Пол Дохърти
Смъртта на магьосника (9)

Седма глава

Тайните на природата не бива да се записват по кожите на овце и кози.

 

Роджър Бейкън, Opus Maius

Хорхаунд седна край покритото със сняг тресавище. Мръзнеше и беше много гладен. Искаше му се да поспи и да сънува жарава, над която бавно се пече еленско месо с подправки. Отърси се от унеса — беше виждал как мъжете в гората си губят ума, не беше ли станало така и с Флийуърт^[1] преди три зими, когато преследва до премала елен, който никой друг не виждаше. Студът беше ужасен. В стомаха на Хорхаунд нямаше нищо друго освен водниста супа от змия и той започна да осъзнава колко отчайващо бе станало положението. Дивечът ли се срещаше все по-рядко, или те чисто и просто губеха уменията си? Фоксглъв бе умрял, изреждайки греховете си, докато Хорхаунд се правеше на свещеник и мърмореше слова, които трябваше да приличат на латински. Някой ден щеше да попита някой свещеник дали Фоксглъв е отървал адските мъки. Хорхаунд сложи пръст в устата си и зачеса възпалените си венци. Идеята, която му хрумна в топлината на мастър Реджиналдовата кухня, растеше като семенце в почва. Беше клечал зад надгробните плочи и бе наблюдавал онзи кралски служител. Странникът беше като сър Едмънд — честен и почтен служител на реда.

— Сигурен съм, че е тук — разбойникът, познат като Скълкап^[2], сръчка водача си.

— Не искам да се приближавам прекалено — сопна се Хорхаунд. — Какво е това, дето искаш да ми покажеш?

Скълкап се промъкна напред, като отместваше настрани клонките на упоритите, жилави храсти. Хорхаунд припряно се огледа наоколо. Не бяха далеч от Горския хан — близо до пътеката, водеща към замъка. Трябваше да бъде внимателен. Ловците на сър Едмънд имаха навика да обикалят дори и в такова време.

— Хайде! — изръмжа той.

Нетърпелив да докаже правотата си, Скълкап запълзя напред. Достигна до поръсените със сняг тръстики и ги отмести настрани.

— Ето! — възкликна той.

Хорхаунд се промъкна по-близо и тихо изстена при вида на трупа в сенките. Скълкап протегна сопата си и побутна тялото. Хорхаунд зърна окаляно лице с дълга коса. Засъхналата кръв по устата се беше смесила с тинята. Той отстъпи и се озърна: който и да беше убиецът на младата жена, я е довлякъл тук, убил я е и е хвърлил тялото й в тресавището. Той заотстъпва назад, търсейки следи по земята, но не видя следи от кон или каруца в замръзналия сняг. Тук-там изникваше по нещо, ала стъпките на Хорхаунд и тези на Скълкап трудно щяха да се различат от тези на убиеца.

— Какво мислиш? — Скълкап припълзя по-близо и клекна до спътника си. Пъпчивото му лице беше поруменяло от вълнение, очите му светеха, върхът на носа му червенееше като въглен в огнище. Във всеки друг случай Хорхаунд би му се подиграл и би протегнал пръсти към нещото, което наричаше „пламтящия въглен“. — Видях го тази сутрин, снощи го нямаше — изсъска Скълкап. — Или поне мисля, че го нямаше.

Хорхаунд се върна до тресавището да погледне втори път. Този път беше по-дързък и позволи ботушите му да потънат в ледената кал. Побутна тялото със собствената си тояга. Да, беше жена, при това млада, вероятно от замъка. Беше трудно да различи чертите й, но успя да зърне и засъхналата кръв около ужасната рана в гърдите. Припряно се върна, нащрек в зловещата тишина. Птиците не пееха, не пърхаха с криле, нямаше успокояващи звуци. Изглежда зимата бе изличила всички признаци на живот. Хорхаунд прикри ужаса, който го обземаше. Затича се обратно, сграбчи Скълкап за рамото и го задърпа към дърветата.

— Какво ще правим? — поиска да знае Скълкап. — Ето ти сега нов ужас. Знаеш какво ще кажат — Хорхаунд се опита да не се отдръпне от разваления дъх на другаря си. — Ще кажат, че е излязла на разходка до църквата или хана и един от нас я е убил.

Хорхаунд не възрази. Ако това продължеше, сър Едмънд щеше да бъде принуден да ги погне. Щеше да събере войници да навлязат в гората и да видят как онзи ужас виси от дървото, а това само щеше да разпали яростта им. Хорхаунд и останалите от бандата щяха да бъдат проследени от войниците и ловджиите, щяха да пуснат по петите им кучетата и нямаше да се спрат, докато не ги приклещят на някоя полянка. Бързо щяха да раздадат правосъдие. Или щяха да ги обесят на място, или щяха да ги отведат, за да виснат на крепостните стени.

Хорхаунд погледна през голите черни клони. Топящият се сняг закапа върху лицето му. Стресна го внезапен звук — един заек се шмугна от един храст в друг, но Хорхаунд беше толкова уплашен, че дори и не помисли да лови свежата плячка.

— Чудя се докога… — промърмори той.

— А ние сме гладни — измуча Скълкап. — Месото ни е развалено. Какво да направим?

Хорхаунд приклекна и си придаде израз, който сам определяше като мъдър. Какво можеше да направи? Не можеше повече да разчита на щедростта на мастър Реджиналд. Ами отец Матю? Хорхаунд си спомни буйния огън и потръпна. Селяните? Въздъхна. Те пък нямаха какво да споделят, а чуеха ли за трупа на това бедно момиче, всички ще се настроят срещу тях. И кой беше отговорен? Как може тялото на девойка със забита в гърдите стрела да плава в тресавището, тъй близо до странноприемницата? Мастър Реджиналд ли беше виновен? Дали слугинчето е слязло насам? Ханджията можеше да бъде и жесток, а и бе добре познат със слабостта си към фустите. Ами отец Матю? Дали свещеникът беше магьосник? Защо ще ръси разни прахчета сам-самичък посред нощ в църквата?

— А има поне още три месеца до пролетта — жалваше се Скълкап. — Милкуърт се чуди дали някой от нас ще доживее Благовещение.

Хорхаунд скочи и побягна. Изненадан, Скълкап го последва.

— Какво става?

Но Хорхаунд, приведен, продължаваше да тича все по-навътре в гората. Скълкап се поспря да си поеме дъх. Не се връщаха обратно в лагера, ами отиваха към полянката, обградена със стари дъбове, където ужасът висеше на един от клоните. Хорхаунд беше на път да наруши собственото си правило и Скълкап нямаше друг избор, освен да го последва.

Стигнаха до поляната, но този път Хорхаунд не спря. Без да обръща внимание на крясъците на Скълкап, той се втурна напред и спря точно под трупа, загледан в смразяващото лице, станало още по-зловещо с времето и от набезите на птици и животни. Очите ги нямаше, бяха останали само черни дупки, вратът беше изкривен, а главата — клюмнала на една страна. Хорхаунд сбърчи нос при миризмата на разложение. Въпреки грозотата си, трупът вече не всяваше ужас. Вече представляваше само жалки останки на млада жена, която се бе покатерила на дървото, увила парче от дългата си фуста около клона и завързала примка. Хорхаунд виждаше, че е станало лесно, дори и старец можеше да се покатери на това дърво. Трябва да е застанала до здравия клон, да е завързала единия край около врата си, а другия — около клона и просто да се е пуснала. Хорхаунд обиколи около трупа. Но дали се е самоубила? Може би някой друг я е довел тук и я е убил по този ужасен начин? Загледа се в ръцете и изрязаните нокти, после в усукания плат, здрав като въже. Щеше да мине известно време, преди той да изгние и да позволи на тялото да падне.

Хорхаунд извади ножа си и се покатери по дъба. Като използваше чеповете за опора, той допълзя до клона и като се придържаше внимателно, започна да реже плата, докато той се съдра и тялото тупна на земята. Усилието и напрежението изтощиха Хорхаунд. Той захапа ножа и скочи леко долу. Разбойникът покри трупа със замръзналите листа, като се опитваше да не гледа лицето и тихо се помоли милостивата Божия майка да му помогне.

— Кой е това? — Скълкап се приближи.

— Някакво момиче. Плътта е почнала да се разлага — Хорхаунд отиде до близкото поточе да се измие. — Няма от какво да се боим — още не, не и преди да я открият.

Хорхаунд взе сопата си, хвърли последен поглед към злочестите останки и се отправи към пътеката, която щеше да го отведе обратно до скритата пещера, където се спотайваха останалите от бандата. Почти беше стигнал, когато усети първата миризма на пушек и вкусния аромат на печено месо. Спря толкова рязко, че Скълкап се блъсна в него.

— Помниш ли Флийуърт? — промърмори той — Помниш ли виденията му? Помирисвам печено месо.

— И аз — отвърна Скълкап.

Те се затичаха през сплетените гъсталаци, като отчаяно търсеха откъде идва уханието. Хорхаунд не можа да повярва на очите си, когато стигна до полянката. Разбойниците бяха напуснали пещерата и бяха запалили голям огън, печаха късове месо и лакомо пиеха от буренце, което си подаваха. Хорхаунд извади камата си, после се ухили, когато една фигура се отдели от останалите и отметна назад парцалива качулка. Беше Хемлок^[3]! Хорхаунд се втурна да прегърне другаря си, който бе заминал малко преди нощта на Вси Светии, за да търси късмета си по на изток.

— Какво те доведе обратно? — попита Хорхаунд.

Хемлок отметна странната си коса — гъста и черна, но с бели ивици като козината на язовец. Беше висок и мускулест мъж. Долната част на лицето му бе покрита от мустаци и рунтава брада. Хорхаунд забеляза белега под лявото му око. Раната бе още прясна.

— Сега си имам свои хора — Хемлок посочи към огъня. — Доведох двама с мен за всеки случай. Те донесоха месото и бурето ейл.

— Откъде? — поиска да знае Хорхаунд.

— А! — Хемлок се усмихна и сложи пръст на устните си. — Трябва да ти разкажа какво видях и после ти трябва да видиш това, на което бях свидетел — той тръсна глава и се усмихна на протеста на Хорхаунд. — Ела — посочи Хемлок, — напълни си търбуха, после ще ти обясня всичко…

 

 

Корбет седна на леглото си и се облегна на дългата възглавница. Седеше малко накриво, защото се бе навел да използва пълноценно светлината на свещта на близката маса. Огънят пламтеше, мангалите припукваха. Корбет беше доволен, че не е навън на студа. В долния край на леглото, с гръб към големия сандък, Чансън поправяше едно стреме, а в другия край на стаята Ранулф обучаваше Болингбрук как да мами на комар, като подменя нормални зарове с подправени. Ранулф го правеше толкова бързо и толкова обиграно, че Болингбрук възнегодува, затова Ранулф му показа номера по-бавно.

— Трябва да си бърз — предупреди го той. — Ако те хванат, ще хвърчат глави.

Болингбрук извади собствените си зарове и хвърли успешно няколко пъти, после всички бурно се разсмяха, когато Ранулф осъзна, че другият мъж вероятно бе толкова изкусен измамник, колкото и той самият.

Корбет отново се зае да изучава кралското копие на Бейкъновия Opus Tertium. Тихо произнасяше думите, които монахът бе използвал, за да опише живота и обучението си: „През последните двайсет години работих усърдно в търсене на мъдрост. Изоставих обичайните методи.“ Корбет вдигна поглед. Обичайните методи, замисли се той, кои бяха те? Полемика? Доказателство? Размяна на идеи с други учени? „Изхарчих повече от двайсет лири — пишеше монахът — за тайни книги и различни експерименти, да не споменавам ученето на езици, инструментите и математическите таблици.“ Корбет се надигна, сложи тежкия том в скута си, като отбеляза с пръст страницата. Какви, зачуди се той, бяха тия тайни книги? Какви експерименти? Дали брат Роджър наистина е открил или попаднал на тайно познание? Той отвори книгата и се зачете отново, като си превеждаше от латински, докато четеше. Премести ръкописа, за да разгледа по-отблизо фразата „двайсет лири“. Забеляза, че върху ръкописа имаше петно от мастило, все едно някой се е опитал да задраска думите и да замаже буквите.

Раздразнен, Корбет затвори книгата и я сложи на масата до него. Погледа за известно време двамата комарджии, удивен от упорството на Ранулф. Беше научил от Чансън как, веднага щом се бяха върнали в замъка, Ранулф е провел собствено разследване, издирил лейди Констанс и как двамата седели, допрели глави, пред голямото огнище в Залата с ангелите.

— Говориха си, господарю. О, как сладко си говореха! — бе докладвал Чансън. — А пък лейди Констанс много се смя.

Ранулф се озърна, улови погледа на Корбет, усмихна се и вдигна ръка. Винаги караш дамите да се усмихват, помисли си Корбет, това е един от многобройните ти таланти. Ранулф, остроумецът с острия език.

Болингбрук беше докладвал как той и Сансон са сравнили двата ръкописа — идентични по всички признаци.

— Като грахчета в една шушулка — бе заключил той, — но що се отнася до разчитането, французите се оттеглиха в своите покои да изучават загадката.

Корбет също бе решен да прегледа още веднъж писанията на Бейкън, за да потърси някаква следа, ключ към мистерията.

Чансън скочи на крака, все още хванал стремето.

— Колко е часът? — попита Корбет.

Конярят отиде до другия край на стаята и погледна часовата свещ от свещника.

— Някъде между шест и седем вечерта. Вън е тъмно. Господарю, гладен съм.

Корбет вдигна ръкописа, който четеше:

— Повтаряй след мен, Чансън. Opus Tertium.

Чансън повтори заглавието.

— Сега — нареди Корбет — иди и предай поздравите ми на мосю Кротоа. Питай го може ли да заема тяхното копие на труда на брат Бейкън със същото име.

— Но тук вече има копие — възрази Чансън и посочи към книгата с подвързия от телешка кожа. — Пък е и студено…

— Прави, каквото ти се казва, конярю! — сряза го Ранулф, който нямаше търпение да си върне за подигравките на Чансън за лейди Констанс. — Уф, остави — той бутна назад стола и сложи ботушите и наметалото си. — Сам ще го донеса.

— Да бе, и няма да те видим преди полунощ! — Чансън се сви, когато Ранулф отиде да му издърпа ухото.

Корбет скочи от леглото. Последва Ранулф към стълбището и потръпна от студения въздух.

— Няма нужда да бързаш — прошепна той, — но дори и да се срещнеш с лейди Констанс, помни добре какво ти казах.

Ранулф се ухили и като си подсвиркваше, затопурка надолу по стълбите. Корбет се върна в стаята, изми лицето и ръцете си и побъбри за малко с Болингбрук за тайния ръкопис. Един прислужник им донесе хляб, сирене и съд с леко гранясало масло. Корбет го разпита какво ново става в замъка.

— Положението не е много добро — отвърна прислужникът. — Онова момиче, Алуша, още не се е появила — той се запъти към вратата и погледна назад. — Изглежда сте пропуснали вълненията, сър. Чухте ли суматохата?

— Аз — да — Болингбрук прибра заровете от масата. — Чух викове отдолу, макар че не чух камбаната за тревога.

— Е, не беше кой знае какво — прислужникът вдигна резето. — Един от стражите на стената видя огън на края на гората.

— Огън? — попита Корбет. — В снега, по средата на зимата?

— Случва се понякога — отговори прислужникът. — В гората има разбойници, пътници и калайджии, странници, които не обичат да се навъртат около замъка. Събират суха папрат и палят огън, понякога се случват злополуки. Преди две зими едва не изгориха стаята за мъртъвци при „Сейнт Питър“, но сега отец Матю не допуска никого в гробището за през нощта — много е строг в това отношение. Но както и да е — прислужникът отвори вратата, — сър Едмънд изпрати конник, огънят не беше опасен.

Когато си тръгна, Корбет разпредели храната и напитките.

— Ако Алуша все още липсва — проговори Болингбрук, — трябва да е нещо сериозно. Няма слугиня, която да тръгне да се разхожда в тъмното в мразовита зимна нощ. А сър Едмънд ще трябва да почака до сутринта, преди да може да нареди претърсване.

Корбет се загледа в издълженото, доста мрачно лице на Болингбрук и разрошената пясъчно руса коса. Торбичките по очите му придаваха уморен вид, който контрастираше със засмяната му уста. Добър фехтовач е, размишляваше Корбет, и бе верен другар на Ъфорд от Оксфорд, пък и служи в Тайния съвет.

— Съжалявам — каза внезапно Корбет, — наистина съжалявам, Уилям.

— За какво?

— За Ъфорд, сигурно тъгуваш за него.

— Уредих да му отслужат литургии в Кралския параклис в Уестминстър и в Уиндзор — Болингбрук извърна поглед, облегна се на камината и се загледа в пода. — Преди цели десет години — каза той приглушено, — срещнах Уолтър в една странноприемница близо до Карфакс. И той като Ранулф мамеше на зарове. Трябваше да го спасявам.

Чансън спря да поправя стремето на пода. Най-много обичаше да слуша историите на писарите. Все се надяваше сър Хю да го изпрати на училище в параклиса на имението в Лейтън.

— Има ли семейство? — попита Корбет.

— Една млада жена в Лондон. Сам й отнесох новината, че Уолтър няма да се върне у дома.

Корбет отпи от бокала си. Понякога дълбоко съжаляваше, че си е избрал такава работа. Както Ъфорд, така и Болингбрук привлякоха вниманието му заради уменията си, езиковите си познания, особено по нормански френски и жаргона на провинциите. И двамата бяха служили във войните на краля с Шотландия, а такава биография ги превръщаше в идеални кандидати за Сорбоната.

— Неприятно ли ти е, че дьо Краон е така близо?

— Не — въздъхна Болингбрук. — Има писари в Съвета, чиито бащи са се били с моя в Уелс. То е като комара, сър Хю — ако загубиш, каква е ползата да проклинаш победителя? Един ден — той вдигна бокала си за тост — ще се върна на игралната маса и ще платя на дьо Краон със същата монета.

— Кажи ми още веднъж — Корбет седна върху големия сандък до леглото, — как този човек от Сорбоната ви даде сведенията.

— Казах ти — оставяше писмата в квартирата ни.

— Доверявахте ли се на този Крал на ключовете?

Болингбрук направи гримаса:

— Той беше уличен крадец — въпреки помпозната си титла си беше обикновен обирджия. Нямаше да се замеси, ако не му бяхме платили толкова добре. Накрая загина с магистър Тибо.

— И двамата с Ъфорд ли знаехте за ковчежето в укрепената стая?

Болингбрук кимна.

— А кой нае Краля на ключовете?

— Аз и Уолтър.

— А момичето? — попита Корбет — Онова с магистър Тибо?

— Не съм съвсем сигурен — Болингбрук се почеса по врата, — но ако трябва да предположа, бих казал, че я е наел нашият предател. Чакахме в галерията на горния етаж, докато Тибо… е… — той сви рамене — беше зает по специален начин с нея, после слязохме долу. Трябва да сме стояли там около час, преди старият глупак да се появи — той задъвка малко хляб. — Бяха ни заложили капан — заяви бавно той — и аз все още съм в него.

— Какво имаш предвид?

— Често се чудя защо капанът не щракна още в къщата на магистър Тибо, но сега със смъртта на Дестапл ми става ясно, че са очаквали ние да убием Тибо. Същото важи за бягството ми — той погледна остро Корбет. — Не разбираш ли, беше предопределено аз да избягам, разрешиха ми да се върна в Англия с ръкописа. Ако не бях го сторил, нямаше да има среща в Корф — Болингбрук щракна с пръсти. — Това е! Докато се приближавах до кея Мадлен, бях сигурен, че ме следят. Един просяк ми каза, че копоите на краля са в квартала. След известно време всички признаци, че ме преследват, изчезнаха. Измъкнах се без драскотина от Париж и заминах на север, но точно това са очаквали от мен. Аз съм само пешка в шахматната игра на дьо Краон — добави горчиво той. — Тъй че един Господ знае какви ги замисля това копеле. Единствената ми утеха е, че можем да направим нещо добро тук. Имам предвид — Болингбрук кимна към вратата — за бедните слугинчета.

Корбет стана от сандъка и заобиколи леглото:

— А какво мислиш за тези убийства, Уилям? Какво ти подсказва логиката?

— Първо — отвърна писарят, — жертвите са имали доверие на убиеца си, затова и той е успял да се приближи толкова близо. Второ, следователно е някой, който живее в замъка или близо до него. Трето, убиецът трябва да е опитен в стрелбата с арбалет и… — той се спря.

— И какво? — попита Корбет.

— И е някой — Болингбрук се престори, че се мръщи на Чансън, — който не го е страх. Решен е да убива без никаква друга цел, освен самото убийство. Виждал ли си как лисица напада кокошарник, Чансън? Може да има шейсет кокошки и тя ще вземе само една, но все пак ще избие всички птици.

— Което означава — заключи Корбет, — че убиецът убива не за печалба или плътска наслада, а от чиста омраза или за отмъщение.

Корбет се замисли колко мъже беше обесил за нападение и обезчестяване на жени. Всички бяха различни, престъпници, които изпитват тайно удоволствие от греха си, но убиецът в Корф…?

— Чансън! — щракна той с пръсти. — Бъди така добър и слез в двора на замъка. Ако видиш Ранулф, напомни му къде съм го изпратил, но иначе потърси една червенокоса девойка на име Мариса и й кажи, че кралският служител, който я разпитва за наметалото й, иска да се срещне с нея. След като свършиш това, попитай Мариса за онзи войник, който бил приятел на Алуша, а може би и на някое от другите убити момичета. Кажи й, че ще й бъде заплатено за услугата. О, и нали знаеш къде работят перачките? — Чансън кимна. — Потърси мистрес Фейнър и й кажи, че искам пак да говоря с нея.

Чансън обу ботушите си и излезе. Корбет застана пред Болингбрук, който държеше един от ръкописите.

— Как мислиш, Уилям? Дали преследваме измамна цел? Дали има решение на загадката Secretus Secretorum?

— Разгледах ръкописа със Сансон, сър Хю. Написан е на латински, но аз не разбрах и дума. Обаче това, което направи магистър Тибо — разгорещи се Болингбрук, — е много умно. Той оформя хипотезата, че Бейкън е създал тайнопис и като всички, които използват подобни неща, накрая се е уморил и е допуснал грешка. Тази фраза: „Ще ви дам много врати“ е ясен пример за това. Както знаеш, сър Хю, щом веднъж разчетеш един ред от тайнописа, става лесно да разплетеш останалото. Но оттам тръгва нашият проблем — в този случай не става така.

Корбет затвори очи и изпъшка.

— Предупредих краля за това — прошепна той. — Брат Роджър може да говори за чудесата си и „Тайната на тайните“, може да съдържа истината, но аз съм чел трудовете му — той отвори очи. — Той наистина е бил арогантен човек, изпълнен с презрение към другите учени. Ами ако е написал книгата с тайнопис, използван само веднъж и единствено от него? Ако това е така, ключът никога няма да бъде намерен и тайнописът ще си остане неразгадан.

Корбет отвори Opus Tertium, който четеше, но не можа да се съсредоточи. Взе псалтира, който му бе дала лейди Мейв и разлисти страниците. Миниатюрите винаги го запленяваха — употребата на цветовете и живите образи, Исус, разпнат на кръста. Той прочете молитвата на срещуположната страница и позволи на ума си да се зарее. Лейди Мейв му бе подарила псалтира за рождения му ден, миналия август. Той вдигна очи. Болингбрук беше заспал на стола. Корбет се изпъна на леглото. Не можеше да забрави трупа на момичето, проснат на ръчната количка, а и свещеникът, отец Матю, беше доста странен. Защо бе допуснал онези грешки в църквата? Корбет широко отвори очи, внезапно осъзнал нещо. Когато отец Матю докара трупа, помисли си той, отец Андрю, старият свещеник, бе този, който настояваше да се даде последно причастие.

Чу стъпки отвън и се изправи, а Чансън въведе червенокосата Мариса, последвана от млад войник с белези от шарка по лицето. Мариса изглеждаше премръзнала в тънката си рокля, а мъжът бе облечен в кожена дреха с петна от пот върху долната риза, подплатени панталони и твърде големи за него ботуши. Чансън представи непознатия:

— Това е Мартин.

Корбет се здрависа с мъжа и настани и двамата пред огъня. Мариса бе дружелюбна и доволна, че може да се стопли. Мартин, чийто акцент показваше, че е местен жител, гледаше спокойно и не се плашеше от Корбет. Попита безцеремонно защо е повикан.

— Търся Алуша! — възкликна той. — А и по изгрев застъпвам караул — първата утрешна смяна.

— Няма да те задържам.

Корбет им поднесе димящи чаши вино с подправки, увити в парцали и седна между тях. Болингбрук бе отишъл да плисне малко вода на лицето си от умивалника.

— Казваш се Мартин — започна Корбет — и си приятел на Алуша, изчезналото момиче. Знаеш ли къде е избягала, или защо?

— Избягала? — Мартин сви ядосано устни. — Алуша не е избягала. Беше ужасена от това, което видя вчера. Не би излязла от замъка, преди убиецът да бъде заловен и изпратен в ада.

— Е, къде е тогава? — Болингбрук се приближи, като бършеше лицето и ръцете си.

— Не знам. Излязла от дома на родителите си снощи, някъде между първата и втората вечерня и така и не се върнала.

— Трябваше ли да се срещнете снощи?

— Не.

Корбет разгледа откритото обветрено лице. Вече бе забелязал кожената превръзка на китката и мазолите по пръстите на мъжа.

— Стреляш ли с арбалет?

— Да, и много ме бива — дойде разгорещеният отговор, — мога да уцеля целта от десет ярда, не ми е нужно да се приближавам.

— Кротко, кротко — промърмори Корбет. — Разказа ли ти Алуша нещо за случилото се вчера?

— Не, почти не я видях. Тя си почиваше, защото бе много разстроена. Разменихме си само няколко думи, нищо повече.

— А познаваш ли останалите момичета, убитите? — попита Болингбрук от стола си. Войникът погледна бързо към Мариса, седнала до Корбет неподвижно като статуя.

— Познавах някои от тях — смотолеви той.

— Особено Филипа — Мариса забрави за срамежливостта си и се втренчи във войника. — Каза, че Филипа си падала по теб или само се хвалеше?

— Само се хвалех — отвърна поруменял Мартин. — Тя си беше странна.

— Филипа? — попита Корбет. — Дъщерята на мистрес Фейнър? — той погледна през рамо. — Чансън, къде е мистрес Фейнър?

— Каза, че ще дойде, когато е готова — отвърна Чансън.

— Добре тогава — Корбет се обърна. Мариса все още трепереше, затова той остави чашата си и се запъти към наметалата на закачалката. Свали едно и го обви около раменете й.

— Много си любезен — нагласи наметалото тя.

— Твое е — отвърна Корбет. Той взе две монети от кесията си и подаде по една на всеки. Мартин неохотно я прие. Мариса сграбчи своята, после се загърна още по-плътно с наметалото, кътайки монетата. Беше поласкана от вниманието на този кралски човек, който й разреши да седне тъй близо до огъня и да пие топло вино от калаен бокал. Загледан надолу, Корбет видя свирката на Чансън. Той я вдигна и разсеяно я прибра в кесията си.

— Казахте, че Филипа била странна?

— О, да — отвърна Мариса, — много надменна. Твърдеше, че един от разбойниците, загадъчен мъж, който наричаше Голиард, бил влюбен в нея и разправяше как щели да се срещнат в гъстата гора. Казваше, че бил без земи — обезнаследен рицар, който живеел в свой собствен замък в гората — Мариса прикри устата си с ръка и се разкикоти. — Викахме й, че си живее в някаква мечта.

— Бяхте ли близки с нея?

— Не. Някои от другите може и да са били.

— И кога изчезна тя?

Мариса затвори очи:

— В неделята, когато празнувахме прибирането на реколтата. Времето беше чудесно. Спомням си, че я видях в гробището след службата, после тя изчезна. Помислихме, че е отишла в гората да се срещне със своя Голиард.

— Ти взе ли участие в претърсването? — попита той войника.

— Да. От гората долу до морето. Нищо не открихме. А сега, сър — Мартин се изправи от стола, — наистина трябва да вървя.

— Преди да си тръгнеш — Корбет вдигна ръка, — кажи ми, моля, имахте ли си уговорено място за срещи?

— Уговорено какво…?

— Тайно местенце — обясни Болингбрук, — където мъжът може да се срещне с дамата на сърцето си.

— Ами има едни съборетини — отвърна войникът — до далечната стена отвъд централната кула. Един коридор води надолу към тъмниците и избите, там беше нашето място — той не обърна внимание на кикотенето на Мариса. — Ходих там, няма нищо.

Тъкмо щеше да си тръгва, когато на вратата се почука и мистрес Фейнър влезе забързано. Ръкавите на роклята й бяха навити до лактите, а ръцете и китките й бяха много зачервени. Тя напълно пренебрегна Мариса и Мартин и без да я канят, се тръшна на един стол пред огъня. Когато Болингбрук й подаде чаша топло вино от къта край огнището, тя бързо го грабна от ръцете му.

— Не мога да остана дълго. Тези двамата за дъщеря ми ли ги разпитвате? — тя отпи жадно от чашата. — Ако имате въпроси за Филипа, питайте мен.

— За последно е била видяна в онази неделя в гробищата след литургията.

— Да, така е. Каза ми, че отива да бере цветя.

— А не да се срещне с мъж, познат като Голиард.

Мистрес Фейнър хвърли злобен поглед към Мариса и все пак, по начина, по който движеше устни и примигваше, Корбет усети, че е на път да заплаче. Тя му подаде бокала си и стана. — Не се занимавайте с Голиард — промълви тя, — моята бедна Филипа бе самотна.

— Но тя е твърдяла, че се среща с него.

— Да, да, така е — мистрес Фейнър потърка ръце в роклята си. — Не мога да кажа нищо повече, сър, наистина не мога. Моята Филипа си отиде, както и останалите. Сега търсят бедната Алуша.

— Какво ще кажете за тайното място за срещи? — попита Корбет. — Този коридор, който води към старите тъмници?

— Това е любимото им място — усмихна се мистрес Фейнър. — Претърсихме го заради Филипа, както и заради Алуша, но там няма нищо. Там никога няма нищо — добави после тя.

— Трябва да отида там — заяви Корбет. — Може пък да срещна Ранулф! Мистрес Фейнър? — той хвана ръката й и побутна скритата монета. — Благодаря ви, че ни отделихте време.

След като и тримата излязоха, Корбет нахлузи ботушите си, смъкна от закачалката тежкото си наметало и го закопча под брадичката.

— Искам да пообиколя замъка, да разбера какво става — той кимна към Болингбрук и Чансън, после се спря. — Чансън, за Бога, върви и намери Ранулф. Кажи му, че искам да говоря с него, преди да се срещнем с французите, преди вечеря.

Корбет слезе по мразовитото стълбище и се озова в двора. Тук-там светлината на факлите смело прорязваше тъмнината. Хората притичваха от един заслон до друг, нетърпеливи да избягат от хапещия вятър. Корбет придърпа качулката на главата си и тръгна да обикаля кулата. От време на време спираше и се заглеждаше в масивната постройка, извисяваща се към небесата — страховит, солиден правоъгълник от камък. От тесните прозорци на различните етажи проблясваха факли и свещи. Той вървеше по протежение на кулата, мина покрай малкото селце, където работещите в замъка живееха в кирпичени колиби, построени до стените и кулите. Глъчката беше голяма, деца се щураха, крещяха и танцуваха около клади и мангали. Въздухът бе изпълнен с миризми на готвено и щавена кожа, със зловонието на конска тор и сладкия аромат на сено от плевните. От време на време някой се провикваше за поздрав и Корбет вдигаше ръка в отговор. Поспря се да поприказва с някои от войниците и ги попита къде е онзи коридор. Те посочиха навътре в тъмнината.

Корбет се озова от другата страна на кулата. Изкачи се по стръмния хълм, благодарение на който кулата се извисяваше над всичко наоколо, и премина през предполагаемите градини на замъка, скрити под снега. После слезе по някакви стълби, препъваше се и се подхлъзваше, пресичайки някаква пустош, покрита със сняг и прещип. Предположи, че тук е крепостния развъдник. Тук имаше само няколко сгради: нужници с празни прозорци и няколко импровизирани бараки. Наблизо стояха бойните машини, два катапулта и голяма каменохвъргачка. Корбет можеше да види часовите по бойниците високо горе, тук имаше само неколцина, застанали до стойките на факлите. Вятърът донесе до него песента, която един от войниците си пееше за разтуха. Най-накрая стигна до стената между укрепленията, пресече пустошта и откри рушащия се коридор, водещ към старите изби и тъмници, изсечени под стените на замъка.

Стълбите бяха неравни и още по-опасни заради заледения сняг. Корбет задържа дъха си, докато слизаше надолу, съжалявайки, че не си е взел факла. Беше твърде стръмно. Проклинайки, Корбет се хвана за стената и се запромъква надолу. Когато стигна дъното, видя, че коридорът продължаваше още малко. Ръката му почувства стената и той въздъхна с облекчение, когато пръстите му напипаха дебелата лоена свещ, оставена или от пазача на избата, или може би от любовниците, които идваха тук. Извади прахана и след много усилия успя да запали фитила. Като пазеше пламъка с ръка, той вдигна свещта. Стените на тесния коридор се простираха пред него, сенки играеха в светлината на свещта, ронливата земя се смесваше с изпопадала мазилка. Корбет закрачи напред, като изучаваше внимателно земята, но не откриваше нищо. Върна се до стълбите и се спря. Снегът се бе превърнал в кална киша и той можеше да отгатне, че тук са идвали хора, вероятно за да търсят Алуша. Той внимателно изкачи стълбите. Търсенето му бе напразно, и все пак… Това място беше много усамотено. Ако млада жена дойде тук сам-самичка, а убиецът я чака…

Корбет стигна до най-горното стъпало и като предпазваше свещта с ръка, тъкмо щеше да излезе от разрушеното каменно преддверие, когато стъпи накриво и се подхлъзна. В същия миг, когато стрелата от арбалет се разби в ронливата зидария над него.