Пол Дохърти
Сянката на греха (16)

Глава шестнадесета

— Кой е Маскирания?

Корбет седеше в измазаната с кал къщурка на старата Крауфорд. Беше тъмно и задимено. Суровите дърва в грубо иззиданото огнище упорито не се разгаряха и огънят тлееше. Старата Крауфорд остави духалото и погледна през рамо към седналия на едно трикрако столче Питъркин. Идиотът крепеше в скута си купа с лучена супа. Изпусна костената си лъжица и тя изтрака. Изплашеният му поглед не се отделяше от Корбет. Бавно остави купата на пода до себе си.

— Защо е всичко е това? — попита старата Крауфорд. — Дошъл си да хлопаш на вратата ми, а е едва съмнало. Нямаме нищо общо с Хаселдема.

— Знам защо наричаш така града — отвърна Корбет. — Не, не… — протегна ръка Корбет към Питъркин, който гледаше към вратата и сякаш се канеше да излезе, но Ранулф бе препречил пътя му.

— Няма защо да бягаш — спокойно рече Корбет и вдигна ръка, за да спре въпросите на старицата. — Виж, Питъркин.

Корбет държеше в ръка сребърна пара.

Безизразното лице на нещастника се отпусна. Той се усмихна, отвори уста и се заоблизва, сякаш вече усещаше вкуса на захаросаните плодове, които ще си купи.

— Той е един клет идиот — каза старата Крауфорд.

— Не е чак толкова глупав, колкото се опитваш да го изкараш — рязко отговори Корбет. — Наясно си с това, а и той го знае. Питъркин не е чак дотам глупав, нали? Не е толкова простодушен и безмозъчен! — Корбет успя да го улови — беше само едно трепване, проблясък, следа от разум в погледа. — Разбираш какво ти говоря, нали? — продължи Корбет.

— Питъркин не знае — отговорът беше тих и дрезгав.

— Напротив. Ще разкажа на теб и на старата Крауфорд една история. Но преди това, Питъркин, кажи ми къде е скривалището ти? Къде криеш монетите, които ти дава Маскирания?

— Какво скривалище? — просъска старата Крауфорд.

Издърпа стол и се вгледа изпитателно към Питъркин, сякаш думите на писаря я бяха накарали да си спомни нещо.

— А сега ме чуй, Питъркин — заяви Корбет, — ако ми помогнеш, ще получиш сребърна пара. В противен случай ще бъда принуден да те измъчвам с ужасни наказания. Странно място е енорията на църквата „Сейнт Едмънд’с“ в Мелфорд, за човек като теб, Питъркин — продължи Корбет. Пристигат пътници отвсякъде, идват търговци и прекупвачи, хората трупат пари. Светът не е вече какъвто го знаеш, нали, майко Крауфорд? Никой не се интересуваше толкова от Мелфорд преди четиридесет години, когато земята се обработваше с дървени плугове и селяните всеки Божи ден се тревожеха каква ли ще е реколтата? Сега е различно: широки и тучни ливади, многобройни охранени стада овце, всички дебелеят и трупат състояние. Питъркин трябва да внимава. Няма семейство, а хората говорят, че няма и никакъв мозък. И той се прави на малоумен, но Питъркин всъщност е много хитър. Трябва да се пази от нагиздените новобогаташи. Питъркин се страхува единствено да не го отведат и затворят в някой приют. И това го знае най-добре Маскирания. Къде те пресреща той, Питъркин? На кой от безлюдните пътища? Той ли те учи на онези стихчета?

Старата Крауфорд изпиваше с поглед Корбет.

— Той е бил, нали? В продължение на много години те е пращал със съобщение до различни млади жени? Казвал си им, че любимият или обожателят им е оставил подарък, в знак на възхищение, било при Дяволския дъб, при Бракъм Миър или на някое друго място по Гъли Лейн. Питъркин носи съобщението. Никой не обръща внимание, когато той тича нагоре-надолу из пазара.

— Така е — намеси се старата Крауфорд, — но това е клетият Питъркин. Той често си говори съвсем невинно с младите момичета. Те не се страхуват.

— Разбира се, че не се страхуват — отвърна Корбет. — Погледни го, изглежда кротък като агънце. Обича да си бъбри с хората и много се страхува да не го отблъснат. И на нашия убиец му е хрумнала блестяща идея — преди пет години се е добрал до Питъркин. Научил го е на стихче и го е накарал да носи съобщения…

— И защо Питъркин ще го послуша? — прекъсна го старата Крауфорд.

— Преди всичко, защото Маскирания го плаши. Носи страховита демонска маска. Заплашва го, че ако Питъркин не направи, каквото му е поръчал, господарите на приюта ще дойдат с каруца и с камшик. Клетият Питъркин е бил свидетел как става това, когато енориашите решат да се отърват от някой просяк, нали? Питъркин се е изплашил.

Корбет замълча и погледна към Ранулф. Всичко, което беше обмислял през изминалата нощ, започваше да се подрежда. Оглеждаше жълтеникавото, брадясало лице на Питъркин — той беше зяпнал с отворена уста, но в погледа му вече нямаше толкова страх, гледаше го по-изпитателно.

— Имало е и награда за Питъркин — Маскирания държи в едната си ръка тояга, а в другата сребърна пара. Питъркин е трябвало само да иде в Мелфорд, да намери определено момиче и да му предаде съобщението. Той е можел и да откаже, но защо да го прави? Никога в окаяния си живот не е печелил толкова лесно сребърна пара. Дадени са му ясни нареждания. Просто е трябвало да се приближи до момичето, когато е само, никога, когато е с други хора. Трябвало е да й каже също да си мълчи, и да не казва никому, нали?

— Боже! — простена старата Крауфорд. — Майко Богородице и всички светци! — старицата вече проумяваше какво има предвид Корбет.

— Лесна работа — продължаваше Корбет. — Питъркин предава съобщението. Скоро след това откриват тяло на младо момиче някъде в полето…

— Питъркин не може и муха да убие — прекъсна го старата Крауфорд.

— Не казвам, че може. Но Питъркин вече е паднал в капана. Сигурно се е досещал, че жертвата е същото онова момиче, на което е предал съобщение. Но не е можел да каже на никого. Следващия път, когато Маскирания го е намерил, му го е напомнил. И така — въздъхна Корбет. — Питъркин вече е бил много изплашен. Ужасяващият маскиран мъж е стегнал здраво примката около врата му. Ако си признае, какво ще последва, кой ще му повярва? Хората ще започнат да го сочат с пръст. Нямало да е първият, който ще увисне на градската бесилка.

Челюстта на Питъркин вече трепереше. Тръпки разтърсваха и цялото му тяло, и той жалостиво протягаше ръка към старата Крауфорд.

— Той е само един идиот — повтори старицата.

— Не е чак такъв идиот, майко Крауфорд. И го знаеш! Не си ли се чудила как така Питъркин си е купил захаросан плод или дрънкулка от пазара?

— Хората са милостиви — тросна се тя.

— Не се и съмнявам — заяви Корбет. — Но да се върнем пет години назад. Сър Роджър Чапълс е обвинен в убийство. Умира на бесилката. Изведнъж убийствата на момичета секват, а с тях и срещите с Маскирания, поне предполагам, че са спрели. Но в края на миналото лято Маскирания се появява отново. Питъркин няма избор и се подчинява на нарежданията му. Така е предал съобщение и на коларската дъщеря Елизабет, нали?

Старата Крауфорд сграбчи ръката на Питъркин.

— Нямаш доказателства — прошепна тя на Корбет. Протегна ръка и взе да милва лицето на Питъркин.

Корбет се зачуди каква ли е връзката помежду им? Кръвна ли беше? Всички в Мелфорд играеха роля. Блайдскот, надутият главен помощник на шерифа, Адела, безочливата кръчмарска слугиня. Защо да си нямат роли старата Крауфорд и Питъркин? Тя, която се прави на изкуфяла старица, но чийто ум е остър, а паметта й ясна като на всеки друг. Ами Питъркин? Всъщност той водеше приличен живот, беше бавен в мисленето, но не и идиот, за какъвто се представяше.

— Могат да те обесят, Питъркин — проговори Ранулф, учуден как господарят му е стигнал до тези изводи.

— Какво говориш? — озъби се старата Крауфорд. — Не могат да обесят Питъркин!

— Напротив — отговори остро Ранулф. — А ти ще висиш до него. Не знаеш ли какво значи „съучастник“? Сър Хю има право. Дори ще се намерят такива, които ще набедят Питъркин за убиец. По лицето му ще познаеш, че всичко това е истина.

— Можеш да увиснеш на въжето — приведе се напред Корбет. — Сигурно си се досещал за истинските намерения на Маскирания. Но пък си бил и уплашен, нали? След първото убийство вече не си имал друг избор — погледна към старата Крауфорд. — Чудя се какво ли знаеш ти? Казвал ли ти е или поне намеквал ли ти е Питъркин за това, което е ставало? Помагала ли си и ти на Маскирания, съветвайки Питъркин да мълчи? А си знаела, че Питъркин не може да убие и муха. Ще ти кажа още нещо важно — натърти Корбет. — Ако Питъркин каже истината, ще бъде възнаграден. Ще получи сребърни монети и писмо с кралския печат, в което ще пише никой да не го закача. А когато пристигне новият свещеник… — Корбет замълча, да беше си прехапал езика — … след години, разбира се, да се отпусне малка годишна издръжка за Питъркин и майка Крауфорд от хазната на енорията. Съгласни ли сте?

Питъркин веднага спря да трепери и в погледа му се четеше пресметливост.

— Е — добави Корбет, — понякога Питъркин наистина не е знаел какво става, защото е предавал съобщението, а после нищо не се е случвало. Момичето не отивало на указаното място, или пък отивало в различен час.

— Какво имаш предвид? — попита старата Крауфорд.

— Така е станало с Адела, кръчмарската слугиня.

— Не — старицата стисна по-силно ръката на Питъркин, — само не тази безочлива, устата проклетница! Как така не се е усъмнила?

— Нищо не й се е случило — усмихна се Корбет. — Защо да се съмнява, а и нали познава Питъркин? Кажи, истина ли е, майко Крауфорд, че преди години, много преди да започнат убийствата, младежите в града са пращали по Питъркин съобщения до своите любими? Затова и Маскирания го е избрал. Но ако се върна в „Златното руно“ и разкажа истината на Адела…

— Питъркин е глупав — изломоти идиотът със сведена глава. — Питъркин е лош.

— Погледни ме! — нареди Корбет.

Нещастникът вдигна глава. Корбет видя, че мъката, която се четеше в погледа му, е истинска, под мръсотията и наболата брада лицето му беше пребледняло.

— Къде го срещна? — попита Корбет.

— Чакаше ме на края на града. Отначало бях любопитен.

— Колко е висок? — попита Корбет.

— Не знам. Караше ме да стоя зад един дъб, а той беше от другата страна. Но понякога виждах маската му иззад дървото. Беше страшна, червена като кръв. Имаше… — Питъркин показа нещо като гривна около китката си.

— Камбанки? — попита Корбет.

— Да. Така разбирах, че е там. Излизах рано сутрин. Повечето пъти имаше мъгла. Чувах как камбанката звъни. Отначало мислех, че е някаква шега. Разказа ми как е научил кой съм. Каза ми, че сър Луис Тресилиън много го слуша. Да — Питъркин облиза устни. — Така успя. Знаеше, че през лятото ходя след двойките в полето. Казваше, че съм крадял разни неща и щял да каже на мастър Блайдскот и той да ме окове на позорния стълб.

— Той ли те научи на стиховете? — попита Корбет.

— Да. Но в тях отначало не се споменаваше име. Върна се след няколко сутрини. Накара ме да повторя стихчето и аз го повторих. После ме накара да отнеса съобщението на онова момиче… — заклати глава — забравих името.

— И после дойде името на първата от жертвите му, така ли?

— Да — примигна Питъркин. — Мислех си, че е шега… Клетият Питъркин — стисна ръце и загледа умолително към Корбет, — клетият Питъркин не знаеше.

— Какво ти каза да направиш Маскирания?

— Трябваше да открия момичето сам, трябваше да й кажа голяма тайна, затова тя с никого не трябваше да я споделя. Само когато тя обещаеше тържествено и се прекръстеше, само тогава й предавах съобщението.

— Какво стана? — Ранулф се надигна и се приближи, изпълнен с любопитство за начина, по който действаше убиецът. — Последната му жертва, коларската дъщеря Елизабет, тя какво направи?

— Срещнах я по пътя на връщане от пазар — Питъркин притвори очи. — „Елизабет, казах й, имам да ти кажа голяма тайна. Не се дръж като глупак, Питъркин, отвърна тя. Не, не, прошепнах й. Наистина.“

— Тогава си й показал монетата, нали? — попита Корбет.

Ужасен, Питъркин кимна.

— Казал си й, че неин обожател ти е дал монетата, за да разбере Елизабет, че не й се присмиваш? Прав ли съм?

Идиотът отново закима.

— „О, Питъркин рече тя. Кой е той?“ Поклатих глава, защото се бях заклел да не казвам. Предадох й съобщението и избягах.

— Хитро — измърмори Корбет. — Всички са в клопката. Питъркин трябва да предаде съобщението. Казано му е да покаже монетата, така че тя да му повярва. Разбираш ли сега, майко?

— Разбирам — очите на старицата плувнаха в сълзи. — Боже мой, клетата Елизабет не си е и помислила да сподели с някого, за да не я проследят и изпреварят. Разбира се, никой не вярва напълно на Питъркин. Можело е да се окаже някаква шега. Не е искала да излезе глупачка…

— Да, но любопитството на Елизабет, както и на другите жертви е било събудено. Съобщението на Питъркин е и недвусмислено, и тайнствено. Платили са на градския идиот да го предаде, следователно би трябвало да е истина. Не би посмяла да се довери на някого, и така сама е предрешила съдбата си.

— Какъв беше гласът му? — попита Ранулф.

— Не знам — проплака Питъркин. — Мек глас.

— За първи път ли го чуваше?

— За Бога, сър Хю! — възкликна старата Крауфорд. — Мъжът е бил с маска!

— Проследил ли си го откъде идва или накъде тръгва? — попита Ранулф.

С ужас в погледа, Питъркин поклати глава.

— Какво можех да сторя вече, след първата жертва? — изплака отново Питъркин, като триеше ръцете си една о друга, а сълзи бяха набраздили мръсното му лице. — Беше ме страх. Къде да ида? Клетият Питъркин! — той се заудря в гърдите.

Корбет погледна към Ранулф и поклати глава. Питъркин се правеше на по-глупав, отколкото беше, но думите му бяха напълно логични. Беше като обучено куче, водено и от алчност, и от страх, което е тичало нагоре-надолу по заповед на своя господар.

— Ще го заловиш — каза старата Крауфорд и погледна Корбет, който се изправи и пристегна колана с меча си.

— Да, ще го заловя. И после ще го пратя на бесилката в края на града.

Корбет тръгна към вратата и посегна към резето.

— Сега вече знаеш защо наричам това място Хаселдема, нали? — извика старицата след него.

— Да, вече знам.

Корбет погледна назад. Старата Крауфорд беше избърсала сълзите си.

— Подозирала си от самото начало, нали?

Лукавото изражение изчезна от лицето на старата Крауфорд.

— Не можа ли да се противопоставиш? — попита Корбет.

— Аз съм стара жена, писарю. Нямам си никого — тя подръпна прашната си рокля. — Не нося меч и кама. Нито мога да извадя заповед от краля, подпечатана с восък, която да кара всички да ми правят път и да свеждат глави. Как да разкажа за подозренията си? Виждал ли си жена, набедена за вещица, да гори на кладата, сър Хю? Гледал ли си как се гърчи тялото й? Не ми дръж проповеди!

Корбет мрачно се усмихна и кимна със съчувствие. Излязоха и отидоха при Чансън, който пазеше конете. Корбет не отговори на въпросите на Ранулф, метна се на седлото си и по време на краткото им пътуване до воденицата яздеше напред умислен.

Този път Корбет не се церемони — щом воденичарят Ралф излезе и взе да вика и да размахва ръце, че бил зает човек, Корбет го прикова с рязък заповеднически тон, а Ранулф извади меча си и го постави с широката част върху рамото на мъжа.

— Дръж се както подобава! — предупреди го служителят на Зеления печат. — Господарят ми има много лош нрав.

Корбет слезе от седлото, подаде поводите на Чансън и бутна вратата на кухнята. Урсула бе застанала край огнището. Бе облечена с тъмнокафява роба, поръбена с катеричи кожи и пристегната на кръста й с шнур. Не изглеждаше красива като преди, лицето й беше повехнало от недоспиване. Тя отметна коса и откри лицето си.

— Реших, че е Молкин — подигравателно каза тя. — Той имаше навика да връхлита така…

— Молкин се забавлява със сатаната! — озъби й се Корбет. — И само какво забавление ще да е, нали, Урсула? Мъжът ти е бил продажен и безчестен негодяй — и това са само малките му недостатъци.

— Какви ги говориш? — пребледня лицето на Урсула.

— Защо си изпратила Маргарет да работи при вдовицата Уолмър? За да я държиш далече от къщи, нали? Далече от Молкин?

— Защо? — смути се тя.

— Бил съм на много места, мистрес. Виждал съм какво се случва на мъжете, които са посегнали на дъщерите си! Мъже, които са извършили кръвосмешение с децата си! Грях, който е непростим, както в очите на Бога, така и на хората!

— Как смееш?

— Смея и още как! — рязко издигна глас Корбет. Огледа кухнята. — Ти си втора жена на Молкин, нали? На колко е била Маргарет, когато той се е вмъкнал за първи път в спалнята й? На дванайсет, на тринайсет?

— Откъде знаеш това? Не е истина!

— Не е ли? Молкин вероятно е убил първата си жена. Със сигурност е посягал на дъщеря си, и когато си се омъжила за него, си разбрала смразяващите му тайни. Но въпреки нахалния си поглед и отраканите си отговори, ти си добра жена, нали, Урсула? Взела си под крилото си Маргарет. Предупредила си Молкин. Освен това още някой е научил тайната на воденичаря. Когато онова мързеливо, непочтено копеле Блайдскот е избрало Молкин за един от съдебните заседатели на процеса срещу сър Роджър, е настанало време за разплата. Молкин е бил изнудван — или Чапълс да бъде признат за виновен, или цял Мелфорд ще научи тайния му грях.

Корбет седна на един стол до масата.

— И с какво друго са държали Молкин? Подозрения за смъртта на първата му жена? Или че втората му жена, каквато е хубавка и привлекателна, неведнъж се е забавлявала със сър Роджър, когато Молкин не е в града?

Урсула леко се олюля. Отиде до долапа, отвори го и си наля вино в една чаша. Изпи я на един дъх, а по брадичката й потече тънка струйка.

— Чудя се кой е разбрал — продължи Корбет. — За първи път в живота си Молкин се е почувствал в клопка. Воден от страх и желание за мъст, е заковал последните гвоздеи в ковчега на сър Роджър. Те двамата с Торкъл.

Урсула седна и сграбчи ръба на масата.

— Жалко, че Люси не е тук — Корбет стана и закрачи из кухнята. — И тя има доста за криене, нали? Молкин е научил някоя и друга тайна. Например това, че Люси много харесва сина му, Ралф. Торкъл е бил по-отстъпчив: няма мъж, на когото да му харесва прякора „рогоносец“. Молкин е искал сър Роджър да умре, и са му дали сведения за Торкъл. Представям си какво се е случило. Прави, каквото ти казвам, притискал го е Молкин, или ще ти забучат рогата, да ги разнасяш из града цял живот… Не мисля, че на Торкъл му е трябвало дълго да го убеждават. Още повече, че и той, както и останалите, изобщо не е обичал сър Роджър.

— Нямаш доказателства — опита да се защити Урсула.

— Напротив, майко, има!

Всички се обърнаха изненадани. Маргарет, по нощница и увита в наметало, с нахлузени на бос крак сандали, тихо се беше промъкнала надолу по стълбите и се беше спотайвала в тъмнината. Пристъпи напред и приклекна до огъня, протегнала ръце. Погледна Корбет през рамо, измъчена усмивка огря бледото й лице. На утринната светлина красотата й изглеждаше крехка и уязвима, русата й коса се спускаше на вълни по раменете й.

— Знаех, че ще се върнеш, още първия път, когато дойде. Кралският гарван, готов да кълве от гнилата плът на нашите съдби. О, да, така те наричат — усмихна се тя. — Кралският гарван, тъмноок и с остър клюн, нали?

Изправи се и седна на пейката между майка си и Корбет.

— Душата на отеца ни в рая пребивава — напевно рече тя. — Знаеш ли каква е представата ми за баща? — сините очи на Маргарет се напълниха със сълзи, устните й потръпваха, но тя се владееше. — Какъв беше твоят баща, сър Хю? Идваше ли да те завие добре в леглото нощем? Баща ми се вмъкваше в моето. Имаше едро, грубо тяло и тежки ръце.

— Казвала ли си това на изповед? — попита Корбет. Едва успя да прикрие връхлетялото го съжаление от болката, изписана на лицето на младата жена.

— Чувствах се омърсена. Но когато Молкин се ожени за Урсула, й казах. На кого друг да се доверя?

— Опитах се да те закрилям — рязко рече Урсула. — Винаги щом можех, пращах Маргарет нанякъде. Вдовицата Уолмър ни помагаше. Мисля, че се досещаше за истината.

— При нея ми харесваше — отнесено продължи Маргарет. — Беше много красива. Мисля, че тя и сър Роджър бяха влюбени един в друг.

— Значи мислиш, че е бил невинен?

— Така мисля.

— А каза ли го на баща си?

— Не говорех с него. Бяхме като непознати. Когато му отсякоха главата, бях доволна, че този ужасен човек е мъртъв.

— Кой според теб — Корбет направи опит да разсее напрежението — е убил вдовицата Уолмър?

— В деня на смъртта си — отвърна Маргарет — тя ми изпрати съобщение да не ходя при нея тази нощ. Подозирах причината. Знаех и за подаръка, който й беше дал сър Роджър. След убийството й си дадох сметка колко порочно място е Мелфорд, ужасен град, в който хората извършват смъртни грехове.

Корбет съсредоточено наблюдаваше момичето. Зачуди се дали ужасното насилие върху нея не е помрачило леко разсъдъка й и разбъркало мислите й.

— Молкин е мъртъв — измърмори той. — Ще отговаря пред Бог за престъпленията си. Разказа ли на някой друг?

— Едва не казах на младия свещеник, онзи, който умря миналата нощ — Маргарет поклати глава. — Кой ли щеше да ми повярва?

— Аз ти повярвах — заяви Урсула.

Корбет се подпря на масата.

— И?

— Наистина е за чудене, писарю, връзката ми с Молкин — пияница, побойник, негодяй, мъж, посегнал на дъщеря си. Понякога ми се щеше да плюя в лицето му.

— Затова ли си отказвала в съботните дни да ходиш до воденицата?

— Разбира се! Нека Молкин пие, да спи като заклана свиня. Знаеш ли, писарю, понякога ми се искаше самата аз да го убия и да подпаля всичко. Молех се, когато той залиташе навън пиян, да падне във воденичния яз.

— Каза ли на някого? Обвини ли открито Молкин?

— Не.

— Сигурно си се изповядвала, нали? — измърмори Корбет. — Целият този товар ти е идвал твърде много — животът ти с Молкин, насилието над Маргарет, Люси и Ралф, така ли е?

Тя кимна.

— Преди шест години, на Чист понеделник, седнах на пейката за изповед.

— При курат Робърт ли?

— Не, той беше твърде млад. Страхуваше се от мен — позасмя се тя. — В града беше дошъл някакъв странстващ монах, но точно тогава не беше в църквата, затова седях вътре и плачех. Дойде отец Гримстоун. Разказах му всичко.

— А мислиш ли, че той може да е разказал на другиго?

— Как би могъл? Нали е обвързан с тайната на изповедта.

— Обвинявал ли те е Молкин, че си разказала на някого?

— Не — Урсула постави ръце на масата, — но се случваше да прочета в погледа му, че му се ще да ме убие. Сядаше, където седиш сега ти, и ме зяпаше. Никога не сме го обсъждали и повече не отидох при отец Гримстоун.

— А в нощта, в която умря Молкин?

— Това, което ти казахме, е самата истина — отвърна Урсула. — Бяхме доволни. Молкин отиде до воденицата, приключи с работата си, нагласи се да си напълни търбуха с ейл и да се напие като свиня, каквато си беше. Някой е влязъл, отсякъл е главата му и я е сложил на поднос, който е пуснал да плува във воденичния яз. Радвам се, че вече го няма. И Маргарет се радва.

— А после — обърна се Корбет към момичето, което безучастно седеше до тях, — довери ли се някому, Маргарет?

— Не! — отметна рязко глава, очите й заблестяха гневно. — Знаеш ли, писарю, Молкин гние в своя гроб, а аз имам чувството, че съм се върнала при живите. Искам да срещна добър човек и да се омъжа. Не искам всички в Мелфорд да знаят за моя срам.

Корбет стана.

— В такъв случай повече няма да ви безпокоя.

Заобиколи, приклекна до пейката и взе ръцете на Маргарет в своите.

— Ръцете ти са студени — нежно каза той. — Бъди сигурна, че от мен никой няма да научи тайната ти. Отец Гримстоун ще си отиде, ще бъде въздадено Божието и кралското правосъдие.

Пусна ръцете й, целуна я по косата и излезе на двора.

— Къде е Ралф?

— Заключил се е във воденицата — усмихна се Ранулф. — Каза, че имал да върши по-важни неща, отколкото да си губи времето с разни любопитни писари.

— А ние наистина сме любопитни — усмихна се Корбет.

Качиха се на конете си и поеха обратно по пътеката. Тъкмо щяха да завият, когато от гъсталака изскочи някаква фигура, толкова неочаквано, че конят се подплаши. Корбет успокоително го потупа по шията.

— Съжалявам, съжалявам… — Соръл дръпна назад качулката от главата си. Груба превръзка покриваше раната на шията й.

— На лов ли си излязла? — попита Корбет и посочи торбата, която мъкнеше.

— Ловя зайци с капани! — на загорялото й лице се бе изписала загриженост. — Ново убийство ли има, писарю? Курат Робърт, нали? Казват, че се обесил. Той ли е убил клетия ми Фъръл?

— Не вярвам, че е бил той. Кажи ми, Соръл — Корбет хвана по-късо поводите и се наведе към жената. — Нали не може тялото на Фъръл да е скрито в тресавище или блато? Мислех да те питам още вчера.

— Не — отвърна му Соръл. — Блатата и тресавищата наоколо не са чак толкова дълбоки. Пък и каквото потъне в тях, след време изплува. Защо? — попита тя. — Да не би да знаеш къде е заровен?

— Да, знам. Известно ми е точното място.

— Къде? — Соръл пусна торбата и хвана поводите с една ръка, а с другата сграбчи коляното на Корбет.

Корбет отмести кичур коса от лицето й.

— Имай ми вяра — прошепна й. — Остави ме да поиграя играта. Дотогава обаче остани в Мелфорд!

Соръл пусна поводите. Корбет пришпори коня си и следван от Ранулф и Чансън, препусна по пътеката към града. Щом наближиха, тъкмо когато минаваха покрай църквата, Корбет дръпна поводите на коня си и се обърна към двамата мъже.

— Аз ще отида да закуся в „Златното руно“. Вие намерете сър Луис Тресилиън и сър Морис Чапълс. Доведете ми ги и двамата. Кажете им, че трябва да дойдат в името на краля.

— Чапълс и Тресилиън? — учуди се Ранулф.

— Доведете ми ги — повтори Корбет. — Кажете им, че имаме какво да обсъдим!