Дейвид Зиндел
Падналите богове (12)

Глава 12
Майсторът на послушниците

Носителят на двата пръстена винаги трябва да носи две оръжия: нож, за да отсича лъжите на тялото, и стихове, за да оголва истината на ума.

Максима на Нилс Ордандо, основател на Ордена на поетите-воини

Както беше обещал поетът-воин, през следващите дни еканата не напусна тялото на Хануман. Тъй като щеше да носи разяждащото докосване на наркотика през целия си живот, отведоха момчето в кулата на сетиците, за да усвои техники за блокиране на нервните сигнали и за контролиране на болката. Макар че не позволяваха на Данло да посещава приятеля си, майсторът сетик Хавиер Хейк го информираше за състоянието му. Както му обясни майсторът, Хануман трябвало да се радва, че е още жив, защото от малцината, оцелели от ножа на поет-воин, още по-малко успявали да издържат на еканата, изгаряща вените им. Умът и силната воля на Хануман очевидно бяха впечатлили сетика, а това не бе лесно, тъй като сетиците обикновено са невъзмутими като камък.

Една сутрин на закуска — докато Хануман упражняваше адухка и други лечебни пози със сетиците, а Данло се безпокоеше за него и се мъчеше да си припомни всички събития, довели до срещата им с поета-воин, Данло най-после получи покана да посети личните покои на майстор Бардо. Наистина, това по-скоро беше призовка, отколкото покана, и затова, след като изпи кафето си и облече най-топлата си кожа, Данло се понесе на кънките си в студения сив въздух. През нощта снегът бе покрил с белотата си сградите на „Боря“ и все още продължаваше да вали: малки неправилни, накъсани снежинки, които той познаваше като райшай. Когато стигна до светилището на послушниците, шапката, кожите и дългата му черна опашка бяха покрити с райшай. Дългите каменни коридори на светилището бяха толкова студени, че снегът по ръкавиците му все още не се беше стопил, когато ги свали и потропа със стоманеното чукало на вратата на Бардо. Но от рязко отворилата се врата го лъхнаха вълни топлина, които измиха очите му и превърнаха снега във вода.

— А, Данло, виждам, че поетът-воин не те е докоснал. За Бога, недей да стоиш на прага и да пускаш вътре студен въздух — влез и седни с мен! — Бардо го покани в стаята със замах на огромната си ръка. — Обичам стаите ми да са топли, навярно повече, отколкото си свикнал. Дай да ти сваля кожите преди да си припаднал от жега.

В стаята наистина беше прекалено топло и Данло незабавно започна да се поти. Каменните камини в двата края на помещението бяха заредени догоре с лоено дърво, което пращеше и пукаше с оранжеви пламъци. Бардо носеше на гигантското си тяло само тънка роба, черна като пилотските, но от най-фина японска коприна и с бродерия от платинени и златни нишки. На пръстите му имаше пръстени със скъпоценни камъни, а на шията му висяха седем сребърни вериги. Покоите на Бардо бяха пълни с изящни предмети: голяма маса от каменно дърво и невероятно скъпи резбовани столове, изработени на Урадет; фравашки кръгли релефи и гоблени по стените; пиано, гошарп и синтезайзер; масичка за шах, инкрустирана с обсидиан и бял опал. В каменни саксии върху няколко малки масички растяха малки дървета бонзай с хилядолетна възраст. С миниатюрните си иглички и извити клони, всяко от тях бе уникално. Бяха ги култивирали безброй техни собственици, навярно още от Старата Земя, и ги бяха предали на наследниците си или ги бяха продали. На Данло му се струваше странно, че истински мъже са прекарвали живота си в старателно връзване и кастрене на растения, за да ги осакатят, чудеше се на вниманието и изкуството (и времето), необходими за тяхното оформяне. Ако знаеше нещо за парите, за тяхната рядкост и стойност, щеше да се удиви, че седемте дървета са стрували на майстора повече от три хиляди градски диска всяко.

— Обичаш ли бонзай? — попита Бардо.

— Не, сър.

— Е, и аз вече не. Преди имах още дванайсет, но умряха. Навярно не съм ги поливал както трябва.

Данло протегна ръка и натисна с пръст лепкавата черна почва в една от саксиите. Около корените на дърветата имаше прекалено много вода. Майсторът със сигурност ги бе убил с вода.

— В Деня на покорството Хануман ме попита дали може да се грижи за дърветата — каза Бардо. — В тях има нещо, което го привлича, струва ми се. Е, добре, навярно когато напусне кулата на сетиците, ще му позволя. И се надявам, че това ще е скоро. Не вярвам на проклетите сетици — че кой им вярва? Гледат те така, сякаш им се иска да каркират проклетия ти ум. Колкото по-скоро Хануман се избави от тяхната паяжина от йоги и мисловни игри, толкова повече ще се радвам. Бардо прегърна Данло през раменете.

— Моля те, седни тук — каза той и посочи една красива кушетка от тюленова кожа срещу камината. Самият той с въздишка и усмивка се настани в огромен тапициран стол, който преди години беше внесъл от Летосвят. Макар да бе ранно утро, майсторът вече пиеше: на една от страничните облегалки на стола беше поставена полупразна халба черна бира. Опрял лакти на бедрата си, той се наведе напред и светлината на огъня заигра с рубинени отблясъци по лъскавата му черна брада. — Двамата с теб трябва да си поговорим.

Данло се вгледа в големите кафяви очи на Бардо, ясни и изпълнени с хитрост, и кимна.

— Мога ли да ви задам един въпрос, майстор Бардо?

— Питай, моля те. И отсега насетне, когато сме сами, можеш да задаваш въпросите си, без да искаш разрешение.

— Майстор Бардо, онова, което се случи в библиотеката…

— Наричай ме Бардо, моля те. Просто Бардо. Така ме познаваше баща ти.

— Моят баща…

— Твоят баща — отново го прекъсна майсторът — беше Малъри Рингес. Ето, признавам го. Разбрах го още щом те видях. На площад „Лави“ по време на изпитанието ти, гол като уличница и измръзнал до смърт. Ти, с твоето диво лице — всичко в теб, дивите ти обноски и поведението на Рингес. Помислих си, че навярно е бил при куртизанка и че ти си резултатът. Изобщо не предположих, че си дете и на Катарин. Трябваше да се сетя. — Той въздъхна и почука грозното си изпъкнало чело с големия си пръст. — Е, всъщност го видях с очите си, но глупавият ми мозък просто не искаше да приеме истината.

— Вие сте били най-добрият приятел на баща ми, нали?

Бардо го погледна и разтри огромните мускули над сърцето си. Започна да говори бавно, сякаш на себе си; гласът му излъчваше горчивина.

— Може ли някой да е приятел с такъв човек? Човек, предопределен да стане бог?

— Но вие сте били с него на експедицията му при деваките! — възрази Данло. Устата му бе пресъхнала, в гърлото му беше заседнала буца. — С баща ми… и майка ми.

— Всички последвахме Рингес на онзи проклет замръзнал остров, вярно е. На Куейткел. Живяхме сред племето на деваките повече от година.

— Деваките — тихо, почти шепнешком повтори Данло и сведе очи към лъскавия под. — Благословените деваки.

— Да — каза Бардо с дълбок, басов глас, който отекна из стаята. — Чул си историята на раждането си, нали? От Педар, онзи следобед преди да падне по стълбището? Бедното момче. Педар ти е показал снимка на експедицията, нали? И сигурно искаш да знаеш истината за баща си, за нашата експедиция. Е, много ми е тъжно да го кажа, но с дивотата и похотта си баща ти си създаде врагове сред деваките. Баща ти и майка ти — цялото ти проклето семейство с техните убийствени сърца и кръвосмешения. Разбира се, че си създадоха врагове. Всички ние си създадохме врагове. Аз също. Да, признавам участието си в тази лудост. Истината е, че аз бях нещо повече от приятел на Малъри — той ме обичаше като брат! А после дойде онази проклета експедиция. Баща ти уби девакски мъж, казваше си Лиам, а неговият брат пък уби мен, прониза ме в сърцето с проклетото си копие. Да, създадохме си врагове, но си създадохме и приятели и това е целият ад, аз обичах деваките и те ме обичаха. Жените, разбира се, Ментина, Нори и Тасарла, с техните пълни, дълги бедра, но и мъжете. Хайдар и Уемайло ми бяха приятели. И Чокло, особено Чокло. Жалко, млади приятелю, че те изоставиха, но поне остана Соли да те наглежда. Твоят дядо, както вече сигурно си разбрал. Соли Мълчаливия — какво можеш да ми кажеш за Лиъполд Соли, добре ли е?

Данло гледаше как Бардо пресушава халбата си и с мъка промълви:

— Соли е мъртъв.

— Мъртъв! Великият господар пилот най-после мъртъв? Как умря?

— По време на прехода ми към мъжественост изяде черния дроб на костур… и се отрови.

— Жалко — рече Бардо и облиза с дебелия си червен език пяната на бирата от вътрешната страна на халбата. — Но ми кажи, млади приятелю, защо Соли е ял този черен дроб? Къде е бил Хайдар — защо Хайдар не ти помогна в прехода?

— И Хайдар е мъртъв.

— О, жалко — обичах Хайдар.

— Всички са мъртви.

— Какво?

— Всички са мъртви, Бардо. Благословеното племе на деваките.

— Мъртви? Всички? И Чокло ли?

— Да.

— Как умряха?

— От болест.

— За Бога! — изрева Бардо и удари с халбата по стола си. — Та те бяха най-здравите хора, които съм виждал! Как така всички са умрели?

Като клатеше глава и си мърмореше майсторът се изправи, доля халбата си, отпи, погледна Данло и облиза бирата от мустаците си.

— Уби ги чума — каза Данло. — Вирус, създаден от хора. — Той докосна белега над окото си и разказа на Бардо онова, което бе научил в библиотеката за архитектите от Кибернетичната универсална църква и чумата, която бяха създали.

— О, жалко — рече Бардо. По месестото му лице избиваха капки пот и се стичаха по брадата му. — Жалко.

— Баща ми е заразил деваките с този вирус.

— Гадно биооръжие! — каза Бардо, погледна през прозореца към снежното небе и заговори тихо, сякаш беше сам в стаята. — Наистина жалко! Най-ужасното нещо, което съм чувал. За Бога! Значи всички ние сме вирусоносители? И аз. Защо слепвачите не ни предупредиха, че деваките нямат имунитет? Защо не се сетих за опасността? За какво друго ми е даден този прекрасен мозък, ако не за да се сещам за такива възможности? И защо ти не се сети, Малъри, приятелю мой? О, но ти винаги беше толкова безразсъден. Див и безразсъден — такава беше проклетата ти съдба.

— Мисля че са заразени всички алалойски племена — каза Данло.

— О, сигурно — съгласи се Бардо. — Но не трябва да смятаме, че са обречени. Не, това ще е много, много жалко.

— Но шайда вирусът убива всеки, когото докосне! Всеки… който е невинен, всеки, който няма имунитет.

— Е, може би има начин да помогнем на твоите алалои да придобият имунитет.

— Наистина ли?

Бардо отново отпи от бирата си, потупа къркорещия си корем и отвърна:

— Аз естествено не разбирам от слепване. Аз съм пилот. Но защо потискащите гени, които предпазват нас двамата с теб и всеки цивилизован човек — защо тази ДНК да не може да се слепи в хромозомите на алалоите?

— Възможно ли е? — попита Данло.

— За Бога, надявам се! Струва ми се съвсем просто. Даже да се наложи да отнесем на ръце и последния алалои при градските слепвачи.

Данло потри чело във внезапна тревога. Помисли си за всичко, което му се беше случило от пристигането му в Никогея, и каза:

— Да доведем алалоите във Вълшебния град… това може да ги унищожи като народ.

— Да не би предпочиташ да видиш как мозъкът им изтича през ушите?

Данло погледна към камината. В тъмночервените пламъци на паметта си видя смъртните огньове в пещерата на деваките през нощта, в която бе умряло племето му.

— Не — отвърна той.

— Е, предполагам, че щом ги излекуваме от тази глупава чума, можем да ги върнем в пустошта.

— Но това са двеста племена!

— Толкова много? Е, доста ще е трудно? Ще трябва да отменим споразуменията. Отново.

— Какви споразумения?

Бардо се оригна, усмихна се и отпи от бирата.

— Алалоите са първият народ, открил тази планета. Когато преди три хиляди години Орденът се преместил тук от Арцит и заварил света, населен с групи диви мъже, сме сключили с тях споразумение. Не си ли учил нашата история? Имаме право да живеем само на този остров, на Никогея. Останалата част от планетата принадлежи на алалоите. И контактът с тях е забранен.

— Но баща ми… е отишъл при племето на деваките, нали?

— О, да. Но първо подаде молба до Арбитъра да отмени споразуменията.

Данло докосна бялото перо в опашката си и каза:

— И споразуменията са били отменени и деваките са мъртви.

— Съжалявам, Данло.

— И смятате, че споразуменията трябва да се отменят… пак?

— Няма друг начин. Сега Арбитъра е мъртъв и ще трябва да подадем молба до колегията на господарите.

— Смятате ли, че те ще уважат такава молба?

— За Бога, ще им се наложи! Трябва да поправим стореното. Аз трябва да го поправя, нали разбираш? Аз, Бардо — имам приятели сред господарите. Те ще ме послушат. Ако има начин да излекуваме алалоите, ще го открием. Обещавам ти го, млади приятелю.

Данло вдигна поглед към него и се усмихна. Съвсем разбираемо, Бардо не му каза, че влиянието му в колегията на господарите е по-скоро в царството на желанията, отколкото в действителността. Всъщност след като смъртта на Педар Сади Санат бе довела до проникване на поет-воин в библиотеката (или поне така смятаха враговете на Бардо), мнозина господари искаха Бардо да си подаде оставката като майстор на послушниците.

— Никога не съм предполагал, че нашата малка библиотека може да е толкова опасно място за послушниците — продължи Бардо. — Първо откриваш източника на този смъртоносен вирус и после се появява поетът-воин. Жалко за онзи беден библиотекар — как се казваше? Майстор Смит. Той е първият от Ордена, убит по този начин, откакто преди четиринайсет години онзи безумен поет-воин се промъкна в кулата „Данлади“ и едва не уби Лиъполд Соли. Лош знак е, че поетите-воини отново са се размърдали. Жалко, много жалко.

Парфюмът на Бардо и миришещият му на бира дъх бяха толкова силни, че за миг Данло престана да диша. После каза:

— Страхувам се за Хануман.

— Страхуваш се, че ще се опита да го убие друг поет-воин ли? Това вече е малко вероятно. По законите на ордена на поетите, след изпълнението на договора не може да има повече убийства. Разбира се, обикновено това не се налага — направо не е за вярване, че Хануман е останал жив. А и ти. Смел си като баща си. И два пъти по-безразсъден — внимавай, иначе ще дадеш прекалено много храна на клюките, нали знаеш.

Данло засрамено се усмихна, после се изправи и погледна през прозореца.

— Загадката тук — изкънтя в ухото му гласът на Бардо — е защо някой изобщо е сключил договор с поетите да убият Хануман. И не само защо, а и кой.

— Не… знаете ли?

— А ти знаеш ли?

Тъй като не искаше да говори за случилото се на стълбището в библиотеката, Данло се обърна към майстора и попита:

— Откъде да зная?

— За Бога, продължаваш да отговаряш на въпросите ми с въпроси! Да не би това да е особеност, заложена в проклетите ти хромозоми?

— Извинете.

— Като майстор на послушниците, трябва да попитам за някои неща. Колегията на господарите ми възложи това задължение. Разбира се, малко е вероятно да знаеш онова, което трябва да разберем, но е възможно поетът да е казал нещо дребно, което да ни помогне да разгадаем тази загадка. Малцина го знаят — баща ти ми го каза веднъж, — но поетите обичат да говорят на жертвите си преди да ги убият.

— Аз… не искам да си спомням онова, което каза поетът-воин. — Данло сведе очи към обувките си, които бяха изсъхнали от топлината на камината.

— Не можеш да си спомниш ли? О, колко странно! — Страхувах се… за живота на Хануман.

— Но не си се страхувал за собствения си живот.

Данло вдигна глава, погледна Бардо, но не каза нищо.

— Но не си се страхувал да запомниш проклетите стихове на поета!

— Откъде знаете… че съм ги запомнил?

Бардо наду бузи за миг, после плесна с ръце.

— Откъде зная ли? Ще ти кажа откъде. Мислиш ли, че не съм ходил да видя Хануман? Е, ходих. Той не ми каза много, едва можеше да говори. Но си спомни как си измамил поета-воин, как си заел неговото място под ножа на поета. Възхищава се на смелостта ти, както и аз. И още повече се възхищава на хитростта ти. Използваш ахимса като оръжие, за да го накараш да ти каже стихотворението, и сега поетът е мъртъв. Каква ирония! Та ти си победил поет-воин, за Бога! Като баща ти — трябва да знаеш, че веднъж и баща ти победи поет-воин.

Тъй като не искаше Бардо да вижда очите му в този момент, Данло скри лицето си с ръка и сведе глава.

— Не знаех… че поетът-воин ще обърне ножа срещу самия себе си.

— Е, така или иначе го е направил. Ти си провалил задачата му и единствено по този начин е можел да изпълни договора си с проклетите архитекти.

При тези думи Данло отпусна ръка от челото си и повдигна глава.

— А, това те интересува, нали? Разбира се, че архитектите трябва да са наели поета-воин. Не хариджаните, както смятат по-тъпите господари. Разбира се, истина е, че хариджаните обвиняват двама ви с Хануман за смъртта на Педар. Теб, заради верността ти към ахимса. Ти си устоял на варварството му, нали? И си го направил по начин, който го е посрамил и го е накарал напълно да осъзнае низостта си. И си му се противопоставил, нали? С тъпата фравашка игра за причиняване на свещена болка. Каква ирония! Ти си измъчвал душата на Педар повече, отколкото те е измъчвал той. И така си го подтикнал да се качи по стълбите през нощта — било е почти неизбежно да изпие прекалено много вино и да падне, за да намери смъртта си. Или поне така твърдят хариджаните.

— Но защо обвиняват и Хануман?

— Е, Хануман е най-близкият ти приятел, нали? Известно е, че винаги, когато е имал възможност, той се е противопоставял на Педар.

— Тогава някои от господарите трябва да смятат, че хариджаните са сключили договор с поетите-воини… да убият и Хануман, и мен, така ли?

— Точно така. Но логиката им има основен недостатък. Хариджаните много повече обвиняват мен за смъртта на Педар. Ако те бяха наели поета-воин, пред проклетия нож щях да се изправя аз.

Тази мисъл, изглежда разстрои Бардо, защото той внезапно поглади тила си, оригна се, взе халбата и я пресуши на три огромни глътки.

— И така, трябва да са били архитектите — продължи той. — От деня, в който Хануман положи обета си, знаех, че е избягал от Катава преди да пристигне в Никогея. Той ми каза, че имало някакъв проблем, че семейството му враждувало с архитектите старейшини. И че баща му умрял при загадъчни обстоятелства. Подозирам, че е бил убит — тези кръвожадни архитекти винаги се избиват помежду си. Не зная защо биха преследвали Хануман толкова надалеч, толкова безмилостно. Какво може да е направил? Добре, няма значение какво е направил. Нашият Орден е стар и прогнил като смрадливите зъби на господаря Цицерон, но едно от достойнствата ни е, че продължаваме да закриляме своите. Хануман може да е продал ДНК си на слеляк или дори да е убил баща си — но това няма значение, щом е минал през портата на Академията и е положил обета си.

Въпреки че Бардо каза последните думи без никакъв намек или скрит смисъл, дъхът на Данло секна, сякаш внезапно го бе връхлетял студен вятър. Ужасяваше го всяка връзка, макар и неумишлена, между приятеля му и идеята за убийство.

— Аз… не зная защо са пратили поета-воин в Никогея — каза той. Марек наистина не му беше казал истинската причина, поради която архитектите са го наели да убие Хануман. Макар че гореше от желание да научи тази причина, Данло не искаше Бардо да види загрижеността му. — Но поетът-воин каза нещо… което си спомням. Каза, че поетите-воини имали ново правило. Ново правило, което е старо. Каза, че поетите-воини трябвало да убиват всички потенциални богове.

— Аха! — изтътна Бардо. — Поетът е казал това на теб, нали? Вярно ли е? И ако е вярно, защо е трябвало да го казва на теб?

— Той ме попита… дали съм синът на баща си.

— Охо! Не мога да ти опиша колко ме интересува това. Поетите-воини имаха основание да следят кариерата на баща ти. Той започна нещо, този твой баща. Човек, бог — той раздвижи вселената и поетите-воини усещат, че небесата се разтърсват, и се страхуват, че звездите могат да паднат. Затова ли трябва да убиват всички потенциални богове? И какво разбират под думата „потенциални“? Със сигурност не да убиват всички хакри на Кибернетичните църкви — сред архитектите еретиците никнат като личинки в леш. Трябва да са милиони. Поетът едва ли е трябвало да убие Хануман заради дребните му ереси. Има ли нещо в приятеля ти, което да съм пропуснал? Възможно ли е поетите да смятат, че Хануман ли Тош ще се опита да последва пътя на баща ти? Че може да го последва? О, каква мисъл — не мога да ти кажа колко много неща ме кара да си мисля това!

С тези думи Бардо започна да се разхожда назад-напред, като поглаждаше брадата си и сумтеше. Данло стоеше пред пламъците в камината и също се замисли за спомените си. Отлично си спомняше какво му бе казал поетът-воин: че Хануман е убил Педар. Спомняше си и че пътят на баща му е минавал през развалини и убийства: някога Малъри Рингес беше убил мъж на име Лиам, поет-воин, трима пилоти по време на Пилотската война и накрая цялото племе на деваките.

— Слушай — каза накрая Бардо. — Няма смисъл да повтаряме недоказани догадки за причината да пратят поета-воин да открие Хануман. Разбираш ли? Навярно ще е най-добре да не казваш на никого за това „ново правило“ на поетите-воини.

— Аз… не искам да казвам на никого.

— Добре. Навярно никога няма да научим защо са пратили поета-воин. Но ето още една хипотеза: възможно е в края на краищата архитектите изобщо да не са сключвали договор. Възможно е поетът да е пристигнал в Никогея по заповед на господарите си от Калар. Възможно е поетът съвършено да е пресметнал събитията в библиотеката — може да е предвидил, че ти ще излезеш от клетката си и ще го завариш да се готви да убие Хануман. Това кърваво мъчение като изпитание — но за теб. Възможно ли е цялото това убийство да е инсценирано само като изпитание за твоя потенциал? О, Данло, млади приятелю — ти ли си синът на проклетия си баща?

И Бардо дълбоко се вгледа в очите на Данло, толкова дълбоко, че като че ли вече не гледаше към него, а към някакво свое отражение.

— Възможно ли е? — продължи майсторът. — Защо тази мисъл не ми хрумна по-рано? Заслепен ли бях, или просто съм бил страхливец? Възможно ли е? Възможно ли е всички ние да сме деца на убийственото сърце на баща ти, на неговата безумна, прекрасна душа? За Бога, кой си ти? Кой съм аз? Кой е всеки? Възможно ли е други да последват пътя на баща ти? Чудя се за това във всеки миг всеки ден от цели тринайсет години. Въпросът е защо не знаех, че се чудя? О, но вече зная — и зная, че зная, за Бога!

Бардо се засмя с дълбокия си, сякаш излизащ от корема му смях, като че ли се наслаждаваше на вселената и всички неща в нея, без да изключва и себе си. После внезапно плесна с ръце и каза:

— Макар че винаги ми доставя удоволствие да разговарям с теб, има друга причина, поради когато те поканих тук. Време е да ти дам нещо, което е твое.

Той бавно се приближи до голямата маса и изрита настрани безценния стол, който препречваше пътя му. На масата имаше кутия, инкрустирана с малки перлени триъгълници и квадрати от каменно дърво. Майсторът я взе, отнесе я при Данло и я пъхна в ръцете му.

— Прекрасна е — каза Данло. Кутията бе студена и твърда. Той вдигна поглед към Бардо и се усмихна. — Благодаря.

— Не, не, не си ме разбрал — припряно и ядосано отвърна Бардо. — Кутията е моя — платих за нея сто маунда на Урадет! Но съдържанието й принадлежеше на баща ти. И на майка ти. Отвори я, какво чакаш?

Данло се подчини. Капакът плавно се отвори на златните си панти и той мигновено усети миризмата на мухлясала стара кожа. Вътре имаше две книги, всяка дебела като снежен блок, и прозрачен камък, който приличаше на кварц. И други неща.

— Е? — каза Бардо.

Данло се приближи до безценната масичка за чай и остави кутията върху нея. Извади една от книгите, отвори я и прелисти сухите страници.

— Виждал съм я и преди! — с разширени очи възкликна той. — Докосвал съм я… много, много отдавна.

— Какво! Как е възможно?

Зад прозореца сняг покриваше плъзгите и полята на „Боря“ и Данло си спомни за друго снежно поле, което беше пресичал много отдавна. Споменът бе блед, навярно само спомен за спомен: веднъж, точно след като получи името си на третия си рожден ден, двамата със Соли потеглиха с шейна от брега на Куейткел, за да открият икалу, малка колиба от сняг. Той влезе в колибата сам. Там откри същата книга, която сега държеше в ръцете си. Някой му я беше взел — все още усещаше гнева си, че са му я отнели. Не помнеше нищо друго. Той, чиято памет за живота му обикновено бе толкова ясна, можеше да си спомни само тези разпокъсани образи и чувства. Тъй като му се стори срамно и странно, че паметта толкова загадъчно му изневерява, Данло реши да не казва нищо повече.

— Знаеш ли какво е това? — попита Бардо.

— Да — отвърна Данло. — Книга. Стария отец имаше много книги в дома си. Той… ме научи да чета.

— Можеш да четеш? О, признавам, че никога не успях да науча това варварско изкуство. Чудя се защо фравашите изобщо си правят труда.

— Но това е толкова просто! — каза Данло. — Много по-просто, отколкото да познаваш идеопласти.

— Наистина ли?

— Наистина… Бардо. Искате ли да ви науча да четете? Това е благословено изкуство.

— Сега ли? Тук? — Носът на майстора бе червен като зрял кръвноплод, погледът му беше някак странно отнесен. Той бе човек, който менеше настроението си толкова лесно, колкото дрехите си, за да излезе в снежен следобед. — Навярно някой друг път — днес ме очаква тежък ден.

Данло отвори книгата на титулната страница и кожата пропука. Той прочете на глас:

— „Реквием за Homo sapiens“.

— Това е книгата на Арбитъра — каза Бардо. — Цинична история на човешката раса. Баща ти я наследи от него — или може би я е откраднал.

Данло прелисти няколко пожълтели страници и стигна до място, което го заинтригува:

„Homo sapiens като загадка на еволюцията: едновременно е и загадъчно, и удивително, че приблизително същият интелект, необходим за изработка на остър връх на копие, е достатъчен за откриване на математически теореми. В друга вселена би могло да е иначе. И така, на човешките същества щеше да им е спестена трагедията да съществуват полу като маймуни, полу като богове.“

Той прочете тези думи на Бардо, който стоеше над него и надуваше дебелите си бузи.

— О, Арбитъра беше циничен човек! Чети тази книга на свой риск, млади приятелю.

С усмивка на уста Данло се поклони, после бръкна в кутията и извади другата книга. Корицата й бе от стара кафява кожа, украсена със златни спирални орнаменти по краищата. На много места златото се беше отчупило или изтрило.

— Както сам можеш да се убедиш, сборник със стихове — каза Бардо. — Арбитъра я подари на баща ти. Наистина беше подарък — поне в това можеш да си сигурен.

Данло прехвърли първите няколко стихотворения и каза:

— Не разбирам тези думи. Начинът на свързване на буквите, звуковете… нямат смисъл.

— Е, повечето стихове са древни — поясни майсторът. — Написани са на мъртви езици. Баща ти обичаше поезията — всякаква поезия — така, както другите мъже обичат жените.

— Тогава ще трябва да науча тези мъртви езици, за да прочета книгата.

— Щом искаш. Аз лично никога не съм имал такова търпение.

— Благодаря, че ми дадохте тези книги, Бардо.

— Не съм ти дал нищо. — Майсторът застана до прозореца и се загледа към снега. — Просто ги пазех за баща ти, в случай че се върне. Сега са твои. Истината е, че се радвам да се избавя от тази отговорност.

Данло го гледаше тъжно и си помисли, че огромният мъж всъщност изобщо не се радва.

— Така или иначе ви благодаря — каза той.

— Е, добре, пазя и още неща. Пръстена, разбира се. И топката. Извади я от кутията, млади приятелю.

Данло извади прозрачна кристална топка. Тя бе малко по-голяма от юмрука му и тежеше като камък. Това беше най-съвършеният камък, сфера на провидец, направена от безупречен диамант.

— О, това е благословен камък — рече Данло. — Имакла, като око на птица.

— Беше на майка ти — поясни Бардо. — Тези сфери — правят ги провидците.

— Майка ми е била провидца, нали?

— Една от най-добрите провидци.

Данло вдигна сферата към прозореца. Гладката й повърхност блестеше с отразени багри. Докато я въртеше между ръцете си, по нея искряха бронзови и лилави светлини, като мънички светулки, попаднали в лед. Той погледна през прозрачния диамант дълбоко към центъра на сферата. Там всички цветове се разтваряха в сияеща белота, която го заслепи.

— Никога не съм виждал нещо… толкова прекрасно — каза Данло.

— Когато положат обета си — отвърна Бардо, — всички провидци получават такива сфери. След смъртта на Катарин баща ти я задържа, вместо да я върне на господаря провидец, както би трябвало.

— Бардо — внезапно попита Данло, — как е умряла майка ми?

Майсторът пресуши остатъка от бирата си, изтри устните си с копринена кърпичка и отвърна:

— О, млади приятелю, тя умря в девакската пещера, жалко. При раждането ти — беше тежко раждане, разбираш ли, и тя загуби прекалено много кръв.

Докато Бардо говореше, Данло не го изпускаше от поглед. Видя, че кръвта се отдръпва от огромното му лице, забеляза, че очите му се втвърдяват и заблестяват като диаманти. И разбра (или си помисли, че е разбрал), че този тъжен, страстен човек не му казва цялата истина.

— Ето — припряно рече Бардо, — вземи пръстена и да приключваме.

Данло дълго гледа към огъня, притиснал с юмрук пръстена към сърцето си. И после попита:

— Бардо, какво е той? Знаеш ли какво е благословеният ми баща?

— Той е бог! — внезапно извика Бардо. — Проклет бог.

— Но какво означава… да си бог?

— Само бог знае това.

— Тогава…

— Твоят баща — прекъсна го майсторът — беше първият спомнил си древните еди. И навярно единственият, спомнил си ги толкова дълбоко. Той погледна навътре в себе си и откри тайната на живота — тайните на боговете. Мисля, че е открил тайната на безсмъртието. Огромна мощ, мощта на ума, която боговете трябва да обичат повече от всичко друго.

Данло внимателно слушаше и не откъсваше очи от огъня.

— Да си бог не трябва да е… нищо друго освен болка — каза той.

— Какво? Защо мислиш така?

— Ами… не зная.

— Е, баща ти сигурно е платил висока цена за божествеността си. Той каркира проклетия си мозък! Две трети от него бяха заменени с неврологици. Агатанджианите направиха за него тези биокомпютри, когато го върнаха от смъртта.

— Но част от него все още е човешка, нали?

— Навярно.

— И тази човешка част, човекът, който той все още е — той съществува ли в тялото му? Ами тялото му? Дали е същество от плът и кръв, като нас двамата?

— О — каза Бардо, — основният въпрос. Но истината е, че не зная.

— Но ако мозъкът му все още отчасти е човешки — настоя Данло, — ако сърцето му бие като човешко сърце, той трябва да съществува… някъде. Някъде в пространствовремето.

— Навярно.

— Тогава дали все още живее в „Иманентно въплъщение“? Около коя звезда обикаля светлинният му кораб?

— Откъде да зная, за Бога?

— Но вие сте били най-добрият му приятел!

— Смятам — каза Бардо, като се върна до прозореца, — смятам, че се е загубил в Същността. Потънал в ума си, ако не в тялото си.

— Тогава баща ми… е преминал оттатък?

— Не съвсем. О, имаше нещо като брак. Това е мистична идея и аз мразя мистицизма, но започвам да вярвам в нея.

— Защо?

Бардо почука с пръстените си по прозореца и посочи към небето.

— Как иначе може да се обясни навременното появяване на Златния пръстен? Смятам, че това е рожба на ума на баща ти. И на Същността.

Данло погледна през прозореца и видя, че снегът е престанал да вали. Небето бе като мокро сиво одеяло, тежко и много ниско. Той си помисли, че Златният пръстен расте като втора атмосфера далеч над облаците. И се закле, че ако някога стане пилот, ще отиде там да види какви същества и нов живот е сътворил баща му. Свали ципа на камелайката си, докосна пръстена, който му беше дал Бардо, и попита:

— Смятате ли, че Златният пръстен ще предпази животните на света от радиацията на Вилда? Наистина?

— Такъв беше планът на баща ти — той винаги имаше план.

— Тогава животът на този свят… ще продължи да живее?

— За Бога, надявам се, тъй като все още съм жив на това от бога замръзнало място!

— Тогава баща ми е убил един народ… и е спасил света.

— Е, баща ти винаги е бил ироничен, този твой баща. Данло притисна кокалчетата на пръстите си в челото си и тихо издекламира:

— Хала е пътят на мъжа, що обича света.

— А? Хала?

— Трябва да вървя — каза Данло, изправи се и стисна диамантената сфера в ръка. Потеше се и очите го боляха от продължителното взиране в небето. Помисли си за баща си, който някога бе убил Лиам от девакското племе и мнозина други. — Шайда е пътят на мъжа, що убива други хора — промълви Данло.

Бардо, който имаше остър слух, поклати глава.

— Не трябва да го съдиш, млади приятелю. Даже когато беше човек, той се различаваше от другите хора.

— Наистина ли?

— Виж, той беше обречен да стане бог. Сега го разбирам. — Майсторът протегна ръка към празната кана с бира на перваза. Усмихваше се на себе си и влажните му кафяви очи изглеждаха пълни със спомени и мечти. — Чудя се какво ли е да станеш бог.

— Трябва да си вървя — повтори Данло.

Бардо взе скъпоценната кутия, подаде му я и каза:

— Прибери книгите. И топката. И моля те, задръж кутията.

— Благодаря — каза Данло.

— Къде отиваш, че толкова бързаш?

— В кулата на сетиците — отвърна Данло. — Навярно днес майстор Хавиер ще ми позволи да видя Хануман. Трябва… да го попитам нещо.

— А, добре. Е, след няколко дни ще пратя да те повикат. Колегията на господарите ще трябва да ни даде разрешение за алалоите и искам да дойдеш.

Данло напусна светилището и се понесе по гладките плъзги на „Боря“, за да зададе на Хануман един прост въпрос.