Дейвид Едингс
Пророчеството (15)

Глава 14

На следващата сутрин валеше сняг и леля Поул, Силк, Барак и господин Улф отново се събраха на съвет с кралете, като оставиха Дурник да се грижи за Гарион. Двамата седяха близо до огъня в огромната зала с троновете и наблюдаваха двадесетината брадати черекски войници, които почиваха или се занимаваха с разни упражнения, за да убият времето. Някои точеха сабите си, други търкаха броните и щитовете си, трети ядяха или пиеха — макар че все още беше ранна сутрин; неколцина разгорещено играеха някаква игра на зарове, а петима-шестима просто се бяха обърнали към стената и спяха.

— Изглежда, череките са много лениви хора — тихо каза Дурник на Гарион. — Не видях нито един да работи, откакто пристигнахме.

Гарион поклати глава и отвърна също така тихо:

— Мисля, че това са доверените бойци на краля. Смятам, че те не трябва да правят нищо друго, освен да чакат кога кралят ще ги изпрати да се бият с някого.

Дурник неодобрително се навъси.

— Сигурно е ужасно скучно да живееш така.

— Дурник — попита след миг Гарион, — забеляза ли как Барак и жена му се отнасят един към друг?

— Тъжна история — отговори Дурник. — Силк ми разказа вчера. Барак се влюбил в нея, когато и двамата били много млади, но тя била със знатен произход и не го приемала на сериозно.

— Как се случило така, че се оженили?

— Нейното семейство уредило всичко — обясни Дурник. — След като Барак станал граф на Трелхайм, роднините й решили, че подобна женитба ще им осигури ценна връзка в кралския двор. Мерел се възпротивила, ала това не помогнало. Когато се оженили, Барак разбрал, че тя е наистина много повърхностен човек, ала, разбира се, било вече твърде късно — Силк ми разказа. Тя е злобна и дребнава и винаги се опитва да го нарани, а той прекарва колкото се може повече време далеч от дома.

— Имат ли деца? — попита Гарион.

— Две — отвърна Дурник. — Момичета, на пет и седем години. Барак много ги обича, ала не ги вижда често.

— Щеше ми се някак да можем да им помогнем — въздъхна Гарион.

— Не може да се месим в отношенията им — каза Дурник. — Такива неща просто не се правят.

— Знаеш ли, че Силк е влюбен във вуйна си Порен? — рече Гарион.

— Гарион! — Гласът на Дурник звучеше изумено. — Не е прилично да приказваш такива неща.

— Но въпреки това е истина — отвърна Гарион, като се опитваше да се защити. — Всъщност тя не му е съвсем истинска вуйна, защото е втора съпруга.

— Щом е омъжена за неговия вуйчо, значи му е вуйна — твърдо заяви Дурник. — Кой измисли тази скандална история?

— Никой не я е измислил — отговори Гарион. — Наблюдавах лицето му, когато вчера разговаряше с нея. Веднага става ясно какви са чувствата му.

— Сигурен съм, че си си въобразил — неодобрително заяви Дурник и стана. — Хайде да се огледаме наоколо. Така ще можем да се заемем с нещо по-добро, отколкото да седим и да разменяме клюки за нашите приятели. Почтените хора наистина не се занимават с такива неща.

— Добре — смутено се съгласи Гарион, също стана и последва Дурник. Прекосиха опушената тронна зала и излязоха в коридора.

— Хайде да надникнем в кухнята — предложи Гарион.

— И в ковачницата — добави Дурник.

Кралските кухненски помещения бяха огромни. Цели волове се печаха на шишове, ята гъски къкреха на огъня в езера вкусен сос. Яхнията се вареше в казани, големи колкото каруци, цели батальони хлябове поемаха в огромни пещи, в които човек можеше да стои прав. За разлика от добре подредената кухня на леля Поул във фермата на Фалдор, тук всичко беше потънало в бъркотия и хаос.

Главният готвач, огромен мъж с червендалесто лице, крещеше заповеди, но никой не го слушаше. Навсякъде звучаха крясъци, заплахи и груби шеги. Лъжица, нажежена на огъня и оставена на място, където нищо неподозиращ готвач я взимаше в ръка, предизвикваше бурно веселие. Шапката на някой от помощниците изчезваше, нарочно хвърлена в казан вряща яхния.

— Нека отидем другаде, Дурник — каза Гарион. — Тук въобще не е така, както очаквах.

Дурник кимна.

— Госпожа Поул никога не би търпяла подобни глупости — съгласи се той неодобрително.

В коридора пред кухнята се шляеше една девойка от прислугата с червеникаворуса коса. Беше в млечнозелена рокля с дълбоко деколте.

— Извинете — каза й учтиво Дурник, — бихте ли ни упътили към ковачницата?

Тя дръзко го огледа от главата до петите и попита:

— Нов ли си тук? Не съм те виждала досега.

— Просто минавахме през кухнята — отговори Дурник.

— Откъде си? — поинтересува се тя.

— От Сендария — каза Дурник.

— Колко интересно! Защо момчето не свърши работата, която са ви възложили, а ти не останеш да си поговорим малко? — Погледът й открито показваше какво желае.

Дурник се изкашля и ушите му почервеняха.

— Къде е ковачницата? — повтори той. Момичето лекомислено се засмя.

— В двора. Вървете право по този коридор. — И добави: — Обикновено се навъртам някъде тук. Сигурна съм, че ще можеш да ме намериш, като си свършиш работата в ковачницата.

— Да — отвърна Дурник. — Сигурно ще мога. Ела, Гарион.

Продължиха по коридора и излязоха в покрития със сняг вътрешен двор.

— Безобразие! — заяви сковано Дурник. Ушите му още не бяха изгубили червения си цвят. — Това момиче няма никакво чувство за приличие. Щях да съобщя за постъпката й, ако знаех на кого.

— Не я е срам! — съгласи се Гарион, тайно развеселен от смущението на Дурник. Прекосиха вътрешния двор. От небето се сипеха ситни снежинки.

Ковачницата се ръководеше от огромен мъж с черна брада, чиито ръце до лактите бяха големи колкото бедрата на Гарион. Дурник се представи и скоро двамата се отдадоха на щастлив разговор за своя занаят, придружен от постоянните удари на чуковете. Гарион забеляза, че вместо рала, лопати и мотики, каквито изпълваха сендарските ковачници, по стените са окачени саби, копия и бойни брадви. На една от наковалните млад чирак правеше наконечници за стрели, а на другата сух едноок мъж майстореше извита сабя.

Дурник и ковачът разговаряха почти целия предобед, а Гарион се разхождаше из двора и наблюдаваше занаятчиите в работилниците. Имаше бъчвари и колари, обущари и дърводелци, седлари и свещари, и всичките работеха усилено, за да поддържат голямото домакинство на крал Анхег. Докато разглеждаше наоколо, Гарион държеше очите си отворени на четири за мъжа с пясъчножълтата брада и зелената наметка, когото беше видял предната вечер. Беше малко вероятно, че този човек ще стои тук, където работеха честните хора, но Гарион въпреки всичко остана нащрек.

Около обяд Барак дойде да ги търси и ги заведе обратно в голямата зала, където се беше разположил Силк, впил напрегнат поглед в играта на зарове.

— Анхег и другите искат да се срещнат насаме този следобед — каза Барак. — Трябва да изпълня една поръчка и си помислих, че сигурно ще искаш да дойдеш с мен.

— Добро хрумване — рече Силк и откъсна очи от играта. — Войниците на твоя братовчед играят толкова лошо, че се изкушавам да опитам няколко хвърляния. От друга страна, ще е по-добре да не се залавям с това. Мнозина се обиждат, когато загубят от непознат.

— Сигурен съм, че те с удоволствие ще ти позволят да играеш, Силк — ухили се Барак. — Момчетата имат същите шансове да спечелят, както и ти.

— Точно колкото слънцето има възможност да изгрее от запад, вместо от изток — заяви Силк.

— Толкова ли си сигурен в уменията си, Силк? — попита Дурник.

— Сигурен съм, че те не умеят — усмихна се под мустак Силк и скочи. — Хайде да тръгваме. Почват да ме сърбят ръцете. Искам да ги отведа някъде по-далеч от изкушението.

— Както кажеш, принц Келдар — изсмя се Барак.

Облякоха кожени наметала и напуснаха двореца. Снегът почти бе престанал, а вятърът беше свеж.

— Малко съм объркан от всички тези имена — подхвана Дурник, докато си пробиваха път към централната част на Вал Алорн. — Все си мислех да ви питам. Ти, приятелю Силк, си също така принц Келдар, а понякога търговецът Амбар от Коту, господин Улф се нарича Белгарат, а госпожа Поул е лейди Поулгара, или херцогинята на Ерат. В областта, където съм роден, хората обикновено имат по едно име.

— Имената са като дрехите — обясни Силк. — Използваме онова име, което е най-удобно за определен случай. Почтените хора не изпитват нужда да носят чужди дрехи и чужди имена. Ние обаче не сме чак толкова честни и от време на време сменяме и едните, и другите.

— Не ми е забавно да слушам как някой описва госпожа Поул като нечестна — каза решително Дурник.

— Не възнамерявах да проявя неуважение към нея — увери го Силк. — Простите определения са неприложими към лейди Поулгара; и когато казвам, че не сме честни, имам предвид, че понякога работата, с която сме се заловили, изисква да прикрием следите си от зли, а също тъй и коварни хора.

Дурник не изглеждаше убеден, но не задълба повече по въпроса.

— Хайде да тръгнем по тази улица — предложи Барак. — Днес не желая да минавам край храма на Белар.

— Защо? — попита Гарион.

— Поизоставил съм религиозните си задължения — отвърна Барак огорчено — и предпочитам върховният жрец на Белар да не ми напомня за това. Гласът му е много пронизителен и не ми се ще да ме мъмри пред целия град. Предвидливият мъж не позволява нито на жрец, нито на някоя жена да му се карат пред хората.

Улиците на Вал Алорн бяха тесни и криволичещи, а древните каменни къщи — високи, с издадени еркери. Макар че снегът ту започваше, ту спираше да вали и вятърът беше хладен, улиците изглеждаха пълни с хора, повечето от които носеха кожени пелерини срещу студа.

Из въздуха непрекъснато се разнасяха добродушни крясъци или се разменяха неприлични обиди. Двама възрастни и достойни наглед мъже се биеха със снежни топки насред улицата под ободрителните груби възгласи на зяпачите.

— Те са стари приятели — каза Барак и широко се усмихна. — Така се замерят всеки ден през цялата зима. Много скоро ще отидат в близката кръчма, ще се напият и ще пеят стари песни, докато паднат от пейките. От години правят така.

— А с какво се занимават през лятото? — попита Силк.

— Замерват се с камъни — отвърна Барак. — Но пиенето, пеенето и падането от пейките си остава същото.

— Здравей, Барак — извика млада зеленоока жена от един висок прозорец. — Кога пак ще дойдеш да ме видиш?

Барак смутено наведе поглед и не отговори.

— Барак, тази дама говори на теб — обади се Гарион.

— Чух я — кратко отвърна Барак.

— Тя, изглежда, те познава — подметка Силк лукаво.

— Тя познава всички — каза Барак и се изчерви още повече. — Няма ли да продължим?

На следващия ъгъл група мъже, облечени в окъсани кожени дрехи, вървяха един след друг, тътрейки крака по улицата. Походката им представляваше странно клатушкане от крак на крак. Хората бързо им правеха път.

— Здравей, лорд Барак — монотонно пропя техният водач.

— Здравей, лорд Барак — извикаха всички едновременно, без да спират да се клатят.

Барак сковано се поклони.

— Да те закриля ръката на Белар — каза водачът им.

— Хвала на Белар, бога Мечка на Алория — извикаха останалите.

Барак отново се поклони и остана на мястото си, докато процесията отмине.

— Какви са тези? — попита Дурник.

— Последователи на култа към Мечката — отвърна Барак с отвращение. — Религиозни фанатици.

— Досадна група — обясни Силк. — Имат монашески ордени във всичките алорнски кралства. Отлични войници, но служат като инструмент в ръцете на Великия жрец на Белар. Прекарват времето си в ритуали, военно обучение и участвуват в местните политически борби.

— Къде е онази Алория, за която приказваха? — попита Гарион.

— Навсякъде около нас — рече Барак с широк жест. — Алория някога е била всичките алорнски кралства, взети заедно. Тогава всички били един народ. Участниците в култа искат отново да ги обединят.

— Това не ми изглежда разумно — каза Дурник.

— Алория била разделена на кралства поради определена причина — напомни Барак. — Нещо е трябвало да бъде защитено и разделянето на Алория се оказало най-добрият начин да се постигне тази цел.

— Толкова ли важно е било това нещо? — попита Дурник.

— Най-важното на света — намеси се Силк. — Но хората от култа към Мечката, изглежда, често забравят това.

— Но то сега е откраднато, нали? — неочаквано рече Гарион: сдържаният глас в ума му му разкри връзката между онова, което Барак и Силк току-що бяха казали, и внезапния срив в собствения му живот. — Господин Улф търси точно това нещо.

Барак му хвърли бърз поглед и каза замислено:

— Момъкът е по-умен, отколкото предполагахме, Силк.

— Той е много умно момче — съгласи се Силк, — пък не е и трудно да свърже всички догадки в едно цяло. — Хитрото му лице беше станало сериозно. — Ти, разбира се, си прав, Гарион — каза той. — Все още не знаем как, но някой е успял да го открадне. И ако Белгарат подаде знак, алорнските крале няма да оставят камък върху камък на света, докато не си го възвърнат.

— Искаш да кажеш, че ще има война? — попита Дурник разтревожено.

— Има и по-лоши неща от войната — мрачно отвърна Барак. — Битките могат да ни дадат възможност да се справим с ангараките веднъж завинаги.

— Да се надяваме, че Белгарат може да убеди алорнските крале да постъпят по друг начин — рече тихо Силк.

— Трябва да си върнем откраднатото — настоя Барак.

— Прав си — съгласи се Силк, — но съществуват и други начини и аз мисля, че улицата едва ли е мястото, където да обсъждаме останалите възможности.

Барак бързо се огледа наоколо с присвити очи.

Вече бяха стигнали до пристанището. Мачтите на черекските кораби се издигаха към небето гъсто като гора. Мъжете пресякоха по покрит с лед мост един замръзнал поток и приближиха към няколко обширни двора, където върху снега лежаха скелетите на множество незавършени кораби.

Куц мъж в кожена риза излезе от ниската каменна постройка, която се намираше в средата на един от дворовете, и зачака да го доближат.

— Здравей, Крендиг — извика Барак.

— Здравей, Барак — отвърна мъжът в кожената риза.

— Как върви работата? — попита Барак.

— Бавно през този сезон — рече Крендиг. — Времето не е подходящо за работа с дърво. Моите работници подготвят едно друго и бичат дъските, но едва ли ще свършим много преди да дойде пролетта.

Барак кимна, пристъпи към един от корабните скелети и постави ръка на скоро направения нос, който се подаваше от снега.

— Крендиг строи този красавец за мен — каза той и потупа носа. — Той ще бъде най-хубавият кораб, който някога е докосвал вълните.

— Ако гребците ти са достатъчно силни да го помръднат — добави Крендиг. — Корабът ще бъде много голям, Барак, и много тежък.

— Значи ще взема екипаж от големи, едри мъже — отвърна Барак, все още вперил поглед в ребрата на своя кораб.

Гарион чу весел крясък от хълма над корабостроителницата и бързо вдигна поглед натам. Няколко младежи се спускаха по наклона върху огладени дъски. Беше очевидно, че Барак и останалите мъже целия следобед щяха да приказват за кораба. Това можеше да се окаже много интересно, но Гарион осъзна, че не е разговарял с никого на своята възраст от много време. Отдели се от останалите и застана в подножието на хълма, за да погледа младежите.

Едно русокосо момиче привлече вниманието му. В известен смисъл му напомняше за Зубрет, ала беше по-различна от нея. Докато Зубрет беше дребничка, това момиче имаше едро като момче тяло — но очевидно не беше момче. Смехът й отекваше весело, бузите й аленееха в студения въздух и докато се плъзгаше по наклона, плитките й се вееха.

— Изглежда много весело — каза Гарион, когато стъкмената й на бърза ръка шейна спря наблизо.

— Не искаш ли да опиташ? — попита тя, после се изправи и изтупа снега от вълнената си рокля.

— Нямам шейна — отговори той.

— Ще ти дам моята — предложи момичето и го погледна дяволито. — Ако и ти ми дадеш нещо.

— Какво да ти дам? — попита я той.

— Все ще измисля какво — отвърна тя, вперила самоуверен поглед в него. — Как се казваш?

— Гарион — отговори той.

— Какво странно име! Оттук ли си?

— Не, от Сендария съм.

— Ти си сендар? Наистина ли? — Сините й очи светнаха. — Никога не съм срещала сендар. Аз се казвам Мейди.

Гарион леко кимна.

— Искаш ли шейната ми? — попита Мейди.

— Бих могъл да я опитам — каза Гарион.

— А аз бих могла да ти позволя — подхвърли тя. — Срещу една целувка.

Гарион страхотно се изчерви, а Мейди се разсмя.

Едро червенокосо момче в дълга туника се спусна по наклона, спря наблизо и се надигна от шейната си със застрашително навъсено лице.

— Мейди, махни се оттам — заповяда то.

— Ами ако не искам? — попита тя.

Червенокосото момче наперено приближи до Гарион и попита заядливо:

— Какво правиш тук?

— Разговарям с Мейди — обясни Гарион.

— А кой ти разреши? — поиска да узнае червенокосият. Беше малко по-висок от Гарион и малко по-тежък.

— Защо трябва да искам разрешение? — попита Гарион.

Червенокосото момче го изгледа свирепо, застрашително сви юмруци и заяви:

— Бой ли искаш?

Червенокосият беше настроен войнствено и Гарион разбра, че работата няма да се размине без бой. Предварителните размени на любезности — заплахи, обиди и тем подобни — вероятно щяха да продължат още няколко минути, но схватката щеше да се състои веднага, щом червенокосият се разгневеше достатъчно, за да я започне. Гарион реши да не изчаква повече, сви юмруци и удари момчето по носа.

Ударът беше добър, червенокосият се олюля и тежко се стовари върху снега. Вдигна ръка към носа си и когато я отдръпна, тя беше поаленяла от кръв.

— Тече! — изрева обвинително пострадалият. — Ти ми разби носа.

— Ще спре след няколко минути — каза Гарион.

— Ами ако не спре?

— Кръвотеченията от носа не продължават вечно — обясни му Гарион.

— Защо ме удари? — запита червенокосият плачливо и си избърса носа. — Аз не ти направих нищо.

— Но щеше — отвърна Гарион. — Сложи на раната малко сняг и не се прави на бебе.

— Още кърви — каза момчето.

— Сложи сняг — повтори Гарион.

— Ами ако не спре?

— Тогава вероятно кръвта ти ще изтече и ще умреш — заяви Гарион безсърдечно. Тази хитрост, която бе научил от леля Поул, веднага подействува на момчето от Черек — нали винаги бе давала добри резултати с Доруун и Рундориг. Червенокосият примигва срещу него, после взе пълна шепа сняг и го сложи на носа си.

— Всичките ли сендари са толкова жестоки? — попита Мейди.

— Не познавам всички хора в Сендария — отвърна Гарион. Цялата работа се беше развалила. Той със съжаление обърна гръб на Мейди и червенокосия и пое обратно към корабостроителницата.

— Гарион, чакай — извика русокосата, затича след него и го улови за ръката. — Забрави да ме целунеш — напомни му тя, обви ръце около врата му и звучно го целуна по устните.

— Ей така — заяви момичето, обърна се и побягна със смях нагоре по хълма, а русите й плитки полетяха след нея.

Барак, Силк и Дурник още се смееха, когато Гарион се върна при тях.

— Трябваше да я подгониш — рече Барак.

— Защо? — попита Гарион и се изчерви, когато мъжете отново се разсмяха.

— Тя искаше да я уловиш.

— Не разбирам.

— Барак — подхвана Силк. — Мисля, че някой от нас трябва да съобщи на лейди Поулгара, че нашият Гарион има нужда от по-нататъшно обучение.

— Ти умело използуваш думите, Силк — обади се Барак. — Убеден съм, че именно твоя светлост трябва да е онзи, който ще се заеме с обучението му.

— Защо не хвърлим зарове, за да решим кому ще се падне тази чест? — предложи Силк.

— Виждал съм те как хвърляш зарове, Силк — засмя се Барак.

— Естествено, бихме могли да поостанем тук още малко — подметна остроносият лукаво. — Бих предположил, че новото другарче на Гарион с удоволствие ще попълни празнотите в обучението му и по този начин няма да ни се налага да безпокоим лейди Поулгара.

Ушите на Гарион пламтяха.

— Не съм чак толкова глупав — разгорещено рече той. — Зная за какво говорите и не е необходимо да казвате нищо на леля Поул. — И ядосано се отдалечи, като нанесе няколко ритника на близката купчина сняг.

Барак поговори още известно време с корабостроителя и когато над пристанището започна да се смрачава, всички поеха обратно към палата. Гарион вървеше навъсен в края на групата, все още обиден от смеха им. Облаците, които бяха надвиснали над главите им от тяхното пристигане във Вал Алорн, започнаха да се разкъсват и тук-там се появиха късчета ясно небе. Заблещукаха и звезди. Вечерта бавно завладя заснежените улици. Мека светлина на свещи започна да се появява по прозорците и неколцината минувачи, останали по улиците, забързаха да се приберат у дома преди да настъпи пълен мрак.

Гарион, който все още вървеше последен, забеляза как двама мъже отварят една широка врата, над която беше закачена груба табела, изобразяваща чепка грозде. Единият беше мъжът със зелената наметка и брадата с цвят на пясък, когото Гарион бе видял предната нощ в двореца. Другият носеше тъмна качулка и момъкът почувства позната тръпка — той знаеше кой е този човек. Погледите им се бяха срещали прекалено често. Нямаше място за никакво съмнение. Както винаги преди Гарион усети особената забрана — сякаш някакъв призрачен пръст бе притиснал устните му и го възпираше да говори. Човекът с качулката беше Ашарак и макар че присъствието на мурга тук беше от изключителна важност, поради някаква причина за Гарион изведнъж се оказа невъзможно да съобщи за него. Той проследи за миг с поглед двамата мъже, после забърза да настигне приятелите си. Започна да се бори с принудата, която бе смразила езика му, после реши да опита друг подход.

— Барак — попита той. — Много ли са мургите във Вал Алорн?

— В Черек няма никакви мурги — отвърна Барак. — Ангараки не се допускат в кралството под страх от смъртно наказание. Това е нашият най-стар закон. Той е бил постановен от самия Черек Мечото рамо. Защо питаш?

— Просто се чудех — измърмори неубедително Гарион. Умът му крещеше, чувствайки нуждата да им каже за Ашарак, ала устните му не се помръдваха.

Същата вечер, когато всички се бяха разположили около дългата маса в централната зала в палата на крал Анхег за пиршеството, давано в тяхна чест, Барак реши да позабавлява присъстващите със силно преувеличен разказ за срещата на Гарион с младежите на хълма.

— Страхотен удар беше — пространно разказваше гигантът, — замах, достоен за най-могъщия воин, пък и попадна точно в носа на врага. Яркочервената кръв шурна, съперникът беше обезсърчен и победен. Като истински герой Гарион се изправи над жертвата си и отново в напълно героичен стил нито започна да се хвали, нито си позволи да се подиграе на своя сразен противник, а просто предложи практичен съвет как да спрат този ален кръвоизлив. После с простота и достойнство той напусна бойното поле, ала светлооката девойка не му позволи да си отиде, без да получи своето възнаграждение за проявената доблест. Тя бързо го последва, нежно обви снежнобелите си ръце около шията му и с любов положи на устните му целувка — истинската и най-скъпоценна награда за всеки герой. Очите й искряха от възхищение, непорочните й гърди потрепваха със събудилата се за пръв път в нейното сърце страст. Но скромният Гарион невинно се отдалечи и не изчака дори минутка, за да пожелае онова сладко възнаграждение, което поведението на благородната девица така щедро предлагаше. Приключението завърши, като героят усети вкуса на победата, ала нежно отказа да приеме истинските почести, които заслужи със смелостта си.

Войните и кралете, разположили се на тържествения пир, се превиваха от смях, думкаха с юмруци по масата и по коленете си и весело се удряха по гърбовете. Кралица Ислена и кралица Силар търпеливо се усмихваха. Само лейди Мерел остана с каменно лице, а в очите й всеки път, когато погледнеше към своя съпруг, се долавяше презрение.

Гарион седеше с пламнало лице, ушите му вече бяха изтръпнали от шумните съвети и предложения, които всички го караха да изслуша.

— Наистина така ли се случи, племеннико? — попита крал Родар Силк и изтри сълзите от очите си.

— Горе-долу така — отвърна Силк. — Преразказът на лорд Барак беше направен майсторски, макар че случката бе доста поукрасена.

— Трябва да повикаме някой странстващ музикант — предложи граф Селайн. — Този подвиг трябва да бъде обезсмъртен в песен.

— Не го дразнете — каза кралица Порен, като погледна съчувствено към Гарион.

На леля Поул това обаче не й се струваше забавно и погледът, който хвърли към Барак, беше студен.

— Нима не е странно, че трима възрастни мъже не са могли да опазят едно момче от неприятности? — попита тя, като повдигна вежди.

— Та това беше само един удар, госпожо — възрази Силк. — И само една целувка, в края на краищата.

— Така ли? — рече тя. — А какво ще бъде следващия път? Може би дуел със саби, а по-късно дори някоя още по-голяма глупост?

— Нищо лошо не се случи наистина, госпожо Поул — увери я Дурник.

Леля Поул поклати глава.

— Мислех, че поне ти притежаваш здрав разум — каза тя, — ала виждам, че съм се лъгала.

Изведнъж Гарион се възмути от нейните забележки. Изглежда, че каквото и да стореше, тя бе готова да го приеме в най-лоша светлина. Още миг и негодуването му щеше да избухне в открит бунт. Какво право имаше тази жена да приказва за неговите постъпки? В края на краищата между тях не съществуваше никаква връзка и той можеше да прави каквото си поиска без нейното разрешение, стига да искаше. Той я изгледа сърдито, обзет от мрачен гняв.

Леля Поул улови този поглед и му отвърна с хладно изражение, с което сякаш го предизвикваше.

— Е? — попита тя.

— Нищо — кратко отговори момъкът.