Робърт Шекли
Цената на живота

Керин реши, че би могъл да отдаде сегашното си настроение на самоубийството на Милър през миналата седмица. Това откритие обаче не му помогна да се отърве от смътните неопределени страхове в подсъзнанието му. Това бе глупост. Самоубийството на Милър не го засягаше.

Но защо все пак този пълен, весел човек бе посегнал на себе си? Милър бе имал всичко, за което си струва да се живее — съпруга, деца, добра работа и всички прекрасни удобства на века. Защо го бе направил?

— Добро утро, скъпи — го поздрави съпругата му, когато той седна на масата за закуска.

— Добро утро, мила. Добро утро, Били.

Синът му изсумтя нещо.

Човек просто не винаги знае как да постъпва с хората — реши Керин и набра закуската си. Яденето бе изящно приготвено и сервирано от новия автоготвач на „Авиньон Илектрик“.

Настроението му не се подобри и това бе досадно, тъй като Керин държеше да е в отлична форма тази сутрин. Днес бе почивният му ден и агентът на „Авиньон Илектрик“ щеше да дойде. Това бе забележителен ден.

Той изпрати сина си до вратата.

— Приятен ден, Били.

Синът му кимна, взе книгите си и тръгна за училище, без да отговори. Керин се замисли дали и той нямаше някакви неприятности. Надяваше се, че няма. Един товар грижи в семейството бе достатъчен.

— Довиждане, мила. — Той целуна съпругата си, която отиваше на покупки. Във всеки случай, мислеше си Керин, като я наблюдаваше да слиза по алеята, тя е щастлива. Помисли колко ли ще изхарчи в магазина на „А.И.“.

Погледна часовника си и установи, че има още половин час до идването на агента на „А.И.“. Най-добрият начин да се отървеш от лошото си настроение е да го удавиш — си каза той и се отправи към банята.

Банята беше блестящо пластмасово чудо и нейният очевиден разкош успокои Керин. Той хвърли дрехите си в автоматичната перално-гладачна машина „А.И.“ и нагласи душа една степен над „бърза струя“. Водата, пет градуса над телесната температура, заплющя по слабото му бяло тяло. Прекрасно! А след това освежително подсушаване в автохавлията „А.И.“.

Чудесно, мислеше си той, докато хавлията опъваше и масажираше жилавите му мускули. И трябваше да бъде чудесно. Та нали автохавлията „А.И.“ заедно с бръснарските принадлежности струваха триста и тринадесет долара плюс данъка.

Но си заслужаваха напълно парите, реши той, когато бръсначката „А.И.“ се подаде от едно ъгълче и отнесе набързо рядката му набола брада. В края на краищата какво струваше животът, ако не можеш да се наслаждаваш на удобствата.

Кожата му приятно пламтеше, когато изключи автохавлията. Би трябвало да се чувствува чудесно, но не беше така. Самоубийството на Милър продължаваше да го човърка отвътре, разрушавайки покоя на почивния му ден.

Имаше ли още нещо, което да го тревожеше? Несъмнено в дома му всичко беше наред. Документите за агента бяха изправни.

— Дали не съм забравил нещо? — запита се той на глас.

— Агентът на „Авиньон Илектрик“ ще бъде тук след петнадесет минути — прошепна неговото стенно напомнящо устройство „А.И.“, монтирано в банята.

— Известно ми е. Има ли нещо друго?

Стенното напомнящо устройство изрече на един дъх запаметената информация — цял куп дреболии като поливане на моравата, преглед на реактивомобила, купуване на агнешки котлети за понеделник и други подобни незначителни неща, за които той все още не бе намерил време.

— Добре, добре, достатъчно. — Остави се на автообличащото устройство „А.И.“ да го облече, надипляйки сръчно нови десени тъкани около костеливата му фигура. Струйка моден мъжки парфюм завърши тоалета му и той отиде във всекидневната, промъквайки се между устройствата, опасали стените.

Бързият оглед на набиращите скали на стената го успокои, че всичко в къщата беше в ред. Чиниите от закуската бяха измити и подредени, къщата — почистена, прахът — избърсан, мебелите — лъснати, дрехите на жена му — закачени, а моделите на космически кораби на сина му — прибрани в килера. Престани да се тревожиш, хипохондрик такъв — си каза сам на себе си ядосано.

Вратата съобщи:

— Мистър Патис от финансовия отдел на „Авиньон Илектрик“ е тук.

Керин понечи да каже на вратата да отвори, когато забеляза автоматичния барман.

Боже господи, защо не се бе сетил за него?

Автоматичният барман бе производство на „Кестайлс Мотърс“. Беше го купил в момент на слабост. „А.И.“ не биха погледнали с добро око на това, тъй като те продават свой собствен модел от този вид.

Той избута бармана в кухнята и каза на вратата да отвори.

— От сърце ви желая добър ден, господине — каза мистър Патис, висок представителен мъж, облечен в старомоден туид. Очите му имаха набръчканите ъгълчета на човек, който се смее често. Той засия в усмивка, разтърси ръката на Керин и заоглежда претрупаната всекидневна.

— Красиво кътче сте си подредили тук, господине. Красиво! В действителност не смятам, че ще престъпя правилника на компанията, ако ви кажа, че вашето обзавеждане е най-доброто в този район.

Керин почувствува внезапен прилив на гордост при мисълта за редиците на еднотипни къщи в този жилищен квартал и в съседния, и в следващите.

— А сега да ви попитам — всичко ли функционира нормално? — Мистър Патис постави куфарчето си на един стол. — Всичко в ред ли е?

— О, да — каза Керин възторжено. — „Авиньон Илектрик“ никога не падат под нивото си.

— Фоното работи ли добре? Сменя ли без прекъсване плочите, както е предвидено на седемнадесет часа?

— Да, да, разбира се — отговори Керин. Не бе имал случай да опита фоното, но то беше толкова красива мебел.

— Солидо-прожекционното устройство в ред ли е? Как намирате програмите?

— Безусловно идеален образ. — Беше гледал една програма едва миналия месец и предаването бе поразително живо.

— А какво ще кажете за кухнята? Действува ли автоготвачът? Рецептоекспертът все така ли го бива?

— Изумителна изработка! Наистина изумителна.

Мистър Патис продължи да разпитва за хладилника му, прахосмукачката, реактивомобила, хеликоптера, подземния плувен басейн и стотиците други предмети, които Керин бе купил от „Авиньон Илектрик“.

— Всичко е превъзходно — каза Керин, което беше донякъде лъжа, тъй като той все още не бе разопаковал всички покупки. — Просто превъзходно.

— Това ме радва — каза мистър Патис, като се облегна с въздишка на облекчение. — Нямате представа колко упорито се стараем да задоволим нашите клиенти. Ако някое производство им се стори не съвсем сполучливо, вземаме си стоката обратно, без да повдигаме никакви въпроси. Вярваме, че доставяме удоволствие на клиентите си.

— Аз, разбира се, ценя това, мистър Патис.

Керин се надяваше, че агентът на „А.И.“ няма да поиска да види кухнята. Той си представи ясно бармана на „Кестайл Мотърс“, стои там като мъниче на представление с кучета.

— Горд съм да отбележа, че повечето от хората наоколо купуват от нас — каза мистър Патис. — Ние сме солидна фирма.

— Беше ли мистър Милър ваш клиент? — попита Керин.

— Човекът, който се самоуби ли? — Патис се намръщи леко. — В действителност беше. Събитието ме изуми, господине, наистина ме изуми. Вижте, тъкмо миналия месец този човек си купи от мене нов-новеничък реактивомобил, годен от стартово положение да вдигне триста и петдесет мили в час. Радваше му се като дете, а след това да вземе и извърши такова нещо. Естествено, реактивомобилът увеличи малко дълга му.

— Безусловно.

— Но какво значение имаше това? Той разполагаше с всички съществуващи удобства. А той да вземе да се обеси?

— Да се обеси?

— Да — каза мистър Патис, като отново се намръщи. — При всичките съвременни удобства в къщата си да се обеси с някакво въже. Вероятно отдавна е бил неуравновесен.

Намръщеното изражение изчезна и на лицето му отново се появи обичайната усмивка.

— Но достатъчно за това. Нека поговорим за вас. — Усмивката стана по-широка, щом Патис отвори куфарчето си. — Ето я и вашата сметка. Дължите ни двеста и три хиляди долара и двадесет и девет цента, мистър Керин, включително последната ви покупка. Толкова ли е?

— Да — отвърна Керин, припомняйки си сумата от своите собствени книжа. — Ето вноската ми.

Той подаде на мистър Патис плик, който агентът провери и пъхна в джоба си.

— И така. Както знаете, мистър Керин, вие не ще живеете достатъчно дълго, за да изплатите изцяло тези двеста хиляди долара, нали?

— Да, не предполагам, че ще живея толкова — отвърна Керин отново.

Той беше само на тридесет и девет, с цели сто години живот пред себе си благодарение на чудесата на медицинската наука. Но при годишна заплата от три хиляди той пак не би могъл да изплати всичко и едновременно с това да има достатъчно да издържа и семейство.

— Естествено, ние не искаме да ви лишаваме от необходимите ви неща. Да не говорим за изключителните предмети, които ще бъдат произведени догодина. Неща, които вие не бихте желали да пропуснете, господине!

Мистър Керин кимна. Разбира се, че той искаше нови вещи.

— Но да допуснем, че направим обичайното споразумение. Ако вие просто подпишете договор срещу това, което ще получава синът ви през първите тридесет години след навършване на пълнолетието му, ние лесно можем да уредим кредита ви.

Патис измъкна книжката от куфарчето си и ги разпростря пред Керин.

— Ако обичате да подпишете тук, господине.

— Само че — промълви Керин — не съм убеден. Бих искал да дам на момчето добър старт в живота, а не да го обременявам със…

— Любезни ми господине — прекъсна го Патис, — но това е и за вашия син. Та нали и той живее тук? Той също има право да се наслаждава на удобствата и на чудесата на науката.

— Да, разбира се — каза Керин, — само че…

— Вижте какво, господине. Днес средният човек живее като крал. Преди сто години и най-големият богаташ на света не можеше да си купи нещата, които обикновеният гражданин притежава в наши дни. Не трябва да гледате на това като на дълг. Това е вложение.

— Да, вярно е — съгласи се Керин колебливо.

Той помисли за моделите космически кораби на своя син, за неговите звездни и географски карти. Щеше ли да бъде правилно това? — запита се той.

— Какво има? — попита Патис весело.

— Просто се чудех — каза Керин. — Да подпиша за бъдещите заплати на сина си — нали не мислите, че отивам твърде далеч?

— Далече ли? Скъпи ми господине! — Патис избухна в смях. — Познавате ли Мелън от последния блок? Е, добре, не казвайте, че го знаете от мен, но той вече ипотекира заплатите си на внуците си за целия очакващ ги живот! А той все още няма половината предмети, които е решил да притежава. Но ние ще уредим нещо за него. Обслужването на клиента е наша работа и ние си я познаваме добре.

Керин явно се колебаеше.

— А след вашата смърт, господине, всичко това ще принадлежи на сина ви.

Това бе истина — помисли си Керин. Синът му щеше да притежава всичките прекрасни неща, които изпълваха къщата. И в края на краищата ставаше въпрос само за тридесет години от всичките сто и петдесет години живот, които го очакваха.

Той подписа със замах.

— Отлично! — каза Патис. — А между впрочем успяхте ли да снабдите дома си с Главен оператор „А.И.“?

Не беше успял. Патис обясни, че Главният оператор е новост за годината, поразителен напредък в научното машиностроене. Бе проектиран да поеме всички функции по поддържането на къщата и готвенето, без да е необходимо собственикът му да си помръдне и пръста.

— Вместо да се суетите цял ден да натискате десетина различни копчета, с Главния оператор трябва да натиснете само едно. Забележително постижение!

И тъй като струваше само петстотин тридесет и пет долара, Керин реши да го прибави към дълга на сина си.

Всичко това е справедливо, мислеше си той, докато изпращаше Патис до вратата. Един ден къщата ще принадлежи на Били. На него и съпругата му. Те неминуемо ще искат всичко в нея да бъде модерно.

Само едно копче — помисли си той. — Ето това щеше да спестява време!

 

 

След като Патис си отиде, Керин се излегна в един шезлонг и включи солидото. Но като завъртя еци-скалата, той разбра, че нищо не му се гледа. Опъна се в шезлонга и задряма.

Подсъзнанието обаче продължаваше да не му дава мира.

— Здравей, скъпи! — Събуди се и видя, че жена му се е върнала. Тя го целуна по ухото. — Погледни!

Беше купила секситайзър-пеньоар „А.И.“ Керин се изненада приятно, че това е всичко, което бе купила. Обичайно Лийла се връщаше от пазаруване отрупана.

— Прекрасен е — отбеляза.

Тя се наведе за целувка, след това се изкикоти — привичка, заучена, доколкото му бе известно, от последната най-известна солидо-звезда. Искаше му се да не бе я заучавала.

— Отивам да набера вечерята — каза жена му и тръгна към кухнята.

Керин се усмихна при мисълта, че скоро тя ще може да набира всяко ядене, без да напуска всекидневната. Настани се отново в шезлонга и синът му влезе.

— Как вървят работите, синко? — попита сърдечно.

— Добре — отвърна Били с безразличие.

— Какво се е случило, синко? — Момчето гледаше втренчено надолу, без да отговори. — Хайде, кажи на татко какво има.

Били седна на един сандък и подпря брадичка с ръце. Погледна сериозно баща си.

— Татко, бих ли могъл да стана Главен монтьор, ако поискам?

Мистър Керин се усмихна на този въпрос. Били се колебаеше между желанията си да стане Главен монтьор и пилот на ракета. Монтьорите бяха елитът. Работата им се състоеше в монтиране на автоматичните ремонтни машини. Ремонтните машини можеха само да монтират всичко, но нямаше машина, която да монтира машината, монтираща машини. Ето тук се появяваше Главният монтьор. Но това бе област с много силна конкуренция и само малцина от най-способните успяваха да защитят научна степен. И макар че момчето беше умно, то като че ли нямаше влечение към техниката.

— Възможно е, синко. Всичко е възможно.

— Но дали е възможно за мен?

— Не знам — отвърна Керин, доколкото можеше чистосърдечно.

— Аз и не искам да ставам Главен монтьор — каза момчето, като разбра, че отговорът е не. — Искам да стана космически пилот.

— Космически пилот ли, Били? — запита Лийла, влизайки в стаята. — Но такива няма.

— Има — опълчи се Били. — В училище ни казаха, че правителството ще изпрати няколко човека на Марс.

— Това го говорят от сто години — каза Керин, — но все още не са решили да го направят.

— Този път ще го направят.

— Защо пък искаш да отидеш на Марс? — попита Лийла, като намигна на Керин. — На Марс няма хубави момичета.

— Не се интересувам от момичета. Аз просто искам да отида на Марс.

— Няма да ти хареса, мили — каза Лийла. — Това е едно досадно мухлясало място без въздух.

— Там все има някакъв въздух. Бих искал да отида там — настоя момчето мрачно. — Тук не ми харесва.

— Това пък сега какво е? — запита Керин като седна. — Да не би да сме ти отказвали нещо? Нещо да ти липсва?

— Не, сър. Имам всичко, което ми трябва.

Наречеше ли го синът му „сър“, Керин знаеше, че нещо не е в ред.

— Виж какво, синко, когато бях на твоите години и аз исках да отида на Марс. Исках да върша романтични неща. Дори исках да стана Главен монтьор.

— И защо не си станал?

— Ами защото пораснах. Разбрах, че има и по-важни неща. Първо, трябваше да изплатя дълга, наследен от баща ми, а по-късно срещнах майка ти…

Лийла се изкикоти.

— … и поисках да имам свой собствен дом. Същото ще бъде и с теб. Ще изплатиш дълга си и ще се ожениш, така както правим всички.

Били замълча за малко. После отмахна с ръка черната си, права като на баща му коса на челото и облиза устни.

— А как се получи така, че имам дългове, сър?

Керин обясни внимателно. За вещите, потребни на едно семейство за цивилизован живот, и цената им. Как трябваше да се изплащат. Как бе обичайно за сина да поеме част от родителския дълг, когато стане пълнолетен.

Мълчанието на Били го подразни. Момчето едва ли не го упрекваше. След като години наред бе робувал, за да достави на неблагодарното пале всички удобства.

— Синко — каза той рязко, — учите ли история в училище? Добре. Тогава знаеш как е било в миналото. Войни. Би ли ти харесало да те разкъса бомба в една война?

Момчето не отговори.

— А би ли ти харесало да превиваш гръб осем часа на ден върху работа, която би могла да се върши от машина? Или непрекъснато да гладуваш? Или да ти е студено, да те шиба дъждът и да нямаш къде да спиш?

Той прекъсна за малко, очаквайки отговор, какъвто не получи, и продължи:

— Ти живееш в най-благодатния век, който човечеството познава. Заобиколен си от всички чудеса на изкуството и науката. Най-приятната музика, най-великите книги и произведения на изкуството от край до край са твои. Достатъчно е само да натиснеш някое копче.

Той заговори с по-мил тон:

— Е и какво мислиш?

— Просто се чудех как мога да отида на Марс — каза момчето. — Искам да кажа с този дълг. Предполагам, че няма да мога да се измъкна, без да го уредя.

— Разбира се, че няма да можеш.

— Освен ако се кача контрабанда на някоя ракета.

— Но ти няма да направиш това.

— Не, разбира се — каза момчето, но в гласа му липсваше убедителност.

— Ти ще останеш тук и ще се ожениш за някое много хубаво момиче — каза му Лийла.

— Сигурно ще го направя — каза Били. — Сигурно.

Внезапно той се усмихна.

— Аз се пошегувах с цялата тази история за ходене до Марс. Наистина се пошегувах.

— Много се радвам — рече Лийла.

— Просто забравете, че съм го казал — продължи Били и се усмихна пресилено. Той се изправи и се затича нагоре по стълбите.

— Вероятно ще отиде да поиграе с ракетите си — каза Лийла. — Той е такова дяволче.

 

 

След скромната вечеря на семейството стана време мистър Керин да отиде на работа. Този месец той работеше само нощна смяна. Целуна съпругата си на раздяла, качи се на своя реактивомобил и с трясък се понесе към завода. Автоматичният портал го позна и отвори. Той паркира и влезе.

Автоматични стругове, автоматични преси — всичко бе автоматично. Заводът бе огромен и светъл, машините припяваха тихичко, вършеха си работата и я вършеха добре.

Керин обходи до края на автоматичната линия за сглобяване на перални машини, за да смени колегата си.

— Всичко в ред ли е? — попита.

— Разбира се — отвърна другият. — Нито една не даде дефект тази година. Тези нови модели имат вградени гласове. Не са с контролни лампички като предишните.

Керин седна на мястото на работника и зачака появата на първата перална машина. Работата му беше съвършено проста. Трябваше само да седи там, а машините минаваха покрай него. Натискаше едно копче на всяка машина, за да провери дали е в изправност. Те винаги бяха изправни. След като го подминаваха, пералните машини отиваха в опаковъчния цех.

По дългата поточна линия се плъзна първата. Той натисна включващото копче, поставено отстрани.

— Готова за пране — заяви пералната машина.

Керин натисна изключващото копче и я пропусна по лентата.

Този негов син — мислеше си Керин. Дали като порасне, ще си поеме отговорностите? Дали като възмъжее, ще заеме мястото си в обществото? Керин се съмняваше. Момчето бе роден бунтар. Ако някой отидеше на Марс, това щеше да бъде неговият син.

Но тази мисъл не го безпокои особено много.

— Готова за пране — още една машина премина по лентата.

Керин си спомни нещо за Милър. Този весел човек винаги говореше за планетите, винаги се шегуваше, че ще отпътува за някоя и ще я покори. Не успя. Самоуби се.

— Готова за пране.

Пред Керин стояха осем часа и той разхлаби колана си, за да се приготви за тях. Осем часа натискане на копчета и слушане изявленията на всяка машина за нейната готовност.

— Готова за пране.

Той натисна изключващото копче.

— Готова за пране.

Мислите му се отклониха от работата, която и без това не се нуждаеше от много внимание. И едва сега разбра какво го бе потискало.

Не изпитваше удоволствие да натиска копчета.