Пол Дохърти
Сянката на греха (2)

Глава втора

Публичните екзекуции в кралския град Мелфорд неизменно привличаха много хора — повече, отколкото дамгосването на добитъка на кръстопътя или панаирът в покрайнините. Почтените граждани се тълпяха, за да видят как се въздава справедливост и за да разменят по някоя и друга клюка. Кои търговци са удряли в кантара клиентите си, кои пекари са смесвали брашното си с креда или са продавали хляб с намален грамаж… И най-вече да разберат кои крадци по къщите са заловени и кои джебчии са вкарани в затвора.

Но в този октомврийски ден имаше една още по-важна причина тълпата да се стича на по-многобройни талази. Имаше слух, че новините за убийствата на воденичаря Молкин и на Торкъл — да не говорим пък за Елизабет, клетата дъщеря на коларя, чието обезобразено тяло лежеше покрито със саван в криптата на енорийската църква — са стигнали най-накрая и до кралския съвет в Лондон. Самият крал предприел мерки, но изпращал не съдия или специални пратеници, а свои лични служители: кралския писар, пазителя на кралския таен печат, сър Хю Корбет и неговия доверен човек, Ранулф-ат-Нюгейт, главен служител в Канцеларията на Зеления печат. Хората от Мелфорд искаха да ги видят, че пристигат — крайно време беше да се сложи край на убийствата. Искаха да видят как кралският довереник ще влезе в града с цялата си тежест и власт, за да проведе разследванията според заповедта на краля, да изправи злодеите пред съда — и всички да видят как короната въздава правосъдие.

Хората извънредно много се вълнуваха от тези загадъчни убийства. Кой беше убил по такъв ужасяващ начин Молкин и Торкъл? Разбира се, както навсякъде, така и в Мелфорд ставаха убийства — но да се обезглави Молкин и да се остави главата му да се носи по водата на воденичния му яз, беше нечувано! Ами това, че бяха направили на пихтия мозъка на заможния фермер Торкъл, и то в собствения му навес, където вършееше житото си! Нямаше как някой да не увисне на въжето!

Ами останалите чудовищни убийства и изнасилвания на млади девойки? Бяха започнали отново. Миналото лято убиха една слугиня, а разчлененото й тяло положиха на същия този пазар. Сега пък дъщерята на коларя, Елизабет — красивата Елизабет с разветите коси. Мнозина я знаеха заради кръшната й походка и веселия й смях. Ужасни убийства! Но нали преди пет години бяха хванали убиеца и той беше увиснал на високата бесилка на кръстопътя, горе над мелфордските ливади, из които пасяха стадата овце? А и виновникът не беше кой да е! Самият сър Роджър Чапълс, рицар и богат земевладелец! Доказателствата срещу Чапълс — без да се броят свидетелствата срещу него — го бяха изпратили като най-обикновен престъпник на бесилото, независимо от кралското благоразположение. Но ето че убийствата бяха започнали отново, и най-сетне предизвикаха намесата на краля. Как беше името на писаря? А, да, сър Хю Корбет. Мнозина бяха чували за него. Не се ли зае той преди няколко години с разследване в съседното графство Норфолк? Мъж, който всява страх, шушукаха си хората, с остър ум и набито око. Ако Корбет се справеше, а той разполагаше с цялата му необходима власт за това, със сигурност щеше да има обесен.

Въпреки облачното и студено време, хората продължаваха да се тълпят около сергиите. Онези, които бяха по-запознати със събитията, не изпускаха от очи широката дъбова врата на кръчмата „Златното руно“, където трябваше да отседне кралският писар. Вероятно щяха да го съпровождат тръбач, вестоносец с кралския флаг и многобройна свита. Момчетата-съгледвачи, на които беше платено, наблюдаваха пътищата, които водеха към града, и дебнеха за пристигането на сър Хю Корбет.

Междувременно пазарът вървеше — хората купуваха, продаваха, разменяха стоки, както всеки делничен ден. Мелфорд беше процъфтяващ град и все по-нарастващите печалби от вълната се чувстваха във всеки дом. Златото и среброто бяха в изобилие. Все повече стоки, докарани от големи градове като Лондон и Бристол, и даже внесени от чужбина, пълнеха пазарите на Мелфорд. Велен и пергамент, скъпи дълговлакнести кожи и коприна, щавена червена испанска кожа от Кордова, одеяла и завивки от тъкачниците във Фландрия и Ено^[1]; и още — статуетки, свещници и скъпи украшения, дело на лондонските златари, а нерядко дори и на големите майстори от Северна Италия.

Помощник-шерифът, Уолтър Блайдскот, обичаше оживените пазарни дни. Този ден той се постара да покаже на всички, че е заловил скитниците, пияниците и престъпниците и ги е оковал на дървената платформа в центъра на пазара. Случи се така, че същият този ден бе наказан публично джебчията Падликот. Предната сутрин самият помощник-шериф беше пипнал престъпника да тършува в коша на някакъв селянин. Дебел и цял плувнал в пот, Блайдскот си придаваше важен вид. Беше цяло чудо, че изобщо е успял да залови някого, след всичкото вино, което беше изпил. Затова пък влачиха триумфално Падликот през целия площад, като да беше извършил някакво извънредно голямо престъпление, а не дребна кражба. Качиха го върху платформата, окован за ръцете и за врата, при което градският рог засвири тържествено, за да привлече вниманието на всички. Блайдскот гръмко обяви на всеослушание, че заловените ще останат там през следващите двайсет и четири часа. Само да поискал, щял да нареди да вържат на врата на нещастника торба с фъшкии. Сред зяпачите се чуха одобрителни възгласи. Падликот затръска глава и захленчи за милост.

Блайдскот наистина се зае да завързва торбата, когато някаква жена извика със силен и ясен глас:

— Не е в твоя власт да наказваш така!

Помощник-шерифът се извърна, здраво стиснал с мръсни пръсти торбата. Разпозна гласа и присви кривогледите си очи.

— А, това си ти, Соръл.

Впери яден поглед в руменото и решително лице на жената, която си проправяше път през навалицата. Тя беше на средна възраст, носеше зелено-кафяви изпоцапани дрехи, в едната си ръка държеше вързоп, а в другата тежка тояга.

— Нямаш право да се месиш в раздаването на правосъдие в града — строго рече Блайдскот. — На мен се пада да отсъдя какво да е наказанието. И какво си помъкнала в тази торба? — добави той ядно.

— Много повече, отколкото имаш ти в панталоните си! — отговорът й предизвика шумен изблик на смях сред тълпата.

Блайдскот пусна своята торба и скочи от платформата долу.

— Какво носиш в торбата, жено? Пак бракониерстваш, така ли?

Соръл отхвърли назад краищата на наметката си и заплашително вдигна тоягата.

— Да не си ме докоснал, Блайдскот — изсъска тя дрезгаво. — Нямаш власт над мен. Не живея в този град и не съм извършила нищо нередно. Само да ме докоснеш и ще закрещя, че се опитваш да ме насилиш!

Блайдскот отстъпи назад. Внимаваше как се държи с тази жена — макар да не се бяха венчавали с Фъръл, бракониера, тя се считаше за негова вдовица.

— Пак си го търсила, нали? — додаде злобно Блайдскот. — Още ли скиториш из горите и полята да търсиш мъжа си, а? Имал е достатъчно ум в главата, за да се махне от такава дърта вещица като теб. Духнал е чак отвъд планините!

— Не смей да говориш за моя мъж! — озъби се Соръл. — Мъжът ми Фъръл е мъртъв! Някой ден ще открия тялото му. Ако те биваше за помощник-шериф, щеше да ми помогнеш. Но теб не те бива за тая работа, нали така, Уолтър Блайдскот? И дръж мръсните си ръце далеч от мен!

Блайдскот злобно направи неприличен знак и се върна да вдигне торбата с кучешки фъшкии.

— Да оставиш горкия Падликот на мира! — извика Соръл. — Законът не казва, че наказанието включва и унижения. Поразхлаби оковите.

Тя посочи към лицето на Падликот, което беше станало мораво.

Помощник-шерифът реши да не обръща внимание на думите й.

— Така е! — провикна се някой, вече трогнат от мъките на джебчията. — В закона не се казва за кучешки лайна, и ако той вземе да умре, докато кралският писар е в града…

Блайдскот заоглежда втренчено струпалото се множество. Старият войник, мастър Адам Бъргес, приятелят на отец Гримстоун, с усилие си пробиваше път през навалицата.

— Какво има, мастър Бъргес? — Блайдскот стана овреме хрисим.

— Соръл има право — отсече Бъргес. — Такова унижение е излишно.

Хората зашумяха одобрително. Блайдскот изрита неохотно встрани торбата с изпражненията. После се покачи на платформата и се зае да поразхлаби стегнатите окови около врата и китките на Падликот. Бъргес се обърна към Соръл и нещо я заговори, а множеството загуби интерес и започна да се разотива.

— Почакай малко! — провикна се Блайдскот.

Соръл се обърна. Блайдскот скочи на земята и почти завря лицето си в нейното. Дъхът му вонеше на вкиснал ейл и тя потръпна.

— Някой ден, Соръл, ще се случи да те пипна, докато бракониерстваш. Ще ти надяна оковите и ще ги стегна здраво около мръсната ти шия.

— А някой ден — изсмя му се Соръл, — може да се случи да пипнеш вятъра и да го продаваш из Мелфорд затворен в пръстени гърнета. Защо не дойдеш с мен на полето? — тя присви очи. — Може да идеш долу до Бийчъм Плейс. Ще ти разкажа какво виждам, докато кръстосвам надлъж и нашир полята, горите и самотните пътеки. Няма да повярваш какво научихме с Фъръл през годините. Искаш ли да се разходиш по полето, мастър Блайдскот? Да преследваш недорасли нехранимайковци?

Блайдскот видимо побледня и се отдръпна назад.

— Не… какво… Не знам…

— Знаеш — усмихна се тя и без да чака отговор, си запроправя път през хората, които наново започваха да се скупчват от любопитство. Изблъскваше чираците, които се опитваха да я уловят за ръкава и крещяха: „Какво си нямаш, мистрес? Какво си нямаш?“

Соръл се добра до кръста, издигнат насред пазара, и седна на най-горното стъпало, като остави торбата между нозете си. Повечето хора познаваха Соръл и нейното минало. Известно им беше, че мъжът й се бе опитал да помогне на осъдения сър Роджър Чапълс, а преди няколко години изчезнал. Свикнаха да я виждат да броди сама из полята край града. Ако се случеше някой да я спре и да я заразпитва, отговорът й неизменно беше:

— Търся тялото на горкия си мъж.

Соръл си имаше някакво странно основание да вярва искрено, че Фъръл е бил убит, а останките от мъртвото му тяло са били заровени тайно, без последно опрощение и молитва. Беше упорита жена и — независимо, че я свързваха с изчезването на някой и друг заек или фазан — почтена по свой си начин. Хората, с изключение на Блайдскот и тия като него, я оставяха на мира.

Соръл явно се вълнуваше, сърцето й препускаше диво, а гърлото й бе свито. Настъпил беше денят, който отдавна очакваше. Денят, за който тя непрекъснато се молеше пред малката очукана статуйка на Дева Мария, която държеше в стаичката си сред развалините на Бийчъм Плейс. Справедливостта щеше да възтържествува, щеше да се усети силата на кралската власт. Този сър Хю Корбет щеше да помогне да се разбули загадката, и тялото на нейния мъж да бъде намерено. Докато скиташе из околностите, Соръл разговаряше с ратаи и пътуващи търговци, със скитници и всякакви странници из пътя. Срещала беше и такива, които познаваха кралския писар.

— Като ловна хрътка е — бяха й казали. — Мургав, слаб и изпит. Преследва престъпниците до дупка. Не е продажен, нито подкупен.

Соръл копнееше за този миг. Искаше й се да зърне кралския писар, да намери начин да се добере до него, да го помоли за среща. Обърна поглед към входа на „Златното руно“. Още нямаше и следа от някакво раздвижване. На ъгъла на близката пресечка съгледа старата Крауфорд, която се тътреше, повела за ръка слабоумния Питъркин. Странна двойка, замисли се Соръл. Старата Крауфорд и сама не знаеше годините си и носеше с мъка бремето на преклонната си възраст. Соръл се бе опитвала много пъти да я заговори, най-вече за Фъръл. Старата Крауфорд подхвърляше разни недомлъвки от злокобните си спомени — че в Мелфорд винаги имало убийства, че все така щяло да бъде — но не довършваше. Сетне стискаше здраво набръчканата си уста и с лукав поглед се потътряше нанякъде.

Соръл не се осмеляваше да я упрекне. Някои си шушнеха, че дъртата грозотия била вещица. Затова ли винаги влачеше Питъркин със себе си? За да й служи за някаква закрила? Или само за да й прави компания? Соръл се запита да не би пък да имат кръвна връзка… Вгледа се внимателно в двамата. Старата Крауфорд нещо се караше на Питъркин и размахваше костелив пръст пред лицето му. Да не би да му триеше сол на главата, задето бе прекъснал неделната литургия? Или имаше нещо друго? Забеляза, че старицата грабна нещо от ръцете на Питъркин. Бузите му бяха издути. Соръл се усмихна. Захаросани плодове! Но усмивката й бързо угасна — разтревожи я някакъв спомен. Много пъти беше виждала Питъркин с натъпкани бузи. Веднъж го беше пресрещнала в полето, тогава идиотът държеше в ръце малка кутия с редки и много скъпи плодове — портокали. Станало й бе чудно, пък и продължаваше да се чуди — как би могъл Питъркин да се сдобие с тях. Всъщност, когато го срещна, той не изглеждаше чак толкова глупав и безпомощен, погледът му беше лукав и предпазлив. Как можеше малоумен скитник като него да разполага с пари? Наистина, Мелфорд процъфтяваше, пък и младите влюбени се бяха научили да използват Питъркин, за да си разменят писма.

С крайчеца на окото си Соръл съгледа някакъв мъж да се промъква нагоре по стъпалата на кръста и да протяга ръка към торбата й. Мигновено сграбчи тоягата и го перна през пръстите. Риптън, кралският наместник, отстъпи назад с кисело изражение, като едва можа да прикрие яда си.

— Не пипай чуждото! — предупреди го Соръл.

— Чух, че си се спречкала с помощник-шерифа — криво се усмихна Риптън, докато разтриваше пръстите си. — Продължаваш ли да крадеш, Соръл?

— Не крада. Аз съм почтена жена, мастър Риптън. И това е истината — със или без клетва.

Присмехът изчезна от лицето на Риптън.

— Да не намекваш нещо?

Кралският наместник се огледа и вече съжаляваше за стореното. Беше изпил две кварти^[2] ейл в „Златното руно“ и знаеше, че Адела, слугинята в кръчмата, сега го гледа през прозореца. Беше видял „фустата на бракониера“, както наричаше Соръл, да се качва по стъпалата на кръста и на всеослушание се бе похвалил, че ще разбере какво мъкне тя в торбата си. Сега обаче пръстите му горяха, а в гърлото му се беше надигнала горчилка от изпития ейл.

— Знаеш какво имам предвид — спокойно додаде Соръл. — Нощта, в която беше убита вдовицата Уолмър. Мъжът ми Фъръл ми разказа какво е видял.

Риптън изсумтя през стиснатите си устни.

— Няма да се разправям с теб — подсмихна се той и наперено се отдалечи.

Соръл разтвори торбата си, погледна вътре и се ухили доволно. Три тлъсти фазана, които сама беше уловила и заклала. Кръчмарят Матю Алиът, съдържателят на „Златното руно“, щеше да й наброи добра сума за тях.

— Идват! — извика някакъв мъж.

Соръл скочи на крака. Трима конници нахлуха на пазара, тъкмо в мига, в който църковната камбана заби призивно за обедна молитва. На пръв поглед не изглеждаха като кралски пратеници: нямаше тръбач, нито пък някой носеше кралското знаме — бяха просто трима прегърбени на седлата мъже, с преметнати около раменете плащове, с качулки на главите, които почти скриваха лицата им. Соръл грабна торбата и започна да разблъсква навалицата, за да успее да си пробие път покрай сергиите. Стигна до входа на „Златното руно“ точно когато тримата новодошли бяха разседлали конете си и подаваха поводите на кръчмарския слуга. Като всички ездачи, идващи от дълъг път, те припряно разхлабваха плащовете си, разкършваха схванатите си от умора тела. Личеше, че най-дребният от тримата е коняр. Той носеше войнишки кожен елек, а лицето му беше приятно, въпреки едното кривогледо око. Високият червенокос мъж, слаб и жилав като хрътка, трябва да беше Ранулф-ат-Нюгейт.

Соръл се усмихна, щом погледът й падна върху сър Хю Корбет. Също висок, сър Хю беше мургав, с вързана на тила черна, леко прошарена коса. Носеше хубави дрехи: къс елек с бяла риза отдолу и тесни вълнени сини панталони. Ботушите му бяха от скъпа испанска кожа. Плащът му беше преметнат през едната ръка, а той припряно се опитваше да свали колана си с меча. Гледаше съсредоточено към „Златното руно“, сякаш се опитваше да запамети и най-малката подробност, а после обгърна с поглед пазара. Соръл, която обичаше да оприличава хората на животни или на птици, си помисли: Да, тъкмо ти си ловна хрътка — тъмен и бърз като стрела, ловецо на души. А може би си сокол? Да, хищна птица, която се издига нависоко, лети и се рее, а когато острият й поглед съзира плячката, само след миг я връхлита стремително като падащ от небето камък… Соръл чак потръпна от задоволство. Изглежда този мъж наистина щеше да разнищи всичко — до самия край. Не беше някакъв надут и нагизден царедворец, чиито стъпки се съпровождаха тържествено с тръба и с биене на барабан. Потаен човек, който се промъква като крадец в нощта, и малцина знаят кога, къде и какво върши, заключи Соръл.

Соръл не изпускаше от очи новопристигналите, докато не влязоха в „Златното руно“, а после понечи да ги последва, но за нейно разочарование удари на камък. Очакваше да открие посетителите в голямата зала на кръчмата, но и тримата не се виждаха никъде. Кръчмарят Матю изглежда ги беше повел веднага към втория етаж, където бяха стаите им.

Соръл мина край масите и столовете и се запъти към една пейка близо до прозореца. На съседна маса някакъв пътуващ търговец хранеше с мръвки питомния си пор. С появата си Соръл сложи край на цялата работа, порът сбърчи нос, скочи от масата на земята и профуча като светкавица покрай торбата й. Мъжът задърпа връвта и се разкряска заради някакъв изпълзял изпод дървената ламперия на помещението плъх, който изхвърча през задната врата след пора. Настъпи суматоха. Търговецът скочи на крака и заплашително размаха юмрук към Соръл. Тя заудря с тоягата си по масата, докато онзи не се отдалечи.

— Виж ти, виж ти! — Адела, наперената слугиня в кръчмата, се появи отнякъде, без изобщо да бърза. Гъстата й коса беше прихваната отзад. Умишлено носеше твърде тясна за пищното си тяло риза. Горните връзки на корсажа й бяха небрежно развързани. Побутна с обутия си със сандал крак торбата.

— Кръчмаря ли търсиш? Двамата с Блайдскот са горе при знатните гости — с опакото на ръката си Адела изтри потното си чело. — За бракониерите са дошли, Соръл…

— Така ли било, Адела? — отвърна й тя спокойно. — Ами тогава да им разкажа какво видях долу при Хамдън Миър…

Лицето на Адела пламна, устните й затрепериха и тя бавно се отдалечи.

Малко по-късно кръчмарят се спусна по стълбите и с висок глас даде разпорежданията си слугите да занесат на гостите нещо да се подкрепят. Соръл се облегна на стола си и притвори очи. Търговецът беше успял да улови питомния си пор и се бе преместил на по-далечна маса. В този край на кръчмата настана тишина. Лек повей на вятъра носеше ухание на подправки и билки от градината, а също и някакви прекрасни аромати от готварницата. Соръл им се наслаждаваше. Какво ли готвеше кръчмарят? Печени скопени петли, тлъсти и апетитни, еленско месо, къкрило в лучен сос, крехко и сочно до последната хапка? Дочу лек шум и отвори очи. Пред нея стоеше кръчмарят Матю, в едната си ръка държеше препълнена чаша, по която се стичаше пяна, а в другата — поднос с хляб и месо. Сложи ги на масата и подпъхна две сребърни монети под подноса.

— Колко са? — попита той.

— Три фазана — отвърна Соръл. — Другия път ще ти донеса два без пари, ако ми позволиш да се кача горе и да се срещна с кралския писар… Може ли?

Кръчмарят въздъхна и седна на стола.

— Ако можех, щях да те пусна, Соръл — кротко й отговори той, — но те са уморени и си имат работа. Поискаха да се измият и да закусят. Корбет вече разпраща съобщения, че в църквата ще има среща.

— Какво ли е намислил, този Хю Корбет? — попита Соръл. — Дали ще открие истината, мастър Матю?

— Не знам. Не е от приказливите. Червенокосият говори от негово име. Корбет е любезен, но е мълчаливец. Първото, което поиска от мен, беше да му разкажа за случилото се в нощта на убийството на вдовицата Уолмър. А също и какво знам за останалите убийства — той изду устни. — Какво ли мога да му разкажа аз? Адела се познаваше с малката Елизабет, а в нощта, в която откриха тялото на вдовицата Уолмър, някои от мъжете в кръчмата отидоха в къщата й.

— А Молкин и Торкъл?

— Това вече си е загадка — кръчмарят отри ръце в изцапаната си с кръв престилка.

— И двамата бяха съдебни заседатели, мастър Матю.

— Да, бяха. Останалите са изплашени. Дочух и шушукания, че сър Роджър бил невинен.

— Разбира се, че е бил невинен — сопна се Соръл. — Мъжът ми каза, че е невинен.

Кръчмарят леко я потупа по ръката и тъжно поклати глава.

— Говорили сме вече за това, Соръл. Имам работа.

Той се върна в кухнята, а Соръл отпи от чашата си. Дойде един от прислужниците и безмълвно взе торбата. Соръл пресуши чашата и заоглежда помещението. Дали пък сама да не направи опит да се срещне с писаря? Тръсна глава и въздъхна. Не, по-добре ще е да се видят на нейна територия. Така или иначе имаше да му показва едно-друго, а също и да уреди среща със скитниците. Преглътна сълзите. Той със сигурност щеше да й помогне да открие горкия Фъръл, нали? Може пък и да докаже, че е казвал истината и е имало защо да му вярват, ако…? Соръл впери поглед в почернялата от дима греда, на която стояха окачени, за да се опушват, един свински бут и още половин прасе. Много й се щеше да покаже на Корбет онези кости, а освен това и да му разкаже за странните неща, на които се натъкваше, докато скиташе насам-натам… И за зловещия маскиран мъж с уродливата дяволска маска и безшумно препускащия кон. Дали обаче той щеше да й повярва? На Фъръл му се бяха изсмели. И защо? Заради Девърел, дърводелеца, и заради другите като него.

Соръл пусна монетите в джоба си и хвана тоягата си. Забеляза плаща на пътуващия търговец, преметнат в ъгъла, и се сети за ругатните му. Незабелязано придърпа наметката и се изниза през задната врата. Поспря и с наслада вдигна нос, за да вдъхне уханието на билките и подправките, сладостния мирис на мента и мащерка. Мина през покритата порта, излезе на главната улица и тръгна по уличките, които водеха към работилницата на дърводелеца Девърел. Самата работилница беше в задната част на къщата. Портата беше затворена, така че тя потропа с тоягата си.

— Кой е? — извика някой.

Страх те е, така ли, мина й през ума, когато безпогрешно долови нотката на напрежение в гласа.

— Нося новини, мастър Девърел. Соръл е.

— Жената на бракониера?

Соръл се спря. Сигурна беше, че долови шушукане, сякаш Девърел шъткаше на някого да не вдига шум. Мина отзад, но не откри друга врата. Върна се обратно и пак почука на високата дървена порта.

— Махай се! — извика й онзи. — Нямам време.

— От какво се уплаши, Девърел? — присмя му се Соръл.

Заобиколи, отиде до предната част на къщата и застана на пътеката, под стрехата на портата. Забеляза малкия процеп вдясно на стената, през който домакинът можеше да наблюдава всеки, който хлопа на вратата му. Девърел трябва да беше много изплашен, за да следи по този начин посетителите си. Заблъска по вратата, но никой не й отговори, затова заобиколи и се върна обратно при външната порта и пак потропа. През това време Девърел беше дръпнал резето и отворил вратата. Той се беше изправил на прага и гледаше ядосано — висок, як мъж, с жълтеникаво лице с изпъкнали скули и тънки устни. Тъмната му, рядка коса беше мръсна, а на дясната си ръка имаше рана от порязване, беше се заел да я превързва.

— Мога да се погрижа за раната ти — предложи Соръл.

— Какво искаш? — Девърел облиза порязаното място.

— Видях кралския писар.

— Е?

— Мислех, че това ще те заинтересува. Можем да поговорим тук на улицата или да извикам на висок глас каквото знам.

Девърел въздъхна и с жест я покани да влезе. Поведе я през настлания с плочи двор, изпълнен с накамарени дървени трупи. Соръл забеляза, че близо до задната ограда също е имало една такава камара от дърва, но е била преместена — сякаш Девърел се е побоял да не би някой да се покатери по нея, за да се прехвърли вътре в двора. Той я въведе в работилницата си — дълъг тъмен навес с работен тезгях, купчини дървен материал, поставка за чукове и длета. Посочи й стол, но продължи да я наблюдава през рамо.

— Какво има? — попита Соръл. — Сам ли си?

— Жена ми е на пазар — отвърна й дърводелецът. — Нали казваш, че умът ти сече и че имаш набито око, Соръл. Знаеш, че нямам слуги.

— Тъкмо затова исках да си поговорим! — възкликна Соръл, което си беше лъжа. За личния живот на Девърел знаеше малко, макар че я глождеше любопитството. Девърел беше добър дърводелец, дори Фъръл ценеше неговата работа.

— Защо състоятелен мъж като теб няма нито чираци, нито прислуга? — попита тя.

— Така ми харесва.

— Защо? Криеш ли нещо?

— Обичам самотата — Девърел седна на ъгъла на масата и така преднамерено се изпречи пред погледа й. — Е, по какъв въпрос си при мен? Защо си дошла да ми досаждаш?

— Видях писаря, мастър Девърел! Има око на ястреб и явно не обича да споделя мислите си. Ще започне да разпитва.

— Тогава и на него ще повторя онова, което казах под клетва в съда. В нощта, когато беше убита вдовицата Уолмър, видях сър Роджър Чапълс да бърза по Гъли Лейн. Изглеждаше потресен и много объркан.

— Виждаш така добре нощем?

— Нощта беше ясна. От начина, по който човек язди, как носи плаща си, можеш да разбереш дали всичко е наред или не.

— А ти защо не беше вкъщи през онази нощ? — попита Соръл.

— Носех дърва за работилницата си.

— Мислех, че ти доставят дървения материал, не е ли така?

Личеше, че Девърел полага усилие, за да се овладее.

— Аз съм почтен дърводелец и верен поданик на краля — отвърна той. — Ако ми се прииска да изляза навън и да потърся точно определен дървен материал, трябва сам да свърша тази работа.

— И тогава си видял сър Роджър, така ли? Фъръл твърдеше, че по всяка вероятност не си могъл да го видиш как язди притеснен по Гъли Лейн.

— Е, той не е тук, за да спорим, нали?

— Не е, но и Фъръл даде показания пред съда. Настояваше, че е видял сър Роджър онази нощ и той е бил всичко друго, но не и притеснен.

— Пфу! — дърводелецът махна с ръка. — Мислех, че имаш да ми кажеш нещо важно.

— Имам. Писарят ще ти зададе същите въпроси. Къде си стоял? Как си могъл да видиш сър Роджър? Какво си правил наистина през онази нощ? — Соръл се приведе напред. — И защо ти е било на теб, дето винаги си се държал настрани от съгражданите си, с лъжлива клетва да погубваш чужд живот?

— Сър Роджър е убил вдовицата Уолмър — Девърел се изправи. — Убил е и останалите жени. Не забравяй ти, жено, дето бракониерстваш из чужди имоти, че имаше много доказателства и не аз го признах за виновен.

— Да — отвърна тя. — Признаха го съдебните заседатели, начело с Молкин и Торкъл, а знаеш какво ги сполетя. Видях процепа до външната ти порта — и посочи с палец през рамо. — Забелязах също и че портата ти е залостена.

Тя спря погледа си върху ръцете на Девърел — бяха покрити с мръсотия, но й направи впечатление колко фини и дълги са пръстите му.

— Това си е моя работа. Сега, мистрес, трябва да си вървиш.

— Спокойно ли спиш нощем? — упорстваше тя. — Или сънуваш кошмари? Например отсечената глава на Молкин, която плува във воденичния яз?

Девърел я сграбчи за ръката.

— Най-добре си върви!

Соръл се отскубна от него. Мина обратно през двора. Портата все още зееше отворена и когато прекрачи навън, тя се обърна, за да се сбогува с дърводелеца, но той вече беше затворил вратата зад гърба й и здраво я залостваше.

Девърел постоя, заслушан в отдалечаващите се стъпки на жената, пое дълбоко дъх и се прекръсти. Обиколи двора и провери всичко ли е наред, усети как косата на тила му настръхва. Наистина трябваше да е по-нащрек. Дали другият, тайнствен посетител си бе отишъл така неусетно, както се беше и появил?

Откъм работилницата се чу тихо подсвиркване. Девърел забърза натам. Седна на стола и впери поглед към потъналата в тъмнина ниша в дъното на помещението. Сърцето му заби бързо и той преглътна тежко. Трябваше по-старателно да заключва, толкова лесно го спипаха. Сърцето му подскочи, когато покритата и закачулена фигура изплува от нишата и застана с ръце, скрити в ръкавите на широката си мантия. Девърел прехапа устни. Беше си стоял тук, зает да рендосва една дъска, когато внезапно вдигна поглед и видя, че насред работилницата му стои един от ония странстващи монаси… Само че този носеше маска и лицето му беше напълно скрито от качулката. Щом заговори, Девърел разпозна гласа, който не бе чувал пет години. Той се вцепени. Не можа да помръдне.

— Чу ли разговора? — Девърел се опита да наруши зловещата тишина. — Тая любопитна сврака…

— Тя е моя грижа — се чу резкият отговор. — Празноглава е и дните й са преброени. Никой не хваща вяра на думите й.

— … зададе въпросите, които и писарят ще ми зададе.

— А ти ще му дадеш същите отговори.

— Как влезе? — Девърел понечи да се изправи.

— Не съм искал да се крия — отвърна гласът. — Исках само да ти покажа, че трябва повече да си отваряш очите, мастър Девърел. Минах през оградата ти. Не е нито трудно, нито опасно. Жена ти е на пазар, а ти си винаги сам.

— Направих каквото поиска — сподавено рече Девърел.

— И пак ще го сториш — беше незабавният отговор. — Видял си сър Роджър да върви забързано по Гъли Лейн. Положи клетва, даде показания. Какво друго имаш да кажеш?

— Но, но Молкин, Торкъл… — запелтечи Девърел. — Мъртви са.

— Да, мъртви са. Може да не са удържали на думата си, дърводелецо. Но това няма значение. Дойдох да ти напомня за споразумението, което сключихме преди няколко години.

— Изпълних моята част от уговорката — възрази Девърел.

— И аз изпълних моята — прозвуча дрезгав отговор. — Няма да ти преча повече. Само дойдох да ти напомня какво ми е известно и какво мога да сторя. Ако дойде писарят, а той ще дойде, научи историята си наизуст, както монах учи псалмите си.

Девърел усети, че устата му пресъхва.

— Работите ти вървят добре, Девърел — настоятелно продължаваше гласът. — Твоите изделия предизвикват възхищение, а в леглото си имаш силна и страстна жена, нали така? А за какъв те имат добрите граждани на Мелфорд? За майстор дърводелец! Може някой ден да те изберат в съвета или да ти окажат честта да носиш някое от ония глупави знамена на процесиите им. Цената, която трябва да платиш за всичко това, е нищожна.

— Съгласен съм — едва продума Девърел.

— Добре! Хайде, хайде, човече — продължи гласът. — Кой ще си спомни къде си бил в някаква си нощ преди пет години? Това им е хубавото на хората като теб, Девърел! Никога нищо и с никого не споделят и се държат по-настрани от кръчмата „Златното руно“. Ако ще и на обратната страна на Луната да се качиш, никой няма да разбере.

У Девърел внезапно се надигна ярост.

— Какво знаеш за мен? — повиши тон той.

— То се вижда от пръв поглед, дърводелецо! Издава те начина, по който вървиш, по който говориш. Ти си от онези, които нищо с никого не споделят. Май криеш доста неща…

— Кой си ти? — озъби се Девърел.

Понечи да се изправи, но онзи с монашеската качулка отстъпи крачка назад и ръцете му се показаха изпод ръкавите. Девърел съгледа дълга кама.

— Не губи присъствие на духа — предупреди го посетителят. — Няма да ти е от полза, братко. Най-добрата ти защита е мълчанието. Сега — имам ли думата ти? Същата история като преди? Добре — и тъмната фигура посочи към портата. — Иди, махни резетата и си тръгвам.

Дърводелецът се подчини. Отвори широко портата и се върна обратно в работилницата.

— Влез си вкъщи, а после ела и залости портата след мен.

Девърел отново се подчини. Влезе в малкия килер, прилепен към склада. Чу как портата навън проскърцва и се върна. Работилницата и дворът бяха пусти. Бързо излезе на уличката, но тя пък беше пълна с хора. Девърел се заоглежда, но не съзря никакъв монах, а и от Соръл нямаше никаква следа, слава Богу!

Той влезе обратно в двора си. Залости портата и се облегна на нея. Пот обливаше цялото му тяло. Осъзна, че краката му треперят. Смъкна се на земята, обви с ръце раменете си и се помъчи да овладее паниката, която се надигаше в душата му. Затвори очи. В главата му изплува образът на сър Роджър Чапълс — застанал прав в каруцата на осъдените, докато го караха от църквата надолу, по издълбания коловоз на пътя, към бесилката.

— О miserere nobis Jesus^[3] — прошепна той.

Когато отвори очи, Девърел видя, че кръвта вече не тече от порезната рана на ръката. Разтвори пръсти подобно на свещеник, който дава благословия.

— Pax vobiscum — прошепна на наобиколилите го призраци от предишния си живот. — Вървете си с мир.

Все още треперещ, Девърел се изправи криво-ляво на крака и се заклати към вкъщи. Влезе в подредената и чиста кухня, грабна една чаша и отвори бъчвичка бордо, подарена му в знак на благодарност. Напълни чашата догоре, седна на кухненската маса и отпи жадно. Не беше присъствал на екзекуцията на сър Роджър, но другите бяха описали предсмъртните му мъки — как тялото му се гърчело и извивало, увиснало на края на въжето. Защо? — запита се Девърел. Защо смъртта на този мъж беше толкова необходима?

На външната врата чу тропане. Допи чашата си, скри я под ленената кърпа и тръгна по пътеката. Надникна през процепа. Жена му, Изабо, го гледаше ядосано.

— За Бога, Девърел! — възкликна тя. — Това е моят дом. Отвори вратата!

Той превъртя ключа в ключалката и махна резето. Жена му влезе. Девърел взе от ръцете й кошницата и я остави на пода.

— Какво има? — изгледа го тя изпитателно. — Изглеждаш все едно си видял призрак!

— Заради ковчега е — излъга той. — Онзи, който направих за младото момиче, дъщерята на коларя. Още се чувствам разстроен.

— Е, душата й вече е при своя Създател — отвърна жена му. — А чу ли новините? Пристигна писарят.

— Да, знам — почти извика Девърел. — Ще започне да задава проклетите си въпроси!

— Тихо, човече — зауспокоява го тя. — Всички знаем, че ти каза истината тогава.

— Той какво прави? — попита Девърел.

— Чух от Адела, че свикал събиране горе в църквата. Явно иска да разпита хлапето на сър Роджър и онзи съдия… как му беше името?

— Тресилиън.

Изабо тръгна надолу по пътеката. Девърел притвори очи.

— Е, започна се — прошепна той. — Ще се въздаде Божието правосъдие!

Девърел отвори очи и впери поглед в разпятието на стената. Изведнъж го споходи мисълта — дали пък в момента на своята екзекуция, в мига, в който са го бутнали от стълбата на бесилката, сър Роджър не се е заклел да се върне и да потърси справедливост?