Петър Бобев
Опалите на Нефертити (17)

При страшния взрив Гурмалулу не изтрая. Побягна с чернокожите воини по стръмната урва, която единствена водеше към равнината. Наоколо се надигаха заплашителни и причудливи скали, подобни на каменна гора, по която трептяха огньовете на залеза като отблясъци на далечно пожарище. Дълбоко под него се белееше като сняг изсъхналата савана, която неусетно преливаше във вълните на бакъреночервените дюни, очертани с виолетовите откоси на резките сенки.

Внезапно той трепна. Чу името си. Настръхнал се озърна. Зад една канара видя Том Риджър, овързан с въжета, захвърлен на земята, изоставен от чернокожите, които го бяха пленили. Гурмалулу го отвърза начаса. Том се изправи и го повлече към една скала, откъдето се виждаха добре наведените над умиращия фараон Крум и Мария, а до тях седналият безучастен следотърсач. Така скрити, те изчакаха да свърши изповедта на нещастния Ехнатон, изчакаха, докато Крум и Бурамара му изкопаха гроба и го положиха в него, изчакаха ги да тръгнат и те по пътеката подир пръсналите се из степта чернокожи. Том не посмя да ги нападне, защото и по численост, и по сила неприятелите му го превъзхождаха. Не знаеше дали е въоръжен Крум, а да излезе така, без да знае как ще бъде посрещнат, не се осмеляваше.

И когато тримата, братът, сестрата и Бурамара, се изгубиха в мрачината, той хвана ръката на Гурмалулу.

— Нали помниш? Ти си ми бумерангът!

— Помня — изфъфли чернокожият.

— Ще правиш, ще струваш — ще убиеш мистър Крум!

— А уиски? — запита Гурмалулу, разтреперан от жажда.

— Пиенето после! По-напред ще го заслужиш!

Гурмалулу почеса брадата си.

— А защо мистър Том не го убие? Има гръм.

— Защото той вече знае какво може да очаква от мен и няма да ме пусне до себе си.

— Той ще убие бедния Гурмалулу!

— Крум не убива. А пък ти не си чак толкова глупав, че да му се оставиш. Ще се присламчиш към тях, уж си останал сам и си тръгнал да търсиш племето си. Ще го праснеш с тояга по главата или ще го блъснеш в някоя яма… Какво да е, но докато е жив, да не се връщаш…

— А уиски?

— Колкото по-рано свършиш тая работа, толкова по-рано ще получиш уиски.

Двамата тръгнаха надолу, когато вече се бе стъмнило съвсем. Нощуваха на километър от огъня, край който бяха легнали да спят Крум и Мария. Гурмалулу опита да се доближи до тях, за да изпълни бързо-бързо задачата си и да заслужи по-скоро наградата. Ала се върна тозчас. Бурамара не спеше. Бодърствуваше.

Чак на разсъмване, след като видяха, че тройката отново пое на път, Том и Гурмалулу се приготвиха да ги последват. Гурмалулу щеше да ги настигне, за да изпълни задачата си, а Том Риджър в туй време щеше да ги следва отдалеч така, че никой да не го забележи, да не буди подозрение. За всеки случай, за по-голяма увереност, той уточни посоката на движението им — щеше да върви, дори ако изгубеше следите им, все на изток така, че сянката да остава все от дясната му страна.

— А има ли вода по пътя? — запита Том.

— Има! — увери го черният. — На няколко места. Разкопаваш пясъка и отдолу излиза вода.

— Отде ще знам къде да копая?

— Отгоре винаги има мушици.

— Това не стига. Разправи ми къде е тая вода, посочи ми някакъв знак. На какво разстояние оттук…

Водачът му гледаше тъпо.

— Гурмалулу знае пътя с крака. С ръка не го знае, та да го посочи. С глава също. Само може да те заведе…

— Няма да ме водиш никъде! Ще свършиш това, за което те пращам. После ще се върнеш! Най-късно след два дни да бъдеш при мен! Тогава ще ти дам уиски, цяла колиба уиски.

Острият поглед на туземеца откри змията, която само за миг бе надзърнала от дупката си. Замахна с камък и смаза главата й. После я извлече навън. Опече я. Двамата я изядоха набързо.

При едно случайно обръщане назад, както дооглозгваше змийските прешлени, Том скочи на крака. На сто крачки от него стоеше човек, брадясал, дрипав, залитащ от умора, едва мъкнещ краката си, повлякъл след себе си тежката лопата.

— Хари! — извика Том, успял да го познае. Човекът се разтрепера. Очите му се окръглиха от уплаха.

— Какво правиш, Хари? Плешивият приближи бавно.

— Умирам от глад! — изфъфли той. — Дай нещо!

— Нищо нямам вече! Хвърлих и последната костица. А ти защо не застреляш някакъв дивеч?

— Свърших патроните. А и какво да стрелям? Всичко избяга.

— Къде са другите?

— Няма други. Водата завлече едни, някои се избиха, трети избягаха. Изгориха лагера.

— А ти? Какво правиш сам тук? Защо не избяга и ти?

Хари изведнъж се опъна:

— Няма! Ще пукна, ама няма да бягам. Отде да знам, че следната копка няма да извади голямото щастие! Отде да знам?

Том сложи ръка на рамото му.

— Тоя път не сполучихме. Ще дойдем повторно. С провизии, с инструменти. Сега ела с мен! Да си ходим!

Искаше му се да има другар, и то истински, бял човек, с когото можеше да разговаря по човешки, на когото да разчита, с чиято помощ да изравни силите си с врага, да добие превес.

Хари отскочи.

— Няма да се махна! Докато не намеря моя опал! Големия опал!

Том отпусна ръце. Стори му се, че прочете в трескавия му поглед искрата на безумието. Извърна се.

— Хайде, Гурмалулу! Да вървим! И след два дни при мен!

Чернокожият драсна върху лявата си ръка две черти с бяла глина. Всяка вечер щеше да изтрива по една. Тъй щеше да отмерва времето до срещата… Иначе щеше да се обърка.

В далечината на юг се виждаше как пъплят три точки. Гурмалулу ускори крачките си. Аборигените са невероятно издръжливи. Могат да вървят по цели дни и нощи без почивка, да изминават по стотина километра денонощно.

И Бурамара беше отличен пешеходец. Ала спътниците му не можеха да издържат на такъв ход. Ще не ще, трябваше да се съобразява с тях. Тъй Гурмалулу успя да ги настигне скоро. Пръв го усети следотърсачът. Обърна се и го измери с недоверчив поглед, с ръка върху ножа.

— Какво искаш? — посрещна го той насред път.

— Гурмалулу е сам, Гурмалулу се бои. Бои се от Змията Дъга, от „ир-мунен“! Нека да ходи с вас. Не иска да яде, не иска вода. Само да не е сам.

Крум склони бързо.

— Защо пък не? Ела! По-голяма дружина, по-добре!

Четиримата поеха отново. Планината беше останала отдавна зад тях, а наоколо се простираше все същата зловеща савана от бели треви, бели дървесни корони и храсти. Мъртва савана, бяла пустош. Сякаш освен тях нямаше друго живо същество. Но не. Влечугите още не бяха загинали. И един заек, който гризеше някаква издънка. Тогава зърнаха и змията, която се готвеше да го нападне. Еднометров млад тайпан поклащаше глава и съскаше заплашително. А дългоухият нито бягаше, нито се вцепеняваше от страх пред злобно изцъкления поглед. Напротив, тъкмеше се за отбрана. И не само за отбрана. Изведнъж заекът се метна напред и захапа неприятеля си за врата. Почна да рита, да драще с нокти. Страшното влечуго се размята лудо. Успя да се отскубне, макар и окървавено. Заекът отскочи назад и пак се сви за скок, сякаш не заек, а мангуста. Връхлетя повторно. Докопа пак шията на врага си. И додето хората се опомнят, змийската глава отскочи, отсечена от острите зъби на гризача. Зрителите на тая невероятна драма гледаха слисани, невярващи на очите си.

— Храбрец! — възхита се Крум.

Мария посочи двете сиви пухчета под храста.

— Майка! Заради децата си. И друго. Австралийските зайци са най-храбрите в света. Защото са най-жестоко преследваните. В подбора са оцелели само дръзките.

Бурамара се обади:

— Зайците не са страхливи. Те само знаят, че са слаби.

Крум го разбра.

— Бих искал — рече той, — да видя колко смел може да бъде един лъв, ако има силата на заека! Какво би сторил един лъв, ако го нападнеше една десетметрова отровна змия?

Възхитени от самоотвержността на победителката, хората взеха жертвата й, а децата й не закачиха. Опекоха тайпана и го оглозгаха набързо.

Тогава решиха да търсят подземната река, която трябваше да бъде някъде наблизо. Споразумяха се така. Белите щяха да останат на мястото, а двамата следотърсачи щяха да тръгнат в противни посоки. Който откриеше водата, щеше да подаде димен сигнал и да остане там, за да изкопае кладенец, а другият щеше да отведе при него Крум и Мария.

Следотърсачите скоро изчезнаха от поглед. Скриха се из падините и безредните обраствания на скреба. Крум се усети безпомощен, изоставен сред степта, без компас, без вода и без оръжие. Затова заоглежда нетърпеливо кръгозора. И ето, оттам, накъдето бе отишъл Бурамара, се издигна едно облаче дим, после второ, трето.

Той вече беше готов да поведе сестра си нататък, когато Гурмалулу дотича запъхтян. И вместо да им преведе сигнала на Бурамара, който гласеше: „Намерих вода! Идвайте“, той им подвикна отдалеч:

— Бягайте!

— Защо ще бягам? — учуди се Мария, преуморена, с подбити от дългия път нозе.

— Бурамара говори с пушека. Бурамара казва: „Идва мистър Том. С още петима. С пушки. Искат да убият мистър Крум. И Бурамара, и Гурмалулу.“

Обяснението му беше толкова искрено и правдоподобно, че и двамата, братът и сестрата, го последваха начаса.

— А Бурамара? — запита Мария.

— Бурамара ще ни настигне.

Все тъй задъхани, с последни сили, те тичаха почти час. Най-сетне, премаляла от умора, Мария се свлече на земята.

— Не мога повече!

— Не тук! — рече Гурмалулу. — Може да те видят. По-добре в скреба. А ние с мистър Крум ще донесем вода. Ей там, зад хълма.

Двамата отведоха девойката сред гъстия евкалиптов шубрак и я положиха върху дебел слой сено, а те продължиха към извора.

И наистина, зад голото възвишение намериха стар, занемарен кладенец — от онези, за които Крум бе слушал, че са дело на древни неизвестни строители. Може би същите, които бяха изградили и сриналия се в каньона египетски дворец. Дупката беше издълбана в основната скала с отвесни, гладки стени, без никаква грапавина по тях, без бордюр и макара, без кофа.

Забравил всяка предпазливост, Крум се наведе да разгледа по-добре и тая находка, може би вече единствена следа от далечните пришълци на континента. Но не видя нищо освен черния мрак, който изпълваше грозната, яма.

В следния миг полетя надолу.

Гурмалулу дори не погледна какво е станало с него. Знаеше. Който падне в тази дупка, не излиза. Там съплеменниците му хвърляха побеснелите кучета, там хвърляха и родените деца изроди.

Мистър Том не му бе казал нищо за мис Мария. Но той се досещаше. Ако я оставеше жива, тя щеше да потърси брата си. Щеше да пусне въже и кол. И ако е жив — да го спаси. Щеше да вика и докара Бурамара. А това не биваше да стане!

Гурмалулу притича до скреба, сред който, лежеше смазаната от изтощение девойка, извади запалката на Том Риджър и щракна, както бе видял да правят белите. После докосна на няколко места сухите треви й листа с лумналото пламъче. Животът ги бе напуснал вече, ала евкалиптовото масло още не бе излетяло. Първи избухнаха парите на маслото, сякаш над храсталака премина мълния. После пламнаха отделни листа, върхари и цели клони като натопени в бензин и накрай огънят се пръсна върху цялата гора, сякаш избухна взрив. Пламъците заплющяха, полетяха над гъсталака, полазиха по тревата, преминаха по хълма, облизаха с огнените си езици древния кладенец. Това беше добре! Дори ако дойдеше-насам, сред пепелта от пожара Бурамара нямаше да открие следите.

Дотогава Гурмалулу щеше да е свършил и с Бурамара. Само трябваше да го срещне, да излъже и него, като му каже, че Крум е паднал сам в ямата, да го отведе там, та да бутне и него вътре. После да намери мистър Том, за да получи уиски. И да пие, да пие, да пие… Мистър Том мразеше мистър Крум, мразеше и Бурамара. Щеше да остане доволен…

Без да се обърне повече към бушуващия пожар, злодеят хукна по каменистата ивица, която беше ограничила огъня. Зад скалистото възвишение очакваше да види Бурамара, а видя — Руби! Видя цялото племе и с него — Руби! Изсъхналата савана бе прогонила животните. А без дивеч не може да съществува и човекът. Племето бе напуснало земята на прадедите, за да не умре от глад. Принудено беше да нахлуе в чуждите ловни полета. А не знаеше как ще го посрещнат стопаните им, владели ги от деди и прадеди. Щяха ли да се смилят над злочестите бежанци и да ги пуснат в страната си или щяха да се бият. Затова най-отпред вървяха мъжете, понесли копия, каменни брадви и копиехвъргачки, които при война служат за щитове. Бумерангите висяха на поясите им. Племената не се бият с бумеранги. Някои носеха димящи главни, та да си палят цигарите, а други — разглобени „пуканами“, свещените дървени стълбове, покрити с магически рисунки, за да ги забият насред новото селище.

След тях ситнеха жените, прегърбени под товарите си: коритца люлки, кратуни за вода, пълни мрежи с коренища, колчета копачки, а по раменете им седяха малките им деца, вкопчани с крачета във вратовете им и с пръсти в косите им. И мъже, и жени бяха отрупани с всичките си украшения: костици, халки, гривни — хем за красота, хем за важност пред чуждите племена, с които щяха да се срещнат, хем и заради това, че нямаше къде другаде да ги носят със себе си. По-големичките деца подтичкваха наоколо, улисани в привидно безгрижна игра, а всъщност заети да търсят в сухото сено някоя какавида, някой гущер, птиче гнездо или змия.

Гурмалулу не откъсваше поглед от Руби. А тя вървеше, загледана като всички австралийци в краката си, та да не настъпи змия, да не пропусне и нещичко, което става за ядене. Сякаш не го бе забелязала. Сякаш не го забелязваха и останалите.

Нещастникът усети как пресъхва гърлото му. Защо той ги виждаше, а те не го виждаха? Дух ли беше вече? Погледна ръцете и краката си. Бяха черни. Значи още не беше дух.

— Руби! — извика той. — Виж, Гурмалулу е жив!

Тя се стресна. Изпусна коритцето си. Закова се на място разтреперана. Онемя. Не мръдваше, не проговаряше, не го поглеждаше. Децата му, и те се скриха зад нея, замрели от ужас.

— Гурмалулу е жив! — повтори клетникът.

Джубунджава се измъкна от редицата и го стрелна с костеливия си черен показалец.

— Когато се изкиска безсмъртното момче Табала, Гурмалулу ще умре! Чурингите се разсърдиха, пратиха глад и смърт на племето. Затова Гурмалулу ще умре!

Обърна му гръб и се върна тържествено при другите. После всички, мълчаливо, без да го погледнат, поеха натам, накъдето се бяха запътили, изсушени от пек и лишения, черни, опушени, като оживели скелети. Запътиха се нататък, където ги чакаше неизвестността, заедно с родния край загубили вяра в живота и в себе си. Източиха се през побелялото поле като ленива черна змия, след която се виеше облаче червен прах, загубиха се из криволиците на замръзналите пясъчни вълни.

Гурмалулу стоеше вцепенен на същото място, загледан подире им с помътнели диви очи като изтощено от глад, уловено в яма динго. В гърдите му клокочеше неудържима ярост; вреше, както ври пясъкът при буря; надигаха се огорчение, обида, безнадеждна злоба; усукваха се в грозен, всепомитащ смерч, който фучи и се заканва, граби пясъка, трупа го в ревящата си гръд, преди да връхлети и да помете всичко по своя път. Защо го прокуди племето му, защо го прокле Джубунджава, защо не го погледна неговата Руби, защо се дръпнаха ужасени децата му? Кой беше виновен за това? Кой подлъга глупавия Гурмалулу да открадне чурингите? Кой го подмами с омагьосаната огнена течност? Кой го погуби, а нищо не му даде в замяна? Само го тласка от беда към беда? Кой…

Без да го премисля, решението само изплава сред вихъра на отчаянието и озлоблението му. Смерчът, злият дух „вили-вили“ му бе посочил жертвата. Джубунджава казваше, че всички бели са зли духове. Гурмалулу вече знаеше, че мистър Том е най-злият. Не съжали, че бе погубил брата и сестрата. Защо пък да съжалява? Те бяха също бели. Но главният виновник, този, който уби живота, покоя му, беше мистър Том. Закъде е черният човек без племето си? Мистър Том беше длъжен да заплати злото, което му бе причинил.

Забравил напълно Бурамара, Гурмалулу се спусна по собствените си следи назад, към врага си, към отмъщението.

Намери го привечер. Том Риджър изведнъж почувствува промяната. И пребледня. Той беше намерил в джоба си два забравени патрона. Сега пистолетът му беше пак зареден. Но Том не искаше да стреля. Не искаше да хаби патроните. Повече се боеше да остане сам в тая заплашителна пустош, от която никога не би се измъкнал без чужда помощ. Боеше се да убие водача си. Надяваше се. Знаеше, алкохолиците понякога изпадат в такива пристъпи на сляпа ярост. Ала, срещнали отпор, решителност и сила, омекват, стават кротки като деца, разплакват се, хленчат.

— Гурмалулу! — изкрещя му той, опитвайки да придаде твърдост на гласа си. Ала не постигна нищо. Викът му излезе глух, прегракнал от страх.

Чернокожият пристъпваше към него заплашително, както някога, когато предвождаше отряда на отмъстителите, като сомнамбул, като пиян, вторачил в него трескав зъл поглед, стиснал голи юмруци.

— Гурмалулу! — почти изрева Том. — Спри! Ще стрелям!

И видял, че врагът наистина не го чува, натисна спусъка. Гърмежът го оглуши. Но и тоя път не улучи. Винаги, когато трябваше, пропускаше. Ала Гурмалулу се поколеба. Не допускаше, че пистолетът е пълен. А не знаеше колко пъти поред може да стреля. Благоразумието му се върна. Той се спря. Даже отстъпи назад — крачка, две, десет. Когато прецени, че е станал недосегаем за куршумите, спря.

— Гурмалулу ще убие мистър Том! — изхриптя той.

Пред тая злоба Том Риджър не устоя. Обърна се и побягна, като от време на време поглеждаше назад, готов да отправи и втория куршум в преследвача си. Ала черният отмъстител вече не бързаше. Следваше го бавно, с упорита настойчивост, уверен в успеха си, тъй както би преследвал часове наред, дни наред набелязаната плячка. Инстинктът на ловеца се бе събудил — на ловеца, който застига опасен звяр, все едно ранен бивол.

И Том почувствува тая непоколебимост. В пека на пустинята усети как се оросява челото му с ледена пот. Разбра, че е обречен. Прие надвисналата заплаха като свърхестествено наказание, пратено му от някакви висши сили — прокоба, от която въпреки всичко, въпреки своя разум и опит, въпреки своя револвер не би могъл да отбегне.

Мракът затисна света. А Том не спираше. Вървеше и все вървеше, без да знае накъде. Спъваше се, падаше, ставаше. А в същото време смътно досещане спираше дъха му — виждаше, че не отива там, където той искаше, а нейде другаде, към друга цел, накъдето го водеше умишлено черният дивак — жестока цел, известна само на врага му, зловеща, ужасяваща.

Напреде му изникна назъбеният силует на някаква кула, висока три-четири метра. Не беше кула, а термитник, яка като цимент постройка от глина. Тя щеше да стане неговата крепост. Той се скри зад нея и надзърна с оръжие в ръка. Задебна противника си да дойде по-близо, та куршумът му да не пропусне тоя път. Ала черният не се поддаде на тая уловка. Избиколи закритието му отдалеч и оттам го загледа с безумни хипнотизиращи очи. Том разбра, че няма смисъл да се бави повече. Термитникът не му свърши никаква работа. Или не. Свърши. Показа му земните посоки. А тукашните термити строят жилищата си така, че плоските им страни винаги сочат изток и запад. Вече знаеше накъде е изток. Нататък се запъти и той. Защото само там можеше да достигне шосето, което прекосяваше безбрежната пустиня.

Чак към полунощ, когато луната изскочи над кръгозора и простря върху безжизненото поле призрачното си було, беглецът спря. Вече нямаше сили. Залиташе от умора. Колената му се подгънаха. Той се свлече на земята. Натежалите му клепачи жадуваха за сън. Ала Том не се отпусна, не ги остави да се залепят. Остана буден до зори, стиснал револвера в очакване врага си, който лежеше на двеста метра от него. Какво правеше там — спеше ли, дебнеше ли го?

При развиделяване пак тръгна. Тогава разбра, че не беше само подозрение. Коварният дивак го насочваше по своя воля, водеше го нанякъде, както овчар подкарва стадото. Наоколо се ширеше пустинята, накъдрена в безкрайните редици на дюните, нашарена тук-там с побелял спинифекс и редки ивици скреб в долчинките като навеяни снежни преспи. Слънцето се надигаше, заливаше земята с жар. Маранята трептеше, сякаш не беше въздух. Тъй трепти водата, погледната над песъкливото дъно през водолазна маска. Само че без освежаващата хладина на водата. Задухата ставаше нетърпима. Жар лъхаше и пясъкът под краката му, и въздухът около него. Не само слънцето, цялото небе отгоре му гореше. Като огън пареха вътрешностите му. Огнени ивици играеха пред очите му. А жаждата го задушаваше. Вече втори ден откак не бе сложил ни капка в уста. А европеецът не може да изтрае повече от два дни. Устните му се пукаха и кървяха. Цялата му уста, езикът, глътката му бяха изсъхнали и той не можеше дори да преглътне.

Гурмалулу, мълчалив и неуморим, сякаш не човек, а демон, го следваше упорито. Не го доближаваше, ала и не изоставаше. Забързваше, когато Том побягваше обезумял. Забавяше се, ако жертвата му намалеше ход. Спираше, когато и тя спре. В погледа му не можеше да се прочете нищо друго освен зловещото решение.

При едно обръщане Том видя как преследвачът му почна да рови с ръце в пясъка. Извади нещо, вдигна го над главата си и го изцеди в устата. Прежаднелият нещастник разбра. Дивакът беше намерил плоскоглава жаба. Тя има водна торбичка в корема си. В дъжд я напълва, а при суша, така запасена с влага, се заравя в земята и остава там месеци наред, до новия дъжд. Аборигените умеят да намират дупката й и така се спасяват от смърт.

Том трябваше да му я отнеме, да глътне поне една капка! По-рано се гнусеше само при мисълта за тая гадина. Сега беше готов да убие човек за глътка вода. „Който раздели с теб водата си в пустинята, ти е повече от брат.“ Той едва сега осъзна смисъла на тая поговорка. За една капка вода беше готов да се побратими дори с един въшлив дивак.

Инспекторът хукна надире, размахал пистолета. Ала Гурмалулу беше стократно по-издръжлив от него. Побягна и той със скъпоценната си находка в ръка. Като че ли нарочно го дразнеше с нея, като че ли нарочно го подлудяваше.

Том се спъна, падна, лицето му се зарови в пясъка. А той не го усети. Остана да лежи неподвижен, безсилен. Гърлото му гореше като насипано с черен пипер. Това е вкусът на смъртта — досети се той. Досети се и друго. Както лежеше така, Гурмалулу можеше да дойде при него, да го убие. Той вдигна глава. И наистина го съзря на двадесет разкрача от себе си. Но докато насочи пистолета, Гурмалулу офейка надалеч, недостигаем за куршума. Приклекна пак да го дебне, както гладно динго дебне болна крава — търпеливо, уверено, че рано или късно тя ще падне.

Лежа така дълго. Накрай пак се надигна. Всеки изгубен час го приближаваше до смъртта. А той не искаше да умира. Живееше му се. Веднъж само да се добереше до цивилизованите хора. Тогава щеше да предприеме втора експедиция. По-добре организирана, по-дисциплинирана, не такава паплач като сегашната, само с негови послушни хора. И дворецът в Кю щеше пак да стане достижим.

Помъкна се отново, като залиташе, падаше и ставаше. С напукани устни, кървяща кожа, възпалени очи. А знаеше. В тая преизподня, сред пясъците на Австралия, белият човек не може да изтрае повече от два дни. Умира от жажда. Разкъсва дрехите си. Пълзи по корем. Езикът му запълва устата. Умира обезумял.

Пред очите му се трупаха черни непрогледни облаци. Разкъсваха се само за малко, колкото да види суровия отмъстител, който го следваше на стотина крачки зад него, бодър, без следа от умора, непреклонен.

Гурмалулу беше дете на пустинята, издръжлив на жажда като ему. В нажежената пустош наоколо можеше да намери влага, щом поиска. Знаеше къде се крие плоскоглавата жаба. Знаеше кой корен е най-сочен. Знаеше кое животно или птица може да го отведе при водата. Знаеше кои мушици се въртят над подпочвените поточета. Защото хилядолетия наред еволюцията бе подбирала тъкмо тези, които умеят да откриват най-бързо водата. Който не бе усвоявал това изкуство, бе загивал.

Том прекосяваше дюна след дюна, заобикаляше каменистите хребети и пръснатите ивици евкалиптов скреб, които все по-често препречваха пътя му, размесени с мулга-скреб, с бодливите акациеви шубраци. Това в едно и също време му вдъхваше надежда — то означаваше, че пустинята отстъпва, изостава, — но и неясна тревога. Убеден беше, че омразният негодник го подкарваше умишлено в определена посока, с ясна за него зловеща цел.

Настъпи нова нощ. Въздухът се позахлади. Но смазаното от изтощение тяло на белия беглец не почувствува никакво облекчение. Гореше. По жилите му течеше не кръв, а — разтопено олово. То бликаше из тях на чести тласъци, които пареха гърлото му, гърдите, слепите очи, цялата глава. Ускореният му пулс бъхтеше като чук по темето. А не биваше да спре. Всеки загубен миг го приближаваше до гибелта. Ако вървеше, все имаше надежда да намери вода, да пресече някоя пътека. И той вървеше. Не усети кога навлезе в спинифекса. Разбра къде е попаднал, когато краката му се заплетоха в острите жилави листа и той падна по лице върху бодливия килим. Адска трева! Колко сполучливо беше името й! Без да изчисти набитите в тялото си шипове, той тръгна назад, като не забравяше само едно — не изпускаше оръжието си. Видя, че врагът му стоеше извън сатанинската морава. Не бе навлизал в нея. Изчака го и пак тръгна като динго подире му.

Нощта преваляше. Южният кръст се изправи в полунощ, сетне отново полегна. А Том продължаваше да се мъкне. В главата му не бе останала никаква мисъл. Кой знае дали помнеше защо бяга. От цялото му съзнание се бе задържал само един прост рефлекс — да бяга от черното същество, което го преследваше. Нищо повече. Всичко друго беше празно, една пулсираща черна празнота.

Насреща му се изпречи някаква стена. Мулга-скреб, ужасът на пътешествениците! Акации-джуджета, преплетени като гигантска телена мрежа така, че никаква жива твар, по-голяма от котка, не може да проникне през усуканите жилави клонаци, обсипани с остри шипове. От мулга-скреба изпадат в отчаяние добре екипирани експедиции с камили и вода. През нея не може да мине ни камила, ни камион. През нея не може да се направи просека нито с трион, нито с брадва. Всеки заобикаля мулга-скреба, дяволската стена.

Том Риджър тръгна покрай нея вляво. Можеше да се отправи и вдясно. Беше му все едно. Само да не стои на едно място, да се движи. На всяка крачка се поваляше на земята. Лежеше, лежеше, после отново се изправяше. Но не да върви, а да не заспи. Защото знаеше, че ако заспи, ще бъде загубен. Черният негодник чакаше само това. Никога по-рано Том не бе замислял как неговите следотърсачи улавяха престъпниците и му ги довеждаха с белезници на ръцете. След дни, след седмици. Но ги довеждаха. Сега разбра. Значи тъй. Докато жертвата накрая рухне от изтощение.

Не биваше да заспива! Трябваше пак да стане, да тръгне, поне да опитва! Но не можеше. Не можа да се изправи. Краката му се подкосиха при първото усилие. И при второто…

Не биваше да заспива! Добре, но как да стои буден, с какво да се улисва?

Той се сети. Откога не бе слушал радио! Миниатюрният транзистор още стоеше в джоба на ризата му. Никой не го бе пипвал в пленничеството му. Том завъртя бутона. От малкия високоговорител избухна като взрив бумтежът на джаза, продра тишината на сънната пустиня. Това като че ли го ободри, вля освежителна струя в душата му. Бесният ритъм сякаш изцеди изтощението от мускулите, страха от сърцето му, от цялото му същество. Още не беше загубено всичко…

Събуди се скоро — поне тъй му се стори. Слънцето току-що се бе подало над кръгозора, червено и разкривено. Върхарите на скреба, отрупани с бели листа, бяха поруменели, а виолетовите им сенки се точеха далече на запад върху червения пясък. Насреща му седеше кръстато голият дивак и го гледаше втренчено. Тъй, с такъв настойчив, стъклен поглед и змията приковава обречената птичка. Том посегна към пистолета. Напразно. Ледена тръпка стегна гърлото му. Задуши го. Ужасното беше станало. Ръцете му бяха вкопчани на гърба с хладната хватка на белезниците. Същите, с които той никога не се бе разделял, които врагът му бе взел от земята, където те бяха изпаднали от джоба му, докато бе спал.

Изгубил всяка смелост, всяко чувство за достойнство, забравил превъзходството на расата си над черния си победител, Том Риджър профъфли с надебелял език:

— Гурмалулу! Моля те, отключи халките! Ще ти дам всичко, каквото поискаш! Помниш ли колко уиски съм ти давал? Помниш ли, че те спасих от смърт, че те измъкнах от Джубунджава?

Гурмалулу мълчеше. Не казваше нищо. Мислеше ли въобще? Или и той бе затъпял от жажда, от глад, от жега, от напрежение. Стоеше, вторачил поглед напред, ала не към тоя, който бе провалил живота му, а някъде зад него, далече-далече, в своето минало, което нямаше вече да стане настояще, нито бъдеще. Припомняше си всички ловни подвизи, всички изпитания, с които бе показвал на племето, а то значи на целия свят, какво представлява Гурмалулу. Припомняше си Руби, децата, тежките преходи. Припомняше си и дългите пиршества „коробори“, при които никой не можеше да го надиграе — някога, преди да го потърси омразният мистър Том, преди да му тикне първата бутилка уиски в ръката… Някога, което нямаше да стане днес…

А Том Риджър продължаваше да се вайка, да моли, да плаче. Слушал бе, че в пустинята при такава жажда човек не трябва дори да приказва, защото и при говора се губи телесна влага. А не беше в състояние да спре. Хленчеше, просеше…

Гурмалулу не го слушаше. Стоеше неподвижен, безучастен като каменните идоли в подземния храм, като зловещите ир-мунен. Неугасеното от снощи радио пищеше еднообразно в джоба на Том. Станцията се подготвяше за утринното предаване, След секунда, след минута най-много щеше да прозвучи сигналът й.

И той прозвуча. Оглуши ги кресливият кикот на кокабурата, с който австралийското радио започва емисията си.

Гурмалулу трепна. Не стана, не мръдна повече. Само очите му се разшириха, окръглиха се — огромни, изпълнени със смъртен ужас. Сбъдваше се проклятието на Джубунджава. Безсмъртното момче Табала се бе изсмяло. И Гурмалулу трябваше да умре!

Да умре! Да умре!

Огнен спазъм стегна гърдите му, сякаш ги прониза нажежено копие. Устата му опита да погълне жадно въздуха.

Изведнъж нещастникът се гътна възнак.

Проклятието на Джубунджава го бе поразило.

А Том гледаше смаян, потресен, зловещото чудо, което бе станало пред очите му. Врагът му беше мъртъв. Наистина мъртъв!

Но се сепна. Каква полза? Нали преди това бе вкопчил ръцете му в белезниците? Трябвало бе да пукне по-рано!

И все пак… Нямаше да остане, нямаше да се предаде… Щеше да се бори още…

Том се надигна с мъка, така, с вързани ръце. Падна. Разбра, че не може да ходи прав. Затова запълзя, като се изтласкваше с крака и си помагаше ту с едното, ту с другото рамо. Тъй се рови попова лъжичка в пресъхнало блато. Устата, носът и очите му се напълниха с пясък. Докога ли щеше да се влачи така? Възможно ли беше с пълзене да заобиколи чудовищното обрастване, подобно на руло от бодлива тел.

Дочу автомобилна сирена. Значи шосето беше близо, щом като до него достигаше и бумтежът на мотора. Ето, машината профуча и отмина.

Той опита да извика. Но не можа да издаде никакъв звук. Подпухналият език беше запълнил устата му. Задушаваше го. Кръв капеше от устните му. Усещаше, че обезумява. Искаше му се да си къса дрехите, да вие…

Не! Не би могъл да заобиколи дяволската ограда! Каквото и да станеше, трябваше да мине през нея! Чувствуваше, че тази мисъл е нелепа, ала нямаше воля да й се противи. Той запълзя направо към скреба. Стори му се, че под сплетените клони вижда пролука. Някакъв нисък клон беше изгнил и опразненото от него място се бе превърнало на тунелче в непроходимата трънлива мрежа. Том се натика с мъка вътре, без да усеща бодлите, които късаха дрехите му, които деряха кожата му, без да усеща кървавите ручейчета, които потичаха по тялото му. Обезумял, затъпял, поддал се на нагона си за свобода като лисица, която изгризва лапата си, за да се измъкне от капана, той продължаваше да се завира все по-навътре в гъсталака.

Веднъж в една ферма бе хванал едно питомно кенгуру за опашката. Тъй то не можеше да рита. Четвърт час кенгуруто подскачаше на място, недоумяващо защо не може да избяга, без да се сети, че би могло да се освободи, ако промени посоката си, ако се извие настрана или се дръпне назад. Подскачаше на място, докато човекът го пусна. Тъй и сега нещастникът продължаваше да се намъква в бодилака, немислещ като безразсъдно кенгуру.

Когато по едно време някакъв проблясък на разум освети съзнанието му, беше късно. Вече не можеше да мръдне нито напред, нито назад. Жестокият трънен капан бе вкопчил в него зъби, решил никога да него изпусне.

Друг автомобил профуча по близкото, а в същото време недостижимо шосе. А Том усещаше, че губи сили. Пред очите падаше по-плътен мрак.

Дворецът в Кю избледняваше, стопяваше се в нищото…