Пол Дохърти
Сянката на греха (10)

Глава десета

— Денят беше пълен с вълнения, господарю.

Разположен удобно на стол, Ранулф се ухили през рамо на Чансън, който беше приседнал близо до вратата. Корбет седеше на леглото си под малкия прозорец. Огледа стаята, където щяха да нощуват — мястото беше удобно и миришеше приятно. Бе впечатлен от широкото легло с богато украсен балдахин и завеси от вълнен плат, боядисан в тъмнолилаво.

— Ще рече човек, че е стая за младоженци — измърмори той. — Удобна е, дума да няма. И даже с рогозки на пода.

— Поне нашият кръчмар е наясно как трябва да се отнася с кралския писар — засмя се Ранулф.

— Толкова съм уморен — отвърна Корбет, — че мога да спя и в кочината. Ти недей да съдиш твърде строго достопочтените граждани на Мелфорд, уплашени са.

Загледа се в покрития с капак мангал в ъгъла, през тесните процепи проблясваха горящите въглени. От време на време долавяше ухание — то идваше от тревите, с които бяха поръсени въглените. Корбет не беше настоявал за такъв разкош, но бе доволен, че го има.

— Достатъчен беше един точен ритник, нали, господарю?

— Риптън е глупак, но не можех да го оставя ненаказан. Е, знам какво си открил, пък и ти знаеш какво научих.

Около час обсъждаха кой какво е открил и научил. Историята за Маскирания, която Ранулф разказа, направи дълбоко впечатление на Корбет, заради това, че съвпадаше с чутото от Соръл.

— А какви известия дойдоха от Уестминстър? — попита Ранулф.

— Записки от процеса, състоял се в Кралския съд. Останалото се отнасяше до едно малко разследване, което предприех. Нито веднъж — Корбет вдигна ръка — по време на службата си в кралската войска, сър Роджър не е бил обвиняван в нападение и насилване на жени. А вие много добре знаете, че онези, които обичат да нападат жени, само чакат военните им части да навлязат във вражески земи. Поне петима или шестима съм видял увиснали на бесилото за изнасилване и безчинства.

— Какво искаш да кажеш с това „само чакат“? — попита Чансън.

— Щом се върнем в Лондон, Чансън, нека Ранулф те заведе в някои от бардаците в Съдърк и да те представи на дамите, които са му близки.

— За проститутките ли говориш? Ранулф ми е разказвал за тях.

— Те не са проститутки! — троснато рече Ранулф. — Наричам ги моите дами на нощта. Букет от най-прелестните девойки, каквито никога не си виждал.

— Трябва да поприказваш с тях — продължи Корбет. — Ще ти разкажат за определен тип мъже, които могат да изпитат удоволствие от любовта с жена, само след като са й причинили болка. Дамите на нощта предлагат тази услуга срещу допълнителни пари. Миналия Архангеловден се грижехме за доброто настроение на мосю Дьо Краон, френския пратеник. Когато не крои заговори в полза на своя господар, Филип Френски, когато не измъква тайни от нашите шпиони или не е зает да ги преследва, задачата му е същата, каквато е и моята: да залавя убийци. Спомена за една особено интересна случка около ловното имение на краля във Фонтенбло. Преди около две години била нападната, изнасилена и убита млада жена. В края на краищата Дьо Краон хванал убиеца и по време на екзекуцията гледал как шиповете на колелото разкъсват тялото му. Беше впечатлен от това как мъжът се наслаждавал на болката повече от мъчителя си. Дьо Краон го описа като животно, вълк с човешки лик, комуто жестокостта носела повече наслада от самото убийство.

— С такъв човек ли си имаме работа в Мелфорд?

— Да, Ранулф. Но все още не мога да съставя обща картина на всичко, което научихме — Корбет се приведе напред. — Нека ви разкажа една приказка.

Чансън се примъкна по-близо и седна, кръстосал крака, близо до Ранулф.

— Имало едно време — усмихна се Корбет на своите другари — един кралски град, наречен Мелфорд. Богат град, където хората вече не сеели жито по нивите си, защото ги превърнали в зелени ливади — от край до край зелени ливади. Там се отглеждали овце, а вълната продавали с тлъста печалба. Видяхте последствията от богатството: хубави, здрави постройки, кръчма като „Златното руно“, общината, магазини, скъпи стоки, донесени от лондонски търговци. Всичко било прекрасно в тази малка райска градина. Допреди пет години…

— Кой е дошъл преди пет години? — попита Ранулф.

— Внимателно обмислям въпроса — отвърна Корбет. — Никой не е идвал. Повечето от героите, с които си имаме работа, в това число и двамата Чапълс, са живели тук поне от десет години, включително отец Гримстоун, неговият курат и Бъргес, Молкин воденичарят и всички останали. Но схващам мисълта ти. Първото убийство е станало преди пет години, а според Соръл, имало и други случаи. Жени на прекупвачи, на пътуващи търговци, калайджии, на скитащи цигани. Самите цигани бягат от този град, сякаш е чумав. Та преди пет години — продължи Корбет — само за няколко месеца са нападнати, изнасилени и удушени с въже три жени от града. Телата им са открити на различни места из полето. Видяхте, че градът не е ограден нито с градски стени, нито с порти. Цяла войска може да влезе и да излезе, без да я забележат. Самият аз доста пояздих наоколо. В един миг се намирате насред изпълнения с хора пазар, а в следващия — насред пустото поле. Такова място невероятно допада на нашия убиец, цялото е в падини и възвишения. Част от леса е изсечен, но са останали тук-там гори и горички.

— Няма и разорани ниви — добави Ранулф.

— Браво, Ранулф! Когато полята се орат, насам-натам непрекъснато сноват хора. Браздят, торят, сеят, жънат. Ливадите са друго нещо, затова и да отглеждаш овце е толкова доходоносно. Изкарват овцете на паша из ливадите и ги пази само един овчар, вероятно неговия помощник, и няколко кучета. Понеже стадата вървят без посока, покрай тесните извънградски пътища са направени заграждения от жив плет. На места пътеките са като изкопани ровове. Всеки може да върви по тях и дремещото на сянка под дървото овчарче няма да го види. Съвършено място за убийство. Един проблем — той потупа с крак по пода — обаче ни спъва. Защо й е на млада жена да излиза в полето, за да се срещне с някого? Да, Чансън, разбрах как си подкупил кръчмарската слугиня, за да излезе и да се види с Ранулф. Но защо ще иде в полето, на безлюдно място като Дяволския дъб? И какъв е този маскиран мъж, от копитата на чийто кон не се чува тропот? Той ли е убиецът? А и колкото да е смела, на жена като Адела и през ум няма да й мине да се среща с някакъв странно облечен мъж на пуст, селски път.

— Дори и за сребро?

— Да, Ранулф, приемам логиката ти. Ако кажа на някое от слугинчетата долу, че при Дяволския дъб ги чака сребърна пара, те никому не биха казали, иначе ще я загубят. Думичка няма да продумат.

Ранулф щракна с пръсти.

— Господарю, виждали са Маскирания да язди по пътищата из полето, нали?

— Да, така разбрах от Соръл.

— Значи може да е отишъл да скрие сребърната пара на тайното място? Или да е бил на път да се срещне със своя жертва? Възможно е дори да се е връщал след убийство, нали?

— И?

— Обзалагам се — възбудено добави Ранулф, — че убиецът се е свързал с жертвата тук в града, в някоя тясна улица, в тъмна пресечка. Казал й е например някакво име. Или може да е прибягнал до ласкателства. Казал й е колко я харесва. А също е възможно този маскиран мъж, ако той е убиецът, да не е назовал никакво име, само да е споменал на кое място ще бъде сребърната пара…

— Съгласен съм. Такъв подход ще има успех при повечето момичета. Жертвата ще е любопитна, ще се чуди истина ли е или не. Ще събере кураж и ще отиде на уреченото усамотено място. Може да бъде убита при първия удобен случай, ако убиецът се спотайва наблизо. Или пък първия път тя може и да не се е отдалечила много от града, тогава примката ще се стегне втория път, когато я примами да се отдалечи до подходящо за убийството място.

Корбет изправи глава и се заслуша в шумовете, които идваха откъм конюшнята и в подвикванията за лека нощ, които посетителите на кръчмата си разменяха на тръгване.

— Нека да продължа приказката си. Нашият убиец е похотлив, умира за млади момичета. Приближава се до тях, прикрил лицето си с маска. Жертвата е подмамена в полето и убита. Естествено, има жени, които не могат да бъдат така лесно прилъгани, но няма как да се определи от самото начало кои именно са такива. Дотук — продължи Корбет, докато потриваше брадичката си — историята, може да се каже, върви лесно, колко му е да примамиш дете със захаросани плодове. Подозирам, че убиецът е Маскирания. Тъкмо той се скита из пътищата и пътеките из полето и дебне за жертви, както лисицата дебне за зайци. И да не забравяме, че телата на жертвите са открити, защото близките им са вдигнали тревога. Но какво се е случило с другите жертви, онези жени, които само са преминавали през околностите на града? Техните близки вероятно са мислели, че жените са избягали, че са отишли някъде другаде. А може дори да не ги е било грижа, дори да не са забелязали, че липсват. В близост до Уайтфрайърс в Лондон човек може да си купи дванайсетгодишно момиче за пени.

— В тази логика обаче не се вписва вдовицата Уолмър.

— Не се вписва, Ранулф. Тя е красива вдовица, която е видяла свят, знае тъмните му страни и има достатъчно ум, за да не се поддаде на уловки. Живее сама, макар Маргарет, воденичарската дъщеря, да й помага в домакинството. В нощта, когато е била убита, е очаквала сър Роджър, това е било известно на мнозина, затова на малката Маргарет й е било заръчано да си остане вкъщи.

— Откъде го е разбрал убиецът?

— Досетил се е, Ранулф. Ако сър Роджър, мир на праха му, е разтръбил в кръчмата как ще иде да се срещне с вдовицата Уолмър, възможно е и убиецът да е чул — Корбет се намръщи. — Но не в това се крие проблемът, а защо? Защо тъкмо вдовицата Уолмър е убита?

— Изглежда, господарю, че е трябвало да умре.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако не е била убита, нито сър Роджър е щял да бъде задържан, нито къщата му претърсвана. Нито пък дърводелецът щеше да си припомня как го е видял на Гъли Лейн.

Корбет поседя замислен.

— Да не намекваш, Ранулф, че вдовицата е била убита, защото е знаела нещо? Или че е била убита, тъкмо за да бъде заловен сър Роджър?

— И едното, и другото е възможно, но за мен по-скоро е второто.

Корбет поклати невярващо глава.

— Имаш остър ум, Ранулф. Не се сетих сам. Да проследим тази посока. Сър Роджър подозира кой е истинският убиец на момичетата. Може и да е намекнал публично каквото му е известно. Затова нашият Маскиран изплита своята мрежа от убийства, в която попада рицарят. Обаче слабото място на тези разсъждения е, че сър Роджър е имал буен нрав. Защо чисто и просто не е обвинил открито убиеца? Защо не го е задържал и не го е завлякъл пред съдия Тресилиън?

Ранулф, който тъкмо се беше поизпъчил от похвалата на Корбет, се загледа объркано в господаря си.

— Не, не — Корбет се приведе и го потупа по коляното. — Приемам предположението ти. Да се върнем на вдовицата Уолмър. Ще приемем, че Фъръл е говорел истината, но той също така е твърдял, че е видял и други хора да се спускат по Гъли Лейн към къщата на вдовицата. Един от тях може да е бил убиецът, а другият да е бил Риптън, който е отишъл и се е върнал.

— Мислиш ли, че Фъръл е говорел истината?

— Да, Ранулф, така мисля. Звучи логично. Убиецът е знаел, че сър Роджър ще си тръгне от вдовицата Уолмър. Вероятно стопанката е настоявала той да не прекарва при нея нощта. Така че убиецът е слязъл, убил е вдовицата Уолмър, намерил е по щастлива случайност ножа и ножницата, подарени й от Чапълс. Оставил ги е на пода като доказателство и е избягал в тъмнината. Риптън е отишъл веднъж до къщата, а после се е върнал, подкрепен от изпития ейл, както и от приятеля си Бъргес. Убиецът е нарочен и гонитбата започва. Случилото се по-късно е точно каквото се е очаквало. Отишли са до местния съдия, който е издал необходимите съдебни заповеди. Претърсено е имението Токтън хол и са открити още уличаващи доказателства.

— Не разбирам — проговори Чансън, който съсредоточено следеше разказа — какво би правил един лорд, богат земевладелец, с евтините дрънкулки на някакви градски фусти?

— Ако, почитаеми приятелю, нашият благороден служител на Зеления печат има право, то и аз мисля, че убиецът сам ги е изпратил на сър Роджър. А той от своя страна погрешно ги е счел за подаръци за спомен от някоя жена, с която се е забавлявал. Същото е, ако Адела от кръчмата долу например, ми изпрати пръстен или брошка.

— Да те чуе само лейди Мейв! — намеси се Ранулф.

— Да, само да ме чуе! — усмихна се Корбет. — Ако бях на мястото на сър Роджър, нямаше да ги изхвърля. Щях да ги пъхна в сандъка си, без да ги погледна повече — и тъкмо така се е случило. Но да се съсредоточим върху сър Роджър — Корбет се почеса по главата. — Лошо си е постлал. Хората не са го харесвали и самият той не е бил по любезностите, но твърдо е отричал за три неща: убийствата на момичетата, убийството на вдовицата Уолмър и свидетелските показания на дърводелеца Девърел.

— Трябваше да идем първо при Девърел — заяви Ранулф.

— И на нас ще каже, каквото е казвал досега. Девърел е положил клетва, и с лъжливата си клетва е осъдил на смърт човек. Ако промени показанията си, още на следващия ден ще увисне на бесилката. И той го знае. Подозирам, че тъкмо затова тази вечер не беше в кръчмата.

— Искаш да кажеш, че се крие от нас ли?

— Както и от истинския убиец. Ще го навестя по някое време.

— Значи — продума Ранулф — дотук разполагаме само с устни показания. Сър Роджър е бил затворен в криптата. Съдия Тресилиън с целия си блясък влиза в Мелфорд и заема мястото си в общината. Гражданите са доста враждебно настроени към затворения рицар. Назначени са и съдебни заседатели.

Корбет побутна документите от Уестминстър с върха на ботуша си.

— От свитъка ще научим кои са били останалите съдебни заседатели. Наредих на Тресилиън да ги събере, за да ги разпитам. При всички случаи считам за забележително съвпадение фактът, че тъкмо човек, който ненавижда сър Роджър, застава начело на съдебните заседатели.

— Дори и така да е — заяви Ранулф, — доказателствата срещу рицаря са впечатляващи.

— Но липсва едно от най-важните: въжето така и не е намерено. Но иначе си прав, Ранулф, доказателствата са красноречиви, и процесът се развива както можеше да се очаква. Съдия Тресилиън е направил опит да отнесе случая до кралския съд в Уестминстър, но опитът пропаднал. Чапълс бил признат за виновен. Съдията не е могъл да произнесе друга присъда освен смърт, макар отново да е изпратил писма до Уестминстър, този път с молба за помилване. По съвета на своя главен съдия обаче, кралят отказал да помилва сър Роджър и той е обесен — Корбет замълча. — Умирам от болки в краката — изохка той. Свали ботушите си и ги захвърли в ъгъла. — Мелфорд се връща към мирното си съществуване. Което — той замълча — не означава, че се слага край на убийствата. Освен това не е ясен и броят на момичетата, които са преминавали през околностите на града и които са намерили смъртта си.

— Да не забравяме и Фъръл, бракониера.

— Да не го забравяме, да. Всичко сочи, че Фъръл е видял нещо, знаел е повече, отколкото трябва. И някой му е затворил устата. Вярвам на Соръл: Фъръл е мъртъв и само Бог знае къде е гробът му. Соръл познава полето като дланта на ръката си, но все още не го е намерила — възможно е тялото на съпруга й да лежи на дъното на Суейл, с привързани за краката камъни. Но да се върнем към Мелфорд. На пръв поглед в града всичко е спокойно. Престъпленията са били възмездени, кралското правосъдие е произнесло тежката си дума… Но след време убийствата се възобновяват.

— Защо? — попита Чансън. — От къде на къде? — Той се усмихна. — Няма логика, господарю — додаде той, цитирайки фразата, която бе чувал често от Корбет.

— Ти пък какво разбираш от логика? — сърдито го скастри Ранулф.

— Колкото ти разбираш от коне! — озъби му се Чансън.

— Стига, забележката на Чансън е добра. Със сигурност за тия пет години не е имало убийства на жени от града. Трябва да има някакви причини. Първо, трябвало е да стане ясно, че Чапълс е виновен за предишните убийства. Второ, трябва да вникнем в душата на убиеца. Имаме си работа с човек, който знае, че върши злини — но както кучето се връща при повърнатото, така и той не може да се удържи да не се върне към престъпленията си. С годините напрежението в душата му нараства. Броди из улиците на Мелфорд и пред очите му попадат хубавичко лице, нежна шия, добре оформени глезени. Похотта му се разгаря до непоносимост. Накрая сатанинската сила отново го връхлита. И в крайна сметка… — погледът на Корбет се отнесе някъде.

— Да, господарю?

— И друг път сме преследвали убийци, Ранулф, такива, които отдалеч замислят деянието си, планират внимателно как да отнемат живот. Една особеност у тези потомци на Каин ме впечатлява непрекъснато: самонадеяната им наглост. Приличат ми на надутите учени из залите на Оксфордския университет — считат се за по-различни от останалите, по-умни, по-хитри. Наслаждават се на криеницата и искрено вярват, че не могат да бъдат заловени. В известен смисъл, убиецът се подиграва на Мелфорд, присмива се на гражданите му. „Вижте, казва им, убивах преди и се измъкнах. Сега пак ще убивам — и какво можете да сторите вие?“

— Разбира се, може и да грешим — каза Ранулф. — Има вероятност сър Роджър да е виновен и някой сега да наподобява убийствата, извършени от него.

— Да — усмихна се Корбет. — Но логиката сочи същия убиец и същия почерк. Младата Елизабет, дъщерята на коларя, красиво момиче, е нарочена от Маскирания и е примамена. Може би отначало е проверил дали ще се подлъже — и тя е паднала в капана. Отива на тайното място близо до Дяволския дъб: първия път наистина намира сребърна пара, но втория път убиецът я чака… За удоволствието, което е получил, добре е вложил парите си…

— А другите убийства? На Молкин и Торкъл? — попита Ранулф.

— Да, нека да ги поразнищим и тях. А също и Блайдскот, и дърводелецът Девърел. Да приемем, просто като възможност, че са били подкупени и четиримата. Как обаче са ги подкупили?

— С пари! — провикна се Чансън така високо, че Ранулф подскочи.

— Де да можех да се съглася — замислено отвърна Корбет. — Но тук не става дума за млади момичета. Става дума за състоятелни, отговорни граждани на Мелфорд. Трябва солидно да са ги подкупили, за да се съгласят да участват в нагласен процес, който ще доведе до екзекуцията на невинен човек. Трябва при това да са били наясно, че ако ги разкрият, участта им ще бъде ужасяваща.

— Може би са ги изнудвали? — попита Ранулф.

— Това е най-логичното обяснение. Но все пак, кой ще знае толкова много за тях, че да всели и у четиримата непреодолим страх? Да не забравяме, че те вече са били предубедени, мразели са сър Роджър и са били податливи на всякакви внушения.

— Но това означава, че са познавали убиеца? — Ранулф потри ръце, доволен от себе си. Обичаше да следва заплетените разсъждения на господаря си. Напомняше му на хрътка, надушила криволичеща и заплетена следа и диво преследваща я през храсталаците, решена да стигне докрай.

— Може би — предложи той — трябва да откараме Блайдскот и Девърел в Лондон.

— Е, и? Каква полза? — Корбет разхлаби връзките на ризата около врата си. — Най-много да си признаят, че са били подкупени — въздъхна той. — Колкото до убиеца на Молкин и Торкъл, има две възможности. Първата — Маскирания да им е затворил устата. Може и двамата да са имали угризения на съвестта, някакво чувство за вина, макар по нищо да не е било видно. Впрочем, от малкото, което научих за Молкин, ми се струва невероятно да е изпитвал вина.

— А втората каква е? — попита Ранулф.

— Че имаме работа с още един убиец в Мелфорд. Някой, който вече е наясно, че сър Роджър е невинен — било защото са се появили доказателства, или още по-просто — убийствата са започнали отново. Този мъж или жена си дава сметка, каква ужасна съдебна грешка е допусната и е решен да отмъсти за смъртта на сър Роджър. Молкин и Торкъл са мъртви, а сър Луис е нападнат — Корбет прехапа горната си устна. — Да, трябва да е някой ангел на възмездието, което обяснява предупрежденията на гроба на сър Роджър и на бесилката.

— И кой може да е този ангел на възмездието? — попита Чансън.

— Е, списъкът е дълъг. Може и да са свещениците, например ако са чули нещо по време на изповед. Или пък синът на Чапълс, сър Морис, който е изпълнен с решимост да възвърне доброто име на своя баща. А, Бог знае, може да са и жените им.

— Жените им? — възкликна Ранулф.

— Тази вечер ги посетих, вече ти казах. Честна дума, Ранулф, ако някой убиец ми пререже гърлото и лейди Мейв скърби колкото онези двете вдовици — той се усмихна, — ще бъда изкушен, ей Богу, да се върна от оня свят и духът ми да не й даде покой! За първи път срещам такива вдовици! Да ми прости Господ, но те бяха почти щастливи, че мъжете им лежат в студените си гробове. Според мен Урсула е имала със сър Роджър по-близко познанство, отколкото би се понравило на съпруга й. А също няма съмнение, че Люси, жената на Торкъл, е хвърлила око на воденичарския син. Единствената, която ми се ще да разпитам — и смятам да го направя, — е младата Маргарет.

— Защо?

— Защо ли, Чансън — защото имам подозрения. Поради някаква причина, тя знае доста. Дъщеря е на Молкин и е мразила баща си. Освен това е била помощничка на вдовицата Уолмър.

— Толкова предположения — прошепна Ранулф. — Толкова логически пътища. По кой от тях ще поемем?

— Не знам — писарят разпери ръце. — Възможностите са много. Дали убиецът отпреди пет години е виновен и за последните две убийства на момичета? Той ли е убил Молкин и Торкъл, той ли е нападнал Тресилиън, негови ли са онези тайнствени бележки? Един и същи човек ли са Удушвача и Маскирания? Как убиецът примамва жертвите си към усамотени места? Защо е убита вдовицата Уолмър? Какво се е случило с Фъръл? Били ли са Блайдскот, Девърел, Молкин и Торкъл подкупени? И ако са били, кой и защо ги е подкупил?

Корбет се изправи на крака, разкопча елека си, отиде до металния леген и плисна шепа вода на лицето си. Взе оставената встрани ленена кърпа и се избърса.

— Трябва да разпитаме мастър Девърел, макар че нищо чудно от него да научим толкова, колкото и от дървената табла на това легло. Мога да се върна във воденицата и да поговоря с Маргарет. И, разбира се, остават и двамата свещеници. Утре Ранулф идва с мен. Ти, Чансън, ще издириш мастър Блайдскот. Отидете до общината. Искам да знам дали има съобщения за други изчезнали млади жени през последните десет години.

— А ние? — попита Ранулф.

— Ние ще идем на сутрешната литургия в „Сейнт Едмънд’с“ — Корбет погледна към краката си. — Тази вечер ме нападнаха. Не проумявам логиката на това нападение, както и на случилото се със съдия Тресилиън. Под ведрото лице на този град кипят кървави страсти и смъртоносни мотиви. Имам нужда да отида на литургията — искам да се причестя.

Ранулф не откъсваше очи от чудатия си господар.

— След няколко дни — продължи Корбет — е празникът Вси светии. Казват, че душите на мъртвите се връщали на земята. Когато бях момче, палехме огньове и правехме огнени кръгове около селото, за да отблъснем душите на мъртвите. Изглежда душите на мъртвите са се върнали в Мелфорд, и вече търсят възмездие… Имаме си работа не само с предателство, извършено от живите, но и със свидетелство, дадено ни от мъртвите. Отдавнашните лъжи, дълбоко преплетени със старите грехове, сега се събуждат и гноят. Трябва да си отваряме очите на четири. Мисля, че няма яздя отново нощем около Мелфорд — той приседна на ръба на леглото. — А сега най-добре да поспим малко. Скоро ще съмне.

Пожела лека нощ на спътниците си и ги изпроводи навън. Ранулф и Чансън се върнаха в своята стая в края на коридора, която беше разположена над конюшнята.

— В мрачно настроение е — отбеляза конярят, докато се приготвяха за сън.

— Винаги е в мрачно настроение — отвърна Ранулф, седнал на масата, зает усърдно да пали свещи.

— Няма ли да спиш?

— Имам да пиша писмо — някак горделиво заяви Ранулф.

Отвори един от самарите и извади парче велен. Приглади го на масата, до него подреди дъската за писане, перата, мастилницата и парчетата пемза. Ранулф чуваше някак в далечината бърборенето на Чансън, но не го слушаше. Искаше да пише на Алиша, в оня далечен манастир в Уилшир. Това щеше да е шестото писмо, което пише, без да е получил отговор. Всеки път за Ранулф ставаше по-трудно. Защото му липсва ли й пращаше писмата? Или защото наистина я обича? Или пък защото не може да се нарадва на новопридобитото си умение? Вече се кичеше с надутото „майстор на краснописа“. Ранулф определено имаше страст към учението. Надяваше се един ден да стане главен писар в Канцеларията на Тайния печат.

Написа „Скъпа моя Алиша“ и спря. Щеше ли наистина да стане главен писар? Усмихна се на тайната си амбиция! И защо не? Беше кралски служител. От време на време старият Едуард го придърпваше настрана, сграбчваше свойски ръката му, като че ли Ранулф бе част от веселата му компания. Кралят споделяше пред Ранулф разочарованията и притесненията си, ласкаеше го с похвали и бъдещи обещания. Това беше част от много личния му живот, част, която Ранулф не споделяше с Корбет. Въпреки че понякога, напоследък все по-често, Корбет го наблюдаваше внимателно. Подигравка ли криеха присвитите му очи? С присмех ли го гледаше? Или с някаква тъга?

Ранулф въздъхна. Каза на Чансън да ляга да спи и продължи с писмото.

В стаята си Корбет лежеше на леглото, разперил ръце, загледан в мрака. От вятъра капаците на прозорците потропваха. Дочуваха се и откъслечни шумове долу от кръчмата, която слугите вече разчистваха. Пред очите му минаваха какви ли не картини: Мейв се облича за сън, малкият Едуард, пухкав и розов, кротко спи в люлката си, разположена в топлия ъгъл, далеч от течението на прозорците. На долния етаж чичо Морган пощипва слугините. Корбет усмихнат остави тези картини да отлетят. Сега стоеше под Дяволския дъб на Фалмър Лейн. Гледаше как една млада жена върви през ливадата към горичката на върха на хълма. Маскирания или Удушвача вече чака.

— Камбанки! — прошепна на себе си Корбет. Маскирания е носел маска с камбанки от двете страни. Кой може да е? И защо го прави?

 

 

Само няколко пресечки по-нататък Изабо, съпругата на дърводелеца Девърел, също мислеше за ужасяващите убийства, които се бяха случили в околностите. Лежеше в леглото си, загледана в тъмнината, и се мъчеше да долови някакъв звук от долния етаж. След процеса срещу сър Роджър всичко се беше променило! Девърел, както винаги навъсен, стана още по-мрачен и по-затворен в себе си. Нито веднъж не заговори за процеса, но когато го попиташе, механично казваше едно и също, както пътуващ артист казва репликата си. Истината ли казваше съпругът й? Защо толкова беше настоявал, че е видял сър Роджър въпросната нощ? Така и не можеше да проумее защо всъщност Девърел се чувстваше нещастен. Беше добър дърводелец, уважаван майстор-занаятчия. Имаше клиенти чак от Ипсуич. Търговци и видни граждани идваха в работилницата му да дават поръчките си. Но защо винаги беше тъжен? Какво трябваше да крие?

Девърел беше пристигнал в Мелфорд преди седем години. Беше надничар, скиташе от място на място, макар доста да го биваше с чука и длетото. Тук бързо се прочу като майстор. Очевидно беше образован. Можеше да чете и пише и понякога се издаваше, че знае латински и френски. Веднъж дори, след като беше изпил няколко чаши, започна да коментира много вещо проповедта на отец Гримстоун за тялото и кръвта Христови. Беше добър съпруг, верен и честен, и дори когато подпийваше, никога не вдигаше ръка срещу нея. Но защо напоследък изпитваше такъв страх?

Новините за пристигането на кралския писар бързо бяха обиколили Мелфорд. Девърел беше пребледнял и още повече се затвори в себе си. Почти не излизаше от работилницата си. Когато му занесе храна, Изабо видя, че бе превърнал помещението в крепост, капаците и вратите бяха затворени, залостени и заключени. Същото беше станало и с кухнята. Девърел дори премести вратата и издълба в стената процеп за наблюдение. Не й обясни нищо. Сега отказваше да си легне в леглото, седеше пред огъня на стола си с висока облегалка, и пиеше, потънал в мислите си. Ако се случеше някой да потропа на вратата, той отиваше до процепа за наблюдение и дълго се взираше в онзи, който стоеше на прага.

Изабо се размърда. Не се ли потропа на входната врата? В този час? Тя отметна настрани завивките и седна. Да, някой тропаше. Чуваше го ясно. Спусна крака от леглото, обу се набързо и тихо се доближи до прозореца с красиво подредени ромбовидни стъкла. Отвори го и погледна навън.

— Кой е? — провикна се тя.

Тропането продължаваше, но тя не можеше да види кой е заради навеса на покритата порта. Който и да тропаше, беше скрит от погледа. Затвори прозореца и прекоси спалнята. В този миг дочу стенание и трясък от счупен стол, а в същото време тропането по вратата продължаваше. Без да се бави повече, жената се втурна надолу по стълбите, мина по коридора и влезе в кухнята. Фенерите и свещите горяха, вратата беше все така залостена, но Девърел лежеше проснат до огнището. Лицето му беше пронизано от стрела от арбалет. От ужасната рана и от полуотворената уста шуртеше кръв.

Изабо се олюля, сграбчи облегалката на стола и втренчи поглед в трупа на мъжа си, изтръпнала от ужас. Чу писъци и малко преди да припадне осъзна, че са нейни.