Теодор Стърджън
Златен ден

Видях оживяла пасторална картина…

Две малки фигурки крачеха по селски път. Той беше облечен с протрит джинсов костюм, а нейните коси искряха в лъчите на късния следобед. Лицето й бе нежно и розово, а той изглеждаше опитен и силен за възрастта си. Вървяха хванати за ръце. Чух ги как разговарят…

— По-добре е от града, Томи.

— Ясна работа. Чудя ви се как изобщо заспивате там, Сю.

— О, не знам… Томи, бик!

Бикът всъщност бе рижава крава, нагазила до корем в ароматната детелина. Гледаше ги с големи влажни очи и главата й се полюшваше в такт с неуморното движение на челюстта.

Томи се разсмя.

— Не бой се, Сю. Та това е просто крава. Ама ти наистина си градско чедо! Гледай.

Той пристъпи към кравата и посегна, но тя отдръпна глава и го изгледа накриво. Томи се стресна, ала прехапа устни, прекрачи напред и положи длан върху гладката червеникава шия.

Тя стоеше насред пътя с преплетени пръсти и не смееше да диша, докато Томи не се завърна с малко несигурна стъпка.

— Божичко! Ама ти от нищо ли не се боиш? — запита тя с разширени очи.

— Нали ме знаеш — отвърна той и изведнъж взе да подсвирква високо и фалшиво, защото бе невероятно щастлив.

Тя го погледна в движение (беше малко по-висок от нея), хвана ръката му и я стисна. Той я погледна, после дръпна ръка, бръкна в джоба си и извади грамадно ножче.

— Олеле! — възкликна тя със страхопочитание. — Какви ужасни неща носиш.

— По нашия край всички ги имат — каза той. Разгъна лъскавото острие и си личеше, че е невероятно горд. — Знаеш ли колко е остър?

Прескочи канавката, сряза едно клонче и се върна, като подсвиркваше съсредоточено. Тя отново бе сплела пръсти.

— Да не се порежеш, Томи!

Той се изсмя и самоуверено плъзна пръст по острието. Поряза се.

— О, Томи, знаех си! Кога ще пораснеш най-сетне? — сгълча го тя. — Чакай. Дай да видя. Олеле как си се порязал!

После нежно пое пострадалата ръка и взе да се вайка над едва забележимата драскотина.

Томи изрече с леко потръпващи устни:

— Не боли много. Да знаеш само колко пъти съм се порязвал.

— Трябва да я превържем, инак ще се инфектира.

Тя изрече последната дума тъй, сякаш бе влюбена в нея. Извади кърпичка от джобчето на безукорно чистата си синьо-бяла карирана рокля, грижливо я сгъна и превърза раната. За възрастта си имаше удивително нежни ръце. Преди да затегне възела, тя запита тревожно:

— Да не е много стегнато, Томи?

— Не — храбро отвърна той, изчака я да привърши и се загледа в превръзката. После се изчерви и добави: — Бива те да се грижиш за мъж, Сю.

— Глупчо — рече тя, но бе ужасно доволна.

Продължиха така до потока, където пътеката минаваше по мостче от единия тревист бряг към другия. Спряха за малко до парапета. Тя гледаше Томи, Томи хвърляше камъчета по дребните рибки, които лениво се разбягваха в бистрата вода. Веднъж зърнаха костенурка, после някаква жаба цопна шумно и ги стресна.

Продължиха нагоре по хълма и точно преди да достигнат върха, Томи каза:

— От тук ще я видиш.

Докато преваляха билото, тя широко разтвори очи и видя китка тополи, засенчили мъничка бяла къща. Повивни цветя я обгръщаха почти изцяло, а наоколо обикаляше ниска ограда от белосани летви. В градината цъфтяха рози, а край ъглите на къщата — ружи.

Наближиха градинската портичка и Томи тържествено я отвори пред нея. Тя погледна него, после къщата и пак него. Сетне запита смаяно:

— Това ли е твоят дом?

Той не отговори веднага и тя пристъпи напред. Заедно тръгнаха по плочките на кривата пътека към сенчестата веранда, прикрила зелена врата.

Томи отвори и се обърна към нея.

— Това е нашата къща — каза той.

После дребното старче с джинсов костюм взе на ръце дребничката старица и я пренесе през прага на зелената врата.

Това бе неговият подарък в деня на тяхната златна сватба.