Пол Дохърти
Корабът на страха (8)

Глава седма

Hominum que contente mundique huius et cupido.

Човек с човека се бори и с похотта на света.

 

Средновековна поема

Писарят влезе в малката приемна в къщата на свещеника. Помещението беше почистено, подът излъскан, в огнището пламтеше огън, а тесните прозорци бяха запълнени с потъмняла слама. Ликуващия помоли жената, която наблюдаваше огнището и децата, заловени за полата й, да излязат. Покани Корбет да седне на стол до огъня, а сам приклекна до него, облегнал гръб на стената на огнището, като да бяха стари другари. Всъщност така си и беше. Корбет изчака да останат насаме в стаята, после протегна дясната си ръка. На обветреното лице на Робърт Ормсби, някогашен писар, сега Ликуващия от „Веселяците“, се разля усмивка. Нито Ранулф, нито дори кралят знаеше, че Ормсби е негов шпионин. Корбет му плащаше от своята кесия за сведенията, които събираше, докато заедно с трупата си кръстосваше богатите градове и села в източната и южната част на кралството.

— Срещата на Харбълдаун Хил — пошушна Ормсби — беше чиста случайност — той се засмя насила. — В мига, в който чух за трима ездачи, с водач кралски писар, предположих кой може да е.

Посочи с ръка наоколо.

— Благодаря за настаняването.

— Добре ли си?

Корбет се приведе по-близо до огъня.

— Все още сънувам. Имам кошмари — промърмори Ормсби, а погледът му избягваше този на Корбет.

— За Стърлинг?

Ликуващия плъзна поглед встрани, задъха се, сякаш с мъка искаше да прогони от мислите си спомените за съдбоносната битка преди шест години, когато шотландският водач Уолъс беше устроил клопка на английските войски.

— Шотландците все още са ми пред очите — едва-едва изрече Ормсби. — Пълчища от брадясали мъже с метални шипове, които като огромна, зла преграда напредват към нас. Грамадните им рогове ечат, бойни крясъци раздират въздуха. Кресингам, тоя безмозъчен кучи син!

Корбет се взираше мълчешком в огъня. Беше изгубил верни приятели в трагичния ден, когато Хю де Кресингам, Рицар на лебеда и ковчежник на Едуард в Шотландия, беше настоял на бърз ход през моста Стърлинг и така беше попаднал в клопката на Уолъс. За мъже като Ликуващия, единствената утеха беше, че самият Кресингам беше смъкнат от седлото си и убит, а после шотландците одраха трупа му и си направиха бойни трофеи от него. Уолъс даже си беше направил колан с парчето, което му дадоха. Крал Едуард незабавно се беше насочил към Шотландия и отговорил на поражението с победата си при Фолкърк, но на Ормсби битките му бяха дошли до гуша. Напусна кралската служба, премести се в едно село до Гластънбъри и си взе жена от селото. Тя починала при раждане, затова Ормсби беше използвал малкото си състояние, за да подкрепи с пари „Веселяците“ и се превъплъти в ролята на Ликуващия, техен водач. Три години по-рано Корбет се натъкна на него по време на един съдебен процес в Есекс и бързо го нае на работа. Ормсби скиташе из пътищата и събираше слухове, а Корбет отсяваше важните в името на краля.

— Ами твоите новини?

— Получих писмото ти, преди да падне снегът — отвърна Ликуващия. — Отидохме в Съфолк. Вървяхме по течението на река Денам и разпитвахме селяните, знахарките, пияниците из кръчмите, пътуващите търговци. Истина е, сър Хю — очите на Ликуващия жадно просветнаха и той прошепна: — Носи се слух за съкровище на някакво място, което наричат „Сборището на духове“.

— Сборището на духове ли?

— Усамотено място, сър Хю, пущинак с мочурища и хълмове и надгробни могили, недалеч от Денам. Мълвата твърди, че в стари времена велик крал, с огромно, надминаващо всякакви представи съкровище, бил погребан наблизо. Хората го търсили, но нищо не са открили. Местен свещеник говори за карти и скици, но…

Поклати глава.

— А какво е ставало там напоследък?

— Един съдебен пристав близо до Денам разказа, че преди три или четири години там пристигнали странници, които разпитвали за тамошните легенди и сказания, но не си спомни нито имената им, нито техните лица. Сър Хю — Ликуващия вирна пръст във въздуха, — голямото съкровище наистина съществува. Наскоро пак са разпитвали за него, но нищо конкретно, само слухове, като слаб полъх в лятна привечер.

— Но няма следи да е разкопавано, някой да е търсил съкровището, нали?

— Казах ти вече, само местни легенди и сказания, любопитни странници, които идват и си отиват със скрити под качулките лица. Не забравяй, сър Хю, че мястото е оживено. Хората минават покрай него на път към Ипсуич и други градове с пазари. Легендите са толкова стари, че всъщност никой не им обръща кой знае какво внимание.

— А Блексток и „Ярост“?

— Добре ги знаят из полуостров Колвас. „Ярост“ често се е вмъквал в заливите и протоците около Оруел. Почитали и уважавали Блексток, имали го за герой. Той и неговите хора никога не грабели на сушата. Давал е добри пари на местните земеделци и се е държал миролюбиво. Блексток товарел и поправял кораба, попълвал водните запаси и изчезвал като морска мъгла.

— Ами неговия полубрат, Хюбърт Монаха?

— Отново слухове, но и него никой не е виждал. Хората казват, че Блексток щял да се среща с някого, вероятно с Хюбърт, в изоставения отшелнически скит на река Оруел — той замълча, — а, да, точно така беше името: „Свети Симон от Скалите“. Местните твърдят, че Блексток най-вероятно се е запътил тъкмо натам, когато попаднал в клопка между два въоръжени търговски кораба и бил притиснат до крайбрежието през октомври 1300 година. Селяните все още говорят за тази морска битка. Как след нея корабът на сър Уолтър Касълдийн влязъл в Оруел с тялото на Блексток, провесено на кърмата. Уверявам те, сър Хю, на селяните това никак не им се понравило.

Ликуващия хвърли малка цепеница и подпалки във въглищата, които горяха ярко в огнището. Обърна се и избърса ръце.

— Искаш ли нещо за ядене или пиене?

— Не, благодаря ти.

Ликуващия стана и отиде в съседната стая, вероятно килер, върна се с чаша ейл и голямо парче хляб. Пиеше и ядеше шумно.

— Било е страшна морска битка! — каза той между хапките.

— Имало ли е оцелели?

— Да. Според селяните, Касълдийн направил същото, каквото Блексток с неговия екипаж. Мисля, че е избесил взетите в плен, но някои може и да е хвърлил през борда. Те може и да са се издавили, но може и да са доплували до брега. Това му е била грешката на Касълдийн. Виждаш ли, сър Хю, по крайбрежието към корабокрушенците не се отнасят милостиво, но Блексток и екипажът му са били на почит. Оцелял един от тях и му помогнали. Никой не знаел името му. Бил се нагълтал с вода, полужив, дали му малко овесена каша, изсушили дрехите му и го оставили да върви по пътя си.

— А „Ярост“, самият кораб?

— Уолтър Касълдийн и Паулентс го взели и го дали на търговеца, който помогнал на сър Уолтър.

— Какво станало с трупа на Блексток?

— Ами сър Уолтър Касълдийн и Паулентс били победители. Доплавали с корабите си до Хамфорд уотър, близо до Уолтън-он-Нейз. Екипажите били възнаградени. Трупът на Блексток бил завързан за кон и влачен по калдъръма, след това го провесили на някакво бесило. Сложили пост да го пази, оставили го да виси, та морските птици да напълнят търбусите си с него и после — Ликуващия повдигна рамене — според мълвата го хвърлили в морето, но със сигурност не са го погребали според обичая. Казвам ти, сър Хю, в тоя ден Касълдийн и Паулентс са си спечелили много врагове.

— А Хюбърт Монаха?

— Попитай сър Уолтър Касълдийн. Хюбърт рядко е показвал лицето си, а след смъртта на брат си съвсем изчезнал. Оттогава никой не го е виждал.

Корбет впери поглед в огъня, загледан в пращящите и обвити в пламъци дърва. Чуваше как отвън „Веселяците“ разговарят и се готвят за деня. Отнякъде се дочу звън на тамбурини. Корбет осъзна, че сутринта преваля, трябваше да се връща в „Сейнт Огъстин“. Разтвори кесията на колана си, извади няколко сребърни монети и ги притисна в дланите на Ликуващия.

— Сър Хю, защо питаш мен за тези неща? Сър Уолтър сам ще ти ги разкаже.

— Не, мастър Ормсби — потупа го Корбет по рамото. — Ще ми каже онова, което той иска да науча, а ти ще ми кажеш каквото си видял и чул. Знаеш ли какво е породило толкова силна ненавист? Защо Блексток е отишъл в морето, а Хюбърт е напуснал манастира си, за да стане ловец на хора?

— Само слухове, сър Хю, приказки за детството им.

Корбет заоглежда резбованата украса над огнището, после се огледа. Странно място, каза си той, и се унесе в мисли. Така уютно беше да седи край огнището и да наблюдава пламъците, макар да усещаше студа, промъкващите се студени повеи и нетърпението на Ликуващия: чакаше го цял ден работа и му се искаше Корбет да си върви.

— Стигаме до Грискин — каза Корбет. — Знаеш ли кой беше той в действителност? Спомена за него на Харбълдаун.

— Веднъж той ми говори за щастливите си студентски години. Веднага познах, че е твой приятел, сър Хю. Идваше и си отиваше като вятъра. Охотно играеше ролята на прокажен. Забавляваше се с тая игра, благодарение на която можеше лесно да иде, където иска, дори престъпниците и разбойниците не смееха да го доближат. Дойде в лагера ни и се представи. Също като мен носеше медальон, онзи, който ти ни беше дал, за да се познаваме един друг и каза името си. За мен щеше да е чест да бях срещнал мастър Грискин по-рано, дори и в друго предрешаване. В действителност — усмихна се Ликуващия — да беше пожелал, можеше да стане част от нашата трупа. Беше истински трубадур, артист и с удоволствие изпълняваше различни роли. Вонеше като купчина тор, а лицето и ръцете му бяха омацани и загрубели, като да страдаше от някаква отблъскваща зараза. Срещнах се с него извън лагера и го попитах какво иска. Отвърна, че търсел Хюбърт Монаха. Не можах да му помогна, но му разказах същото, каквото и на теб. Срещнахме се тъкмо когато бяхме навлезли в Есекс. Бяхме се настанили близо до Торп-ле-Сокън, защото искахме да сме по-близо до брега. В рибарските села хората са по-дружелюбни, отколкото в селата във вътрешността на сушата, особено зимно време. Попитах Грискин дали късметът му се е усмихнал. Той обичаше да си пийва ейл, нали знаеш?

Корбет кимна.

— Беше една от слабостите му — продължи Ликуващия. — Като не пиеше, не пиеше, но започнеше ли веднъж, трудно спираше. Както и да е, Грискин спомена, че знаел за някой си на име Симон от Скалите. Първоначално не разбрах какво говори.

Корбет си спомни, че Търговецът на души беше споменал параклис със същото име.

— Чувал ли си за „Свети Симон от Скалите“? — попита Корбет.

— Спомням си смътно. Грискин говореше за отшелнически скит някъде по Оруел. Че Хюбърт Монаха може и да е изчезнал, но той подозираше къде се крие. После спомена „Симон от Скалите“, мисля, че това беше името на параклиса в убежището на река Оруел. Грискин май бързаше да продължи, затова го оставих да върви. Каза, че ако открие нещо интересно, ще се върне. Останахме в Торп-ле-Сокън седем дни. На следващата седмица, един пътуващ търговец дойде в лагера ни да се постопли до огъня. Заговори за бесилките пред Торп-ле-Сокън и за някакъв мъж, обесен напълно гол на бесилката. Хората мислели, че е прокажен. Разтревожих се. Грискин не се върна, затова заедно с неколцина от мъжете отидох там. Бесилката беше грамадна и пуста, стърчеше над скованото в лед пусто поле. Това е сурово и мрачно място, сър Хю, където облаците надвисват ниско като гняв Господен. Острият вятър дърпа дрехите ти, сякаш е демон, изпратен да те отнесе. Отдалеч видяхме бесилото, трупът се вееше като парцал. Ето какво ще ти кажа — Ликуващия се приведе и от тялото му се понесе мирис на ейл и пропити с пот дрехи. — Знаех, че има нещо нередно. Тази бесилка се използваше много рядко, и то за крадци на добитък или за някой престъпник, хванат на място от военния отряд на шерифа. Приближих се. Само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че това е Грискин. Бяха го съблекли гол. Примката, здраво стегната около врата му, беше преметната на куката на едното рамо на ешафода: страховита гледка, излязла от истински кошмар. Коремът му се беше подул като свински мехур, езикът му беше прехапан, а очите изскочили. Гарваните и враните вече усърдно го кълвяха.

Корбет притвори очи и прошепна заупокойна молитва.

— Познавах Грискин. Не можех да го изоставя, затова го свалих. Погребахме го там и сложихме дървен кръст. Погледнах трупа — Ликуващия потупа главата си от едната страна. — Там имаше подутина. Мисля, че Грискин е бил подлъган в тази адска пустош, главата му е била пристягана в дъги, после са го обесили полужив и той е предал Богу дух.

— Според теб Хюбърт Монаха ли го е направил?

— Кой друг, сър Хю? Какво би могъл да притежава един прокажен, та да привлече крадеца? За кого е бил заплаха един прокажен? Даже разбойниците странят от него. Не, някой е открил, че Грискин не е такъв, за какъвто се представя, че издирва нещо или някого. Разбира се, трябва да е бил Хюбърт Монаха.

— Чу ли за случилото се в Мобисон?

— Новините бързо се разнасят из града — отвърна Ликуващия. — Цяло семейство, избесено в уединеното имение, без други следи от насилие: говорят за призраци и демони…

— Да си говорят, каквото си искат — рязко каза Корбет, — стига да наричат демоните с името Хюбърт. И така, мастър Ормсби, какво знаем дотук? Че някъде из пущинаците на Съфолк, близо до река Денам, има съкровище. Че за съкровището са се носели и все още се носят легенди; че много хора са го търсили, но никой не го е открил. Наскоро любопитството към него се е възобновило и после? Ами Блексток и неговия полубрат, дали са знаели къде е съкровището? Несъмнено Адам Блексток е плавал за среща с брат си, за да тръгнат заедно да търсят съкровището, с което да откупят свободата си от краля. Но корабът на Блексток е нападнат, Блексток е убит и тялото му е провесено на въже на кораба. Очевидно от екипажа му има само един оцелял. Изпратих до теб и Грискин съобщения, за да научите повече за Хюбърт Монаха и скритото съкровище. Освен легенди и слухове, друго няма открито, но Грискин бе убит.

Корбет се тупна по бедрото, изправи се, отвори кесията си и пусна още една монета в ръката на Ликуващия. Огледа старата свещеническа къща, ронещата се мазилка, разнебитения под, пролуките в прозорците, хлътналия покрив, мръсотията и прахта, натрупани в ъгъла. Като се позамисли, мястото не му харесваше, прииска му се да си иде. Историята, която Ликуващия му разказа за смъртта на бедния Грискин беше страшна, отблъскваща и криеше заплаха. През ума му мина мисълта, че трябва да се върне обратно в „Сейнт Огъстин“ през безлюдните гори.

— Мастър Ормсби, ще намериш ли кой да ме придружи, може би двамина измежду твоите хора?

— Сър Хю, изпратих неколцина на лов за зайци из пущинаците, но мога да помоля две от момчетата.

Ликуващия стана, излезе навън и завика. Скоро две момчета с весели лица, светлооки и дрипави, дойдоха тичешком. Представиха се като Джак с фенера и Дейвид от мъглата. Затанцуваха около Корбет като духчета и бърбореха на диалект, който той не разбираше. Писарят се сбогува с Ликуващия и си тръгна. Момчетата подтичваха с танцови стъпки пред него, побутваха се и се смушкваха, ритаха в снега, плашеха птиците, разперваха широко ръце. Корбет се усмихна на това тържество на младостта — добре дошло облекчение от усойната къща и мрачните новини, които беше получил.

— Елате тук, момчета — извика. — Елате тук!

И двете момчета притихнаха и дойдоха тичешком. Корбет видя, че са боси.

— Нямате обувки.

— Не е наш ред да ги носим, сър. Беше наш ред да събираме съчки, затова се радваме, че ще сме ти водачи.

— Много добри водачи сте даже. Откъде сте?

— Живеем в Брезовото имение — отвърна Джак с фенера.

— От години живеем там — настоя Дейвид от мъглата и подгони брат си.

Корбет ги повика отново.

— Брезовото имение — къде е това?

Двете момчета се разсмяха, мушкаха се и се побутваха, засочиха от двете страни на пътя.

— Това е Брезовото имение: гората, тук живеем.

Разбъбрили се като катерички на клон, те затичаха пред Корбет, напред към земите на „Сейнт Огъстин“.

Корбет беше изминал доста от пътя, когато чу да го викат по име. Обърна се и видя как от мъглата се появява силует. Към него с накуцване бързаше Ликуващия.

— Сър Хю! Сър Хю!

Корбет се върна. Ликуващия спря, опрял ръце на хълбоците си, едва си поемаше дъх от бързането.

— Какво има, човече?

— Забравих да ти кажа нещо за Грискин! Когато срязахме въжетата и го свалихме от бесилката, за да го погребем…

— Да?

— Лявата му ръка беше отрязана, отсечена при китката. Така и не разбрах защо. Чувал съм разни приказки, но реших, че е добре да ти кажа.

Корбет сведе поглед към пътя. Мъглата ставаше все по-гъста. Зад себе си чуваше как момчетата го викат да ги настигне, че сградите на абатството вече се виждали и още малко оставало да се повърви: като да усещаха страховете му.

— Благодаря ти, мастър Ормсби — той вдигна ръка и се поклони. — Благодарен съм ти. Както казваш, Господ знае защо му е било на някой да стори това.

Върна се и настигна момчетата, които подскачаха и подтичваха като зайци пред него. Влязоха през една врата в земите на абатството. Момчетата, танцувайки от крак на крак, го попитаха дали иска още нещо. Дали може да огледат? Корбет ги повика да се приближат и притисна по една монета в мръсната длан на всяко едно от тях.

— Не, не — рече той с усмивка. — Връщайте се. Ликуващия ви чака. Мисля, че има за вас и други задачи.

Момчетата се измъкнаха пъргаво като крадци, насочиха се към вратата, като непрекъснато се бутаха един друг. Корбет ги наблюдаваше как си тръгват. За миг го обзе силна завист заради безгрижността им. Не се страхуваха от нищо. За тях мястото не беше сковано в лед, обвито с мъгла и из него не дебнеха всякакви демони и опасности. Въздъхна и тръгна напряко през заснежените дворове и градини. От време на време се разминаваше с някой монах, който тихо го поздравяваше. Корбет отвръщаше отнесено, не можеше да мисли за друго освен за горкия Грискин, гол, подпухнал и увиснал на самотна бесилка над тези заледени блата. Стигна до малките манастирски дворове, които водеха направо към къщата за гости, когато чу да го викат по име.

— Сър Хю, сър Хю!

Икономът вървеше, поклащайки се, към него. Едната му ръка беше вдигната, в другата държеше кожена торба, завързана и запечатана. Монахът я подаде и каза, че са я оставили за Корбет при пазача на абатството, но не можел да каже от кого е. После заразпитва Корбет за стаите, в които бяха отседнали. Топло ли било в тях, удобни ли били? Корбет разсеяно кимаше. Припомнил си своите задължения, икономът забързано се отдалечи.

Корбет влезе в една мрачна ниша и вдигна торбата. Беше направена от здрава испанска кожа, със завързан здраво шнур, при връзването й бе поставен восъчен печат. Счупи печата и развърза възела, разхлаби торбата и пъхна ръка вътре. Измъкна ленен плат, в който имаше увито нещо студено и твърдо. Разви лененото парче и някакво предчувствие го накара да потрепери, после се втренчи ужасен в онова, което откри: човешка ръка, отсечена при китката, почерняла като парче прегоряло месо, а между показалеца и палеца имаше кървавочервена свещ с почистен и готов за горене фитил. Преглътна едва-едва, с усилие овладя гаденето. В гърлото му се събра жлъч. Дощя му се да закрещи. Да я захвърли надалече. Обърна ръката. Плътта имаше сив цвят и беше спаружена. Внимателно я уви в ленените кърпи и върна отблъскващия вързоп в торбата, която завърза здраво. После приседна на малка пейка в нишата, за да овладее дишането си. По гърба му изби ледена пот.

— Ръката на Грискин! — прошепна.

Впери поглед в малък фонтан, покрит с лед, наоколо градината изглеждаше замръзнала и мъртва. Притвори очи и се облегна назад. Беше наясно какво са му изпратили. Дяволски талисман, ръката на Славата, проклятието на обесен човек. С мъка овладяваше гнева си. Не вярваше в подобни глупости, но знаеше, че убиецът на Грискин, вероятно Хюбърт Монаха, го е направил, за да го сплаши.

Въздъхна дълбоко, стана и се запъти към сградите на абатството. Стигна до ковачницата в двора на главната конюшня. На входа стоеше послушник и ковеше парче метал с огромен чук. Чукането замря с приближаването на Корбет.

— Какво мога да сторя за теб, сър? — Монахът огледа Корбет от главата до петите, после съгледа пръстена на лявата му ръка.

— А, ти трябва да си нашият гост, кралският пратеник.

— Огнището гори ли? — попита Корбет. — А пещта?

Мъжът кимна. Корбет протегна торбата.

— Не поглеждай вътре, изгори я веднага!

Ковачът сви рамене, взе торбата и влезе вътре. Корбет стоеше и гледаше как голямата врата на пещта се отваря. Отвратителната гнусотия беше хвърлена вътре и вратата затворена.

— Покрий я добре с въглища — настоя писарят.

Ковачът сви рамене, отвори пещта, наблъска с ръжена торбата още по-навътре и пак затвори вратата, после излезе отвън.

— Сър, какво имаше вътре?

— Дяволска работа — отвърна Корбет, — но огънят пречиства всичко!

Постоя още малко в ковачницата, наслаждавайки се на топлината, на мириса на коне, сено и нажежено желязо. После отиде до приспособен за леген съд, поля си с вода и си изми ръцете, изми се грижливо и се избърса с кърпа. Благодари на ковача, запъти се към къщата за гости и се прибра. Чу Ранулф и Чансън, още щом влезе в малката трапезария в приземието. И двамата пееха, а Ранулф дразнеше приятеля си. Корбет се качи по стълбите. Ранулф и Чансън излязоха от стаята си, за да го посрещнат. Само един поглед към лицето на Корбет им бе достатъчен, за да се приберат бързо обратно. Корбет влезе в стаята си и затръшна вратата след себе си. Смъкна малкия арбалет от рамото си, свали бойния си колан и легна на леглото. Не можеше да събере мислите си. Помъчи се да си припомни онази голиардска^[1] песен, която обичаше да пее на Мейв: „Iam dulcis amica — сега, най-скъпа ми приятелко…“, но думите и мелодията му убягваха. Провеси крака от леглото. Ранулф и Чансън потропаха на вратата и влязоха.

— Господарю, прости ни.

Корбет прие разсеяно извиненията им. Не можеше да им каже къде е бил, нито че се е видял с Ликуващия, затова остави въпросите им да потънат в суматохата от приготовленията.

Ранулф се облегна на шкафа и присви очи. Господарят беше разстроен, но от какво? Крал Едуард често придърпваше Ранулф настрана и надвесен над него, с почти притворено дясно око, така здраво стисваше ръката на писаря си, че Ранулф трепваше от болка. Кралят нареждаше на Ранулф да следи изкъсо сър Хю. Ранулф отдавна беше проумял, че тук не ставаше дума само за привързаност. С две думи казано, Едуард Английски нямаше напълно вяра на Корбет.

— Много е мекушав — шепнеше му кралят. — Корбет има и сърце, и душа, Ранулф — после кралят добавяше, — същото не може да бъде казано за нас! Нали, мастър Ранулф?

Старшият писар от канцеларията на Зеления печат така и не беше отговорил съвсем на този въпрос, нито пред краля, нито пред себе си. Ранулф още не беше наясно в каква посока ще бъдат решенията му. Занимаваше го единствено отвореният път пред него, пътят към почестите, властта, славата и богатството. В действителност пътят беше Корбет, затова той трябваше да бди над своя господар, не само заради Мейв, малкия Едуард и Елинор, а най-вече заради самия себе си.

— Приготвихте ли се? — с ботуши и шпори, увит в плаща си, Корбет беше готов да тръгва. Ранулф припряно го последва. Слязоха в двора, където Чансън беше приготвил конете. Малко по-късно напуснаха земите на абатството. Отпуснат на седлото си, Корбет остави Ранулф и Чансън да проправят пътя покрай църквата край Куенингейт навътре в града. Чувстваше се особено. Още не се беше съвзел от потреса, предизвикан от ужасната ръка. Искаше му се да се съсредоточи, но му се струваше, че гледките наоколо са от някакъв сън, като че ли минаваше покрай стенописи в църква. Няколко врани грачеха встрани над някаква каруца. Амбулантни търговци вървяха забързано. Дъските им бяха препълнени с дрънкулки, кутийки с аромати, медальони на свети Христофор, брошки с образа на свети Томас Бекет, мастилници и пачи пера. Продавач на реликви, с обветрено лице, брада и свиреп поглед, се дереше с цяло гърло, че предлага на търг сватбения пръстен на Дева Мария, една от връзките на сандалите на Христос и парче от вратата на църквата, която Симон Влъхва^[2] построил в Рим. Отговорник по каналите и рововете, предвождан от двама здравеняци с протрито знаме с градския герб, известяваше на всички, че ще се извърши прочистване на каналите и рововете, както и на помещенията за облекчаване от тази страна на река Стур преди Бъдни вечер. Няколко монахини с черни раса, вълнени палта и бели ленени пребрадки отминаха с потропване покрай него. Наблизо просяк беше умрял от студ край позорния стълб и градските служители спореха чие задължение е да се махне и погребе трупа. Дрипави и босоноги деца скачаха из жълтеникави замръзнали локви. Мъже теглеха шейни, натоварени с коледните бъдници и зелени клонки за празничната коледна украса на домовете им. Сред тропота на каруците търговци крещяха цените на стоките. Продавачи на дрънкулки и поклонници, търговци и цигани, бедни и богати, духовници и светски люде, всички се суетяха като риби в рибарник из тесните улици, претъпкани от купувачите пред сергиите и магазините. Отнякъде заби камбана, за да напомни на вярващите да кажат „Отче наш“, „Аве, Мария“ и да отправят възхвала, но повечето от вярващите изглеждаха по-склонни да последват апетитните ухания, носещи се от кръчмите и магазините за сладкиши, където майсторите изваждаха прясно изпечени пайове със златиста коричка и пълнеж от кълцано месо, щедро поръсено с подправки, за да не си личи, че е старо.

Корбет и Ранулф слязоха от конете на ъгъла на една кръчма, пред чешмата на катедралата „Холи Тринити“. Един послушник им позволи да влязат в гробището на монасите, което не беше най-благочестивото място за последен покой, понеже беше същевременно и гробище за разбойници, престъпници и други хора извън закона. Шайка груби, яки мъже с парцаливи качулки и кожени шапки, облечени в дрипи, до един добре въоръжени, седяха около пращящи огньове, пиеха и се караха с повлеканите и проститутките, които си търсеха клиенти. Загледаха алчно Корбет и другарите му, но звънът на оръжието и безмилостният поглед на Ранулф ги възпряха от неблагоразумни постъпки.

— Къде отиваме? — прошепна Чансън.

— При гробницата на Бекет — отговори Ранулф. — Нали ти обясних по-рано. Виждал си менажерията на краля в Тауър: едногърби и двугърби камили, лъвове, огромни котки, маймуни и маймунчета; кралят обича животните си, но най-много обича ястребите си. Веднъж за малко да пребие до смърт един от соколджиите, който, без да иска, наранил един от ястребите му. Както и да е, две от безценните птици от кралския птичарник близо до Кръста на кралица Елинор са болни. Кралят е накарал да благословят две златни монети над главите им и е помолил Корбет да ги донесе тук като дар — Ранулф смуши шеговито Чансън. — По-добре така, отколкото да нося восъчните им фигури. Чух за един пратеник, който носел восъчна статуетка на птица на Уолсингам. Докато пристигне, злополучната фигурка се стопила.

— И?

— Вече нямало значение — прошепна Ранулф. — Птицата така и така била умряла.

Спънаха конете си в монашеското гробище, оставиха Чансън да ги наглежда, а Корбет и Ранулф заобиколиха през дълбокия сняг около величествената катедрала — великолепна сграда с каменни основи, въздигащи се към небето стени, сложни фризове, украсени с ухилени маски и лица с безжизнен поглед. Минаха през странична врата и навлязоха в тайнствен свят от арки, изящни сводове, скрити в полумрак, прорязан от снопове сивкава и цветна светлина, която струеше през прозорците. Някои от прозорците бяха от цветно стъкло и със стъклописи. Минаха покрай смайваща поредица от стенописи и масивни кръгли колони, позлатени във високите и ниските си части. Стъпваха по застлан с плочи под с изобразени на него феникси, гълъби и разцъфнали лилии. Снопове горещ и благоуханен дим от свещите се виеха в ледения въздух, безсилни да прогонят студа и вонята от поклонниците.

Катедралата беше почти празна, само най-ревностните поклонници посещаваха гробницата посред зима. Корбет и Ранулф поотделно минаха през крилото на хора, завиха вдясно към олтара и изкачиха дългите, излъскани от стъпки каменни стъпала към параклиса „Холи Тринити“, където се намираше внушителната каменна гробница на Бекет. Спиращият дъха саркофаг, чиито защитни плочи бяха смъкнати, сияеше като видение от рая. Дъхът на Ранулф секна от възхита. Въпреки огромните си размери гробницата изцяло беше покрита с листове чисто злато, които едва-едва се виждаха от инкрустираните в тях скъпоценни камъни: сапфири, диаманти, рубини, спинели^[3] и изумруди. Корбет и Ранулф я обиколиха от всички страни, за да разгледат внимателно това великолепие. Златните листове бяха гравирани и инкрустирани от всички страни с прекрасни изображения и обковани с ахат, яспис и корнелин. Някои от скъпоценните камъни бяха с големината на гълъбово яйце. Гробницата излъчваше сияние, сякаш в нея пламтеше тайнствен огън. Ранулф бързо разбра причината за несекващото множество поклонници от цяла Европа, които искаха да се поклонят на мощите на свети Томас от Бекет.

Корбет приближи монаха — пазач на гробницата, показа му печата и пръстена, за да си осигури незабавен достъп до малките, покрити с възглавнички ниши в параклиса край нея. Там коленичи и докосна с устни студения мрамор. Затвори очи и прошепна молитва, не толкова за краля и безценните му соколи, колкото за себе си, Ранулф, Чансън и най-вече за Мейв и двете им деца. Замълча, прекръсти се, после стана и даде като дар две златни монети на навъртащия се пазител на свещените одежди и утвар. Слезе по стъпалата, запали свещица пред лика на Дева Мария и излезе.

Ранулф искаше да разкаже на Чансън всичко, което видя, но Корбет беше настоятелен. Времето изтичаше. Трябваше да се срещнат с Касълдийн и останалите в Суитмийд манър. Взеха конете си и ги изведоха от двора на катедралата, тръгнаха по тесни, вонящи, заледени улички, изпълнени с прокрадващи се сенки, минаха по дървения мост над река Стур, покрай църквата „Сейнт Томас“, през пустото поле и, следвайки пъртината, се насочиха към Суитмийд манър.