Дейвид Едингс
Пророчеството (5)

Глава 4

Сезоните отминаваха. Лятото узря и се превърна в есен, великолепието на есента замря пред настъпващата зима, зимата неохотно се предаде пред напора на пролетта, а пролетта разцъфна в ново лято. С отминаването на сезоните годините изтичаха във вечността и Гарион неусетно стана по-голям.

Докато той растеше, другите деца се променяха и порастваха — всички с изключение на Доруун, който, изглежда, бе обречен да бъде нисък и мършав цял живот. Рундориг избуя като млада фиданка и догони по ръст мъжете във фермата. Зубрет, разбира се, не стана толкова висока, но пък порасна по друг начин, за който момчетата смятаха, че е много интересен.

В ранната есен, тъкмо преди четиринадесетия рожден ден на Гарион, той едва не се прости с живота си. В отговор на някакъв първичен инстинкт, какъвто изпитват всички деца — ако имат на разположение езеро и достатъчно греди, — това лято момчетата построиха сал. Салът не беше нито много голям, нито добре направен, освен това проявяваше склонност да потъва от едната страна, ако тежестта върху него бе неравномерно разпределена, пък и често му се случваше да се разпада в най-неочаквани моменти.

Съвсем естествено именно Гарион се качи върху това странно средство за плаване — за да се изфука — в този прекрасен есенен ден, когато салът внезапно реши да приеме състоянието отпреди сглобяването си. Всичките въжета се развързаха, а гредите заплуваха коя накъдето си иска.

Гарион усети опасността в последния момент и направи отчаян опит да се изтласка с пръта към брега, но с бързането си само ускори разпадането на сала. Внезапно осъзна, че стои върху една-единствена греда и върти ръце като крила на вятърна мелница, за да запази равновесие. Очите му, отчаяно търсещи помощ, обходиха блатистия бряг. На склона на хълма, зад гърбовете на другарите си, забеляза познатата фигура на мъжа върху черния кон. Мъжът носеше тъмна дреха и с блеснали очи наблюдаваше бедственото положение, в което бе изпаднало момчето. После отвратителната греда се завъртя под краката на Гарион, той се олюля и шумно цопна във водата.

За нещастие в обучението на Гарион не бяха включени уроци по плуване и макар че водата не беше особено дълбока, дълбочината беше достатъчна, та човек, който не умее да плува, да се удави.

Дъното на езерото беше много неприятно — тъмна, оплетена с водорасли тиня, населена с жаби, костенурки и една змиорка с особено отблъскващ вид, която изпълзя като змия, когато Гарион заседна като потъващ камък сред треволяка и водораслите. Гарион се напрегна, глътна вода и се оттласна с крака към повърхността. Издигна се от глъбините като събудил се кит, пое забързано няколко пъти дъх, от устата му изскочиха пръски и тогава чу писъците на другарите си. Тъмната фигура на склона не беше помръднала и в един-единствен миг всички подробности от този ярък следобед се запечатаха в съзнанието на Гарион. Той даже забеляза, че макар ездачът да се намира на открито под бляскавата светлина на есенното слънце, нито мъжът, нито конят хвърлят някаква сянка. И докато умът му се стремеше да проумее това невъзможно явление, той още веднъж потъна към мрачното дъно.

Докато се бореше с водата и усещаше, че се дави, му хрумна, че ако успее да се оттласне към гредата, може би ще му се удаде да я сграбчи и да заплува с нея. Той отпъди една жаба, която го гледаше стреснато, и отново изплува нагоре. Стигна до повърхността, за нещастие, точно под гредата, удари си главата и пред очите му се появиха ярки кръгове светлина, в ушите му избухна гръм и той потъна, прекратил борбата, към водораслите, които сякаш протегнаха тънките си стъбла към него.

В този момент се появи Дурник. Гарион почувства, че някой грубо го тегли за косата към повърхността, после го повлякоха към брега, пак за този удобен за хващане атрибут. Мощните удари на Дурник разбиваха водата на капчици. Ковачът издърпа момчето, което почти бе загубило съзнание, на твърдия бряг, обърна го по гръб и го натисна с крак няколко пъти, за да изкара водата от белите му дробове.

Ребрата на Гарион изпращяха.

— Достатъчно, Дурник — задъхано прошепна момчето.

То се надигна и кръвта от раната на главата му незабавно потече към очите му. Гарион я изтри и се огледа за тъмния ездач, който нямаше сянка, но фигурата беше изчезнала. Момчето се опита да стане, ала светът внезапно се завъртя около него и то загуби съзнание.

Събуди се в леглото си. Главата му беше превързана. Леля Поул стоеше край леглото му. Очите й искряха.

— Ти, глупаво момче! — извика тя. — Какво правеше на езерото?

— Плувах със сал — отговори Гарион, като се опита да придаде на думите си съвсем обикновено звучене.

— Плувал си със сал? — каза тя. — Със сал? И кой ти разреши?

— Ами… — несигурно започна той. — Ние просто…

— Вие просто какво?

Той я погледна безпомощно.

И изведнъж тя го прегърна и го притисна към гърдите си, като едва не го задуши.

За миг Гарион си помисли дали да не й съобщи за странната фигура без сянка, която го бе наблюдавала как се дави в езерото, ала сдържаният глас в съзнанието му, който понякога разговаряше с него, му каза, че времето за това все още не е дошло. Той, изглежда, бе узнал по някакъв начин, че връзката между него и мъжа на черния кон е нещо твърде лично, че непременно ще дойде време, когато те ще се изправят един срещу друг в някакъв двубой на волята или на делата. Ако сега заговореше за този мъж с леля Поул, щеше да я въвлече в тази тайна, а Гарион не желаеше това. Не бе съвсем сигурен защо, ала беше убеден, че тъмната фигура е враг, и макар че тази мисъл будеше страх, тя беше и много вълнуваща. Не ставаше въпрос дали леля Поул може да се справи с този непознат. Гарион знаеше, че ако тя стори това, той ще загуби нещо лично свое и поради някаква причина — особено важно. Затова не каза нищо.

— Наистина не беше чак толкова опасно, лельо Поул — измърмори той неубедително. — Тъкмо усетих, че почвам да се уча да плувам, и всичко щеше да бъде наред, ако не си бях ударил главата в гредата.

— Но си я ударил — изтъкна тя.

— Ами да, но не беше чак толкова сериозно. Щях да дойда на себе си след минута-две.

— При тези обстоятелства не съм сигурна дали си щял да имаш на разположение минута-две — рязко заяви тя.

— Е… — Той се поколеба и реши да изостави този въпрос.

Това събитие сложи край на свободата на Гарион, защото леля Поул я ограничи в пределите на кухнята. В ума му незабавно се запечати всяка вдлъбнатинка и драскотина върху всяка тенджера. Той мрачно пресмяташе, че измива всичките тенджери по двадесет и един пъти седмично. Потънала в някакъв привиден прилив на пълно безредие, леля Поул изведнъж се оказа неспособна дори да сложи водата да кипне, без да изцапа най-малко три или четири тенджери, а Гарион трябваше да търка всичките мръсни съдове. Той ненавиждаше това занимание и съвсем сериозно започна да обмисля възможността за бягство.

С напредването на есента времето започна да се влошава, другите деца също бяха повече или по-малко ограничени и не можеха да излизат извън двора на фермата, затова положението стана по-търпимо. Рундориг естествено вече съвсем рядко играеше с тях, понеже неговият ръст беше благоприятна предпоставка все по-често да му възлагат да върши какво ли не.

Когато успееше, Гарион се изплъзваше и отиваше при Доруун и Зубрет, ала скачането в сеното на плевника и безкрайните гоненици в конюшните и хамбарите вече не ги развличаха. Те бяха достигнали възраст и ръст, които привличаха вниманието на големите, които твърде бързо откриваха подобно лентяйство и изнамираха разни задачи, с които да запълнят времето им. Най-често младежите се спотайваха на някое уединено място и просто разговаряха — с други думи, Гарион и Зубрет просто седяха и слушаха безконечното дърдорене на Доруун. Това дребно чевръсто момче, така неспособно да мълчи, както не му се удаваше да застане мирно, изглежда, можеше да приказва с часове за най-незначителни неща.

— Какъв е този знак на ръката ти, Гарион? — запита Зубрет един дъждовен ден, като прекъсна безкрайното дърдорене на Доруун.

Гарион погледна идеално кръглото бяло петно на дясната си длан.

— Аз също съм го забелязал — заяви Доруун, като бързо смени темата по средата на изречението. — Но Гарион порасна в кухнята, нали, Гарион? Белегът вероятно е на място, където се е изгорил, докато е бил малък — хей така — протегнал е ръка, преди някой да успее да го спре, и я е лепнал върху нещо горещо. Обзалагам се, че леля му Поул се е ядосала, нали я знаете, че много бързо се ядосва, й сигурно…

— Той винаги си е бил там — отвърна Гарион и прокара левия си показалец по контурите на петното. В действителност никога по-рано не го беше разглеждал подробно. Белегът покриваше цялата му длан и имаше лек сребрист блясък.

— Може би е белег от рождение — предположи Зубрет.

— Обзалагам се, че е точно това — бързо заговори Доруун. — Веднъж видях един човек с голямо лилаво петно на бузата — един от каруцарите, които идват да приберат репите през есента — както и да е, белегът се бе разпрострял върху цялата половина от лицето му и аз си помислих, че е участвал в ужасно сбиване — нали знаете, че каруцарите винаги се бият, — но тогава забелязах, че всъщност не е синина, ами — точно както каза Зубрет — беше си белег от рождение.

Същата вечер, след като се бе приготвил за лягане, Гарион попита леля си.

— Какъв е този белег, лельо Поул? — И вдигна ръката си с дланта нагоре.

Тя вдигна поглед, без да спира да реши дългата си черна коса.

— Не е нещо, за което трябва да се тревожиш.

— Аз не се тревожа — рече той. — Просто се чудя какво е. Зубрет и Доруун смятат, че е белег от рождение. Така ли е?

— Да, нещо подобно — отговори леля Поул.

— Ами някой от моите родители имал ли е същия белег?

— Баща ти. Той се предава в твоето семейство от много години насам.

Внезапно странна мисъл проблесна в ума на Гарион. Без да знае защо, той протегна ръка и докосна белия кичур върху челото на леля си.

— Като този бял кичур в твоята коса ли?

Усети моментно изтръпване в ръката си и изведнъж като че някакъв прозорец се отвори в ума му. Обхвана го чувството, че безброй години прелитат край него като огромно море от тежки, люлеещи се облаци, а след това — по-остро от всякакъв нож, душата му бе разтърсена от усещане за безброй пъти повторена загуба и скръб. После, като че това се бе случило наскоро, се появи неговото собствено лице — а зад него още много лица: стари, млади, царствени или съвсем обикновени, и зад всички тях — вече не така глупаво, както понякога изглеждаше — се показа лицето на господин Улф. Ала повече от всичко друго наоколо владееше осъзнатото усещане за неземна, нечовешка мощ, за непобедима воля.

Леля Поул, като че обзета от пристъп на разсеяност, отмести главата си встрани.

— Не така, Гарион — каза тя и прозорецът в ума му се затвори.

— Какво беше това? — попита той, изгарян от любопитство и желание отново да отвори прозореца.

— Просто трик — отвърна тя.

— Покажи ми как го правиш.

— Рано е, скъпи ми Гарион — рече тя и взе лицето му между дланите си. — Рано е. Все още не си готов. Лягай да спиш.

— Ти ще стоиш ли при мен? — попита той, кой знае защо, уплашено.

— Винаги ще бъда при теб — отвърна тя и го зави. След това продължи да сресва дългата си, гъста коса, напявайки странна песен с дълбокия си мелодичен глас. Момчето заспа.

След тази вечер дори самият Гарион не можеше твърде често да вижда белега на дланта си. Изведнъж му се струпа толкова черна работа, че не само ръцете му, но и цялото му тяло бе вечно мръсно.

Най-важният празник в Сендария — а и в останалите западни кралства — беше Ерастид. Той ознаменуваше деня, отминал преди цяла вечност, когато седмината Богове съединили ръцете си, за да създадат света, произнасяйки една-единствена дума. Ерастид се празнуваше в средата на зимата и понеже през този сезон във фермите нямаше много работа, прекрасното празненство протичаше цели две седмици с пирове, подаръци, многобройни украшения в трапезарията и скромни обреди във възхвала на Боговете. Последните, разбира се, бяха следствие от набожността на Фалдор. Фермерът, най-обикновен човек, въобще не хранеше илюзии, че неговите чувства се споделят от хората му, ала си мислеше, че някакъв вид външна проява на благочестие подхожда на празника и понеже беше добър господар, всички с радост изпълняваха желанието му.

За нещастие през този сезон омъжената дъщеря на Фалдор, Анхелда, и нейният съпруг Айлбриг правеха своето редовно посещение във фермата, което им позволяваше да не скъсат съвсем отношенията си с нейния баща. Анхелда не възнамеряваше да застраши наследството, което очакваше от баща си, чрез проява на пренебрежение към него. Но нейните визити бяха истинско изпитание за Фалдор, който се отнасяше към прекалено натруфения и надменен съпруг на своята дъщеря — дребен служител в столицата Сендар — с едва скрито презрение.

Тяхното пристигане обаче съвпадаше с началото на празника Ерастид и затова, макар че никой не се интересуваше лично от тях, появата им винаги бе приветствана с известна доза въодушевление.

Времето тази година беше особено лошо — дори за Сендария. Дъждовете започнаха рано и скоро бяха последвани от валежи от лепкав сняг — не пухкавата, бляскава прах, каквато идваше по-късно през зимата, а влажна лапавица, която постоянно се топеше. За Гарион, чиито задължения в кухнята го възпираха да се присъедини към предишните си другари от игрите в тяхната традиционна предпразнична треска на изпълнено с възбуда очакване, наближаващият празник изглеждаше някак си скучен и безинтересен. Той тъжеше за дните от доброто старо време, често въздишаше със съжаление и се мотаеше в кухнята като някакъв унил златокос облак.

Дори традиционната украса на трапезарията за празника тази година му изглеждаше безвкусна. Боровите клонки, които украсяваха гредите на тавана, изглеждаха недостатъчно зелени, а бляскавите ябълки, завързани за тях, бяха малки и положително им липсваше руменина. Гарион продължи да въздиша, сякаш с удоволствие отдаден на навъсеното си униние.

Леля Поул обаче съвсем не беше впечатлена от това и отношението й беше категорично лишено от съчувствие. Както обикновено тя докосна челото му, за да провери дали няма треска, а после го натъпка с отвара с най-отвратителния вкус на света. След тази случка Гарион стана особено внимателен, изпадаше в униние само насаме и въздишаше много по-тихо. Ироничната потайна част от неговия ум съвсем делово го информираше, че се държи глупаво, но Гарион предпочиташе да не се вслушва в съветите й. Гласът в ума му беше много по-стар и по-умен от него, но изглеждаше решен да се възползва от всичките удоволствия, които предлагаше животът.

Сутринта преди празника един мург и петима тули се появиха в каруца пред портата на фермата и помолиха да се срещнат с Фалдор. Гарион, който отдавна беше научил, че никой не обръща внимание на едно момче, а също така, че много интересни неща могат да бъдат дочути, ако човек си намери място, където до ушите му случайно долитат думи от разни разговори, се зае с някаква дребна, маловажна работа край портата.

Мургът, чието лице бе обезобразено от белези почти както лицето на онзи в Горен Гралт, важно се разположи на капрата на каруцата. Плетената му ризница прозвънтяваше всеки път, когато той направеше някакво движение. Носеше черна дреха с качулка и сабята му се виждаше добре. Очите му непрекъснато се движеха, сякаш за да запомнят всяка подробност наоколо. Тулите, обути в кални плъстени ботуши и наметнали тежки пелерини, се подпираха незаинтересовано на каруцата и проявяваха явно безразличие към свирепия вятър, който върлуваше из покритото със сняг поле.

Фалдор, облечен в своя най-нов жакет — все пак беше Ерастид — прекоси двора, следван по петите от Анхелда и Айлбриг.

— Добро утро, приятелю — каза Фалдор на мурга. — Желая ви весел Ерастид.

Мургът изсумтя.

— Ако правилно съм разбрал, вие сте фермерът Фалдор? — попита той с глас, в който се долавяше тежък чужд акцент.

— Да, аз съм — отговори Фалдор.

— Разбрах, че имате подръка значителен брой хубаво опушени бутове.

— Прасетата се охраниха добре тази година — скромно отвърна Фалдор.

— Купувам ги — заяви мургът и разтърси кесията си.

Фалдор се поклони и каза:

— Това ще бъде първото нещо, което ще свършим утре сутринта.

Мургът се облещи.

— Това е благочестиво домакинство — обясни Фалдор. — Ние не ще обидим боговете като нарушим светостта на Ерастид.

— Татко — заговори отсечено Анхелда, — не бъди глупав. Този благороден търговец е изминал дълъг път, за да сключи сделка с теб.

— Не и на Ерастид — заяви упорито Фалдор. Издълженото му лице запази непреклонния си израз.

— В Сендар — подхвана Айлбриг със своя твърде пронизителен носов глас — не позволяваме на вярата да пречи на търговията.

— Тук не е Сендар — каза решително Фалдор. — Това е фермата на Фалдор, а във фермата на Фалдор на Ерастид не се работи и не се сключват сделки.

— Татко! — възрази Анхелда. — Благородният търговец има злато. Злато, татко, злато!

— Повече не желая да слушам за това — обяви Фалдор и той се обърна към мурга. — Вие и вашите слуги сте добре дошли на нашето тържество, приятелю. Можем да ви осигурим стаи за нощуване и обещавам, че ще ви нагостим с най-хубавата вечеря в цяла Сендария. Ще имате възможност да почетете Боговете на този свят ден. Никой човек не става по-беден, ако изпълни своите религиозни задължения.

— Ние в Ктхол Мургос не зачитаме този празник — студено заяви мъжът с обезобразеното лице. — Както казва благородната дама, аз съм изминал дълъг път, за да сключа сделка, и нямам време за губене. Сигурен съм, че в тази област има и други фермери, които разполагат със стока, каквато търся.

— Татко! — изплака Анхелда.

— Аз познавам съседите си — тихо каза Фалдор. — Боя се, че днес късметът ви няма да проработи. Спазването на днешния празник е неотменна традиция в този край.

Мургът размисли за миг, после измърмори:

— Може да стане както казвате. Ще приема поканата ви при условие, че утре сутринта сключим сделката колкото е възможно по-рано.

Фалдор се поклони.

— Ще бъда на вашите услуги утре при появата на първите искрици на зората, щом желаете така.

— Да го считаме за уредено тогава — каза мургът и слезе от каруцата.

Пиршеството, както винаги, щеше да се състои в трапезарията. Готвачите в кухнята и половин дузина помощници, извикани специално за този ден, тичаха от кухнята до трапезарията и носеха печено месо, от което се издигаше пара, задушени свински бутове и печени гъски, все още съскащи от топлината на огъня — и всичко живо трепереше от острия като бич език на леля Поул. Докато се бореше с едно огромно говеждо филе, Гарион кисело отбеляза, че забраната на Фалдор да не се работи в деня на Ерастид не важи за кухнята.

След известно време всичко беше готово. Масите се огъваха под тежестта на гозбите, огньовете в огнищата ярко пламтяха, дузини свещи изпълваха трапезарията със златиста светлина, факлите искряха върху поставките си на каменните колони. Хората на Фалдор, облечени в най-новите си дрехи, един подир друг влизаха в трапезарията и устите им се пълнеха със слюнка в очакване на пиршеството.

Когато всички се настаниха по местата си, Фалдор се изправи.

— Скъпи приятели — заговори той и вдигна халбата си. — Посвещавам това тържество на Боговете.

— На Боговете — извикаха всички като един и почтително станаха.

Фалдор отпи няколко глътки и всички го последваха.

— Чуйте ме, о, Богове — започна да се моли той. — Най-смирено ви благодарим за щедростта на нашия прекрасен свят, който сте сътворили на този ден. Ние посвещаваме себе си на вас и ще ви служим и през следващата година. — Той се огледа за миг, като че ли искаше да каже още нещо, после седна на мястото си. Фалдор се трудеше усърдно много часове, за да съчини специални слова за случаи като този, но мъчителното усилие да ги произнесе пред толкова хора неизменно заличаваше всички думи, които така внимателно бе подготвял в ума си. Ето защо словата му винаги бяха много искрени и много кратки.

— Яжте, скъпи приятели — покани ги той. — Не оставяйте храната да изстине.

И те започнаха да се хранят. Анхелда и Айлбриг, които се присъединиха към тях единствено тази вечер и то по настояването на Фалдор, посветиха усилията си по поддържането на разговора с мурга, тъй като той беше единственият в стаята, който заслужаваше тяхното внимание.

— От много време обмислям възможността да направя посещение в Ктхол Мургос — надуто заяви Айлбриг. — Не сте ли съгласен с мен, скъпи търговецо, че по-интензивните контакти между изтока и запада са начин да се преодолеят взаимните подозрения, които така помрачаваха нашите връзки в миналото?

— Ние, мургите, предпочитаме да не установяваме контакти — лаконично отговори мъжът с обезобразеното лице.

— Но вие сте тук, приятелю — изтъкна Айлбриг. — Нима това не доказва, че по-интензивните контакти могат да се окажат ползотворни?

— Аз съм при вас по задължение — каза мургът. — Не съм дошъл по тези земи, защото го желая. — Той огледа помещението и се обърна към Фалдор. — Значи всичките твои хора са тук?

— Да, нито един не липсва — отговори му фермерът.

— Казаха ми, че наоколо се мотаел някакъв старец — с бяла коса и бяла брада.

— Не и при мен, приятелю — каза Фалдор. — Самият аз съм най-възрастният тук, а както виждаш, косата ми още не е съвсем бяла.

— Един от моите съотечественици срещнал този старец преди няколко години — подхвана мургът. — Със стареца имало и някакво арендско момче — Рундориг, така се казвало, ако не се лъжа.

Гарион, който седеше на съседната маса, наведе лице над чинията си и заслуша така напрегнато, та му се стори, че ушите му порастват.

— При мен работи едно момче на име Рундориг — каза Фалдор. — Високият момък хей там, в края на онази маса.

— Не — отвърна мургът, вперил проницателния си поглед в Рундориг. — Това не е момчето, което ми беше описано.

— Това име е често срещано сред арендите — предположи Фалдор. — Сигурно твоят приятел е срещнал хора от друга ферма.

— Сигурно — съгласи се мургът. — Този бут е прекрасен — смени темата той и посочи чинията си с върха на камата, която използваше като прибор за хранене. — Онези, които държиш в зимника, опушените, със същото качество ли са?

— О, не, скъпи търговецо! — засмя се Фалдор. — Няма така лесно да ме излъжеш да приказваме за сделки на този свят ден.

Мургът се усмихна за миг. Изражението, което се появи на обезобразеното му лице, беше странно.

— Е, човек винаги може да опита — заяви той. — Но във всеки случай бих желал да направя комплимент на вашия готвач.

— Комплименти за теб, госпожо Поул — каза Фалдор, като леко извиси глас. — Нашият приятел от Ктхол Мургос намира, че готвиш превъзходно.

— Благодаря му за похвалата — отвърна някак хладно леля Поул.

Мургът я погледна и очите му леко се разшириха, като че ли я бе разпознал.

— Великолепно ядене, уважаема госпожо — каза той и направи едва забележим поклон в нейна посока. — Във вашата кухня стават направо магии.

— Не — отвърна тя и лицето й внезапно придоби много надменен израз. — Не магии. Готвенето е изкуство, което всеки може да овладее с търпение. Магията е нещо съвсем различно.

— Но магьосничеството също е изкуство, уважаема госпожо — заяви мургът.

— Мнозина смятат така — отвърна леля Поул. — Но истинските магии идват от сърцето и не се получават в резултат на чевръсти пръсти, които успяват да излъжат окото.

Мургът я изгледа, лицето му се обтегна безмилостно, но тя посрещна погледа му със стоманени очи. Гарион почувства, че между тях преминава нещо, което няма никаква връзка с думите им — някакво предизвикателство, витаещо във въздуха. Мургът отклони погледа си, сякаш уплашен да отвърне на предизвикателството.

Вечерята приключи и дойде време за неголямата процесия, с която по традиция се отбелязваше Ерастид. Седмина по-стари ратаи, които се бяха измъкнали неусетно по-рано, се появиха на входната врата, облечени в дълги дрехи с качулки. Бяха сложили боядисани маски, които представляваха образите на Боговете. Костюмите бяха стари и смачкани — нали цяла година бяха стояли сгънати на тавана в къщата на Фалдор. С бавни стъпки маскираните фигури влязоха в трапезарията и се наредиха край масата, където седеше Фалдор. Всеки един каза няколко думи, като по този начин разкри кой Бог олицетворява.

— Аз съм Алдур — прозвуча иззад маската гласът на Кралто. — Богът, който живее сам. Аз заповядвам да се роди този свят.

— Аз съм Белар — долетя друг познат глас иззад втората маска. — Богът Мечка на Алорните. И аз заповядвам да се роди този свят.

По своя ред минаха Чалдан, Иса, Недра, Мара, докато се появи последната фигура, която, за разлика от другите, беше облечена в черно, а маската й беше направена от стомана, вместо от дърво.

— Аз съм Торак — глухо отекна гласът на Дурник иззад маската. — Богът Дракон на ангараките. И аз заповядвам да се роди този свят.

Внезапно движение привлече погледа на Гарион и той веднага го проследи с очи. Мургът бе покрил лице с ръцете си в странен, почти церемониален жест. Зад него петимата тули трепереха. Лицата им бяха станали пепеляви.

Седемте фигури пред масата на Фалдор съединиха ръцете си.

— Ние сме Богове — извикаха те в един глас. — Ние заповядаме да се роди този свят.

— Слушайте думите на Боговете — извика Фалдор. — Боговете са добре дошли в къщата на Фалдор.

— Боговете дават своята благословия на къщата на Фалдор — отвърнаха седмината. — И на всички хора, събрани тук.

После се обърнаха и бавно, както бяха дошли, напуснаха трапезарията.

Дойде редът на подаръците. Всички бяха обхванати от възбуда, защото подаръците бяха от Фалдор и добрият фермер дълго бе умувал какъв е най-подходящият подарък за всеки един от неговите хора. Нови ризи, панталони, рокли и обувки се виждаха навсякъде, но тази година Гарион бе опиянен от радост, когато отвори малко, завито с плат вързопче и намери в него изящна, скрита в красива ножница кама.

— Той вече е почти мъж — обясни Фалдор на леля Поул. — А мъжът винаги има нужда от добър нож.

Гарион естествено незабавно изпробва острието на подаръка си и веднага успя да се пореже.

— Е, тъкмо това трябваше да се очаква — рече леля Поул, но дали приказваше за раната, за самия подарък, или за това, че Гарион е пораснал, така и не можа да се разбере.

На следващата сутрин мургът купи свинските бутове и си замина заедно с петимата тули. След няколко дни Анхелда и Айлбриг опаковаха багажа си и поеха обратния път към град Сендар, а фермата на Фалдор се върна към обичайния си начин на живот.

Зимата продължи. Снегът затрупа всичко, после се стопи и пролетта отново дойде, както винаги. Единственото събитие, което направи тази пролет по-различна от всички останали, бе пристигането на Брил, новия ратай. Един от по-младите работници се беше оженил, после нае малък земеделски имот наблизо и напусна фермата, натоварен с полезни подаръци и съвети от Фалдор как да устрои живота си като женен човек. Брил беше нает на негово място.

Според Гарион Брил беше определено неприятна добавка към фермата. Туниката и панталоните на мъжа бяха кърпени и изцапани с петна. Черната коса и рядката му брада бяха сплъстени, очите му бяха разногледи, той беше навъсен, саможив човек, вечно мръсен. Около него се носеше кисела миризма на стара пот, отблизо направо непоносима. След няколко опита да го заговори Гарион се отказа и започна да го отбягва.

Но момчето откри други неща, които запълниха времето му тази пролет и последвалото я лято. Макар че досега приемаше Зубрет по-скоро като пречка в игрите, отколкото като истински другар, Гарион съвсем внезапно започна да я забелязва. Винаги бе осъзнавал, че тя е хубава, но преди идването на пролетта този факт беше съвсем маловажен и той предпочиташе компанията на Рундориг и Доруун. Сега положението се промени. Откри, че другите две момчета също са започнали да й обръщат повече внимание, и за пръв път в живота си започна да чувства събуждането на ревността.

Зубрет, разбира се, безобразно флиртуваше и с тримата и с положителност сияеше от щастие, когато те си хвърляха свирепи погледи в нейно присъствие. Задълженията на Рундориг го задържаха по-голямата част от времето в полето, ала Доруун представляваше сериозна грижа за Гарион. Той стана твърде нервен и често започна да си намира извинения, за да се измъкне на двора, където проверяваше дали Доруун и Зубрет не са заедно насаме.

Собствената му тактика беше очарователно проста — Гарион прибягна до подкупване. Зубрет като всички малки момичета обичаше бонбони, а Гарион имаше достъп до цялата кухня и скоро двамата установиха следното споразумение: Гарион крадеше бонбони от кухнята за своята приятелка с коси с цвета на слънчев лъч и в замяна тя му позволяваше да я целуне. Може би нещата щяха да отидат още по-далеч, ако един ярък летен следобед леля Поул не ги бе хванала в разгара на подобна размяна, уединени в сеното в плевника.

— Стига толкова — твърдо обяви тя от вратата.

Гарион виновно се дръпна от Зубрет.

— Нещо ми беше паднало в окото — бързо излъга Зубрет. — Гарион се опитваше да го извади.

Гарион мълчеше. Лицето му се заливаше в плътна, яростна руменина.

— Наистина ли? — рече леля Поул. — Много интересно. Ела с мен, Гарион.

— Аз… — почна той.

— Тръгвай, Гарион.

С това се сложи край на историята с бонбоните. От този ден насетне времето на Гарион беше изцяло заето в кухнята, а леля Поул, изглежда, непрекъснато го държеше под око. Той дълго време се чудеше какво да прави и отчаяно се тревожеше за Доруун, който сега изглеждаше противно самодоволен, но леля Поул не намали бдителността си и Гарион си остана в кухнята.