Филип К. Дик
Специален доклад (9)

IX

Никога не беше убивал човек. Дори никога не бе виждал как убиват човек. А беше работил като полицейски комисар в продължение на трийсет години. За днешното поколение предумишленото убийство бе отживелица. То просто не се случваше.

Полицейска кола го откара на една пресечка от армейския митинг. Там, в сенките на задната седалка той щателно провери пистолета, който бе получил от Флеминг. Изглеждаше в ред. Всъщност, нямаше никакво съмнение в крайния изход. Андертън беше абсолютно сигурен какво ще се случи през следващия половин час. Като сглоби отново пистолета, той отвори вратата на паркираната кола и предпазливо излезе.

Никой не му обърна ни най-малко внимание. Кипящите маси народ напираха жадно напред, опитвайки се да се приближат достатъчно, за да могат да чуват. Преобладаваха армейските униформи, а по периметъра на разчистената площ бяха наредени танкове и големи оръдия — страховито въоръжение, което все още се произвеждаше.

Армията бе издигнала метален подиум с водещи нагоре към него стълби. Зад подиума висеше огромен флаг на АЗФС, символ на обединените сили, които се бяха сражавали във войната. По някаква странна прищявка на историята Лигата на Ветераните на АЗФС включваше и офицери от противниковата страна. Но генералът си е генерал, а дребните различия бяха избледнели през отминалите години.

Първият ред столове бе зает от висшите офицери от командването на АЗФС. Зад тях се намираха младшите офицери. Знамената на полковете трептяха в пъстро многообразие от цветове и символи. Всъщност събитието бе приело вид на празнично шествие. На самия подиум седяха начумерени сановници от Лигата на Ветераните, всички напрегнати в очакване. По краищата, почти незабележими, стояха няколко полицейски екипа, уж за да пазят ред. Всъщност това бяха осведомители, които наблюдаваха. Ако се пазеше някакъв ред, той бе поддържан от армията.

Следобедният вятър разнасяше глухия ропот на плътно човешко множество. Докато Андертън си пробиваше път през гъстата тълпа, той бе обсебен от нейния дух. Нетърпеливо чувство на очакване сковаваше всички. Изглежда хората усещаха, че се задава нещо зрелищно. Андертън с мъка си проправи път през редовете от столове към гъстата група армейски служители в края на трибуната. Каплан беше сред тях. Но сега той бе генерал Каплан. Жилетката, златният джобен часовник, бастунчето, консервативният делови костюм — всичко бе изчезнало. За този случай Каплан бе извадил от нафталина старата си униформа. Стоеше изпънат и внушителен, заобиколен от бившия си генералски щаб. Носеше нашивките на своя пост, медалите си, ботушите си, късата декоративна сабя и фуражката си. Изумително, колко променен можеше да бъде един плешив мъж от могъщата власт на офицерската фуражка.

Забелязвайки Андертън, генерал Каплан се откъсна от групата и закрачи към мястото, където стоеше по-младият мъж. Изражението на слабото му, живо лице показваше, че невероятно се радва да види полицейския комисар.

— Ама че изненада — рече той на Андертън, протягайки малката си длан, облечена в сива ръкавица. — Бях останал с впечатлението, че си задържан от временния комисар.

— Все още съм на свобода — отвърна кратко Андертън, докато се здрависваше. — В края на краищата, Уитуър разполага със същата тази лента. — Той кимна към пакета, който Каплан стискаше в стоманените си пръсти, и срещна уверено погледа му.

Въпреки нервността си, Каплан бе в добро настроение.

— Това е голям ден за армията — сподели той. — Ще се зарадваш да чуеш, че смятам да оглася публично всички подробности около лъжливото обвинение, повдигнато срещу теб.

— Чудесно — отвърна Андертън спокойно.

— Ще стане ясно, че си бил обвинен несправедливо. — Генерал Каплан се опитваше да разбере какво знае Андертън. — Флеминг успя ли да те запознае със ситуацията?

— До известна степен — отговори Андертън. — Само специалния доклад ли ще прочетеш? Или държиш там още нещо?

— Ще го сравня с преобладаващия доклад. — Генерал Каплан даде знак на един адютант и взе от него кожено куфарче. — Всичко е тук — всички доказателства, от които се нуждаем — каза той. — Нямаш нищо против да послужиш за пример, нали? Твоят случай символизира несправедливия арест на безброй хора. — Генерал Каплан отсечено погледна часовника си. — Трябва да започвам. Ще се качиш ли с мен на трибуната?

— Защо?

Хладно, но все пак с нещо като подтисната страст, генерал Каплан каза:

— За да могат да видят живото доказателство. Ти и аз заедно — убиецът и неговата жертва. Стоящи един до друг, разобличаващи цялата зловеща измама, прилагана от полицията.

— С удоволствие — съгласи се Андертън. — Какво чакаме?

Донякъде смутен, генерал Каплан се отправи към трибуната. Отново хвърли един неспокоен поглед към Андертън, като явно се чудеше защо се е появил и какво всъщност знае. Несигурността му нарасна, когато Андертън с готовност се изкачи по стълбите на трибуната и се настани на един стол непосредствено до подиума на говорителя.

— Напълно наясно ли си какво смятам да кажа? — попита генерал Каплан. — Разобличаването ще има огромен отзвук. То може да накара Сената да преразгледа изцяло валидността на предпрестъпната система.

— Разбирам — отговори Андертън със скръстени ръце. — Давай.

Тишина се спусна над тълпата. Но хората се размърдаха жадно и неспокойно, когато генерал Каплан взе куфарчето и започна да подрежда материалите пред себе си.

— Мъжът, седящ тук до мен — започна той с ясен, отсечен глас, — е познат на всички ви. Може би сте изненадани да го видите, тъй като доскоро той бе определян от полицията като опасен убиец.

Очите на тълпата се насочиха към Андертън. Хората алчно се взираха в единствения потенциален убиец, когото някога са имали възможността да зърнат отблизо.

— Но през последните няколко часа — продължи генерал Каплан — полицейската заповед за арестуването му бе отменена. Защото бившият комисар Андертън се предаде доброволно ли? Не, това не е съвсем вярно. Той седи тук. Не се е предал, но полицията вече не се интересува от него. Джон Алисън Андертън не е виновен за никакво престъпление в миналото, настоящето или бъдещето. Обвиненията срещу него бяха очевидни лъжи, сатанински измислици на една порочна наказателна система, основана върху фалшиви постулати — огромна, безлична машина за унищожение, мачкаща животите на мъже и жени.

Запленена, тълпата местеше погледи от Каплан към Андертън. Всички бяха запознати в общи линии със случая.

— Много хора са били арестувани и затворени благодарение на така наречения „предпазен модел“ на служба „Предпрестъпност“ — продължи генерал Каплан, а гласът му набираше чувство и сила. — Обвинени не за нещо, което са направили, а за нещо, което ще направят. Уверяваха ни, че тези хора, ако останат на свобода, в някой бъдещ момент ще извършат престъпления.

Но не може да съществува сигурно познание за бъдещето. Веднага щом бъде получена провидската информация, тя сама се обезсилва. Твърдението, че този човек ще извърши престъпление в бъдещето, е парадоксално. Самото притежаване на тази информация я прави невярна. Във всички случаи без изключение докладът на тримата полицейски провидци е правил собствените им данни невалидни. Дори да не бяха извършвани арести, пак нямаше да има престъпления.

Андертън слушаше лениво, почти без да чува думите. Тълпата обаче попиваше всичко с жив интерес. Сега генерал Каплан излагаше резюме на специалния доклад. Обясни какво представлява и как се е получил. Андертън измъкна от джоба на палтото пистолета и го постави в скута си. Каплан вече оставяше настрани специалния доклад, провидския материал, получен от „Джери“. Тънките му, костеливи пръсти посегнаха за резюмето първо на „Дона“, а после на „Майк“.

— А това е оригиналният преобладаващ доклад — обясни той. — Твърдението на първите двама провидци, че Андертън ще извърши убийство. Материалът, който автоматично бе обезсилен. Ще ви го прочета. — Той извади със замах своите очила без рамки, нагласи ги върху носа си и започна бавно да чете.

На лицето му се появи странно изражение. Каплан спря, заекна и после внезапно млъкна. Листовете се изплъзнаха от ръцете му. Като притиснато в ъгъла животно той се завъртя, присви се и хукна да бяга.

За миг изкривеното му лице се мерна пред Андертън. Вече станал, Андертън надигна пистолета, пристъпи бързо напред и стреля. Заплетен в редиците крака, протегнати от изпълващите трибуната столове, Каплан нададе един-единствен тънък писък на агония и ужас. Залитна и рухна надолу от трибуната като простреляна птица, размахвайки ръце, преди да се стовари на земята. Андертън пристъпи към перилото, но всичко вече бе свършило.

Каплан бе мъртъв, както твърдеше преобладаващият доклад. Мършавият му гръден кош се бе превърнал в тъмна димяща дупка, от която се ронеше пепел, докато тялото лежеше, потръпвайки. Обхванат от гадене, Андертън се извърна и закрачи бързо между надигащите се фигури на зашеметени армейски офицери. Пистолетът, който все още стискаше, гарантираше, че няма да му се пречкат. Той скочи от трибуната и се вряза в хаотичната маса хора в подножието й. Поразени, ужасени, те се блъскаха да видят какво е станало. Инцидентът, случил се пред очите им, беше непонятен. Щеше да отнеме време, докато разбирането замести слепия ужас.

На излизане от тълпата Андертън бе спрян от чакащите го полицаи.

— Имаш късмет, че се измъкна — прошепна му един от тях, докато колата пълзеше внимателно напред.

— Предполагам, че е така — отвърна отнесено Андертън. Той се облегна и опита да се успокои. Беше замаян и го тресеше. После рязко се наведе напред и започна бурно да повръща.

— Бедният човек — промърмори съчувствено един от полицаите.

През мъглата от страдание и гадене, Андертън не разбра дали има предвид Каплан или него.

Четирима плещести полицаи помогнаха на Лиза и Джон Андертън да съберат багажа и да натоварят имуществото си. За петдесет години бившият полицейски комисар бе натрупал огромно количество материални блага. Мрачен и замислен, той стоеше и наблюдаваше процесията от сандъци, отправящи се към чакащите камиони.

С камионите щяха да отидат директно на космодрума — а оттам на Кентавър X с междусистемен транспортен кораб. Дълго пътуване за стар човек. Но на него нямаше да му се налага да се връща.

— Предпоследният сандък е готов — обяви Лиза, погълната изцяло от работата. В пуловер и спортни панталони, тя обикаляше из голите стаи, правейки последна проверка. — Предполагам, че няма да можем да използваме тези нови атронически уреди. На Кендесет още използват електричество.

— Надявам се, че това не те тревожи прекалено — каза Андертън.

— Ще свикнем — отвърна Лиза и го дари с бегла усмивка. — Нали?

— Надявам се. Значи си сигурна, че няма да съжаляваш. Ако мислех, че…

— Няма да съжалявам — увери го Лиза. — А сега защо не ми помогнеш с този сандък?

Тъкмо когато се качваха на водещия камион, се появи Уитуър с патрулна кола. Той изскочи и забърза към тях, а лицето му изглеждаше странно измъчено.

— Преди да тръгнете — каза младежът на Андертън, — трябва да ми разясните ситуацията с провидците. Получавам запитвания от Сената. Искат да разберат дали средният доклад, отклонението, е бил грешка — или нещо друго. — Той сконфузено завърши: — Все още не мога да го обясня. Специалният доклад беше грешен, нали?

— Кой специален доклад? — попита развеселено Андертън.

Уитуър премигна.

— Това било значи. Трябваше да се сетя.

Настанявайки се в кабината на камиона, Андертън извади лулата си и насипа вътре тютюн. Поднесе към нея пламъчето на запалката на Лиза и запуши. Лиза се бе върнала в къщата, за да се увери, че не са пропуснали нищо съществено.

— Имаше три специални доклада — каза той на Уитуър, наслаждавайки се на объркването на младежа. Някой ден Уитуър щеше да се научи да не се хвърля в ситуации, които не разбира напълно. Андертън изпитваше неподправено удовлетворение. Макар да бе стар и похабен, той беше единственият човек, уловил същността на проблема.

— Трите доклада бяха последователни — обясни той. — Първият беше „Дона“. В този времеви поток Каплан ми разказваше за заговора и аз го убивах. „Джери“ бе леко изместен напред по фаза от „Дона“ и използваше нейния доклад като данни. Той отчиташе факта, че аз знам за доклада. В този втори времеви поток единственото, което исках, бе да си запазя работата. Не Каплан беше човекът, когото ми се щеше да убия. Интересувах се само от собствения си пост и живота си.

— А „Майк“ е бил третият доклад? Който е бил направен след специалния доклад? — Уитуър се поправи: — Тоест, бил е последен?

— Да, „Майк“ беше последният от трите. След като знаех за първия доклад, аз реших да не убивам Каплан. Това бе отразено във втория доклад. Но изправен срещу този доклад, аз отново промених решението си. Вторият доклад, втората ситуация беше тази, която Каплан искаше да създаде. В интерес на полицията беше да се възстанови първата ситуация. А по онова време аз вече мислех за полицията. Бях разбрал какво прави Каплан. Третият доклад обезсили втория, също както вторият бе обезсилил първия. Това ни върна отново на изходна позиция.

Лиза се появи задъхана.

— Да вървим — вече приключихме с всичко тук. — Гъвкава и подвижна, тя се покатери по металните стъпала на камиона и се мушна между съпруга си и шофьора. Последният покорно запали двигателя и другите го последваха.

— Всеки доклад беше различен — завърши Андертън. — Всеки беше уникален. Но два от тях съвпадаха в едно отношение. Оставен на свобода, аз щях да убия Каплан. Това създаде илюзията за преобладаващ доклад. Всъщност той беше само това — илюзия. „Дона“ и „Майк“ предвидиха едно и също събитие — но в два напълно различни времеви потока, при напълно различни обстоятелства. „Дона“ и „Джери“, така нареченият специален доклад и половината от преобладаващия доклад, грешаха. От тримата единствено „Майк“ беше прав — тъй като след неговия доклад нямаше друг, който да го обезсили. Това е всичко.

Уитуър тревожно закрачи покрай камиона, гладкото му русоляво лице бе набраздено от грижи.

— Ще се случи ли отново? Дали не трябва да преразгледаме методите си на работа?

— Може да се случи само при едно-единствено условие — каза Андертън. — Моят случай беше уникален, защото аз имах достъп до данните. Възможно е да се случи отново — но само на следващия полицейски комисар. Така че бъди нащрек. — Той се ухили за миг, изпитвайки немалко удоволствие от обтегнатата физиономия на Уитуър. До него червените устни на Лиза трепнаха леко и ръката й се протегна, за да се отпусне върху неговата. — Отваряй си очите — каза Андертън на младия човек. — Може да ти се случи по всяко време.