Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
?
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПАДНАЛИТЕ БОГОВЕ. 1998. Изд. Бард, София.Избрана световна фантастика, No.49. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [The Broken God / David ZINDELL]. Редактор: Иван ТОТОМАНОВ. Формат: 125×195 мм. Офс. изд. Страници: 640. Цена: 4500.00 лв. (4.50 лв.). ISBN: 574.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Корекции на грешки от dd
  4. — Добавяне на анотация (пратена от Б. Василев)
  5. — Добавяне
  6. — Корекции от Диан Жон

Глава 21
Изкуството на одори

Веднъж като младеж, тринайсет години преди да постигне Завършеност, Съвършения се напи с вино и с едно-единствено хвърляне на зара проигра семейните си имения. И Сароджин Гаруда, който беше негов брат и пръв ученик, му каза:

— Ти загуби нашия живот, защото сега няма да имаме ни пари за харчене, ни храна за ядене, ни покрив над главите ни да ни пази сухи, когато дойдат дъждовете.

И Съвършения отвърна:

— Целият живот е хвърляне на зар в неизвестността. Сега небето трябва да ни е покрив и ние трябва да прекараме живота си в Самоусъвършенстване. И когато станем Завършени, никога повече няма да сме гладни.

— Искаш да кажеш — попита Сароджин Гаруда, — че ще храним душите си с вятър и слънце и че сливането с Целостта ще ни изпълни с щастие ли?

И Съвършения, който също се нарича Смеещия се монах, отвърна:

— Разбира се, но също искам да кажа, че когато постигнем Завършеността, нашите последователи ще ни дават своя хляб, своите дрехи, самия си живот.

— Но как ще привлечеш последователи, когато открият, че си бил толкова глупав да се напиеш с вино и да проиграеш именията ни?

И Съвършения отвърна:

— Сам ще видиш, хората не обичат никого толкова, колкото съвършения грешник, който се разкайва и става съвършен светец.

— Значи си готов да се откажеш от всички пороци? — попита Сароджин Гаруда.

И Съвършения се засмя и отвърна:

— Не, не още.

След това Съвършения отиде в Южните земи и прелъстяваше дъщерите на винарите, и пиеше виното им, и танцуваше забранените танци, и ядеше вълшебните гъби, които растяха в горите. Скита се тринайсет години преди да стигне в Свещения град. Там, в Басейна на вечността, той се отказа от света и постигна Завършеност, и всичко, което предрече, се сбъдна.

След много години Съвършения се сдоби с дворци за всеки от шестте сезона и ги напълни с безценни скулптури и прекрасни вина; взе си триста и тринайсет наложници и стана баща на четири пъти по толкова деца; и отново започна да танцува, и да яде гъби, и да хвърля зарове. Сароджин Гаруда дойде при него и каза:

— Ти пак си потънал в порок. И Съвършения отвърна:

— В Завършеността всички разграничения са като Едно, и няма нито порок, нито добродетел. Преимуществото да си Съвършен е, че можеш ясно да видиш това.

— Но хората — след като помисли над думите му, каза Сароджин Гаруда, — са далеч от Съвършенство и не разбират онова, което казваш.

И Съвършения отвърна:

— И тъкмо затова толкова ме обичат. Те знаят, че Съвършения е над доброто или злото на света, и затова нищо не може да ги стресне.

После Съвършения започна да се смее и като слушаше този свещен смях, умът на Сароджин Гаруда се освободи от всички съмнения и несъвършенства, и той най-после постигна онова, което беше търсил през целия си живот. Двамата много дълго се смяха заедно и умряха много стари, много богати и много Завършени.

Из „Животът на Съвършения“

В началото на зимата, докато изучаваше паметистките техники при майстор Томас Рейн или прекарваше дълги сладострастни часове с Тамара пред пламтящия огън в камината и овладяваше съвсем друго изкуство, Данло сдържа обещанието си да се откаже от кала. Но не можеше нито да се откаже, нито да забрави единственото си велико възспоменувание. Бардо го беше предупредил, че двамата с Хануман ще се превърнат в пример за подражание за другите. Така и стана: по ирония на съдбата радикалните рингесисти, онези, които свободно щяха да пият кала, смятаха Данло за нещо като герой и се стремяха да подражават ако не на отказа му, поне на дивотата и поведението му. Макар и никога голяма, тази група обединяваше рингесисти, които бяха приближени на Бардо, като примадоната Нирвели и Дарио Чу. И поне двама от наставниците, обучени от Томас Рейн, тайно започнаха да боготворят калата. Братята Джонатан и Бенджамин Хър (от злощастно известния род Хър от Тъмнолуния) откраднаха от складовете на Бардо голямо количество от наркотика и го лееха като река сред приятелите и съмишлениците си. Без знанието на Бардо те провеждаха тайни спомняния в различни жилища из Града и понякога, когато се чувстваха особено дръзки, дори в дома на Бардо. Самият Джонатан Хър прекарваше много време сам в Извора, плувайки в солената вода, докато калата кипеше в него на студени ярки потоци и го отнасяше в дълбоки спомени. Той успя да уреди приятелите му да получат свободен достъп до Извора. И после тайно им поднасяше кала, и оставяше всеки на собствения му разум, воля и прозорливост. Радикалните рингесисти суетно се гордееха, че във всеки момент някой от тях заема резервоар в Извора. Когато един от братството им свършеше пътуването си във вътрешния свят, друг отпиваше три глътки кала и заемаше мястото му, и като се редуваха по този начин, те се опитваха постоянно да си спомнят древните еди. Това диво и тайно боготворене на калата можеше да продължи много време, но бремето на лошия шанс неизбежно се стовари отгоре им. Един контрабандист, Айсъс Никитович, успя да се удави в един от резервоарите и нещо по-ужасно (от егоистична гледна точка на Бардо), една блестяща калфа акашичка погълна поне петнайсет глътки кала и не се върна от пътуването си. Или по-скоро се върна обезумяла, с очи, по-пусти от очите на автист. Когато чу, че една от любимите му любовници е полудяла, Бардо се разплака, после изпадна в ярост и докато Суря Лал успее да го успокои, разби девет безценни агатанджиански миди алая.

Чуха го да вика:

— За Бога, на кого да поверявам проклетата кала, щом не мога да вярвам на наставниците си?

Тази забележка се оказа извънредно злокобна. Тя предизвести огромните промени, които щяха да настъпят в Пътя на Рингес. По това време култът се разделяше на три фракции, нито една от които не вярваше напълно на другите. Това бяха братството на калата, ръководено от Джонатан Хър, а също и основната част от рингесистите, търсачите, които с радост присъстваха на церемониите и отпиваха своите две глътки кала. Те не се интересуваха толкова от древните еди заради самото изживяване, колкото от това да открият как могат да станат богове. Третата фракция беше разклонение на основната част. Още от самото начало много рингесисти не бяха в състояние да си спомнят едите — или пък не можеха да проумеят спомените си. Всъщност те бяха прекалено глупави или лениви, за да усвоят възпоменувателните техники и най-вече прекалено се страхуваха. Избягваха или отказваха да пият кала не защото се стремяха към по-ясен начин на виждане, а защото пътуването в самите тях ги ужасяваше. Рингесизмът ги привличаше заради най-основната причина: те усещаха, че Бардо и вътрешният му кръг са открили път към нещо огромно и важно, нещо над личните грижи, и отчаяно искаха да участват в движението му. Ако не бяха в състояние да разберат танца на чистия спомен в себе си, поне можеха да изпитат удовлетворението от силната религиозност. Домът на Бардо като че ли денонощно блестеше с мощ и загатване за възможности. За някои хора беше достатъчно да се греят на златните лъчи на светила като Данло, красивата и образована Нирвели или дори Томас Рейн, защото винаги е по-лесно да стоиш под светлината на друг, отколкото сам да сияеш. Мнозина говореха за нови насоки в еволюцията, за безграничните възможности на човешката раса, но малцина бяха готови да извършат дори незначителна промяна в самите себе си. Те мечтаеха да преобразят телата и умовете си в нещо ново, нещо огромно и прекрасно, но им липсваше смелостта сами да творят съдбата си. Мислеха си, че искат да станат богове, и някои от тях искаха да искат да открият път към божествеността, но бяха неискрени като богати звездители, които се преструват, че съчувстват на бедните и през цялото време трупат диаманти, огнени камъни и други скъпоценности.

И така, те се отказваха от калата и заместваха наркотика с възбуда, бъркаха религиозната ревност с истински екстаз, задоволяваха копнежите си за възвисяване с обещания и надежди и заобикаляха опасните опити да превъзмогнат себе си. По този начин те сами се предаваха и тласкаха човечеството към революция, вместо към еволюция. Бяха нервни и отчаяни хора, прекалено нетърпеливи да повярват, че Златният пръстен ще ги защити от яростта на Вилда или че ако се опитват да следват пътя на човек, станал бог, малка част от неговата божественост може да полепне по драпащите им пръсти. Това бяха неуспели и лъжливи търсачи и другите рингесисти презрително ги наричаха „божества“ или „кръщелници“. В началото на зимата на 2953-та година от основаването на Никогея тази фракция на кръщелниците все още наброяваше само една десета от последователите на Бардовия култ.

— Но с всеки ден стават все повече — призна една вечер на Данло Томас Рейн, след като му помогна да усвои четирийсет и първата възспоменувателна техника. Двамата се срещаха почти всяка вечер след вечеря — в онези вечери, когато Данло не можеше да посещава Тамара — и паметистът с радост го обучаваше на това изкуство. Макар че рядко го възнаграждаваше с похвали, Рейн го хвалеше непряко, негативно, като очерняше усилията и уменията на други. — Възспоменуването е най-коварното от всички изкуства: отначало всичко е в рози, рози, рози и съвсем скоро в тръни, тръни, тръни. Хората лесно се отказват. И някои никога не се научават на самодисциплина. За съжаление, страхувам се, че ако се опита да разшири този наш малък култ Бардо ще привлече тъкмо тях. Вече дадохме нашата кала на най-ярките в Града — кой тогава остава? А сега, искаш ли да се върнем към дереизма, или предпочиташ да продължим с митопоезията?

Естествено нито една от трите фракции не представляваше самостоятелна група, напълно отделена от другите. Мнозина от братството на калата се стремяха и към лична божественост, и към Единствения спомен. Мнозина търсачи щяха да пламтят за възвисяване като звезди в нощта, само за да се измъкнат някоя сутрин от леглото със зачервени очи обезсърчени, изпълнени със съмнения и охладнели към самите себе си и най-дълбоките си мечти. Малцина от тях можеха отново да разпалят страстта си, но повечето щяха да потърсят по-прости начини да потушат копнежите си. Никога не беше лесно да се определи кога търсачът е напуснал пътя си и е станал кръщелник на рингесизма, сляпо следващ пътя на други. Имаше такива, които обвиняваха другите в неискреност и безверие, а самите те изтръгваха вътрешните си очи и възторжено коленичеха, докато Данло или Бардо говореха за чудесата на древните еди. Домът на Бардо се превърна в нещо като арена, на която рингесисти от всички фракции се бореха помежду си за духовно превъзходство. Или по-скоро блестящо украсените му стаи бяха като декори на сцена: по всяко време из коридорите се мотаеха мъже и жени. Преструваха се, усмихваха се и сияеха, лицата им изобразяваха най-тъпи и прости гримаси в опитите им да излъчват аура на просветление. Държаха се така, както си представяха, че би трябвало да се държат божества, и неуловимо, бавно се мъчеха да се оформят един друг в идеализирания образ на съвършения рингесист. Хората винаги се стремяха да срещнат погледите на другите, винаги дълбоко се вглеждаха в очите, сякаш за да попитат: „Ти спомни ли си древните еди?“ Или: „Ти ставаш ли бог?“ И никой не беше по-страстен поклонник на тази игра от Суря Сурата Лал. Тя я играеше с Данло, Хануман и Тамара, играеше я и с братята Хър, играеше я с всеки нов рингесист, който идваше в дома на Бардо. Всъщност най-вероятно я играеше пред огледалото и със самата себе си.

— Тя няма истинска дарба за възспоменуване — призна на Данло Томас Рейн. — И това е жалко, защото полага огромни усилия. Даже прекалени, струва ми се.

В някои отношения Суря Лал бе типична представителка на онези, които се люшкаха между търсачи и обикновени последователи на Пътя. Макар че изобщо не беше ленива и притежаваше външен кураж и интелигентност, които заблуждаваха дори приятелите й (тя наистина бе рискувала живота си в опита си да освободи робите на Летосвят), когато настъпеше време да открие пътя в себе си, Суря премигваше с малките си зачервени очи, хапеше тънките си устни и ставаше упорита, тъпа и пасивна като мускусен бик. Нямаше въображение. И обработваше мнението на другите и се преструваше, че спомнянията й са по-дълбоки, отколкото в действителност. Тъй като се бе вкопчила в красотата на собственото си самомнение, колкото и да се опитваше, Суря винаги се проваляше в опитите си да приложи към себе си проникновенията на най-добрите си спомени. Тя се боеше от личностна промяна и завиждаше на онези, които не изпитваха такъв страх. Още от самото начало принцесата негодуваше срещу способността на Данло да прониква в сърцето на древните еди. Суря погрешно смяташе, че тази способност се дължи на калата и оттук идваше неодобрението й към този прекрасен наркотик.

Една вечер след церемонията я чуха да казва:

— Никой не знае дали първото възспоменувание на Данло е било велико, или просто е изпаднал в самозаблуда. Започвам да не вярвам в калата. Прекалено е опасно да я даваме на неопитни.

После Суря започна да не вярва в самия акт на възспоменуване. Завиждаше на Томас Рейн, Данло и честно казано, дори на Хануман ли Тош. Тъй като самата тя не притежаваше умение да разбира великите спомени, не можеше да учи и други на това изкуство, да стане наставничка и да се издигне в зараждащата се църква на Бардо. Затова се стремеше да контролира възспоменувателната церемония и в крайна сметка изобщо да я премахне. След удавянето на Айсъс Никитович Суря се обяви срещу даването на кала на нови рингесисти. Нейна беше идеята да заменят наркотика с обикновена морска вода. Тя умоляваше Бардо да направи тази промяна. И той, макар поради лични причини, се вслуша в настойчивите й думи. От вечерта на четирийсет и осмия ден на зимата онези, които носеха първата си покана за веселие, започнаха да получават вода като символ и причастие, докато по-опитните рингесисти отпиваха от скъпоценната мярка на Бардо своите две глътки кала. Нормално бе да се допусне, че това извращаване на церемонията ще отблъсне много хора, но по ирония на съдбата въздействието му се оказа положително. Сега неуспелите божества можеха да се събират в дома на Бардо без страх, че ще трябва да постигат нещо толкова трудно и опасно, като това да си спомниш себе си. Колкото до новопокръстените, изгарящи от желание да опитат свещения наркотик (в тази категория попадаха приблизително една трета от хората), те винаги можеха да се надяват да бъдат допуснати до избраните. Това би могло да стане, като присъстваха поне на трийсет и три церемонии, изповядваха вярата, че човешките същества могат да станат богове само ако следват примера на Малъри Рингес и най-вече като даряват на Пътя поне една десета от земните си богатства и приходи.

— Трябват ни пари — призна Бардо една вечер. Беше събрал най-близките си в чайната стая. В този най-вътрешен кръг, разбира се, бяха Суря Сурата Лал и Томас Рейн, както и Коленя Мор, Нирвели, Хануман и Данло. След инцидента с Никитович братята Хър бяха загубили благоразположението му и затова не ги канеха на прекрасната чайна маса, за да пият редките чайове и гъсти кафета от Летосвят които Бардо поднасяше в малки бели чашки. — В момента за покана за спомнянията се чака двайсет и един ден — не можем да удовлетворим всички търсачи, които искат да дойдат на церемония в дома ми. Ето защо трябва да купим имот, който ще събира всички. На две пресечки от площад „Данлади“ има изоставена сграда и ми се иска да помислим за нейното закупуване. Величествена, прекрасна сграда. Но е ужасно скъпа. Както отбеляза братовчедка ми, единственият начин е за нея да платят новите рингесисти.

Бардо вече бе организирал култа си като повечето религии още от зорите на цивилизацията: той беше господар, първожрец и гуру на последователите на Пътя и управляваше всички църковни въпроси като абсолютен владетел. Всъщност нямаше действителна нужда да се съветва с други. Но по природа си бе разбран, мил човек, който обичаше доброто пийване и приятелските спорове. Сам беше поискал мнението им и затова се изненада, когато Томас Рейн каза:

— Кръщелниците и без това вече са прекалено много. Прекалено много нови рингесисти. Би трябвало да избираме най-добрите и да обезсърчаваме другите. Пътят не се нуждае от количество, а от качество.

— Категорично възразявам — отвърна Суря, като почука по чашата си. — Ние сме длъжни да разпространяваме Пътя на Рингес из Цивилизованите светове. А навярно и отвъд тях — навсякъде, където човешките същества все още са човеци.

Данло, който изобщо не разбираше от печелене и харчене на пари, погледна Бардо и каза:

— Ако поискаш от новите рингесисти да плащат пари, за да присъстват на церемониите, това е… все едно да продаваш калата, нали така?

— О, положението не трябва да се разглежда по този начин — възрази Бардо. — Ние — всеки, който нарича себе си рингесист — просто купуваме сграда. Ще я притежаваме съвместно, всеки рингесист ще има дял от нея съобразно приноса си към Пътя.

— Ами онези, които нямат никакви пари?

— Е — отвърна Бардо, — те няма да имат никакъв дял от общата собственост.

— Но ще им позволиш да присъстват на церемониите така ли?

— Разбира се — каза Бардо. — Пътят на Рингес е отворен за всеки.

— Даже за автисти ли?

— Даже за автисти, млади приятелю.

— Ами Орденът? Послушниците и калфите, повечето академици… ами техният обет за бедност?

— Е, този въпрос е деликатен — каза Бардо, отпи от сладкото си черно кафе и си взе бисквита. — Ще искаме от всички нови рингесисти по една десета от цялото им имущество и приходи. Поне. Но една десета от нищо пак е нищо, а? Онези, които наистина са бедни, няма да плащат.

Докато Бардо и Данло спореха по финансови въпроси, стана ясно, че според бившия майстор малцина от Ордена наистина са бедни. Той отбеляза, че калфите и послушниците, които дори не притежавали дрехите на гърба си, често произхождали от богати семейства.

— От собствен опит зная, че всички обичат парите и всеки е скътал по нещо. А могат и да ги получат или да ги изработят.

— Аз дори не съм виждал градски диск — каза Данло. — Още по-малко съм държал пари в ръцете си.

— Е, това е заради начина, по който си израснал. Но дори Данло Дивия би могъл да намери пари, ако имаше чак толкова голяма нужда.

— Не мисля — възрази Данло. Всъщност той смяташе измислянето и използването на парите за шайда, за едно от най-ужасните извращения на цивилизацията и не можеше да си представи, че някога ще иска да има пари.

— Ако се налагаше, би могъл да се продаваш на Улицата на ягодите — каза Хануман ли Тош, който мълчаливо седеше в края на масата. Имаше предвид мъжките публични домове в най-долната част на Квартала на далечниците. Макар че не беше докоснал кафето си, очите му, движенията на ръцете му, цялото му тяло и същество изглеждаше наелектризирано от живост, сякаш бе изпил няколко чаши. Лицето му излъчваше съзнание за жестокостта на думите му. Тази рядка жестокост накара Данло да го погледне с отчаяние. — Прощавай, обидих те — каза Хануман. Говореше така, сякаш са сами на масата. — Не исках.

— Никой не би трябвало да се продава за пари — накрая каза с красивия си, сладък глас Нирвели. Тя носеше широк бял панталон и контрастът с черната й кожа бе поразителен. — Пътят на Рингес пари ли носи, или щастие? Удоволствието може да се купува и продава, отлично го зная, но щастието няма цена.

— Този разговор за пари ни унижава — отбеляза Томас Рейн. Лицето му излъчваше неодобрение.

— Парите са си просто пари — каза Суря. — И ние трябва да решим как да приемаме пари от онези от Ордена, които са в състояние да дадат своя принос. — Тя отправи на Бардо кратък укоризнен поглед, после продължи: — Младият пилот е прав, че повечето от Ордена са положили обет за бедност. Ето защо те не могат да притежават нищо, дори дял от обща собственост.

Бардо се оригна, махна с ръка, сякаш за да отпъди муха, и наглед безгрижно каза:

— Проблем със собствеността всъщност няма. Всички от Ордена, които не могат да имат собственост, могат да правят дарения на рингесисти. Дори да се наложи да го правят тайно. После тези рингесисти ще влагат даренията им от тяхно име. Това би трябвало да задоволи проклетите канони на Ордена.

Ако Суря Лал първа беше предложила да изцеждат пари от новите рингесисти и Бардо бе измислил как законно да въведат този десятък, на Хануман ли Тош принадлежеше заслугата за привличането на приток от новопокръстени, които скоро щяха неимоверно да разширят мащабите на новата църква. По същия начин пак той трябваше да бъде обвиняван за пълното покваряване на Пътя. Но за да опишем цялостно забележителното му преобразяване и издигането му в църквата, първо трябва да разкажем за неговия опит да разбере универсалния характер на страданието.

„Онези, които следват онази своя част, що е велика, са велики мъже. Онези, които следват онази своя част, що е низка, са низки мъже“. Това бяха думи на великия Лао Дзу, казани хилядолетия преди да се роди Хануман. Може би с тях той беше предрекъл удивителната кариера на Хануман, защото целият му живот представляваше трагично сливане на низкото и великото. Отначало обаче последователите на Пътя виждаха само великата му част. Той беше много млад, за да стане лидер на голямо религиозно движение. Някои смятаха, че е прекалено млад, но други отбелязваха, че когато се опитал да завладее Старата Земя, император Александар бил също толкова млад и че Джин Зенимура бил само с две години по-голям от него, когато напуснал Ордена на поетите-воини и основал заншин. Младостта на Хануман бе нож с две остриета, и двете насочени към неговото издигане: почитателите му използваха възрастта и постиженията му като доказателство за неговия гений, докато злословниците го смятаха просто за суетен младеж, изпълнен с претенции и неизпълними идеали, и не го възприемаха сериозно, докато не стана прекалено късно.

Навярно Данло бе единственият, който виждаше истинския потенциал на Хануман. Веднъж след пуста церемония, в която и двамата отпиха само солена вода, Данло откри приятеля си сам сред папратите до водопада в стаята за медитация на Бардо и каза:

— Най-опасният идеалист… е онзи, който притежава силата да осъществи идеалите си.

— И ти смяташ, че аз имам идеали? — изсмя се Хануман.

— Наистина, след вечерта на великото си възспоменуване в главата ти се е оформило нещо. Съдба и път за човешките същества. Почти го виждам. Никога не говориш за това, но в мълчанието ти, в сенките на твоите мисли… тази съдба си личи.

— Аз вярвам в свободната воля, трябва да го знаеш.

— Защо вече не можем да разговаряме? — попита Данло.

— Аз през цялото време приказвам. Но ти изобщо не слушаш.

— Но другите… те слушат, така ли? Кръщелниците. За тях думите ти са като живак и ти говориш ли говориш, и все повече хора чукат на вратата на Бардо, за да те слушат.

Как става така, че малцина изключителни хора могат да привличат вниманието на другите? Защо който и да е човек или цели тълпи хора трябва да стоят сред снежната виелица, омаяни да слушат думите на някой друг, да усещат пулсирането на страстта му и да се опиват от огъня в очите му? Ако е вярно, че Хануман ли Тош беше роден с дар слово, също толкова е вярно, че неговото образование и житейският му опит допринесоха за усъвършенстването на тази дарба. Никой никога не трябва да забравя, че той изучаваше една от най-старите дисциплини на Ордена, начин за връщане назад към пустините и горите на Старата Земя. За да сме точни, той бе кибершаман и на двайсет и една години почти беше усвоил различните състояния на компютърно съзнание. Това щеше да е от изключително значение за Ордена, за Никогея, за всички светове, на които живеят човешки същества, наричащи себе си цивилизовани. Но въпреки цялото си умение да влиза в интерфейс с кибернетичните пространства, той не бе пренебрегнал другите сетически науки. От йогините беше научил медитация, психеделика, телесни изкуства, рапсодия, мантра и вътрешен театър. От неврологистите: конфигуриране, лицев танц, ритуален анализ, митопоезия, харизма и външен театър. Всички сетически дисциплини участваха във фравашките лингвистични философии и Хануман овладя изкуството да използва словесни наркотици, за да успокоява чуждите подозрения. Научи се да анализира системите от вярвания и да проектира специфични словесни ключове, които освобождаваха слушателите му от затворите на концепциите им. И както за свой ужас скоро откри Данло, Хануман започна да изгражда в хората около себе си цели нови мисловни затвори, които ги заключваха в Ханумановите думи, в неговото въображение, в пламтящото му чувство за собствената му съдба.

В крайна сметка обаче именно великото му възспоменувание наметна на раменете му плаща на пророк. Той беше казал, че в древните еди е описана смъртта на един от боговете. Отначало мнозина му се присмиваха. Особено пилотите наричаха спомена му наркотична самозаблуда: нали преди шестстотин години Дарио Дръзкия бе картирал всички звезди и планети от осемнайсетия куп Дева, без да открие такъв бог, нито жив, нито мъртъв. Предсказанието — или споменът — на Хануман може би бързо щеше да бъде забравено, ако господарят пилот не се беше изказал толкова яростно срещу калата и възпоменувателните церемонии. Един ден в колегията на господарите Чанот Чен Цицерон използва спомена на Хануман като пример за опасността, която представлявал за Ордена култът на Бардо.

— Трябва да забраним на всички послушници и калфи да се свързват с култа на Бардо — каза той на събралите се господари. — Иначе умовете на най-умните ни младежи ще бъдат унищожени.

Сега господарят Цицерон имаше много врагове, не на последно място сред които беше независимият пилот Сондервал. По време на Пилотската война Сондервал се бе борил рамо до рамо с Бардо срещу Лиъполд Соли и господаря Цицерон. Тъй като мразеше господаря пилот и се надяваше да го унижи (и тъй като беше едно от най-арогантните човешки същества, които се бяха раждали), той реши да изпълни прищявката си и да замине за осемнайсетия куп Дева. На светлинния му кораб „Висша добродетел“ му трябваха само три дни, за да стигне до купа. Сондервал трябваше да определи точките на червената гигантска звезда, които Хануман бе съобщил на Данло. Той навярно беше най-добрият пилот в Града, навярно единственият, който можеше да използва хипотезата за континуума, великата теорема на пилотите, така, както би трябвало да се използва. Сондервал прекоси звездите от галактиката до купа Дева с един-единствен скок. Трябваха му петнайсет дни, за да открие трупа на мъртвия бог. Той беше голям колкото луна и имаше блестяща диамантена кожа, дебела петнайсет километра. Мозъкът му се състоеше от неврологици, каквито есхатолозите никога не бяха виждали. Както бе предсказал лануман, богът орбитираше около червена гигантска звезда, която Сондервал незабавно нарече Славата на Хануман. И наистина, това откритие донесе на Хануман слава. Донесе слава и на Пътя на Рингес. Половин ден след завръщането на Сондервал в Никогея новината за умрелия бог се разпространи из целия Град.

— Това ще докаже силата на възспоменуването — каза Томас Рейн на Данло. — Сега всички ще дойдат при мен и ще поискат да им покажа пътя към древните еди.

Но Томас Рейн, който знаеше толкова много за възспоменуването и индивидуалния човешки ум, бе абсолютен невежа по отношение на масовата религиозна страст. Тази зима повечето от бъдещите последователи на рингесизма не дойдоха в дома на Бардо, за да бъдат напътствани от паметиста. Дойдоха, за да видят Бардо и Данло уи Соли Рингес и най-вече защото бяха любопитни за великото възспоменувание на Хануман. Искаха да са близо до него, да чуват гласа му, да докосват копринения ръкав на робата му, докато стояха и пиеха заедно с него ледено вино или ядяха пикантни меса в солариума на Бардо. Макар че Хануман никога не говореше за калата и никога вече не изрече ново пророчество, самото му мълчание създаваше атмосфера на загадъчност и сила. Той внимателно слушаше, докато непознати жени и мъже му изповядваха мечтите си, и през цялото време се вглеждаше в техните очи и скрити страхове, сякаш надникваше в самото сърце на древните еди. Почти всеки забелязваше неговото състрадание, рядкото му и уникално разбиране на чуждата болка. Самият той изгаряше от спомени, лицето му сияеше от съзнанието за ужасна и първична сила, скрита дълбоко в него. Хората усещаха това. Такова съзнание не може да се изгради само с воля, не може да се подправи с помощта на техниките харизма или външен театър. То е също толкова действително и непреодолимо, колкото електрическа буря в нощта, то е като мириса на озон във въздуха след удар на мълния. Хората се тълпяха около Хануман ли Тош, защото беше свързан с най-дълбоката сила и защото чрез него усещаха пулса на вселената, който бе по-жив и напрегнат, отколкото си бяха представяли, и безкрайно по-реален.

Скоро след великото си възспоменувание, след като се възстанови и започна да съветва рингесистите на събиранията у Бардо, той се зае да засили тази мрачна връзка. Тъй като искаше да научи всичко за болката и страданието, Хануман започна да води таен живот. Без знанието на колегите си сетици или на Данло, той започна да изкачва ледените скали на планината Атакел, извисяващи се като блестяща бяла стена над Елфовите градини. Обличаше камелайка с вътрешни нагреватели, обуваше контактни обувки и се изкачваше по неравните, разядени скали. Винаги се катереше сам, без помощта на въже или мрежа. Пръстите на ръцете му и лицето му многократно измръзваха и на два пъти загуби пръстите на краката си, след което трябваше тайно да му ги регенерират в клонистки дюкян. Много пъти беше близо до болката и ужаса от падане. Но сам, той можеше да познае само своя ужас и своята болка, затова потърси други възможности. Издирваше и участваше в турнири по заншин. Биеше се с юмруци, лакти и крака, докато и той, и противниците му потънеха в кръв и рухнеха от изтощение. Биеше се смело, никога не издаваше и най-малко напрежение или безпокойство и спечели много точки за демонстриране на съвършено отпусната и бдителна поза, въпреки опасността от осакатяване, а понякога, макар и рядко, от мозъчна травма и смърт. Други негови страсти не бяха толкова опасни, но бяха също толкова жестоки. Нощем навлизаше дълбоко в Квартала на далечниците и си купуваше извънземни наслади от извънземните Приятели на човека. Примамваше мъжки уличници и ги насилваше не защото това му доставяше удоволствие, а защото им причиняваше болка. Всъщност от половото сношение с извънземни женски и покварени, скулптирани млади мъже му се гадеше и той го правеше само за да открие докъде ще успее да издържи. Това спускане в мрака продължи през цялата дълга зима, като в същото време той изнасяше пред гостите на Бардо кратки проповеди за добродетелта на боговете и веднъж, когато Бардо бе болен след преяждане с шоколадови бисквити, Хануман лично проведе вечерната церемония в музикалния салон. Данло съвсем случайно (или навярно това беше съдба) откри тайния живот на приятеля си.

Една вечер, след като бе прекарал деня в изучаване на математиката на разклонеността, Данло се разхождаше из Стария град в търсене на кафене, в което да вечеря. Мислеше си за богата вечеря от курмаш, грах и ориз с шафран, когато зърна пред себе си Хануман, провиращ се сред кънкьорите по улицата. Приятелят му не бе облечен в цветовете на сетик — носеше официална камелайка и лъскава кафява кожа и можеха да го вземат за богат поклонник или далечник. Данло си помисли дали да не го повика, да го попита дали иска да си поделят огромна купа курмаш, но дрехите на Хануман и потайното му поведение го накараха да остане на разстояние. По чиста прищявка той реши да го проследи. Хануман зави по „Серпентината“ и тълпите се сгъстиха. Снегорините бяха натрупали блестящи бели преспи покрай улицата, блокирайки лентите за бавно пързаляне. Всички кънкьори бяха принудени да се плъзгат по ледената лента между тези снежни стени, а шейните летяха по средата на улицата. Данло трябваше да се пързаля плътно зад Хануман, за да не го загуби. Надути мъже и жени в скъпи кожи го блъскаха, препречваха му пътя и го стрелкаха с ядосани погледи, докато се промъкваше сред тях.

В края на Квартала на диамантите Хануман се отклони по странична плъзга. Червеният лед бе изцяло покрит със сняг и отначало Данло не разбра, че се насочват към Улицата на ягодите. После забеляза публичните домове от двете страни на пътя: студени каменни редици от къщи без осветление и прозорци. Улицата беше мрачна и пълна с контрабандисти, богати мъже и жени на средна възраст, жадни и нервни под качулките си. Пред вратите на публичните домове стояха красиви момчета и млади мъже, облечени в тесни копринени камелайки. Сред тях се разхождаха опасни наглед сводници, които грубо подсвирваха на минувачите. Данло изпитваше силното чувство, че е попаднал на място, на което не би трябвало да е, че много погледи го наблюдават, преценяват и се чудят какво може да търси тук млад пилот. Самият той се питаше как Хануман може да се пързаля по улицата с такова невероятно спокойствие, сякаш мирисът на тамян, парфюм и горящ джамбул му е съвсем познат. Мисълта, че Хануман може да има вкус към млади мъже, го забавляваше и безпокоеше. Очакваше, че приятелят му всеки момент ще спре пред зловещата врата на някой от бордеите, но Хануман внезапно зави в някаква тъмна алея и изчезна.

Вече силно обезпокоен, Данло го последва по ледения процеп между два бордея, които бяха построени толкова близо един до друг, че двама мъже не биха могли едновременно да се промъкнат помежду им. Беше съвсем близо до края на квартала. Пред него в мрака блестеше снежен насип, отделящ публичните домове от грохнали стари сгради, които може би бяха изоставени още преди три хиляди години. Данло си помисли, че тези грозни постройки сигурно са кръчми, защото въздухът миришеше на печен хляб и сладкиши, сирене и силка, чесън и месо, печено на открит огън. Улицата на ягодите минава край Квартала на камбаната, наречен така, защото от въздуха мрежата му от улици прилича на огромна лилава камбана. Изглежда, Хануман се насочваше нататък и имаше намерение някак си да влезе в квартала.

Данло не разбираше как може да стане това. Улицата на ягодите е червена плъзга, докато всички улици в Камбаната, освен главната, са лилави. В Никогея червените плъзга се свързват само с основните оранжеви писти или помежду си. Червените улици никога не се вливат в лилавите. Затова Градът понякога представлява топологичен кошмар и пътуването между кварталите често е заобиколно и трудно. Много отдавна Арбитъра беше заповядал Градът да бъде построен по този начин с цел да изолира различните секти и извънземни раси в случай на необходимост и да затвори улиците при бунт или война. Хората обаче бяха провалили плана му почти от самото начало. На много места хариджани и други бяха направили нелегални бели улици, свързващи червените и лилавите плъзги и съответно различните квартали.

Данло предположи, че е открил една от тези нелегални улици, защото алеята не бе задънена, както би трябвало.

Тя пресичаше насипа, минаваше през някакъв неосветен тунел и се вливаше в тесен леден тротоар, водещ към Камбаната. Данло енергично последва Хануман по този тротоар, после по добре осветена плъзга, от двете страни на която имаше жилища и различни магазини. Видя го да влиза в ресторант без прозорци — мръсна стара сграда от лющещ се пясъчник, която човек спокойно би могъл да подмине. Данло застана от другата страна на улицата, загледа се във вратата на ресторанта и се зачуди какво да прави.

Наложи се да чака дълго. Беше много студено — студ, който някога бе наричал хараду. Отново започна да вали. Милиони изящни снежинки танцуваха на лилавата и розова светлина на огнените глобуси. Навсякъде около него се носеше миризма на пикантни храни. По-късно вечерта Данло имаше среща с Тамара. Трябваше да се нахрани, за да се подкрепи. Накрая реши да влезе в ресторанта, макар да виждаше, че е частен, а нямаше пари. От пристигането си в Никогея се бе хранил само в безплатни ресторанти и беше пълен невежа в размяната на пари за храна.

Посрещна го изтощена жена в червено кимоно, взе кожите му и го попита дали иска маса.

— Всъщност не — отвърна Данло. — Исках да се срещна с… един приятел.

— Приятелят ви пристигнал ли е вече?

— О, да, сигурен съм, че е тук.

— Бихте ли ми казали името му?

Данло, който все още се подчиняваше на алалойската забрана за изричане на истински имена, отвърна:

— Най-вероятно не ви е дал името си.

— Редовен клиент ли е, или нов?

— Струва ми се… че не е идвал тук повече от един-два пъти.

Жената неодобрително огледа изтърканата му спортна камелайка, брадата и чорлавата му коса със забодено в нея перо и каза:

— Бихте ли го описали?

Данло наведе глава от гняв и срам и й обясни как изглежда Хануман.

— Имате предвид знатния Хироши ли Тал от Симум — каза жената. — Той е един от най-видните ни редовни посетители. Последвайте ме, моля, ще ви отведа на масата му.

Тя отвори вътрешната врата и го въведе в богато украсено и уютно помещение. Светлината беше приглушена, така че отначало Данло не успя да види почти нищо — само полирани стени от каменно дърво, вилици и ножове от блестяща стомана и тъмните лица на клиентите по масите. Замаяха го прекалено много усещания — миризма на цвъртящо месо, сподавени разговори, дим от камина, ледено вино и пот. От всичко тук му се гадеше, но в същото време всичко странно го привличаше.

— Заповядайте — каза жената. — Добър апетит. Хануман седеше на тапициран с кожа стол с гръб към стената.

— Здравей, Данло — каза той. — Чудех се кога ли ще влезеш.

Данло удивено го изгледа и попита:

— Знаел си, че те следя?

— Сетиците би трябвало да знаят такива неща, нали?

— Исках да видя… къде отиваш — усмихна се Данло.

— Е, ето ме — отвърна Хануман. — Ето ни. Защо не седнеш?

Данло седна и си свали ръкавиците. Пред него бе най-странната маса, която беше виждал: имаше осмоъгълна форма и половината откъм неговата страна бе от черно каменно дърво, докато другата беше по-ниска и покрита със злато. Между двете половини минаваше плитка бразда. Данло тъкмо се канеше да заговори за тази уникална маса, когато сервитьорът им донесе поднос с начупени ядки кона в лют сос.

— Вечерял ли си? — попита Хануман. — Аз вече поръчах, главно меса, но ще има и друга храна. Тук всички, които седят на една маса, трябва да си поделят храната.

Данло хвана кестените пръчици за хранене и лапна няколко ядки. Бяха много лютиви и много вкусни.

— Откъде имаш пари, за да се храниш тук? — попита той. — А и я се погледни — какви дрехи! И защо се представяш за симумски архитект? Нали мразиш архитектите?

Приятелят му просто седеше, отпиваше от червеното си вино и го гледаше.

— По-добре си върви — накрая каза той.

Думите проникнаха в ушите на Данло като капки горещ восък. Той бавно поклати глава, неспособен да разбере защо Хануман му казва такова нещо.

— Да, върви си — повтори Хануман.

— Сериозно ли говориш? — попита Данло. — Защо тогава ме покани да седна?

Хануман отпи още една глътка вино, взе ножа си и леко прокара острието му по дланта си. Изглеждаше озадачен, потънал в себе си, натъжен. Някой провидец би могъл да каже, че е изпълнен с угризения за събития, които все още не са се случили. Данло се зачуди защо приятелят му посещава такъв долнопробен ресторант, при това често. Във въздуха тегнеше атмосфера на очакване, от която му се гадеше и която го караше да иска да избяга. И тъкмо понечи да се сбогува, когато Хануман внезапно се усмихна и каза:

— Не, остани. Трябва да останеш. Помислих си да пощадя чувствителността ти, но това е тъпо от моя страна. Моля те, остани.

Хануман вдигна кристалната гарафа и го попита дали иска вино. Данло кимна. Докато гледаше как рубинената струя се излива в бокала му, усети в салона едва забележима промяна. Всички гласове бяха стихнали. Точно под тях имаше маса от злато и дърво, на която седяха две двойки. Единият от мъжете беше смръщен контрабандист. Придружаваше го елегантно облечена обикновена уличница, която ако не бяха татуираните й устни и очертаните с червено очи, можеше да мине за съпруга на посланик. Другите мъж и жена имаха яркозелени очи, прекалено огромни за деликатните им лица. Очевидно бяха скулптирани далечници от някой нецивилизован свят и не бе ясно как така са седнали на една маса с престъпник и курва. Всички клиенти в салона гледаха към тях — всъщност по-скоро към дребния мъж, застанал до златната половина на масата. Мъжът бе готвач, изцяло облечен в бели памучни дрехи. Носеше бял тюрбан, бели пантофи и бели памучни ръкавици. Но всичко това беше изцапано с тъмночервени петна. Готвачът взе купичка с олио от стоманена количка до масата, бързо го изля върху златната повърхност и после равномерно го размаза с широка четка.

— Златото се нагорещява най-съвършено от всички метали — поясни Хануман. — Тъкмо затова масите са изковани от златна сплав.

Беше очевидно, че готвачът се кани да приготви ястие за постоянните клиенти. Данло не можеше да каже как се нагорещява масата — навярно с плазма или струи възпламенен водород, — но съвсем скоро тънкият пласт олио започна да пуска мехурчета и да дими. Готвачът бръкна в кошничката под плота на количката и измъкна за шията тлъст, съпротивляващ се женски хлъзгар. От муцуната до опашката тялото на животното представляваше потръпваща розово-бяла маса, от която капеше кръв — само преди минута помощниците на готвача го бяха одрали в кухнята. Дребният мъж го вдигна така, че всички да могат да преценят големината и пола му. В другата си ръка държеше метално устройство, което приличаше на орехотрошачка, и бързо строши всички крака на хлъзгара. Четирите движения бяха изпълнени толкова внезапно, че Данло почти не можа да повярва. Седеше замръзнал на стола си, стискаше зъби и наблюдаваше. Хлъзгарът остана странно неподвижен, но когато готвачът го метна върху масата, нададе ужасен свистящ писък — като всички хлъзгари, когато са смъртно ранени. Опита се да отскочи от горещата повърхност и да избяга, но скупчените му крака бяха напълно безполезни и не можеха да намерят опора върху цвъртящото олио. Единственото, което бе в състояние да прави, беше панически да се върти, докато цвъртеше, подсвирваше и пищеше.

— Не! — промълви Данло. — Не, не, не!

— Този метод кара животното да отделя огромни количества адреналин преди да умре — поясни Хануман, отпи от виното си и тъжно се усмихна. — Някои казват, че така месото става с по-остър вкус. Поне със сигурност е по-прясно. А сега да видим дали има малко.

Готвачът вече бе извадил ножовете си и ги бе вдигнал над животното, в чиито тъжни черни очи все още гореше живот. После с поразителна сръчност замахна и изведнъж хлъзгарът се оказа на парчета, които се пържеха в горещото олио и в собствената си кръв. Кръвта цвърчеше по златната повърхност, стичаше се в жлеба и изчезваше в тъмната дупка в ъгъла на масата. Готвачът използва част от кръвта, за да залее черния дроб, момиците и други парчета месо. После подправи соса със сок от снежна гергина и други цветя, като през това време отдели костите, вътрешностите и другите карантии. Данло се зарадва, че от разсечената утроба не се появи малко хлъзгарче, макар че явно някои от посетителите останаха разочаровани. Когато ястието най-после беше готово, готвачът го поднесе в изящни бели чинии, гарнирано с нарязани портокали и свежа мента. После се поклони и започна да бърше ножовете си с мека кърпа.

— Много изискано ястие — каза Хануман. — Все пак трябва да ти кажа, че никога не съм харесвал хлъзгари.

Данло чуваше гласа на приятеля си да съска от мрака, но не можеше да го погледне. Потеше се, дишаше с усилие, дланите му бяха притиснати към челото. Седеше абсолютно неподвижен, замаян и поразен от онова, което току-що бе видял.

— Ти… беше прав — каза той, когато най-после успокои дишането си. — Не трябваше да оставам.

— Но тогава никога нямаше да видиш изкуството на одори — възрази Хануман. — Не ми ли каза веднъж, че човешкото същество никога няма достатъчно опит?

— Но убиването на хлъзгар по този начин… това е шайда. — Данло погледна свещите на тавана и си спомни: „Шайда е онзи, който реже месо от живо животно“.

— Мислех си, че би трябвало да си доволен, че някои цивилизовани хора отхвърлят култивираното месо в полза на истинското.

Данло се загледа в клиентите, които ядяха вечерята си, и за първи път от години каза молитва за душата на убито животно.

— Пела Чуриянима — прошепна той, — ми алашария ла шантих, о шантих Л’Али.

— Разбира се, жестоко е — продължи Хануман, — но всяко убийство е жестоко.

Данло го погледна и отвърна:

— Грешно е да убиваш.

— Но твоите алалои убиват животни, нали? Мислех си, че си свикнал с гледката на убийството.

— Ловецът никога не убива… заради самото удоволствие — възрази Данло. — Алалойският мъж убива, за да живее. Просто защото няма друг начин.

— Някога виждал ли си котка да си играе с мишка? — попита Хануман.

— Никога не съм виждал мишка, но зная за снежните тигри.

Хануман хвърли поглед към вратата на кухнята, после каза:

— Ти си дал обет за ахимса, Данло, и аз се възхищавам на верността ти. Уважавам я, макар да си мисля, че е малко тъпо. Но самият ти признаваш, че убийството е неотменна част от живота. Ако е така, защо да не му се наслаждаваме? Защо да не възхваляваме самия акт и да харесваме всичко в него?

Данло тъкмо се готвеше да му отговори, когато от кухнята се появи готвачка, едра жена с месести ръце и мрачно лице. Тя избута право до масата им стоманена количка с чекмеджета. На Данло му се прииска да се изправи и да избяга, но като че ли всички в ресторанта гледаха към него. Докато готвачката със сумтене се навеждаше да запали горелките под масата, той си каза, че това изкуство на пържене на живи животни е просто поредната проява на упадък на цивилизацията. Дясната му страна го зовеше да избяга колкото може по-бързо, но лявата му страна нашепваше да остане и да се поучи от този упадък. Подобно на морска птица, попаднала в океански лед, той седеше замръзнал на мястото си и гледаше как готвачката намазва златната маса с оранжево олио. Разбираше, че в удобните си кафенета, сред топлина и разкош, в уединението на професиите си, в своето трупане на познания или пари, в лесните си забавления цивилизованите хора толкова са закостенели и са толкова откъснати от живота, че не виждат нито ужасите, нито красотата на света. Различните наркотици и форми на изкуство, толкова разпространени в Града, бяха път към насилствено и изкуствено разбиране на красотата. Мерзостта, която се извършваше пред очите му, беше опит на изчерпани хора да преживеят — в безопасност — пълен ужас. Данло мразеше хората за това, че се нуждаят от такива стимули. Бе ужасен, откривайки това след седемгодишен престой в Никогея. Част от него беше свикнала с възприемането на цивилизоваността. Всъщност в този момент дясната му страна презираше лявата, докато стомахът му кипеше и се свиваше от миризмата на горещо олио. Той гледаше как готвачката отваря стоманено чекмедже, натъпкано с пресен сняг. Когато жената измъкна снежен червей, дълъг колкото предмишницата му, и го вдигна пред него, за да го види, Данло притисна юмрук към корема си. За първи път съзираше част от представата на Хануман за техния свят: че всички хора копнеят за страдание също толкова инстинктивно и яростно, колкото и за щастие.

— Това е шайда — каза Данло, после наведе глава към Хануман и прошепна: — Кажи й, че сме променили решението си.

— Нима? — попита приятелят му.

— Моля те, кажи й да спре.

Повърхността на масата беше съвсем гореща и готвачката вдигна снежния червей над нея. Той се опитваше да се навие и жената с усилие успя да го изпъне.

— Не, недей! — внезапно извика Данло. — Не знаеш ли, че Аулии… има рядка чувствителност към топлина?

Но готвачката не го слушаше. Нямаше да е първият новодошъл, загубил апетит. Готвачите в ресторанта имаха инструкции да се подчиняват само на заповедите на редовните клиенти и тъй като Хануман мълчеше, тя пусна червея върху масата.

— Не!

Разнесе се внезапно цвъртене и пред очите на Данло червеят заподскача и започна да се гърчи в горещата мазнина. Опита се да се увие, но протеините в сегментите му се скъсяваха, втвърдяваха и пържеха. С опакото на ножа готвачката го търкаляше назад-напред по масата. И животното не преставаше да се гърчи. Гърчеха се и червата, стомахът и хранопроводът на Данло, и кипяха в силни киселини. Очите му се насълзиха, гърлото му гореше. Той се закашля.

— Не го оставяй да умре по този начин! — помоли приятеля си Данло. — Нервите на Аулии са скрити… толкова дълбоко.

Омразата го давеше прекалено силно, за да е в състояние да каже нещо повече за анатомията на снежния червей. Искаше му се да обясни на готвачката, че когато изгарят, повечето животни изпитват болка за съвсем кратко време, защото най-чувствителните на топлина нерви са съсредоточени по кожата и бързо загиват. Искаше му се да каже на Хануман и на всички редовни клиенти в ресторанта, че съзнанието на снежния червей е различно от това на другите животни. Съзнанието на снежния червей за студа и топлината — за всичко — беше разпространено във всяка тъкан и клетка на тялото му. Снежният червей бе невероятно чувствителен към топлина. Щеше да мине много време докато умре, гърчейки се на масата, и всеки миг на горене щеше да продължава вечно.

— Убий го веднага — помоли Данло. — Моля те, веднага.

Но готвачката само му се усмихна с тънките си устни и обля целия червей с кехлибарена течност — навярно коняк или друг алкохол, — която засъска и вдигна пара. С помощта на малка ръчна запалка жената запали течността и сега червеят се гърчеше в облак от сини пламъци.

— Кажи й да го убие — рече Данло, яростно се вгледа за миг в очите на Хануман, после отново върна поглед към червея.

— Не мога — отвърна Хануман.

— Кажи й!

— Безсмислено е. След няколко секунди тя ще нареже червея на парчета и всичко ще свърши.

— Няма… да свърши — задъхано каза Данло. — Така не можеш да убиеш червей. Всеки сегмент… има свой собствен живот. Готвачката може да нареже Аулии в чинията ти, но парчетата още ще са живи.

— Тъкмо така се яде това ястие — отвърна Хануман. Гласът му беше абсолютно безизразен и в очите му нямаше нищо друго освен отражението на червей, гърчещ се в сини пламъци.

— Но червеят първо трябва да се убие!

— Сигурен съм, че готвачката не знае как.

— Трябва да се убие! — повтори Данло.

— Тогава може би ти трябва да го убиеш.

— Не мога — каза Данло. — Знаеш, че не мога.

— Да, това ще е ужасна постъпка — рече Хануман. — От състрадание към всички живи неща ти си се заклел никога да не нараняваш нищо, дори умиращ снежен червей.

Известно време, което му се стори цяла вечност, Данло не бе в състояние да помръдне. После отново погледна снежния червей и сърцето му внезапно пламна в огън. Той почти скочи от стола си, наведе се над масата, пъхна ръце в сините пламъци и хвана животното. Колкото можеше по-бързо стисна единия му край между палеца и показалеца си и по алалойски прокара пръсти нагоре-надолу по червея, като силно натискаше и спукваше нервната тръба сегмент по сегмент. Когато свърши, Данло го хвърли пред Хануман и се изправи, разперил обгорените си, мазни ръце.

— Какво ти става! — извика той на Хануман.

А приятелят му просто му се усмихна, погледна червея и отвърна:

— Сега вече разбираш.

И Данло наистина разбираше, и това разбиране беше болка, пламтяща в него по-силно от всяка болка, която бе познавал. Изпитваше дълбока омраза, омраза към Хануман и към удивените клиенти, омраза към самия себе си. Лицето му приличаше на горяща маска от кожа, която го задушаваше и ослепяваше. Той се наведе напред и хвана ръба на масата. Беше направена от плътно черно дърво и злато и тежеше ужасно, но с едно-единствено напрягане на мускулите си Данло я изправи и я преобърна. Тя се стовари на пода. Бокалите, чиниите и вазата с цветя се разбиха и из тъмното помещение се пръснаха парчета порцелан. Без да спира или да се замисля, Данло се хвърли към друга маса, на която готвач пържеше скариди, и прекатури и нея. После намери маса, на която в прозрачна тенджера кипеше омар, и повтори същото, без да чува писъците на клиентите, залети с кипяща вода, без да вижда разярените им лица. Двама готвачи се опитаха да му препречат пътя и да го хванат, но той ги отблъсна и избяга от салона. После грабна кожите си и се втурна навън в снежната буря.

Когато потъна в мрачните, лъкатушещи плъзги на Камбаната, Данло най-после спря и прошепна:

— О, Хану, Хану, защо наруших обета си?

Той погледна към един от огнените глобуси и там, сред прекрасните пъстри пламъци видя да му се усмихва лицето на Хануман. Част от него, неговата дясна страна очакваше Хануман да изтича от ресторанта и да му се извини. Но лявата му половина нашепваше, че това никога няма да стане.