Петър Бобев
Опалите на Нефертити (13)

Ехнатон сдържа обещанието си. Когато Мария му предаде пълните с насекоми торби от марля, той ги натовари на един въртолет и отлетя да ги пръсне отвъд мъртвия пояс на пустинята, който ограждаше големия оазис на Алис Спрингс. Върна се скоро. Със същия въртолет отведе нея и брат й в Аделаида. Отнесе с тях и черните опали, които й беше обещал, насипани като брикети в сандъци. Само Бурамара отказа да тръгне с тях. Без да каже защо, остана там, в подземния Ахетатон, изпрати ги, когато машината се издигаше над платото, с мрачен поглед. Но той скоро се смали под тях, превърна се в мравка, в прашинка. И изчезна.

Тогава започна охолният й живот. Двамата с Крум си купиха дворец в Мелбърн. Мария обичаше тоя град. Сидней е пищен, богат, величествен, но прекалено динамичен, прекалено американизиран. А Мелбърн е истински английски град. Всичко в него е отмерено и спокойно. С такава тишина, каквато не е възможна за друг двумилионен град. Там и пешеходците имат свои правила за движение. Тротоарите са очертани с разделителни линии за ляво и дясно движение и тежко на онзи, който го наруши. Това е може би единственият повод, за да бъдеш наруган от мелбърнец. Купиха си няколко ферми в Куинсленд със стотици хиляди овце. Взеха си автомобили — по един „Ягуар“ и по един „Мустанг“ за двамата; забравиха „Холдена“, взеха си самолет и една прекрасна яхта. А опалите им като че ли оставаха неначенати. Тя често отваряше сандъците, за да им се любува. Канеха гости, ходеха на гости, обикаляха страната. Тоя път Лудетината истински се налудува. По цели часове се носеше с водните ски по тихите заливи пред разкошния плаж на Санта Килда, плъзгаше се със серфинг върху най-страшните вълни, като се надсмиваше на изоставащите зад нея акули. Теглена от скутер, излиташе с криле над водата, носеше се като албатрос над сините дълбини, после плавно кацваше върху повърхността с водните си ски пред собствения плаж на вилата им в Палм Бич. Веднъж се спусна с парашут върху заснежения връх Косцюшко, най-високия връх на Австралия, колкото витошкия Черни връх. Скочи без парашут от Сиднейския мост, от шестдесет и пет метра височина, над залива Порт Джексън. Когато се изкачи на парапета, спря цялото движение на шестте автомобилни платна по него, четирите железопътни линии и двете пешеходни пътеки. Проникна с акваланг в една подводна пещера на Големия бариерен риф, за да разгледа скрилата се там ранена гигантска змиорка, за която вестниците бяха пуснали мълвата, че е морският змей.

Сякаш беше забравила всичко: и Алиса, и лагера на опалотърсачите с кървавите им престъпления, и подземния египетски град, и бялата смърт по растенията, която толкова я бе развълнувала някога. Или пък се мъчеше да ги забрави, подтиснала скритата болка и страха в сърцето си.

Докато един ден във вестника на последната му страница се появи кратко съобщение: „В Куинсленд гората край Бароновите водопади е почнала да съхне поради необяснима причина.“

На другия ден беше отпечатана друга бележка: „По лозята и овощните градини в полуострова Ейр непозната болест прави големи опустошения.“

После цяла седмица нямаше никакви вести. Дори Мария ги бе забравила, улисана в игри и забавления, та какво оставаше за другите, които нито имаха представа за болестите по растенията, нито бяха видели страшните поражения.

Чак на десетия ден в рубриката за фермерите се появи дописка от някакъв агроном в Перт, че е наблюдавал в района си някаква болест, която той оприличаваше на остра хлороза, избледняване на листата, все едно растителна анемия, свързана с общо отслабване и смърт. Тъй като почвите в района му получавали предостатъчно азот под формата на изкуствени торове, а желязото е в излишък у всички австралийски почви, агрономът предполагаше, че това явление може да се дължи единствено на недостиг от калий, който е дефицитен в целия австралийски материк.

Но само подир една седмица професор Уатсон, преподавател на Мария по вирусология, излезе с обширна публикация в Ботаническото списание, където след редица уговорки за недостатъчното време, с което бе разполагал, правеше извода, че избледняването може да бъде резултат само на нов неизвестен вирус или непознато досега изостряне на съществуваща болест. За целта даваше пример и с повечето епидемии, които години наред тлеят в изолирани огнища, докато в даден момент под влияние на непроучени фактори, между които дори слънчевата активност, вирулентността им нараства като експлозия.

Обществото все още не беше смутено. То не можеше да намери връзка между някаква си болест по растенията и съществуването на човека. Мнозина за пръв път чуваха, че дървета и треви боледуват. Въпреки това бяха изпратени няколко правителствени комисии, които да проучат на място въпроса.

И тогава бедствието се разрази като взрив. Всяка от комисиите ежечасно започна да предава по телефона страхотии. Местните вестници биха тревога. Централните редакции разпратиха всичките си репортери. Това се оказа сензация, която не биваше да изтърват. От последната страница Бялата гибел неусетно превзе първите колони, ала все още зад разводите на кинозвездите, конните състезания и гангстерските нападения.

Най-чувствителна от всички — и пред официалната власт и пред общественото мнение, — борсата като свръхбарометър първа почувствува надвисналата катастрофа. Акциите на банките, които финансираха фермерите, паднаха заплашително.

И тогава Мария срещна във вестниците името на Том Риджър. Посочваха го като единствен купувач на обезценените акции. Наистина той самият не се явяваше на борсата. Борсата е храм на най-мощния бог, бога на парите. Сделките вършеха неговите агенти, борсовите посредници, дребните служащи, чиято роля е да знаят богослужението и за това получават трохите от пищните жертвоприношения. Мария си спомни някои разговори с него. Той обичаше да твърди, че истинският бизнесмен прави така. Сега прилагаше на практика теориите си. Но както изглежда, това не беше обикновена криза, не беше обикновено трепване на икономическия сеизмограф. Мина цяла седмица, а ценните книжа продължаваха да падат главоломно. Повлякоха и други. Рухна с трясък стабилната цена на вълната, опората на австралийската валута. Банките прекратиха заемите на фермерите. Сгромолясаха се акциите на хладилните и консервните предприятия. А пресата, чиито първи колони бяха залети от подробности за трусовете на борсата, подмятаха от време на време за шегобиеца Том, който упорито продължавал да събира борсови отпадъци.

Започнаха масови банкрути. Фалирали банкери скачаха от моста на Сидней или си пръсваха челата с пистолети. Фермерите бързаха да продават имотите си и да ги превръщат в други предприятия, които нямат нищо общо със земеделието.

Изведнъж дойде новината. Съединените щати и Англия отказваха да купуват всякакви австралийски произведения от растителен произход. Това предизвика нови катаклизми в храма на парите. Правителството опита с неколкократни девалвации да задържи курса на националната монета. Напразно. Въпреки всички мерки, въпреки че бе пуснато за покритие всичкото злато, въпреки че златодобивът се разви в невиждани размери, австралийският фунт се обезценяваше с нечувана бързина.

Тогава вестниците съобщиха сензацията за изчезването на Том Риджър. Престанал бе да купува най-сетне, изчезнал бе, сякаш се бе провалил вдън земя.

Докато отначало будеше тревога спреният износ, който бе нарушил платежния баланс на страната, сега изведнъж избухна ново бедствие — паника за запасяване. Всеки, който имаше някаква спестена пара, се втурна да изкупува хранителни припаси. Цените им скочиха баснословно. По-богатите взеха да строят бетонни скривалища в дворците си и да ги пълнят с жито, фасул, ориз, царевица — едни от неугаснала жажда за спекула, други направо от малодушие. Магазините се изпразниха: част от стоката изкупена, друга — укрита от търговците. Кинопрегледи и телевизионни предавания неволно подсилваха смута у населението. Непрекъснато показваха изгледи от опустошените области: безкрайни степи, засипани с измрели от глад овце и говеда; бягащи от настъпващата напаст изтощени кенгура, емута и зайци ведно с преследващите ги по петите динго и лисици; пожари, които доунищожават всичко и оставят зад себе си гола пръст, покрита с пепел; неизброими стада, подкарани от ковбоите нататък, където са чули, че все още има зеленина; истински сражения между овчари за всяка полянка, където биха могли да напасат добитъка; бягащи от фермите тълпи гладни хора, които се стичат в градовете; безредни върволици от мучащи и блеещи пред кланиците животни, които чакат да бъдат заклани, преди да са измрели от глад; кервани от камиони, натоварени с избити кенгура, диви биволи и магарета, които успяват да се доберат до хладилниците само след револверни престрелки; аборигени, които напускат земите на прадедите си, прокудени от глада, за да нахлуят в чужди ловни райони — нещо непознато досега; сражения за земи, а не както по-рано само заради жени…

Тогава властта се принуди да въведе купони, макар че всички съзнаваха безполезността на тая мярка. Купоните служат да ограничат донейде консумацията до новата реколта. А сега никой не очакваше никаква реколта. Черната борса избухна като пожар. Журналистите изнасяха ужасяващи подробности за механизма, който управляваше незаконните пазари. Гангстери и бандити бяха зарязали игралните и публичните домове, преустановили бяха всяка търговия с наркотици. Хвърлили се бяха там, където днес се печелеше най-много. Всеки ден ту тук, ту там избухваха престрелки между бандите, нарушили и те като аборигените търговските си зони.

Емиграцията се бе засилила. Параходни и самолетни компании скубеха нечувани такси за билети. Тогава пък дойде новият удар. Съобщено бе, че всички страни по света отказват да приемат австралийски самолети и кораби. То се знае — и хора от Австралия. Но и тая мярка, както всички други, засягаше само бедните. Оказа се, че междувременно всички милионери със семействата и милионите си бяха успели да се изселят.

Страната, която досега изнасяше, беше принудена да купува храни от чужбина. Но при строгата международна карантина и това се оказа практически невъзможно. Никой кораб не смееше да акостира на австралийско пристанище. Стоките се разтоварваха на лодки, които после не се връщаха обратно. Самолетите пускаха товарите си с парашути, без да кацат. При това положение как можеха да бъдат изхранени десетте милиона жители на континента?

Гладът, то се знае, притисна най-бедните. Избухнаха епидемии: туберкулоза, дизентерия, тифус. По улиците взеха да се събират гладни множества, които искаха хляб. Отначало полицията ги разгонваше лесно. Но с всеки изминат ден схватките зачестяваха. Полицаите, самите те не по-богати от демонстрантите, преминаваха на тяхна страна. Все по-често побеснели от глад шайки избиваха пазачите на държавните складове и ги разграбваха.

Крум, почувствувал отново влечение към напуснатата професия, беше станал шеф на полицията в Мелбърн. Дни и нощи не се прибираше, опитваше да се справи с гангстеризма, който ставаше все по-дързък. Получил беше сведение, че престъпниците са се обединили в гангстерски тръст начело с неуспелия в борсовите спекулации Том Риджър. Клетва бе дал Крум Димов да залови негодника, клетва за едно закъсняло и безполезно възмездие.

Богатите бяха изчезнали. Залостили се бяха в противоатомните си скривалища, сред купищата храни, уплашени от разбунтуваните тълпи, които безчинствуваха по улиците. Сякаш се бяха върнали отново времената на троглодитите. Никой не общуваше с никого. Отначало си говореха по телефона, но после, когато пожари и взривове разкъсаха проводниците, когато спря и електрическият ток за радиопредавателите им, съвсем се откъснаха от света.

Просто невероятно изглеждаше, че още съществуваше нещо като власт, поне за форма, че имаше радио и телевизия. Но накрая и те преустановиха дейността си. Какво беше станало? Дали тълпите ги бяха разрушили в гладния си бяс или служителите им сами ги бяха изоставили?

И един ден пред Мария застана Том Риджър, сякаш изникна от земята. Как бе проникнал в нейното скривалище?

— Мис Мария! — рече той. — Аз съм най-могъщият човек в Австралия. Единствен аз мога да ви спася. Подводницата ми чака до брега. Ще отплаваме на един самотен остров. И там ще бъдем щастливи… Като Адам и Ева… Единствените хора в целия свят…

Девойката насочи пистолета насреща му.

— Вън! — изкрещя тя. — Махнете се!

Той се усмихна ехидно.

— Добре! Щом не щеш, мри от глад!

И си отиде.

Ужасът отново затисна и нея в скривалището, и двете й слугини, които единствени бе прибрала при себе си.

Отново се занизаха безнадеждните дни. В склада с провизиите кой знае откъде се бяха навъдили пълчища мишки. Червеи пълзяха в брашното. Молци бяха прояли зърната.

Крум дойде, побелял напълно, и разправи последните вести. Положението било неудържимо. Нямало ни власт, ни ред. По улиците беснеели обезумели шайки като гладни кучета динго. Появило се и канибалство — първо сред аборигените. Но и белите не изостанали назад. От една седмица той преследвал една банда, която първоначално ловяла чернокожи. От вчера почнали да не правят разлика между животни, чернокожи и белокожи. По-право, той научил за тях вчера. А кой знае откога те или и други са се хранили все така. Убивали всичко, което можело да се яде. Когато опитал да ги обезвреди, полицаите му се отметнали към човекоядците. Той самият едва успял да се спаси.

Кошмарът все още продължаваше. Все още тяхната храна не се бе свършила. Имаше за мишките, имаше и за тях. Никой вече не поглеждаше сандъците с опали. Като че ли наистина бяха брикети.

И ето съвсем неочаквано, както Том Емуто преди това, кой знае откъде проникнал, пред нея се изправи Ехнатон. Папагалът Кенатон се провикна от рамото му направо в ушите й:

— Паднете в краката на божествения фараон!

— Нефертити! — рече Ехнатон с тържествуващ глас. — Постигнах целта си. Бялата гибел се прехвърли в Нова Гвинея. Има я вече в Индонезия и Нова Зеландия. А колко й е оттам до Азия, до Европа, до Америка? След месец ще пламне целият свят.

Той пристъпи напред с протегнати ръце.

— Ела с мене, Нефертити! Сами в целия свят! Като Адам и Ева!

И той ли? И този ли също — Адам и Ева?

Тя отскочи назад.

— Не ме докосвайте!

А той настъпваше със злорада, победоносна усмивка.

— Чудовище! — изкрещя Мария. И се събуди, обляна в пот. Пред леглото и наистина стоеше Ехнатон.

— Нефертити! — рече той. — Трябва да бързаш! Много чужденци взеха да се навъртат около владенията ми. Трябва да ги преварим.

Полуразсънена, тя огледа стаята си. Припомни си всичко: как хлопна каменната врата и затвори пленника си в барутния погреб, как чернокожите я хванаха и донесоха в килията й, без да я връзват, как й предложиха храна и медовина… И после…

После бе заспала. Но то не беше обикновен, здрав сън. Никога досега не бе спала така, не бе сънувала така, с такава яркост, с такава натрапчива реалност.

— Какво още искате от мен? — запита тя сънливо.

— Това, което сме уговорили. Срещу моето богатство и живота на брат ти. Буболечки, повече буболечки…

Наистина, това искаше той. Смучещи насекоми. Затова масата беше затрупана със стъклени съдове и марлени кутии, саксии с цветя, омотани също така в марля.

Странният сън отново изплава пред очите й. Напомни й за какво злокобно дело тя беше дала съгласие.

— Не! — Мария опита да се изправи. — Не искам!

— Тогава ще умрете! И ти, и брат ти!

— По-добре! Другото е по-ужасно!

Ехнатон я гледа дълго време упорито, с някаква насмешлива искрица в очите и чувство на превъзходство. Сякаш наблюдаваше листна въшка. Най-сетне рече:

— Аз съм властен да те принудя. Да те направя послушна като паленце, по-покорна от моите роби.

— Никой не може да направи това!

— Мога, Нефертити! Ти забравяш, че съм фараон, бог. Мога всичко. Ти не знаеш, че египтяните познават опиума от хилядолетия. От хилядолетия египетските жреци премахват болките с опиум, успокояват децата да не плачат с опиум, при неизцерими страдания сами се отправят с опиум там, при обитаващите на запад.

— Ще откажа да го вземам!

— Аз вече ти дадох. Затова сега си по-кротка. Но ще те укротя напълно. С всяко ядене ще ти давам опиум. За няколко дни ще свикнеш така с него, че когато го спра, ти ще лазиш в нозете ми, за да ти дам. Ще бъдеш готова на всичко… Като моите роби…

— Няма!

Не довърши. Изпитваше непозната слабост, липса на воля.

Ехнатон заговори с равния си глас, глас на хипнотизатор:

— Тогава Бялата гибел опустошила само Червената южна земя. Защото морето я спряло. Един кратък период на смъртта, след който от съседните острови отново се прехвърлили растения, животни и хора. Сега, когато има кораби и самолети, никой няма да я спре. Ще обхване цялата планета. Ще изчисти тая плесен, живота. Ще дойде смъртта. Великият период на смъртта, който вече няма да свърши. Свят без страдание…

И без да довърши, излезе с горда осанка.

Мария остана сама. Период на смъртта! Къде другаде бе чула това?

Погледът й се спря на паяка, който пълзеше срещу нея. Ето го, когато наближи достатъчно кацналата муха, с ловко движение хвърли отгоре и ласото си — една-единствена паяжинка с капчица смола накрая, която се лепна в жертвата. После опитният ловец бавно придърпа ласото към себе си ведно с безпомощната плячка.

Периоди на смъртта!

Изведнъж тя се сети. Така ги наричаше професорът й по палеонтология — епохи на великите измирания, черните ивици на смъртта, които пресичат историята на живота. Първият — в края на силур, когато са загинали трилобитите, дотогавашните господари на моретата. Вторият — през перм, причинил гибелта на морските скорпиони, на папратовите гори и гигантските водни кончета. Третият — в креда, когато се подменя съставът на горите и от трона си слизат дотогавашните властелини на света — влечугите.

Дали и онова бедствие, което описваха йероглифите преди три хиляди години, не е било опит за четвърти период на смъртта, неуспял, защото континентите вече са били разкъсани, а не както преди това слети в една обща суша Пангея, а по-късно и Гондвана, по която би могла да премине без никакво препятствие всяка болест по растения или животни.

А как й се спеше! Виеше й се свят. Предметите в стаята се изгъваха в най-причудливи форми, разливаха се, надигаха се във въздуха като вълшебни килимчета. Въпреки това напрежението, разумът й не я оставяха да се предаде напълно във властта на упойката. Продължаваше да съпоставя, да преценява, да разсъждава.

Безброй хипотези опитват да обяснят периодите на смъртта: заледявания, засилена слънчева радиация, изгубена способност за приспособяване към новите условия, летални мутации. Всичките — достатъчно остроумни, но все неубедителни.

Имаше и друга — за някаква страшна епизоотия, масово измиране на животни вследствие появата на вируси…

Тя прехапа устни. Вируси! Защо пък не? Защо наистина да не е било и тогава същото — пак вирус, само че не по животните, а вирус, унищожил растенията, хранителната база на животните? Останали без храна, гигантските тревопасни гущери загинали, след което изчезнали и хищниците. Защо не?

И сега отново! Четвърти период на смъртта! Както са изчезнали трилобитите, скорпионите и влечугите! Ще си иде и човекът! Вирусът може да се прехвърли и върху морските водорасли, да погуби и живота в океана. Да останат само първичните, безхлорофилни организми, от които след други стотици милиони години ще се развие новият живот. Кой ли ще бъде тогавашният му властелин? Дали няма да бъде потомък на сегашния вирус убиец?

Сънят я оборваше. От ъглите, изпод масата, зад скамейката, иззад каменната статуя на Тот с глава на ибис изпълзяваха безброй влечуги, които наедряваха, разкъртваха стените с телата си и се пръсваха навън, на простор сред кредната гора.

Мария стоеше с прехапани устни. Същото! Съвсем същото! Тук някъде се плискаше Кредното море, което разделяше Западна Австралия от Източна. А край него — странни дървета: огромни блатни кипариси с диаметър десет метра; бенетити, подобни на съвременните палми; сагови дървета; араукарии; секвои, гинкго, магнолии и дървовидни папрати. И всички бели, сякаш облепени с рояци бели пеперуди. Прегладнели игуанодони — гигантски гущери с птичи пръсти, завършващи с копита и къси предни крайници, на които палецът е превърнат на кама, притичват от дърво до дърво, без да заситят великанския си глад. В плитчините на лагуните пасат с патешките си клюнове хадрозаври. В ивицата на прибоя сумтят огромни бронтозаври и диплодоки. Но и те са гладни. Защото изчезват и морските водорасли. Във въздуха се стрелкат птерозаври — малки колкото врабчета и огромни с осемметрови прилепови крила. Тревопасните се мъкнат нанякъде, където се надяват да намерят зеленина. Падат, мрат. Цяло Велико преселение. Игуанодони редом със стегозаври, обковани в отвесни рогови плочи и четири саби на опашките; подобни на биволи рогати трицератопси и по-дребните анкилозаври, гущери-танкове. Иззад белите храсти изскача стадо горгозаври. Те връхлитат върху анкилозаврите, обръщат ги по гръб с движения на краката, както рови кокошка, и разпарят незащитените им кореми. След тях дотичват цератозаври, рогати месоядни гущери, и тиранозаври, най-страшните сухоземни хищници през цялата история на земята. Започва невиждано кърваво пиршество. Кръвта се лее на потоци, пръска, залива белите поляни и шубраци…

Третият период на смъртта…

Огромен тиранозавър, висок колкото триетажна къща, с уста, способна да я нагълта цяла, със зъби, подобни на бели ками, с огромни като паници святкащи очи, застанал като гигантско кенгуру върху мощните си задни лапища и опашката, се привеждаше над нея, раззинал челюсти, и размахал яростно уродливо малките си предни лапички…

Мария пак се събуди с писък.

Не! Тя нямаше да помага! Трябваше да бяга, трябваше да бие тревога, да предупреди човечеството! Докато не е станало много късно, да го предпази от Четвъртия период на смъртта…

Сънят отново я притисна в леглото.

Край нея, над побелелите папратови гори, забръмчаваха гигантските водни кончета. Из морските бездни изпълзяваха морските скорпиони, полазваха с паяковидните си крака към нея…

И отново стряскане, и отново писък на ужас…