Пол Дохърти
Сянката на греха (13)

Глава тринадесета

Съдебните заседатели се оказаха безлична групичка дребни търговци и земеделци. Седяха в ъгъла на кръчмата, потропваха с крака и изглеждаха доста мрачни и уплашени от срещата с кралския писар. Даваха си кураж с хубав ейл. Тресилиън накара другите посетители, които нямаха отношение към процеса на сър Роджър, да опразнят кръчмата. Сър Морис Чапълс седеше малко встрани, вдигнал крака на един стол, и потропваше с пръсти по масата. Чансън излезе да нагледа конете. Ранулф седна плътно до Корбет.

Тресилиън се нагърби да води срещата. Представи писаря и тъжно се усмихна.

— Бързо минава времето — заяви той. — Петима от съдебните заседатели, които съдиха сър Роджър Чапълс, са мъртви — усмивката му се стопи. — Двама бяха убити. И така, спомняте си ясно дните на процеса, нали? Процесът се състоя в общината, така ли беше?

Всички кимнаха почти едновременно.

— Досега не съм ви питал — продължи Тресилиън. — Разискванията на съдебните заседатели обикновено са тайни, но днес се налага да ми кажете — защо толкова бързо излязохте с решението си? Отне ви по-малко от час?

— Заради заключителната ти реч — проговори навъсен мъж, касапин, ако се съдеше по изцапаната му с кръв престилка.

— Добре — отстъпи Тресилиън. — Ти си Саймън. Касапин си, нали?

— Точно така, господарю.

— Моля, отговори на въпроса ми по-подробно.

— Не помня всяка подробност — вдигна рамене касапинът, — но доказателствата бяха ясни: сър Роджър е отишъл до вдовицата Уолмър. Видял го е дърводелецът Девърел — да, известно ни е, че сега е мъртъв — огледа другарите си. — А между другото, ние под закрила ли сме? Сър Роджър беше екзекутиран не по наша вина.

— Никой не казва, че вината е ваша — отвърна Корбет. — Продължавай.

— Имаше очевидец как сър Роджър е бягал от къщата на вдовицата. У него бяха открити вещи на други убити жени.

— Любопитен съм — каза Тресилиън, — а и сър Хю иска да знае какво се случи в стаята на съдебните заседатели, след като се оттеглихте, за да решите. Молкин ви ръководеше, нали така? А Торкъл беше негов заместник?

— Ще съм честен — отвърна Саймън. — Молкин беше гадина. Не ми се нравеше, докато беше жив, няма да започна да го харесвам и сега, когато е мъртъв. Гореше от желание сър Роджър да бъде обесен. Още щом вратата се затвори зад нас, той отсече: „Виновен!“ Торкъл, разбира се, го подкрепи.

— А вие, останалите? — попита Корбет.

Огледа мъжете с обветрени лица и груби, зачервени ръце. Обхвана го съчувствие към тях. Сплашването на съдебните заседатели не беше рядкост, но понякога те можеха да станат изненадващо упорити, най-вече, когато на косъм висеше човешки живот.

— Някои от нас се възпротивиха. Няма да казвам кои. Виждахме, че мрази сър Роджър.

— Заради Фъръл беше — обади се един от другарите на Саймън. — Бях много угрижен заради показанията на Фъръл. Твърдеше, че вдовицата Уолмър била жива, когато сър Роджър си тръгнал. Намекна, че е видял и други да слизат до къщата й.

— А, да — Саймън отново подхвана разказа си. — Но Молкин ни каза да млъкваме. Заяви, че Фъръл е бил подкупен от сър Роджър. Имало вероятност рицарят да се е върнал, а пък хората, които Фъръл забелязал да слизат към къщата на вдовицата Уолмър, вероятно са били Риптън, кралският наместник и другите, които са открили тялото.

— Как гласувахте? — попита Корбет.

— С вдигане на ръце.

— И какво ви убеди?

Корбет се размърда на стола. Щеше му се Ранулф, който седеше до него, да престане да си тананика тихо под носа. Прислужникът улови погледа на господаря си и му намигна. Корбет се зачуди какво не е наред. Обърна се пак към касапина.

— Доказателствата ли? Споменахте заключителната реч на съдията в края на процеса.

— Свидетелските показания на Девърел — касапинът въздъхна. — Посещението при вдовицата Уолмър и вещите, открити в имението на сър Роджър. Молкин ни притискаше, в края на краищата всички се съгласихме — сви рамене. — Излязохме с решението.

— А после? — попита Корбет.

— О, говорили сме си, когато убийствата започнаха отново. — Саймън кимна. — Да, чудехме се дали не е бил екзекутиран невинен човек — касапинът се размърда неспокойно и погледна към вратата.

— Какво има? — попита Корбет. — Имаш да ни кажеш още нещо, нали?

Саймън избърса запотеното си чело с опакото на ръката.

— Искам да направя признание — едва изговори думите той. — Сър Луис, по-рано трябваше да ти го кажа.

— Какво? — попита Корбет.

— Около две години след процеса бях в една кръчма — „Цариградското грозде“, на другия край на града е. Молкин влезе. Беше продал брашно и пропиваше печалбата. В повечето случаи Молкин беше навъсено копеле, винаги търсеше с кого да се сбие. Имаше юмруци като чукове. Започна да ме вика на неговата маса. Беше много настоятелен, затова седнах до него. Доста чаши беше обърнал. Говорихме за едно-друго. Изведнъж ме попита: „Вярваш ли в духове?“ „Какви ги говориш, Молкин?“ отвърнах му. „Сър Роджър Чапълс, отвърна той. Вярваш ли, че може да се върне и духът му да започне да ни тормози, заради стореното от нас?“. Тогава се обърках, такива приказки не ги обичам. „Виновен беше, отвърнах аз. — А ако ти кажа, че не е…“ изломоти Молкин.

— Моля? — прекъсна го Корбет. — Това ли ти каза Молкин?

— Да. Изплаших се. Разпитвах го, но Молкин се затвори в себе си и стана потаен, само почесваше дебелия си нос и премигваше. После ми разказа за кавгата си с бракониера Фъръл. „Каква кавга?“ питам го аз. И излиза, че след процеса Фъръл отишъл при Молкин и му разправял, че сър Роджър е невинен, а той може да го докаже. Молкин му рекъл да иде да се обеси. Фъръл го обвинил, че е погазил клетвата си и после добавил нещо много странно. Твърдял, че в Мелфорд има следа, която посочва истинския убиец като на картина и че следата е толкова ясна, та всеки може да я види.

— И? — попита Корбет.

— Това е, което Молкин ми разказа. Вече съвсем се беше натряскал и ломотеше какво ли не, затова го зарязах.

— Друго има ли? — попита Корбет.

Мъжете поклатиха отрицателно глави. Корбет им благодари и те припряно си тръгнаха, изпълнени с желание да се махнат колкото може по-далече от зоркия поглед на писаря и неприятните му въпроси.

— Защо толкова си се укротил, сър Морис? — попита го Корбет.

Младият мъж го погледна мрачно.

— Какво друго да сторя, сър Хю? Когато обесиха баща ми, бях момче. Как да тръгна да обикалям Мелфорд и да разпитвам? — изразът му стана суров. — Познавам по очите им, сър Хю. Продължават да го считат за кръволок, за убиец — погледът му омекна. — Аз обаче ти имам вяра. Справедливостта ще възтържествува.

— Сър Луис — Корбет се огледа дали наоколо няма подслушвачи, но изглежда кръчмарят Матю беше прибрал слугите си, — ти беше ли притеснен на процеса срещу сър Роджър?

— Разбира се, но какво можех да сторя? Единственото доказателство, което сър Роджър опроверга, бяха показанията на Девърел.

— Ами свидетелските показания на Фъръл? — попита Корбет.

Сър Луис въздъхна и седна срещу него на стола. Съдията не беше спал добре, клепачите му бяха подпухнали и зачервени.

— Сър Хю, Фъръл беше под закрилата на сър Роджър — той сниши глас. — А има и друго. Преди вдовицата Уолмър бяха убити други млади жени, нали?

Корбет кимна.

— Ами каквото и да ти е казала Соръл, понеже те видях като говореше с нея, Фъръл си беше мошеник. Беше крадец. Бракониерстваше из моите земи, както и из земите на всички останали, но не му обръщахме внимание. Не вършеше кой знае какви поразии, е, вземаше каквото му трябва. Пък и — продължи сър Луис — Фъръл също си падаше по тънката част. Щом дойдеше време за танци и веселби по празниците, той се разгорещяваше и ставаше похотлив като разгонен заек. Когато станаха убийствата и аз, и Блайдскот направихме разследвания. Подозренията ни се насочиха недвусмислено към Фъръл. Всички знаеха, че закача момичетата. Без знанието на Соръл е ходил по проститутки, на всичкото отгоре познаваше идеално пътищата около града.

— Но Фъръл е мъртъв.

— Дали е мъртъв, Корбет? Къде е трупът му? Какво доказателство имаме, че е мъртъв? Откъде да знаем, че не живее в гората или не се крие в Бийчъм Плейс? Възможно е да се е върнал за кървавите си забавления. Може той да е виновният за убийствата на Молкин, Торкъл и Девърел. Пак ти казвам, Фъръл познава града, околните пътища и пътеките. Често хлопаше по хорските къщи, а и със сигурност е знаел за процепа за наблюдение на Девърел.

— Дали е по силите му да убие Молкин?

Корбет беше увлечен в разсъжденията на Тресилиън.

— О, нашият воденичар беше яко животно, но напиеше ли се, ставаше отпуснат като пихтия. Да му се отреже главата е било толкова лесно, колкото и да се размаже муха, а Торкъл беше страхлив като заек.

— Ако съм схванал правилно разсъжденията ти — обобщи Корбет, — Фъръл е свидетелствал в полза на сър Роджър не само от добро сърце, но и защото е знаел истината. А в същото време си е давал сметка, че никой няма да вземе показанията му на сериозно.

— После — додаде съдията — Фъръл почти си е признал пред Молкин, но е схванал, че е наприказвал излишни приказки и е изчезнал. Криел се е като всеки престъпник, но щом нещата са утихнали, е започнал отново да убива.

— Ще имам предвид казаното от теб — заяви Корбет, — но трябва да се срещна с още някого.

Набързо разказа на Тресилиън и на сър Морис за Маскирания.

— Досега такова нещо не бях чувал — тихо продума Тресилиън, — но е възможно да е Фъръл.

Корбет огледа кръчмата. Чуваше как Матю се кара на слугите в кухнята, а също и шума и ропота от събралите се на двора хора, учудени и недоволни, че не ги пускат в кръчмата.

— Тази вечер ще поговорим за Маскирания в общината — каза сър Луис, — веднага след вечернята.

Сър Луис и Чапълс се сбогуваха, а Корбет поведе своите хора към стаята си.

— Възможно ли е Тресилиън да има право? — попита Ранулф.

— Всичко е възможно — отвърна Корбет. Свали ботушите си и се излегна на леглото. — Убеден съм в едно — и то е, че Фъръл е знаел истината. Трудно ми е да повярвам, че той е убиецът. Соръл не е лъжкиня. Сър Луис може и да е прав, че Фъръл е ключът към загадката, но аз продължавам да вярвам, че горкият човек е мъртъв. Онзи касапин също каза истината, той няма какво да крие.

Корбет замълча, а после продължи:

— Какво именно е казал Фъръл на Молкин? Каква ли е онази следа, ясна като на картина? — загледа се в изобразените по тъканта на балдахина гербове. — Ясна като на картина — повтори той. Легна настрани. — Чансън, ти какво откри в общината?

— Не много — отвърна конярят. — Всяка година има по някой изчезнал.

Корбет гледаше малкия триптих на стената.

— Имам за теб поръчение.

— Да, господарю.

— Съобщение до сър Морис.

— Но той тъкмо си тръгна.

— Знам и те моля да ми простиш.

Корбет стана и отиде до писалището си. Ранулф с поглед предупреди Чансън да не възразява. Корбет написа нещо набързо, взе парче восък и запечата бележката.

— Предай я лично на сър Морис. Да не казва на никого за молбата ми, нека не я споменава довечера, а само да ти даде отговор да или не. Разбра ли? Сега изпий чаша ейл долу в кръчмата преди да тръгнеш.

Чансън взе съобщението и тръгна.

— А ти на какво толкова се радваше в кръчмата? — попита Корбет. — Какво се беше разтананикал?

— Адела. Голямо кречетало е — отвърна Ранулф. — Каза ми, че…

— Казала ти е? — прекъсна го Корбет. — Кога е говорила с теб, Ранулф?

Прислужникът му се изчерви.

— Ами миналата нощ ожаднях. Чансън, както се досещаш, не е съвършената компания. Не само хърка, като че пръхти кон, но и мирише на такъв.

— И затова си слязъл долу и си поухажвал хубавата Адела. Ранулф, станеш ли свещеник, край на тези нощни ожаднявания.

— Ами тя получи цяла сребърна монета от мен — Ранулф издърпа един стол и седна. — Кръчмарските слугини знаят всички слухове. Гримстоун има слабост към виното. Бъргес непрекъснато се появявал, където не го очакваш. Сър Луис Тресилиън не харесвал хората от града, а сър Морис, преди да се прехласне по дъщерята на сър Луис, често се е клел, че ще търси възмездие за смъртта на баща си. Воденичарят е бил грубиян и негодяй. Жена му със сигурност е шавлива и май тя и сър Роджър са се радвали един на друг, докато съпругът й е отсъствал.

— Дотук всичко ми е известно — прекъсна го Корбет. — Град като град, най-обикновена енория. Иди в кой да е град в кралството…

— Мастър Блайдскот — не съвсем почтително го прекъсна Ранулф.

— О, добрият ни помощник-шериф.

— Не е женен.

— Цяло щастие за някои мъже. Предполагам, че очите му шават към фустите.

— Да, господарю, а също и към момчетата.

— Така ли?

— Така се говори.

— И повече си пада по момчета, отколкото по мъже?

— Слуховете казват така — отвърна Ранулф. — Даже се носи приказка, че преди години сър Роджър е влязъл в пререкание с него заради своя син Морис. Говори се и че Блайдскот е подкупен. Понякога е страхливец, а друг път е кавгаджия, непрекъснато се чуди кому и за колко да продаде душата си.

— Следователно, Ранулф, той е човек, който лесно може да бъде изнудван. Блайдскот е навредил на сър Роджър като е направил така, че Молкин да е сред съдебните заседатели, а пък останалите са хора, които не са били в състояние да му се опънат.

— Имаше ли полза от преписа от процеса?

— Не, Ранулф. Наричат го препис, но всъщност е обобщение, няма нищо ново в него. Процедурата е била водена от служител от Ипсуич, кралски правник, прикрепен към градския съвет, чиято задача е била лесна.

— Ще хванем ли истинския убиец?

— Не знам — измърмори Корбет. — Ранулф, знаем само онова, което хората ни казват. А както ти е известно, не е трудно хората да бъдат накарани да говорят едно или друго. Някои забравят, други прикриват, малцина ще ни кажат, каквото искаме да знаем. Да не забравяме и откровените лъжи. Разбира се, убиецът, или по-добре да кажа убийците, могат да допуснат грешка.

— Имаме си работа с двама, така ли?

— Да. Първият обича да плаши до смърт млади момичета, да ги насилва и убива. Вторият — не знам дали е тя или той — е подхванал кървава война срещу хората, които са пратили сър Роджър на ешафода.

Корбет се сети за думите на старата Крауфорд за Хаселдема. Седна и с половин ухо се заслуша в шумовете от кръчмата долу.

— Какво ще стане, ако нищо не можем да докажем?

— Тогава, Ранулф, няма да можем да докажем нищо. Кралят ни даде малко време. Скоро след празника на Вси светии свиква Кралския съвет в Уестминстър и трябва да присъстваме на него. Слушай, иди до църквата. Попитай отец Гримстоун дали мога да взема на заем регистъра на покойниците?

— Защо?

— Защото го искам.

Ранулф се намръщи и излезе. Затвори вратата след себе си и отправи вулгарен жест с ръка по посока на господаря си. Хубаво, помисли си, вечно киселият му господар щеше да седи, да се въси, а после да снове из стаята като котка, която си играе с мишка. Но толкова лесно ли ще се хванат истинските убийци?

Ранулф шумно заслиза по стълбите. Толкова беше потънал в мислите си, че дори не се поспря да пощипне Адела.

Горе в стаята си Корбет лежеше на леглото. Опитваше се да си припомни плана на Мелфорд, този разпрострял се във всички посоки град и тихите му, потайни околности. В едно Тресилиън имаше право: човек като Фъръл можеше да се крие извън града. Но убийствата? Направи опит да се постави на мястото на младата Елизабет, чието нещастно тяло сега погребваха в гробището. Пълно с романтични блянове момиче, което вероятно е роптаело срещу ограниченията вкъщи, Елизабет винаги била готова да изтича по някаква поръчка до пазара, използвала е всеки повод да се спре и да побъбри с други хора. Не, реши той, Маскирания не би я заговорил в града. Нима Елизабет е щяла да се спре, ако от прага на някоя къща я привика непознат глас? А срещата с някой, маскиран като демон, насред път в полето, би я ужасила още повече… Нещо не пасваше. Трябваше да запълни тази пролука в разсъжденията си. По някакъв начин Елизабет, както и другите, са били подлъгани да идат в полето, на някое безлюдно място, където убиецът ги е причаквал. Извършвал е сатанинското си дело, после е скривал трупа — или се е опитвал да го скрие.

Пет години по-рано обаче нещата се объркали. Може сър Роджър да е разбрал кой е убиецът. Тогава капанът е щракнал около сър Роджър, бил е обвинен в убийството на вдовицата Уолмър. Никак не е било трудно: ако слуховете са верни, сър Роджър е бил похотлив развратник. Убиецът добре е заложил капана. Не само убивал момичета, но и насъбрал тайни сведения за гражданите на Мелфорд, които да му бъдат от полза. Взема от своите жертви дрънкулки и ги праща на сър Роджър. Корбет се намести по-удобно върху меките възглавници. Но това не е било достатъчно, затова е изнудвал Блайдскот, Молкин, Торкъл и Девърел. Принудил ги е да играят по неговата свирка и участта на сър Роджър вече е била с предизвестен край.

— Изпитва наслада — продума на глас Корбет. — Убиецът изпитва наслада от властта, която има.

Наричат го Удушвача, Маскирания, но прилича повече на играч на шах, разсъждаваше той. Гледа на другите хора като шахматни фигурки, които мести според волята си. Харесва му да ги наблюдава как следват плана му. Но кой може да има толкова власт? Сър Луис? Сър Морис? И двамата са богати благородници. Могат да имат съгледвачи и свои хора, които да подслушват разговорите на онези, които са набелязали. Но самият сър Луис беше нападнат. А и беше играл важна роля в процеса на сър Роджър. А сър Морис? Мъж, който се е посветил на възстановяването на бащиното име, и който не храни почти никакви топли чувства към хората от Мелфорд. А и за кой убиец мислеше? Корбет поклати глава. Следваха останалите: отец Гримстоун, с неговото пиене и затвореност в себе си, куратът Робърт с неговите скрити тревоги и дълбоко чувство за вина. Или Бъргес? Може ли Блайдскот да е убиец? Мъж, който може и да не харесва жените? Или забравяше някого? Корбет удари с юмрук по бедрото си. Двама убийци ли са, терзаеше се той, или един? Убийствата на Молкин и на останалите свързани с делото са станали, след като убийствата на момичетата са започнали отново. Какво означава това? Корбет чу стъпки отвън и въздъхна. Ранулф влезе, следван от Бъргес.

— Сам донесох регистъра — каза старият войник. Извади го от кожената торба и го постави на стол до леглото на Корбет. — Не трябва да го позволявам, но ти си кралският писар. Ако поседя долу в кръчмата и по-късно го взема…

Корбет посегна към кесията си.

— Не, не — възрази Бъргес. — Мога да си платя сам ейла, сър Хю. Долу в кръчмата съм.

Ранулф затвори вратата след него. Корбет взе регистъра и го запрелиства.

— Е, Чансън се носи в галоп към сър Морис — подкачи го Ранулф. — Ти пък се заемаш с мъртвите.

Корбет се усмихна над книгата.

— Ами ако ти се занимаваше със смъртта на сър Роджър…? — Корбет замълча. — Не, да те попитам другояче. Според теб кой се страхува най-много?

— Може би сър Луис?

— Но той е богат лорд!

— Тогава Блайдскот — отбеляза Ранулф.

— Съгласен съм, и малко можем да направим за спасението му. Но пообиколи из Мелфорд, Ранулф, виж дали можеш да проследиш нашия дебел помощник-шериф, после го доведи тук, за да го поразпитам.

— Друго има ли?

— Помоли Адела да се качи. Кажи й, че няма от какво да се страхува.

— Ами ако случайно лейди Мейв научи? Дали не е по-добре — подразни го Ранулф — да остана, за да следя за спазването на добрите нрави?

— Помоли я да се качи горе — повтори Корбет. — Тя трябва да се страхува повече от приносителя на съобщението, отколкото от изпращача.

Ранулф взе плаща и колана на меча си и слезе по стълбите. Не след дълго Адела почука на вратата на стаята. Влезе леко поизплашена, но все още с оперен вид, държанието й беше престорено смирено, остана права, с отпуснати покрай тялото ръце.

— Седни — Корбет й посочи стол. — Мисля, че познаваш Ранулф.

Тя потърси подигравка в думите му, но не успя да я открие. Писарят не я гледаше похотливо или с присмех, погледът му беше по-скоро мек и тъжен.

— Какво желаеш, господарю?

— Да ми отделиш малко от времето си. Съжалявам, че Чансън и Ранулф са се позабавлявали за твоя сметка, като са те накарали да излезеш от кръчмата — припряно добави той.

Адела повдигна едното си рамо.

— Какво зло може да ми стори мъж насред пълния с хора пазар?

— А опитвал ли се е някой мъж да ти стори зло, Адела?

Тя се усмихна сладко.

— Повечето мъже мислят с онова в гащите си.

— Така ли? — засмя се Корбет. — Но ти можеш да се грижиш за себе си, нали?

— Един бърз шамар или дори ритник, господарю, вършат работа.

— Ти последна си говорила с коларската дъщеря, Елизабет, нали?

— Да, но това вече съм го казвала. Тя бързаше да си тръгне. Мислех, че си отива вкъщи.

— Говорила ли е някога за Маскирания или за някой друг предрешен мъж?

— Не.

— Кажи ми, Адела, ако насред полето срещнеш мъж, яздещ кон, който носи една от ония страшни маски, като в театралните представления…?

— Ще избягам и ще се скрия — тя се разсмя.

— А ако, примерно, тази вечер си тръгнеш за вкъщи и някой в тъмнината те повика по име?

— Ако има някой с мен, може би ще спра.

— А ако гласът ти каже, че трябва да идеш на това и това място, където ще те чака твой обожател или има оставен подарък?

— Нямаше да повярвам. Нямаше да стоя така. Щях да се опитам да видя кой е.

— А ако този мъж носи маска?

— Ще се разпищя и ще избягам. Защо са тия въпроси? Научих си урока преди… — тя замълча.

— Какво имаш предвид? — остро попита Корбет.

— О, преди около четири месеца, онзи идиот Питъркин — той не е чак толкова малоумен, колкото изглежда — ми донесе съобщение.

— Какво гласеше съобщението?

Тя затвори очи.

— В Хамдън Миър подарък за моята любима има. Щом рогът прозвучи^[1], ще се появи пред нейните очи.

Корбет я помоли да го повтори.

— Скалъпени стихчета — измърмори той.

— Такъв си е Питъркин — отбеляза Адела. — Снове насам-натам като заек. Питай кръчмаря, той ще ти каже, че влюбените са използвали Питъркин още от дете да разнася съобщенията им.

— А ти отиде ли до Хамдън Миър?

— Да. Това е тресавище в една горичка на юг от града. Нямах търпение. Исках да знам кой е. След като рогът обяви края на пазарния ден, кръчмата се пълни с народ.

— Защо при Хамдън Миър? — попита Корбет. — Защо не при Дяволския дъб или Гъли Лейн?

Тя се усмихна.

— Там си играех като дете.

— И там си завела първия си любим?

— Да, но не казвай на кръчмаря Матю, непрекъснато се бие в гърдите, че странноприемницата му има добро име.

— И какво стана тогава?

— Отидох и зачаках. Търсих и рових, но нямаше нищо. Беше някаква лоша шега, после се прибрах.

— Разпитва ли после Питъркин за случилото се?

— Да, без много шум. Не исках да се чувствам идиот като него. Зяпаше ме и каза, че било само стихче, което научил и толкова.

— Но първия път не се усъмни в думите му, нали?

— Показа ми монета, каза, че му я дали, за да ми предаде съобщението — Адела сви рамене. — Това ме убеди — тя явно се притесни.

— Знаеш какво ще те попитам — каза Корбет. — Така ли е била подмамена Елизабет?

— Предполагам, но не мога да го докажа — прошепна тя. — Беше ме страх. Не исках да стана за посмешище. Докато съм жива в кръчмата щяха да ми припомнят как Питъркин ме е преметнал. Дори и да бях казала — кой щеше да ми повярва? Как щях да го докажа?

Корбет извади монета от кесията си, прекоси стаята и я сложи в ръката на младата жена.

— Това пък за какво, господарю? — дръзко го погледна тя.

— Защото поседя с мен — отвърна й Корбет. — Ако бях на твое място, щях да ида до църквата, да си купя свещ и да я запаля.

Младата слугиня го погледна озадачена. Корбет отвори вратата. Тя излезе, а той затвори и заключи след нея.

— Поиграла си на криеница със смъртта — прошепна той. — Но тя те е оставила да се измъкнеш…

Корбет отиде до прозореца и се загледа в коняря, който се въртеше около конете долу в двора.

„Разбира се, Питъркин!“, помисли си Корбет. Клетият Питъркин, който е в непрекъснат ужас да не го отведат, толкова е лесно да го изплашиш, да го подкупиш! Кой се занимава с него? Мъжът може и да беше малоумен, но са го карали да учи едно и също стихче отново и отново, като само името на мястото е било различно. Корбет се почуди колко ли момичета от града са получили подобна покана? Някои са я пренебрегнали, изгонили са го, защото в главата на Питъркин няма и капка ум. Други, като Адела, са се отзовали, но вероятно или в погрешно време или на погрешно място и нищо не са открили. Клетата Елизабет не е била от щастливките. Никому не е казала, разбира се. Не е искала никой да научи тайната й, както каза Адела, щяла е да излезе глупачка, ако не намерела никакъв подарък.

Корбет се обърна с гръб към прозореца. Никой не би направил връзка между слабоумния Питъркин и убийствата. Питъркин е безпомощен идиот, жена като Адела едва ли би видяла в него заплаха. Корбет мрачно се усмихна. Убиецът беше умен: любовни срещи, съобщения! Както и самата Адела беше подсказала — младите момичета не искаха други да узнаят за тези неща — убиецът използваше това, че момичетата пазят такива тайни за себе си.

Корбет вдигна регистъра на покойниците.

— Не удря два пъти на едно и също място — измърмори. — Нанася удара само веднъж!

Елизабет е била примамена да иде на мястото, където я е чакал Маскирания. Питъркин беше идеалният приносител на съобщението. Вероятно след ден или два съобщението и споменът за него щяха да се изпарят, и дори идиотът да разбере, че става нещо нередно, как ще разгласи стореното от него? Корбет задължително ще си поприказва с Питъркин. Междувременно… Отвори регистъра на покойниците и като го отгърна двайсет години назад, започна да чете. Припомни си стиховете от една поема:

Сред мъртвите вървях

И истината открих сред тях.

Корбет дълго и старателно изчете регистъра на покойниците и намери каквото търсеше: смъртни случаи, които нямаха обяснение. Затвори го и седна. Мелфорд наистина беше кървава касапница! Сети се за Бийчъм Плейс и жалкия скелет, скрит в стената на стария параклис.

— Някои са изчезнали — прошепна на себе си Корбет. — Други са заровени, което значи, че не всички са намерени!

Спомни си думите на Тресилиън за бракониера Фъръл. Беше ли възможно?

— Двама убийци! — отново промърмори Корбет.

Замисли се за Фъръл и Соръл. Фъръл е бил похотлив бракониер, а Соръл? На какво се беше посветила? На справедливост? На отмъщение? И двамата познават полето като пръстите на ръцете си, а и какво ли е имал предвид Фъръл с думите „истината е ясна като на картина“?

Корбет отмести назад стола си, изправи се и посегна за плаща и колана с меча си.