Филип К. Дик
Ние можем да си спомним всичко вместо вас

Куейл се събуди. И веднага пожела да е на Марс. „Какви чудесни долини… да можех да побродя из тях…“ — помисли си той със завистлива тъга. Почти чувстваше завладяващото присъствие на този чужд свят, виждан само от тайни агенти и висши правителствени чиновници. Обикновен чиновник като него… Не, това е невъзможно!

— Смяташ да ставаш, а? — сънено промърмори Кирстен с типичната си злобна раздразнителност. — Направи кафе.

— Добре — каза Дъглас Куейл и зашляпа бос към кухнята. Сложи кафе, седна на стола, извади флаконче „Диновски Ароматен“ и рязко вдъхна от ароматизирания газ. Острата смес го удари в носа, изгори краищата на устните му, но Куейл продължи да вдишва. Това го разсънваше и даваше на нощните му фантазии и тайни мечти някакво подобие на рационалност.

— Ще го направя! — внушаваше си Куейл. — Ще отида на Марс!

Това, разбира се, бе неосъществимо, и той непрекъснато осъзнаваше илюзорността на желанието си. Дори и насън. Дневната светлина, наежената жена, разресваща косите си пред огледалото — всичко сякаш се бе наговорило да го постави на мястото му. Да му напомни кой е. „Най-обикновен дребен чиновник!“, горчиво си каза Куейл. Кирстен му напомняше за това поне веднъж дневно и той не я винеше — работата на жената е да връща мъжа на земята. На Земята, помисли си той и се засмя. В най-буквалния смисъл.

— Какво се хилиш? — попита Кирстен, влетявайки в кухнята с веещ се розов халат. — Май пак се размечта, а?

— Да — произнесе той и се вгледа в картината, разкриваща се през прозореца.

Оживено движение, мънички делови фигурки на хора, бързащи за работа. Скоро и той ще бъде един от тях. Както винаги…

— Обзалагам се, че за някоя уличница — унищожително отбеляза Кирстен.

— Не. За бога. Бога на войната. С изумителните кратери, в дълбините на които се крият всевъзможни растения.

— Слушай — Кирстен клекна пред него. Заядливостта изчезна от гласа й. — Дъното на океана — на нашия океан — е много, много по-красиво. Знаеш го. Всички го знаят. Наеми дълбоководни костюми, вземи си една седмица неплатен отпуск и ще отидем на някой от целогодишните тамошни курорти. Можем и да… — Изведнъж тя се сепна. — Ти не ме слушаш! А би трябвало! Пак с твоя Марс! — Гласът и се покачи до писък. — Боже мили, Дъг, накъде си се засилил?!

— На работа — отговори той и се изправи, вече забравил за закуската. — Натам съм се засилил.

Тя го изгледа втренчено.

— С всеки изминал ден ставаш все по-голям инат. И къде ще те отведе това накрая?

— На Марс — отговори той и извади от гардероба чиста риза.

 

 

Излизайки от таксито, Дъглас Куейл пресече три претъпкани пешеходни ленти и се озова пред луксозна съвременна сграда. Спря пред входа, насред блъсканицата, и бавно прочете трепкащия неонов надпис над входа. И по-рано се бе заглеждал насам… но никога не се бе приближавал. Това обаче рано или късно трябваше да се случи… „Спомени, Инк.“.

Отговорът на мечтата му? Но илюзията, дори и най-убедителната, винаги си остава само една илюзия. Поне обективно. А субективно — точно обратното.

Така или иначе, вече го очакват. След пет минути е срещата.

Поемайки с пълни гърди мръсния чикагски въздух, Куейл влезе през искрящия многоцветен вход в приемната. Спретнатата симпатична блондинка зад бюрото приветливо му се усмихна.

— Добър ден, господин Куейл.

— Да — изломоти той, — бих искал да премина курса спомени. Вие очевидно знаете.

Секретарката вдигна слушалката на видеофона.

— Господин Макклейн, тук е господин Куейл. Може ли да влиза, или е още рано?

— Пст, фрм-брм-грм — изтрещя от слушалката.

— Заповядайте, господин Куейл — каза секретарката. — Господин Макклейн ви очаква. Надясно, стая Д.

След кратко объркване той намери търсената врата. Зад огромно бюро от истинско орехово дърво седеше мъж на средна възраст с жизнерадостен вид, в моден сив костюм от кожа на марсианска жаба. Дори само дрехите говореха на Куейл, че е попаднал където трябва.

— Седнете, Дъглас — покани го Макклейн и махна с пухкава ръка към креслото срещу бюрото. — И така, искате да посетите Марс. Прекрасно.

Куейл седна.

— Не съм съвсем сигурен… — напрегнато започна той. — Работата е там, че това струва куп пари, а в действителност аз май нищо не получавам.

„Пък и не е много по-евтино от истинско пътуване“, допълни наум.

— Ще имате осезаеми доказателства — живо възрази Макклейн. — Всичко необходимо! Позволете да ви покажа. — Той отвори чекмеджето и извади отвътре дебела папка. — Талон от билет. — От папката бе измъкнато парче перфориран картон. — Следователно сте пътували дотам и обратно. По-нататък… Картички. — Картонът бе последван от четири цветни стереокартички. — Лента. Снимки на марсиански забележителности, които вие сте направили с взета под наем камера. Имена на срещнати там хора. Плюс сувенири за две стотачки. Ще си ги получите — от Марс! — следващия месец. А ето и паспорта, квитанция от пощата и така нататък. — Макклейн погледна към Куейл. — Не се безпокойте, ще бъдете абсолютно сигурен, че сте бил там. Няма да помните нито мен, нито посещението си тук. Но ви гарантирам, че това ще бъде за вас съвсем истинско пътешествие! Цели две седмици спомени до най-малките подробности! Съдете сам — вие не сте таен агент на Интерплан, а по друг начин не можете да попаднете на Марс. Само с наша помощ ще можете да осъществите своята заветна мечта. И още нещо: ако някога се усъмните в истинността на спомените си, можете да се върнете при нас и да си получите обратно парите.

— Нима наложената памет е толкова силна? — попита Куейл.

— По-добра е от истинската, сър — увери го Макклейн. — Ако действително сте бил на Марс като агент на Интерплан, отдавна да сте забравил много от случилото се. Ние ви осигуряваме такива устойчиви спомени, че нито един детайл няма да избледнее. Това е творение на опитни специалисти, експерти, хора, прекарали на Марс дълги години. Всяко нещо е грижливо проверено. При това вашата мечта има съвсем здрава реална основа: ако бяхте избрал Плутон или искахте да станете император на Лигата на вътрешните планети, щяхме да имаме много по-големи трудности… и заплащането съответно щеше значително да нарасне.

— Добре — реши Куейл и извади портфейла си. — Щом няма друг начин, ще се задоволим и с това.

— Не говорете така! — възкликна възмутено Макклейн. — Мислите си, че ви пробутват второкачествена стока. Естествената памет, с всичките и неточности, изкривявания, празноти — ето това е второкачествена стока!

Той взе парите й натисна копчето на селектора.

— Е, господин Куейл — меко проговори Макклейн, докато в стаята влизаха двама набити мъже, — пожелавам на тайния агент щастливо пътуване до Марс.

Макклейн се изправи и излезе иззад бюрото, за да стисне изпотената длан на Куейл.

— Макар че всъщност вашето пътешествие вече завърши. Днес в шестнайсет и трийсет вие… хм… ще пристигнете на Земята. Такси ще ви върне у дома и, както вече ви казах, никога няма да си спомните за мен или за визитата си при нас. Ще забравите дори, че сте чувал за нашето съществуване.

От вълнение на Куейл му пресъхна устата. С омекнали крака излезе след двамата техници от кабинета.

„Нима наистина ще съм сигурен, че съм бил на Марс?“ — мислеше той. — „Че съм успял да осъществя заветната мечта на живота си!“

Овладя го някакво странно трептящо предчувствие… Предчувствие за нещо лошо… Оставаше му само да чака.

 

 

Селекторът на бюрото на Макклейн иззвъня и се разнесе спокоен мъжки глас:

— Господин Куейл е под наркоза, сър. Да започваме ли, или ще присъствате лично?

— Започвайте, Лоу. Това е най-обикновен случай. Не би трябвало да има никакви усложнения.

Имплантациите на изкуствена памет за пътешествия на други планети бяха станали редовна практика. На месец, пресметна Макклейн с кисела усмивка, се падат по около двадесет. Ерзац-пътешествията буквално станаха нашият хляб.

— Добре, господин Макклейн — отговори Лоу и селекторът замлъкна.

Макклейн отвори един голям шкаф и измъкна от него два пакета: пакет №3 „Пътешествие на Марс“ и пакет №62 „Таен агент на Интерплан“. Върна се на бюрото, намести се удобно в креслото и изсипа съдържанието на пакетите — предмети, които трябваше да бъдат поставени в жилището на Куейл, докато той се намира под наркоза. Пистолет за един кредит, най-скъпата вещ в списъка, иронично отбеляза Макклейн. Миниатюрен предавател, който трябва да се погълне от агента при провал… Кодова книга, поразително напомняща истинска… Всевъзможни дреболии, без никакво значение сами по себе си, но неразривно свързани с въображаемото пътешествие: половинка от древна сребърна монета от 50 цента, два неправилно записани стиха на Джон Дън, всеки на отделно листче цигарена хартия, лъжица от неръждаема стомана с гравиран надпис „СОБСТВЕНОСТ НА МАРСИАНСКАТА КОЛОНИЯ“, телефонно подслушващо устройство, което…

Селекторът иззвъня.

— Извинете за безпокойството, господин Макклейн, но става нещо странно. Може би е най-добре да дойдете. Куейл е все още под наркоза, добре отреагира на наркидрина. Но…

— Идвам.

Обзет от тревога, Макклейн излезе от кабинета и забърза към лабораторията. Дъглас Куейл лежеше на леглото с притворени очи и дишаше равномерно. Изглежда осъзнаваше, макар и съвсем смътно, присъствието на двамата техници и появилия се Макклейн.

— Няма място за внедряване на фалшива памет ли? — раздразнено попита Макклейн. — Намерете съответния участък и го изтрийте. Той работи в Бюрото по емиграция и като всеки държавен служител без съмнение е почивал две седмици. Сменете едните спомени с другите и толкова.

— За съжаление проблемът ни не е в това — обидено отговори Лоу, наведе се над леглото и подкани Куейл. — Разкажете на господин Макклейн това, което разказахте на нас. Слушайте внимателно — обърна се той към шефа си.

Сивозелените очи на лежащия човек се спряха върху лицето на Макклейн. Погледът стана стоманен, твърд, безжалостен, засвети с хладен пламък.

— Какво още искате? — процеди с ненавист Куейл. — Направихте „легендата“ ми на пух и прах. Махайте се, докато не съм си разчистил сметките с вас. — Погледът му прониза Макклейн. — Особено ти… ръководителят на тази операция!

— Колко дълго бяхте на Марс? — попита Лоу.

— Месец — рязко отговори Куейл.

— Цел?

Бледите устни се изкривиха.

— Агент на Интерплан. Защо да повтарям? Нали записвате. Оставете ме на мира.

Куейл затвори очи. Изгарящото сияние изчезна. Макклейн почувствува вълна от облекчение.

— Костелив орех — тихо подметна Лоу.

— Няма значение — отзова се Макклейн.

— Като му изтрием отново паметта, ще стане кротък като агънце. Значи затова отчаяно се стремяхте към Марс? — обърна се той към Куейл.

— Никога не съм се стремил към Марс — без да отваря очи, отговори Куейл. — Заповядаха ми. Разбира се, беше интересно… Това, с което сте ме натъпкали, е истински серум на истината. Спомням си неща, за които и понятие си нямах. — Той замълча и потъна в размисъл. — Интересно, жена ми, Кирстен, и тя ли е агент на Интерплан? Следи да не би да си възвърна случайно паметта? Нищо чудно, че въобще не й допадаше желанието ми.

На лицето му се появи и тутакси изчезна разбираща усмивка.

— Моля ви, повярвайте ни, господин Куейл, натъкнахме се на това съвсем случайно — умолително каза Макклейн. — В процеса на работа…

— Вярвам ви — изрече Куейл. Изглеждаше много уморен, наркотикът действаше все по-силно. — Какви ги дрънкам за своето пътуване? — едва чуто мърмореше той. — Марс? Не си спомням — макар че с удоволствие бих отишъл. А кой не би искал? Но аз… аз съм само един нищожен чиновник…

Лоу се изправи и се обърна към началника си:

— Той иска да има фалшива памет за пътешествие, което всъщност е извършил наистина. И фалшива причина, която всъщност е истинска. Под въздействието на наркидрина той говори истината и отчетливо си спомня всички подробности. Очевидно в правителствената военна лаборатория са изтрили от съзнателната му памет всички истински събития. Запазили са се само смътни асоциации — Марс и работата на шпионина се свързват за него с нещо значително. Това не са могли да изтрият; това не е спомен, а присъщо желание, заради което той, безусловно, се е съгласил да изпълни задачата.

— Какво да правим? — попита Килър, вторият техник. — Да наложим фалшивата памет върху истинската? Трудно е да се предскаже резултатът. Нещо все ще остане и кашата ще го побърка. Ще му се наложи да живее с два противоположни спомена едновременно: че е бил на Марс и че не е бил. Че наистина е бил агент на Интерплан и че това е имплантиран от нас фалшификат. Работата е много деликатна.

— Съгласен съм — отговори Макклейн.

Изведнъж му хрумна неочаквана мисъл.

— Какво ще запомни, когато излезе от наркозата?

— Сега вероятно ще останат някакви смътни спомени за истинското му пътуване — отговори Лоу. — И най-вероятно той силно ще се съмнява в реалността им. Ще реши, че това е наша грешка. Нали ще запомни идването си — освен ако, разбира се, не ни наредите да изтрием спомена.

— Колкото по-малко се намесваме в паметта му, толкова по-добре — заяви Макклейн. — И така дяволски не ни провървя. Да се натъкнем на агент на Интерплан и да разрушим легендата му! При това толкова добра, че и той самият не знае кой всъщност е… Ще се наложи да му върнем половината такса.

— Половината ли? Защо половината?

— Според мен това е нелош компромис — тъжно се усмихна Макклейн.

 

 

Седнал в таксито на път за вкъщи, Дъглас Куейл блажено се усмихваше. Колко приятно е да се върнеш на Земята!

Едномесечното пребиваване на Марс вече започваше да бледнее в паметта му. Оставаха само картините на зеещите кратери, назъбените скали и движението. Свят на прах, където нищо интересно не се случва, където значителна част от времето минава в проверки на портативното дихателно устройство. И оскъдни прояви на живот — невзрачни сиви кактуси и мехурчести червеи.

Между другото, успя да донесе няколко образеца на марсианска фауна — прекара ги през митницата. В края на краищата те не представляват никаква опасност — няма да оцелеят в плътната земна атмосфера.

Куейл бръкна в джоба за кутията с марсианските червеи…

И вместо нея намери плик. За свое учудване намери в плика петстотин и седемдесет кредита в дребни банкноти. Заедно с парите изпадна и бележка: „Връщаме половината такса. Макклейн.“ И дата. Днешна.

— Спомени — произнесе на глас Куейл.

— Какви спомени, сър или мадам? — почтително се поинтересува роботът-водач.

— Имаш ли телефонен указател? — попита Куейл.

— Разбира се, сър или мадам.

— Такаа… — замърмори Куейл, прелиствайки страниците. Усети страх. Вледеняващ душата страх. — Премислих. Няма да ходя у дома. Откарай ме в „Спомени, Инк.“.

Таксито обърна и се понесе в обратна посока.

— Може ли да позвъня?

— Моля — отговори роботът и отвори ниша с блестящ цветен видеофон.

Куейл набра домашния си телефон и след няколко секунди пред него се появи миниатюрно, но неприятно реалистично изображение на жена му.

— Бил съм на Марс — съобщи й той.

— Ти си пиян! — устните й презрително се свиха. — Или нещо по-лошо.

— Честна дума!

— Кога?

— Не знам. — Куейл се обърка. — Вероятно коригиране на паметта. Само че не е успешно.

— Все пак си пиян — унищожително процеди Кирстен и тръшна слушалката.

Куейл бавно избута видеофона настрана, чувствувайки как лицето му пламва.

И все същия тон, горчиво си каза наум. Винаги грубо, сякаш тя знае всичко, а аз нищо. Господи, що за живот е това!…

Скоро таксито спря пред съвременна, приятна сграда, над която мигаше ярък неонов надпис „Спомени, Инк.“.

Секретарката, делова и стегната, зяпна от удивление, но веднага се съвзе.

— О, господин Куейл! — нервно се усмихна. — Забравихте ли нещо?

— Остатъка от парите си — сухо отговори Куейл.

— Парите? — Секретарката майсторски изигра неразбиране. — Според мен сте се объркали, господин Куейл. Вие наистина идвахте да се консултирате при нас, но… — Последва свиване на рамене. — Не сме ви оказвали никакви услуги.

— Аз си спомням всичко, госпожице! — натърти Куейл. — Писмото си до вашата фирма, посещението си тук, разговора с господин Макклейн. Помня и двамата техници, които се занимаваха с мене. Нищо чудно, че фирмата връща половин такса. Фалшивата памет „пътуване до Марс“ не се е внедрила. Или най-малко се е внедрила не напълно, не в степента, която му гарантираха.

— Господин Куейл — опита се да го успокои момичето. — Независимо че сте дребен служител, вие сте много привлекателен мъж и злобата, изписана на лицето ви, не ви отива. Ако желаете, мога да ви позволя да… хм… да ме поканите на вечеря…

Куейл побесня.

— Помня ви! — закрещя той. — И помня също обещанията на Макклейн, че ако не забравя посещението си във вашата компания, ще ми върнат цялата сума пари. Къде е тоя Макклейн?!

След известно време той отново се озова пред необятното бюро от орехово дърво, на същото място, където беше седял преди няколко часа.

— Изключителна техника имате! — язвително процеди Куейл. Разочарованието и възмущението му нямаха граници. — Моята така наречена „памет“ за пътешествието ми до Марс в качеството ми на таен агент на Интерплан е откъслечна и пълна с противоречия. Освен това отлично помня нашата сделка. Явно трябва да се обърна с жалба към Търговското бюро.

Куейл кипеше от негодувание. Горчивото усещане, че са го измамили, го заля и надделя над нормалната му неприязън към подобни разправии. Намръщен, Макклейн отговори:

— Предаваме се, Куейл. Ще си получите парите. Признавам без уговорки факта, че не сме направили нищо за вас.

— Вие дори не ми осигурихте „доказателства“ за пребиваване на Марс, — обвиняващо продължи Куейл. — Цялото ви дрънкане е само хвърляне на прах в очите. Никакви билети. Никакви картички. Никакъв паспорт. Никакви…

— Слушайте, Куейл — прекъсна го Макклейн. — Бих могъл да ви обясня… — последва внезапно мълчание. — Не. Няма смисъл. — Той натисна бутона на селектора. — Шърли, напишете, ако обичате, чек на Дъглас Куейл за петстотин и седемдесет кредита.

Минута по-късно секретарката донесе чека, сложи го пред Макклейн и излезе, оставяйки двамата мъже да се изпепеляват един друг с погледи.

— Позволете ми да ви дам един съвет — промълви Макклейн, подписвайки чека. — Не обсъждайте с никого вашето неотдавнашно пътуване до Марс.

— Какво пътуване?

— Ами това, което частично помните — уклончиво отговори Макклейн. — Дръжте се така, сякаш нищо не се е случило. И не ми задавайте въпроси. Просто послушайте съвета ми. Така ще е най-добре за всички. — Макклейн забеляза, че силно се поти. — Извинете ме, но ме чака много работа, имам и други клиенти…

Той стана и изпрати Куейл до вратата.

— Фирма, която така си върши работата, не бива да има никакви клиенти! — заяви Куейл и тръшна вратата.

 

 

Седнал в таксито, той мислено формулираше жалба до Търговското бюро. Безусловно, негов дълг е да предупреди хората какво в действителност представлява фирмата „Спомени, Инк.“. Щом се прибра у дома, той седна зад пишещата машина, отвори чекмеджето на бюрото и потърси лист хартия. И забеляза малка позната кутийка. Кутийката, в която внимателно беше сложил на Марс образци от местната фауна и която след това незаконно беше прекарал през митницата. Отваряйки кутийката, Куейл недоверчиво впери поглед в шестте сгърчени мехурчести червея и едноклетъчните организми, които им служеха за храна. Всичко беше изсъхнало и покрито с прах, но без усилие можеше да бъде разпознато веднага: цял ден беше обръщал тежките сиви камъни, запознавайки се с новия увлекателен свят.

„Но аз не съм бил на Марс!“, осъзна той. Макар че от друга страна…

На вратата се появи Кирстен с две големи пазарски торби.

— Какво правиш вкъщи през работно време?!

Гласът й както винаги беше гневен и предизвикателен.

— Ходил ли съм на Марс или не съм? — попита Куейл.

— Разбира се, че не си. Би трябвало вече да го запомниш.

— Струва ми се, че съм бил — объркано проговори той. — И в същото време ми се струва, че не съм бил.

— Ами реши най-после.

— Как?! — простена Куейл. — Имам два комплекта факти, но не зная кой от тях е истинският! Може ли да разчитам на теб? Нали на теб нищо не са ти направили!

— Дъг, ако веднага не се вземеш в ръце, слагам край — равнодушно подхвърли тя. — Смятам да те зарежа.

— В беда съм. — Гласът му звучеше хрипкаво и безпомощно. — Може би се побърквам. Надявам се, че не е така, но… може и да е. Това поне би обяснило всичко.

Кирстен oстави чантите, отиде до гардероба и извади палтото си.

— Не се шегувам — тихо произнесе тя, облече се и се върна до вратата. — Ще ти се обадя след няколко дни. Всичко хубаво, Дъг.

— Почакай! — умоляващо промълви Куейл. — Кажи ми, бил ли съм на Марс или не?!

Вратата се затвори. Жена му си отиде.

Най-после.

— Ето това е — разнесе се глас отзад. — А сега, Куейл, вдигни ръце и бавно се обърни.

Наблюдаваше го въоръжен човек в тъмновиолетовата униформа на Междупланетното полицейско управление. И този човек изглеждаше на Куейл удивително познат. Беше го виждал някъде…

— И така, ти си спомни пътуването до Марс — констатира полицаят. — Известни са ни всичките ти действия и мисли, в частност някои от мислите ти по пътя от „Спомени, Инк.“ до вкъщи. Информацията се транслира от предавател в мозъка ти — поясни той.

Телепатичен предавател, използащ жива протоплазма, намерена на Луната! Куейл потръпна от отвращение. Някъде там, в дълбините на мозъка му, живее нещо, което се храни от неговите клетки. Храни се и подслушва. Колкото и да е гадно, това изглежда е истина. За мръсните методи на Интерплан писаха дори вестниците.

— Какво общо имам аз с вас? — изхриптя Куейл. Какво е направил — или е измислил? — И какво общо има всичко това със „Спомени, Инк.“?

— Всъщност, компанията няма нищо общо — обади се полицаят. — Това си е изцяло наша вътрешна работа. — Той почука по ухото си и Куейл забеляза малката бяла слушалка. — Между впрочем, аз и сега слушам всичките ти мисли. Така че предупреждавам те, това, което си мислиш, може да бъде използвано срещу теб. — Последва усмивка. — Всъщност това вече няма никакво значение. С мислите и думите си ти си подписа присъдата. За съжаление под въздействието на наркидрина сподели някои неща с техниците и със собственика на фирмата — къде са те пращали, какво си правил там… Те са изплашени. И проклинат минутата, в която са те видели. И не без основание — замислено добави той.

— Никъде не съм ходил — възрази Куейл. — Това е фалшива памет, неуспешно имплантирана от техниците на Макклейн!

Но след това си помисли за кутийката в чекмеджето на бюрото — с какъв труд се беше сдобил с марсианските червеи! Споменът изглеждаше истински. И кутийката — и тя изглеждаше истинска. Освен ако не я е подхвърлил Макклейн. Може би това е едно от „доказателствата“, за които толкова многословно му обясняваше. „Спомените ми за пътуването на Марс не могат да ме убедят мен самия“, помисли си Куейл, „но за съжаление са убедили Интерплан. Там смятат, че действително съм бил на Марс, и са сигурни, че аз поне частично съзнавам това.“

— Ние знаем не само за пребиваването ти на Марс — съгласи се с мислите му полицаят, — но знаем и че ти помниш достатъчно, за да представляваш заплаха за нас. Да изтриваме паметта ти отново е безсмислено, тъй като ти пак ще отидеш при тях и всичко ще се повтори. Нямаме право да се разправяме с Макклейн и фирмата му. Освен това Макклейн не е извършил никакво престъпление. Също както и ти, строго погледнато. Много добре разбираме, че не си се обърнал към тях умишлено — тласнал те е обикновеният човешки стремеж към приключения. — Полицаят замълча за момент. — За нещастие ти не си обикновен човек: имал си напълно достатъчно приключения. Най-малко от всичко на този свят си се нуждаел от услугите на „Спомени, Инк.“ Не би могло да се случи нищо по-лошо от това на теб и на нас. А също и на Макклейн.

— Защо представлявам заплаха за вас, ако помня своето пътешествие — своето предполагаемо пътешествие! — и какво съм правил там?

— Защото — отговори агентът на Интерплан — това, което си правил там, далеч не съответства на нашия обществен облик на „защитник-благодетел“. Ти изпълняваше особена задача. И всичко това неминуемо ще изплува — благодарение на наркидрина. Кутийката с мъртвите червеи половин година лежи в чекмеджето, от момента на завръщането ти. И нито веднъж ти не прояви и най-малко любопитство. Ние даже не знаехме за съществуването й, докато ти не си спомни за нея по пътя за вкъщи. И ни се наложи да действаме.

Отнякъде се появи още един мъж в униформа на Интерплан. Двамата тихо заговориха помежду си. Куейл трескаво съобразяваше. Сега той си спомняше повече. Полицаят не грешеше за наркидрина. Вероятно в самия Интерплан го използваха. Вероятно? Ами, повече от сигурно!

Той лично бе виждал как инжектират наркотик на затворник. Къде беше това?… На Земята? Не, по-скоро на Луната, реши Куейл, докато все нови и нови картини, изплуваха от дълбините на повредената му, но бързо възстановяваща се памет… Спомни си и още нещо. Целта на задачата. Не беше за чудене, че са изтрили паметта му.

— Господи! — отчетливо произнесе първият полицай, улавяйки мислите му. — Случи се най-лошото. — Той се приближи към Куейл с насочен пистолет. — Ще трябва да те убием. Веднага.

— Защо веднага? — попита вторият агент, нервничейки забележимо. — Да го откараме в централата в Ню Йорк и нека там да…

— Той знае защо.

Първият полицай също силно нервничеше, но по съвсем друга причина. Паметта на Куейл се върна напълно и той отлично разбираше причината.

— На Марс аз убих човек — проговори Куейл. — След като се справих с петнайсет телохранители. Въоръжени.

Пет години го бяха подготвяли в Интерплан за тази задача. Той беше професионален убиец. Знаеше как да се разправя с враговете… И този със слушалките го знаеше… Ако се действа бързо… Револверът изгърмя. Но Куейл вече се бе търколил настрани, мълниеносно покосявайки въоръжения агент, и веднага взе на прицел втория.

— Улови мислите ми, но аз все пак направих това, което исках — изхриптя, опитвайки се да си поеме дъх.

— Той няма да стреля, Сам — промълви падналият агент. — Той разбира, че това е краят му. Предай се, Куейл. — Полицаят се изправи на крака, като се кривеше се от болка. — Ти няма да използваш оръжието. А ако ми го дадеш, обещавам ти да не те убивам. Нека началството да решава. Може отново да ти изтрият паметта. Не знам.

Стиснал револвера, Куейл изскочи от апартамента си. „Ако ме преследвате, ще ви убия, така че не ви съветвам“, помисли си той. Не го преследваха. Очевидно полицаите бяха уловили мислите му и не смятаха да рискуват. Беше оцелял — засега. А по-нататък какво?

Куейл се вля в потока от пешеходци. Главата му гореше. Но поне се спаси от смъртта. За малко да го застрелят в собствения му дом. Рано или късно ще го направят. Като го намерят. А с предавателя в главата това няма да отнеме много време.

Каква ирония на съдбата… Той беше получил всичко, за което мечтаеше. Всичко, което бе поискал от „Спомени, Инк“ — приключения, подвизи, операция на Интерплан, тайно и опасно пътешествие на Марс, където залог бе самият живот… Хубаво е, когато такива работи са само спомени.

 

 

Куейл седеше на една пейка в парка и наблюдаваше ято „нахалнички“ — докарани от луните на Марс полуптици, способни дори при голямата земна гравитация свободно да се реят във въздуха. Може би ще успея да се върна на Марс, размишляваше той. И тогава какво? На Марс ще бъде по-лошо. Политическата организация, чийто ръководител той беше ликвидирал, ще го засече на секундата. Освен Интерплан ще ги има и тях. Интересно, чуват ли мислите ми?… Това е най-прекият път към побъркването — да си седиш сам на пейката и да си представяш как се стеснява пръстенът от преследвачи… Куейл се наежи, изправи се на крака и безцелно се заразхожда, пъхнал ръце в джобовете. „Където и да отида, винаги ще бъдете с мен. Докато нося в главата си това дяволско устройство. Хайде да се договорим“, мислеше той — за себе си и за тях. „Наложете ми отново фалшива памет, че съм живял сив скучен живот. Че никога не съм бил на Марс. Че никога не съм държал оръжие в ръцете си. Че никога не съм виждал отблизо униформа на Интерплан.“

— Вече ви обясниха — произнесе глас в главата му. — Това няма да е достатъчно.

Куейл застина на място.

— Вече сме поддържали връзка с вас по подобен начин — продължи гласът. — На Марс, когато бяхте наш оперативен работник. И сега отново. Къде се намирате?

— Крача към смъртта. От вашите куршуми. Откъде знаете, че това няма да е достатъчно?

— Ако ви имплантираме комплект от спомени на обикновен човек, ще почувствате… безпокойство. И неминуемо ще се обърнете към Макклейн или към конкурентите му.

— Може да ми дадете не обикновени спомени, а нещо по-ярко — предложи Куейл. — Такова, което да удовлетвори моята жажда. Аз съм мечтал да стана агент на Интерплан — затова и сте ми обърнали внимание. Трябва да намерим замяна — равностойна замяна. Например, че съм бил най-богатият човек на Земята, но съм пожертвал всичките си пари за култура и образование. Или че съм знаменит изследовател на космоса. Нещо в този дух.

Мълчание.

— Опитайте — отчаяно се помоли Куейл. — Привлечете вашите блестящи военни психолози, разкрийте моето най-съкровено желание… Жени! Хиляди жени, като при Дон Жуан. Някакъв междупланетен обесник — с любовница във всеки град на Земята, Луната и Марс. Само че всичко това вече съм го зарязал — омръзнало ми е. Е?

— И ще се предадете доброволно? — попита гласът в главата му. — Ако се съгласим на такова решение? Ако то е възможно?

— Да — отговори Куейл след кратко колебание. — Ще рискувам с надеждата, че няма просто да ме убиете.

— Какво пък, ще разгледаме предложението ви. Но ако не се получи, ако истинската ви памет отново започне да се възвръща… — гласът направи пауза. — Ще се наложи да ви ликвидираме. Е, Куейл, още ли искате да опитате?

— Да — реши той. Алтернативата беше незабавна смърт. Така поне имаше някакъв шанс.

— Явете се в централата в Ню Йорк, дванайсети етаж. Веднага ще се заемем за работа и ще се опитаме да определим вашата истинска и абсолютна мечта. След това ще ви закараме в „Спомени, Инк.“. И — късмет! Дължим ви това. Вие бяхте добро оръдие.

В гласа не се долавяше никаква заплаха. Те — организацията — изглежда изпитваха към него някаква симпатия.

— Благодаря — каза Куейл.

И тръгна да търси такси.

 

 

— Имате много интересни фантазии, господин Куейл — заяви възрастният психолог със сурово лице. — Вероятно не си давате сметка съзнателно за такова желание. Дори не мечтаете и не го допускате. Често се случват такива неща. Надявам се, че няма да се огорчите много, когато разберете истината.

— По-добре да не се огорчава — отривисто излая старшият полицейски офицер. — Ако не иска да получи куршум.

— За разлика от желанието да станете таен агент — невъзмутимо продължи психологът, — което, най-общо казано, е продукт на зрелостта и съдържа рационално зърно, вашата детска фантазия е толкова нелепа, че не я осъзнавате. Тя се състои в следното: вие сте на девет години, разхождате се из някаква селска местност. Точно пред вас се приземява космически кораб с неизвестна конструкция и от неизвестна звездна система. Корабът е невидим за всички освен вас, господин Куейл. Пътниците му са малки безпомощни същества, подобни на полските мишки. Те обаче смятат да завоюват Земята. Десетки хиляди такива кораби незабавно ще нахлуят, ако този челен отряд каже „да“.

— И аз, по всичко личи, ги спирам — каза Куейл, усещайки едновременно интерес и презрение. — Смачквам ги един по един. Сигурно ги стъпквам с крак.

— Не — търпеливо възрази психологът. — Вие спирате нашествието, но не като ги унищожавате, а като проявявате състрадание и доброта, макар че чрез телепатията — техният начин на общуване — сте разбрали защо са дошли. Те никога досега не са срещали такива хуманни черти у разумни същества. И за да покажат колко високо ценят това, сключват с вас договор.

— Докато съм жив, Земята е в безопасност! — досети се Куейл.

— Точно така. — Психологът се обърна към офицера от Интерплан. — Тази мечта напълно съответства на личността му, независимо от демонстрираната ирония.

— По такъв начин, със самото си съществуване аз спасявам Земята от покоряване — проговори Куейл, чувствайки растяща вълна от удоволствие. — Значи аз съм най-важният, най-значителният човек на Земята! Без дори да си мръдна пръста!

— Да, сър — потвърди психологът. — Това е крайъгълният камък на вашата психика. Детска мечта за цял живот, която без наркотиците и дълбоката терапия никога не бихте признал пред себе си. Но тя винаги е била във вас, отишла е в подсъзнанието ви, но не е изчезнала.

Старшият полицейски офицер се обърна към напрегнато слушащия Макклейн.

— Ще можете ли да му имплантирате подобна фалшива памет?

— В състояние сме да реализираме всяка фантазия — отговори Макклейн. — Честно казано, налагало ми се е да слушам истории, къде по-странни от тази. След двайсет и четири часа той няма да иска да спасява Земята. Той искрено ще вярва, че е спасител на човечеството.

— В такъв случай започвайте работа — заповяда офицерът. — Ние предварително изтрихме паметта му за пътуването до Марс.

— Какво пътуване до Марс? — попита Куейл.

Никой не му отговори. След малко всички се спуснаха надолу. Куейл, Макклейн и старшият офицер се качиха в колата и потеглиха за Чикаго, към „Спомени, Инк.“.

— И се постарайте този път да няма грешки — многозначително посъветва полицаят.

— Всичко ще бъде като по вода — промърмори Макклейн, потейки се силно. — Нищо общо с Марс или Интерплан… Гледай го ти, с голи ръце да спреш нахлуване от друга звездна система. Какво ли не си измислят децата… При това с милосърдие, а не със сила. Оригинално. — Той си избърса лицето с кърпа. Всички мълчаха. — Даже трогателно.

— Но самонадеяно — непреклонно отсече офицерът. — Тъй като след смъртта му нахлуването все пак ще се състои. Най-грандиозната мания, която съм срещал. — Той метна на Куейл неодобрителен поглед.

— Като си помисля, че такъв човек е получавал заплата при нас…

Най-накрая пристигнаха в „Спомени, Инк.“, Чикаго, и предадоха Куейл на Лоу и Килър. След което Макклейн, полицаят и секретарката Шърли се върнаха в кабинета — да чакат резултата.

— Да приготвя ли пакет за него? — попита Шърли.

— Разбира се. Комбинация от пакети 81, 20 и 6. — От големия шкаф Макклейн извади съответните пакети и ги постави на масата. — От пакет 81 — вълшебна пръчка, подарена на клиента, тоест в случая на господин Куейл, от пришълците. В знак на признателност.

— Действа ли? — живо се поинтересува агентът.

— Някога е работела. Но той… хмм… виждате ли, отдавна е изразходвал магическата й сила, целейки наляво и надясно. — Макклейн се изхили и отвори пакет 20. — Благодарност от Генералния секретар на ООН. За спасяването на Земята. И от пакет 6…

— Бележка — подсказа Шърли. — На непонятен език…

— …в която пришълците съобщават кои са и откъде са дошли… — подхвана Макклейн. — Включваща подробна звездна карта с маршрута на полета им. Разбира се, всичко това е на техния език, така че е невъзможно да бъде разчетена. Но той помни как са му я чели… Това трябва да се отнесе в дома на Куейл — каза той на офицера. — За да го намери. И да се убеди във фантазиите си.

Селекторът иззвъня.

— Господин Макклейн, извинете за безпокойството. — Беше гласът на Лоу. Макклейн замря. — Тук става нещо. Моля ви да дойдете. Както и миналия път, Куейл добре отреагира на наркидрина, но…

Макклейн скочи от мястото си…

 

 

Дъглас Куейл лежеше на леглото с притворени очи и дишаше бавно и равномерно, смътно осъзнавайки присъствието на хората наоколо.

— Започнахме да го разпитваме — произнесе Лоу с побеляло от ужас лице. — Необходимо ни беше точно да определим мястото за налагане на фалшивата памет. И ето…

— Заповядаха ми да мълча — промърмори Куейл със слаб глас. — Аз не трябваше и да помня. Но може ли да се забрави такова нещо?

Да. Такова нещо трудно се забравя, помисли Макклейн. Но на тебе ти се е удавало — досега.

— Подариха ми документ от благодарност. На техния език — шепнеше Куейл. — Скрил съм го вкъщи. Ще ви го покажа.

— Съветвам ви да не го убивате — каза Макклейн нa влезлия офицер. — Иначе те ще се върнат…

— И невидимата вълшебна пръчка-унищожителка — продължи да мърмори Куейл. — Така убих онзи човек на Марс, изпълнявайки задачата на Интерплан. Тя е в чекмеджето на бюрото. При кутията с мехурчестите червеи.

Офицерът мълчаливо се обърна и излезе от стаята.

Всички тези „веществени доказателства“ мога да си ги прибера обратно, помисли Макклейн. В това число и благодарността от генералния секретар на ООН. В края на краищата…

Скоро ще има истинска.