Пол Дохърти
Смъртта на магьосника (15)

Тринадесета глава

Всеки образован човек може да извлече изгода, като слуша това момче, Йоан. Никой не е тъй начетен като него и в много отношения той е незаменим.

 

Роджър Бейкън, Opus Maius

Окървавените трупове бяха проснати върху плочите в двора, редица след редица като големи късове кърваво месо на месарски тезгях. Корбет вървеше след сър Едмънд, докато управителят оглеждаше всеки труп в тази тъмна и мразовита сутрин, а небето заплашваше с нов снеговалеж. Дори в смъртта пиратите изглеждаха свирепи и зловещи. Корбет беше чувал за набезите им в Тесните морета. Фламандската флотилия събираше всички отрепки, главорези и убийци от пристанищата на Фландрия, Ено, Франция и дори от Генуа, Венеция и още по на изток. Бяха облечени във всевъзможни пъстри и натруфени дрехи, и крадени доспехи, с дълги коси и лица, почти скрити зад гъстите бради и мустаци, само тук-там се виждаше някой гладко избръснат младок. Накитите вече бяха свалени от труповете и бяха струпани на камара върху една маса, изнесена от кулата, а секретарите на сър Едмънд им правеха опис. Въздухът бе напоен с миризмата на кръв и желязо, а гледката на труповете предизвикваше яростта и негодуванието на обитателите на замъка.

— Най-малко стотина са — прошепна Ранулф.

Смъртта присъстваше в най-различни варианти. По много от труповете все още стърчаха назъбени стрели с пера, други имаха ужасяващи рани по главите, лицата и гърдите, неколцина бяха намушкани в гърба, а едно обезглавено тяло стискаше главата си под мишница като в някаква зловеща шега.

— Имат ли коне? — попита Корбет.

— Не — отвърна сър Едмънд. — Само няколко нещастни магарета, които са успели да задигнат от някоя ферма.

След като приключи с проверката, управителят се покачи на една бъчва и се обърна към обитателите на замъка, за да ги похвали за смелостта им, като посочи вече завързаните и събрани на куп пленници и обеща, че кралското правосъдие ще бъде раздадено бързо и публично.

После сър Едмънд слезе от бъчвата и той, Корбет, и Ранулф, с Болингбрук в ролята на преводач, се запътиха към заседателната зала в централната кула. Тя беше пренаредена, осветена от многобройни свещи и затоплена от множество покрити мангали, наредени покрай стените и във всеки ъгъл. Голямата маса сега беше обърната с лице към вратата. Сър Едмънд седна на средния стол, под разпятието, Корбет отдясно и Ранулф отляво. Угриженият Болингбрук седна в единия край, а писарят от замъка — в другия. Пред сър Едмънд лежаха меч, малко разпятие и препис на молитвеника от параклиса. Корбет извади пълномощното си и го разви, като затисна четирите краища с тежести. В долния край на свитъка се виждаха неговият печат, както и тези на краля и канцлера.

Въведоха затворниците и ги смушкаха да застанат пред импровизирания кралски съд. Сър Едмънд обяви, че те са пирати, безправни нашественици, попадащи под ударите на военния закон. Докато говореше, Болингбрук бързо превеждаше. Сетне сър Едмънд изреди обвиненията срещу тях:

— Че те злонамерено и умишлено са нападнали Кралство Англия, владение на нашия благороден господар, причинявайки опустошение чрез огън и меч, плячкосвали са и са убили почтени и верни кралски поданици, нарушавайки реда и закона… — от време на време спираше, за да може Болингбрук да превежда. Накрая попита дали желаят да кажат нещо в своя защита.

— Merde! — извика груб глас.

Сър Едмънд попита отново дали сред тях има някой, който да се произнесе невинен по повдигнатите срещу тях обвинения. Един от пиратите отпред плю пред себе си. Неудобството на Корбет от това бързо правосъдие се стопи, докато изучаваше нашествениците. Изглеждаха точно каквито си бяха — насилници, убийци и мародери без страх от Бог или човек, хора, които не биха се смилили над жертвите си. Сети се за бедните въглищари и горкия Хорхаунд и бандата му, чиито тела изстиваха под снега. Загледан в тези покрити с белези жестоки лица, той се чудеше какви ли още злодеяния тежат на съвестта им. Дръпна сър Едмънд за ръкава и тихо зашепна в ухото му. Сър Едмънд кимна в съгласие.

— Има ли някой тук — заяви той, — който да се обяви за невинен по повдигнатите обвинения? Попитах преди, сега питам пак, за последен път!

Отговориха му с порой от обиди на най-малко половин дузина езици. Въпреки оковите, пиратите все още бяха опасни. Корбет забеляза как се бутат напред към масата и то толкова силно, че стражите на сър Едмънд трябваше да направят кордон пред тях с вдигнати щитове и извадени мечове.

— Чуйте! — извика сър Едмънд. — Упълномощен съм да предложа опрощение на всеки, който може да предостави доказателство за това кой ви е наел и защо сте дошли тук. — Мъртва тишина посрещна думите му. Един от пиратите се измъкна отпред, като почти изблъска настрана стража.

— Не знаем кой ни нае — отвърна той на гърлен английски. — Само нашият предводител може да ви каже това, а той сега или гори в ада, или изнасилва някоя от вашите жени. Искате да ни убиете, ами хайде де, почвайте!

— В такъв случай… — сър Едмънд се изправи, в едната си ръка държеше дръжката на меча, а в другата — разпятието, и произнесе смъртната присъда: — Всички вие сте обявени за виновни по ужасните обвинения, повдигнати срещу вас, бидейки извършители на многобройни страховити престъпления… и с дадената ми правосъдна власт, като управител на този кралски замък, ви осъждам на обесване. Присъдата да бъде изпълнена незабавно.

Думите му не се нуждаеха от превод и бяха посрещнати с обидни крясъци. Пиратите се втурнаха напред, но бяха отблъснати от стражата на сър Едмънд. Изтикаха ги във вътрешния двор и ги разделиха на групи по шестима. Корбет напусна залата, докато изтикваха първите затворници по стълбите към стената. Клуповете вече бяха приготвени; свободните им краища бяха вързани за назъбените бойници на замъка. Отец Андрю стоеше в подножието на стълбите и тихичко редеше молитви, а много от разбойниците го проклинаха, минавайки край него. Щом стигнаха до стената, им нахлузиха примките около шиите и безцеремонно ги изритаха през ръба. Обитателите на замъка се бяха отдръпнали и стояха на замръзналите поля отвън да наблюдават как хвърлят пиратите един след друг от крепостните стени и как те танцуват и се гърчат на края на въжетата.

— Видях достатъчно — прошепна Корбет. — Сър Едмънд, искам отново да помоля да се погрижиш никой да не напуска замъка.

— Къде отиваш? — попита управителят.

Корбет се засмя:

— Трябва да поговоря със свещеник.

Корбет изпита облекчение, когато остави замъка зад гърба си. Групата за екзекуции обикаляше крепостните стени и когато той погледна назад, можа да види висящите черни фигурки — някои неподвижни, други ритащи в предсмъртен гърч. Извърна се и прошепна молитва, потупа коня по шията, после придърпа края на плаща си, за да прикрие носа и устата си от щипещия мразовит вятър. Беше отпуснал поводите на коня, за да му позволи сам да избира пътя си по заледената пътека. Зад него, приведен на коня, яздеше Ранулф, потънал в мълчание. Корбет знаеше причината за това. Преди много години той беше спасил Ранулф от обесване и гледката на подобни екзекуции винаги му навяваше мъчителни спомени.

Снегът се беше превърнал в лед и от двете страни на пътеката Корбет съзираше следи от скорошното нападение — петна от кръв, строшена сопа, катарама или къс от дреха. Спря, когато Ранулф приближи коня си до туфа прещип — там лежеше още един труп. Беше пират, уродливо проснат в смъртта си — с едната си ръка сякаш посягаше да сграбчи дългата стрела, забита надълбоко в гърба му. Навлязоха между дърветата. И тук имаше следи от кървавото преследване: един труп, незабелязан от хората на сър Едмънд, лежеше полускрит в снега, видяха и още много кървави петна.

Когато стигнаха до странноприемницата, дворът беше празен. Корбет слезе от коня, нареди на Ранулф да чака и влезе в кръчмата. Посрещна го главният коняр, който му каза, че сър Едмънд е оставил хана временно на неговите грижи:

— Все още търсим тези, които избягаха оттук — тъжните му очи се взираха в Корбет. — Млади момчета и прислужнички, потърсили убежище в мразовитата гора. Ходихме там и видяхме ужасни неща. Трупове с гърла, прерязани от ухо до ухо, странстващи търговци и пътници, все бедни чада Божии, които само са искали да се постоплят.

— Кастилците ли са били? — попита Корбет.

— Сър, ние ги мислехме за такива, за каквито се представяха. Излизаха от време на време, аз все си мислех, че ходят до замъка. После дойдоха другите — съвсем безшумно, по залез-слънце, страховити мъже бяха, сър. Наблюдаваха внимателно пътя. Насилваха по ужасен начин някои от прислужничките.

— Е, сега или са мъртви — отвърна Корбет, — или скоро ще се изправят пред кралското правосъдие.

Той нареди на коняря да следи да не би оцелелите пирати да се крият сред дърветата.

— Така ли ще свърши всичко? — попита Ранулф, когато Корбет възседна отново коня си. — С телата, увиснали от стената? Кой, сър Хю, ще отговаря за зловещите убийства в замъка? Твоят добър приятел Луи…

Корбет вдигна ръка:

— Уморих се, Ранулф, от тайни книги и скрити шифри, от коварството на дьо Краон и желанието му да пролее кръвта ми. Имаме още работа за вършене — той се усмихна. — Трябва да се видим със свещеника. Винаги помни — Бог забавя, но не забравя.

Пътеката към църквата, както и самият църковен двор свидетелстваха за скорошната битка. Някои от кръстовете и надгробните плочи бяха съборени, купчина кървави парцали бяха струпани до стената на гробището. Отец Матю стоеше на стъпалата пред църквата и ръсеше вода на всички страни.

— Освещавам наново мястото — обясни той, докато Корбет и Ранулф слизаха от конете. — Е — той вдигна съда за светена вода и ръсилото, — това е най-малкото, което мога да направя — той поръси малко вода по посока на Корбет. — Сър Едмънд ми каза за мистрес Фейнър. Добре си се справил, писарю, макар да се откри още един дявол сред нашите — отец Матю въздъхна. — Господ да се смили над горката жена.

Корбет се вгледа в този състрадателен свещеник със загрубяло селско лице, сега небръснато, със зачервени очи, и осъзна колко проницателен човек има пред себе си. Само някой случаен поглед, някое движение на устните доказваха старата поговорка, че тихите води са най-дълбоки. Корбет стъпи на най-долното стъпало към входа на църквата.

— Дойдох да ти благодаря, отче — внезапно той се засмя. — И да те поздравя за бързото възстановяване. Когато последния път дойдох тук, ти ни предупреди, нали? Беше усетил миризмата на готвено, както и аз. И кой беден свещеник ще захвърли здрава медна купа на боклука до страничната врата?

— Надявах се да я видиш — отец Матю наведе глава. — Бог ми е свидетел, сър Хю, нямах избор. Бяха във всяка стая на къщата и държаха заложниците в църквата, бяха свирепи като дяволски изчадия. Мислех, че никога няма да срещна въплъщението на дявола! Адът трябва да е празен, защото всичките му демони са дошли в Корф.

— Как избягахте?

— Дълга история — отец Матю се усмихна. Корбет забеляза колко чисти и равни са зъбите му и че парцаливите черни ръкавици не могат да скрият изящните му дълги пръсти. — Пиратите си тръгваха, нетърпеливи да вършат нови злини. Аз просто избягах в църквата и залостих вратата. Благодаря на Бога, че успях, защото, ако не го бях сторил, съм сигурен, че щяха да прережат както моето гърло, така гърлата на останалите хора, които бяха довели.

— А къде са те сега? — попита Ранулф.

— О, разотидоха се по къщите си. Дадох им каквото можах — отец Матю понечи да се обърне.

— Йоане?

Отец Матю се завъртя и ако не държеше толкова здраво съда за светената вода, щеше да я изтърве. Той зяпна срещу Корбет.

— Аз, аз не…

— Ти не си свещеник — каза тихо Корбет. — Ти си учен, който се преструва на свещеник. Истинското ти име е Йоан. Преди много години, в един друг свят, ти си бил ученик, близък приятел и личен вестоносец на францисканския монах Роджър Бейкън, учен от Оксфорд и Париж.

— Аз, аз не знам… — Отец Матю бе така пребледнял, че Корбет се втурна по стълбите и го подхвана за рамото.

— Мисля, че е най-добре да влезеш в църквата, където си се крил толкова време.

Свещеникът не се възпротиви и Корбет го поведе в тъмния неф, в който все още си личаха следите от пребиваването на пиратите. Столчета и пейки бяха преобърнати, до кръщелния купел имаше купчина тор. Подът беше зацапан, два очукани съда лежаха точно под еркерния прозорец и улавяха слабата светлина, проникваща през него.

Ранулф дръпна назад качулката си и разсеяно се прекръсти. Изявлението на Корбет го свари неподготвен. Беше му трудно да приеме, че един прочут оксфордски учен ще се крие в такава бедняшка църква. Да, старият господар Кисела физиономия си имаше своите тайни, па ако ще кралят да не разрешава на дясната си ръка да знае какво прави лявата. Корбет беше още по-потаен. Свещеникът не беше на себе си, трепереше толкова силно, че Ранулф трябваше да изтръгне светената вода от ръцете му и да го накара да седне на малкия стол с висока облегалка под прозореца. Корбет приседна на ниско столче срещу него.

— Искаш ли малко вино, отче? Ще те наричам „отче“, макар да не си свещеник. О, знам, че се опитваш да бъдеш, но държиш кръста по неправилен начин. От време на време забравяш задълженията си, както например не се сети да дадеш последно причастие на онова бедно девойче, намерено отвън на пътеката.

— Нямам представа за какво говориш.

— О, всичко разбираш — продължи с равен глас Корбет — Можем да отидем отсреща до къщата, където рано или късно ще открия скривалището ти. Чудя се какво ли ще съдържа? Астролабия, записки по висша математика, компас, небесна карта, морски карти, вероятно една-две книги и съд с онзи възпламенителен прах, който кралят използва да обстрелва с оръдия крепостните стени? — той замълча. — Че защо иначе един беден енорийски свещеник ще има такава скъпа медна купа и ще я използва толкова много, че да се напласти с черен прах? И все пак ти знаеш всичко, което има да се знае за ignis mirabilis^[1] на брат Роджър, нали? Чел си формулата, знаеш как се смесва — Корбет се засмя. — Не си извършил никакво престъпление, отец Матю, освен едно, предполагам. Ще представиш писма от някой епископ, които удостоверяват, че си свещеник, но пък аз съм кралски писар и мога да открия дори и най-добрите фалшификати. Не ти е било особено трудно, нали, да купиш най-хубав пергамент, перо, бучка восък и да подправиш печата? Че колко хора могат да прочетат такъв документ? Пък и кой го е грижа наистина? Все пак — той направи жест с ръка, — „Сейнт Питър ин дъ Ууд“ до замъка Корф не е най-богатият църковен имот. Какъв е десятъкът и годишният му приход, отче? Оскъдно подаяние, нали?

— Жив ще ме изгорят! — отец Матю надигна глава — Знаеш това, сър Хю. Ще оплячкосат къщата ми и ще вземат златото и среброто, което скрих. Ще изгорят книгите ми, както постъпиха с книгите на брат Роджър. И за какво? Защото съм учен? Защото искам да изучавам непознатото? Какво зло съм сторил? Истина е — кимна той, без да забелязва стичащите се по бузите му сълзи, — нямам силата да превърна хляба и виното в тялото и кръвта Христова. Нямам власт да освобождавам хората от греховете им, но ако има Бог, то той трябва да е състрадателен. Той ще разбере.

Корбет слушаше как бившият учен се изповядва. Бил роден недалеч от Илчестър, отрано останал сирак и отпътувал за Оксфорд, където брат Роджър го приел сърдечно. Обясни как монахът му дал най-доброто образование по тривиума и квадривиума, по математика, логика, астрономия и Светото писание, и го научил на различни чужди езици.

— Той беше моят Сократ — усмихна се отец Матю. — И аз стоях в нозете му, и поглъщах мъдростта му. Но — въздъхна той, — брат Роджър бе въвлечен в сблъсък със собствените си братя в лицето на отеца — ръководител на ордена, великия учен Бонавентура^[2]. Изгуби протекцията на папата и прекара години наред в затвора. След освобождаването му се върна в Оксфорд съсипан. Когато почина, добрите братя забодоха ръкописите му на стената и ги оставиха да изгният — той сви рамене. — Или поне така гласят слуховете, по онова време вече бях избягал. Брат Роджър ми каза да се укрия и да не се разкривам нито пред неговия орден, нито пред университетските власти на Оксфорд. Върнах се обратно в Илчестър, никой не ме позна. Чух, че тази енория няма свещеник — той се насили да се усмихне. — Е, останалото го знаеш. Прав си, сър Хю, никой не го бе грижа. Писарят на епископа беше толкова неук, че дори не можеше да преведе латинския в писмото, което бях подправил. Но какво можех да направя? Исках да продължа с изследванията си — гласът му затрепери.

— А тайните? — попита Корбет.

— А, знаех си, че ще ме питате за това. Чух за срещата в Корф. Чудех се дали да избягам, но това щеше да изглежда подозрително. Кой ще обърне внимание на един неук енорийски свещеник?

— Дали кралят е знаел? — попита Корбет. — Затова ли е избрал Корф?

— Възможно е — съгласи се отец Матю. — Може би е решил, че една такава среща ще провокира интереса на укриващите се последователи на брат Роджър. Истината е, сър Хю, че има само един последовател и той стои пред теб. Когато те срещнах — въздъхна той, — се смутих много. Ти имаш набито око и си много проницателен — той се спря. — Не искам да оплячкосат къщата ми, не искам да изгорят книгите ми, не искам да ме завлекат пред някой духовен съд или местно съдилище. Сър Хю, нищо лошо не съм сторил, никому вреда не съм нанесъл.

— Не възнамерявам да те обвинявам, отец Матю, но ти зададох въпрос. Разкажи ми за тайните!

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш. Ще кажеш, че лъжа. Тайните на брат Роджър са описани в ръкописите му. Говори за неща и за хора, които е срещнал във Франция, за тайнствени документи, за чудати машини отвъд нашите разбирания.

— Ами Secretus Secretorum?

— А, това ли? — отец Матю затвори очи и си пое дълбоко дъх. — Брат Роджър беше много предпазлив — започна той. — Много хора го мислеха за магьосник.

— А така ли беше?

Свещеникът отвори очи:

— И да, и не, сър Хю. Брат Роджър беше член на таен кръг от учени. В писанието си „За чудодейната сила на изкуството и природата“ той обявява магията за мошеничество.

— Тогава от какво се е страхувал?

— Смяташе, че неща, които са всъщност породени от човешкия ум, от новооткрита мъдрост, могат да бъдат взети за магия. Брат Роджър често говореше за великия учен Пиер дьо Маренкур, с когото е работил в Париж. Пиер му показал големи тайни — например как можеш да създадеш стъкло, през което и най-далечните обекти да изглеждат съвсем близки и обратното. Сър Хю, как да обясниш такова нещо на необразован епископ или инквизитор? Брат Роджър започна да се плаши. Дълбоко негодуваше заради начина, по който го затвориха и му запушиха устата, затова написа Secretus Secretorum, своя наръчник на тайните. Той е смесица от източниците на неговото познание и предсказания за бъдещето, както и упътвания как могат да се извършат определени експерименти. Написа го с тайнопис — и няма нужда да ме питаш, сър Хю, превод няма. На смъртното си ложе брат Роджър ми прошепна, че ключът за книгата е собственият му ум и че когато умре, ключът ще изчезне. И така, сър Хю, можете да ме завлечете в Лондон, да ме изтезавате и заплашвате, но няма да чуете нищо по-различно от мен. Secretus Secretorum — отец Матю повиши глас и той отекна из мрачната църква — е съкровищницата от тайни на брат Роджър. Той е също и неговото отмъщение спрямо онези, които го отхвърлиха. Можеше да сподели толкова много неща, но никой не иска да умре завързан на стълб, с буйни пламъци около себе си.

Корбет се размести на стола си. Беше разпитвал много хора, някои от които изпечени лъжци, и в такива случаи той забравяше за логиката и разума и се доверяваше на собствените си чувства. Сега инстинктивно почувства, че отец Матю казва истината.

— Значи тази книга никога няма да бъде преведена?

— Никога! — отвърна отец Матю. — И колкото повече копия се правят, толкова повече неща се прибавят, следователно толкова по-заплетена ще става.

— А богатството на брат Роджър? — попита Ранулф — Той разказва как е похарчил две хиляди лири. Да не е открил философския камък? Да не би да е разкрил тайните на алхимията?

Отец Матю отметна назад глава и се разсмя:

— Имаше скрито богатство — отвърна той и седна, като се подсмиваше.

— Скрито богатство ли? — настоя Ранулф.

Свещеникът направи жест с ръка:

— Върни се обратно в замъка Корф, червенокоси писарю, и погледни през бойниците. Хора живеят на това място още отпреди римско време. Било е кралска резиденция, седалище на властта. Кажи ми какво правят хората в опасни времена? Как защитават богатствата си?

— Заравят ги.

— Това научи брат Роджър от Пиер дьо Маренкур. Как да открива скрити богатства. Говорете с местните хора, сър Хю, хората от Дорсет и Съмърсет. Те ще ви кажат как само с една проста пръчка могат да отгатнат къде има подпочвена вода или потоци. Според брат Роджър Пиер дьо Маренкур открил подобен начин да се намират и скрити съкровища. Не се съмнявай в думите ми, сър Хю, но дори и без такъв начин, кажи ми колко често се намират съкровища из Лондон — злато, сребро, монети от незнайни времена? Това беше източникът на богатството на брат Роджър. Той не беше алчен за пари, виждаше ги само като средство към целта.

— Ти познаваш ли този метод? — попита Ранулф.

Отец Матю поклати глава:

— Подозирам, че е една от тайните, заключени в Secretus Secretorum, която за мен — той разпери ръце — както и за вас, е непробиваема стена.

— И все пак ти си бил любимият ученик на брат Роджър, той те описва като голям учен.

— Но освен това той ме обичаше много, като свой брат. Казваше, че времената не са узрели за такова познание и че ако ми разкрие най-тайните си мисли, това само ще ме постави в смъртна опасност — отец Матю се отпусна на стола и сплете пръсти. — Какво друго да ти кажа?

Корбет се огледа в мрачния неф. Лека мъгла се прокрадваше под вратата и през пролуките на капаците и така вътрешността на църквата заприличваше на зала, обитавана от духове. Олтарът в другия край беше гол и мрачен, а над него висеше просто разпятие.

— Щастлив ли си тук? — попита той.

— Да, сър Хю, щастлив съм. Аз съм родом от тези места. Мисля, че върша нещо полезно. Наистина се грижа за тези хора — той сви устни. — Имам малко заделени парици, имам и книгите си. Идеално място е за учен, който иска да остане скрит и да напредва с изследванията си.

— Ще ти кажа какво ще направя — Корбет стана и избута стола назад. — През пролетта ще те поканя в Лондон и ще те представя на лондонския епископ. Той ми е приятел и ще бъде много щастлив да те ръкоположи за свещеник и да напише необходимите писма в своята канцелария. А относно твоето приятелство с брат Роджър — Корбет закопча наметалото си, — защо не го броим като още една тайна, скрита сред множеството други?

— Имам ли думата ти? — попита отец Матю. Облекчението беше изписано на лицето му.

— Имаш думата ми, отче.

— Тогава ще ти кажа нещо — свещеникът се изправи. — Ти имаш хубав глас, писарю, но и добро сърце. Когато бях в замъка, много се разтревожих. Срещнах един човек, за когото помислих, че може да ме разпознае.

— Един от французите ли? Дьо Краон?

— Не, онзи, който се перчи като весело врабче. Мосю Пиер Сансон. Но, слава Богу, минаха много години, откакто той говори за последно с мен. Преди около дванадесет години — продължи свещеникът, — Пиер Сансон беше член на френската делегация, дошла в Оксфорд. Бяха отседнали в кралския дворец в Уудсток. Може би си спомняш случая? Женитбата на кралската дъщеря Маргарет с херцога на Брабант? Разбира се, учени пристигат тук постоянно. Сансон твърдеше, че дълбоко се интересува от трудовете на брат Роджър и дойде да го пита за тайните му. Господарят ми беше стар и немощен. Никога не е имал особено благ нрав — добави той бързо — и се отнесе много грубо със Сансон. Когато французинът го попита за тайните му, брат Роджър отвърна, че ги е скрил в някакъв документ и е направил копия от него, и че ако светът разкрие тези тайни, тогава нека се възползва от тях, но не му се вярва това да стане — отец Матю бързо се прекръсти. — Това, което искам да кажа, сър Хю, е че французите са знаели от самото начало, че Secretus Secretorum никога няма да може да бъде разчетена.

Корбет протегна ръка и свещеникът топло я стисна.

— Ще се видим напролет, отче. Ще изпратя ескорт да те придружи.

Корбет и Ранулф се сбогуваха и се върнаха бързо в Корф. Опитаха се да не гледат към редиците трупове, скупчени като мухи, увиснали от бойниците, а препуснаха бързо по моста и влязоха във вътрешния двор, където слугите на сър Едмънд все още разчистваха следите от нападението. Корбет беше погълнат от мислите си, вече твърдо решил как да постъпи. Когато сър Едмънд дойде да ги поздрави, Корбет го поразпита за дьо Краон и разбра, че французинът се цупи в покоите си. Той отведе управителя на място, където дори и Ранулф не можеше да ги чуе, и настойчиво му зашепна нещо. Сър Едмънд се опита да се възпротиви, но Корбет настоя и управителят се съгласи. Ранулф нямаше търпение да открие лейди Констанс, но молбата замря на устните му, щом видя навъсеното лице на Корбет.

— Ранулф, трябваш ми — Корбет пусна кривата си усмивка. — Господ реши да не забавя повече.

Отидоха до покоите, Корбет приготви стаята, като придърпа столове и табуретки пред огъня, който Чансън палеше. Конярят беше проспал по-голямата част от битката и сега трябваше да търпи постоянните заяждания на Ранулф, затова беше повече от доволен да се измъкне до кухните и да донесе ейл, хляб, сирене и резени пушена шунка. Болингбрук се присъедини към тях и Корбет го настани на едно от ниските столчета пред огъня.

— Щеше ми се да дойда с вас, сър Хю — Болингбрук седна и взе малкия поднос, в който Чансън беше сложил храната. — Тук е като замъка на прокълнатите, кажи-речи цялата крепостна стена е окичена с обесени мъже — той захапа парче сирене.

— Скоро ще заминем. — Корбет седна на стола и накваси устните си с ейл. — А какво ще правиш ти после, Уилям?

— О, ще се върна в Лондон. Може да поискам малко отпуск от делата на Съвета. Ще ми намериш ли друг пост, сър Хю?

— Нищо няма да ти намирам! — отвърна Корбет.

Болингбрук изтърва сиренето.

— Сър Хю?

— Молиш ли се за душата му, Уилям? За душата на твоя добър приятел и верен спътник? На твоя боен другар Уолтър Ъфорд?

Ранулф замръзна, дори Чансън, седнал почти направо в огнището, забрави за яденето.

— Ти си предател, Уилям — продължи Корбет, — и аз ще ти докажа защо. Нека първо се върнем към къщата на магистър Тибо в Париж. Добре си спомняш Краля на ключовете, който можел да отвори всяка врата, сандък или ковчеже, нали?

— Сър Хю, нямам представа за какво говориш.

— Разбира се, че имаш, нали си бил там. Краля на ключовете бил ранен, ръката и китката му били пронизани от топки с шипове, кръвта му изтичала, така че накрая се наложило Ъфорд да пререже гърлото му. Спомняш ли си какво е носел Краля на ключовете? Торбичка със странни инструменти, шперцове, хитри приспособления за отваряне на ключалки и разбиване на закопчалки. Какво стана с тях?

Лицето на Болингбрук пребеля, гръдният му кош започна бързо да се повдига и спада, а в очите му се изписа паника.

— Останаха там.

Той понечи да стане. Седналият до него Ранулф сложи ръка на рамото му и го принуди да седне отново.

— Ти си ги взел — продължи Корбет. — Прибрал си ги. Че кой ще забележи? Краля на ключовете е бил мъртъв, Ъфорд — обзет от ужас. Използвал си тези ключове два пъти — първия, когато уби Кротоа и втория, когато уби Вервен.

— Аз бях с вас, когато Вервен умря.

— Разбира се, че беше — съгласи се Корбет. — Но си дал ключовете на дьо Краон, така че той или оръженосецът му да се промъкнат по стълбите на кулата. Както се казва в Евангелието на Йоана: „В началото бе Словото“ — Корбет отпи от ейла — „И Словото беше у Бога“. Оттам тръгва всичко, Болингбрук, от стремежа към познание, който дьо Краон и зловещият му господар са използвали, за да вкарат нашия крал в клопката. Филип Френски се надува като пуяк: щракнал е капана около Едуард Английски с Парижкия договор, Уелският принц ще се венчае за Изабела, единствената дъщеря на Филип. Но има лъжица катран в меда: аз и моите шпиони във Франция и другаде. Филип иска да ни премахне от пътя си. Знае за тайните писания на брат Роджър, но знае също така, че те никога няма да бъдат разгадани, независимо от твърденията на магистър Тибо. Филип Френски внимателно следи Едуард Английски, както е правил през последните двадесет години. Английската хазна е празна, Едуард воюва в Шотландия и трябва да отбранява херцогство Гаскония. По-рано тази година тлъстичкият дребосък Сансон подлъгва Едуард да изучава ръкописите на брат Роджър чрез тайно писмо, адресирано лично до краля. Може и да не е бил Сансон, а самият Филип, за да изостри апетита му. Както и да е, Едуард обича мистериите и се заинтригува особено, когато научава, че и Филип Френски изучава същите ръкописи. Съперничеството между Едуард и Филип е легендарно.

— Нищо не знам за това — изхленчи Болингбрук.

— Тъй ли, Уилям? Аз пък мисля, че може да си помогнал на Сансон. Кой знае? Може сам ти да си изпращал съобщения чрез Ъфорд. И тъй, Едуард Английски се гордее, че е учен. Той чете трудовете на брат Роджър и се натъква — или по-скоро му позволяват да се натъкне на голяма тайна: дръзкото твърдение на монаха, че е похарчил две хиляди лири, сериозно състояние, за своите проучвания. Нашият крал започва да се чуди откъде и как може един беден монах от обикновено потекло да има такова богатство? Сигурно има някаква голяма тайна. И така започва търсенето.

Корбет отпи от ейла си и преди Болингбрук да може да го спре, се наведе напред и измъкна камата от ножницата на колана на писаря.

— О, и между другото, Уилям — той потупа Болингбрук по рамото, — в момента хората на управителя проверяват нещата ти. Търсят инструментите на Краля на ключовете и съм сигурен, че ще ги намерят. И така — Корбет прочисти гърлото си — нека се върнем към вашето величество, към краля, комуто и двамата сме се клели във вярност. Той се опитва да скрие препратката на брат Роджър за съкровището, похарчено в стремежа му за знание. Кралят също се тревожи дали неговото копие на Secretus Secretorum е точно. Може би мосю Сансон го е навел на тези мисли? Както и да е, Едуард Английски иска да открадне френското копие, затова ми заповядва да се свържа с нашите писари в Париж да търсят под дърво и камък, докато го намерят. Разбира се, това, което не знаем е, че Уолтър Ъфорд е бил подмамен и хванат в капан, и тук се намесваш ти, Уилям. Ти си учен в Сорбоната, вече си под подозрение като шпионин от Тайния съвет на Англия. Дьо Краон или Сансон се свързват с теб. Заплашиха ли те с ужасите на Монфокон или ти предложиха злато, сребро и добра служба във Франция?

Болингбрук го гледаше безучастно.

— Е, ти по-добре от мен знаеш историята — продължи Корбет. — И така, стигаме до нощта на пиршеството на магистър Тибо. Били сте поканени на целия този маскарад. Магистър Тибо се забавлява с млада куртизанка на име Люсиен. Ти ли я нае? Или беше дьо Краон? Или и двамата? Както и да е, тя има строго нареждане да заглавичква стария глупак и да го убеди да я заведе до съкровищницата си долу, за да види ценния ръкопис, върху който той работи по поръчка на френския крал.

— Но това е невъзможно — заекна Болингбрук. — Магистър Тибо слезе долу случайно. Той не знаеше кога ще бъдем там.

— Това е лъжа — сряза го Корбет. — Предполагам, че когато сте слезли в онази изба, сте минали покрай мосю Сансон и ти си му дал знак. После той се е втурнал по стълбите да се увери, че Люсиен ще спази нейната част от уговорката. Съгласен съм, че сигурно е трябвало известно време, докато дъртият козел се вдигне от леглото, но най-сетне магистър Тибо е слязъл в избата. Умрял е още щом е отворил вратата. Ъфорд му прерязва гърлото, както и гърлото на Люсиен. Уолтър винаги е бил безмилостен. Малко по-късно Краля на ключовете е ранен и после убит, а ти скришом прибираш ключовете му. Най-накрая двамата с Уолтър успявате да избягате — двама добри шпиони, които са осъществили поставената им задача.

— Защо не ни арестуваха на място? — прекъсна го Болингбрук.

— Доста глупав въпрос — отвърна Корбет. — Нали са имали нужда от теб, Уилям, искали са да избягаш — той се спря и протри ръце. — Ти и Уолтър сте направили, каквото би направил всеки шпионин — разделили сте се, но не и преди да се увериш, че именно ти ще вземеш Secretus Secretorum.

— Заровете! — проговори Ранулф. — Имал си фалшиви зарове — и аз така решавам всичко. Сече ти пипето като на мен, Болингбрук, подсигурил си се, че ще спечелиш.

— И все пак, това е било само началото на бедата — продължи Корбет. — Дьо Краон е скроил заговор с много заплетени нишки. Първата част е включвала отстраняването на известни размирници от парижкия университет, учени, които се противопоставят на нечуваните претенции на неговия господар — това е единственото, което обединява Тибо, Дестапл, Кротоа и Вервен. Сансон също е бил един от тях, но това, което колегите му не знаели, било, че е и човек на дьо Краон, верен докрай. По-късно Филип Френски предлага тази среща. Иска замък на южния бряг, на някое самотно място, съгласно следващата част от коварния си план. Едуард Английски захапва стръвта и избира Корф — една непревземаема крепост, не много далеч от рожденото място на брат Роджър. Вероятно срещата щеше да събуди любопитството и интереса на местните жители, особено ако някои от учениците на брат Роджър се крият наблизо. Обаче тази част от плана на Едуард — Корбет смигна бързо на Ранулф, — не даде плод. Общувал ли си с дьо Краон — попита той остро — след нападението на фламандските пирати?

— Не знам какво…

— Чудя се дали ще те предаде. Ако му предложа тайно, безопасно и незабавно завръщане във Франция, може и да те пожертва. Е, Уилям — Корбет се наведе напред и докосна челото на писаря, — ти май се потиш. Да не ти е горещо?

— Сър Хю, ти ме обвиняваш в държавна измяна и убийство!

— Да, да, така е. Ръцете ти са омърсени с кръвта на стар приятел. О, ти игра ролята си толкова добре, Уилям! Дори заяви, че дьо Краон може би е довел тези учени в Англия, за да ги убие. Говореше истината и се правеше на схватлив и лоялен служител на английската корона, който храни подозрение към дьо Краон от самото начало. Да, да — примигна Корбет, — знаел си истината, защото си бил част от тези убийства.

— Аз спях, когато Дестапл умря.

— Разбира се, че спеше. Ти вече си го бил убил. Френските магистри не бяха глупци. Дестапл повече от всички други подозираше дьо Краон. Но защо да не се довери на един английски писар? Ти стоеше срещу него на банкета в нощта на пристигането им. Знаел си, че той има болно сърце и при всички тия допълвания на чашите и внасянето на подносите с храна, е било толкова лесно да му сипеш някакво прахче в бокала с вино. Какво му сипа, Уилям? Билка напръстник, да ускори биенето на сърцето? Дестапл можеше да умре на масата или докато се връща в стаята си. Кой би могъл да бъде обвинен? Той не беше здрав човек, току-що бе пристигнал след изтощително пътуване, имал е и сърдечни пристъпи.

— Ранулф — поде умолително Болингбрук, — делихме една стая…

— Делихме и приятел — дойде отговорът. — Имахме един и същи господар и сме дали една и съща клетва.

— Луи Кротоа е бил следващият — Корбет потупа Болингбрук по ръката и така го накара да се обърне. — Луи беше много по-предпазлив и благоразумен, но разбира се, той не е знаел, че дьо Краон има свой човек в моята свита. Също като Дестапл той се е пазел от дьо Краон, но не и от моите писари. Късно онзи следобед, в деня, когато умря, Луи чул почукване на външната врата. Слязъл, отворил прозорчето и зърнал Уилям Болингбрук, доверен колега на неговия приятел сър Хю Корбет — гласът на Корбет продължаваше да се лее все така равно. — Останалото е било толкова просто. Поканил те е вътре. Ти си силен, Уилям, а Луи — доста немощен, счупил си врата му и си хвърлил трупа му по стълбите. После си отпорил тока на здравия ботуш — мога да докажа, че е срязан — и си нагласил наметалото му така че да изглежда като че ли Луи се е спънал и паднал. При всички случаи смърт при нещастен случай, а това впечатление се засилва и от факта, че си сложил и двата ключа в кесията му. Заключил си външната врата с един от шперцовете, взети от Краля на ключовете — Корбет замълча за миг, като че ли заслушан в звуците на замъка. — Направи множество грешки, Уилям. Но най-вече, точно след като Луи беше убит, ти изказа възможността това да не е убийство, като изтъкна, че и двата ключа са били намерени в кесията му.

— Някой ми каза за това.

— Дьо Краон ли беше? Ти не присъстваше, когато намерихме трупа. Аз запазих сведението изключително и само за себе си. Тогава е дошъл редът на Вервен. Какво се каниш да кажеш, Уилям? Че беше тук с мен и Ранулф, когато той падна и се преби? Разбира се, че беше! Вервен е обичал да се разхожда по крепостната стена. Било му е нещо като навик. И ето как е станало — като е използвал един от инструментите на Краля на ключовете, Бого от Байо, оръженосецът на дьо Краон, е имал пълна свобода на действие. Вратата от страната на кулата е скрита от поглед. За Бого трябва да е било лесно да се промъкне по стълбите с арбалет и притъпена стрела. Отворил е малкото прозорче в заключената врата, водеща към стената, и това му е осигурило идеална видимост. Арбалетът е бил добре смазан, стрелата — поставена на място, предпазителите — спуснати. Стрелата блъсва Вервен, той се препъва, пада и загива. Убиецът се промъква надолу по стълбите, бързо заключва вратата към кулата. Никому няма да му хрумне да търси притъпена стрела, а и всички наранявания по тялото на Вервен могат да са в резултат от падането.

— Ти го накара да я търси — отбеляза Ранулф.

— А, да, накарах го. Но ако я беше открил, нямаше да я предаде. Ти си отговорен за множество убийства, Уилям. Магистър Тибо, добрият ти приятел Ъфорд — мой колега и доверен служител на короната. Ръцете ти са опетнени с кръвта на тримата французи и особено на моя близък приятел Луи Кротоа. И накрая — Корбет се приведе рязко напред и удари Болингбрук през лицето, — ти се опита да ме убиеш! В началото си помислих, че е убиецът на младите жени, но когато залових мистрес Фейнър, прецених че макар тя да може да пусне стрела от близко разстояние, не би могла да стреля в тъмното с такава точност и бързина. В нощта, когато ме нападнаха, само трима човека знаеха къде отивам: аз, Чансън и ти. Не, недей! — Болингбрук беше отворил уста да протестира. — Недей лъга повече, Уилям, не казвай, че сигурно са ме проследили. Мистрес Фейнър никога не би успяла да направи това. Дьо Краон? — Корбет тръсна глава. — Това не е в стила на французина, той не би искал да го хванат да напада кралски писар на английска земя.

— Но защо? — застанал зад Корбет, Чансън слушаше обвиненията срещу писаря, към когото се беше привързал и на когото дори се възхищаваше.

— Защо ли, Чансън? Е, сега стигаме до същинската част. Не става дума за писанията на брат Роджър, а за нещо много по-сериозно. Secretus Secretorum е написана с тайнопис. Дьо Краон знае, че апетитът на нашия крал е възбуден. Предлага се тази среща — Корбет посочи около себе си, — за да изостри съвсем интереса на нашия крал, а французите настояват тя да се състои в някой замък по южния бряг, далеч от всякакви градове. Корф може и да е непревземаем, но няма построен замък, който да не може да бъде превзет чрез коварство и предателство. Наемат се фламандските пирати, плащат им доста злато и сребро, предлагат им даже възможност за свободно плячкосване навсякъде. Те се появяват в Тесните морета и започват да нападат бреговата ивица западно от тук. Дьо Краон изпраща агенти в Англия: онези кастилци, които се преструваха на търговци на вълна. Те отсядат в Горския хан, други пък се преправят на странстващи търговци, калайджии и други пътници. Не съм съвсем сигурен дали са ги пратили направо в Англия или те са акостирали с пиратите, може даже да са били от самите фламандци. Филип и дьо Краон са изкусни в коварството. Зима е, пътищата опустяват, Корф е заобиколен от гора и така, играта започва. Дьо Краон се прави на света вода ненапита, но онзи огън в подстъпите към гората в нощта на нападението над мен беше сигнал, че всичко е готово. Случайният пожар, който по-късно се разгоря в замъка, е бил отговорът на дьо Краон, че нападението ще протече според плана. Дьо Краон, разбира се, изпраща съобщение до агентите си в странноприемницата, в което им съобщава времето и мястото. Организира също и банкета предната вечер, като се надява да хване гарнизона на Корф неподготвен.

— Ами ако ти не беше заловил мистрес Фейнър? — попита Ранулф.

— Да — съгласи се Корбет, — въпреки злодеянията й, от това все пак излезе нещо добро.

— Но защо? — повтори Чансън.

— О, по много причини. Първо, убеден съм, че дьо Краон и свитата му щяха да избягат, без да падне и косъм от главите им, но какво щеше да стане с нас? Пазителят на тайния печат, смъртният враг на дьо Краон? Кошмарът на неговия господар? Щях да бъда убит заедно с Ранулф-ат-Нюгейт, главен писар на Зеления печат, и Чансън, писар от конюшните. Вероятно сър Едмънд и семейството му щяха да бъдат отвлечени срещу откуп — Корбет щракна с пръсти. — Да, това е, същата съдба щеше да сполети дьо Краон, въпреки че за него щяха да се полагат грижи и по-късно щеше да бъде освободен под някакъв измислен претекст.

Ранулф наблюдаваше внимателно Болингбрук. Беше посещавал кралския съд в Уестминстър и беше виждал как осъждат мъже, заедно с областния съд или чрез наказателен процес. Осъдените винаги се държаха като пияни, неспособни да разберат какво се случва. Същото ставаше сега и с Болингбрук. Той дори не беше докоснал лицето си, след като Корбет го зашлеви, а седеше наполовина обърнат на стола си с леко отворени устни, и само случайното примигване или трепването на мускул показваше, че е буден и слуша.

— Не ставаше дума само за онези убийства, нали? — продължи Корбет. — Но също и за моето унищожение, както и това на Ранулф. В сутринта на нападението аз заключих стаята си. Ти си я отворил. Надявал си се, че пиратите ще превземат Солт Тауър и ще разбият този голям сандък зад мен…

На вратата се почука.

— Влез!

Сър Едмънд пристъпи през прага и подаде на Чансън, който беше отишъл да отвори, малка кожена торба.

— Намерих я, сър Хю, но не в стаята му, а в една пролука нагоре по стълбите. Ключове и всевъзможни инструменти за отваряне на ключалки — сър Едмънд заговори строго. — Сър Хю, какво става тук? Аз самият изпробвах едно от тези приспособления, действа като обикновен ключ.

— Би ли изчакал отвън, сър Едмънд? Извинявам се, ще те осведомя, когато му дойде времето — управителят започна да протестира. — Моля те, сър Едмънд — управителят въздъхна, вдигна рамене и излезе, затръшвайки вратата зад себе си.

— Нападателите търсеха ковчежето на Съвета, нали? — попита Ранулф.

— Да, така е. Можеш ли да си представиш, Ранулф, каква голяма победа би било това за тях? Смъртта на Пазителя на тайния печат и отгоре на всичко шифрите му, онези, които използваме за връзка с шпионите си в чужбина, различните кодове, разнообразието от символи, схемите и ключовете — всичко това да падне в лапите на дьо Краон. Какво изключително постижение! Тайните дела на английския Съвет ще бъдат провалени за месеци, че и за години напред. Дьо Краон ще получи достъп до всеки агент и шпионин от Марсилия до земите отвъд Рейн. Той е знаел, че ще ги взема с мен, но не на среща във Франция, а някъде в Англия. Разбира се, Болингбрук е потвърдил това, особено пък щом съм тръгнал на среща, свързана с тайни шифри и кодове. Може и да са разбрали нещичко от разговора ми със Сансон, но това е нищо в сравнение с възможността да оплячкосат стаята ми и да отнемат собствените ни тайни книги и ръкописи. Филип наистина би станал господар на положението. Едуард Английски, вече обвързан с Парижкия договор, ще оголи всичките си тайни. Филип и дьо Краон ще се правят на невинни, публично ще страдат за случилото се, но тайно ще ликуват заради великия си триумф. Нито за миг не е ставало въпрос за тайните на брат Роджър — заключи Корбет, — а всичко е било само продължение на старата игра за надмощие в Европа. Но защо точно ти, Уилям?

Устните на Болингбрук се раздвижиха.

— Искаш да отречеш ли? — попита Корбет. — Мога да отида и да се видя с дьо Краон, да му кажа какво знам. Мога да се обзаложа, че ще се превърне в Юда и ще те предаде и за по-малко от трийсет сребърника. Или пък мога да те завържа и да те изпратя под стража в Уестминстър. Ще се изправиш пред кралския съд, обвиненията ще бъдат в държавна измяна и убийство. Доказателствата срещу теб се трупат, Уилям. Ще те затворят в Тауър и оттам ще те извлекат окован до Смитфийлд, където ще те обесят. Точно преди да се задушиш, ще ти прережат въжето и ще те изкормят. Щом умреш, ще ти отрежат главата, ще разчленят тялото и ще набучат късовете на колове на лондонския мост.

— Злато — ръката на Болингбрук докосна следата от удара по лицето му. — Злато и сребро — той протегна пръсти към огъня. — Миналото лято, точно след празника на Йоан Кръстител, Сансон пожела да ме види в покоите си. Дьо Краон беше там. Казаха, че имат доказателства, че съм шпионин. Че могат да ме арестуват и обесят на Монфокон. Обещаха да ми пощадят живота и да ми осигурят охолен живот с почести във Франция. Бях уморен, сър Хю, беше ми втръснало от развалена храна, тавански стаи, пълни с плъхове, омръзнало ми беше и да се преструвам на беден учен. Беше толкова просто и лесно да се направи. Бях хванат в капан — той примигна, за да пропъди сълзите. — Стана само за миг — Болингбрук като че ли говореше на себе си. — А щом веднъж си в капана… Е, същото е, както когато бях малък и тичах надолу по хълма. Щом започнеш да се спускаш, спиране няма. Помислих си, че какво пък толкова значение има дали ще служиш на този, или на онзи крал?

— Ще предадеш ли дьо Краон? — попита Корбет.

Болингбрук се изсмя:

— Че какво доказателство имам? Не можеш да се хванеш за нищо, сър Хю. Ще трябва да признаеш, че Ъфорд е бил твой шпионин, а дьо Краон само ще слуша и ще се смее. Единственото доказателство, което имаш, са уликите против мен. Не е достатъчно да го обесите — той сви рамене. — Но със сигурност е достатъчно, за да обесите мен. Не искам да стигам до Смитфийлд.

— Признаваш ли? — попита Ранулф.

— В тази стая аз признавам. Във ваше присъствие се предавам пред истината. Ръцете ми са покрити с невинна кръв и от всички смърти, най-горчиво съжалявам за тази на Уолтър. Дьо Краон бе обещал, че ще го вземат в плен и може би ще го разменят за някой техен в Англия — той бутна назад стола си. — Но каква полза от всичко това? Ти си овластен да раздаваш правосъдие, сър Хю — Болингбрук го молеше с очи. — Нека бъде бърза смърт, а може би ще позволиш и на отец Андрю да ме изповяда? Хайде да приключваме още сега.

Корбет направи жест към Ранулф:

— Изведи го навън, уведоми сър Едмънд какво сме научили и нека Болингбрук признае вината си. Да бъде заведен под стража в параклиса. Нека отец Андрю изслуша изповедта му и докато му дава опрощение, помолете сър Едмънд да извика палача. Нека бъде бързо, със секира. Уилям, не желая повече да те виждам.

Ранулф сграбчи Болингбрук за рамото и го вдигна на крака. Писарят не се съпротивляваше, той дори сам разкопча оръжейния си колан и го хвърли на земята. После свали пръстена си на Съвета и го остави да падне в краката на Корбет. Чансън понечи да придружи Ранулф, но Корбет го спря.

— Не, не — прошепна той, когато другите излязоха. — Ти пази на вратата, Чансън.

Корбет извади молитвената си броеница и започна да прехвърля зърната между пръстите си. Опита да се съсредоточи върху думите на молитвата и да остави ума си да се рее; желаеше времето да лети, колкото се може по-бързо. Чу отвън викове, крясъци и тропот на тичащи крака, а сетне камбаната на параклиса заби протяжно и скръбно.

— Чансън! — Корбет извика коняря. — Върви и кажи на мосю дьо Краон — заговори той през рамо, — че Уилям Болингбрук, писар от Тайния съвет, е бил екзекутиран за измяна и убийство. Кажи му, че един ден нашият благороден крал ще обясни на Светия отец в най-големи подробности какво се е случило тук. И още нещо, Чансън, непременно кажи на дьо Краон, че това не е краят. За мен това е само още едно начало.