Дейвид Едингс
Пророчеството (13)

Глава 12

Рано сутринта, преди да засияят първите сиви отблясъци на зората, те вече препускаха на бързи коне по тихите улици на Сендар към пристанището и кораба, който ги очакваше там. Премените от миналата нощ бяха свалени и всички носеха обичайните си дрехи. Дори крал Фулрах и граф Селайн в обикновено облекло приличаха на двама средно заможни сендари, тръгнали да уреждат търговските си дела. Кралица Лейла, която нямаше да замине с тях, яздеше до съпруга си и разговаряше с него със сериозен вид, а изразът й беше такъв, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Групата беше ескортирана от войници с тежки наметала, които ги бранеха от пронизващия леден вятър, долитащ откъм морето.

Каменните кейове на столицата Сендар се врязваха в разпенената вода тъкмо на мястото, където свършваше улицата, свързваща палата с пристанището; там ги чакаше корабът, който се люлееше и опъваше дебелите въжета, придържащи го към кея. Беше лек плавателен съд, тесен, с висок нос и очертания, които наподобяваха вълк — факт, който едва ли можеше да успокои нервността на Гарион преди първото му пътуване по море. На палубата се шляеха няколко свирепи наглед моряци с дълги бради, облечени в оръфани кожени дрехи. С изключение на Барак тези хора бяха първите череки, които Гарион виждаше, и първото му впечатление беше, че те вероятно ще се окажат напълно ненадеждни.

— Барак! — изкрещя един плещест мъж, който се бе покатерил до средата на мачтата, стисна с две ръце едно от въжетата, плъзна се като вихър по него и прескочи от кораба на кея.

— Грелдик! — изрева Барак в отговор, свлече се от коня си и сграбчи страшния на вид моряк в мечешка прегръдка.

— Изглежда, че граф Барак се познава с нашия капитан — отбеляза граф Селайн.

— Доста обезпокоително — додаде кисело Силк. — Надявах се, че ще имаме трезв, разумен капитан на средна възраст с консервативен нрав. И да ви кажа, въобще не съм привързан към корабите и пътешествията по море.

— Чувал съм, че капитан Грелдик е един от най-добрите моряци в Черек — увери го графът.

— Милорд — отбеляза Силк огорчено, — определенията, с които си служат череките, са често неточни. — Той спря недоволния си поглед на Барак и Грелдик — двамата вдигаха тост за срещата си с халби бира, които един ухилен моряк им бе подал от кораба.

Кралица Лейла бе слязла от коня и прегръщаше леля Поул.

— Моля те, пази бедния ми съпруг, Поул — каза тя с колеблив смях. — Не позволявай на алорнските побойници да го подтикнат да извърши някаква глупост.

— Разбира се, Лейла — отговори й утешително леля Поул.

— Стига, Лейла — възпротиви се крал Фулрах. — Сам ще се пазя. Нали съм мъж, в края на краищата.

Дребната закръглена кралица изтри очите си.

— Искам да ми обещаеш, че ще носиш топли дрехи — каза тя. — И не пий по цели нощи с Анхег.

— Предстои ни сериозна работа, Лейла — отвърна кралят. — Няма да има време за пиене.

— Познавам Анхег прекалено добре — изсумтя презрително кралицата, обърна се към господин Улф, изправи се на пръсти и целуна брадатата му буза.

— Скъпи Белгарат — каза тя. — Обещай ми, че когато всичко свърши, ти и Поул пак ще ни дойдете на гости и ще останете дълго.

— Обещавам, Лейла.

— Започва отливът, кралю — каза Грелдик. — Корабът ми вече губи спокойствие.

— Боже мой! — извика кралицата, прегърна краля и зарови лице в рамото му.

— Стига де, стига — замърмори неловко Фулрах.

— Тръгвай, или ще се разплача направо тук, пред всички — рече тя и го изблъска напред.

Камъните по кея бяха хлъзгави, изящният черекски кораб се клатеше и подскачаше в неспокойната вода. Тясната дъска, по която трябваше да преминат, за да се качат на палубата, се размърда, после изскърца застрашително, но всички успяха да се качат на борда, без да пострадат. Моряците изтеглиха въжетата и заеха местата си на греблата. Лекият кораб се отдалечи рязко от кея и бързо се плъзна във водите на пристанището сред тежките и обемисти търговски кораби, хвърлили котва наоколо. Кралица Лейла стоеше унило на кея, заобиколена от високите войници. Тя помаха няколко пъти с ръка и продължи да гледа след кораба, храбро вдигнала малката си брадичка. Грелдик зае мястото си на румпела и Барак се разположи до него. После капитанът даде знак на един мускулест тантурест войн, който беше клекнал наблизо. Тантурестият мъж кимна и смъкна с ръка парче парцаливо корабно платно, под което беше скрит барабан. Започна бавно да го бие и гребците незабавно подеха ритъма. Корабът се плъзна напред и навлезе в открито море.

Вълноломът вече не осигуряваше защита на кораба. Вълнението беше така страшно, че плавателният съд престана да се люлее, а бягаше по гребена на вълната, за да разцепи с носа си следващата. Дългите гребла ритмично се потапяха във водата под такта на бавните удари на барабана и правеха малки водовъртежи на повърхността на вълните. Морето беше оловносиво под зимното небе. Ниският, покрит със сняг бряг на Сендария се плъзгаше от дясната им страна безрадостен и пуст.

Гарион прекара по-голямата част от деня треперейки в една ниша на завет под високия нос на кораба, като се взираше меланхолично към морето. Предната нощ животът му беше разбит и сега цялата сериозност на това нещастие тегнеше в съзнанието му. Представата, че Улф е Белгарат, а леля Поул е Поулгара, естествено беше истински абсурд. Ала той беше убеден, че поне в част от нея има истина. Тя може би не беше Поулгара, ала почти с пълна сигурност момчето можеше да заяви, че тя не е негова леля. Доколкото му позволяваше обстановката, Гарион избягваше да я гледа и не разговаряше с никого.

През нощта спаха в претъпканото помещение, разположено в кърмата на кораба. Господин Улф остана на дълъг разговор с крал Фулрах и граф Селайн. Гарион тайно наблюдаваше стареца, чиято сребриста коса и късо подстригана брада сякаш блещукаха в светлината на полюляващата се газена лампа, окачена на една греда на ниския таван. Улф изглеждаше същият както винаги. Накрая Гарион се обърна на другата страна и заспа.

На следващия ден заобиколиха подобния на кука полуостров на Сендария и се насочиха на североизток. Духаше хубав попътен вятър. Платната бяха вдигнати и гребците можеха да отдъхнат. Гарион продължи да се бори с мислите, които го измъчваха.

На третия ден времето стана бурно и смразяващо студено. Всичките платна и въжета бяха покрити със скреж и пращяха под напора на вятъра, тънки ледени блокчета съскаха във водата около кораба.

— Ако това не престане, преминаването през Дивата вълна ще е ужасно — отбеляза Барак и впери поглед към скованото от студ море.

— Дивата какво? — попита Дурник, обзет от опасения. Ковачът въобще не се чувстваше добре на кораба. Страдаше от морска болест и беше станал раздразнителен.

— Дивата вълна на Черек — обясни Барак. — Това е пролив, дълъг около една левга, между северния край на Сендария и най-южните земи на Черекския полуостров — място с голямо мъртво вълнение, въртопи, водовъртежи и така нататък. Не се тревожи, Дурник. Корабът е добър, пък и Грелдик знае тайната на плаването през Дивата вълна. Може да се окаже малко трудничко, но за нас няма никаква опасност — освен ако нямаме лош късмет, естествено.

— Това, дето току-що го каза, много ободрява — сухо се обади Силк, който стоеше до тях. — Вече трети ден се мъча да не мисля за Дивата вълна.

— Наистина ли е толкова зле? — попита Дурник отпаднало.

— Специално ще се погрижа да не бъда трезвен, когато минаваме през пролива — закани се Силк.

Барак се разсмя.

— Трябва да бъдеш благодарен на Дивата вълна — заяви той. — Тя задържа Империята извън Черекския залив. Цяла Драсния щеше да бъде Толнедранска провинция, ако го нямаше този пролив.

— От политическа гледна точка съм възхитен от това — отвърна Силк. — Но лично от свое име бих заявил, че ще съм невероятно щастлив, ако никога вече не ми се налага да видя Дивата вълна.

На следващия ден хвърлиха котва близо до скалистия бряг на северна Сендария и зачакаха прилива. След известно време вълните отслабнаха, смениха посоката си и водите на Морето на ветровете нахлуха и полетяха през Дивата вълна, за да увеличат дълбочината на Черекския залив.

— Намери нещо здраво прикрепено към палубата и се хвани за него, Гарион — посъветва го Барак, когато Грелдик заповяда да вдигнат котвата. — С този попътен вятър преминаването на пролива може да се окаже интересно. — Той закрачи по тясната палуба и зъбите му блеснаха във ведра усмивка.

Беше глупаво — Гарион знаеше това още в мига, когато се изправи и последва мъжа с червената брада към носа, но четирите дни, прекарани в самотен размисъл над загадка, която отказваше да се подчини на каквато и да било логика, го караха да се чувства обзет едва ли не от войнствено безразсъдство. Той стисна зъби и се хвана за един ръждясал железен обръч, закрепен неподвижно към носа.

Барак се засмя и здравата го плесна по рамото.

— Добро момче — рече одобрително гигантът. — Ще стоим тук заедно и ще надникнем дълбоко в гърлото на Дивата вълна.

Гарион реши да не му отговаря.

Тласкан от попътния вятър и прилива, корабът на Грелдик буквално прелетя през пролива, като се отклоняваше от курса си и се тресеше, сграбчен от страшните подводни течения на мъртвото вълнение. Ледени пръски опърлиха лицата им и Гарион, наполовина ослепен от тях, не видя огромния водовъртеж в самия център на Дивата вълна до момента, когато връхлетяха право срещу него. Стори му се, че чува страхотен рев, и изтри очи — тъкмо навреме, за да зърне въртопа, зейнал точно пред погледа му.

— Какво е това? — изкрещя той, като се опита да надвика ужасния шум.

— Великият въртоп — извика Барак. — Дръж се.

Въртопът беше по-голям от село Горен Гралт и се спускаше с ужасяващ скок в кипяща, изпълнена с мъгла от водни капки бездна на невъобразимо разстояние под тях. Вместо да насочи кораба встрани, Грелдик, противно на всички очаквания, го тласна направо към него.

— Какво прави? — изкрещя Гарион.

— Това е тайната на преминаването през Дивата вълна — изрева Барак. — Обикаляме два пъти въртопа, за да наберем по-висока скорост. Ако корабът не се разцепи, изскача като камък, изстрелян от прашка, и така преминаваме през мъртвото вълнение, преди теченията да ни уловят и да намалят скоростта ни. Иначе мъртвото вълнение ще ни издърпа обратно.

— Ами ако корабът не издържи?

— Е, понякога корабите се разцепват и потъват — отвърна Барак. — Не се тревожи, момче. Това не се случва често, пък и корабът на Грелдик ми изглежда достатъчно здрав.

Носът на кораба застрашително се надвеси над ръба на Великия въртоп, после водата ги завъртя два пъти около огромния водовъртеж. Гребците неистово превиваха гърбове под влудяващия тътен на барабана. Вятърът шибаше лицето на Гарион и той притисна тяло към железния обръч и отклони очи от кипящата бездна, зейнала под него.

После се изтръгнаха от ужасяващата прегръдка на въртопа и корабът прелетя като свистящ камък през разбитата на пяна вода оттатък опасността. Вятърът, който подпомагаше преминаването им, виеше в платната и въжетата.

Постепенно корабът намали скоростта си сред въртящите се като свредели водовъртежи, ала устремът, който бяха събрали от Великия въртоп, ги пренесе до спокойните води на едно заслонено скалисто заливче на сендарския бряг.

Барак се смееше ликуващо и бършеше водните пръски от брадата си.

— Е, момко — рече той. — Какво е мнението ти за Дивата вълна?

Гарион нямаше сили да отговори, затова съсредоточи усилията си да отдели вцепенените си пръсти от железния обръч.

— Гарион! — прозвуча един познат глас от кърмата.

— Пак ще ми се кара — каза възмутено Гарион, като пренебрегна факта, че идеята да стои на носа беше изцяло негова.

Леля Поул смъмри Барак заради безотговорността му, а после насочи вниманието си към Гарион и попита:

— Е? Да ми кажеш нещо?

— Барак не е виновен — заяви Гарион. — Аз исках. — В края на краищата нямаше никаква полза и двамата да изпаднат в немилост.

— Ясно — отвърна тя. — И коя беше причината за това?

Объркването и съмненията, които толкова време го бяха измъчвали, избухнаха.

— Просто исках — каза той и в гласа му затрептяха предизвикателни нотки. За пръв път през живота си Гарион се бе изправил пред прага на открита съпротива.

— Какво?

— Исках — повтори той. — Какво значение има защо съм постъпил така? И без това ще ме накажеш.

Леля Поул настръхна, очите й заблестяха.

Господин Улф, който беше дошъл при тях, се усмихна.

— Какво ти е толкова смешно? — гневно подхвърли тя.

— Защо не оставиш аз да се занимая с това, Поул? — предложи старецът.

— Мога да се справя и сама — отвърна тя.

— Ала не и добре, Поул — каза той. — Не и добре. Станала си прекалено избухлива, пък и езикът ти е твърде остър. Той вече не е дете. Още не е станал мъж, но не е и дете. Този въпрос трябва да се реши между мъже. Аз ще се погрижа за това. — Улф пристъпи напред. — Настоявам, Поул.

— Какво?

— Настоявам. — Погледът му стана твърд.

— Много добре — изрече тя с леден глас, обърна им гръб и се отдалечи.

— Седни, Гарион — каза старецът.

— Защо е толкова дребнава? — изстреля Гарион в скоропоговорка.

— Не е дребнава — отвърна господин Улф. — Ядосана е, защото ти я уплаши. Никой не обича да го плашат.

— Съжалявам — измърмори Гарион засрамен от себе си.

— Не се извинявай на мен — каза Улф. — Аз не се уплаших. — За миг той се вгледа в момчето с проницателните си очи. — Какво има?

— Наричат те Белгарат — рече Гарион, сякаш това обясняваше всичко.

— Е и?

— Това просто не е възможно.

— Не сме ли разговаряли вече по този въпрос? Преди много време?

— Ти Белгарат ли си? — направо попита Гарион.

— Някои хора ме наричат така. И какво от това?

— Съжалявам — каза Гарион. — Просто не вярвам, че е така.

— Добре — сви рамене Улф. — Не вярвай, щом не искаш. Но какво общо има мнението ти по този въпрос с неучтивия начин, по който се държиш с леля Поул?

— Просто само… — Гарион се поколеба. — Ами… — Отчаяно желаеше да зададе на господин Улф последния, фатален въпрос, но въпреки твърдото си убеждение, че между него и леля Поул не съществува кръвно родство, не можеше да понесе мисълта, че съмненията му ще бъдат окончателно и безвъзвратно потвърдени.

— Ти си объркан — заговори Улф. — Прав ли съм? Нищо не изглежда така, както трябва да бъде, и се сърдиш на леля Поул, защото ти се струва, че тя е виновна за всичко.

— Както го описваш, звучи ужасно детински — призна Гарион и се изчерви.

— А не е ли?

Гарион се изчерви още повече.

— Тези неприятности са лично твои, Гарион — продължи господин Улф. — Наистина ли мислиш, че и други хора трябва да бъдат нещастни заради тях?

— Не — едва чуто прошепна Гарион.

— Леля ти Поул и аз сме такива, каквито ни виждаш — заговори тихо Улф. — Хората са изприказвали много глупости за нас, но това наистина няма значение. Има неща, които трябва да бъдат извършени, и ние сме онези, които трябва да ги извършат. Това е важното. Не прави задачата на леля Поул по-тежка, просто защото светът не ти харесва. Такова поведение не е детинско, а невъзпитано. Освен това ти винаги си се държал добре. Според мен й дължиш извинение, нали?

— Прав си — съгласи се Гарион.

— Доволен съм, че имахте тази възможност да поговорим — каза старецът. — На твое място не бих чакал прекалено дълго, преди да се сдобря с нея. Не можеш да си представиш колко дълго може да се сърди тя. — Той се засмя. — Поул ми е сърдита, откакто се помня, а това е така отдавна, че въобще не ми се мисли по този въпрос.

— Ей сега отивам — каза Гарион.

— Хубаво — одобри Улф.

Гарион стана и решително се насочи към леля Поул, която се взираше към страшните водовъртежи на Дивата вълна на Черек.

— Лельо Поул — каза той.

— Да, скъпи?

— Извинявай, сгреших.

Тя се обърна към него и го погледна сериозно.

— Да. Сгреши.

— Повече няма да правя така.

Тя се засмя с тих, топъл смях и прокара пръстите си през сплъстената му коса.

— Не давай обещания, които не можеш да удържиш, скъпи — каза тя, прегърна го и всичко отново беше наред.

Отминаха страшния бяс на морето при Дивата вълна на Черек и се отправиха на север покрай покрития със сняг източен бряг на Черекския полуостров към древния град, който беше прародината на всички алорни, алгари, драснианци, както и на череките и риванците. Вятърът беше студен, а небето застрашително ниско, но остатъкът от пътуването им премина без премеждия. След три дни корабът влезе в пристанището на Вал Алорн и хвърли котва край един от отрупаните със сняг кейове.

Вал Алорн не приличаше на сендарски град. Неговите стени и сгради бяха невероятно древни и приличаха по-скоро на естествени скални образувания, отколкото на постройки, издигнати от човешка ръка. Тесните криволичещи улици бяха задръстени със сняг, планините зад града се извисяваха огромни и бели на фона на тъмното небе.

Няколко шейни, теглени от коне, ги очакваха на кея. Хората, които ги караха, изглеждаха свирепи. Косматите коне удряха с копита утъпкания сняг. В последната шейна имаше кожени наметала и Гарион се уви с едно, докато чакаше Барак да си вземе сбогом с Грелдик и моряците.

— Да тръгваме — каза Барак на водача, когато се качи в шейната. — И гледай да настигнеш другите шейни.

— Ако не бяхте говорили толкова дълго, нямаше да е трудно — раздразнено отвърна водачът.

— Прав си — съгласи се Барак.

Водачът изсумтя, плесна конете с камшика и шейната полетя по улицата, където другите вече бяха изчезнали.

Облечени с кожи черекски войници крачеха горделиво по тесните улици и мнозина изреваваха поздрави към Барак, когато шейната преминеше край тях. На един ъгъл бяха принудени да спрат, защото в мразовития студ двама плещести, съблечени до пояс мъже разгорещено се бореха в снега насред улицата под окуражителните възгласи на тълпата зрители.

— Много често срещано развлечение — каза Барак на Гарион. — Зимата във Вал Алорн е доста скучна.

— Това пред нас дворецът ли е? — попита Гарион.

Барак поклати глава.

— Не, храмът на Белар. Някои хора казват, че духът на бог Белар живее тук. Ала самият аз никога не съм го виждал, затова не мога да твърдя подобно нещо със сигурност.

Борците се отдръпнаха от пътя и шейната продължи напред.

На стълбището на храма стоеше престаряла жена, омотана в парцаливи вълнени дрехи. Стискаше дълга тояга в костеливата си ръка, дългата й права коса беше разрошена.

— Здравей, лорд Барак — извика тя с дрезгав глас, когато префучаха край нея. — Твоята орис те очаква.

— Спри — изръмжа Барак на водача, хвърли кожената си наметка, скочи на земята и изрева с гръмотевичен глас: — Мартьо! Беше ти забранено да се мотаеш тук. Ако кажа на Анхег, че не си се подчинила на заповедите му, той ще накара жреците на храма да те изгорят като вещица.

Старата жена се изкиска и Гарион с ужас забеляза, че очите й са мъртви и изцяло бели, с цвета на мляко.

— Огънят няма да докосне старата Мартьо — изсмя се пронизително тя. — Това не е ориста, която я очаква.

— Стига си приказвала за ориста — извика Барак. — Махни се от храма!

— Мартьо вижда каквото вижда — каза старата жена. — Знакът на твоята страшна съдба е изписан върху теб и когато тя те застигне, ще си спомниш думите на старата Мартьо. — След това тя се обърна към шейната, където седеше Гарион, макар че млечнобелите й очи очевидно бяха напълно слепи. Чертите й изведнъж се промениха, острото злорадство се превърна в странно благоговение.

— Здравей, най-велики измежду всички господари — изрече с монотонен глас тя. — Когато получиш своето наследство, помни, че старата Мартьо е била първата, която те е поздравила.

Барак се спусна с рев срещу нея, но тя побягна, като почукваше по каменните стъпала с тоягата си.

— Какво искаше да каже тази старица? — попита Гарион, когато Барак се върна в шейната.

— Тя е луда — отвърна Барак. Лицето му беше пребледняло от гняв. — Навърта се около храма, проси и плаши доверчивите домакини с безсмислиците си. Ако Анхег имаше малко повече здрав разум, отдавна щеше да я изгони от града или да я изгори на клада. — Гигантът отново се качи в шейната и изръмжа на водача: — Да тръгваме.

Гарион погледна през рамо, докато бързо се отдалечаваха от храма, но старата сляпа жена не се виждаше никъде.