Дейвид Едингс
Пророчеството (20)

Глава 19

— Все отнякъде трябва да излезе — каза крал Анхег и погледна с присвити очи към мястото, където нервно чакаше Гарион. — Просто трябва да следва посоката на нашите гласове.

— И да попадне право в ръцете на мурга Ашарак? — попита леля Поул. — По-добре да остане там, където е.

— Ашарак бяга, за да спаси живота си — рече Анхег. — Той не е в палата.

— Доколкото си спомням, предполагахте, че въобще не е в кралството — отвърна тя многозначително.

— Добре, Поул — каза господин Улф, после подвикна: — Гарион, накъде върви коридорът?

— Изглежда, че продължава към края на залата с троновете — отговори Гарион. — Не мога да кажа със сигурност дали завива нанякъде, или не. Тука е доста тъмно.

— Ще ти подадем две факли — каза Улф. — Остави едната на мястото, където се намираш, и продължи по коридора с другата. Щом виждаш първата факла, значи вървиш по права линия.

— Много умно — отбеляза Силк. — Щеше ми се и аз да бъда на седем хиляди години, за да разрешавам всички трудности по този начин.

Улф остави думите му без коментар.

— Аз продължавам да мисля, че най-сигурният начин е да вземем няколко стълби и да пробием дупка в тавана — заяви Барак.

Крал Анхег го изгледа огорчено.

— Не бихме ли могли отначало да опитаме с хрумването на Белгарат?

— Ти си кралят, ти решаваш — сви рамене Барак.

— Благодаря — сухо отвърна Анхег.

Един войник донесе дълъг прът и подаде две факли на Гарион.

— Ако този коридор продължава по права линия — предположи Анхег, — момчето би трябвало да излезе някъде към кралските покои.

— Интересно — рече крал Родар и повдигна едната си вежда. — Би било наистина много поучително да се знае дали коридорът води до стаите на краля, или извежда от тях.

— Твърде възможно е това да е някакъв отдавна забравен проход, осигуряващ светкавично бягство — отвърна Анхег оскърбено. — В края на краищата историята на тази страна не е много миролюбива. Не е необходимо да подозираме най-лошото, нали?

— Естествено — любезно рече крал Родар. — Изобщо не е нужно.

Гарион нагласи една от факлите край процепа в стената и тръгна по прашния коридор, като често обръщаше поглед назад, за да е сигурен, че все още вижда светлината й. Накрая стигна до тясна врата, която отвеждаше в празен килер, долепен до великолепна спалня. Отпред се виждаше широк, добре осветен коридор.

Няколко войници вървяха по коридора и сред тях Гарион разпозна Торвик, главния ловец на краля.

— Ето ме — подвикна той и излезе на светло.

— Май си бил доста зает, а? — рече Торвик и се засмя.

— Да не мислиш, че съм го искал? — отвърна Гарион.

— Хайде да те заведем при крал Анхег — предложи Торвик. — Леля ти, изглежда, е много загрижена за тебе.

— Сигурно ми е сърдита — каза Гарион и се опита да тръгне в крачка с широкоплещестия мъж.

— Сто на сто — отвърна Торвик. — Жените почти винаги ни се сърдят по една или друга причина. Това е нещо, с което ще трябва да свикваш, докато растеш.

Леля Поул чакаше до вратата на тронната зала. Не последваха никакви укори — във всеки случай, все още не. За един кратък миг тя го притисна диво към себе си, ала после го премери със строг поглед.

— Чаках те, скъпи — каза тя почти спокойно, след което го заведе в залата при останалите.

— В стаята на баба ми, казваш? — възкликна Анхег, щом чу обяснението на Торвик. — Удивително! Спомням си, че тя беше капризна стара дама, която вървеше с бастун.

— Никой не се е родил стар, Анхег — подхвърли лукаво крал Родар.

— Сигурен съм, че има много обяснения, Анхег — добави кралица Порен. — Съпругът ми просто те дразни.

— Един от войниците погледна в прохода, Ваше Величество — тактично подхвана Торвик. — Прахта там е много гъста. Възможно е никой да не е използвал този коридор цели столетия.

— Изумително — повтори крал Анхег.

Темата беше деликатно изоставена, макар че лукавото изражение на Родар говореше по-красноречиво от всякакви думи.

Граф Селайн учтиво се изкашля и каза:

— Смятам, че младият Гарион има какво да ни разкаже.

— Сигурно е така — откликна леля Поул и се обърна към Гарион. — Спомням си, че ти казах да отидеш в стаята си. Какво стана после?

— Ашарак беше вътре — обясни Гарион. — Заедно с войниците си. Опита се да ме накара да отида при него. Когато не успя, каза, че веднъж вече ме е държал в ръцете си и с лекота пак ще ме накара да попадна там. Не разбрах точно какво иска да каже, ала му отвърнах, че първо трябва да ме улови. После побягнах.

Бранд, регентът на Рива, се засмя.

— Не виждам в какво би могла да го упрекнеш дотук, Поулгара. Мисля, че ако аз самият заваря жрец кролим в стаята си, вероятно също ще си плюя на петите.

— Сигурен ли си, че беше Ашарак? — попита Силк.

Гарион кимна и каза:

— Познавам го открай време. През целия си живот. И той ме познава. Извика ме по име.

— Бих желал хубаво да си поприказвам с този Ашарак — рече Анхег. — Искам да му задам няколко въпроса за всичките беди, които предизвиква от толкова време в кралството ми.

— Съмнявам се, че ще го откриеш, Анхег — намеси се господин Улф. — Изглежда, че той е нещо повече от жрец кролим. Веднъж докоснах ума му — в Мурос. Това не беше обикновен ум.

— Доста трудно ще е да го намеря — каза Анхег мрачно.

— Но дори и кролимите не могат да вървят по водата, така че ще затворя всички пристанища и ще пусна войниците да го търсят по планините и горите. През зимата те бездруго стават тлъсти и се чудят какво да правят. Тъкмо ще им създам работа.

— Да изкараш на снега посред зима затлъстели войници — това няма да те направи обичан крал — отбеляза Родар.

— Обявете награда — предложи Силк. — Така хем ще останете обичан крал, хем работата ще потръгне.

— Отлично хрумване — одобри Анхег. — Каква награда би предложил ти, принц Келдар?

— Толкова злато, колкото тежи главата на Ашарак — отвърна Силк. — То би откъснало дори най-тлъстия войник от чашата със зарове и бурето с бира.

Анхег трепна.

— Той е кролим — напомни Силк. — Те вероятно няма да го намерят, но ще обърнат всеки камък в кралството, докато търсят. Златото ви ще остане непокътнато, войниците ви ще се поупражнят добре, а вие ще спечелите репутация на щедър владетел. А щом всеки човек в Черек го търси, Ашарак ще е прекалено зает да се скрие по-добре, така че няма да му остане време да ви създава неприятности. Човек, чиято глава е по-ценна за другите, отколкото за самия него, просто няма време да върши глупости.

— Принц Келдар — заяви сериозно Анхег. — Ти си хитър човек.

— Опитвам се, крал Анхег — отговори остроносият с ироничен поклон.

— Мога ли да се надявам, че някога ще дойдеш на служба при мен? — предложи кралят на Черек.

— Анхег! — бурно запротестира Родар.

— Кръвта вода не става, крал Анхег — въздъхна Силк. — Аз съм свързан с моя вуйчо чрез роднинска връзка. Но въпреки всичко бих се заинтересувал да изслушам вашето предложение. То може да помогне при бъдещите преговори относно компенсациите, които ще получа за своите услуги.

Смехът на кралица Порен прозвуча като мъничко сребърно звънче, а лицето на крал Родар доби трагичен израз.

— Ето, виждате — заяви той. — Отвсякъде съм заобиколен от предатели. Какво да стори един беден тлъст старец като мен?

Един навъсен воин влезе в стаята и с отсечена стъпка приближи към Анхег.

— Изпълнено е, кралю — рапортува той. — Искате ли да видите главата му?

— Не — кратко отвърна Анхег.

— Да я набием ли на кол край пристанището? — попита воинът.

— Не — отвърна Анхег. — Някога Джарвик беше смел мъж. И е мой роднина все пак. Изпратете го на съпругата му за подходящо погребение.

Воинът се поклони и напусна стаята.

— Вълнува ме въпросът с кролима Ашарак — каза кралица Ислена на леля Поул. — Не бихме ли могли ние двете с теб, лейди Поулгара, да измислим начин, по който да открием къде се намира?

— Смело казано, Ислена — светкавично се намеси господин Улф. — Но ние не бихме позволили кралицата на Черек да поеме такъв риск. Аз съм убеден, че уменията ти са огромни, но подобно търсене изцяло разкрива ума. Ако Ашарак усети, че го търсиш, веднага ще отвърне на удара. Поулгара няма да бъде застрашена, но се боя, че твоят ум може да бъде угасен като пламък на свещ. Би било огромен срам кралицата на Черек да прекара остатъка от живота си като буйстваща луда.

Ислена изведнъж пребледня и не забеляза лукавото подмигване, което господин Улф отправи към Анхег.

— Никога не бих позволил такова нещо — категорично заяви Анхег. — Моята кралица е твърде ценна за мен, за да й позволя да поеме такъв риск.

— Трябва да отстъпя пред волята на своя господар — отговори Ислена с тон, в който се промъкнаха нотки на облекчение. — По негова заповед оттеглям своето предложение.

— Храбростта на моята кралица е чест за мене — рече Анхег съвсем сериозно.

Ислена се поклони и бързо се отдръпна. Леля Поул погледна господин Улф и повдигна вежда, но не направи нищо повече по въпроса.

Изражението на Улф стана по-сериозно и той стана от стола си и каза:

— Мисля, че дойде време да вземем решение. Нещата се променят прекалено бързо, затова не трябва да отлагаме повече. — Вълшебникът погледна Анхег. — Има ли някъде място, където можем да разговаряме, без да се страхуваме от подслушване?

— Има стая в една от кулите — отвърна Анхег. — Мислех си за нея преди нашата среща, но… — Той замълча и хвърли поглед към Чо-Хаг.

— Не е трябвало да позволяваш мисълта за мен да ти създава грижи — каза Чо-Хаг. — Мога да се изкачвам по стълби, ако това се налага. За мен щеше да е по-добре да бях преодолял това неудобство, отколкото да ни подслушва шпионинът на Джарвик.

— Аз ще остана с Гарион — каза Дурник на леля Поул.

Леля Поул твърдо поклати глава.

— Докато Ашарак е на свобода в Черек, не искам да изпускам момчето от очите си.

— Ами да тръгваме — каза господин Улф. — Вече е късно, а аз искам да потеглим рано сутринта. Следата, която преследвах, става все по-студена.

Кралица Ислена, която все още изглеждаше потресена, стоеше близо до огнището с Порен и Силар и не направи дори опит да последва групата, която крал Анхег изведе от тронната зала.

„Ще ти обадя какво става“ — сигнализира с жестове крал Родар на своята кралица.

„Естествено“ — отвърна му тя. Лицето й беше спокойно, ала пропукването на пръстите й, докато оформяше фразите, разкриваше, че е раздразнена.

„Дръж се спокойно, дете — казаха й пръстите на Родар. — Ние сме гости тук и трябва да се подчиняваме на местните обичаи.“

„Както заповядате, господарю“ — отвърна тя с резки саркастични движения.

С помощта на Хетар крал Чо-Хаг се справи със стълбището, макар и мъчително бавно.

— Извинявам се — рече запъхтян той, като спря по средата да си поеме дъх. — За мен е също така неприятно, както и за вас.

Крал Анхег постави стражи на първата площадка на стълбището, след това отиде и затвори тежката врата.

— Запали огъня, братовчеде — каза той на Барак. — Няма да е зле да се настаним удобно.

Барак кимна и докосна с пламъка на факлата дървата в камината.

Стаята беше кръгла и не особено просторна, ала имаше място за всички — пейките и столовете бяха предостатъчни.

Господин Улф се изправи край един от прозорците и погледна към пламтящите светлини на Вал Алорн, които се разстилаха под него.

— Винаги съм харесвал кулите — изрече той сякаш на себе си. — Моят Учител живееше в кула като тази и аз се наслаждавах на всяка минута, която прекарвах там.

— Бих дал живота си, ако можех да познавам Алдур — прошепна Чо-Хаг. — Наистина ли е бил заобиколен от светлини, както казват някои хора?

— На мен ми изглеждаше съвсем обикновен — отговори господин Улф. — Живях с него пет години, преди да узная кой е.

— Наистина ли е бил толкова умен, както са ни казвали?

— Вероятно дори по-умен — отговори Улф. — Аз бях необуздано момче, скитник, и той ме намери пред кулата си, когато издъхвах сред една снежна буря. Успя да ме научи на ум, макар че това му отне неколкостотин години. — Вълшебникът с въздишка се отдръпна от прозореца и каза: — А сега на работа.

— Къде ще отидеш, за да подновиш търсенето? — попита крал Фулрах.

— В Камаар — отговори Улф. — Намерих следата там. Мисля, че тя отвежда в Арендия.

— Ще изпратим с тебе войници — каза Анхег. — След това, което се случи тук, е много вероятно кролимите да се опитат да те спрат.

— Не — твърдо каза Улф. — Войниците са безполезни в борбата с кролимите. Не мога да се движа с цяла армия — ще ми се наложи да обяснявам на кралете на Арендия защо нахлувам в царството им с орда войници. Ще ми е необходимо дори по-дълго време да обясня на арендите онова, което обясних на алорните — колкото и невъзможно да ви звучи това.

— Не бъди неучтив, татко — намеси се леля Поул. — Този свят е техен и те са загрижени за него.

— Няма да имаш нужда от цяла армия, Белгарат — поде крал Родар, — но няма ли да е благоразумно да вземеш със себе си неколцина храбри мъже?

— Много малко са нещата, с които аз и Поулгара не бихме могли да се справим — възрази Улф. — Пък и Силк, Барак и Дурник ще бъдат с нас и ще се занимават с по-земните проблеми. Колкото по-малка е нашата група, толкова по-малко внимание ще привличаме. — Той се обърна към Чо-Хаг. — И докато все още говорим по този въпрос — бих желал да взема твоя син Хетар с нас. По всяка вероятност ще имаме нужда от неговите умения.

— Невъзможно — твърдо заяви Хетар. — Трябва да остана със своя баща.

— Не, Хетар — каза Чо-Хаг. — Не желая да изживееш целия си живот, служейки като крака на един сакат човек.

— Никога не съм съжалявал, че ти помагам, татко — отвърна Хетар. — Има много хора със същите умения като мен. Нека древният избере някой друг.

— Колко хора ша-дарим има сред алгарите? — сериозно попита Улф.

Хетар го погледна проницателно, сякаш се опитваше да му каже нещо с очи.

Крал Чо-Хаг шумно пое дъх и попита:

— Хетар, вярно ли е това?

Хетар сви рамене и отвърна:

— Може би е, татко. Не мислех, че е толкова важно.

Чо-Хаг впери поглед в господин Улф.

— Вярно е — кимна Улф. — Разбрах това още първия път, когато го видях. Той е ша-дар. Ала трябва да открие това сам.

Изведнъж очите на Чо-Хаг се напълниха със сълзи.

— Сине! — гордо рече той и притисна Хетар в здрава прегръдка.

— Това не е нещо особено, татко — каза тихо и смутено Хетар.

— За какво приказват? — прошепна Гарион на Силк.

— За нещо, към което алгарите се отнасят много сериозно — тихо обясни Силк. — Те смятат, че някои хора са способни да разговарят мислено с конете. Наричат хората с такива способности ша-дарим, което означава „племенен вожд на конете“. Такива хора са голяма рядкост — не повече от двама-трима в цяло поколение. Всеки алгар, който умее да прави това, е най-великият между великите. Чо-Хаг ще се пръсне от гордост, когато се завърне в Алгария.

— Толкова ли е важно това? — попита Гарион.

— Е, алгарите мислят така — сви рамене Силк. — Всичките кланове се събират в Главната крепост, когато открият нов ша-дар. Целият народ празнува шест седмици. Носят му разни подаръци — Хетар ще стане богат, ако реши да ги приеме. Ала може и да откаже. Той е странен човек.

— Трябва да отидеш — обърна се Чо-Хаг към Хетар. — Гордостта на Алгария ще бъде с тебе. Твоят дълг те зове.

— Както решиш, татко — неохотно каза Хетар.

— Добре — намеси се господин Улф. — Колко време ще ти трябва да отидеш до Алгария, да вземеш дузина от най-добрите си коне и да ги откараш в Камаар?

Хетар помисли за миг, после каза:

— Две седмици. Ако по планините в Сендария няма виелици.

— Тогава всички тръгваме утре сутринта — рече Улф. — Анхег ще ти даде кораб. Закарай конете по Големия северен път на няколко левги източно от Камаар. Там друг път поема на юг. Той преминава Голямата камаарска река и продължава, докато стигне Големия западен път край развалините на Воу Уейкун в северна Арендия. Ще те чакаме там след две седмици.

Хетар кимна.

— При Воу Уейкун към нас ще се присъедини един астуриански аренд — продължи Улф, — а малко по-късно един мимбрат. Те ще ни бъдат полезни, когато навлезем в южните земи.

— А също така ще изпълнят предсказанията — тайнствено рече Анхег.

Улф сви рамене, но ясносините му очи внезапно заблестяха.

— Аз нямам нищо против да се изпълнят предсказанията — подхвана той, — стига това да не ми причинява прекалено големи неприятности.

— Бихме ли могли да сторим нещо, за да помогнем при търсенето? — попита Барак.

— За вас ще има достатъчно работа — отговори Улф. — Независимо от това какви ще бъдат резултатите от нашия поход, очевидно е, че ангараките се подготвят за някакъв голям удар. Ако ние имаме успех, те сигурно ще се поколебаят, но ангараките не приемат нещата като нас. Дори след онова, което се случи при Воу Мимбре, те могат да решат да поемат риска на една всеобща война по всички фронтове срещу западните земи. Може би ще направят това в отговор на свои собствени предсказания, за които ние нищо не знаем. Във всеки случай мисля, че вие трябва да сте готови за значителен удар от тяхна страна. Трябва добре да се подготвите.

Анхег се ухили свирепо и заяви:

— Подготвяме се за тях вече пет хиляди години. Този път ще прочистим света от ангаракската зараза. Когато Едноокият Торак се събуди, ще разбере, че е останал сам като Мара — и също толкова безсилен като него.

— Може би — вметна господин Улф. — Ала не подготвяйте празненството в чест на победата преди да е завършила войната. Извършвайте подготовката тихо, не раздвижвайте хората в кралствата си повече, отколкото е необходимо. На запад е пълно с кролими и те наблюдават всичко, което правим. Следата, която преследвам, може да ме заведе в Ктхол Мургос и не искам на границата пред мен да се изправи цяла армия мурги.

— Аз също съм запознат с правилата на играта на наблюдението — заяви крал Родар мрачно. — Вероятно съм по-добър от самите кролими. Време е да изпратя още няколко кервана на изток. Ангараките няма да помръднат без помощ от изток, а малореаните трябва да прекосят обширни земи преди да пристигнат в Гар ог Надрак, за да разгърнат войските си на юг. Подкуп тук-там, няколко бурета силна бира в миньорските лагери — кой би могъл да каже какви ще бъдат плодовете на една умело насочвана корупция? Случайно изтървани дума-две биха ни послужили като предупреждение месеци преди техния удар.

— Ако са запланували наистина нещо голямо, тулите ще започнат да строят временни складове за оръжия и припаси по източните стръмни склонове на планините — отбеляза Чо-Хаг. — Лесно ще държим тулите под наблюдение, без те да усетят нещо. С малко късмет бихме могли да предскажем накъде ще бъде насочен главният удар на тяхното нахлуване. Има ли нещо друго, с което бихме могли да ти помогнем, Белгарат?

Господин Улф се замисли за миг, после се засмя.

— Сигурен съм, че крадецът се ослушва много напрегнато, очаквайки някой от нас да спомене името му или името на предмета, който е задигнал. Рано или късно някой от нас ще допусне тази грешка, а щом изменникът открие къде се намираме, ще бъде в състояние да чува всяка дума, която си разменяме. Вместо да се опитваме непрекъснато да запушваме устите си, мисля, че би било по-добре, ако му дадем възможност да се наслуша веднъж завинаги. Стига да можете да уредите това, аз бих желал всички пътуващи певци, поети и разказвачи из целия север да започнат да разказват старинните легенди — вие всички ги знаете. Когато имената, които ни интересуват, зазвучат на всеки селски пазар на север от река Камаар, в ушите на крадеца ще затрещи тътен като от гръмотевична буря. Ако не спечелим нищо друго, поне ще разполагаме със свободата да приказваме свободно. След време той ще се умори и ще престане да слуша.

— Става късно, татко — напомни му леля Поул.

Улф кимна.

— Играем смъртоносна игра — каза той на всички крале, — но играта на нашите врагове е също толкова смъртоносна. Опасността, на която са изложени те, е също толкова голяма колкото тази, която тегне на нашите плещи, и в този момент никой не би могъл да предскаже какво точно ще се случи накрая. Подготвяйте се и изпращайте доверени хора да наблюдават. Бъдете търпеливи, не правете нищо прибързано. Това може да се окаже по-опасно от всичко. Засега само аз и Поулгара можем да действуваме. Трябва да ни се доверявате. Зная, че понякога някои от нещата, които сме извършили, изглеждат малко странни, ала за това винаги има някаква причина. Моля ви, не се намесвайте повече. От време на време ще ви изпращам съобщение докъде сме стигнали, и ако имам нужда от вашата помощ, ще ви съобщя. Разбрахте ли?

Кралете сериозно кимнаха и после всички станаха от местата си.

Анхег пристъпи до господин Улф.

— Бихте ли могли да дойдете в стаята ми след около час, Белгарат? — тихо попита той. — Искам да поговоря с теб и Поулгара преди да тръгнете.

— Добре, щом желаеш така, Анхег — отвърна господин Улф.

— Ела, Гарион — подкани го леля Поул. — Трябва да се погрижим за опаковането на багажа.

Гарион, обхванат от страхопочитание пред сериозността на обсъжданите въпроси, тихо се изправи и я последва.