Петър Бобев
Опалите на Нефертити (12)

Само трима останаха живи, след като скалата се разцепи, за да отприщи водоема на подземния град Ахетатон: Том Риджър, Джо Кенгуруто и Гурмалулу. Кални, мръсни, изранени, с лица и тела в синини, измацани със засъхнала кръв, те пристъпваха като пленници, подкарвани от чернокожите си стражи.

В храма Ехенуфер свали превръзките от очите им, освободи ръцете им. Не ги претърси. Забравил ли бе или въобще не знаеше, че белите носят в джобовете си оръжия, които поразяват отдалеч?

Том неволно, се усмихна, усетил опиращия в бедрото му пистолет. Сега в него беше цялата му надежда.

Гурмалулу се озърна боязливо в полумрака. Къде ли беше попаднал? Каква беше тая пещера? Това наоколо чуринги ли бяха?

Изведнъж той отстъпи назад, устните му изхриптяха в ужас:

— Ир-мунен!

Ококорените му очи не можеха да се откъснат от статуите на египетските богове. Разтрепераната му ръка сочеше Анубис, бога на задгробното царство с глава на чакал.

— Ир-мунен! Чудовището — куче с човешки крака! После се извърна рязко.

— Билау! Човек с ястребови крака!

Сега той показваше поставената в ниша скулптура на човешка душа, тъй както са си я представяли древните египтяни — птица с човешка глава.

— И ему без пера!

По стените бяха издялани барелефи на някакви двукраки гущери, може би само родени от въображението на художника, може би видени от него, когато египтяните са слезли за пръв път на австралийска земя.

В мрака святкаха чифтове зелени зеници, изчезваха, показваха се пак. Гурмалулу се задъха от страх.

— Ир-мунен! Мърдат!

Том го сряза:

— Мърда ти нещо в главата! Не виждаш ли, статуи от камък? Гледах един филм. Клеопатра. Такива са били египетските богове. А очите са на котки.

Една черна котка опита да се отърка в прасеца на чернокожия и той от ужас едва не припадна.

Воините не ги оставиха да се чудят дълго. Избутаха ги грубо с дръжките на копията си към празния трон на фараона.

От мрака, кацнал върху главата на Озирис, изкряка Кенатон:

— Паднете по очи пред божествения фараон! Пълзете по корем! Никой няма право да стои прав в присъствието на фараона. Най-знатните целуват праха, върху който е стъпвал фараонът.

Джо простря ръка напред:

— Гледай, гледай! Каква красавица!

Том също видя статуята на Нефертити. Закова се на място, омаян от красотата й и от майсторството на древния скулптор. Опитен познавач на пазара, умът му сам запресмята колко ли милиона би струвала тая находка. Но само ако успее да я изнесе извън страната, да я пробута на онези колекционери с милиони долари, които не се поколебават да се разделят с някое и друго милионче заради контрабандно купена антика. Милиони! Но как да я изнесе, без да го пипнат?

В този миг Гурмалулу съзря и опаловата змия на стената.

— Змията Дъга! — изстена той и се просна по очи върху пода. — Никой няма право да гледа Змията Дъга! Който я види, умира!

Тогава и Том Риджър я забеляза. Очите му блеснаха още по-алчно. Една статуя се пренася трудно, още по-трудно се продава незабелязано. Но това. Том познаваше опалите. Мигновено оцени, че тези струваха също милиони. Навярно нийде по света нямаше по-хубави от тях. При това опалите се пренасят по-лесно, пласират се по-безнаказано. Можеше да ги продава, без да се крие, като каже, че ги е изровил сам от шахтата си. А тъкмо това искаше Том, само за това мечтаеше — да печели честно и законно.

Гурмалулу продължаваше да стене от пода:

— Казвах ли аз да не ходим в планината на Змията Дъга? Който отиде, не се връща!

— Я млъкни! — сряза го Том. — Ако не беше тук, вече трябваше да си умрял от магията на Джубунджава.

— По-добре умрял, отколкото тук!

Някакъв дълбок глас, като из фуния, прекъсна разправията им:

— Нещастници, какво дирите в земята ми?

— Че кой си ти, та да смяташ тая земя своя? — възрази Том.

— Аз съм фараонът Ехнатон. Последната издънка от коляното на царица Нефертити, която преди три хилядолетия засели Червената южна земя.

Том познаваше хората. Определи го в миг. Луд, опасен маниак! Ако беше в Алиса и чуеше тоя глас с тия самохвални думи, тозчас щеше да го прати в психиатрията. Какви ли пък бяха тогава слугите му? Можеха ли те да бъдат нормални? В очите им той беше открил нещо особено, някакъв трескав блясък, различен от очите на фараона. Къде беше виждал такъв блясък? Къде? Не беше ли в Перт, когато като млад полицай откри пушалнята на опиум? Със същите вторачени погледи и в същото време унесени, които не те виждат, загледани далече зад теб…

Той реши бързо. Добре, нека да си поиграят на фараони!

— А защо ни плени, фараоне? — запита той уж почтително.

— Паднете по очи пред божествения фараон! — изкряка отново папагалът.

Гласът отвърна:

— Тук единствен аз имам право да задавам въпроси. Аз питам, вие само отговаряте. Повтарям, какво дирите в страната ми?

— Опали! — отвърна Джо Кенгуруто. — За какво друго освен за богатство човек би се домъкнал в тая прокълната пустош!

Скритият в съседната зала фараон запита отново:

— И ти ли, Червенокоси, заради опалите?

— То се знае! — отвърна Том. — За какво друго?

— А не е ли заради белите растения?

— Хм! — сви устни Джо. — Пет пари не давам за тях!

Ехнатон запита и проснатия по очи чернокож:

— Ами ти? И ти ли заради опалите?

Но, скован от ужас, нещастникът не можа да отговори. Само се разтрепера още по-силно.

— Нищожества! — процеди през зъби Ехнатон. — Тръгнали да гладуват, да жадуват, да се трепят заради някакви лъскави камъчета! Като птици колибарки, които трупат на полянките си всякакви боклуци. А не знаете, не подозирате, че иде краят ви, че съвсем скоро ще се сгърчите от глад, ще загризете изсъхналата трева ведно е пръстта, като овце при суша…

При тази му прокоба дори Том и Джо замлъкнаха, усетили как някаква противна тръпка стяга вратовете им.

Гласът изведнъж промени тона си. Стана кротък, мил.

— Добре, искате опали! Ще ви дам!

Двамата неволно зяпнаха от почуда, вперили погледи към празния трон, където някъде беше скрита тръбата, от която ехтеше гласът на фараона.

— Ще ви затрупам с опали! Защото аз съм Ехнатон. Вижте колко ви обичам! Ще ви пусна. Ще ви надаря с богатства — всеки колкото може да отнесе. Хайде, вървете в съкровищницата ми! Вземете! Никой няма да ви спре. Ха, ха, ха! Нищожества!

Гласът внезапно заглъхна. Стражите им посочиха с копия пътя. Смаян, неповярвал, че е свободен, Гурмалулу се изправи, като залиташе, съсипан от преживените вълнения. Отведоха ги в съкровищницата, с която лудият фараон бе искал да спечели помощта на упоритата Мария. Вратата се отвори, както и тогава, сама.

Двамата се вцепениха на входа. Ако не го гледаха със собствените си очи, никога не биха повярвали, че може да съществува такова богатство, събрано на едно място, толкова огромни опали, като омагьосана жарава, която тлееше с черни пламъчета, гореше с ледена жар, заслепяваше, подлудяваше.

Том неволно си помисли: ясно, ако и той като тоя фараон гледаше непрекъснато тия приказни скъпоценности, щеше да полудее като него. Едва се сдържаше да не се разскача от радост, да не се хвърли в искрящата грамада и да се зарови в нея.

Зад гърба му изграка папагалът Кенатон:

— Слава на милостивия фараон, благодетеля!

Изведнъж, изпуснал от гърлото си вой като динго, Джо Кенгуруто се спусна напред и взе да пълни джобовете си. Том се нареди до него, сграбчи цяла шепа опали, както орел вкопчва в нокти уловения заек тъй, че да не го изпусне никога.

Джо се поколеба. Сетне с един замах изхлузи ризата си, за да завърже ръкавите й и да я превърне на торба. Тогава от нея се изтърколи на земята един друг опал, по-малък, почти незабележим в сравнение с разкошния блясък на останалите. Том Риджър го видя.

— Опалът на Бил! — възкликна той. — Значи тъй, значи ти…

Джо Кенгуруто изхриптя, без да се обръща:

— Е, какво? Убих го! Защото опалите са мои! Аз ги открих. А той дойде да ми ги заграби. Мадоната ми е свидетелка! Всички вие искате, да ме ограбите. Ако не беше Бил Скитника, дето ме напои в кръчмата, сега сам аз щях да си ги вадя.

— Върви тогава там! Защо пък ти грабиш тия?

Джовани се усмихна.

— Мадоната се смили над нещастника. Доведе ме тук, за да ме възнагради.

Замаян от неочаквано усмихналото му се щастие, той продължаваше да пълни приспособената за торба-риза. Погледът му вече бе станал по-смислен, разумен, преценяващ. Вече не грабеше безразборно. Отбираше най-едрите и най-бляскавите късове, пълнеше ризата, като понякога опитваше дали тя няма да се раздере под тежестта им. Но тя беше съшита от здрава материя, предназначена за златотърсачи, които сменяват ризите си през година.

Том Риджър махна с ръка. Впрочем какво го интересуваше вече, че Джовани беше убил Скитника, че Крум беше познал кой е убиецът? Сега и двамата имаха толкова опали, колкото не биха могли да изнесат и с камион. Нима щяха да си развалят дружбата заради някакъв си Бил?

Гурмалулу стоеше съвсем безучастен. Не разбираше стръвта на белите хора към лъскавите камъни. В неговото племе дори децата не им обръщаха внимание. Ако е за игра, за украса — има толкова по-хубави накити: папагалски пера, съблечени змийски кожи, пъстри бръмбари. Това не беше месо, да се наядеш, не беше уиски… И само при мисълта за парещата дъхава течност усети, че му прилошава. Ожъднял бе отново. Организмът му искаше своята доза спирт, за да живее, да ходи, да действува. Мистър Том му бе обещал цяла колиба с бутилки, а то?

Той се обърна към Ехенуфер, който стоеше зад тях неподвижен, скован като статуя от абанос.

— Гурмалулу не ще камъни! Гурмалулу иска уиски!

— Вземай каквото ти дават! — отвърна презрително Ехенуфер. — И се махай!

Чул разговора им, Том се обърна.

— Гурмалулу! — рече той. — А ти защо стоиш така?

— За какво са му на Гурмалулу камъчета?

— На Гурмалулу може да не трябват, ама на мен ми трябват. Хайде, напълни панталоните!

Когато бяха дошли в „Сити“, за приличие той беше накарал голия дивак да си обуе поне едни дочени панталони. И ето, оказа се, че това е било щастливо хрумване. Ползата и от морала!

Послушен като автомат, черният ги изу, завърза им крачолите и ти натъпка. После ги преметна през рамо. — Те легнаха на гърба му като дисаги.

Джо изведнъж прецени това. Панталоните бяха по-удобни. При това побираха повече. Без да се колебае, той ти събу и ги напълни.

— Хайде! — изръмжа зад тях Ехенуфер. — Вървете си!

Няма що. Трябваше да си ходят. И да искаха, не можеха да отнесат повече. Нямаше в какво. При това опалите тежаха тъй, че смазваха раменете им. Залитащи под товара си, те тръгнаха нататък, където им посочиха пазачите.

В края на подземието блесна светлият му изход. Сърцата им забиха радостно. Там беше свободата! С богатството!

Ето, излязоха навън. И неволно се дръпнаха назад. През изхода се издаваше тясна площадка от десетина квадратни метра, надвиснала над стометровата бездна на тесния каньон.

Том усети, че косата му настръхва. Какво беше това? Изход? Или лобна скала?

На слънцето се грееха три черни котки. Дочули стъпките им, те само примигнаха сънливо и се протегнаха.

Стражата препречи изхода. Ехенуфер предупреди сурово:

— Вече сте свободни! Ако се върнете, ще бъдете убити!

Том се сопна:

— Къде ще ходим оттук? В пропастта ли ще скачаме?

— Ето откъде! — посочи черният египтянин. Тримата погледнаха надясно. Тогава видяха тясната козя пътечка, която се виеше, вкопана в отвесната скала, пълзеше по зъберите, катереше се все нагоре и нагоре и се губеше зад голямата извивка на каньона.

— Вървете си! — извика Ехенуфер. — Когато чуя заповедта на фараона, ще ви нанижем с копията!

При мисълта за баснословното богатство, което смазваше якото му тяло, Джо Кенгуруто беше получил удесеторени сили. Струваше му се, че вече няма власт, която да му го отнеме, че може да мине не само по козята пътека, ами и да се изкатери право нагоре по отвесната стена, да литне като птица, да прелети над каньона, над цялата пустиня. Сладостното видение отново изплава пред очите му. Мечтата отново ставаше достижима. Огромният небостъргач отново израстваше пред очите му. И отгоре — пламтящите букви: ДЖОВАНИ ГАТО.

— Аз поемам! — заяви той решително. — Който иска, нека чака!

И стъпи на пътеката, изпъчен, самоуверен. Том се поколеба. Не се осмели. Забави се нарочно. Не знаеше пътя. Предпочете да изчака повече, да види докъде ще стигне Кенгуруто. Нещо, предчувствие ли, житейска опитност ли, добита от сблъсъка с толкова престъпници, ми нашепваше да не бърза. И недоверие, подозрителност към непонятната щедрост на смахнатия фараон. Не беше свикнал да получава даром. Не вярваше Том на никого, на себе си дори, та на някакъв побъркан чернокож ли щеше да се довери?

Не само Джовани. По-добре беше да мине напред и Гурмалулу, за последна проверка.

— Хайде! — рече му той. — Тръгвай след Кенгуруто! Следотърсачът поклати глава.

— По тая пътека се отива в устата на Змията Дъга!

— Не дрънкай много, а върви! Не чу ли какво каза оня черен дявол зад гърба ти? Че ще ни избие…

И Гурмалулу тръгна. Но преди да стъпи на тесния корниз, свали приспособените си дисаги и ги остави на площадката.

— С товар не може! Никой не може с товар.

Том побесня.

— Грабвай панталона! Мятай го на рамо! И тръгвай! Или аз сам ще те блъсна долу!

Нещастникът облиза устни.

— Поне уиски да имаше! Да не треперят краката!

— Потрай още малко! — изруга го инспекторът. — Откъде да ти намеря ракия тук? То да не е Мелбърн, че дори в неделя, когато са затворени всички кръчми, пак да намериш какво да сръбнеш. Стига само да се отбиеш в църква, за да изслушаш проповедта на пастора и после да изпиеш в притвора едно вино на крак.

Гурмалулу пое разтреперан напред. Но само след десет крачки пак се спря, заотстъпва заднишком.

— Змия! — изфъфли той. — Още една! И още!

Том също ги видя. Едната бе пропълзяла върху пътеката, а другите висяха от скалата пред очите му. Три ехидни с черни гърбове и розови кореми, дълги повече от два метра всяка, стояха насреща му, готови за нападение. Че кой ли не ги познава? Навред в Австралия можеш да ги срещнеш, дори под леглото си. Когато се намножат някъде, хората изоставят и плантациите си, и домовете си. Обикновено черните ехидни бягат, но когато бъдат нападнати, се отбраняват яростно с мълниеносни скокове.

В този миг чу ругатнята на Джо. Погледна. Каменният корниз се бе стеснил толкова, че италианецът пълзеше, опрян в самата скала. А по-нататък нямаше място, където да опре дори едното си ходило. Панталоните с опалите тежаха на лявото му рамо, нарушаваха равновесието му. Той опита да ги нагласи по-удобно. За беда това движение измести центъра на тежестта му. За да се задържи, Джо се хвана с дясната ръка за една скална издатина. Не падна, но торбата се свлече в краката му. Той се поколеба дали да я пусне в урвата, а той да запази живота си, или да рискува. То се знае, опита да я спаси. Защо му беше живот без богатство? Неоновият надпис върху небостъргача отново замая погледа му.

Джовани Гато направи последно усилие, извъртя се, прилепи гръб о скалата, понаведе се и посегна да хване товара с две ръце. После напрегна всички сили да го вдигне пак на рамо.

В тоя миг се откърти едно съвсем малко късче от ронливия камък. Левият му крак се подхлъзна. Джо увисна на скалата върху десния крак. Олюля се.

— Хвърли я! — извика му Том, пребледнял от уплаха.

Ако го бе послушал, Джо можеше да се хване с две ръце за някоя пукнатина. Но той не я пусна, стисна я още по-стръвно. Пръстите му сякаш се сраснаха с нея. И ето плавно, като на бавно завъртян филм, тялото му се наклони, после кракът му се отлепи от опората си и той полетя надолу подир натежалата торба, вкопчан в нея с някаква невероятна, дива алчност.

Том не погледна надолу. Нямаше смисъл. Знаеше. Само се дръпна неволно към изхода, където черните воини продължаваха да се взират напред със същия празен и безучастен израз. И тогава зловещото досещане прониза съзнанието му, освети го като ярка светкавица. Та това беше направо убийство! Болният мозък на фараона беше родил тая жестока разправа с пленниците. Благодетелят — убиец! Като в криминалните романи. И зловеща гавра с ненаситността на белите. Навярно човек без товар би могъл да се измъкне по тоя път. Но фараонът беше уверен, че никой няма да се откаже от плячката дори с риск за живота си. И убиваше хората с тяхната алчност. Навярно и сега ги наблюдаваше от някой таен отвор и им се надсмиваше злорадо. Тъй може да се е родила легендата, че никой не се завръща от планината на Змията Дъга. А дали Крум Димов не лежеше нейде в дъното на пропастта, увлечен от своето лесно спечелено богатство?

А Мария? Какво бе станало с Мария? Нима и тя…

Той трепна. Над главата му зацвърчаха някакви подобни на врабчета птички. Връхлетяха върху приличащите се котки. Том беше слушал и за това. По целия свят тия миловидни хищнички гонят пернатите същества. Единствено в Австралия има птички, които гонят котките, за да им скубят козината, с която настилат гнездата си. Чули заплашителното цвърчене, трите сънливки мигновено скочиха на крака и в паническо бягство хукнаха към изхода. Едната се блъсна в крака на Том, който я ритна злобно, побеснял от безизходицата, в която бе попаднал. Тя измяука и полетя надолу. Тогава Ехенуфер изкрещя:

— Той уби свещено животно! Смърт на убиеца! Тутакси отгоре им полетя градушка от камъни. Вече нямаше друг изход. Том извади револвера и откри честа стрелба срещу нападателите. Както и друг път, когато му трябваше, не улучи никого. Все пак ги уплаши. Принуди ги да отстъпят.

Решението вече беше взето. Щеше да ги преследва, щеше да намери и оня, който се наричаше фараон, щеше да ги принуди да му покажат друг изход. И още, щеше да ги застави да му отнесат сами съкровищата си. Само дързост можеше да го спаси сега, само дързост можеше да даде богатството в ръцете му. Безумна дързост! Както Кортес срещу Монтесума в Мексико, както Писаро срещу Атахуалпа в Перу, както навред по земята са побеждавали белите завоеватели.

Том се провикна през рамо:

— Гурмалулу, след мен! Не изоставай! И ускори крачката си, защото враговете вече му избягваха. А не искаше да хаби напразно патрони.

Изведнъж подът под нозете му хлътна и той се провали в някаква дупка. След него литна в празното и Гурмалулу. После каменната плоча се върна отново на мястото си.