Пол Дохърти
Корабът на страха (7)

Глава шеста

Dies irae et vindicatae.

Ден на ярост и мъст.

 

Свети Колумба

Малко по-късно Корбет и Ранулф се качиха на конете си, увиха се плътно в плащовете и напуснаха кметството. Запътиха се към Пазара за платове, свърнаха вдясно при ъгъла към Бътър Крос, продължиха по Бъргейт, която щеше да ги отведе до Куенингейт. Мракът се сгъстяваше. Въздухът все още беше леденостуден, а земята скована от лед и хлъзгава, въпреки това пред сергиите и в магазините беше пълно с хора. Тесните, пълни с мръсотия улици се осветяваха от запалени факли и от светлината, която идваше от вратите и прозорците на кръчмите. Все по-плътният мрак, врявата, глъчката, отблъскващата воня напомняха на Корбет стенопис от някаква църква, изобразяващ адските селения. Боклукчиите бяха наизлезли с каруците и греблата си и събираха отпадъците и мръсотията. Поклонници, увити в дебелите си плащове, предлагаха метални изображения на мъченическия образ на Бекет, стъкленици или миниатюрни шишенца с кръвта на мъченика, като същевременно с мъка си пробиваха път към катедралата. Крещяха обиди към чирачетата, които се изстрелваха иззад сергиите като ловджийски хрътки, за да уловят някого я за плаща, я за ръкава и с крясъци да възхваляват стоките си, да приканват минувачите да си купят „кегли за продан, наредени в ред“, „кожени ботуши от Кордова“, „свещи бели и чисти като девица“, „горещи пайове“, „наденица с подправки“, „остри ножове“.

Кръчмари и безделници насъскваха две пияни жени да се бият. Всяка от тях трябваше да държи по едно пени в ръка, която го изпусне първа, се броеше за победена и щеше да бъде потопена в ледената вода в близкото корито за водопой на коне. Сержант от градската стража, мъчещ се да овладее своенравно магаре, направи опит да се намеси, докато крещеше управителите на пазара да дойдат с обкованите си с желязо тояги и да му помогнат. Разказвач на истории се беше покачил на един перваз на ъгъла на уличка, която извеждаше от пазара на платове и казваше на група зяпнали го поклонници да се молят най-усърдно и от душа пред мощите на Бекет: „Защото“, твърдеше той, „денят на разплатата е твърде близо“. Разказвачът им обясняваше как наскоро се върнал от Париж, където някакъв приятел призовавал демони, за да напредне в обучението си. На смъртното си легло, тъкмо навреме, този човек бил убеден да се покае, а неговите другари от училището се събрали да изпеят заупокойни псалми около постелята му. Мъжът заспал дълбоко. Сънувал как душата му е нагазила в тъмна долина, пълна със серни изпарения, където демони подхвърляли душата му насам-натам, други я мушкали с нокти, чиято острота надминавала тази, на което и да е стоманено острие. После мъжът се върнал към живот и дал обет да се промени, отишъл на поклонение пред гробницата на свети Томас Бекет, Божието призвание го осенило и той се присъединил към ордена на бенедиктинците. Затова, заключи разказвачът, те също трябвало най-пламенно да се молят, за да се спасят от клопките и изкушенията на сатаната.

Корбет слушаше кресливия като ястреб мъж с половин ухо, докато чакаше улиците пред него да се поизпразнят. Най-после стигнаха до центъра на Кентърбъри, с големия кръст, извисяващ се над магазинчетата и сергиите. На най-горното стъпало на пиедестала един от братята августинци изричаше присъда на отлъчване срещу мъж, осмелил се да краде от църквата.

„Проклинам го с правата, дадени ми от съда в Рим, да бъде проклет, докато спи или е буден, върви или седи, изправен е или язди, лежи на земята и под земята, говори, плаче и пие, в гора, по вода, из поле или в град. Проклинам го в името на Отца, Сина и Светаго Духа. Проклинам го в името на ангелите, архангелите и всичките седем чина в рая. Проклинам го в името на патриарси, пророци и апостоли…“ На по-ниското стъпало, без да обръща ни най-малко внимание на монаха-августинец, продавач на реликви сочеше към облицования с кожа сандък и твърдеше, че в него носи камъка, на който се проляла Христовата кръв, отломък от люлката Господня, някакъв кристален съд, в който се съдържали парчета от каменния скрижал, на който Бог написал Божите заповеди за Мойсей, части от пелените на младенеца Иисус и късчета от мантията на Аарон. Сбирщина яки чираци го бяха наобиколили и настояваха вълшебният сандък да бъде отворен и да се покажат чудесиите в него. Продавачът на реликви отказа и избухна свада. Управителите и стражите на пазара имаха работа около позорните стълбове, където приковаваха измамници, гуляйджии, пияници и размирници, нарушаващи кралския мир и правилата на пазара. Невъобразима врява проглушаваше ушите. Корбет вдигна поглед към внушителната Кентърбърийска катедрала, извисяваща се над него на фона на притъмнялото небе. Изруга тихо, а яздещият до него Ранулф се приведе напред.

— Какво има, господарю?

— Все още не съм изпълнил задачата, която кралят ми възложи — измърмори Корбет, врявата на пазара почти заглуши думите му. — Може би утре.

Накрая се наложи да слязат от конете си и да ги поведат за юздите. Земята под краката им беше мека и хлъзгава, отпадъците и калта се смесваха с боклуците, изхвърляни от кръчмите и сергиите. Някакъв циганин си проправяше път и буташе ръчна количка с малка мечка, привързана с верига за нея. Корбет лениво се запита накъде ли се е запътил, но креслив аптекар го задърпа за ръкава и се зае да го убеждава, че има лек от пречистено сребро, който цери всички болести. Корбет го избута, защото съгледа знака на един златар. Нареди на Ранулф да държи конете и тръгна към златаря. Искаше малко да се откъсне от шумотевицата, а имаше и намерение да купи нещо хубаво за лейди Мейв.

Търговецът зад тезгяха начаса прецени Корбет и го поведе към задното помещение на магазина си, където свали обкован с желязо сандък, заключен с три ключалки. Отвори го и показа на Корбет наниз от диаманти, перли, изумруди и сапфири, които наричаше със забавни имена като „Добродушния“, „Трапчинката“, „Ечемиченото зърно“, „Хурката“, „Облакът“, „Пъдпъдъкът“, „Кестенът“, „Рубиненият крал“. Корбет ги разгледа един по един, обеща на мъжа да се върне и напусна магазина.

Щом стигна при Ранулф, Корбет взе юздите на коня си и продължиха пътя. Ранулф разбра, че всеки опит за разговор ще е напразен, а сам гореше от желание да разгледа забележителностите на града, да улови някой палав поглед или да спечели усмивката на някоя хубавелка. Най-после се измъкнаха от главната търговска част. Камбаните на града забиха предупредително — знак, че пазарите трябва да затварят и всички добри граждани да се прибират по домовете си. Отминаха църквите „Сейнт Мери Магдалин“ и „Сейнт Майкъл“, завиха вляво, поеха по същия път, по който бяха влезли в града, покрай старата градска стена през Куенингейт и излязоха извън градските стени. Още щом възседнаха конете, Ранулф насочи своя близо до Корбет, за да го разпита за случилото се в кметството, но не получи задоволителен отговор.

— Нищо не знам — Корбет държеше юздите и се взираше в небето, по което облаците се разкъсваха. Прошепна молитва.

— Поне тази нощ няма да вали сняг — въздъхна той. — Ранулф, сега ми остава да обмисля наученото и да поразсъждавам — конят му се подхлъзна на пътя. — Усамотено място е това. Хайде да побързаме, един Бог знае кой ни следва.

Когато се върнаха в „Сейнт Огъстин“, намериха Чансън в много по-добро състояние. Той седеше в малката трапезария, с наслада похапваше заешко задушено с лук и отпиваше от специално произвеждания в абатството ейл. Корбет и Ранулф събуха ботушите си, преоблякоха се, измиха ръцете и лицата си и слязоха долу, за да се присъединят към него. Помещението беше добре осветено от факли и свещи, наредени на масата и затоплено от мангалите, поставени във всеки ъгъл. Трапезарията беше приятна, със стенописи, изобразяващи Тайната вечеря и срещата на Христос с Неговите ученици в Емаус^[1]. Мястото внушаваше умиротворение и покой. Ранулф все пак разказа някаква история за стиснат абат и алчен иконом, и как веднъж при тях потърсил подслон за нощта някакъв странник. Дали му само корав хляб и вода, и тънък сламеник, на който да преспи. На сутринта пътникът се оплакал на иконома, който пренебрегнал оплакванията. Когато си тръгвал от абатството, гостът срещнал абата и веднага му благодарил за щедрото гостоприемство.

— Разбира се — пошегува се Ранулф, — абатът веднага наказал иконома, задето прахосвал запасите. А има и друга история — продължи той — за свещеник, който бил при любовницата си. Върнал се вкъщи късно през нощта. До църквата му имало къща, обитавана от духове. Когато свещеникът минавал покрай нея, един глас извикал: „Кой си ти?“. Свещеникът се обърнал. „Аз съм свещеникът на тази църква“ заявил той, „ами ти кой си?“ „Аз ти говоря от ада“, отвърнал гласът. „Сигурен ли си, че си свещеник?“ „Защо?“, попитал отецът. „Ами“ рекъл гласът, „толкова свещеници има в ада, че не ми се вярваше да са останали още на земята…“

Ранулф спря, понеже икономът влезе, за да предаде на Корбет, че „Веселяците“ искали да го видят на следващата сутрин и да му благодарят за проявената към тях любезност. Корбет се съгласи, после реши да се присъедини към добрите монаси в хора за вечерното богослужение. Ранулф заяви, че е уморен и щял да се помоли както си знае.

Корбет се запъти към потъналата в мрак църква. Коленичи за малко в основата на една колона и погледа как монасите пристигат, призовани от камбаните. После почтително се приближи към абата, който му посочи мястото до него и махна с ръка към един послушник да донесе псалтир. Корбет се наслаждаваше на атмосферата. Можеше за миг да се отпусне в тази красива църква с извити арки и изписани колони. Олтарът се къпеше в светлина, лампи и фенери грееха. Гласовете на монасите пееха в хор вечерната молитва. Озърна се. Мястото беше и призрачно. Сред монасите се носеха сенки, лицата им бяха полускрити в мрака, виждаха се само приведените им глави с тонзури, но мелодичното песнопение разсейваше това впечатление и стигаше до всяко изпълнено с мрак ъгълче.

Корбет с радост пя с останалите, а после, когато седеше и слушаше проповедта, мисълта му се насочи към Грискин. Библейският текст беше от Втора книга Царства и четецът с ясен и увличащ глас четеше за мъката на Давид по Саул и Йонатан: „Твоята красота, о Израилю, е погубена върху твоите височини! Как паднаха силните!“ Корбет потъна в мисли как е била устроена клопката на приятеля му, но после прогони тези мисли, понеже монасите се изправиха и запяха псалм: „Господи, Боже на силите! Докога ще бъдеш гневен към молитвите на Твоя народ?…“

След края на вечернята, Корбет остана на мястото си. Искаше да се уедини, затова учтиво отклони поканата на абата да се присъдени към него в приемната и с усмивка изпрати останалите монаси, които минаваха покрай него. Обърна се в стола и погледна към олтара. Големите свещи все още горяха със силен, ярък пламък. Погледна към другия край на църквата, където среднощната мъгла се процеждаше изпод вратата, и изпълваше като облак нефа. Вдигна очи към горната част на колоните, лицата на гротескните фигури му отвръщаха със студени усмивки. Мястото най-накрая опустя. Той потисна едно потрепване, стана, падна на колене пред дарохранителницата, която висеше на златна верига, после излезе през западната порта.

Нощният студ беше вледеняващ. Корбет мина по пътеката през пустите манастирски дворове. Между колоните висяха фенери. По едно време спря и се огледа. Обзе го безпокойство. Гъста мъгла обгръщаше манастирския двор. В средата му самотен розов храст протягаше замръзналите си клонки нагоре, сякаш измолваше закрила от смразяващия студ. Около трепкащата светлина от фенерите се виеха сенки. Някъде удари камбана. Отекна нечий глас, после настъпи безмълвие. Корбет забързано продължи пътя си. Отново спря и се обърна. Имаше чувството, че го следят, но на това свято място друго освен мъртвешка тишина нямаше. Беше прекосил наполовина двора, когато профуча стрела от арбалет и се заби в стената от сив пясъчник зад него. Веднага приклекна, прикрит зад кръгла колона и огледа манастирския двор. Другата половина на двора беше потънала в мрак. И цяла армия да се спотайваше там, не можеше да я види. „Pax et bonum“^[2] извика той с надеждата, че по-скоро ще предизвика нечие внимание, отколкото да открие кой е нападателят. В отговор прозвуча смразяващ кръвта глас.

— Pax et bonum, кралски доверенико, кралски пратенико.

Профуча втора стрела. Корбет разбра, че който и да е стрелецът, той няма намерение да го убива, а само да го сплаши. Не се мъчеше да се прицелва, камо ли да улучи жертвата си. Понадигна се и огледа около колоната. Нищо не се виждаше. Вдигна очи към издяланите на нея фигури, които му се хилеха: маймунско лице, скрито под качулка, с втренчен поглед на изцъклените очи, с изплезен език през дебели бърни и злобно изражение. Извади ножа си от ножницата. Стига да не мърдаше, беше в безопасност. От другата страна на манастирския двор чу шум и той се раздвижи сред сенките, за да обърка нападателя. Изведнъж в другия край откъм неговата страна на двора се отвори врата и един глас извика:

— Кой е там? Всичко наред ли е?

— Бог да те благослови, братко — в отговор извика Корбет. — Аз съм Хю Корбет, кралски пратеник. Като че ли се залутах.

От отсрещната страна на двора се чу шум и той разбра, че нападателят се измъква. Послушникът се затътри към него. Корбет го изчака да се приближи съвсем, преди да помръдне.

— Благодаря ти, братко — той сграбчи ръката на монаха и се взря в лицето му. — Малко се обърках и притесних. Как да стигна до къщата за гости?

Послушникът искаше да зададе куп въпроси, но Корбет забърза към вратата и кръгът светлина, хвърляна от окачения на кука фенер. Влезе и се отпусна, целият беше плувнал в пот, сърцето му биеше бясно. Послушникът го наблюдаваше с любопитство.

— Всичко наред ли е, сър Хю?

— Да, да — задъхано рече Корбет. — Просто среднощен призрак, нищо повече. Ще съм ти благодарен, братко, ако ме придружиш до моите спътници.

Когато се върна в къщата за гости, Корбет завари Дерош, седнал на чаша вино с Ранулф и Чансън. При влизането му лекарят се изправи.

— Сър Хю, чаках те. Вечернята не свърши ли отдавна?

— Свърши — заяви Корбет, седна и си наложи да се успокои. — А ти, мастър Дерош, защо си дошъл в този късен час в такова лошо време?

— И отец Уорфелд е тук. Дойде да види приора по някакъв въпрос, но…

— Питах защо ти си тук — настоя Корбет. Беше изморен и гневен. Искаше му се да се оттегли и да посъбере мислите си. Искаше му се да пише на Мейв, да поразмисли, да остави мислите си да поблуждаят.

— Лейди Аделиша — заяви Деконте. — Бременна е.

— Какво? — удиви се Корбет.

— Знаеш какво означава това — продължи Дерош безизразно. — Не могат да я екзекутират. Щом излязохме от стаята в кметството, тя поиска да ме види. Твърди, че месечните й неразположения са спрели преди два месеца. След един повърхностен преглед, сър Хю, смятам, че е бременна. Посъветвах се с отец Уорфелд — Дерош замълча, понеже през вратата влезе свещеникът и изтупа овлажнялото си от мъглата расо.

— Сър Хю — рече Уорфелд, — мастър Дерош каза ли ти вече новините?

Свещеникът седна на пейката и се отпусна. Грабна кана с вино и щедро си наля един бокал, от който отпи шумно.

— Добрият ни лекар ми каза новините и си рекох, че и ти трябва да ги знаеш. Имах да говоря по работа с приора за доставката на хляб за причастие, затова го придружих. Невъзможно е! — задъха се той.

— Какво искате да кажете? — попита Корбет.

— Ами — въздъхна Дерош, — Рауф Деконте може и да бе мъж на лейди Аделиша, но извън тайната на изповедта, отец Уорфелд и аз можем да те уверим, сър Хю, че той е бил в състояние да създаде дете толкова, колкото и един евнух в харема на великия татарски хан.

— Отец Уорфелд?

— Сър Рауф често говореше за това — отвърна свещеникът. — Как му се щяло да има син. Сър Хю, с една дума онова, което двамата с мастър Дерош казваме, е, че сър Рауф Деконте не беше в състояние да зачене дете. Следователно лейди Аделиша трябва да е имала любовник. Подозирам, че знаете кой…

— Уендовър! — намеси се Ранулф. — Мастър Уендовър е, капитанът на градската стража.

— Наистина, наистина — измърмори Дерош.

— Кой е Уендовър? — попита Корбет. — Откъде идва?

— Той е човек на сър Уолтър Касълдийн, верен му е телом и духом — отговори Уорфелд. — Служил е в личната му свита, а когато сър Уолтър беше избран за кмет, Уендовър беше назначен за капитан на градската стража. От Кентърбъри е. Бил е войник. Служил е тук и там. Избухлив мъж, но с добро сърце и го бива с жените! Най-важното, сър Хю, той беше там, когато силата на правосъдието се стовари върху Адам Блексток и „Ярост“. Присъства и на обесването.

— Бил е и на стража в Мобисон — каза Корбет, — когато Паулентс и другите са били убити.

Напълни си чаша вино и отпи. Доспа му се. Трябваше да се оттегли, да остане насаме със себе си и да си събере мислите. Припомни си тъгата на Давид по Йонатан и се замисли за бедния Грискин, както и за нещо казано му от „Веселяците“.

— Друго има ли?

Дерош се изправи, същото направи и отец Уорфелд.

— Счетохме, че е добре да те известим сега — рече лекарят. — Искам да кажа, преди да се срещнем утре сутрин.

— Къщата на Деконте още ли се охранява? — попита Корбет.

— Да — отвърна отец Уорфелд. — Безброй пъти минах покрай нея. Има сигурна охрана на всеки от входовете й. Такова беше настояването на сър Уолтър Касълдийн.

— Ами Мобисон? — попита Корбет.

Дерош сви рамене.

— Не знам, сър Хю. Може би ще е най-добре да попиташ сър Уолтър.

Щом двамата мъже си тръгнаха, Корбет допи виното си, докато другарите му разговаряха помежду си.

— Нападнаха ме — изведнъж ги прекъсна той. Разговорът секна на мига. Той продължи: — На излизане от вечерната служба. Убиец, стрелец като в гората. Изстреля две стрели. Не вярвам, че искаше да ме убие, а само да ме предупреди.

Усмихна се едва-едва и тъкмо щеше да стане, когато Ранулф сложи ръката си върху неговата.

— Сър Хю, не трябва да ходиш никъде сам. Следващия път ще бъда с теб. Лейди Мейв настоява да е така.

— И аз също — разпалено заяви Чансън. — Кракът ми е добре, раната зараства.

— Кой може да е бил? — умисли се Ранулф. — Дерош беше с нас, преди да свърши вечерната служба и не е излизал.

— Ами отец Уорфелд?

— Дойде, но после излезе да се види с приора. Един послушник го придружи.

Корбет се изправи на крака.

— Ще се прибера в стаята си. Ще затворя капаците на прозорците, ще спусна резето и ще помисля. Лека нощ…

 

 

От отчаяние Корбет захвърли пачето перо на пода и се загледа в триптиха на стената, прославящ пристигането на свети Августин в Кент и срещата му с краля на саксите. Удивен, забеляза, че иконописецът е изобразил свети Августин и на трите части на триптиха, като облян в златно сияние, а противниците му — саксонския крал и неговата свита, бяха скрити в облак от сенки. Изправи се и се протегна, за да облекчи болката в краката и ръцете. Не обърна внимание на чашата с греяно вино на масата и сведе поглед към взетия от сандъка на Паулентс документ. Истината беше, че не бе в състояние да разгадае шифъра. Отначало му се стори лесно. Но в съзнанието му вече се прокрадваше неясно съмнение: дали пък картата не беше пълна безсмислица? Защо му е било тогава на Паулентс да я носи със себе си? Доколкото виждаше, така наречената Манастирска карта беше толкова смислена, колкото и драсканиците на някой идиот. Или така му се струваше от безсилие и яд? Беше използвал собствената си книга за тайнописи и по указанията беше премествал написаните на парчето велен букви, но се оказа напълно безполезно. Само случайно излизаше по някоя и друга смислена дума.

Накрая Корбет беше успял да се откъсне за малко от главоблъсканицата, като написа писмо до Мейв, в което пращаше цялата си любов на нея и на децата им. Мислите му бяха отлетели и към незначителните страни на живота, като приятните следобеди в голямата ливада в Лейтън, претенциите на имението за правата да раздава бенефиции към местната църква, както и правата му като господар на имението върху разчистването на гори и заемането на общи земи. Повечето от тези задачи беше прехвърлил на Мейв, която обичаше заплетените юридически искания, укрепващи владението. Тя от душа обичаше споровете с адвоката си, мастър Осбърт, техният неустрашим правен защитник, относно плащането на васално право или истинското значение на „разчистване на гори“. Веднага щом запечата писмото си до нея, Корбет отново се захвана с писмата, дошли от Уестминстър. Първото беше изпратено от канцеларията на Тайния печат. Второто беше от приора на Уестминстърското абатство Уилям де Хънтингтън. Набързо надрасканото писмо на краля, вероятно написано лично от него, го осведомяваше за настойничеството на лейди Аделиша. Как то било присъдено на сър Рауф Деконте след молба на Уолтър Касълдийн. Че двамата мъже били приятели и съратници в миналото и че и двамата се доказали като верни поданици на Короната. С други думи, помисли си цинично Корбет, дали са в заем на Хазната огромни суми. Корбет беше поискал сведенията, преди да тръгнат от Уестминстър. За негова изненада сър Уолтър не беше описал отношенията си с Деконте много подробно и Корбет се питаше дали Касълдийн може да бъде един от съдиите на процеса при тези обстоятелства. Кралят спокойно беше споделил фактите. Корбет ясно си представяше Едуард със стоманеносивата му коса, лице на ястреб, присвито дясно око, намръщени устни, как стои в някоя работна стая, подритва тръстиковите стъбла и диктува писмото. Накрая е изблъскал горкия писар настрана и сам е добавил едно изречение, послепис за безценния си снежнобял ястреб в кралския птичарник, с което да напомни на Корбет да се помоли на гроба на Бекет за оздравяването на птицата.

— Щеше ми се, в името на Бога, да ми беше дал повече сведения за Касълдийн и Деконте — измърмори Корбет. Потупа със свитъка по масата. Това беше другият въпрос, на който се надяваше да получи отговор при срещата им на следващата сутрин. Макар да не бе разчел картата, Корбет беше решил как да постъпи при разследването. Дотук се луташе слепешком, а действията му се определяха от думите на останалите и неговите наблюдения. Трябваше да сложи край на това. Отново разви писмото на краля и прочете последния припряно изписан ред: Dieu vous benoit, par la main du Roi^[3]. Буквите на нормански френски бяха разкривени, но кралят пожелаваше на Корбет успех и уверяваше главния си писар, че той все така се радва на кралското благоволение и привързаност.

Второто писмо, от приора на Уестминстър, беше стегнато и немногословно. Брат Хюбърт от Кентърбъри напуснал монашеската обител в началото на лятото на 1293. Преди внезапното си заминаване унищожил всичките си записки и повече не го видели. Никога не се върнал там. Заминаването на Хюбърт, по признанието на приора, било неочаквано и внезапно като лятна буря. До този момент той бил като истински слънчев лъч: изключителен учен с правилен подход към познанието, харесван от събратята си, смирен монах, който стриктно спазвал правилата на свети Бенедикт във всяко отношение. Колкото до описанието на външния му вид, бил слаб, среден на ръст, с приятно наглед лице и учтиви обноски. Единственото, което приорът можел да каже, е, че малко преди Петдесетница мистериозен посетител дошъл при брат Хюбърт. Щом посетителят си тръгнал, брат Хюбърт се затворил в своята килия под предлог, че е болен и след три дни си заминал. Разнесли се слухове, че Хюбърт не само отхвърлил обета си, но загърбил и любовта към Бога. Бил станал venator hominum — ловец на хора — но приорът не можел нищо да каже по този въпрос.

На вратата се почука и Корбет остави и двете писма. Ранулф го извика по име. Той отключи и отлости вратата, а Ранулф влезе с чаша току-що приготвен посет, увит в кърпа и неканен се настани на стола.

— Чансън спи, господарю, както трябваше да спиш и ти.

Корбет взе чашата, седна на крайчеца на леглото и внимателно отпи. Искаше да заспи дълбоко, непробудно, без призраци и кошмари, подсилени от твърде много вино. Загледа се в сивата каменна настилка на пода и потръпна от зловещия полъх, вмъкнал се като демон под вратата.

— Господарю?

Корбет вдигна поглед.

— Виждаш ли някакъв смисъл в цялата работа?

— Смисъл ли? — разсмя се Корбет. — Не, Ранулф. Не виждам.

Отново отпи от виното, постави чашата на пода между обутите си в ботуши крака и се приведе, сплел ръце.

— Ранулф, имаш ли известия от лейди Констанс?

Ранулф се изчерви при споменаването на дъщерята на конетабъла на замъка Корф. Беше я срещнал само преди няколко седмици, докато с Корбет бяха по кралско поръчение в югозападна Англия.

— Не, господарю, но сега имаме друга задача.

— Така е. Знам, че си изпълнен с решимост да се издигнеш в кралската си служба или дори да служиш на църквата като свещеник, макар и свещеник, воден от огромна амбиция. Така ли е, Ранулф?

Помощникът му размърда нозе, избърса длани в панталоните, но не сведе очи пред погледа на Корбет. Често бяха обсъждали въпроса с господаря Кисела физиономия. Ранулф беше изпълнен с решимост да се издигне. Беше изучил всяка книга, дадена му от Корбет и както гладна котка би разучавала миша дупка, така и Ранулф беше опознал до най-малкия детайл методите на своя господар.

— Искам да запомниш едно-единствено нещо — Корбет вдигна ръце като за молитва — и то е: не прави заключения, преди да си събрал всички факти, всяка възможна подробност. В случая, Ранулф, ние си имаме работа с убийство. Едно човешко създание е отнело живота на друго. Противно на закона деяние. Трябва да знаеш следното: убийството е плод на отвратително, отровно растение. Никога не забравяй, че то е плодът, гнилата пъпка, а не коренът. Представи си храст, растящ на ръба на черна, влачеща плевели, гнили шишарки и мъртви листа вода. Този храст е обвит в плесен, дебела и мека като възглавница. Ти не харесваш полето, Ранулф, но все пак си се натъквал на подобни гледки. Така изглежда убийството: загнил храст, подхранван от ненавист, ярост и гняв. И точно с това си имаме работа тук. От една страна е нещастното семейство, избито в Мобисон. Защо? Как? Имаме и Деконте, чийто череп е бил разбит като глинен съд. Видели сме някои от плодовете на убийството: труповете, ненавистта, разделението. Но корените в този случай стигат много дълбоко: от една страна Блексток — пират, водил война в морето, загинал от жестока смърт; неговият полубрат Хюбърт, избягал от своя манастир, за да стане ловец на хора… и все още не сме стигнали корените. Защо Блексток е станал пират? Какво е накарало Хюбърт, добър монах, гордост на бенедиктинците, да отхвърли обета си и да си спечели славата на човек, който не се бои нито от Бог, нито от хората? Само ако стигнем до дълбоките корени, ще открием източника, и вероятно лека за цялата гнилост. Много въпроси трябва да бъдат зададени, а дадените на въпросите отговори да бъдат грижливо изследвани. Ако Бог ме дари с живот и здраве, тъкмо с това ще започна утре.

Корбет се изправи и протегна ръка към Ранулф.

— Кажи си молитвата — рече той полугласно — и ако имаш желание, ела с мен утре на утринната служба. Нека вземем участие в песнопенията, да възхвалим Бог и да Го помолим да ни води…

 

 

Корбет стана много преди изгрев. Отвори капаците и се загледа през тесния като процеп прозорец. Макар и бледа, луната все още се виждаше като малка, светла монета. Не беше валял сняг, но студът беше свиреп. На Корбет му се наложи да използва малкото духало, за да разпали жарта в мангалите, преди да се измие и преоблече за деня. От дисагите извади вълнени панталони, дебели чорапи, дебела вълнена риза и подплатена туника. Обви около кръста си колана със своя меч, макар да отиваше на литургия. Щом стигнеше до църквата, щеше да го свали и остави в преддверието. По шумовете в съседната стая разбра, че Ранулф или Чансън — а може би и двамата — се готвят да го придружат. Постави металните похлупаци над мангалите, провери дали капаците на прозорците са затворени, излезе и заключи вратата.

Зачака долу в трапезарията. Отказа услугите на сънлив послушник. Ранулф и Чансън, и двамата дебело облечени срещу студа, скоро се появиха. Лицето на Ранулф беше свежо и току-що избръснато, но Чансън изглеждаше така, сякаш преди миг е паднал от леглото. Тримата пресякоха манастирския двор и се присъединиха към монасите, които изпълваха, подобно на тъмни сенки, осветената със свещи църква. Корбет и неговите спътници седнаха на местата, запазени за посетители. Както много често се случваше, отделни пасажи от Светото Писание приковаха вниманието на Корбет и насочиха мислите му към битката, която водеше. Когато четецът изрече: „беззаконниците всички ще бъдат изтребени, бъднината на нечестивците е гибел“, той се позасмя, понеже текстът ясно обобщаваше думите, които беше казал на Ранулф, но засега трябваше да имат търпение.

Веднага след утринната служба, Корбет и спътниците му застанаха точно до преградата за хора за изпълнението на литургията. След нея се оттеглиха в трапезарията на къщата за гости, където послушник им поднесе осолен бекон, меко сирене и кани с разреден ейл. Когато се нахраниха, Корбет нареди на Ранулф и Чансън да се приготвят за пътуването им до града, а сам се извини и заяви, че иска да се увери как са настанени „Веселяците“. Поне това можел да направи за пътуващите събратя. Ранулф поиска да го придружи, но Корбет отказа. По настояване на своите приятели Корбет взе малък арбалет от запаса им с оръжия и тръгна по пътя през полята към изоставената църква „Сейнт Панкрас“ и старата свещеническа къща към нея. Небето едва просветляваше, но мракът все още не се вдигаше в остър контраст с белотата на покрилия всичко сняг — черните дървета с голи клони, храстите и шубраците бяха превити от покрилия ги тежък сняг. Напук на режещия вятър, гарвани и врани крачеха из снега и при приближаването му излитаха като черно кълбо перушина. Корбет мина покрай изоставени постройки от сив камък, с тесни процепи на стените. С почти прилепено до земята коремче и изпоцапан с кал кожух, наблизо се шмугна лисица. От време на време Корбет спираше, за да погледне назад, но не виждаше друго освен виещата се зад него пътека. След един завой той се закова на място. Към него вървеше приведена фигура с покрита с качулка глава. Със свободната си ръка Корбет хвана ножа си, докато тъмният силует приближаваше. Оказа се просяк, зъзнещ и с посивяло лице, който го изгледа с воднисти очи и проплака за милостиня. Корбет му подхвърли една монета. Не изпускаше просяка от поглед, докато той минаваше покрай него, после продължи пътя си.

Най-после мрачната камбанария на „Сейнт Панкрас“ се показа над дърветата. Корбет си отдъхна, когато долови дим от огън и апетитното ухание на готвена храна, заедно с острата миризма на коне и сено. Прекоси малко мостче, тръгна нагоре по пътеката и влезе в гробищата през проскърцваща покрита портичка. Църквата беше схлупена постройка, подобна на хамбар, с порутен, полегат покрив и грозна четвъртита камбанария, издигната от едната й страна. Стреловидните й прозорци бяха разширявани, както и старата порта. Корбет заобиколи църквата и с облекчение въздъхна. „Веселяците“ вече бяха станали. Ярките им покрити каруци стояха наредени пред старата свещеническа къща. Оградата около къщата на места беше паднала, сламеният покрив — хлътнал, вратата и капаците на прозорците — провиснали. Горяха огньове и жените готвеха овесена каша в малки котлета или редяха резени осолено месо върху скари. Един мъж се приближи откъм една от покритите каруци. На челото си имаше белег от стрела. Корбет свали арбалета си и вдигна ръце в знак на мирните си намерения. Още беше тъмно и не искаше да има недоразумения.

— Поздрави — извика той. — Поздрави на „Веселяците“. Търся Ликуващия.

— Сър Хю — Ликуващия излезе от свещеническата къща и отметна качулката си. Извика на стрелеца да не прави глупости и махна на Корбет да се приближи.