е чистата вяра, но един ден ще я изгуби напълно…

— Вече е започнал — промърмори Леоман.

— А Хеборик, възнаграденият жрец без вяра, един ден ще я открие отново. Леоман, майсторът измамник, който гледа на света с очи, по-цинични и от Хеборик в трескавата му слепота, но все търси тъмнината… с надежда… И най-сетне Фелисин. Ах, коя ли е тази жена в тези детски одеяния? Удоволствия на плътта, лишена от удоволствието. Същности, покорени една след друга. Копнеж за доброта зад всяка жестока дума, която изрича. Тя не вярва в нищо. Изгоряло кандило, празно. Хеборик има невидими ръце и това, в което са се вкопчили те сега, е сила и истина, която все още не може да долови. Ръцете на Фелисин… ах, вкопчвали са се и те, и са докосвали, хлъзгави са били и са били мокри, ала нищо не са държали. Животът се изплъзва от тях като призрак… Всичко беше непълно, Леоман, докато двамата с Хеборик не дойдохме при вас. При теб и при това жалко дете за спътник. Книгата, Леоман.

Чу шумоленето, докато той я вадеше.

— Отвори я.

— Ти трябва да я отвориш — а и не е съмнало! Ритуалът…

— Отвори я.

— Ти…

— Къде ти е вярата, Леоман? Не разбираш, нали? Изпитът не е само за мен. Изпитът е за всеки от нас. Тук. Сега. Отвори Книгата, Леоман.

Чу дрезгавия му дъх, чу как се забави, чу как се укроти под натиска на някаква свирепа воля. Кожената подвързия тихо изпука.

— Какво виждаш, Леоман?

— Нищо, разбира се — изсумтя той. — Няма светлина, за да видя.

Чу как и тримата ахнаха. Сияние с цвета на предено злато бе започнало да струи от Книгата на Дрижна. От всички страни до ушите им стигна далечен шепот, а после — рев.

— Вихърът се пробужда — но не тук, не в сърцето на Рараку. Книгата, Леоман! Какво виждаш?

Той отгърна първата страница, после следващата, и следващата, и следващата.

— Но това е невъзможно! Тя е празна! Всички страници са празни!

— Виждаш това, което виждаш, Леоман. Затвори книгата и я дай на тоблакая. Веднага.

Великанът пристъпи и се наведе, огромните му, оцапани с кръв ръце взеха Книгата без никакво колебание.

Топла светлина окъпа лицето му, щом зяпна първата страница. Тя видя как сълзи изпълниха очите му и потекоха на бразди по нашарените с белези страни.

— Такава красота — зашепна му тя. — Красота, която те кара да плачеш. Знаеш ли защо изпитваш такава тъга? Не, още не. Един ден… Затвори Книгата, тоблакай.

И след миг каза:

— Хеборик…

— Не.

Леоман извади кама, но Фелисин го спря с жест.

— Не — повтори бившият жрец. — Докосването ми…

— Да — каза тя. — Твоето докосване.

— Не.

— Бил си изпитван вече, Хеборик. И си се провалил. О, как си се провалил! Боиш се, че ще се провалиш отново…

— Не се боя, Фелисин. — Гласът му беше рязък, уверен. — Това пък най-малко. Няма да участвам в този ритуал.

— Какво значение има дали ще отвори Книгата? — изръмжа тоблакаят. — Бездруго е сляп като енкар’ал. Позволи ми да го убия, Ша’ик Преродена. Нека кръвта му да скрепи този ритуал.

— Убий го.

Тоблакаят се задвижи като мълния, дървеният меч, почти невидим в ръцете му, полетя към главата на Хеборик. Ако го беше ударил, щеше да му пръсне черепа, късчетата му щяха да се разлетят на двайсет стъпки. Но дланите на Хеборик изхвърчаха — едната с цвета на засъхнала кръв, другата, като на звяр и покрита с козина — и се вкопчиха в китките на великана… и дървеният меч излетя от ръцете на тоблакая и изчезна в тъмното, отвъд бледото сияние на Книгата.

Гигантът изпъшка от болка.

Хеборик пусна китките на тоблакая, сграбчи го за яката и колана, вдигна го и го хвърли извън светлия кръг. Гигантът тупна тежко и земята под краката им се разтресе.

Хеборик залитна назад, слисан, а огненият бяс, обгърнал дланите му, угасна.

— Виждал си значи — каза му Фелисин. — Ръцете ти. Ти изобщо не си бил низвергнат, Хеборик, каквото и да са повярвали жреците, когато са свършили своето. Ти просто си бил подготвян.

Старецът падна на колене.

— И ето, че вярата на едного се роди отново. Знай: Финир никога не би рискувал да вложи в теб и само в теб, Хеборик Леката ръка. Помисли за това и се успокой…

Някъде в тъмното тоблакаят простена.

Фелисин се надигна.

— Сега ще взема Книгата, Леоман. Като съмне.

„Фелисин, която отново се предава. Пресътворена. Преродена. Дали ще е за последен път? О, не. Най-вероятно — не.“

 

 

Час преди разсъмване Икариум ги доведе до границата на Лабиринта. Фидлър подаде фенера на Крокъс и се обърна към Маппо.

Треллът сви рамене.

— Преградата е тъмна — нищо не се вижда.

— Не знаят какво ги чака — зашепна Искарал Пъст. — Вечна огнена болка, но дали да си хабя думите, че да ги подготвя? Не, ни най-малко. Никога. Твърде ценни са думите, за да се хабят, оттук и лукавото ми мълчание, докато те се колебаят, сковани в пристъпа на стъписващото си невежество.

Фидлър махна с арбалета.

— Ти влизаш пръв, Пъст.

Върховният жрец зяпна.

— Аз? — изхленчи той. — Луд ли си? — И заклати глава. — Пак измамени, дори това тъпо подобие на войник… ох, колко е лесничко!

Крокъс изсумтя, вдигна високо фенера, мина през преградата и изчезна. Икариум го последва моментално.

Фидлър изръмжа и махна на Пъст да тръгнат след тях.

Щом двамата изчезнаха, Маппо рязко се обърна към Апсалар и баща й.

— Вие двамата сте минавали оттук. Аурата на Лабиринта е полепнала по двама ви.

Реллок кимна.

— Лъжливата диря. Трябваше да се погрижим за д’айвърс и соултейкън.

Треллът се обърна към Апсалар.

— Какъв Лабиринт е това?

— Не знам. Но наистина е бил разкъсан. При сегашното му състояние надеждата да разберем природата му е малка. А спомените ми не говорят нищо за толкова разрушен Лабиринт.

Маппо се намръщи и разкърши рамене да отпусне напрегнатите си мускули.

— Е, добре, защо пък трябва да предполагаме, че Древните Лабиринти, за които знаем — Телланн, Омтоуз Феллак, Куралд Галайн — са единствените, които са съществували?

Преградата започваше с промяна във въздушното налягане. Маппо преглътна и ушите му изпукаха. Озова се с останалите сред гора от високи смърчове, кедри и секвои, гъсто обрасли със зелен мъх. През клоните се процеждаше синкава слънчева светлина. Въздухът миришеше на гнила растителност, бръмчаха насекоми. Гледката беше като прохладен балсам за душата му.

— Не знам какво очаквах — измърмори Фидлър, — но не беше това.

От гнилия килим точно пред тях се издигаше голяма скала от доломит, по-висока от Икариум. Слънцето я къпеше в бледозелено и очертаваше сенки от жлебове, дупки, изпъкналости и всевъзможни други форми по повърхността й.

— Слънцето изобщо не се движи тук — каза Апсалар. — Светлината винаги остава под този ъгъл, за да изпъкнат тези очертания пред очите ни.

Основата и страните на скалата бяха оцапани със следи от ръце и лапи, всички с цвета на кръвта.

„Пътят на Ръцете.“ Маппо се обърна към Искарал Пъст.

— Поредната ти измама, Върховни жрецо.

— Самотен балван сред гора? Без лишеи и мъх, скала, избеляла от суровото слънце на нечий друг свят? Треллът е невероятно тъп, но чуй това! — Усмихна се широко на трелла. — Абсолютно не! Как бих могъл да преместя такава грамада? И виж тези древни ваяния, тези дупки и прорези, как би могло такова нещо да се фалшифицира?

Икариум пристъпи към скалата и проследи с очи извивките на един от жлебовете.

— Тези са съвсем истински. И въпреки това са Телланн, като онези, които можеш да видиш на някое свято място на Т’лан Имасс — балванът обикновено стои на върха на някой хълм, сред тундра или в равнина. Не бих допуснал, разбира се, че д’айвърс и соултейкън ще забележат такова несъответствие…

— Разбира се, че не! — избухна Искарал, след което се намръщи на джага. — Защо спря?

— А какво да правя? Ти ме прекъсна…

— Лъжа! Но не, трябва да натикам гнева си в някоя торба, торба като онова любопитно торбе, дето го носи треллът — виж ти, какво любопитно торбе! Дали пък в него няма тикнат някой друг фрагмент? Тази възможност е… възможна. Вероятна вероятност, м-да, сигурна сигурност! Я да си върна само тази невинна усмивчица към джага, да му покажа добродушното си търпение към неговата мръсна обида, щото аз съм по-голям от него, о, да. Това дуене само, това перчене, тези жалки преструвки… чуй! — Искарал Пъст се обърна рязко и примижа към гъсталака отвъд балвана.

— Чу ли нещо, Върховни жрецо? — попита кротко Икариум.

— Да чуя? Тук? — Пъст се намръщи. — Защо ме питаш?

Маппо се обърна към Апсалар.

— Колко навътре сте влизали?

Тя поклати глава. „Не много.“

— Аз ще водя — каза Фидлър. — Право напред, както разбирам, покрай скалата?

Други предложения нямаше.

 

 

Фидлър поведе, стиснал арбалета, със заредена морантска стрела. Икариум застъпва след него, с лъка през рамо и меча — в ножницата. След тях тръгнаха Пъст, Апсалар и баща й, и Крокъс на няколко крачки пред Маппо, който беше ариергардът на колоната.

Маппо не беше сигурен, че ще е толкова бърз като Икариум, ако се появи заплаха, затова извади костения си боздуган от торбата. „Наистина ли нося парче от този Лабиринт в това протъркано торбе? Как ли я карат окаяните ми жертви тогава? А може би съм ги пратил в рая — мисъл, която да утеши съвестта ми…“

Треллът беше вървял през гори много пъти. Тази не беше много по-различна. Птичи песни се чуваха съвсем нарядко и освен жуженето на дребните твари и самите растения нямаше други признаци на живот. Щеше да е съвсем лесно да отпусне юздите на въображението си и да представи, стига човек да беше склонен към това, нечие мрачно присъствие в тази първична атмосфера. „Място, където бродят тъмни легенди, които ни правят по-малки и от деца, тръпнещи от страшните приказки… уф, що за глупости! Единственото мрачно нещо тук съм самият аз.“

Корените отдолу бяха гъсто оплетени, показваха се тук-там от пръстта и плетеницата им свързваше празнините между дърветата. Въздухът ставаше все по-студен, загуби богатия си мирис, после дърветата почнаха да оредяват. Но корените си оставаха все така гъсто оплетени по земята — твърде много, за да се обяснят със самата гора. Видът им събуждаше в паметта на Маппо някакви смътни спомени, но той не можеше да ги проследи.

Вече можеха да виждат на няколкостотин крачки напред — стволове и влажен въздух, леко оцветен в синьо от странната лъчиста светлина на слънцето. Нищо не се движеше. Никой не проговаряше и единственият звук бе от собствения им дъх, шумоленето на дрехи и броня и стъпките им по безкрайния килим от заплетени клони.

След около час стигнаха до края на гората. Пред тях се простираше смрачена нагъната равнина.

Фидлър вдигна ръка да спрат и попита:

— Някакви идеи за това?

Теренът пред тях беше като замръзнала вълна, безредна плетеница от усукани криви корени, простираща се в далечината.

Икариум се наведе, опипа един дебел възлест корен, затвори очи и кимна.

— Азат.

— Треморлор — промълви Фидлър.

— Никога не съм виждал Азат да се проявява по този начин — каза Маппо. „Не, не Азат, но дървени тояги съм виждал…“

— Аз съм виждал — каза Крокъс. — В Даруджистан. Къщата на Азат там израсна от земята, като дърво. Видях го с очите си. Израсна и побра джагътския Финнест.

Маппо го изгледа продължително, след което се обърна към изправилия се джаг.

— Друго какво усещаш, Икариум?

— Съпротива. Болка. Азатът е под обсада. Този откъснат Лабиринт се мъчи да се измъкне от хватката му. А сега се е появила и нова заплаха…

— Соултейкън и д’айвърс.

— Треморлор… съзнава… тези, които го търсят.

Искарал Пъст се изкиска и се присви пред гневния поглед на Крокъс.

— Включително и нас, доколкото схващам — рече Фидлър.

Икариум кимна.

— Да.

— И е решил да се защити — каза треллът.

— Стига да може.

Маппо се почеса по брадичката. „Реакцията на живо същество.“

— Трябва да спрем тук — каза Фидлър. — Да поспим…

— О, не, не бива! — обади се Искарал Пъст. — Спешно е!

— Каквото и да има напред — изръмжа сапьорът, — може и да поизчака. Ако не си отдъхнем…

— Съгласен съм с Фидлър — каза Икариум. — Няколко часа…

Маппо изчака, докато другите се укротят и будни останаха само двамата с Реллок. Треллът седна при стареца, който приготвяше постелята си, и му заговори тихо:

— Защо се подчини на заповедите на Искарал, Реллок? Да доведеш дъщеря си тук… при тези обстоятелства…

Лицето на рибаря се изкриви — явно се бореше с необходимостта да му отговори.

— Бях дарен. Ей с тази ръка. Животът ни беше пощаден…

— Вече го каза. И си бил доведен при Искарал. В една пустинна крепост. Където бе принуден да вкараш детето си в опасност… Съжалявам, ако те обиждам, Реллок. Искам само да разбера.

— Тя вече не е каквото беше. Не е момиченцето ми. — Поколеба се и дланите му, отпуснати на постелята, потръпнаха. — Не е. Стореното — сторено, връщане няма. — Вдигна очи. — Трябваше да се оправя с нещата такива, каквито вече са. Момичето ми знае разни неща… — Извърна глава и присвитите му очи се взряха в нещо, което само той можеше да види. — Ужасни неща. Но… е, детето у нея все още го има… усещам го. Всичко онова, което знае… Ами… — Той погледна Маппо ядосано. — Да знаеш не стига. Не стига. — Намръщи се, поклати глава и отново се загледа настрани. — Не мога да го обясня.

— Дотук те разбирам.

Реллок въздъхна и продължи:

— Тя търси причини. Причините за всяко нещо. Така поне го усещам. Баща съм й и смятам, че има още какво да учи. Същото е, като когато влезеш в дълбоката вода — научаваш, че няма безопасно място. Всъщност не е и учене. Няма безопасно място, трелл. — Старецът се отърси от унеса си и се надигна. — Ох, главата ме заболя от въпросите ти.

— Прощавай.

— Ако имам късмет, може да ми прости някой ден.

Треллът стана и тръгна към торбата си. „Какво научаваме? Няма безопасно място. Който и бог на морето да бди над теб, старче, трябва вече да поглежда с едно око и изгубеното ти дете.“

 

 

Маппо лежеше завит презглава, не можеше да заспи. Чу стъпки зад себе си, а след тях — и шепота на Икариум.

— Върни се да поспиш, дете.

Треллът долови киселата насмешка в отговора й.

— Много си приличаме с тебе.

— По какво? — попита Икариум.

Тя въздъхна.

— И двамата си имаме закрилници — а никой от тях не е способен да ни опази. Особено от самите нас. Затова се мъкнат с нас, безпомощни, винаги нащрек, но наистина безпомощни.

Отговорът на Икариум беше сдържан и спокоен.

— Маппо е мой спътник, приятел. Реллок е твоят баща. Разбирам желанието му да те опази — какво друго би направил един баща? Но ние с Маппо сме нещо друго.

— Нима?

Маппо затаи дъх, готов да стане, да спре този разговор веднага…

След миг Апсалар продължи.

— Може и да си прав, Икариум. Не сме чак толкова еднакви, колкото изглежда на пръв поглед. Кажи ми, какво ще направиш със спомените си, след като ги намериш?

Успокоението на трелла изтрая само миг. Но сега вече той не се бореше с порива да се намеси; по-скоро се затаи съвсем, очаквайки да чуе отговора на въпрос, който ни веднъж не се беше осмелил да зададе на Икариум.

— Въпросът ти ме… стъписва, Апсалар. А ти какво правиш със своите?

— Те не са мои… повечето поне. Пазя няколко образа от живота ми като рибарско момиче. Как се пазаря на някакъв пазар за кълбо връв. Как държа ръката на татко над една купчина камъни с пръснати по тях цветя, допира на лишей, когато пипнах веднъж някаква кора. Загуба, объркване… сигурно съм била много малка.

— Други спомени са от една вещица на восъка, старица, която пожела да ме защити, докато бях обсебена от Котильон — продължи тя. — Беше изгубила мъжа си, децата, всички — принесени в жертва на имперската слава. Човек би си помислил, че горчивината ще надделее над всичко останало у такава жена, нали? Но не е така. Безпомощността й да опази онези, които е обичала, инстинктите й — сдържани толкова дълго — обгърнаха мен. Така е и до днес, Икариум…

— Необикновен дар е това, момиче.

— Наистина. И най-сетне, последната група заети спомени — най-объркващите от всичко. Спомените на един професионален убиец. Някога смъртен, след това — асцендент. Убийците се кланят пред олтара на ефикасността, Икариум, а ефикасността е жестока. Тя принася в жертва смъртен живот без колебание, всичко заради онова, което е схващано като по-висша цел. Поне така е било в случая с Танцьора, който не е убивал за пари, а заради кауза, при това далеч не толкова самовъзвеличаваща, колкото би си помислил. Гледал на себе си като на доблестен човек. Цялостна личност е бил Танцьора. Но ефикасността е хладнокръвен господар. И ето я крайната ирония. Част от него, противно на необходимостта да отмъсти на Ласийн, всъщност… й съчувства. В края на краищата тя се е преклонила пред една по-висша цел — Империята — и предпочела да принесе в нейно име в жертва двама мъже, които е наричала свои приятели.

— Значи хаосът в теб е пълен.

— Да, Икариум. Такива спомени ме заливат като порой. Ние с теб не сме обикновени същества. Твоята мечта е, че със спомените ще дойде знанието, а от знанието — разбирането. Но за всеки отговор, който намериш, изникват хиляда нови въпроса. Всичко, което сме били, ни е довело до това, което сме, но почти нищо не ни казва накъде отиваме. Спомените са тежест, от която никога не можеш да се отърсиш.

— Бреме, което въпреки всичко бих приел — упорито отвърна Икариум.

— Нека ти дам един съвет. Не казвай това на Маппо, ако не искаш още повече да разбиеш сърцето му.

Кръвта на трелла закипя в жилите му, гърдите го заболяха от дълго затаения дъх.

— Това не го разбирам, момиче — тихо отвърна след малко Икариум, — но няма да го направя.

Маппо издиша — много бавно, мъчейки се да се удържи. Остави сълзите да потекат на бразди от ъгълчетата на очите му.

— Не разбирам. — Този път думите излязоха на шепот.

— Но ти се иска.

Отговор не последва. Изтече минута и Маппо чу гласа на момичето:

— Стига, Икариум, изтрий тези сълзи. Джагътите не плачат.

 

 

Сънят не идваше и Маппо подозираше, че в групата има и други, за които отдихът не предлага спасение от гнетящите мисли. Само Искарал Пъст като че ли спеше безметежно, ако можеше да се съди по шумното му похъркване.

Скоро Маппо отново чу раздвижване и Икариум проговори, спокойно и сдържано:

— Време е.

Раздигаха бивака набързо. Маппо все още стягаше каишките на торбата си, когато Фидлър пое напред като воин, приближаващ към бойното поле — предпазлив, но изпълнен с увереност. Върховният жрец на Сянка закрачи след него. Когато и Икариум понечи да тръгне, Маппо се пресегна и стисна ръката на джага над лакътя.

— Приятелю, къщата Азат се кани да плени всеки, който притежава сила — имаш ли представа какво рискуваш?

Икариум се усмихна.

— Не само аз, Маппо. Подценяваш себе си, онова, в което си се превърнал след всички тези столетия. Ако искаме да продължим напред, трябва да повярваме, че Азатът ще разбере, че не му мислим злото.

Всички други бяха тръгнали — само Апсалар се беше озърнала през рамо към тях — и сега двамата бяха сами.

— Как можем да се доверим на нещо, което не можем да разберем? — запита треллът. — Ти каза, че „съзнава“. Как? Какво точно е съзнаването?

— Нямам представа. Усещам присъствие, нищо повече. А щом аз мога да го усетя, значи на свой ред и то може да ме усети. Треморлор страда, Маппо. Сражава се сам, а каузата му е справедлива. Решен съм да помогна на Азата, така че изборът е в ръцете на Треморлор — да приеме помощта ми или не.

Треллът едва потисна отчаянието си. „О, приятелю мой, предлагаш помощ, без да разбираш колко бързо може да се обърне този нож. Толкова си чист, толкова си благороден в невежеството си. Ако Треморлор те познава по-добре, отколкото ти самият, дали ще посмее да приеме предложението ти?“

— Какво има, приятелю?

Смътна подозрителност се четеше в очите на джага и Маппо се принуди да погледне настрани. „Какво има? Би трябвало да те предупредя, приятелю. Ако Треморлор те вземе, светът ще е освободен от една огромна заплаха, но аз губя приятел. Не, предавам те на вечен затвор. Древните и Безименните, които ми повериха тази задача, изрекоха повелята си с непоколебима увереност. Изобщо не ги интересуваше обичта. Нито младият воин трелл, чиято клетва тъй открито се поколеба — защото още не познаваше мъжа, с когото трябваше да тръгне. И нямаше съмнения. Не и тогава, толкова отдавна.“

— Моля те, Икариум, нека се върнем. Рискът е твърде голям, приятелю мой. — Очите му, зареяни над равнината, се насълзиха. „Приятелю мой. Ето, че най-сетне се разкрих пред вас, Древни. Аз съм страхливец.“

— Бих искал — заговори треперливо Икариум, — бих искал да те разбера. Войната, която виждам у теб, къса сърцето ми, Маппо. Трябваше вече да си разбрал…

— Какво да съм разбрал? — проплака треллът, все тъй безсилен да срещне погледа на джага.

— Че съм готов да дам живота си за теб, мой единствен приятелю, мой братко.

Маппо се обгърна с ръце и прошепна:

— Не. Не казвай това.

— Помогни ми да сложа край на тази твоя война. Моля те.

Треллът вдиша дълбоко, накъсано.

— Градът на Първата империя, онзи, на стария остров…

Икариум зачака.

— Е унищожен… от твоята ръка, Икариум. От твоята, в сляпа ярост… ярост несравнима. Тя изгаря жестоко, толкова жестоко, че цялата ти памет за това, което си сторил, е заличена. Гледам те… гледал съм те как ровиш в онези изстинали пепелища, все търсиш и търсиш да откриеш кой си, а аз стоя до теб, обвързан с клетва да ти попреча да извършиш отново такова дело. Унищожавал си градове, цели народи. Започнеш ли да убиваш, не можеш да спреш, докато всичко около теб не се превърне в… безжизнена пустош.

Джагът не отвърна нищо. Маппо не можеше да го погледне. Мъката кипеше като буря в душата му и трябваше да впрегне цялата си сила, за да я надвие.

— А Треморлор знае — проговори хладно Икариум. — Азатът знае, че не му остава нищо, освен да ме вземе.

„Стига да може, подложен на такова тежко изпитание, преди да е започнало още усилието. В гнева си ти можеш да го унищожиш. Духове на бездната, какво рискуваме тук?“

— Вярвам, че този Лабиринт те е оформил, Икариум. След всичкото това време ти най-после се върна у дома си.

— Където е започнало, там трябва да свърши. Отивам при Треморлор.

— Приятелю…

— Не. С това знание не мога да крача на воля по земята — трябва да разбереш това, Маппо. Не мога…

— Ако Треморлор те вземе, ти няма да умреш, Икариум. Затворът ти ще трае вечно и въпреки това ще си в… съзнание.

— Да. Достойно наказание за такива престъпления.

Треллът проплака.

Ръката на Икариум падна на рамото му.

— Придружи ме до моя затвор, Маппо. Направи каквото трябва — каквото явно си правил и преди, — за да спреш гнева ми. Не бива да ми се позволи да се съпротивявам.

„Моля те…“

— Направи онова, което е длъжен да направи един приятел. И се освободи, ако се окажа толкова нагъл, че ти предложа дар в замяна. Трябва да сложим край на това.

Треллът поклати глава за отказ. „Страхливец! Повали го на земята, още сега! Извлечи го оттук — далече, — ще се върне в съзнание, без да помни нищо от това. Мога да го изведа навън, в някоя друга посока, и можем да сме си каквито бяхме, каквито винаги сме били…“

— Стани, моля те, другите ни чакат.

Треллът не беше осъзнал, че е на земята, свит на кълбо. Надигна се като пиян, със замаяна глава.

— Маппо, иначе не мога да те нарека приятел.

— Това — замънка треллът — не беше чест…

— Да, май трябва да направя от теб това, което, изглежда, съм самият аз. Нека гневът се превърне в желязото на твоята решимост. Не оставяй място за съмнение — винаги си бил твърде сантиментален, трелл.

„Дори когато ме нападаш, с толкова мило изречени слова. Ах, богове, как мога да направя това?“

— Другите са дълбоко потресени от онова, което видяха — какво ще им кажем?

Маппо поклати глава. „Все още си е дете в толкова много отношения, нашият Икариум. Те знаят.“

— Хайде. Домът ми очаква завръщането на блудния си син.

 

 

— Трябваше да се случи — каза Фидлър, след като ги настигнаха. Маппо ги огледа един по един и видя разбирането, изписано ясно и с всички оттенъци. Набръчканото лице на Искарал Пъст се бе изкривило в трескава усмивка — страх, очакване и още цяло гъмжило от чувства, които само той можеше да обясни, стига да искаше. Апсалар като че ли бе отхвърлила всякакво съчувствие, което доскоро бе изпитвала, и сега поглеждаше накриво Икариум, сякаш преценяваше потенциалния си враг; за първи път показваше неувереност в себе си. В очите на Реллок се четеше примирение — той много добре съзнаваше заплахата, пред която бе изправена дъщеря му. Единствено Крокъс като че ли беше предпазен от знанието и Маппо не за първи път се удиви на увереността, която младежът сякаш беше намерил в себе си. „Сякаш се възхищава на Икариум — но на коя точно част от джага се възхищава?“

Стояха на един хълм, с коренища, оплетени безразборно под краката им. „Някое древно създание е затворено под нас. Всички тези хълмове…“ По-нататък пейзажът се променяше, корените се издигаха в дебели стени, оформящи коридори в необятен, безумен лабиринт. Някои от корените в стените сякаш се движеха. Маппо присви очи, за да ги огледа.

— Не правете никакви опити да ме спасявате — заяви Икариум, — ако Треморлор се опита да ме вземе. Дори помогнете на тези усилия, по всякакъв начин…

— Глупак! — изграчи Искарал Пъст. — Азатът има нужда първо от теб! Треморлор може така да го пернат по кокалчетата, че и Опонн да изпищи! Отчаяние! Хиляда соултейкън и д’айвърс прииждат насам! Моят бог направи всичко, което можа, както и аз! И кой ще ни благодари? Кой ще признае жертвата ни? Не бива да ни проваляш тепърва, ужасен джаг!

Намръщен, Икариум се обърна към Маппо.

— Ще защитя Азата. Кажи ми, мога ли да се бия без… без онзи изгарящ гняв?

— Имаш праг — отстъпи треллът. „Но, о, колко е близо.“

— Не бързай — каза Фидлър и провери арбалета си. — Докато останалите не направим всичко, което можем.

— Искарал Пъст — сопна се Крокъс. — Това включва не само теб, но и твоя бог…

— Ха! Ти ли ще ни заповядваш? Ние доведохме играчите — повече не може да се иска…

Даруджистанецът пристъпи към Върховния жрец, върхът на ножа му блесна и леко се опря в шията му.

— Не стига. Извикай бога си, проклет да си. Трябва ни още помощ!

— Рисковете…

— Са по-големи, ако просто си затраете! Ами ако Икариум убие Азата?!

Маппо затаи дъх, смаян от това колко добре разбира Крокъс положението.

Последва тишина.

Икариум отстъпи назад потресен.

„О, да, приятелю, ти имаш тази сила.“

Искарал Пъст примига, зяпна и рязко затвори уста.

— Непредвидено! — изхленчи той. — Всичко онова, което ще се освободи… олеле! Я ме пусни!

Крокъс го пусна и прибра ножа.

— Сенкотрон… ъъъ… моят предостоен Господар на Сянка… мисли. Да! Той мисли трескаво! Така огромна е гениалността му, че може да надхитри дори самия себе си! — Очите на Искарал Пъст се опулиха и той се обърна към гората зад тях.

Откъм дърветата отекна далечен вой.

Искарал Пъст се усмихна.

— Проклета да съм — промълви Апсалар. — Не допусках, че го може.

 

 

Пет Хрътки на Сянка изскочиха от гората. Бяха големи като телета. И като подигравка с всички естествени неща, водеше ги незрящата Хрътка Блайнд. Самецът й Баран тичаше зад и вдясно от нея. Джиър и Шан ги следваха по фланговете. След тях се носеше Руд, водачът на глутницата.

Маппо потръпна.

— Мислех, че са седем.

— Аномандър Рейк уби две на равнината на Риви — каза Апсалар, — когато настоя Котильон да освободи тялото ми.

Крокъс се обърна изненадано.

— Рейк ли? Не знаех.

Маппо го изгледа с вдигната вежда.

— Познаваш Аномандър Рейк, Господаря на Лунния къс?

— Срещнахме се, само веднъж — отвърна Крокъс.

— Бих искал да ми разкажеш за това някой ден.

Момъкът кимна, стиснал устни.

„Маппо, ти си единственият глупак, който вярва, че ще преживеем това.“ Погледът му отново се прикова в приближаващите Хрътки. Въпреки че двамата с Икариум бяха пътешествали толкова години, пътищата им никога не бяха се кръстосвали с тези легендарни същества на Сянка. Но треллът все пак знаеше много добре имената и описанията им. Хрътката, която най-много го плашеше, беше Шан. Движеше се плавно и безшумно в мрака, очите й бяха две пурпурни цепки. Докато от другите лъхаше дивашката свирепост на побойници, то плавните движения на Шан бяха като на истински убиец. Треллът настръхна, щом смъртоносните му очи се задържаха на него за миг.

— Не са ядосани — изгука мило Искарал Пъст.

Маппо извърна очите си от зверовете и видя, че Фидлър се е вторачил в него. Разбирането, което си размениха, бе мигновено и сигурно. Сапьорът леко килна глава. Треллът въздъхна, бавно примига и се обърна към Икариум.

— Приятелю…

— Приемам ги — избоботи джагът. — Няма да говорим повече за това, Маппо.

— Към лабиринта — каза Искарал Пъст и се изкиска, щом до ушите им стигна далечен злокобен писък. Хрътките надигнаха глави и задушиха неподвижния въздух, но инак като че ли си останаха спокойни. Всеки от зверовете бе сякаш обкръжен от аура на гибелна готовност, изкована от необятна древност като железни нишки.

Върховният жрец на Сянка отново затанцува на място, но изведнъж Баран с мълниеносна бързина го блъсна и го събори на земята.

Фидлър изсумтя и му протегна ръка да се изправи.

— Май успя да подразниш своя бог, Пъст.

— Глупости! — изохка старчето. — Привързаност. Паленцето толкова се зарадва, като ме видя, че се превъзбуди.

Поеха към лабиринта от корени. Небето беше с цвета на лъснало желязо.

 

 

Геслер се приближи до Дюйкър, Бълт и капитан Лъл, които пиеха билков чай. Лицето на ефрейтора беше подуто и червено заради счупения нос, а гласът му излизаше на хрипливо скимтене.

— Повече не можем да вземем на борда, тъй че ще тръгваме да хванем отлива.

— За колко време могат тези ваши немрящи гребци да ви откарат до Ейрън? — попита Лъл.

— Няма да е дълго. Най-много три дни. Не бойте се. Няма да изгубим нито един от ранените, сър…

— Какво ви кара да сте толкова сигурен, ефрейтор?

— Нещата на „Силанда“ стават някак безвременно, сър. Всички онези глави все още кървят, само че са били смъкнати от телата преди месеци, години, може би даже десетилетия. Нищо не гние. Кълна се в бивните на Финир, дори бради не могат да ни поникнат, докато сме на борда, сър.

Лъл изсумтя.

До съмване оставаше още час. Шумът от трескавата дейност в лагера на Корболо Дом не беше спрял. Чародейни прегради пречеха на уикските магьосници да разберат какво е естеството на тази дейност. И от това незнание нервите на всички се бяха изопнали.

— Финир дано ви опази всички — каза Геслер.

Дюйкър вдигна очи към него.

— Закарайте ранените ни, ефрейтор.

— Да, историко, точно това ще направим. И може би също така ще успеем да изкараме флотата на Нок извън залива, или да засрамим Пормквал да изкара войската на поход. Капитанът на градския гарнизон е свестен човек, казва се Блистиг. Ако не отговаряше за отбраната на Ейрън, щеше вече да е тук. Все едно, може би двамата ще успеем да ръгнем с остена Върховния юмрук в гърба.

— Както кажеш — промърмори Лъл. — Хайде, разкарвай се, ефрейтор. Грозен си почти колкото мен и като те гледам, стомахът ми се обръща.

— Имам няколко резервни очи на Тайст Андий, ако искате да пробвате дали някое ще ви стане, сър. Последен шанс.

— Пас, ефрейтор. Но благодаря за предложението.

— Няма защо. Сбогом, историко. Съжалявам, че се издънихме с Кълп и Хеборик.

— Справихте се по-добре, отколкото можеше да се надява човек, Геслер.

Мъжът сви рамене и се обърна към лодката. И спря.

— А, командир Бълт.

— Да?

— Моите извинения на Юмрука, че си счупи ръката.

— Сормо успя да я оправи, ефрейтор, но ще му предам извиненията.

— Знаете ли, командире — каза Геслер, преди да стъпи в лодката, — току-що забелязах: на двамата с капитана общо ви се събират три очи и три уши, и почти цяла глава коса.

Бълт рязко се извърна и го изгледа с яд.

— В смисъл?

— А, нищо. Просто го забелязах, сър. Ще се видим в Ейрън.

Дюйкър го гледаше как гребе. „Ще се видим в Ейрън. Тъпо беше, капитан Геслер. Но на място.“

— Докато съм жив — въздъхна Лъл, — ще помня Геслер като човека, който си счупи носа, за да му се изплюе в лицето.

Бълт се ухили, плисна утайката от чая на земята и се надигна. Ставите му изпукаха.

— На племенника това ще му хареса, капитане.

— Въпрос само на недоверие ли беше, чичо? — попита Дюйкър.

Бълт го погледна за миг и сви рамене.

— Колтейн сигурно ще ти каже, че е така, историко.

— Но ти какво мислиш?

— Твърде уморен съм, за да мисля. Ако си решил да разбереш какво мисли Юмрукът за предложението на Корболо Дом, можеш да се опиташ сам.

И се отдалечи.

Лъл изпръхтя.

— Нямам търпение да прочета описанието ти на Кучешката верига, старче. Колко лошо, че не видях да пращаш пълен със свитъци сандък с Геслер.

Дюйкър се надигна.

— Тая нощ май никой не иска да си затваря устата.

— Утре вечер може да извадиш повече късмет.

— Може.

— Помислих, че си си намерил жена. Оная пехотинката… как се казваше?

— Не знам. Споделихме една нощ…

— Аха. Меча се оказа по-къс от ножницата, а?

Дюйкър се усмихна.

— Решихме, че не бива да повтаряме тая нощ. И на двамата ни тежат достатъчно загуби.

— Значи и двамата сте глупаци.

— Вероятно.

Дюйкър тръгна през неспокойния, безсънен лагер. Беше го обладало някакво предчувствие, чийто настойчив звук можеха да усетят само костите.

Завари Колтейн пред командната шатра, говореше със Сормо, Нил и Недер. Дясната ръка на Юмрука все още беше подута, а бледото му, плувнало в пот лице показваше болката, която носеше лечението със сила.

Сормо се обърна към историка.

— Къде е вашият ефрейтор Лист?

Дюйкър примига изненадано.

— Не знам. Защо?

— Обладан е от видения.

— Да.

Мършавото лице на магьосника се сгърчи.

— Нищо не можем да усетим за онова, което е пред нас. Толкова пуста земя е нещо неестествено, историко. Изпепелена е. Душата й е унищожена. Как?

— Според Лист някога тук е имало война, в равнината отвъд гората. Толкова отдавна, че споменът за нея е заличен. Но ехото е останало, впечатано е в самата скала.

— Кой е водил тази война?

— Боя се, че тепърва ще се разбере. Някакъв призрак води Лист в сънищата му, но разбулването няма да ни даде сигурен знак. — Дюйкър въздъхна. — Призракът е Джагът.

Колтейн се загледа на изток, към избледняващия хоризонт.

— Юмрук — проговори след малко Дюйкър. — Корболо Дом…

Чу се шум, обърнаха се и видяха тичащ към тях благородник. Историкът възкликна:

— Тъмлит! Какво ли е станало?

Старецът спря, изгледа ги навъсено и се обърна към Колтейн.

— Случи се нещо ужасно, Юмрук.

Едва сега слухът на Дюйкър долови шумотевицата откъм стана на бежанците, проснал се покрай керванския път.

— Какво става, Тъмлит?

— Нов пратеник. Промъкнал се е тайно. Срещна се със Съвета — опитах се да ги разубедя, но не успях, уви. Пулик и Нетпара склониха останалите. Юмрук, бежанците ще прекосят реката — под милостивата закрила на Корболо Дом…

Колтейн се извърна рязко към тримата магьосници.

— По клановете. Пратете Бълт и капитаните при мен.

Из лагера вече се разнасяха викове. Уикците препречваха пътя на бежанската маса, която с бутане и врява се понесе към брода. Юмрукът стисна за рамото един от войниците наблизо и викна:

— Предай на главатарите да изтеглят воините си от пътя им — не можем да го предотвратим.

„Прав е — няма да може да спре тия глупци.“

Бълт и капитаните пристигнаха на бегом и Колтейн изреди отсечено заповедите си. От тях за Дюйкър стана ясно, че Юмрукът се подготвя за най-лошото. След като офицерите се разтичаха обратно по частите си, Колтейн се обърна към историка.

— Иди при сапьорите. По моя заповед трябва да се присъединят към бежанския керван, да махнат всякакви отличителни знаци и да подменят униформите си с гражданско облекло…

— Няма да се наложи, Юмрук — всички бездруго са облечени във всевъзможни дрипи. Но ще им кажа да си вържат шлемовете на коланите.

— Заминавай.

Дюйкър тръгна. Небето изсветляваше и пеперудите вече се раздвижваха — мълчаливото им пърхане накара историка да потръпне, без никаква явна причина. Започна да си пробива път през кипналото множество, провираше се между пехотинците, които се бяха отдръпнали и наблюдаваха с безизразни лица напора на бежанците.

Зърна една опърпана група войници, насядали далече встрани от пътя, почти в края на фланговите заграждения. Не обръщаха внимание на бежанската сган и сякаш бяха погълнати в едно-единствено занимание — навиваха някакви въжета.

— Колтейн заповяда да се присъедините към бежанците — каза историкът, щом стигна при тях. — Никакви спорове — свалете си шлемовете, веднага…

— Кой спори? — промърмори един нисък набит боец.

— Какво се каните да правите с тия въжета? — попита намръщено Дюйкър.

— Направихме си снощи малко рекогносцировка, старче. Сега ще млъкнеш ли да можем да се приготвим?

От гората излязоха трима войници и се приближиха на бегом. Единият стискаше за плитката отсечена глава, от която капеше кръв.

— Тоя сдаде поста — подхвърли войникът и пусна трофея си на земята. Никой нищо не попита, а и тримата не се обърнаха да докладват на никого.

Целият отряд довърши приготовленията едновременно — въжените намотки бяха метнати през рамо, шлемовете — окачени на коланите, а заредените арбалети — скрити под хлабавите наметала и телаби. Всички се надигнаха мълчаливо и се отправиха към бежанската маса.

Дюйкър се поколеба. Обърна се и погледна към брода. Челото на бежанската колона беше навлязло във водата — дълбока до кръста, с лепкаво тинесто дъно. Пеперудите се носеха на гъсти рояци над човешката гмеж — блеснали от слънцето взривове от бледожълто. Най-отпред вървяха десетина уикски воини, да преведат колоната. Следваха фургоните на благородничеството — единствените бежанци, които щяха да останат сухи. Историкът огледа напиращия керван, сред който се бяха омешали сапьорите, но не можа да ги види, стопени в гъстото множество. Някъде още по-далече нагоре по керванския път се чуваше ужасното мучене на подложения на клане добитък.

Пехотата от двете страни на пътя приготвяше оръжията — Колтейн явно беше предвидил необходимостта от ариергардна защита на прехвърлянето.

Все пак не можеше да вземе решение. Ако се включеше в тълпата и станеше най-лошото, паниката, която щеше да се разрази, щеше да е също толкова убийствена, колкото ако връхлетяха силите на Корболо Дом и ги подложеха на сеч. „Дъх на Гуглата! Сега вече наистина сме в ръцете на кучия син.“

Нечия ръка стисна рамото му, той се обърна и видя своята безименна позната.

— Хайде в тълпата. Ще бъдем подкрепление на сапьорите.

— В какво? Все още нищо не грози бежанците — вече са до средата…

— Да, само че виж как извръщат глави надолу по течението. Бунтовниците са направили плаващ мост — не, оттук не можеш да го видиш, но го има, и е пълен с пиконосци…

— Пиконосци? Какво правят?

— Наблюдават. Изчакват. Хайде, любовнико. Кошмарът ще започне всеки момент.

Сляха се с бежанската гмеж. Нагазиха в човешкия поток, изливащ се към брода. Внезапният рев и приглушеният трясък на оръжия възвестиха, че ариергардът е ударен. Инерцията на прилива се усили. Притиснат сред този напиращ напред хаос от човешки тела, Дюйкър не можеше да види почти нищо от двете страни, нито назад — но склонът отпред се беше откроил, както и самата река Ватар, която сякаш помитаха с бързината на лавина. Целият брод гъмжеше от хора. По краищата му някои се оказваха избутани в по-дълбоката вода — Дюйкър виждаше глави и ръце в мътно жълтата вода, течението ги теглеше все по-близо към пиконосците на плаващия мост.

Откъм нагазилите вече във водата изригна отчаян вик, лицата им бяха извърнати нагоре по течението, към нещо, което историкът все още не можеше да види.

Конниците в челото излязоха на разчистения терен на отсрещния бряг. Видя ги как трескаво опънаха лъковете и се обърнаха към дърветата по-нагоре по брега. А след това започнаха да падат от конете, с пронизани от перести стрели тела.

Фургоните на благородниците излязоха с тропот на брега и започнаха да спират, щом теглещите ги волове заогъваха крака и западаха от пороя стрели.

Бродът беше блокиран.

Паниката вече бе завладяла бежанците, изливащи се като човешка вълна през реката. Дюйкър зарева, безпомощен, тласкан към покритата с жълта пелена вода. За миг успя да зърне онова, което се приближаваше отгоре — плаващ мост, натоварен с пиконосци и стрелци. Десетки мъже на двата бряга опъваха въжетата и го подвеждаха, а течението го тласкаше все по-близо към брода.

Сред облаците пеперуди засвистяха стрели и западаха върху бежанската гмеж. Нямаше къде да се скрият, нямаше накъде да продължат.

Беше се озовал сред кошмар. Под зловещия шепот на стрелите около него гинеха хора, тълпата кипеше и напираше във всички посоки, обзета от безпомощен ужас. В кипналата вода и тиня затъваха деца, премазани от обезумялото множество.

Някаква жена пред него залитна назад. Дюйкър я прегърна с една ръка в усилието си да я изправи и видя стрелата, пронизала бебето в ръцете й, а след това — и гърдите й. Извика от ужас.

Пехотинката се появи до него и тикна в ръцете му някакво въже.

— Дръж се! — изрева му тя в ухото. — Дръж се здраво и ще минем. Само не го пускай!

Той уви въжето около китките си. Въжето се изпъваше между напиращите тела и се губеше от очите му. Усети как се опъна и го задърпа напред.

Стрелите се сипеха; една го забърса по бузата, друга го удари в рамото и отскочи от обшитата с кожа плетена ризница. Дюйкър прокле всички богове, че вместо да сложи шлема на главата си, го беше завързал за колана — и той отдавна вече се беше откъснал и загубил.

Дърпането на въжето беше постоянно и неумолимо — теглеше го през тълпата, над хората и под тях. На няколко пъти той се оказа под водата, давеше се и кашляше. В един момент, когато се озова над кипящата гмеж, зърна някъде напред блясъка на магия — тътнеща вълна, после въжето отново го затегли.

Кошмарът сякаш продължаваше безкрайно, удряше го от всички страни с ужасните си, невъобразими гледки, докато той не се почувства съвсем изтръпнал и лишен от сетива, като безплътен дух, повлечен през цялата човешка история, в безкрайна процесия от болка, страдание и окаяна смърт. И най-малкият шанс на съдбата бе откъснат и запратен в небето, или в забравата на всичко, което чакаше долу. „Спасение няма — още един урок на историята. Смъртта е вечен гост…“

И тогава въжето го изтегли през мокрите окаляни трупове и плувналата в кръв глина. Стрелите вече не се изсипваха от небето, а свистяха ниско над земята и се забиваха в дърво и плът около него. Дюйкър се превъргаля през някакъв дълбок коловоз и се озова пред колелото на един фургон.

— Пусни въжето! — извика му пехотинката. — Стигнахме, Дюйкър…

„Стигнахме.“

Изтри калта от очите си и едва сега се огледа наоколо. Между мъртвите или издъхващи коне лежаха тела на уикски воини, морски пехотинци и сапьори, и всичко беше толкова гъсто осеяно със стрели, че теренът сякаш бе обрасъл с тръстика. Фургоните на благородниците бяха издърпани в края на брода и подредени в отбранителен полукръг, макар че битката се беше изтеглила към гората.

— Кой? — изпъшка Дюйкър.

Жената, залегнала до него, изсумтя.

— Онова, което остана от сапьорите… морските… и няколко оцелели уикци.

— И само това?

— Никой друг не може да премине — а и Седма, с поне два от клановете, се бият в ариергарда. Останахме сами и ако не успеем да разчистим тези гори…

„Ще ни затрият.“

Тя посегна към един от труповете наблизо и свали уикския шлем.

— Този май ще ти стане, старче. Дръж.

— Срещу какво се сражаваме тук?

— Поне три роти. Предимно стрелци обаче — смятам, че Корболо Дом не е очаквал изобщо войници в челото на колоната. Планът е бил да блокира с бежанците прехвърлянето ни и да ни попречи да овладеем този бряг.

— Сякаш е знаел, че Колтейн ще отхвърли предложението, но благородниците — не.

— Точно така. Стрелбата се разреди — сапьорите са ги изтласкали. Богове, наистина са страхотни! Дай да си намерим по някое добро оръжие и да се включим в забавлението.

— Върви — отвърна Дюйкър. — Аз обаче ще остана — да виждам реката. Трябва да видя…

— Тук ще те набучат като таралеж, старче.

— Ще рискувам. Върви!

Тя се поколеба, после кимна и запълзя между телата.

Дюйкър си намери един кръгъл щит и се покатери на най-близкия фургон, като за малко щеше да настъпи някакъв присвил се човек. Зяпна го невярващо.

— Нетпара!

— Спаси ме. Моля ти се!

Дюйкър го пренебрегна и насочи вниманието си назад към реката.

Бежанският поток, добрал се до южния бряг, не можеше да продължи напред — хората започваха да се пръскат по бреговата ивица. Дюйкър видя как една тълпа забеляза групата войници, теглещи въжето на понтона над брода, и ги връхлетя с дива ярост, макар да нямаше нито оръжия, нито брони. Буквално ги разкъса.

Клането беше превърнало реката надолу по течението в розова гмеж от насекоми и човешки тела. Открои се още един пропуск в плана на Корболо, когато роякът стрели отгоре намаля — запасите им привършваха. Плаващата платформа беше оставена на течението, скъсяваше разстоянието и най-сетне пиконосците се сблъскаха с невъоръжените цивилни в брода. Но не бяха предвидили кипналия гняв, който ги посрещна. Бежанците бяха надмогнали страха. Стискаха върховете на пиките с посечени ръце и не пускаха. Други се спускаха напред, катереха се върху понтона и напираха срещу лъкометците зад огъващата се редица на пиконосците. Понтонът започна да потъва под тежестта им, след това се наклони. След миг реката се задръсти от мятащи се тела — бежанци и войници на Корболо, — а понтонът се скъса.

И над всичко това гъмжаха облаците пеперуди, като милиони жълти цветове, понесени от вихрените ветрове.

Отново изригна магическа вълна и Дюйкър извърна глава към звука. Видя Сормо, в средата на човешкото гъмжило, яхнал коня си. Силата, която се затъркаля от него, удари с грохот моста надолу по течението и порази бунтовниците с искри, които ги пометоха като огнена коса. Кръв плисна във въздуха и пеперудите, закръжили над понтона, от жълти станаха червени, западаха на ръждив пърхащ килим над водата.

Но пред очите му четири стрели пронизаха магьосника, едната се заби в шията му. Конят на Сормо замята глава и зацвили от болка, улучен и той от десетина стрели. Олюля се, хлъзна се на една страна към края на плитчината и в дълбоката вода. Сормо залитна, после бавно се плъзна от седлото и потъна. Конят рухна отгоре му.

Дюйкър ахна. После видя една мършава ръка, изпъната към небето на десетина разтега надолу по течението.

Рояци и рояци пеперуди гъмжаха и се трупаха над тази отчаяна, изпъната с жажда за живот ръка, докато тя бавно потъваше и след миг изчезна. Насекомите прииждаха отвсякъде — хиляди, стотици хиляди. От всички страни битката сякаш замря, клането затихна. Всичко се беше вторачило натам, към това кърваво жълто гъмжило.

„Дъх на Гуглата, за него са дошли! За душата му. Не врани, не както трябваше да е. О, богове на пъкъла!“ Зад гърба му се чу разтреперан глас.

— Какво стана? Победихме ли?

Дъхът се изтръгна с хрип от дробовете на Дюйкър. Масата пеперуди кипеше, бясна грамада над мястото, където ръката на Сормо пак се бе появила — беше висока колкото надгробна могила и се издуваше с всеки миг, с всеки отчаян туптеж на сърцето му.

— Спечелихме ли? Къде е Колтейн? Извикай го тук — искам да говоря с него…

Мигът, в който всичко се бе затаило в безмълвие, се наруши от гъстия залп уикски стрели, който удари войниците на долния понтон. Започнатото от Сормо беше довършено от воините на неговия клан: последните стрелци и пиконосци бяха сразени.

Дюйкър видя как по северния склон затичаха три карета пехота, измъкнати от ариергарда, за да възстановят реда на брода. Уикските конници от клана на Невестулката излязоха от горите от двете страни на пътя и нададоха пронизителни победни викове.

Дюйкър се обърна към отсамния бряг. Видя малобройните малазански войници, отстъпващи от укритие към укритие — шепа пехотинци и по-малко от трийсет сапьори. Стрелите засвистяха пак. „Богове, те вече направиха невъзможното — не искайте повече от тях…“

Пое си дълбоко въздух, качи се на високата седалка на фургона и изрева с цяло гърло към множеството бежанци, трупащо се по брега:

— Всички! Всяка здрава ръка! Намерете оръжие… към гората, иначе клането започва отново! Стрелците се връщат…

Не можа да продължи. Въздухът се разтърси от дивашки, зверски рев. Пред очите му стотици мъже и жени се втурнаха напред, без да мислят за оръжия, само за да посрещнат ротите на вражеските стрелци и да отвърнат на преживяната касапница с не по-малко ужасна мъст.

„Всички сме обзети от лудост. Никога не бях виждал или чувал за такова нещо — богове, в какво сме се превърнали…“

Вълната от бежанци помете малазанските позиции, без да се огъне пред отчаяните, унищожителни залпове от стрели откъм гората. Бесни викове и писъци отекнаха злокобно във въздуха.

Нетпара изникна пред очите му.

— Колтейн къде е? Настоявам да…

Дюйкър сграбчи копринения шал, увит около шията на благородника. Придърпа го. Мъжът захленчи, задраска безпомощно по ръката му.

— Нетпара, той можеше да ви остави. Да ви остави да преминете. Сами. Защитени от благосклонната милост на Корболо Дом. Колко души загинаха днес? Колко войници, колко уикци дадоха живота си, за да опазят кожата ти?

— П-пусни ме, мръсно робско изчадие!

Червена мъгла разцъфтя пред очите на Дюйкър. Ръцете му сграбчиха мекия врат на благородника и застискаха. Видя как очите му се издуха.

Някой го удряше с юмруци по главата. Някой дърпаше китките му. Някой го сграбчи и корави като желязо пръсти се стегнаха около гърлото му. Мъглата се затъмни, сякаш падаше нощ. Историкът видя как нечии ръце смъкнаха неговите от врата на Нетпара, видя го как залитна назад и задиша тежко.

И мракът се спусна.