Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Waxman Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Корабът на смъртта

Английска, първо издание

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев, 2009

ИК „Еднорог“, 2009

ISBN: 978-954-365-51-4

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Desunt sermones, dolor sensum abtulit.

Не стигат думите и скръбта притъпява сетивата.

 

Свети Паулин от Аквилея[1]

 

Скрита зад редица дървета, Суитмийд се оказа великолепна, правоъгълна триетажна сграда с блестящи черни греди отпред, мазилка с розов оттенък, каменна основа от варовик и със собствена защитна стена. Двете крила на портата бяха широко отворени и макар камбаните на всички църкви още да не бяха отбелязали пладне, Касълдийн, Уендовър, отец Уорфелд, лекарят Дерош, лейди Аделиша, Беренгария и Лечлейд вече стояха на малката площадка, осеяна с речни камъчета, пред стълбището към предната врата. Корбет забеляза, че прозорците на къщата са със здраво залостени капаци. Навсякъде имаше постове на градската стража и по боклуците, пръснати около черните кръгове в снега, където бяха палили огън, можеше да се заключи, че са тук от дълго време. Набързо се поздравиха един друг.

Корбет попита дали са виждали Сервин. Кметът сви рамене.

— Няма и следа, сър Хю. По пътищата са разположени стражи. Аз все пак изпратих хора до най-близките пристанища, но — кметът поклати глава — трябва да се крие още в града, макар че на един чужденец ще му е трудно да намери убежище тук. Дал съм на хората си описанието му, така че рано или късно ще го открием.

Корбет прехапа горната си устна и се огледа.

— Лейди Аделиша — той я повика с ръка, за да я отдалечи от зорките очи на Беренгария.

— Сър Хю? — лейди Аделиша се приближи.

— Разбрах, че си бременна.

Погледът й не трепна.

— А бащата? — попита Корбет. — Сър Рауф ли е?

— Тази тайна е моя, сър Хю. Най-важното е, че не могат да ме обесят или изгорят на клада, а и защо да стигам до там? Мразех го, но не съм го убила! — лейди Аделиша не повиши глас, но просъскваше думите. Присвитите устни загрозяваха лицето й. Корбет се извърна. Търпението му се изчерпваше. Беше взел решение какви ще бъдат по-нататъшните му действия. Тръгна към основата на стълбите.

— Отворете вратата.

Омръзнали му бяха играта на криеница, лутането слепешком, да го бутат и тикат като някакъв глупак с превръзка на очите. Времето напредваше. Имаше въпроси, на които трябваше да получи отговор. Уендовър и стражите припряно се подчиниха. Касълдийн се приближи и понечи да заговори, но Корбет вдигна облечената си в ръкавица ръка.

— Сър Уолтър, реших вече какво ще правя — той полека отпусна ръката си на рамото на кмета. — Искам да изпратиш двамина от хората си при твоите писари в кметството. Искам — той стисна рамото на Касълдийн — всеки запис, всяко късче пергамент от канцеларията ти, което се отнася до пирата Блексток и неговия полубрат Хюбърт. Да ги донесат тук веднага! — Корбет пренебрегна възраженията на Касълдийн и тръгна нагоре по стълбите.

— А ти и хората ти — той хвана Уендовър за ръката — запалете всички свещи, лампи и фенери, напълнете мангалите, да гори огън във всяко огнище. Запалете пещите, после проверете килера и складовете. Изпратете един от хората си до кръчмата, покрай която минахме, на път през полето. На нея има окачена червена табела.

— „Рогатият елен“ — намеси се отец Уорфелд. — Така се казва.

— Купете храна и бъчва ейл.

— Ами пари? — Уендовър не беше изгубил своята безочливост.

Корбет посочи към Касълдийн, после тръгна към къщата на убийството.

Суитмийд наистина носеше неподходящо име. Беше отблъскващо място. Приемната на входа бе добре обзаведена, но тъмните тъкани на стените и подхождащите им по цвят пъстри килими бяха в много мрачни цветове. В мрака се издигаше централното стълбище от масивен дъб. В ъглите имаше гърнета със стрити билки, но те не успяваха да премахнат мириса на мухъл. Вдясно, през полуотворената врата, Корбет видя малка зала с покрито огнище, дълги груби маси, рисувани гоблени и параван. Вляво беше стаята на сър Рауф, вратата й с разсечени кожени панти беше подпряна на стената, и горните, и долните резета и ключалки бяха изкривени или строшени. Корбет приклекна и разгледа тежката вътрешна ключалка. Разпозна вещата, сложна изработка, дело на наистина изкусен занаятчия, вероятно ключар от лондонската гилдия.

Влезе в работната стая и зачака. Останалите се разбързаха да отворят прозорците, да запалят лампите и да се погрижат за огнището. Таванът на стаята беше нисък, боядисани в черно наклонени греди насичаха бялата мазилка. Стените бяха в бледолилав цвят, покрити с тежки гоблени, имаше окачено разпятие и рисунки на сцени от Писанието. Беше неприветлива, бездушна стая с лавици, претъпкани с подредени свитъци велен. До стените имаше обковани с желязо сандъци и ракли, всичките заключени с вериги и катинари. Масивно дъбово писалище, покрито с парчета велен, пачи пера, ножове за пергамент и мастилници изпълваше помещението. Корбет приклекна, повдигна светлия пъстър килим от пода и внимателно огледа засъхналото петно от кръв. Касълдийн се приближи и описа как е лежал трупа. Корбет кимна, после излезе и се качи по стълбите.

В къщата беше невероятно студено, а на втория етаж сякаш беше още по-студено. Касълдийн и Лечлейд вървяха след него. Корбет попита за стаята на лейди Аделиша, Лечлейд мина напред, преведе ги по тясна галерия и отвори рязко една врата. Корбет и тук огледа ключалката, която приличаше много на тази от стаята на сър Рауф. Бутна вратата и влезе в уютна спалня. Стените й бяха боядисани в отморяващо зелено, а мебелите в нея не приличаха на онези от останалата част на къщата. Масата и столовете бяха изработени от бряст, гладката им повърхност блестеше. Отдясно имаше легло с балдахин, покрито със сини завеси, обточени със злато, до него стоеше голям шкаф за дрехи. Завеси в ярки цветове и хубави стенописи придаваха на стаята приветлив и изискан вид. Касълдийн обясни къде са намерили окървавените кърпи. Корбет само кимна, излезе и затрополи надолу по стълбите, през вратата, която водеше към килера, помещението за миене на съдове и кухнята. Вече отключената задна врата водеше към изоставена градина. По всичко личеше, че някога градината е била прекрасна. Въпреки снега, леда и смразяващия кръвта вледеняващ вятър, Корбет беше в състояние да различи очертанията на моравите, покритите беседки, местата за сядане в тревата, повредения фонтан, занемарената беседка и строшената решетка за пълзящите растения. Зад него се чу шум и той долови парфюма на лейди Аделиша.

— Когато видя сър Рауф с вързопа, в който според теб е имало труп, той къде го отнесе?

Корбет се обърна. Лейди Аделиша стоеше на прага, лицето й беше покрито, за да се защити от студа. Тя посочи група ябълкови дървета. Корбет поведе всички нататък. Дърветата растяха близо едно до друго, но между тях имаше малко пространство, обрасло с преплетени храсталаци. Корбет забеляза, че в едната част, дълга около ярд и широка почти толкова, храсталаците бяха хилави, сякаш са пораснали неотдавна. Даде заповед на стражите, които носеха лопати, да разкопаят мястото, като отхвърли възраженията на Касълдийн, че земята щяла да е твърда като камък.

— Може и такава да е — с тънка усмивка рече Корбет, — но гробът ще е плитък. Сър Рауф беше стар човек, не ще да е копал надълбоко. И през ум не му е минало, че някой ще дойде в градината му, за да търси онова, което е скрил. Още повече — Корбет посочи с ръка наоколо, — че тази част от градината е покрита от дървета и храсти, почвата няма да е толкова твърда.

Махна на стражите да се приближат.

— Ще получите половин марка[2] — каза той, — ако откриете какво е закопано тук до час.

Възраженията секнаха. Корбет се върна в къщата, нареди лейди Аделиша да бъде задържана в нейната стая. Помоли Ранулф да направи бърз оглед от тавана до избата и освободи отец Уорфелд и Дерош от задължително присъствие, но ги предупреди, че трябва да се върнат преди залез.

След като си тръгнаха, от „Рогатият елен“ дойдоха стражите, натоварени със сладкиши, ейл и две покрити блюда от нарязани зеленчуци. Чансън наблюдаваше поднасянето им, а Корбет се върна в стаята на сър Рауф, вече по-топла и по-светла. Седна на кожения стол с висока облегалка срещу писалището и усети резките по дървото под обвитите в кожа подлакътници. Овладя измъчващите го яд и безпокойство и заразглежда счетоводните книги от последните четири години на Деконте. Настоя тътрещият се, вонящ на ейл Лечлейд да му помага. Веднага разбра, че прегледът на книгите ще е лесна работа. Деконте се оказа не само търговец, но и опитен писар. Счетоводните книги бяха написани подредено и систематично по четиримесечия — приходи и разходи. Корбет бързо доби представа за обхвата на търговските сделки на сър Рауф: овце, вълна, кожи и пергамент, вино от Гаскония, зърно, дървен материал и кожи от Прибалтика, както и заеми на отделни лица и групи хора, в това число краля и видни придворни. Въпреки богатството си, Деконте беше изключително пестелив, дори към собствената си съпруга, на която бяха давани нищожни суми. Вниманието на Корбет привлякоха няколко разхода, представляващи суми, изпратени по доверени търговци на неназовани лица в пристанищата на Ено, Фландрия и Брабант. За тези разходи нямаше обяснение, нямаше такова и за щедрия приход срещу тях — a certis navibus, от някои кораби — така гласеше бележката. Корбет се усмихна на себе си. Много месеци беше работил в Хазната в Уестминстър, при регистъра на приходите, под нищо не пропускащото око на Уолтър Лангтън, епископ на Ковънтри и Личфийлд, ковчежник на Едуард I: в няколко счетоводни сметки, получени от Короната, той се беше натъквал на подобни записки. В действителност Деконте, както и други влиятелни търговци в Лондон и Бристол имаше своя принос към пиратството, тайно даваше пари на бойни кораби в замяна на процент от тяхната печалба, а Короната си затваряше очите. Да не би пък Касълдийн да имаше право? Дали „Ярост“ не беше едно от вложенията на Деконте? Нали в края на краищата сър Рауф беше от Кентърбъри, също като Блексток и неговия полубрат?

— Сър Хю? — Касълдийн пристъпваше от крак на крак на прага. — Сър Хю, откриха го.

Корбет и останалите се събраха в кухнята, където разлагащият се чувал бе положен на покрития с каменни плочи под. Корбет даде половин марка на стражите, освободи ги и разтвори чувала. Скелетът беше цял, плътта отдавна беше изгнила, нямаше и следи от дрехи, колан и ботуши.

— Трябва да е бил погребан гол и мисля, че е мъж — отбеляза Корбет. — Плътта изгнива бързо, за разлика от кожата.

Взе черепа, все още здрав, но пожълтял, обърна го и посочи счупената кост.

— Убит е с жесток удар в тила, но кой е бил и защо е убит? — въпросите му, разбира се, останаха без отговор, а той си припомни странните записки в счетоводната книга. Не разполагаше нито с факти, нито с доказателства, но някак бе стигнал до убеждението, че нещастната жертва е свързана с „Ярост“ или някоя нечиста сделка на сър Рауф. Впрочем, беше убеден, че всички отвратителни убийства са свързани със залавянето на кораба на Блексток.

Корбет се върна в работната стая, където Лечлейд старателно връщаше всичко по местата. Слугата нещо си мърмореше, но на Корбет му беше дошло до гуша от заяждания. Трябваше да действа, и то решително. Нареди на Лечлейд да каже на стражите да отнесат намерените в градината останки в църквата на отец Уорфелд, за да бъдат погребани. Зае се със снопа документи, изпратени от кметството, които се отнасяха до Адам Блексток и Хюбърт Монаха. Отпусна се в стола на Деконте и ги прегледа. Не откри нищо особено, но записа някои важни взаимосвързани факти.

Корбет реши, че е време да включи и другите в работата си. Изпрати Чансън до „Сейнт Алфидж“, за да вземе едно Евангелие, а после трябваше да се върне и да подготви залата. Навън се спускаше зимна вечер, но в къщата весело пращяха огнища и мангали. Корбет изпрати разписки, срещу които да получи още храна от магазините и близките кръчми. Ранулф, който непрестанно изненадваше господаря си с готварските си умения, усърдно работеше в кухнята, а поруменялата Беренгария и плувналият в пот Чансън му помагаха. Приготвяха телешко в бял винен сос, с мед, магданоз, джинджифил и кориандър. Малко преди да стане готово, уханието на ястието се носеше из къщата, а Ранулф затърси господаря си.

— Сър Хю?

Корбет, потънал в мисли пред огнището, унесено се обърна.

— Готово ли е яденето, Ранулф?

— Ще бъде скоро — усмихна се Ранулф. — Само…

Приближи се, опря ръка на гърба на стола, надвеси се и зашепна в ухото на Корбет.

— Господарю, огледах къщата, както ми наредихте от покрива до избата. Търсих храна, гърнета…

— И? — попита Корбет.

— Където и да погледнех, господарю, виждах, че вече е претърсвана много внимателно, търсили са изключително грижливо.

— Сигурен ли си? — Корбет се извърна в стола.

— Убеден съм, господарю. Не е било обикновено преравяне. Дали е станало преди смъртта на сър Рауф или после… — поклати глава. — Не знам.

Под указанията на Ранулф, храната беше поднесена бързо на всички, които чакаха в залата — дълга, мрачна стая, отоплявана от пращящия огън в огнището. Дерош и отец Уорфелд бяха отново тук, но Корбет задържа своя съветник. Вечерята течеше тихо. Дори постовете, седнали на масата или опрели гръб на стената, шепнеха помежду си, усетили напрегнатата атмосфера. След вечерята Корбет накара бързо да приготвят залата. В средата на масата беше поставен стол с висока облегалка, подобен стол поставиха и от другата страна, от двата края имаше по един нисък стол за Ранулф и отец Уорфелд. Корбет пренебрегна възраженията на Касълдийн и останалите, че ги задържа твърде дълго. Ранулф отвори работните торби, извади копие на личния печат, разпятие, пълномощното на Корбет с огромни пурпурни печати. Пълномощното беше разгънато в средата на масата, във всеки ъгъл поставиха тежести. От дясната му страна поставиха разпятието в специална поставка, кралският печат бе сложен отляво. Корбет поиска да му донесат военния колан, измъкна меча си и го постави напряко през пълномощното. Ранулф се занимаваше със своите принадлежности за писане, но усещаше възцарилата се дълбока тишина сред насъбраните по-надалеч в залата присъстващи. Знаеха какво ще последва. Корбет накара да запалят големия свещник и да го донесат по-близо. Сграбчи в едната ръка меча, в другата печата, после ги вдигна.

— Едуард, по волята Божия — тържествено произнесе той — крал на Англия, повелител на Ирландия и херцог на Аквитания, пред всички шерифи, управители, офицери на Короната и всички верни поданици, ви известява с тези писма, че аз, сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат, съм назначен да разследвам всички въпроси, засягащи Короната или краля в кралския град Кентърбъри. Всички поданици, верни на Короната… — тържествените думи се редяха, силният глас на Корбет отекваше в залата, докато той задължаваше всеки един да каже истината, в която щяха да се закълнат над Евангелието и добави, че изреклият лъжа ще бъде обвинен в лъжесвидетелстване и ще понесе суровите последствия. Корбет знаеше пълномощното дума по дума, и наблегна на властта и силата на кралската заповед. В края, като назова датата и мястото на процеса, остави отново печата на масата, меча над пълномощното и с жест подкани останалите да се приближат.

— Чухте какво заповядва кралят — заяви Корбет с все така силен глас. Погледът му минаваше от лице на лице. — Имаме да разгледаме важни въпроси. Тук присъстващият мастър Ранулф ще запише подробно всичко казано. Отец Уорфелд ще закълне всеки да каже истината. Ще ви извиквам един по един, а вие ще отговаряте на въпросите ми!

Залата бе опразнена. Корбет заяви, че няма нужда от градските стражи. Чансън щеше да застане на вратата. Ранулф сведе глава, за да прикрие усмивката си, после хитро погледна към служителя от кралските конюшни. Чансън се беше изпълнил с гордост от важната си задача и зае определеното му място, препасал военен колан, а на пейката до него лежеше зареден арбалет. Ранулф знаеше каква беше истината. Човек не биваше да иска от Чансън две неща: първото беше да пее, а второто да докосва оръжие, понеже с несръчността си Чансън би навредил на приятел също толкова, колкото и на враг.

Корбет се прокашля, а усмивката на Ранулф се стопи. В празната зала нямаше друг освен изнервения до крайност отец Уорфелд. Корбет взе стол, щракна с пръсти и махна на Уорфелд да дойде на подиума. Свещеникът седна на високия стол и сложи ръка на Евангелието. Повтаряше думите след Корбет, заклеваше се да казва истината или да понесе цялата строгост на закона, според който всеки виновен в лъжесвидетелстване ще получи най-жестоко наказание — да бъде пребит до смърт.

— Много добре — отпусна се Корбет на стола и загледа строго духовника. — Отец Уорфелд, ти си свещеник в „Сейнт Алфидж“, нали?

— Да, сър Хю.

— От колко години?

— От две.

— Какво знаеш за Адам Блексток, Хюбърт Монаха или кораба на Блексток „Ярост“? Свързан ли си с този кораб, капитана му или неговия полубрат?

Уорфелд зяпна, после стрелна с очи Евангелието, изящно подвързано и украсено с блестящ златен кръст.

— Аз…

— Истината! — настоя Корбет.

Уорфелд вдигна глава.

— Имах братовчед — каза той, — весел младеж. Живееше близо до Грейвзенд.

— Моряк ли беше?

— Да. Работеше на търговски кораби между Лондон и Дордрехт. Понякога се присъединяваше към някоя флотилия, превозваща вино.

— После? — попита Корбет. — Отец Уорфелд, ти си под клетва. Бъди кратък и точен.

— Корабът му бил нападнат от „Ярост“. Братовчед ми беше единствен син на майка си, а тя беше вдовица. Блексток не вземаше пленници. Корабът и екипажът му просто изчезнаха от лицето на земята.

— А отмъщението? — попита Корбет.

— Какво отмъщение, сър Хю? Блексток е мъртъв. Хюбърт изчезна. Смъртта на моя братовчед е просто една трагедия като много подобни на нея. Много градове страдат също като Кентърбъри.

— И няма друго, което да те свързва с „Ярост“, така ли?

Уорфелд се намръщи и поклати глава.

— А защо не ми го каза още в самото начало?

— Не си питал, сър Хю.

Корбет леко се усмихна.

— Много добре, много добре — потропа по масата. — Изповядвал ли си сър Рауф или лейди Аделиша?

— Да — отвърна Уорфелд. — Около Великден, както е според канона. Сър Хю, не мога да наруша тайната на изповедта.

— Не искам от теб да го правиш. Бракът им е бил лишен от деца и обич, нали?

Уорфелд кимна.

— Според малкото, което знам.

— Способен ли беше сър Рауф да изпълнява съпружеските си задължения?

— Сър Хю, двамата с Дерош сме обсъждали въпроса. Аз бях негов свещеник, не негов лекар — Корбет чувстваше, че добрият свещеник знае повече, но реши да не настоява повече по този въпрос.

— Знаеше ли, че лейди Аделиша има любовник?

Уорфелд отклони поглед. Корбет внимателно изучаваше свещеника, който имаше свежо, пълно, добре охранено лице, а не му липсваха и дар слово и готови отговори. Уорфелд не вдигаше очи от масата. Корбет забеляза, че и двамата са обкръжени от светлината на свещника, извън нейния кръг цареше мрак — пълен със заплаха, тишина, прикриващ истината за случилото се в тази зловеща къща.

— Отец Уорфелд, зададох въпрос. Под клетва си. Имаше ли лейди Аделиша любовник?

— Казах ти слуховете — отговори тихо свещеникът. — Виждали са я в „Игра на дама“, там ходи и Уендовър, капитанът на градската стража — Уорфелд сплете ръце като за молитва. — Сър Хю, мога също като Дерош да си задавам въпроси относно сър Рауф и лейди Аделиша, но не мога да ти кажа факти. Каноничното право е много строго и изповедникът трябва да е изключително предпазлив…

— Много добре — прекъсна го Корбет, — но е имало слухове, че лейди Аделиша има любовник и са споменавали Уендовър, нали?

— Да, но никой не се осмеляваше да говори за това. Сър Рауф можеше да бъде много свиреп. Може и да ползваше само Лечлейд като прислужник, но стига да поискаше, можеше да събере всички градски побойници.

— Знаеш ли нещо за миналото на Деконте?

— Не. Знам само, че е роден в Кентърбъри. Преуспял е, използваше земните богатства, за да купи целия свят и така загуби безсмъртието на душата си — свещеникът сви рамене.

— В деня, в който бе убит, онзи четвъртък, къде беше ти?

— Казах ти, че бях в църквата. Някакво момче се втурна, каза, че го пращал лекарят Дерош и че в къщата на сър Рауф имало нещо нередно, та трябвало бързо да ида там. Грабнах плаща си, нахлузих някакви ботуши, времето беше студено, доколкото си спомням, и забързах нататък.

— А когато пристигна?

— Дерош и Лечлейд бяха в къщата, стояха на вратата. Стаята на сър Рауф беше заключена. Дерош хлопаше на вратата, но отговор не идваше. Реши да разбие вратата. Каза ни да се заемем с пантите. Лечлейд ни беше предупредил за ключалката, колко специална била и че ключове за нея имал само сър Рауф. Срязахме пантите, разбихме вратата и влязохме в стаята. Настъпи бъркотия. Самата врата изскочи от ключалката, затова трябваше да се придържа, после я опряхме на стената. Свещите горяха, но имаше и угаснали. Сър Рауф лежеше на пода с лице към писалището си. Основата на черепа му — отец Уорфелд посочи тила си — беше разбита. Около него имаше локва кръв. Сторих, каквото можах. Дадох му последно опрощение, извърших всички ритуали, свързани със смъртта, после зачакахме. О, да. Претърсихме къщата, но не открихме никаква нередност. Опитахме да влезем в стаята на лейди Аделиша и разбрахме, че е заключена. После тя се върна и влезе в стаята на сър Рауф. Дерош вече беше изпратил за Касълдийн, който пристигна.

— Опиши ми точно — каза Корбет — какво се случи.

— Лейди Аделиша и нейната прислужница дойдоха на коне. Влязоха през главния вход и спряха на плочника пред къщата. Лечлейд излезе да им помогне да слязат от конете и ги въведе в къщата. Дерош й каза за случилото се. Лейди Аделиша не изглеждаше много разстроена. Видя трупа и отговори на въпросите на кмета — или поне се опита. Сър Уолтър огледа плаща й…

— Защо?

— Каза, че такава била процедурата.

— А къде беше плащът?

— В стаята на сър Рауф.

— После?

— Откриха петна от кръв. Сър Уолтър попита лейди Аделиша откъде може да се е взела кръвта. Тя отвърна, че най-вероятно се е изцапала, когато е минавала покрай касапските тезгяси или край кланиците. Сър Уолтър настоя да огледаме стаята й.

— Кой имаше ключове за нея?

— Да, спомням си много добре — Уорфелд опря пръсти на устните си. — Когато намерихме сър Рауф, намерихме и връзката с ключове на колана му. Лечлейд я разпозна. Имаше всичко на всичко три ключа: един от неговия сандък, един от неговата стая, който само той държал и трети ключ, от стаята на съпругата му, но ние не отключихме вратата. Решихме, че няма да е добре да го правим, докато не се върне лейди Аделиша.

— Лейди Аделиша имаше ли свой ключ?

— Да, сър Уолтър настоя да идем до стаята й и да я претърсим. Вече имаше подозрения към нея. Качихме се горе. Лейди Аделиша отключи вратата и влязохме. Отрихме кърпа, изцапана със засъхнала кръв, да лежи на пода, сякаш в бързината е била изпусната. Лейди Аделиша заяви, че е невинна и отрече да знае каквото и да било за кърпата. Касълдийн нареди да претърсят стаята и бяха открити още изцапани с кръв кърпи зад валчестите възглавници на леглото. Сър Уолтър незабавно я задържа, каза, че тя трябва да отиде с него в кметството. Случилото се след това — Уорфелд вдигна рамене — ти е известно.

— И защо му е било на Дерош да идва до къщата?

— Сър Хю, не знам. Той лекуваше сър Рауф.

— Бил е нает от него?

— Така мисля, но най-добре е да го питаш сам. Сър Рауф се изказваше с уважение за него. Това беше и едно от нещата, за които сър Рауф полагаше грижи: за здравето си. Няма лекар, който да не обича златото, сър Хю, а сър Рауф можеше да е щедър, когато пожелаеше, или когато му беше угодно.

— Постоянен посетител ли беше Дерош?

Уорфелд сви устни и поклати глава.

— Не, доколкото ми е известно. Беше просто лекар. Мисля, че посещаваше и двамата — сър Рауф и лейди Аделиша. Знам и още нещичко…

— Какво? — попита Корбет.

Пачето перо на Ранулф заскърца стремглаво по пергамента.

— Разходките на лейди Аделиша до Кентърбъри бяха обичайни, поне веднъж седмично. Сър Хю, аз съм свещеник на „Сейнт Алфидж“ и един от проблемите ми са мишките — засмя се. — Имам повече мишки, отколкото енориаши. Водя непрестанна война с тях. Случва се да изляза на разходка, за да се махна от непрекъснатото им цвъртене и мръсотията между пейките. Свежият Божи въздух може да бъде толкова успокояващ! Разхождам се из пустото поле. Понякога виждах лейди Аделиша да излиза от къщата, но веднъж видях младата й прислужница, Беренгария, припряно да се връща обратно.

— Пеша? — попита Корбет.

— Да. Искам да кажа, че пътят до Кентърбъри не е дълъг. Лейди Аделиша обича да язди до там. От онова, което съм дочул, те оставяли конете си в конюшнята на близка кръчма и отивали в „Игра на дама“. Лейди Аделиша е постъпила глупаво. Мислела си е, че е предрешена, но хората виждат всичко. Ако отново и отново се връщате на едно и също място, тогава е само въпрос на време кога ще се развържат езиците.

— Но понякога си виждал Беренгария да се връща припряно обратно?

— Да, точно така, и го правеше потайно — прокашля се. — Сега Беренгария живее в къщата ми, но не съм я питал за нищо. Не смея да се намесвам. Казвам ти го — запъна се свещеникът, — защото и други може да са я виждали. Видях я да се връща два или три пъти. Реших, че това потвърждава слуховете. Искам да кажа, че когато господарката отива на пазар, нейната прислужница винаги е с нея, това е логично, нали? Какво прави лейди Аделиша, та да освобождава прислужницата си и да я оставя да иде където си иска? Но — Уорфелд сви рамене — най-добре ги попитай сам.

Прекалено гладките отговори на отец Уорфелд караха Корбет да си задава въпроси. Нервен ли беше този мъж, криеше ли нещо, или само не искаше да бъде замесен?

— Приключи ли с разпита, сър Хю?

— Не, отче Уорфелд, не съм, и искам да останеш с мен до края. Ти ще заклеваш всеки един от свидетелите над Евангелието. Щом го направиш, си свободен да излезеш, а аз бързо ще разпитам всеки един от тях. Така че най-добре доведи Уендовър.

След малко капитанът на градската стража влезе наперено. Мечът му се удряше по ботушите. Корбет стрелна с поглед Ранулф и му намигна. Старши писарят от канцеларията на Зеления печат стана и за по-силно въздействие гръмогласно скастри Уендовър. Как се осмелявал да носи оръжие в присъствието на кралски съдия? Не познава ли закона за държавната измяна? Коланът с меча беше разкопчан на мига и подаден на Чансън. Капитанът зае вече съвсем скромно мястото си, за да положи клетва. Корбет изчака отец Уорфелд да излезе.

— Мастър Уендовър — надвеси се той над масата, — ти си под клетва, затова ще мина направо на въпроса. Ти си любовник на лейди Аделиша и вероятно баща на детето й, нали?

Уендовър стреснато се огледа.

— Да или не! — ревна Ранулф.

— Да! — отвърна Уендовър.

— Откога? — попита Корбет.

— Около година.

— В кръчмата „Игра на дама“ ли се срещате?

— Лейди Аделиша беше много настоятелна, разбираш, нали, държа там стая. Идваше преоблечена, но знаех, че са ни видели. Слуховете стигнаха до мен самия. Не личеше лейди Аделиша да се притеснява, сякаш искаше сър Рауф да открие изневярата й. Май беше повече влюбена в любовта, отколкото в мен — Уендовър примигна и Корбет видя притеснението по лицето на мъжа. Очите му бяха кървясали, долната му устна трепереше. Уендовър или беше крайно притеснен, или беше пил. Вероятно и двете.

— А в четвъртъка, в който сър Рауф е бил убит?

— Както винаги, тя дойде с прислужницата си, Беренгария…

— А, да — прекъсна го Корбет. — Какво стана с прислужницата, когато лейди Аделиша се усамоти с теб?

— Беше свободна да прави, каквото пожелае. Лейди Аделиша често я пращаше за покупки, така че когато се прибереше при сър Рауф, съпругата му можеше да покаже с какво се е занимавала.

— Какво стана тъкмо този ден?

— Да, да. Какво е правила Беренгария и къде е ходила… — Уендовър поклати глава. — Не знам.

— А ти, капитан Уендовър, какво прави ти? Имам предвид, позабавлява се с твоята дама и после… Тя ли си тръгна или ти?

— Аз излязох първи.

— Защо?

— Трябваше да се върна в кметството. Притеснявах се вече.

— Или се измори от лейди Аделиша? Толкова досадна ли беше?

— Притеснявах се вече, сър Хю. Излязох от стаята, тя спеше.

— Върна се в кметството, така ли?

— Да, да, така.

— Имаш ли свидетели? — попита Корбет.

Уендовър вдигна рамене и отклони поглед.

— Значи си можел да отидеш до къщата на сър Рауф. Искам да кажа, че той е бил богат човек…

— Как бих могъл! — почти извика Уендовър. — Не съм стъпвал там. Аделиша ми е разказвала достатъчно за сър Рауф, железните му сандъци, специалните му катинари и укрепената му като Хазната стая. Защо ми е да ходя там?

— А защо да не идеш, за да го ограбиш?

— Но той не е бил ограбван никога. По-късно, когато сър Уолтър отиде там, аз го придружавах. Сър Рауф беше убит, но нищо не липсваше.

— Претърсихте ли?

— Да, да, претърсихме и всичко си стоеше на мястото.

Корбет се облегна назад на стола си, опря лакти на подлакътниците. Погали дръжката на меча, лежащ на масата пред него.

— Ами преди това, Уендовър? Преди да срещнеш лейди Аделиша? В Кентърбъри ли си роден?

— Да, сър Хю, кръстен съм в купела на църквата „Сейнт Милдред“. Аз съм подхвърлено дете. Карам трийсет и шестата си година. През по-голямата част от живота си съм бил войник.

— От хората на Касълдийн ли си?

— Да, сър Хю, винаги съм бил негов верен служител.

— Бил си с него на борда, когато „Грифон“ и „Калтроп“ са заловили „Ярост“ и екипажа му, нали?

— Да.

— Какво се случи?

— Както каза сам, със сър Уолтър и кораба на Ханзата заловихме този пират близо до крайбрежието на Есекс. Не помня как до мен стигнаха слуховете, че Паулентс подкупил помощника на Блексток, човек на име Стоункроп. Той съобщил на сър Уолтър часа и мястото… но най-добре попитайте самия сър Уолтър.

— И след завземането на кораба?

— Блексток отказа да се предаде. На борда си разполагахме с кралски стрелци, стрелци от Уелс, те откриха стрелба по него. По-късно сър Уолтър накара да съблекат трупа на Блексток и да го обесят на кърмата.

— А Стоункроп?

— Сър Уолтър не беше кой знае колко милостив с него. Наистина, предаде капитана си, но е бил и пират. Сър Уолтър накара да го хвърлят през борда. Повечето смятат, че е загинал в бурните ледени води. По-късно чух слухове, че може и да е доплувал до брега, но не се е появявал в Кентърбъри — сви рамене, — доколкото аз знам.

— Сър Уолтър е пленил „Ярост“ по някаква причина, нали така? Търсил е точно определен документ.

Уендовър се намръщи, отпусна се на стола и сви рамене.

— Не знам, сър Хю. Говореше се за ръкопис, държан в ковчеже. След превземането на кораба, сър Уолтър и Паулентс не бяха на себе си от гняв, когато не го откриха. Претърсиха кораба от носа до кърмата. Всичко беше напразно. Сър Уолтър беше побеснял от яд.

— После?

— Заобиколихме полуостров Колвас и поехме нагоре по река Оруел, където за кратко пуснахме котва. Сър Уолтър търсеше полубрата на Блексток Хюбърт, но от него нямаше и следа.

Корбет се приведе над масата.

— Ами Мобисон? Ти ли командваше градските стражи? Наредили са ви да пазите имението особено внимателно и въпреки това четирима души, гости на кралството, всъщност лични гости на краля, са безжалостно убити. Само не ми говори за самоубийство — предупреди го Корбет. — Били са убити! Обесени. Как, Уендовър?

— Не знам — унило рече капитанът. — Непрекъснато мисля за това. Знаехме, че гостите на сър Уолтър пристигат. Приготвихме Мобисон, осигурихме провизии. Претърсих стая по стая. Обкръжихме господарската къща. Чужденците пристигнаха, изглеждаха уморени. Размених някоя и друга дума с тях. Влязоха в господарската къща, заключиха и залостиха вратите и капаците на прозорците. Хората ми обкръжиха къщата, останалото го знаете. До момента, в който не потропахме на вратата и поискахме да влезем, не видяхме, не чухме, не забелязахме нищо тревожно. Сър Хю, наистина не знам как е станало.

— Сервин?

Уендовър въздъхна.

— Висок мъж, без коса, това помня, облечен в черна кожа като… — посочи с пръсти към Ранулф — професионален фехтовчик, някога е бил войник. Имаше сурово лице и очи с подпухнали клепачи.

— Беше ли добре въоръжен?

— Да, носеше военен колан. Когато го видях да влиза в къщата, носеше и арбалет. Бих казал, че няма да е лесно да бъде убит човек като него.

— Но сега е изчезнал, така ли е?

— Сър Хю — Уендовър се приведе с умоляващо изражение и сплете ръце, — никой не е напускал Мобисон онази нощ, уверявам те!

— А по-късно? — рече Корбет. — Имам предвид, когато вратите бяха разбити и открихте труповете. Несъмнено е настъпил хаос и суматоха. Възможно е някой да се е измъкнал тогава?

— Не вярвам — отвърна Уендовър. — Бяхме особено бдителни, понеже никой нищо не беше видял. Сър Хю, знам, че си бил в Мобисон. Видя ли следи от стъпки, някой капак да е бил разклатен или да е разбита врата?

Корбет не отговори, а се загледа някъде над главата на Уендовър.

— Благодаря, капитане — рече най-после той.

Уендовър продължаваше да седи.

— Казах, че ти благодаря — повтори Корбет.

— Сър Хю — умолително рече Уендовър, — лейди Аделиша…

— Не знам — отвърна Корбет. — Ще трябва да обсъдите въпроса двамата. Засега тя все още е затворничка на краля, какъвто можеш да се окажеш и ти, мастър Уендовър.

Бележки

[1] Свети Паулин II (между 730 и 740–802) — италиански духовник, учен и поет, патриарх на Аквилея. — Бел.ред.

[2] Марка — средновековна монета. — Бел.прев.