Пол Дохърти
Корабът на страха (6)

Глава пета

Regis regum rectissimi prope est Dies Domini.

Денят на Бог, най-справедливия цар на царете, е съвсем близо.

 

Свети Колумба

Корбет седеше начело на масата, от дясната му страна беше Ранулф. На пода до тях лежаха коланите с мечовете им. Ранулф отвори чантата с принадлежностите за писане, извади пера, мастилници, пемза, съд с пясък, нови свитъци пергамент и парчета червена панделка. Стаята се изпълни с хора. Припряно влезе Дерош, усмихна се на Корбет и Ранулф и седна на пейката. След него дойде Лечлейд, мръсен, сивокос, тътрещ краката си, с подпухнало червено лице, отличаващо се с чупен нос и грозни брадавици. Беше небръснат и вонеше на ейл. Излинялата му туника беше цялата в петна, парцаливи ръкавици покриваха дебелите му мръсни пръсти. Поклони се на Корбет и седна до лекаря, който отвратено сбърчи нос от вонята на съседа си.

Не след дълго обкръжени от градски стражи влязоха лейди Аделиша и прислужницата й Беренгария. Корбет се изправи, поклони се и с жест ги покани да седнат на отсрещния край на масата. Хвърли поглед към Ранулф и едва прикри усмивката си. Старшият писар от канцеларията на Зеления печат имаше славата на голям почитател на женската красота, а не ще и дума, лейди Аделиша беше красива. Беше средна на ръст, с гъвкава снага и прекрасна лебедова шия. Имаше почти съвършено лице, обрамчено от бяла ленена пребрадка. Заради гладкото си чело, извитите вежди, големите, красиви очи, кожата с цвят на слонова кост и устните, алени като разцъфнала роза, напомняше на Корбет на девойките от църковните стенописи. Дрехите й бяха скромни — синя, обточена със сребро рокля, пристегната от златист шнур, никакви пръстени, нито гривни не проблясваха по нея, но от милата й усмивка и изящните й движения стаята като че ли засия. Беренгария беше пълна нейна противоположност: румена, тъмнокоса, с лукаво изражение. Погледът на наситено сините й очи се спря на Корбет, после прехвръкна към Ранулф, тя се поизвърна и го загледа изпод полуспуснатите си клепачи.

Най-после Касълдийн влезе в стаята, потънал в диплите на аленочервената си служебна мантия. Докато сядаше срещу Ранулф, Уендовър затвори врата и постави стража пред нея.

— Лейди Аделиша — започна Корбет, — съжалявам, че се срещаме при тези обстоятелства, но както ти е добре известно, ти си обвинена в тежко престъпление: убийството на своя съпруг. Обърнала си се с молба към краля, затова негово величество поиска от мен да разследвам случая. Въпреки това трябва да те предупредя, че щом свършат празниците, вероятно на празника на свети Хилари, ти ще трябва да се изправиш пред сър Уолтър и други двама съдии. Те ще разгледат случая и ще се произнесат по него.

— Известни са ми отвратителните обвинения, повдигнати срещу мен — отвърна лейди Аделиша с изненадващо спокоен глас. Изражението на лицето й вече не беше мило, а твърдо и непоколебимо. — Невинна съм по всички обвинения.

— Лейди Аделиша — заяви Корбет властно, — дали е така ще решават съдебните заседатели и кралските съдии. Колко време бяхте женени със съпруга ти?

— Около две години.

— А какъв беше бракът ви?

— Като съюз между куче и котка — рязко отвърна тя. — Кралят беше мой настойник. Не исках да се омъжвам за сър Рауф, но — ръцете й трепнаха — нямах избор в този случай. Кралят настоя — замълча. — Мразех Деконте, признавам. Всяко негово докосване ми беше противно.

— Но парите му не бяха противни! — обади се, заваляйки, Лечлейд.

— Млъкни! — лицето на лейди Аделиша стана алено от ярост, тя хвърли поглед към просналия се от другата страна на масата Лечлейд. — Ти си един нищо и никакъв пияница, който се налива от сутрин до вечер. Залиташ и вониш!

Лечлейд се усмихна пиянски и се залюля напред-назад на пейката.

— Лошо ли се отнасяше с теб съпругът ти? — попита Корбет. — Биеше ли те?

— Бях му казала, че и с пръст да ме докосне, ще го убия — гласът на лейди Аделиша беше непоколебим.

Корбет се опита да потисне обземащото го усещане за безпомощност. Имаше си работа с красива, млада жена, омъжена против волята си за стар скъперник, когото е ненавиждала. Повтореше ли същите думи по време на процеса пред съдиите и достопочтените съдебни заседатели…

— Лейди Аделиша — вдигна ръце Корбет, с ясното съзнание, че перото на Ранулф с проскърцване записва думите му върху пергамента. — Налага се да те предупредя, че е добре да бъдеш по-предпазлива.

— Предпазлива съм — рязко му отвърна тя. — А също така съм и невинна. Може и да съм ненавиждала съпруга си, от дъното на душата си да съм мразела развратните му нрави и низостта му, но не съм го убила. През онзи ден не бях в къщата.

— В коя къща? — попита Корбет.

— Суитмийд манър^[1] — засмя се, сякаш видя подигравка в името. — Господарска къща, красив градски дом, сър Хю, намира се между тамплиерския приорат и мелницата на абатството „Сейнт Огъстин“.

— През онзи четвъртък — попита Корбет, — празника на свети Амброзий, какво точно се случи?

— Станах рано сутринта и закусих. Върнах се в стаята си, за да се измия, преоблека и приготвя за деня. После с Беренгария решихме да идем до пазара пред църквата „Сейнт Андрю“. Излязох малко преди пладне.

— А кога се върнахте?

— Трябва да е било някъде между четири или пет. Помня, че чух камбаната на пазара.

— И така, в този мразовит декемврийски ден — попита Корбет — вие прекарвате почти пет часа на пазара? Никъде другаде не сте ходили, така ли?

Лейди Аделиша хладнокръвно устоя на погледа му. Корбет забеляза как за миг Беренгария трепна и си обеща да се върне отново на въпроса.

— После какво стана?

— Прибрах се в къщата. Смрачаваше се. Беренгария ми донесе фенер. На пазара бяхме наели две момчета за придружители. Когато на връщане влязох през главния вход, лекарят Дерош ме чакаше. Беше събудил Лечлейд и повикал отец Уорфелд.

Корбет вдигна ръка.

— Ти, сър — посочи към слугата, който тъкмо си бършеше носа с опакото на ръката си. — Господарката ти е излязла по обед. Ти какво прави?

— По-добре я питай къде е ходила! — отвърна Лечлейд.

Наложи се Корбет да удари с юмрук по масата, за да възстанови реда.

— Сър, придържай се към въпросите ми, иначе ще прекараш известно време в подземията на кметството. Какво прави онзи следобед?

— Ами — подсмръкна мъжът — знаех, че господарката е излязла и че сър Рауф ще е в работната си стая, затова слязох до „Зеления крал“ — една кръчма наблизо — и си купих кана ейл.

— Сър Рауф не държеше ли ейл в къщата?

— Не, сър, само вино в избата и го държеше под око. Както и да е, върнах се с ейла, занесох го в стаята си, заключих вратата, изпих го и съм заспал. Бях си добре като прасе в кал, докато този натрапник — Лечлейд удари лекаря по ръката — не пристигна и не захлопа по вратата.

— Всички врати ли бяха заключени?

— Всички. Господарят ми много държеше да е така. Сутрин, обед, вечер, по всяко време, дори да бяхме у дома, вратите бяха заключени и залостени. Ако някой излезеше, вратите се заключваха и залостваха след него. Същото важеше и за стаята на сър Рауф, но от нея ключ имаше само той.

— Ами стаята на лейди Аделиша?

— Тя си имаше ключ за нея, както имаше и господарят.

— Продължавай — нареди Корбет.

— Ами тогава се събудих. Отворих прозореца. Погледнах надолу и видях лекаря да стои и да вика. „Лечлейд“, викаше той, „какво става? Искам да видя сър Рауф!“ А аз му отговарям „Какво да става — нищо.“ Слизам по стълбите, отключвам предната врата и той влиза, целият такъв наперен, надут, любопитен, привикнал да се пъха, където не му е работа.

Лицето на Дерош остана непроницаемо при тези обиди.

— И? — попита Корбет. — Мастър Дерош, може би ти по-добре ще ни обясниш как си се озовал там.

— Аз лекувах сър Рауф — бавно отвърна Дерош. — Често го посещавах. Плащаше ми добре в сребро. Мъчеше го ту едно, ту друго неразположение. Сядах и се поразговаряхме, после си тръгвах. Сър Хю, нали разбираш, Рауф Деконте рядко излизаше от къщата си. Реших да го посетя в средата на следобеда в деня на свети Амброзий, но когато пристигнах, сър Рауф не ме посрещна. Реших, че нещо не е наред. Едва събудих Лечлейд, който слезе и ме пусна в къщата. Вдясно на входа е голямата зала на къщата. Вляво е работната стая на сър Рауф. Почуках на вратата му, но не последва отговор. Капаците на прозорците бяха залостени, излязох и надзърнах през една пролука, видях, че в стаята гори свещ. Сър Рауф никога не би оставил свещ да гори в негово отсъствие. Беше много внимателен, как да се изразя: предпазлив човек. Тропахме на вратата, но отново не последва отговор. Подозирах, че се е случило нещо ужасно. Но исках да присъства и друг свидетел, а той — Дерош посочи към Лечлейд, — той е роден пияница. Излязох от къщата и наех едно ратайче. Дадох му пени и го изпратих през нивите, за да доведе отец Уорфелд от „Сейнт Алфидж“.

— Защо? — Попита Корбет.

— Както казах, исках свидетел. Деконте беше богат човек. Не ми се щеше по-късно да се сблъскам със съмнения в моята почтеност.

— Много добре — успокои го Корбет. — Продължавай!

— Щом отец Уорфелд пристигна, Лечлейд и аз взехме една пейка от залата и разбихме вратата на работната стая. Вътре, на пода до писалището, лежеше сър Рауф. Лежеше по лице в разширяваща се локва кръв. Задната част на черепа му — Деконте потупа своята глава — беше пръсната като глинена кана. Близо до него имаше изцапан с кръв ръжен, с чиято помощ се разбутват въглищата в огъня. Между другото огънят беше изгаснал. Ясно беше, че сър Рауф е мъртъв. Плътта му беше изстинала, кръвта се съсирваше. Огледах се набързо, но не забелязах да липсва нещо или пък нещо да не е в ред.

— А ключовете от стаята?

— Бяха на колана на сър Рауф. Лечлейд и Уорфелд ще го потвърдят.

— След това?

— Отец Уорфелд коленичи и шепнешком произнесе опрощение на ухото на мъртвия, за да го освободи от греховете, които е имал.

— Но той вече е бил мъртъв, нали? — попита Корбет.

— Да. Душата му беше напуснала тялото, но може би все още витаеше там, очакваща опрощение, ако Божията милост позволи. Сър Рауф — замислено добави лекарят — имаше да отговаря за много неща.

— Имаше и още как! — заядливо рече лейди Аделиша. — За отношението си към мен!

— Тогава ли пристигна, милейди? — продължи Корбет.

— Да. Влязох в работната стая на съпруга си и видях проснатото му там тяло. Бях изумена — тя посочи към прислужницата си. — И двете бяхме — замълча и се прокашля. — Когато влязох в стаята, свалих плаща си и го оставих на една пейка — посочи към Касълдийн. — Лекарят Дерош беше изпратил да повикат него и градските стражи. Беше…

Гласът й потрепери.

— Пристигнах по мръкнало — продължи историята Касълдийн. — Открих мастър Дерош, лейди Аделиша, отец Уорфелд и Беренгария, застанали пред огъня в малката приемна. На свой ред огледах стаята и наредих да отнесат незабавно трупа в стаята за покойници на църквата „Сейнт Алфидж“, за да го подготвят за погребение. После разпитах лейди Аделиша къде е била, какво е правила и по кое време се е прибрала. Внимателно огледах къщата, нямаше никакви следи от насилствено влизане. Капаците на прозорците бяха затворени и залостени. Ясно видях къде мастър Дерош и Лечлейд са разбили вратата на работната стая.

— А ключът? — намеси се Корбет. — Ключът от стаята на сър Рауф?

— Когато видях трупа, ключът стоеше на кука на колана му — повтори Дерош. — Лечлейд и отец Уорфелд могат да го потвърдят.

— И аз го видях — добави Касълдийн, — и го взех да стои у мен — той прехапа устни. — Сър Хю, ти, като служител на кралската канцелария, познаваш процедурата и знаеш какъв официален разпит трябваше да проведа. Отговорите на лейди Аделиша на въпросите къде е била бяха неубедителни. Поисках да видя ръцете и огледах роклята, която тя носеше. Тя възрази…

— Аз съм дама!

— Тихо — вдигна предупредително ръка Корбет.

— Не открих следи от кръв — продължи Касълдийн, — но когато поисках да видя плаща й, открих по него засъхнала кръв.

— Не знам откъде са се взели — развълнува се лейди Аделиша, — сигурно съм се изцапала на минаване покрай тезгяха на някой касапин или дръвник от кланиците.

— Там значи си била! — завалено и подигравателно рече Лечлейд.

Корбет набързо прекрати по-нататъшни кавги.

— Тогава поисках да огледам стаята й, която е над стълбите — продължи Касълдийн. — Беше заключена. Лейди Аделиша каза, че за стаята имало два ключа, единият бил у нея, а другият бил у съпруга й. Поисках ключа и тя ми го даде. Отключих вратата и влязох. Изглеждаше така, сякаш някой я е оставил в пълен безпорядък.

— Не знам — възрази лейди Аделиша. — Никога не…

Корбет със знак й нареди да мълчи и кимна на Касълдийн да продължи.

— На пода открих изпоцапана с кръв кърпа, имаше и други, натъпкани под възглавниците на леглото й. Дадох ги на мастър Дерош за оглед. Той потвърди, че са изцапани с кръв, затова аз се върнах при лейди Аделиша и я попитах къде точно е била. В коя част на пазара? С кого е разговаряла? Има ли кой да потвърди, че по времето, когато съпругът й е бил убит, тя все още е била из града? Не можа да отговори. Попитах Беренгария дали може да потвърди разказа на господарката си. Напомних й, че може да бъде поставена под клетва и че наказанието за лъжесвидетелство в случаи като този е ужасна смърт. Лесно би могла да бъде съдена като съучастница.

— Истината казах! — прекъсна го Беренгария, а гласът й се извиси до крясък. — Казах ти, сър Уолтър, че оставих господарката си за кратко. Тя тръгна из пазара за някои свои покупки, така направих и аз.

— За колко време? — попита Корбет. — Колко време не беше заедно с господарката си?

Беренгария страхливо загледа към лейди Аделиша, после закова поглед в масата.

— Часове? — попита Корбет.

Беренгария кимна, без да вдигне глава.

— Окървавените парчета плат — заяви сър Уолтър — са в платнена торба в моята стая тук. Ще бъдат представени в съда. Лейди Аделиша разпозна кърпите като свои. Не можа да обясни как се е появила кръвта по тях.

— Така — Корбет се изправи в стола си и погледна към прозореца със стъкла в оловни рамки. Все още беше ранен следобед, а вече се възцаряваше мрак. Огледа стаята. Въпреки изисканите гоблени и скъпи мебели, тук беше тъмно и присъствието на седналата в края на масата млада жена, чиято съдба висеше на косъм, сякаш правеше мястото още по-мрачно. Корбет прикри собственото си притеснение. Ако се съдеше по доказателствата, лейди Аделиша не казваше истината. Не можеше да обясни къде е била, нито какво е правила в онзи съдбовен следобед.

— Лейди Аделиша — усмихна се Корбет, — твърдиш, че си излязла от къщи около пладне, нали?

— Точно така.

— Преди да излезеш, карахте ли се със съпруга си? Беше ли му сърдита? Лейди Аделиша, един ден ще бъдеш поставена под клетва. Трябва да ми кажеш истината.

— Отидох в стаята му — лейди Аделиша замълча, примигна с очи и настойчиво загледа Корбет. — Избухна изключително грозна кавга.

— За какво?

— Както винаги, за пари! Исках да си купя някои неща. Той отказа.

— Крещя ли му?

— Че как да не му е крещяла — намеси се Лечлейд. — Гласът й се чуваше навсякъде из къщата. Питайте прислужницата й.

— После? — попита Корбет.

— Излязох от стаята на съпруга си.

— И той заключи ли я след теб?

— Заключи я.

— После какво направи?

— Отидох бързо в своята стая. Не исках да закъснея… — тя рязко спря.

— Да закъснееш ли? — намеси се Корбет. — За какво да закъснееш, лейди Аделиша?

— Трябваше вече да тръгвам — заплете се тя. — Взех кесията и плаща си. Беренгария ме чакаше в стаята си — малка стая до моята, и излязохме.

— А ти? — Корбет се обърна към Лечлейд, който се беше проснал сънливо на масата.

— Рекох ти — заломоти мъжът, — щом господарката на дома излезе, сър Рауф се заключи в работната си стая. Какво можех да сторя? Отидох и си купих кана ейл, изпих я и съм спал, докато не ме разбуди тропането по вратата, което би могло да вдигне и мъртвите от гроба.

— Трябва да посетим Суитмийд манър — заяви Корбет. — Вече е доста късно, но въпреки часа, искам да огледам къщата. Вие, Лечлейд и Беренгария, къде живеете сега?

— Отец Уорфелд — отвърна Беренгария — е добър човек. Подслони мен и Лечлейд в свещеническия дом. Каза, че може да останем там.

— Суитмийд и всичко, което принадлежи към него — намеси се Касълдийн — бяха запечатани и поставени под строга охрана. Не може да се влиза, докато случаят не бъде разрешен.

— Добре — Корбет се изправи в стола си. — Лейди Аделиша, питам те официално. В четвъртък следобед, празника на свети Амброзий, ти си отсъствала от къщи, според твоите собствени думи, поне четири-пет часа. Съществува голяма вероятност да си се върнала, убила съпруга си и отново да си напуснала къщата. Въпросът може да бъде изяснен веднага, ако можеш да докажеш точно къде си била.

Тишината в стаята стана потискаща. От улицата долитаха зловещи и глухи шумове. Леден полъх разлюля тъканите по стената. Пламъкът на свещта изведнъж се стопи. Лейди Аделиша седеше, прилепила длани към масата, с втренчен някъде над главата на Корбет поглед. Само веднъж погледът й се стрелна към прислужницата, а тя кимна едва доловимо.

— В този момент, сър Хю, не мога да отговоря на въпроса ти. Аз, Аделиша Деконте, вдовица на сър Рауф, търговец, лихвар, който имаше пръст в много, много дела като теб, сър Уолтър — тя хвърли пълен с ненавист поглед към Касълдийн, когото считаше за причина за всичките си сегашни неприятности. — Преди две години, през април, в навечерието на празника на свети Ерсонвалд, аз се омъжих за сър Рауф, разменихме брачни обети и животът ми се превърна в ад.

— Лейди Аделиша — намеси се Корбет, — каква връзка има това със случая, който обсъждаме?

— Има и още каква, сър Хю. Омъжих се през април в лето господне 1301-во. Сър Рауф, Лечлейд е тук и може да го потвърди — щракна с пръсти тя — не можеше да спи. Често слизаше в работната си стая и преглеждаше счетоводните си книги или броеше среброто си. На петнайсети юли, същата година, празника на свети Суидин, съпругът ми слезе на долния етаж. Нощта беше гореща. На мен също ми беше трудно да спя. Станах и отидох до прозореца на спалнята си, която гледа към вътрешната градина на Суитмийд манър. Тъкмо щях да си лягам, когато чух да се отваря една от задните врати и съпругът ми се появи със затворен фенер. Тръгна по градинската пътека, постави го на купчина торф и се върна. Малко по-късно довлече нещо, което приличаше на труп, натъпкано в чувал и овързано с въже. По-рано същия ден беше заявил, че искал да посвърши малко работа в градината. Изненадах се, рядко слизаше в градината. Беше я оставил да пустее, както отново Лечлейд може да потвърди. Както и да е, той влачеше омотания вързоп по пътеката и изчезна зад храстите. Трябва да е останал там около час, после се появи отново. Бършеше ръцете си. Взе фенера и се прибра в къщата. Чух как отиде в кухнята, за да се измие. Върнах се в леглото си и съм заспала. На следващата сутрин станах рано и закусих. Съпругът ми се зае с делата си, Лечлейд изчезна, тогава отидох в градината. Заобиколих зад храсталаците, където съпругът ми беше ходил и забелязах прясно разкопаната земя.

— Лейди Аделиша — прекъсна я Корбет, — какво целиш с разказа си? Обвиняваш мъртвия си съпруг, че е извършил убийство и е заровил трупа на жертвата в градината зад къщата ви, така ли?

С бяло като сняг лице лейди Аделиша кимна. Очите й гледаха умоляващо Корбет, който започна да схваща намеренията й.

— Знам — запъна се тя, — знам някои неща от закона, сър Хю. Искам да получа кралско опрощение. Обвинявам сър Рауф Деконте в убийство.

Корбет се облегна на стола си и хвърли поглед към Касълдийн, който поклати глава.

— Ще ти кажа две неща — Корбет се надвеси напред и опря лакти на масата. — Първо, искам всеки един от присъстващите утре да се яви в Суитмийд манър между единайсет и дванайсет. Ще претърся къщата, както и градината, за да се уверя във верността на казаното от теб. Второ, може и да знаеш нещо от закона, мистрес, но със съжаление ще те осведомя, че в този случай грешиш. За да поискаш кралско опрощение, трябва да обвиниш другиго в престъпление с надеждата кралят да те помилва. Човекът, когото обвиняваш, има право да отговори в своя защита, което в случая е невъзможно. Съпругът ти е мъртъв. Не мисля, че кралските съдии ще приемат подобна защита.

Лейди Аделиша се олюля, вкопчила ръцете си една в друга. Погледна към Беренгария и после през рамо към Уендовър, който стоеше до вратата. Докато траеше разпита, Корбет наблюдаваше капитана на градската стража: изглеждаше нервен и притеснен. Корбет подозираше, че Уендовър е замесен и играе някаква роля в случващото се пред него. Почуди се дали да го предизвика открито, но се отказа. Понечи да се обърне към сър Уолтър, когато по вратата силно се затропа и се появи прислужник в ливрея. Поклони се на Корбет, после забърза към сър Уолтър и зашепна нещо в ухото му. Кметът вдигна поглед.

— Сър Хю, отец Уорфелд е тук. Според мен той също трябва да даде показания.

Корбет кимна.

— Той е духовно лице — заяви писарят, — свещеник. Мисля, че е най-добре в стаята да останем само двамата с теб, сър Уолтър — Корбет кимна към Ранулф — и моят писар.

Корбет стана и отдръпна стола си назад.

— Лейди Аделиша, мастър Дерош, Лечлейд и Беренгария, благодаря ви. Лейди Аделиша, налага се да останеш в килията си в подземията на кметството поне до утре — Корбет вдигна ръце, за да пресече възраженията й. — Утре ще идем до Суитмийд и ще проверим казаното от теб. Благодаря ти.

Корбет стана и отиде до прозореца, загледа се през него, докато чакаше присъстващите да напуснат стаята. Уендовър като че ли искаше да остане, но Ранулф го побутна по ръката, за да му покаже, че трябва да излезе. Той се подчини. Размина се с влизащия отец Уорфелд, който бършеше лице с края на расото си. Корбет настани свещеника в един от столовете и лично му поднесе чаша посет, после седна до него.

— Отец Уорфелд, благодаря, че дойде. Познаваш разследването преди мен. Ще бъда прям и ще мина направо към въпроса. Лейди Аделиша е обвинена в убийството на своя съпруг сър Рауф в следобеда на празника на свети Амброзий. Лекарят Дерош е отишъл в къщата, за да се срещне със своя пациент, но не могъл да влезе, изпратил едно момче да те доведе от „Сейнт Алфидж“. Така ли е?

Отец Уорфелд отпи от греяното вино с подправки и кимна.

— Какво стана, когато пристигна?

Отец Уорфелд остави бокала на масата. Корбет забеляза, че ръката му леко трепери. В стаята цареше тишина, чуваше се единствено как Касълдийн барабани с пръсти по масата и скърцането на перото на Ранулф по прясно изгладения пергамент.

— Ами, ами… — Уорфелд се сепна. После започна да разказва на Корбет фактите, които той вече беше изслушал, като се започне от момента, в който го повикали в Суитмийд и приключи с решението на Касълдийн да арестува лейди Аделиша и да я заведе в кметството.

Свещеникът сви рамене.

— Друго няма какво да добавя. Посетих лейди Аделиша в затвора и настаних в дома си Лечлейд и Беренгария. Не са проблем, винаги има някаква работа за вършене в църквата или около нея. Свещеническият дом към „Сейнт Алфидж“ е добре обзаведен. „В дома на Отца Ми има много жилища“ — шеговито цитира Светото писание отец Уорфелд. — Повече наистина няма какво да ти кажа, сър Хю.

— Искали ли са сър Рауф или лейди Аделиша да ги изповядаш? — попита Корбет.

Усмивката се стопи от лицето на Уорфелд.

— Знам, знам — сговорчиво рече Корбет. — Не можеш да разкриеш нищо, което ти е казано по време на изповед. Не го и искам. Питам дали са се изповядвали.

— И на този въпрос няма да отговоря, сър Хю. Но ето какво ще ти кажа: ширеха се слухове, клюки, че лейди Аделиша не била доволна от сър Рауф и че скитосвала из града.

— Да не би да казваш, че се е срещала с друг? — попита Корбет.

— Нищо не казвам, сър Хю. Само казвам какво е стигнало до мен.

Корбет поблагодари и помоли на следващата сутрин той също да отиде в Суитмийд манър между единайсет и дванайсет часа. Отец Уорфелд се съгласи, поклони се и на двамата и си тръгна.

— Добре — Касълдийн отиде до вратата, затвори я и се облегна на нея. — Какво имаме за вършене още тук, сър Хю? Лейди Аделиша ще трябва да се изправи пред съда да отговаря на повдигнатите срещу нея обвинения, а колкото до събитията в Мобисон… Аз — добави той припряно — въпреки снега, изпратих вестоносци до всички пристанища, да разпитат началниците и управителите и да търсят Сервин. Той трябва да е убиецът!

Корбет повдигна рамене.

— Не мога да кажа нищо по този въпрос, сър Уолтър. Имам си своите съмнения. Защо ще му е на Сервин да чака да пристигнат в чужда страна, за да нанесе удара си? В строго охранявано имение като Мобисон, посред зима, в чужд град? Как е успял да го направи и да избегне всяка съпротива на своите жертви? Как се е измъкнал? — Корбет поклати глава. — Знам само, че разследваме убийства, тъмни и безмилостни като времето навън. Стоим изправени пред гъста гора, пълна със зли сили и с опасности. Трябва внимателно да си проправяме път през тази гора.