Петър Бобев
Опалите на Нефертити (5)

Том Риджър заспа към разсъмване. Стори му се, че само бе дремнал, когато се събуди. Не разбра от какво. Протегна се, размаха ръце и заскача на място да посгрее премръзналото си тяло. После тръгна да обиколи постовете. На долния край завари Хари Плешивия.

— Нещо ново? — запита инспекторът.

— Нищо! Ни дивак, ни дявол!

И ей тъй, само да се намира на приказка, добави:

— „Паничката“ слезе надолу с черния. На камили.

Понякога на Крум Димов викаха на подбив Паничката. Той беше отличен мерач с пушка и с револвер по изхвърляни във въздуха чинийки. Не пропускаше. Пробиваше метната кибритена кутия. Но не това умение предизвикваше насмешката. Всички знаеха, че той не може да стреля по жива цел. Никой не бе го виждал да убие кенгуру, динго или дори птица. Говореха, че веднъж трябвало да арестува някакъв крадец. Но крадецът хукнал. Крум му извикал: „Стой!“ И макар че оня не спрял, не посмял да гръмне. Тъй го изпуснал.

Том настръхна.

— Накъде отидоха?

— Да видят убития.

Инспекторът се замисли. Да видят убития! А защо не му се обадиха? Том още беше инспектор. Защо го пренебрегваха?

Той поклати глава. Не! Не беше за убийството. За нещо друго. Какво ли? И защо с черния следотърсач, който вчера цял ден се въртя извън лагера? Дали Бурамара, този черен хитрец, не бе набарал някое още по-богато находище на опали? И сега бе отвел натам приятеля си скришом. А разследването на убийството беше само залъгалка? Може би тая вчерашна тревога с търкулнатия от планинските аборигени камък е била също лъжлива, целеща да изплаши опалотърсачите, ако им хрумне да ходят нататък.

— Ще ги настигна! — рече той на Плешивия Хари. — Трима ще се оправим по-лесно.

Отвърза една камила и се нагласи в седлото. После тръгна по дирите им. Мракът още не се бе разсеял. Само на изток, иззад черната ивица на пустинния кръгозор, се разгаряше слабо лилаво зарево. Наблизо светеха като намазани с фосфор белите клони и стъблото на евкалипт-привидение. А под него? Том мигновено залегна, извади пистолета, вдигна предпазителя. Отдолу стоеше рошав дивак с вдигнати ръце. В следната секунда щеше да запрати копието…

Инспекторът се изправи посрамен. Добре, че не го видя никой. Изтупа праха от коленете и дрехите си. По тези краища има много тревни дървета с високи стволове, облечени с изсъхнала ланшна шума и кичур свежи листа на върха като туфа трева. Повечето са с едно стъбло, право като колона. А тревното дърво, наричано „чернокожия“, се разклонява и в мрака, особено при уплашени хора, заприличва на дебнещ абориген.

Денят настъпи изведнъж, както става по тия географски ширини. Лилавото сияние се разгоря, запламтя, полази по небосвода като савана, обхваната от пожар, и избухна във взрив от ослепителна светлина и жар. Евкалиптовите дънери, акациите, храстите проточиха дълги синкави сенки върху червената пръст и побелялата трева. Слънчевите лъчи наситиха въздуха с нежен златист дим. От клоните се разкрякаха пъстри какаду. Рояк вълнисти папагалчета се спуснаха като зелен облак на земята, да търсят изровени семена. Десетина ему танцуваха под разкривената акация, като разтърсваха перушината си, за да я оправят. Няколко кенгуру, седнали на опашките си, се чешеха с привидно непохватните си задни крака. Два самеца, отделили се от стадото, бяха захванали рано-рано сутрешния си дуел, като си нанасяха бързи, отсечени удари с предните си лапи като боксьори. Том неволно се усмихна, като си припомни как е произлязло името „кенгуру“. Първите заселници запитали аборигените как се нарича това дългокрако животно. А те отговорили: „Кен-гу-ру!“ Това на езика им означавало: „Не разбирам!“ По едно време с ловък напад по-старият боец успя да хване главата на противника си, опря се на опашка и с мощен замах на задните си крака разпра корема му. Но и раненият свари да го докачи с единия от нокът. Рукна кръв. В този миг женските, които досега оправяха съвсем безучастно тоалета си, без да поглеждат кървавия рицарски турнир, се озърнаха неспокойно. Малките мигновено се шмугнаха в торбите им. Иззад близкия скреб от преплетени акации изскочиха две кучета динго и се втурнаха сред стадото. Женските сякаш литнаха, понесоха се през степта с огромни десетметрови подскоци. Окървавените съперници се спуснаха да ги догонят. Но ето, насреща им се изпречи дълга ивица скреб, подобен на триметров жив плет. Ако бягащите животни речеха да го заобиколят, дивите кучета щяха да им пресекат пътя. И те не го заобиколиха. Прелетяха над него в гигански скокове. Само тежко раненият самец, изтощен от загубената кръв, не успя да премине препятствието, блъсна се в бодливата преграда и се свлече назад. В следния миг дингата впиха зъби в гърлото му.

Том Риджър укроти камилата и продължи пътя си. Динго не е опасен за хората. Избягва ги. Човекът е страшен враг. Всеки носи пушка или пистолет. Умното животно е разбрало, че зъбите са безсилни срещу куршума. В тоя континент по-голяма заплаха за хората са змиите. Том настръхна, като си представи гъмжилото от змии, сред които живееха. И подивелите биволи. Някои ловци смятат бивола за по-опасен и от лъва. В тая пустинна област нямаше и биволи. Те скитат, на север, из горите и блатата.

Достигнал едно възвишение, обрасло с мулга скреб, той съзря в далечината двете камили. Спря да ги проследи, незабелязан оттук. Изчака съвсем малко. Те не свиха настрани, както той подозираше, за да се върнат към планината, а продължиха напред, където се виждаше безбрежната пустиня с нейните червени хълмове. Том ги последва на часа. Какво пак беше хрумнало на тоя българин? Дали наистина да разследва убийството?

Тревата отново позеленя. Изглежда болестта, за която говореше Мария, още не беше допълзяла дотук.

Мария! При спомена за това име той неволно замечта. Нищо, че сега го отбягваше. Той, който никога не се бе смятал стеснителен, пред нея губеше самообладанието си. Ставаше направо срамежлив като манастирска послушница. Полудяваше понякога от това. Че няма ли поне веднъж да го погледне малко насърчително? Не смееше да й загатне за чувствата си. Отлагаше за следващия път. Чакаше поне веднъж да го срещне с топли очи. А те сякаш не очи, а студени опали. Едно го утешаваше. Надяваше се, че това е само в началото. А после всичко ще се промени. Жените чувствуват кой е мъжът, който ще ги покори, и по инстинкт му се противопоставят, за да засилят чувствата му. Сега той е прост инспектор, с малко странични доходи. Но утре, когато натъпче една торба с опали, дори да не е мислила, тя ще го погледне с други очи. Жените обичат силните мъже: някога оня, който е размахвал най-добре тоягата; после тоя, който е въртял най-ловко меча; сега тоя, който има пари. Черните опали ще му докарат купчина пари. Нека тя си разправя, че опалът е прост силициев двуокис като пясъка; че разтвореният в топлата вода силициев двуокис най-първо се утаява из пукнатините под формата на опал, а после с остаряването си се превръща в халцедон и накрая — в прост кварц. И диамантът е прост въглерод. Нека Том да се сдобие с повече такъв кварц, пък тогава да си поговорят! Да си купи къща в Кю, аристократичния квартал на Мелбърн. Достатъчно е една визитна картичка с адрес в Кю, за да ти отвори всяка врата. И в тая къща дворец да въведе нея, горделивката Мария. Да се махне от задухата на Севера, да се прибере в прохладния Мелбърн, да заживее като истински човек, сред всички блага на цивилизацията; в Мелбърн, където въздухът не изгаря гърдите ти и не ги запълва с прах и пясък от пустинята. Да се махне от дивата Алиса с нейните грубияни, където всеки миг някой нехранимайко може да ти забие куршума в гърба.

Тук-там сред зеленината на степта се показваха жълточервени пясъци, обрасли със спинифекс, който на места се разрастваше в сивозелени бодливи атоли. Виждаха се къртичините на торбестите къртици и мравояди. Премина, без да го забележи, ехидна — все едно бодливо свинче, но с дълъг рогов клюн. От този клюн висеше червейообразният й език, с който тя облизва мравките и термитите от дупките им. Том знаеше — цяла Австралия беше палеонтологичен музей, запазил фауната на отдавна отминали епохи. И едни от най-чудноватите й животни са птицечовката и ехидната, сякаш междинно звено между гущерите и бозайниците. Птицечовката не се среща насам, почти е изтребена. Оцеляла е, охранявана от закона, само в югоизточните райони. И двете снасят яйца като влечуги, а отхранват малките си, след като се излюпят, с мляко. Наистина забавно!

Щом като Крум и черният отиваха при убития, Том Риджър трябваше да ги последва. Той подсвирна на камилата и тя леко разтегна крачката си. А бе отвикнал от такава езда. От монотонното клатушкаме главата му се замая като при новаците. Морската болест заплашваше да го хване и върху тоя кораб на пустинята.

Без да изчака колениченето й, той се свлече от седлото. Тича редом с нея цял километър. Чак тогава се покатери пак върху гърбицата й. Все по-често пред краката на камилата взеха да пробягват бодливи жаби и гущери. Значи пустинята беше съвсем близо.

На минаване край един акациев шубрак камилата се дръпна уплашена. Ездачът едва се задържа да не падне. Под храста, без да ги забелязват, се бореха два питона. Не се знаеше кой беше уловил малкото кенгурче, но сега и двата, захапали го от двете страни, бързаха да го налапат. Нито единият отстъпваше, нито другият. И двата го намъкваха с плавни спазми в гърлата си. Вече бяха опрели плътно мордите си. Нямаше накъде. Изведнъж единият с неочаквано широк зев захапа противниковата глава. И започна да я поглъща ведно с общата плячка. Ясно, нямаше друг изход. Не можеше да се върне. Зъбите са извити назад. Забият ли се, не пускат.

Том Риджър не изгледа докрай тая жестока развръзка, а пришпори камилата си. В съзнанието му се мярна неволно сравнение: „Също като нас. Захапали сме опалите. Никой няма да пусне. По-силният, тоя, който раззине по-широко челюсти, ще нагълта другия. Както Бил Скитника… Зле е устроен светът… Защо наистина, за да спечелиш, трябва да вършиш престъпления… Защо?…“

От джоба на ризата му се изкикоти като пияна жена кокабурата. Радиото започваше новата си емисия. В същия миг от евкалиптовото дърво над главата му се обади същинската кокабура. Той вдигна поглед и видя две сиви птици със сини кръпки и нещо като домино на очите. Някои не ги харесват заради мефистофелския им смях. Повечето хора ги обичат. И им прощават малката слабост да крадат детски играчки. „Малкият Джон“, както го наричат с любов белите заселници, е техен нещатен метеоролог. Смехът му предсказва кога ще има буря. Твърдят, че не греши. Не го убиват. Може би са тъй великодушни към него за друго. Птицечовката и коалата са почти пред изтребление поради ценните си кожи. Кенгуруто и емуто се спасиха, защото вкусът на месото им не допадна на европейците. Кенгурското месо се дава само на свинете. Том си припомни рецептата за готвене на кокабура: „Птицата се пуска в тенджерата заедно с един камък и се вари, докато камъкът омекне“.

Инспекторът забърза. Боеше се да не го свари бурята сам в пустинята, далеч от Бурамара, който като всеки туземец никога нямаше да се заблуди. Настигна бившия си помощник при самия труп, тъкмо когато слизаше от камилата.

— Какво означава това? — запита той, като го стрелна със стоманения си поглед.

Видимо изненадан, Крум се овладя навреме. Отвърна бързо:

— Тръгнах нарочно без твое знание.

— И таз добра! А защо, ако смея…

— За да не ми пречиш. Не споделям убеждението ти, че тези убийства са дело на аборигените.

— Докажи!

Крум сви рамене.

— Тъкмо това правя.

И се обърна към следотърсача:

— Хайде, Бурамара! Прочети какво пише в твоята книга!

Чернокожият, мълчалив и намръщен, пристъпи към трупа. През нощта кучетата динго не го бяха открили, а сега лешоядите тъкмо се събираха над него и се виеха в стесняващи се спирали.

Двамата полицаи се отделиха настрана да не пречат. Запалиха цигари.

Бурамара подхвърли през рамо, още преди да е обърнал трупа, преди да е погледнал лицето му:

— Скорпиончето!

Двамата, засега бездейни зрители, възкликнаха едновременно. Не им мина през ум да проверят твърдението му. За туземния следотърсач отпечатъкът от стъпката е все едно снимка на лицето. Крум си даде сметка, че през цялото време бе очаквал именно това.

— Види се — проговори като че ли на себе си Том Риджър, — изровил е хубав камък от шахтата на Плешивия и е хукнал с него. А диваците са го настигнали…

Крум поклати глава.

— Или пък е заклал Бил Скитника. Затова е побягнал. А друг, който го е дебнал, го е пречукал, за да му грабне плячката…

— А копието?

— Копието усложнява въпроса. Но и европейците умеят да хвърлят копие. Между тях са и световните шампиони.

Докато те разговаряха така, Бурамара се въртеше в сложен зигзаг около жертвата, надничаше, докосваше с пръст някоя следа, опипом проследяваше очертанията й, дълбочината й, после се навеждаше до някой тревен стрък, сравняваше праха по него със съседните листенца, разглеждаше други смачкани стръкове, изравяше нещо из пясъка, другаде извайваше с пръсти някакви отпечатъци.

Най-сетне се изправи. Лицето му, покрито с едра пот, изглеждаше непроницаемо, ще речеш, грубо издялано само с брадва от червена евкалиптова дървесина.

— Е, Бурамара! — посрещна го Том. — Какво прочете?

Той като че ли не чу. Отмина то, отдалечи се на около двеста метра, свит, дебнещ, сякаш душеше следите.

— Като хрътка, която прави стойка — засмя се инспекторът. — Само че вместо пред яребица да не се озове срещу бивол.

Крум поклати глава.

— Бурамара не се лъже. И ти му вярваш, както и аз. Жалко, че вече се срещат все по-рядко такива виртуози. Допирът с цивилизацията притъпява способността им да разчитат следите.

— Напоследък забелязвам — подметна Том, — че и нашият виртуоз почва да изпуска фалшиви нотки. И на него ли повлия градският комфорт… Склерозата ли…

Вятърът внезапно се усили. Макар и със закъснение кокабурата и тоя път бе познала. Нажежената пустиня лъхна като отворена пеш. Въздухът се замрежи с облак прах.

— Земята на Австралия лети към морето — подметна Крум, проследил с поглед тъмния облак.

Не се доизказа, защото Бурамара се изправи насреща му още по-затворен в себе си, още по-мрачен.

— Не е дивак! — рече той тихо, но решително.

Крум отново почувствува същата болка в гласа му.

— Убил го е бял човек!

Том се разсмя със своя заплашителен смях, от който трепереха при разпита арестантите му.

— Става нещо е тебе, Бурамара! Да не си надигал нощес шишето? Белите хора имат револвери и пушки. Не мятат копия.

Чернокожият не отвърна. Цветът на кожата му го бе научил да преглъща униженията. Това не направи особено впечатление и на Крум. Началникът му си беше винаги такъв. Само да не сгрешиш нещо, да не му паднеш под прицела. Не ругае, не наказва. Ала насмешката му е по-непоносима от всяко наказание.

Вятърът се усили. Червеникавият облак, който пъплеше от изток, замрежи слънцето. Пясъчният прах започна да пълни очите, да дразни гърлата. До ушите им долетя далечна приглушена музика, тъжната песен на пясъците, едновременно заплашителна и благозвучна. Тук-там се усукаха прашни вихрушки.

— Я да се прибираме! — предложи Том Риджър, търкайки възпалените си от праха очи. — В „Сити“ ще се доразправим.

Крум възрази:

— По-добре да изчакаме още няколко минути! Да проверим изводите на Бурамара. Мине ли бурята, следа няма да остане.

Следотърсачът не го остави да се доизкаже.

— Готов съм! — рече той.

Крум го погледна ободрително. Том също кимна с глава, стиснал устни в решителна гънка.

Бурамара започна:

— Убиецът е опитал да заличи следите, все едно драскал по написана книга. Но Бурамара я прочете. По-трудно, но я прочете.

Не гледаше никого в очите. Само капките пот по грубото му лице под широкополата шапка се бяха уголемили. От напрежението ли, от жегата ли? Болен ли беше нещо?

— Скорпиончето е вървял бързо — продължи следотърсачът. — Крачката му е голяма, хвърляла е пясък назад. Тук се е спрял. Обърнал се. Стъпките му са успоредни, но раздалечени. Значи е застанал ей тъй!

И зае позата на човек, който очаква нападение с изваден пистолет. После продължи, като за по-голяма убедителност показваше с нужното движение всяко описвано действие.

— Убиецът е тичал. Следата от носовете на обувките с по-дълбока. Когато видял пистолета, спрял. Вдигнал ръце. Тъй тялото натежава на пръстите, там отпечатъците са по-дълбоки. Ако дигнеш само едната ръка, същият крак оставя по-дълбока следа, а другият натежава на пръстите. Двамата заговорили. Убиецът свалил ръцете, приближил се. Скорпиончето прибрал пистолета. Двамата седнали на този камък. Убиецът с по-тежък. Избърсал повече прах от камъка. Запушили. Ето пепелта. Ето единия фас, ето другия. После станали. Скарали се пак. Стъпките тъпчат една връз друга, ту по-плитки, ту по-дълбоки.

Том подметка насмешливо:

— Жалко, че не с европеец. Ще пише чудесни сценарии за криминални филми. Ще надмине Конан Дойл. Както с отпуснал юздите на въображението си, няма да се учудя, ако накрая обвини някой от нашите хора, та дори теб или мен. За по-ефектно.

Крум, който имаше пълна вяра в следотърсача, тоя път също се поколеба. Той беше полицай, длъжен да не се доверява никому, дори на най-близкия приятел, дори и на себе си. Знаеше случай на извършено престъпление от полицай с раздвоено съзнание. Отново погледна ножа на Бурамара. Връзката с убийството на Бил Скитника се уплътни. Туземците имат склонност да послъгват като всички подтискани хора. Дали и Бурамара…

Сякаш не чул насмешката на инспектора, не усетил подозрението на помощника му, черният следотърсач продължи, като че ли четеше написано и подвързано в папка следствено досие, подкрепено с показанията на свидетелите и самопризнанието на обвиняемия:

— Тогава убиецът опрял цевта в гърдите на Скорпиончето и стрелял. Скорпиончето паднал по очи. Ето кръвта, засипана после с пръст. Обърнал го по гръб да го претърси. Взел това, което му трябвало. После събул обущата си и тръгнал бос. Отсякъл един прав клон от онази мулга акация, заострил го като туземно копие, отнесъл убития на пясъка и забил копието в гърба му, в раната от куршума. Обиколил мястото няколко пъти да остави повече боси следи и опитал да заличи старите с метла от клони. Опитал, ама не успял. Само човек, който вижда следите, може да ги заличава. Когато не ги вижда, само разхвърля пясъка, все едно драще между редовете, а не по самите редове.

Крум го прекъсна:

— Сигурен ли си, че босите дири не са на абориген?

— Чернокожите имат по-широко ходило. Палецът е по-раздалечен. Те ходят по нажежената земя спокойно, а белият се криви. Нека да свърша! После питайте! Убиецът се върнал при трупа, замел и там следите, само че още по-лошо. Хем да се помисли, че туземец ги е изтривал, хем да се забелязват босите отпечатъци. После изтичал на изток, хе до оная скала, оттам тръгнал на запад все по голия камък, като се надявал, че по него не остават дири, стигнал до обущата си, обул се и поел на запад.

Том Риджър мълчеше, загледан упорито в земята. Когато чу, че следотърсачът е свършил, запита:

— Бурамара, най-важното, което ти каза, е, че Скорпиончето е убит с куршум, а не с копие. Ей в това трябва да ме убедиш, за да повярвам и аз, че престъплението не е дело на дивак.

— Ще докажа! — изръмжа през стиснати зъби Бурамара. — Ела!

Той ги отведе при трупа.

— Гледай! Край раната дрехите са опърлени. Наведи се! Още мирише на барут.

Двамата полицаи стояха замислени. Види се, изводите му бяха убедителни. Том Риджър сложи ръка на рамото му.

— Сега остава да ми кажеш още едно. Кой го уби? Тогава Бурамара вдигна глава.

— Ти! — рече той глухо, но решително.

Том Риджър успя да се овладее, стиснал устни в тясна рязка. Ясно, беше подценил способностите на следотърсача. После заговори с леден глас:

— Бурамара, нямам време за плоски шеги. Ако знаеш нещо, кажи го! Или мълчи!

— Знам! Убиецът си ти! Дошъл си с обущата на Хари. Но ти си по-тежък. Стъпваш навън. По това познах, че не е Плешивия, макар и с неговите обуща. Познавам и твоята боса стъпка. Знам как „диваците“ правят копията си. Знам коя марка цигари пушиш ти и коя Плешивия. Намерих и гилзата ти. Знам, че жилото на твоя пистолет бие капсата малко накриво. На всичко отгоре и твоите очи сега казват, че съм прав.

Опомнил се от смайването си, Крум Димов стисна зъби. Първата му мисъл беше: „Ех, Бурамара! Защо ми усложняваш живота?“ После дойде другото, гражданското съзнание. Той беше все още полицай. Най-малкото гражданин. А насреща му стоеше вулгарен убиец. Крум посегна към оръжието си. Но Том Риджър, очаквал този момент отдавна, го превари.

— Не мърдай! — изкрещя той с насочено дуло. — Да се обясним!

Крум промълви, смазан от неочакваното разкритие:

— Какво ще се обясняваме? Длъжен съм да те арестувам!

Том възрази:

— Вярно е, аз го убих. Но знаеш ли защо?

— За мен това не е важно. Ще го кажеш в съда.

— Важно е! Скорпиончето беше крадец. Отмъкнал беше опала на Хари Плешивия. И аз го гонех като крадец, той отказа да го върне, заплаши да ме убие и аз в законна самоотбрана…

— Защо после заби колието в раната?

— Туй пък заради теб. Да те спечеля в борбата против диваците. Виждах, колебаеш се. А трябва да очистим околността от тях. Иначе няма да ни оставят на мира.

Тия отговори съвсем не бяха приемливи, ала все пак бяха някакви отговори. Крум постави последния си въпрос:

— Защо тогава не върна опала на Хари? Защо мълча?

— Ако го направех публично, през нощта някой щеше да го пречука. А не сварих да го намеря насаме.

— Все пак трябва да те арестувам! — натърти упорито Крум.

Том Риджър отстъпи няколко крачки, без да сваля оръжието си. Познаваше силата на инак кроткия българин.

— Ако ме предадеш на съда, ще повлека и теб в затвора. Ще покажа чека, ще твърдя, че си ми съучастник в търговията с египетските находки. Ще посоча случаите, когато си освобождавал заловените мошеници.

— Пусках ги на твоя отговорност.

— Значи почна да се оправдаваш? — засмя се Том. — Това ще доказваш и ти в съда.

Крум се поколеба. Наистина при следствието доверчивостта му можеше да се изтълкува като съучастничество. Имаше реална опасност да влезе в затвора и той.

Бурамара, изпълнил своята задача, затворил се отново в черупката на своето безучастие, каза:

— Идва вили-вили!

Това е смерч, ужасът на пясъчния океан. Сякаш не го чул тоя път, инспекторът изведнъж заговори кротко, примирително:

— Круме! Да останем приятели! Да кажем, че са диваците, и да сложим точка! Да станем съдружници, както сме приятели! Ако сме заедно с теб, никой от ония негодяи не ще опита да ни се противопостави. Ще им поискаме десетък от добива. Който откаже, ще го прогоним. Аз вече имам няколко добри момчета там. Само ти ми липсваш. Ще забогатеем, ще станем милионери…

Крум процеди през зъби:

— След Бил Скитника и Скорпиончето кой е наред?

Том поклати глава.

— За Бил, виж, не знам. Все си мисля, че са диваците. Та кажи! Дай ръка! И светът ще бъде наш!

Внезапно с рязко движение Крум посегна към пистолета си. Ала противникът му го превари. Натисна спусъка. Ведно с гърмежа Крум се свлече на земята, а Том отстъпи назад, като не преставаше да стреля по Бурамара, който се бе метнал като кенгуру зад близката скала. Тогава чу вика на Крум, който се бе надигнал на лакти и вдигаше насреща му пистолета си.

— Стой! Ще стрелям!

Том знаеше, прицелът му беше безпогрешен. Затова избърза. Стреля пак. То се знае, не улучи тъй отдалече. Беше слаб стрелец. Най-леко му беше от упор.

В съзнанието му просветна бегла надежда. Паничката не беше способен да убие човек.

Крум натисна спусъка. Но верен на себе си, не насочи оръжието си в тялото на престъпника, а в ръката му. Куршумът разкъса кожната гънка между палеца и показалеца, които изпуснаха пистолета. Тъй, обезоръжен, видял как от едната страна Крум надига повторно цевта, а от другата Бурамара, който се готвеше да метне ножа си, Том Риджър обезумя от страх. Побягна назад и се метна на камилата си, без да изчака коленичването й. Тогава се сети. Подгони пред себе си камилите на враговете си. Тъй вече нямаше да го настигнат.

Чак сега разбра, че бурята бушуваше. Беше оглушал от грозния й грохот. Дюната, която се издигаше насреща му, сякаш оживя. По острия й гребен се източи като дим облаче пясък. Задимиха и другите дюни. Небето, зловещо зачервено, надвисна над земята. Пясъкът вреше като клокочещ казан. Червената мъгла се надигна, забули слънцето, което продължи още малко да се търкаля като огнено кълбо в пясъчния хаос. И накрай угасна.

Том Риджър бързаше да се измъкне от пустинята, да поеме пътя към лагера, да превари самума. Той превърза с кърпа ранената си ръка, а с другата опъна юздата. Смутени като него, трите камили пръхтяха, издухваха нахлулия в ноздрите прах. Но чакай! Къде отиваше той? Не беше ли минавал вече оттук? Фучащият вятър още не бе успял да замете следите на трите камили. Значи въртяха се в кръг.

И ето, през кървавата мъгла той видя вили-вили. Като гигантска фуния с върха нагоре пясъкът се усукваше в ревяща вихрушка и се носеше подобно на чудовищно въже към висините, там, където би трябвало да бъде синият небосвод, а сега трещеше същият пясък, който се ронеше под краката на животните, който запълваше дрехите, устата, очите и ушите му. Диваците смятат, че небето е мъж с крака на ему. Вили-вили, смерчовете са щраусовите му крака.

Том усещаше, че се задушава. Сърцето му се бъхтеше пресилено в запълнените с прах дробове. Гърлото и устата му се напукаха в кървави рани. При буря диваците лягат на земята, омотават глави с трева и чакат. Но той не можеше да чака.

Една-единствена радостна мисъл проблясваше сред ужаса на стихията. Камилите бяха с него. А Крум и Бурамара трябваше да вървят пеш. При това Крум ранен. Бурята можеше да му помогне. Тя да ги премахне от пътя му.

Само да се измъкне! Той да оцелее! Да стигне в „Сити“, да събере хората си, да ги излъже, че Крум го е нападнал, и да ги поведе. Досега той смяташе помощника си за лекомислен младеж, с когото можеше да си играе както ще. А тоя път — каква твърдост! Или не — тоя път направо глупост! Защо трябваше да воюват? Какъв смисъл имаше това?

А бурята се усилваше. Животните вече не можеха да се задържат на крака. Клекнаха сами, свряха муцуни между предните си нозе. Скочи на земята и Том Риджър, сгуши се на завет между тях. Омота главата си с покривката на седлото. Преди това видя, че смерчът наближава. Пясъкът завря. Пустинята сякаш беше полудяла и бълваше във въздуха взривове от пясък, като се кикотеше с гръмкостта на оръдейни изстрели.

Нещастникът чувствуваше, че умира. Въздухът не му стигаше. Главата му пращеше от болка. Пред очите му се нижеха кошмари, един от друг по-ужасяващи. Ето, вързан за огромна лопата, той полита в напалена пещ редом с хляба за печене. Ето, попаднал е в мътна река и грамаден крокодил е захапал главата му, стиска с челюсти и го влече надолу към тинестото дъно да го удави. А зъбите се впиват все по-дълбоко и по-дълбоко в черепа му.

И камилата до него се задушаваше. Пясъкът ги засипваше с тежка, нажежена пряспа. Навяваше отгоре им нова дюна…