Пол Дохърти
Смъртта на магьосника (2)

Пролог

Следователно, пред нас са прочутите области на Сверена Европа.

 

Роджър Бейкън, Opus Maius

Кралският дворец в Поаси:

Празникът на св. апостол Варава, юни 1303

Филип IV Френски, наричан Хубави, коленичи на молитвения стол в малкия кралски параклис до фонтана в двора на двореца Поаси. Филип обичаше тази малка църква с изящния под от бели, черни и червени ромбовидни плочи, тапицирания дъбов стол, разкошните гоблени с изображения на подвизите на неговия велик предшественик Луи IX от династията Капет — сега вече свети Луи, канонизиран от Вселенската църква. Филип коленичи пред статуята на славния си предшественик и се загледа в изваяното лице на светеца, като внимателно го изучаваше. Трябваше да говори със скулптора. Искаше лицето на Луи да изглежда точно като неговото. Това не беше богохулство, та не беше ли Филип негов пряк потомък? Не течеше ли и в неговите вени свещената кръв на Капетите?

Филип бе коленичил неподвижно. Въпреки горещото време бе облечен с поръбено с кожи синьо наметало с бродерии на златни лилии по раменете. Светлорусата му коса, разделена на път по средата, падаше зад ушите; мустаците и брадата, също руси, бяха грижливо оформени, а светлосините очи, чийто взор ужасяваше толкова много поданици на краля, трепваха от време на време, разсейвани от пламъка на безбройните големи и малки свещи наоколо. Статуята на свети Луи стоеше от лявата страна на църковния олтар в специално построен параклис, изграден по точните указания на Филип. Там Филип се оттегляше да благодари на Бог, когото считаше за равен, както и да говори на светия си предшественик, когото пък смяташе за свой специален пратеник в небесния съд.

Филип сключи ръце с изопнати нагоре пръсти. Имаше да благодари на свети Луи за толкова много неща и затова, оставяйки настрана обичайната си студенина, се наведе и целуна пиедестала на статуята. Филип таеше в сърцето си големи мечти, а благодарение на намесата на свети Луи тези мечти щяха да станат реалност. Той бе оженил синовете си за дъщерите на тримата велики херцози в кралството си, като така обезпечаваше твърдата власт на Капетите над области като Бургундия. Единственото препятствие бе прочутото с вината си херцогство Гаскония на югозапад, управлявано и притежавано от Едуард Английски. Филип си позволи да се усмихне, защото и това щеше да се промени. Филип бе заплашил Едуард с открита война, възползвайки се от неприятностите на английския крал с военните набези срещу шотландците. О, успехът бе тъй сладък! Миналия месец, чрез Парижкия договор, Едуард Английски бе принуден да признае феодалната си зависимост от Филип Френски по отношение на Гаскония. Също така, Едуард се закле тържествено, че принцът на Уелс ще се венчае за единствената дъщеря на Филип, принцеса Изабела, синеока и златокоса, истинска дъщеря на баща си.

Филип се загледа с възторг в изваяното лице на предшественика си.

— Един ден — промълви той — моят внук ще носи короната на Изповедника, дъщеря ми ще бъде кралица на Англия, а вторият й син ще бъде херцог на Гаскония.

Филип можеше да се поздрави. Бе довършил започнатото от този велик светец, щеше да даде на Франция естествените й граници — голямата планинска верига на юг и безбрежните морета на север и запад. Ниските земи^[1] щяха да купуват от него, а мощта на Франция щеше да се простира на изток до Рейн. Усмивката на Филип изчезна, когато зад гърба му се чу покашляне. Бавно се прекръсти и стана леко от молитвения стол. Извади копринените си ръкавици от колана и си ги сложи, докато гледаше втренчено Амори дьо Краон, пазителя на кралските тайни.

— Искал си да ме видиш, твое величество? — дьо Краон не хареса строгото изражение на лицето на господаря си.

— Амори, Амори… — лицето на Филип разцъфна в усмивка, той се приближи, сграбчи лицето на дьо Краон в ръцете си и силно го притисна — трябва да обсъдим нещо, Амори.

Той поведе червенокосия, най-потайния от съветниците си, към малка пейка в тясна ниша в средата на параклиса, където обикновено се срещаше с изповедника си, за да му прошепне греховете си и да потърси опрощение. В действителност Филип не вярваше, че му е нужно опрощение, все пак Бог беше владетел на царството небесно и би го разбрал. Въпреки всичко това бе идеално място за срещи и заговори, където не можеха да се промъкнат подслушвачи или шпиони.

— Е, Амори — Филип седна и придърпа дрехата си, махвайки на дьо Краон да се настани до него. — Прочетох доклада ти — той си играеше с червените пискюли на копринената ръкавица. — Ти настояваш — продължи шепнешком, — да се справя с два проблема.

— Първият, твое величество, е сър Хю Корбет.

— Той ли е проблемът, Амори, или по-скоро проблемът е резултат от омразата ти към него?

— Кралю — дьо Краон се поклони леко, — ти си проницателен както винаги. Аз мразя Корбет заради това, което представлява, което ръководи — онзи Таен съвет с неговия легион шпиони.

— Вярно е — кимна Филип.

— Другият е университетът — Сорбоната.

Дьо Краон стоеше с наведена глава, но от дългата въздишка на господаря си усети, че е улучил право в целта.

— Учените глави — просъска Филип, — тези издигнали се от калта човечета, които вярват, че волята ми няма силата на закон.

— Твое величество, има какво да направим по въпроса.

Филип се приведе напред като свещеник, който слуша каещ се грешник, и там, в Божия дом, френският крал и неговият Повелител на шпионите започнаха да плетат кървавата мрежа, с която да унижат още повече Едуард Английски.