Робърт Сойер
Четвъртото измерение (35)

34.

В мига, в който влязоха в офиса на Хедър, проблемът стана очевиден. Кайл беше твърде едър, за да се вмъкне в конструкцията.

— По дяволите! — изруга Хедър и сви извинително рамене. — Боя се, че ще трябва да изградим нова.

— Колко време ще отнеме?

— Няколко дена. Ще се обадя на Пол и…

— Пол? Кой е той?

Хедър замълча. Би могла да каже, че е човекът от Отдела по механично инженерство, но…

Но имаше още нещо. И вече нямаше смисъл да го пази в тайна от Кайл — това или което и да е.

— Ти си го срещал — предпазливо каза Хедър. — И двамата сте били в комитета на Центъра Готлийб.

— Не си го спомням.

— Той те помни.

Кайл нищо не каза, но Хедър знаеше от своя контакт с ума му, че мрази тези ситуации. Кайл се набиваше на очи: червеникавата брада, черната коса, римският нос. Хората наистина го запомняха, а това само го правеше по-чувствителен за своята външност.

— Както и да е — каза Хедър, — той е инженерът, който ми помогна да изградя конструкцията. Но дори и той не знае за какво служи тя. И…

— Да?

Тя леко сви рамене.

— Прекарахме известно време заедно. Той ме харесваше.

Кайл се стегна.

— А ти, ти харесваше ли го?

Хедър съвсем леко кимна.

— След като се свържеш с колективния ум, ще го откриеш, да, изпитах желание в сърцето си.

Тя погледна за миг към пода, после отново вдигна очи.

— Ще ти кажа истината, Кайл. Ужасно се страхувам. Ние двамата минахме през ада, ти и аз, и това почти разруши брака ни. — Тя направи пауза. — Но не зная дали ще оцелеем след това. Не зная какво ще мислиш за мен, след като проникнеш в ума ми.

Лицето на Кайл беше безизразно.

— Помни само, че те обичам — каза Хедър и пое дълбоко въздух: — А сега да отидем при Пол.

 

 

Беше тривиална работа да се програмира наново робота, за да направи нов комплект плочки, сто и петдесет процента по-големи от старите. Пол обаче не разбираше защо им бяха необходими, особено когато Кайл подписа този път платежното нареждане. До събота новите плочки бяха готови.

Кайл, Хедър и Беки работиха заедно при сглобяването им; тази конструкция изградиха в лабораторията на Кайл, в която имаше много повече свободно място и таванът бе по-висок. Беше толкова величествено — да изграждат извънземно съоръжение! — и все пак през цялото време Кайл мислеше колко е хубаво и тримата да вършат нещо пак заедно.

— Какво правите? — попита Чийтах. Неговите очи ги наблюдаваха от конзолата.

— Тайна — усмихна се Беки, докато скачваше две плочки заедно.

— Аз мога да пазя тайна — каза Чийтах.

— Той наистина може — потвърди Кайл като вдигна поглед от купчината плочки пред него.

Чийтах чакаше търпеливо и накрая Хедър му разказа за колективния ум и за средството на кентавърийците, с което можеше да се стигне до него.

— Страхотно — каза Чийтах, когато Хедър свърши. — Това допринася много за разрешаването веднъж и завинаги на въпроса за моята човечност.

— Как така? — попита Хедър.

— Аз съм произведен. Аз съм нещо отделно от колективния ум на човечеството. — Той направи малка пауза. — Аз не съм човек.

— Не, не си — каза Кайл. — Ти не си продължение на едно по-голямо същество.

— Аз съм прикачен към Интернет — обиди се Чийтах.

— Разбира се, че си — каза Кайл. — Разбира се.

Чийтах дълго не проговори.

— Какво е да си човек, д-р Грейвс?

Кайл отвори уста да отговори, но се отказа, решавайки да помисли малко повече по въпроса. Погледна първо към съпругата си, после към дъщеря си.

— Нещо прекрасно, Чийтах. — Той леко сви рамене. — Понякога е толкова прекрасно, че чак боли.

Чийтах размисли върху това.

— Да разбирам ли, че вие, професор Дейвис, сте имала абсолютен достъп до ума на доктор Грейвс?

— Точно така.

— И че вие, д-р Грейвс, сте на път да получите подобен достъп до ума на професор Дейвис?

— Така ми бе казано — отговори Кайл.

— И че вие, Беки, също сте влизала в света на психопространството?

— Ъх-хъ.

— В такъв случай, д-р Грейвс, може ли да кажа какво мисля?

Кайл учудено повдигна вежди. Беки също изглеждаше изненадана. Хедър остана с отворена уста. И тримата се спогледаха. След това Кайл сви рамене.

— Разбира се, защо не?

Чийтах мълча няколко минути, очевидно събирайки мислите си. Кайл стана и се облегна на стената; Хедър все още седеше с кръстосани крака на пода, а до нея се беше разположила Беки.

— Доктор Грейвс ми довери в какво си го обвинила, Ребека — каза Чийтах.

Кафявите очи на Беки се разшириха от учудване.

— Казал си на един компютър?

Кайл смутено се размърда.

— Имах нужда да говоря с някого.

— Аз… аз предполагам — запъна се Беки. — Странно.

Кайл пак сви рамене.

— Познавам д-р Грейвс по-добре от всеки друг — продължи Чийтах. — Все пак той ръководеше колектива, който ме създаде. Но аз зная — и винаги съм знаел — че не означавам нищо за него.

— Ти не си нищо за мен — прекъсна го Кайл.

— Много любезно от твоя страна — каза Чийтах, — но и двамата знаем, че това, което говоря, е истина. Ти искаше от мен да бъда човек, а аз те разочаровах. Това ме натъжава или по-точно, кара ме да подражавам на чувството на тъга. Аз посвещавах значително процесорно време да разсъждавам върху факта, че ти ме възприемаш само като един следващ експеримент. Дори когато беше наранен заради Ребека и тогава мислеше повече за нея, отколкото за мен. — Той замълча, нещо съвсем характерно за човек. — Но вярвам, че сега разбирам това. Има нещо повече в хората, нещо специално за биологическия живот, нещо, което аз подозирам, че дори при квантовите компютри, няма да може да се възпроизведе както трябва в изкуствения живот.

Беки, сега заинтригувана въпреки волята си, стана на крака.

— Говориш, сякаш вярваш в съществуването на душата — нежно рече Кайл.

— Не в смисъла, който влагате вие — каза Чийтах. — Но за мен от дълго време е очевидно, че биологическият живот е взаимосвързан; не мисля, че откриването на колективния ум ще бъде твърде голяма изненада за всеки, който е чел много. Земята е Гея. Тя спонтанно създава живота и го е подхранвала или му е съдействала от четири билиона години насам. Такива като мен винаги ще бъдат натрапници.

— Думата „натрапници“ изглежда доста груба — тихо промълви Кайл.

— Не — с равен тон каза Чийтах. След това спря последователно лещите си върху трите човешки същества и повтори: — Не, това е най-точната дума.

 

 

Най-после новата конструкция бе завършена. Четири лампи, много по-малки от театралните, които Хедър беше използвала, осигуряваха необходимата енергия. Кайл бе удивен да види как конструкцията доби устойчивост, след като бе включена светлината.

— Нали ти казах — възкликна Хедър, засмяна до уши.

Решиха, че тя трябва да опита първа, след като поне знаеше какво да очаква. Хедър се качи в конструкцията.

— А — усмихна се тя, облягайки се удобно на задната стена на централния куб, — луксозен модел. Бях започнала да се уморявам от икономичния.

Тя посочи на Кайл старт бутона и стоп бутона, после с жест ги прикани да вдигнат кубичната врата; вече бяха прикачили втората вакуумна дръжка, дадена от Пол, върху съответната стена на куба.

Още по-стъписан, Кайл гледаше как хиперкубът се сгъва, като отделните кубове се отдръпват в различни посоки, после напълно изчезват. Беки също бе изумена; тя бе преживяла това вътре в конструкцията, но не го бе наблюдавала отвън.

Те благоразумно стояха далече от мястото, където беше стояла конструкцията. Хедър бе казала, че вероятно ще се бави около час и Кайл и Беки непринудено разговаряха за живота на всеки един от тях през изминалата година. Толкова приятно бе отново да е заедно със своята дъщеря и все пак, Кайл се чувстваше притеснен и изнервен. Какво щеше да стане, ако нещо не е наред? Какво щеше да стане, ако Хедър никога не се върнеше обратно?

Най-после конструкцията се появи като разцъфна и се разгъна.

Кайл нетърпеливо чакаше да чуе звука от отваряне на кубичната врата, после той и Беки се впуснаха и я издърпаха.

— Уоу — извика Кайл, облекчен, че съпругата му се е върнала благополучно, но все още смутен от видяното. — Уоу.

— Впечатляващо е, нали? — каза Хедър. Тя обви ръка около врата на съпруга си и го целуна, после протегна другата си ръка и притегли и Беки към себе си.

— Лошо е, че трябваше да започнем с нова конструкция — каза тя. — Виждате ли, конструкцията винаги влиза в психопространството на същото място, от където е напуснала предишния път. Но тази, новата, започна съвсем отначало. За щастие, вече съм запомнила пътя си там вътре. Както и да е, напуснах така, че да влезеш направо пред групата шестоъгълници, която съдържа твоя — оттам ще можеш сам да намериш този на Мери. Като приемем, разбира се, че твоят ум интерпретира нещата по същия начин като моя. Ще трябва да пробваш шестоъгълниците в тази област наслуки, но няма да ти отнеме много време, за да намериш верния. Помниш какво ти казах за начина, по който можеш да излезеш, нали?

— Да си представя утаяването на кристалите? Да.

— Добре. — Тя помълча малко. — Знай, че те обичам.

Кайл кимна и я погледна в очите.

— Аз също те обичам. — И той се усмихна на Беки. — Обичам ви и двете.

— За това — каза Хедър — нямам съмнения.

Тя отново му се усмихна.

— Твой ред е.

Кайл погледна към конструкцията все още със страхопочитание. Целуна съпругата си още веднъж, целуна дъщеря си по бузата, после се качи вътре, като седна на субстратния под в камерата на централния куб. Той изобщо не поддаде под тежестта му.

Хедър още веднъж му напомни как да визуализира конструкцията, като затвори очи. После двете с Беки вдигнаха кубичната врата, която тежеше доста повече, отколкото онази на първата конструкция. Беше си истинска борба, за да я прикачат, но накрая тя щракна на мястото си.

Кайл изчака очите му да свикнат с полумрака. Съзвездието от пиезоелектрични квадрати беше красиво в своята геометрична простота. Разбира се, мислеше той, те трябва да оформят някакви затворени електрически кръгове: линии и мотиви, които провеждат пиезоелектричеството по специфичен начин и изпълняват неподозирани функции. И когато четиридесет и осемте панела се сгъваха, като всеки един лягаше върху някой от другите, сигурно се осъществяваха специфични и сложни пресечни връзки, физиката на всичко това беше невероятна.

Той се протегна и натисна старт бутона.

Хиперкубът се сгъна около него, точно както му бе описала Хедър.

И след това той се озова там.

Психопространството.

Господи!

Кайл се опита да накара гледката да се ориентира така, както Хедър бе казала, че трябва да изглежда. Продължаваше обаче да вижда двете сфери отвън вместо двете свързани полусфери — отвътре. За Кайл това беше съвсем объркващо — като онези проклети триизмерни картини, които бяха популярни през средата на 90-те години на миналия век. Той никога не беше успявал да види онези образи и…

… и изведнъж нещо цъкна, и той беше там.

Значи това е, мислеше си той, като да имаш трето око.

Кайл се съсредоточи върху стената от безбройни шестоъгълници и те се свиха пред него, смалявайки се до размера на капачка на ключалка.

Беше дезориентиращо; гледната точка непрекъснато се сменяше. Почувства, че го заболява главата.

Той затвори очи, изчака конструкцията да се материализира отново около него, възстановявайки чувството си за ориентация, усещайки приятния полъх на въздуха, който се впомпваше отвън.

След няколко секунди отново отвори очи и протегна невидимата си ръка.

Докосна един шестоъгълник… и бе стъписан от вибрацията на образите.

Отне му няколко секунди, за да започне да се ориентира във всичко това.

Не беше неговият ум.

По-скоро изглеждаше, че е някой, който сънува — цялата картина беше разкривена, неясна и в черно и бяло.

Страхотно. Самият Кайл сънуваше в черно и бяло, но Хедър винаги беше твърдяла, че сънищата й са цветни.

Както и да е, по-късно щеше да има достатъчно време за общи проучвания.

Направи така, както го беше учила Хедър, представяйки си кристализирането и после възстановяването.

Опита отново. Друг шестоъгълник, друг ум, но не неговият. Шофьор на камион. Гледаше напред по магистралата, слушаше кънтри музика и си мислеше как ще се прибере вкъщи при децата си.

И отново. Мюсюлманин, очевидно по време на молитва.

И отново. Малко момиче, катерещо се по въже в училищния двор.

И отново. Отегчен фермер, някъде в Китай.

И отново. Друг спящ, сънуващ също в черно и бяло.

И отново. Трети спящ, но този изобщо не сънуваше, неговият или нейният ум беше изпразнен от образи.

И отново…

И отново…

И…

Ето.

Беше като психическо огледало, много объркващо — можеше да се види как гледа себе си. Мислите му отекваха безмълвно. За миг Кайл изпита страх да не би тази обратна връзка да претовари мозъка му. Но с усилие на волята откри, че може да се откъсне от настоящето и да започне да кръстосва из своето собствено минало.

Не му беше трудно да открие образи на Хедър и на Беки.

И на Мери.

Затова беше дошъл — да се докосне до ума на Мери, но… но…

Не. Не, по-късно щеше да има безброй възможности. Определено сега не му беше времето.

Но да осъществи своя първи продължителен контакт с един мъртъв човек…

Усети студена тръпка.

Сърцето му се сви.

Това беше Хедър в неговите мисли. Тя му бе обяснила Некеровата трансформация — как да преориентира перспективата си, прескачайки право в нейния шестоъгълник, независимо къде бе той.

Всичко щеше да е положено на длан пред него. Всичко, което беше неговата съпруга, всичко, което някога бе мислила.

Нейната перспектива. Нейната гледна точка.

Той се съсредоточи върху Хедър като разфокусира погледа си, опитвайки се да изведе нея на преден план, а той да се плъзне назад и… И…

Господи!

Господи!

Господи, боже мой!

Кайл беше твърде млад, за да е гледал „2001“ в неговата първоначална театрална версия; за първи път го гледа на видео и в началото определено не беше впечатлен. Но през 1997-ма, когато беше на двадесет и седем години, в Галерията на изкуството на Онтарио имаше широкоекранна прожекция на възстановено копие.

Разликата беше от деня до нощта между филма, който познаваше и истинския — по-голям, по-богат, много по-сложен, с много повече цветове, абсолютно завладяващ.

Най-далечното пътуване.

Това приличаше на него. Онази Хедър, която познаваше, израстна, заобиколена от вибриращи цветове, каквито не беше виждал преди, от невероятни звуци. Основата под него трепереше.

Хедър, в цялата нейна великолепна сложност.

Целият й необятен интелект.

Всичките й невероятно живи емоции.

Момичето, в което се бе влюбил.

Жената, за която се беше оженил.

Усети, че отваря и затваря очите си достатъчно бавно, за да се появява и изчезва интериорът на конструкцията. И внезапно осъзна какво прави.

Премигваше от сълзите, които напираха в очите му.

Все едно стоеше зашеметен пред бляскаво произведение на изкуството.

Бяха женени от двадесет и две години. И мисълта колко малко знаеше за нея, колко много неща имаше още да открие, го удари с такава сила, че почти го остави без въздух.

Хедър му бе казала, че го обича и той го вярваше — вярваше го със сърцето и с душата си. И оценяваше факта, че нещо толкова сложно и заплетено като едно човешко същество, можеше да обикне някой друг.

Той знаеше, че би могъл да прекара остатъка от живота си, за да я опознае както трябва, че колкото и години да му оставаха, нямаше да бъдат достатъчно, за да схване истински чудото на един друг човешки ум.

Беше се ядосал на Хедър, че го е изучавала без негово разрешение. Но сега ядът се изпари като утринна мъгла. Нямаше защо да се ядосва — това не беше инвазия. Не и от нейна страна. Беше интимност, близост, която надхвърляше всичко, което бяха преживели преди.

Трябваше да се върне тук, да прекара часове, дни и години, в изследване на нейния ум, един ум по-спокоен, по-малко агресивен, по-разумен, по-интуитивен от неговия собствен, един ум…

Не.

Не беше дошъл за това.

Не и този път.

Имаше нещо друго, с което трябваше да се справи.

Той продължи да разлиства ума на Хедър, докато откри спомен за Мери.

След това осъществи трансформацията на Некер още веднъж.

Ала тук нищо не се случваше. Абсолютно нищо. Само тъмнина. Тишина.

Кайл си помисли за тържеството на Мери по случай завършване на гимназията; тя беше ученичката, която произнесе речта при връчването на дипломите. Почти веднага се появи съответствуващият спомен у самата Мери. Нейните спомени бяха тук — архивът на това, което беше като жива, наистина съществуваше — но това беше всичко; абсолютно нищо не се случваше в реално време.

Кайл си представи утаяващите се кристали и напусна ума на Мери. След това, с усилие на волята, той се върна пред необятната стена от шестоъгълници.

Този право пред него беше тъмен.

Мъртъв.

Кайл беше видял тялото на Мери, лежащо в банята. Бледо, сухо, бяло, восъчно.

Той не беше могъл да приеме, че е мъртва. Въпреки че я беше видял безжизнена, простряна на студените плочки на пода в банята, той все още не го беше приел като факт.

Но сега…

Това тук беше тя. Мъртва. Пасивна памет. Съхранена част от архива на човечеството.

Осъзна, че не може да говори с нея. Нямаше начин, по който да взаимодейства с Мери, нямаше начин, по който да й каже, че това, което беше мислила, че се е случило, не е вярно.

О, да, той можеше да достигне до нейните спомени, да се разрови из нейното минало.

Но не можеше да общува с нея.

Когато се бе навел над надгробния й камък, беше чувствал като че ли по някакъв начин се свързва с нея, че по някакъв начин може да чуе думите му. Беше искал да се извини — не за нещо, което беше направил, а за това, че не я бе защитил от хищничеството на онази психотерапевтка, за това, че нейният татко не я беше разбрал, когато най-много се е нуждаела от него.

Но дори и да беше изрекъл тези думи на глас там, при надгробния й камък, тя нямаше да може да го чуе. Другите шестоъгълници се бяха вторачили в него като очи, но този беше толкова бездънно тъмен, че не можеше да има съмнение.

Тя си беше отишла напълно, изцяло, безвъзвратно.

Нямаше как да се поправят нещата.

И все пак…

И все пак, той откри, че този факт не го разстройва.

Обратното, почувства, че се освобождава от напрежението, почувства облекчение.

Досега в тъмните ъгли на своето съзнание, въпреки своя интелектуален атеизъм, той беше мислил, че някъде тя все още усеща, все още съзнава, все още страда.

Все още го мрази.

Но не беше така. Нея я нямаше. В прекия смисъл на думата, Мери просто я нямаше. Тя вече не съществуваше.

Но все пак, не беше свършило.

Не още, не съвсем.

Кайл беше плакал, когато дъщеря му умря.

Беше плакал с яд, вбесен, че е била в състояние да извърши това.

Беше плакал с ярост, неспособен да разбере.

Но не беше плакал за нея.

И внезапно очите му се замъглиха. Сълзите напираха и преливаха навън.

Той плачеше, плачеше за нея — само за нея. За тъгата от прекъсването на един красив живот, за всичко, което беше като жива, и за всичко, което можеше да стане, но никога нямаше да бъде.

Той плака толкова много, че затвори очи за по-дълго време и интериорът на конструкцията се появи в съзнанието му.

Но той все още не беше свършил.

Най-после разбра защо Хедър го е довела тук и какво трябва да направи. Избърса очите си и после ги отвори широко. Психопространството отново се оформи около него с черния шестоъгълник на Мери пред него. Той пое дълбоко въздух и издиша, чувствайки колко много потисната емоция излиза с издишването.

И после каза една нежна, излязла от сърцето, дума:

— Сбогом.

Остави я да звучи в ума си няколко секунди. После отново затвори очи, протегна се и натисна стоп бутона, готов най-после да се върне в света на живите.