Пол Дохърти
Смъртта на магьосника (6)

Четвърта глава

Свободната воля се запазва при всякакви случаи.

 

Роджър Бейкън, Opus Maius

Камбаната на параклиса в замъка биеше за погребение, докато Корбет, придружен от Ранулф и Чансън, премина през зейналата порта, по подвижния мост и изчезна във вихрушката, която вече бе започнала да покрива със сняг тревата и шубраците около замъка. Ранулф беше разбудил грубо Чансън, развика му се да си обува ботушите и да слезе при конюшните възможно най-скоро. На Чансън, разбира се, му отне цяла вечност да се разсъни. Ранулф трябваше да му обуе ботушите, като не обръщаше внимание дали левият ботуш е на десния крак, или не, после го завлече за врата по стълбите, избута го през двора, без да обръща внимание на плачливите вайкания на Чансън и недоумяващите погледи, които им хвърляха срещнатите обитатели на замъка. Корбет ги чакаше в конюшните със закопчано наметало, а главата и лицето му бяха скрити под голямата качулка.

— Знаех си, че трябва да почакам — промърмори той.

Ранулф промърмори нещо неприлично под носа си и помогна на Чансън да оседлае конете. Сега вече бяха в откритите околности и Ранулф усети как страхът започва да пълзи из тялото му. Той смушка коня и се изравни с Корбет:

— Сър Хю, защо излязохме вън от замъка?

— Вече ти казах — гласът на Корбет звучеше глухо под качулката. — Скоро ще се превърнем в затворници. Искам да знам къде се намираме.

Страхът на Ранулф се смени със смразяващо неприятно чувство.

— От какво се страхуваш, сър Хю?

— Загрижен съм — Корбет дръпна поводите, цъкна с език и поклати глава. — Защо фламандските пирати се навъртат тук по средата на зимата? Вярно е, че има лесна плячка, но…

За известно време яздиха мълчаливо, после Корбет обърна коня си и се загледа обратно към черния силует на замъка.

— Оттук — той протегна лявата си ръка — има около шест мили на североизток до сравнително големия град Уеръм. Френските посланици вероятно са отседнали там снощи. Навсякъде около нас, като полумесец, се простират гъсти гори, на юг от Корф, на около седем-осем мили, е морето. На изток се намира устието на реката, а на запад има една по-малка река, което превръща тази част от графството в остров. Наричат го остров Пърбек — Корбет избърса снежинките от лицето си. — Останалото ще трябва да разберем сами.

Влязоха между дърветата, завиха надясно, като следваха пътеката и минаха покрай сгушено под снега селце. Колибите изглеждаха необитаеми, само самотният плач на дете, кучешкият лай и извиващият се нагоре черен пушек издаваха признаци на живот. Продължиха напред. Щом зърна кулата на църквата „Сейнт Питър“, Корбет осъзна, че всъщност се движат по същата пътека, по която е минала и Ребека тази сутрин. При църковната порта слязоха, завързаха конете и тръгнаха по пътеката през гробището към страничния вход на църквата. Вратата беше отворена и те влязоха в студената мъглявина на нефа — мрачно място, чийто настлан с плочи под бе осветен от слаба светлина, проникваща през високите тесни прозорци. Но все пак това бе свято място, прастар параклис с тумбести колони, ниски трансепти и белосани стени. В основата на всяка колона бяха поставени кошници с билки. Всеки следващ свещеник беше поръчвал на странстващи художници да изрисуват стените с дълбокомислени, пъстри картини — те бяха умело изработени — червеното, кафявото и зеленото придаваха силна мощ на сцените от прибирането на реколтата и образите на Христос и Божията майка.

Олтарът беше малък, ограден с прост парапет, вместо с висока преграда. Отвъд него, вляво имаше ниша с резбована дървена статуя на Дева Мария с младенеца, а вдясно се намираше параклисът, където отслужваха литургии за дарителите на църквата, където на пиедестал стоеше статуя на свети Петър — в едната си ръка държеше ключовете от царството небесно, а в другата — мрежа. Помещението на олтара беше скромно, от двете му страни имаше ниши за подноса за волни пожертвувания и за светата утвар. Самият олтар беше издигнат срещу стената. Към него водеха стръмни стъпала. Отдясно висеше сребърната дарохранителница в торбичка, а до нея, под червено стъклено капаче мъждукаше свещ. Корбет коленичи и се прекръсти. Беше заинтригуван. Повечето църкви ухаеха на тамян и восък, но тази беше различна. Подушваше остра парлива миризма, която не можеше да определи. Корбет мина през малката църковна ризница — гола варосана стая, пълна със сандъци и скринове. Там под черното разпятие се намираше мястото, където се оставяха одеждите за литургиите. Завъртя ключа на страничната врата, дръпна резето и надникна. Тази част от църковната земя принадлежеше на свещеника. В далечния край имаше проста двуетажна къща от сиви тухли, със стъпала пред главния вход и зарешетени прозорци от двете страни. Къщата изглеждаше стара, но тези от плочите на покрива, които все още не бяха покрити със сняг, блестяха в черно. Корбет прецени по дървените огради и купчинките пръст, че отец Матю е запален градинар. Зърна статуя на светец и се зачуди дали не е на някой от многобройните свети мъже и жени, които църквата беше обявила за покровители на градините и билковите насаждения.

— Какво търсиш, сър Хю? — попита Ранулф.

Корбет се върна през ризницата и застана до парапета пред олтара.

— Мисля си за убитите млади жени. Единственото, което ги свързва, освен възрастта и пола им, е че всички са се срещали тук. Чудя си дали смъртта им…

Думите на Корбет увиснаха във въздуха. Той отиде до страничната порта, увери се, че вратата е затворена и се запъти към главния вход, като поспря да се възхити на купела и на образа на свети Христофор, прегърнал младенеца, изографисан на близката колона. Отвори вратата и излезе в снежната вихрушка. Чу се звук, подобен на шум от птичи криле и една стрела се удари в камъните над него. Корбет отстъпи бързо назад и тресна вратата зад гърба си. Застанали нащрек, Ранулф извади меча, а Чансън — камата си. Конярят беше напълно буден, но още примигваше и си мърмореше нещо.

— Знаят, че нямаме лъкове. Които и да са, нямат намерение да ни нападнат! Тази стрела служеше като предупреждение.

— Кралски служителю — чу се глас през затворената врата, — кралски служителю, нямаме лоши намерения.

Корбет вдигна резето, но бе избутан от Ранулф, който отвори вратата и излезе, преди Корбет да успее да го спре. Двамата с Чансън стъпиха на най-горното стъпало. Някаква фигура се раздвижи иззад очукан надгробен камък. Беше с качулка и снегът беше покрил главата и раменете й. Корбет зърна износени панталони, макар че ботушите бяха сносни, а арбалетът, който държеше, беше в отлично състояние. Появиха се и други мъже, най-малко половин дузина.

— Кралски служителю! — закачулената фигура се приближи и сведе арбалета. Ранулф с изваден меч се втурна надолу по стълбите. — Не приближавай! — извика грубо мъжът и вдигна глава. Раздърпана маска покриваше лицето му. — Кралски служителю, каквото и да си чул в замъка, ние не сме отговорни за смъртта на девойките, нито за онова, което може би ще видиш в гората.

— Каквото може да видя ли? — извика Корбет, като слезе при Ранулф.

— Ужасът, който виси в гората — отговори мъжът. — Ние сме бедни хора, прости чеда на майката земя, убиваме само за да ядем, помни това — фигурата вдигна ръка и разбойниците се обърнаха и побягнаха, изкатериха се по стената на гробището и изчезнаха в дърветата зад нея.

Известно време тримата другари се взираха в снега, после се метнаха на конете и потеглиха обратно към замъка. Мрачната сивота на деня нарастваше, докато светлината намаляваше. Снежната буря утихваше, след като бе превърнала околността в тиха бяла пустош, в която се открояваха черни дървета и храсти. Над тях се рееха самотни птици, а прещипът и шубраците се скършваха и падаха на земята под тежестта на снега. Те стигнаха до пътеката, простираща се през откритото пространство до главната порта на замъка, където по бойниците ярко горяха факли и мангали.

— Прилича на адските тъмници — промърмори Ранулф, но все пак бързаше да стигне до портата и да избяга от сковаващата пустота на полетата.

Поеха по подвижния мост. Корбет дръпна юздите. Наведе се към Ранулф и Чансън и им нареди да не споменават пред никого за стълкновението в гробището. Чансън отведе конете, Ранулф отиде до склада за провизии, защото твърдеше, че още е гладен, а Корбет се върна в стаята си. Един прислужник чакаше отвън. Корбет отключи вратата и мъжът започна да пали светилниците. Използва духало, за да разгори мангала и подсили набързо слабия огън в камината, като постави нови пънове над купчинка въглища, наръсени с билки, които пръскаха из спалнята летни ухания.

— Господарю — мъжът се потеше, докато раздухваше пламъците с духалото, — скоро ще ти е уютно като на прасе в кочина.

Корбет се ухили на сравнението. Помогна на прислужника, докато получиха задоволителен резултат, даде му една монета и заключи вратата след него. Изрита ботушите си и тъкмо щеше да се настани пред огъня, когато чу далечно пеене. Отиде до прозореца, махна капака и внимателно се заслуша. Беше грегорианско църковно песнопение, което се носеше от параклиса на замъка. Напълно забравил умората, той бързо нахлузи отново ботушите, напусна стаята и изтича по стълбите. Срещна Ранулф пред кулата, сграбчи верния си другар за рамото, и двамата забързаха, хлъзгайки се, през ледения мрак към църквата. Ранулф се опита да протестира, но знаеше, че е напразно. Както бе отбелязал пред Чансън: „Единственото нещо, което господарят Кисела физиономия наистина обича, е сгоден случай да попее.“

Параклисът „Сейнт Джон“ беше дълга, варосана, подобна на хамбар постройка. Но стените бяха изографисани, а подиумът в дъното беше настлан с прекрасен камък. Олтарът, направен с мрамор от Пърбек, сякаш искреше на светлините на свещите, поставени от двете му страни. Отец Матю, подпомогнат от отец Андрю, организираше войниците в хор, за да упражняват песнопенията за Коледа.

— Я гледай ти, Сър Хю! — повика ги с жест отец Матю. — Сигурно си чул песнопенията?

— Да бе, ангелския хор — промърмори Ранулф. — Разбира се, че ги чу.

Корбет веднага се заплени от пеенето и за известно време само стоя и слуша как хорът, под ръководството на отец Матю, пее Puer Natus est Nobis — „И роди се дете за нас“. Хорът бе съставен от млади момчета и възрастни мъже, но истинското пеене се дължеше на уелските стрелци, на чиито гласове Корбет особено се възхищавате. Той стоеше и си тактуваше с крак, движейки леко пръсти, все едно можеше да улови самата същност на химна. Ранулф отсъди, че хорът, и особено стрелците, пееше много хубаво. В имението си в Лейтън сър Хю имаше свой собствен хор, съставен от прислужници и обитатели на имението, и щом химнът свърши, Корбет се впусна в пламенна дискусия с двамата свещеници относно това, което наричаха „подреждане на гласовете“. Сър Едмънд и офицерите му наминаха и отбелязаха очаровани как сериозният Пазител на тайния печат спори въодушевено кой къде трябва да застане и дали гласовете трябва да се редуват, или да пеят заедно. Сърцето на Ранулф пропусна един удар, когато лейди Констанс заедно с придружителките си също влезе в малкия параклис, сега препълнен с хора и облян в светлини, тъй като отец Матю запали още свещи и факли.

Най-накрая свещениците бяха придумани и хорът отново се събра, за да изпее под ръководството на Корбет Introit, началната песен от сутрешната служба на коледния ден: Dominus dixit ad me, hodie genu tei — „Господ ми каза: в този ден аз те създадох“. Най-напред трябваше да накарат хора да научи текста. Корбет преведе от латински — дълго упражнение, но както и в Лейтън, ритмиката на музиката им помагаше да го запомнят. След доста суетене те застанаха в три редици, за да уловят вариращите тонове, като поставиха Ранулф в средната редица — беше му доста неудобно, тъй като лейди Констанс го наблюдаваше внимателно. След като приключиха, всички решиха, че са се справили блестящо, и се върнаха към по-обичайните неща — някои от най-прочутите коледни песнопения. Поглеждайки бързо през рамо, Ранулф зърна Корбет, който пееше от все сърце, притворил очи. Накрая сър Едмънд и насъбралите се богомолци бурно ги аплодираха. Корбет се забърка в поредната разгорещена дискусия, а Ранулф се приближи до лейди Констанс. Тя пък от своя страна, като че ли предусетила намеренията му, тръгна право срещу него. Застана пред него, както би го сторила лейди Мейв — привела глава със строго изражение и прекрасните й очи искряха от стаен смях.

— Мастър Ранулф — прошепна тя, — какво се опитваш да направиш? Искаш да си играеш игрички с мен? Ако искаш да говориш, тогава говори! Или пък желаеш нещо друго? Да ме отведеш настрани и да ми шепнеш сладките слова, като трубадур? — очите й се разшириха. — Или ще дойдеш под прозореца ми нощес с ребека и флейта и ще попееш как кожата ми блести като нежен сатен, а очите ми… е… — тя махна с ръка. Ранулф се изчерви и тихичко благодари на Бога, че Чансън не е наблизо.

— Милейди — запелтечи той, като зърна, че Корбет отива към вратата. — Милейди, неотложни задачи ме очакват — с пламнало лице той се спусна след господаря си.

— Ранулф! — той се обърна. — Искаше ми се да дойдеш — прошепна лейди Констанс. — Искаше ми се да го сториш.

Ранулф не издържа и излетя в мразовитата нощ, като тихо си нашепваше благодарствена молитва.

Корбет все още бе въодушевен от пеенето:

— Виждаш ли, Ранулф, когато сложиш повече хора в средната редица, където гласовете не са толкова плътни, както в предната и задната редица…

Той продължаваше лекцията си, докато прекосяваше заснежения двор, факлите съскаха и разпръскваха искри като миниатюрни капки светлина, които угасваха по заледената настилка. В двора беше шумно — бутаха каруци и колички, завързваха коне в конюшнята, хората от замъка трескаво се подготвяха за приближаващия леден мрак. Ранулф набързо се сбогува и Корбет, все още преизпълнен от хоровата музика, се завърна в стаята си, където затвори вратата, напълни отново бокала си с вино и се изтегна пред огъня. Осъзна, че дьо Краон ще пристигне съвсем скоро. Помисли за хора в Лейтън: може би трябваше да го раздели на две и да го оформи в редици? Мислите го отнесоха в отрупаната със сняг църква и закачулените маскирани фигури в гробището. Какво ли имаше предвид водачът им, когато каза: „ужасът, висящ в гората“…?

 

 

Ранулф разтърси господаря си:

— Французите пристигнаха, трябва да се приготвим.

Корбет се размърда. Ранулф вече се бе преоблякъл в яркозелена дреха, поръбена със сребро. Под нея беше сложил бяла ленена риза и тъмнокафяви тесни панталони. Лицето му бе гладко избръснато, косата — пригладена, сложил си бе пръстени и около кръста бе препасал тесен кожен колан с ножница за кама.

— Лейди Констанс ще забележи колко си прекрасен — подразни го Корбет, но Ранулф вече се бе запътил към вратата. Нямаше никакво желание да обсъжда този въпрос.

Влязоха прислужници, едва крепящи ведрата с вряла вода за миене. След като се оттеглиха, Корбет се разсъблече, изми и изкъпа, надяна чиста ленена дреха, бельо и батистена риза. Като си тананикаше църковния химн от втората неделя на коледните пости, той извади от пътническия си сандък одежда в червено, синьо и златно — цветовете на кралското семейство. Сложи си черни панталони и обу меки кожени ботуши, после нахлузи на врата си сребърния филигранен отличителен знак на кралската канцелария и постави пръстена с кралския печат на Тайния съвет на средния пръст на лявата си ръка. Ранулф и Чансън влязоха в стаята, докато той се решеше.

— Направих каквото можах — Ранулф посочи към Чансън, пременен в нова вълнена дреха. Косата му изглеждаше дори по-остра от обикновено. Закачките продължиха и когато Болингбрук влезе и съобщи за пристигането на дьо Краон.

— Обиколих замъка — Болингбрук седна върху сандъка в края на леглото. — Същински зайчарник — с повече дупки и тунели от който и да било лондонски квартал — той погледна към Корбет. — Говори се за обещанието, което сте дали…

— Знам, знам — призна Корбет. — Не трябваше да давам това обещание — той спря, защото чу камбаната на замъка да бие — сигнал, че пиршеството скоро ще започне.

Корбет поведе останалите в режещия студ. Влязоха в Залата с ангелите. Сега дългата стая бе ярко обагрена в светлина и цветове. Бяха поставили свежа зеленина, огнищата бяха пълни догоре с цепеници и пламъците се издигаха нависоко. Грееха мангали и кадилниците с тамян от църквата също пръскаха силен аромат. Музикантите в галерията настройваха флейтите и арфите. Голямата маса на подиума беше покрита с бяла дамаска и блестеше от наредените кани, бокали и гарафи.

Дьо Краон и свитата му стояха пред огнището и отпиваха от купи с топло вино. С неискрена усмивка на лице, но решен да спази етикета и протокола, Корбет се приближи към тях. Той прегърна французина с червеникава коса и мрачно лице, за когото бе сигурен, че иска да го убие, и двамата си размениха osculum pacis — целувката на мира: той целуна устните, които го бяха проклинали, и стисна ръцете, които искаха да се окъпят в кръвта му. Дьо Краон също съблюдаваше официалностите. Той се отдръпна, разпери ръце и поздрави Корбет на нормански френски, като му предаде благопожеланията на своя милостив господар. Съперникът на Корбет също бе облечен в цветовете на френския кралски дом — одежда в синьо и бяло, украсена със сребърни лилии. И така те стояха, разменяха любезности, всеки вдигаше наздравици за господаря на другия, дьо Краон с видимо самодоволна усмивка и без да прави опит да прикрие омразата в очите си. Започнаха да представят и останалите. Ранулф кимна съвсем леко към чернокосия оръженосец на дьо Краон, Бого от Байо. Корбет невъзмутимо представи Болингбрук, а дьо Краон хвана ръката на писаря и я стисна здраво:

— Учил си в Париж, сър?

— Ами да, така е, милорд — Болингбрук нарочно отговори на английски. — Но трябваше да прекратя обучението си по известни причини.

— Ако някога дойдеш отново — усмивката на дьо Краон се стопи и той отдръпна ръката си, — трябва да излезем да се повеселим заедно. Знам една отлична гостилница близо до кея Мадлен — коварен като змия, спотаена в тревата, той веднага се обърна към Корбет. — Сър Едмънд тъкмо ми разказваше за пеенето ви. Аз също съм пял в кралския параклис на Сен Дени — дьо Краон сложи ръка на гърдите си и се поклони. — Господарят ми ме поздрави за хубавия глас, а дъщеря ми Жана най-много обича да пеем заедно прекрасната песен Companhon, farai un vers desconvenent^[1]. Знаеш ли я, сър Хю? Композирана е от Уилям, херцог на Аквитания, когато Гаскония е била част от владенията на Франция.

Корбет не успя да се сдържи и се разхили на изключителната арогантност в забележката на дьо Краон. Дьо Краон реши да се направи на изненадан:

— Подиграваш ли ми се, сър? — подразни го Корбет.

— Бих ли се осмелил, сър Хю? Не вярваш ли, че имам хубав глас и също толкова хубава дъщеря? Когато дойдеш следващия път в Париж, трябва да погостуваш в дома ми — дьо Краон се усмихна по-широко. — Доста далеч е от кея Мадлен, уверявам те.

Корбет скри собствената си изненада. Той винаги бе считал дьо Краон за изкусен и потаен злодей, без семейство или странични интереси. От подхилването на Ранулф съдеше, че може би той и френският му противник имат повече общи неща, отколкото би си признал.

— А твоите спътници? — попита Корбет.

Дьо Краон започна да представя четиримата професори: Етиен Дестапл — висок, изпит преподавател по теология, и Жан Вервен — дългурест и слаб, с печалното лице на човек, който мисли твърде много, а говори твърде малко. И той като Дестапл имаше суха кожа и сух глас — човек с уморени очи, който все се въртеше, шепнеше нещо на Дестапл и се озърташе наоколо с презрение. После беше ред на Пиер Сансон, професор по метафизика, който беше по-жизнерадостен, а дребното му пухкаво лице беше винаги усмихнато. И той като останалите беше облечен в тъмни одежди и дебела, поръбена с кожи наметка на раменете. Луи Кротоа беше представен последен — дребен, аристократичен мъж с продълговати пронизващи сини очи и съвсем бяла коса. За разлика от другите, той стисна ръката на Корбет и го прегърна, за да разменят целувката на мира. Корбет усети парфюма, който Кротоа винаги си слагаше, и това го върна назад във времето към мрачните прашни зали на университета в Оксфорд.

— Радвам се да те видя, сър Хю — малко поостарял, но съвсем малко.

Той отстъпи, когато дьо Краон застана помежду им:

— Да разбирам ли, че се познавате отдавна?

— За мен бе огромна чест — отвърна Корбет. — Щом някой чуе мастър Луи, повече не може да го забрави. Той преподаваше логика в Оксфордския университет.

— Сър Хю ми беше любимият ученик — отговори Кротоа. — Не заради логиката му, а просто не бях виждал човек, който да приема нещата толкова сериозно — забележката му предизвика смях. — И сега — продължи Кротоа — е необходима такава сериозност.

Той говореше бързо на нормански френски и от погледа му Корбет осъзна, че старият му приятел — майстор на бързата мисъл и точното слово — иска да си поговори тайно с него.

Сър Едмънд плесна с ръце и подкани прислужниците да напълнят чашите и да поднесат мек хляб с подправки. Разговорът се обърна към времето, ужасите на пътуването по море и историята на самия замък. Корбет се опита да въвлече Кротоа в разговор, но всеки път щом французинът се приближеше, дьо Краон или някой от другите също се появяваха. Корбет дръпна сър Едмънд за ръкава и му зашепна за подредбата на местата за сядане, управителят кимна и обеща да направи каквото може.

Когато тръбата от галерията на менестрелите зазвуча, обявявайки поднасянето на първото ястие, Корбет видя, че е настанен от лявата страна на сър Едмънд, дьо Краон е от дясната страна на управителя, а Луи Кротоа — между него и Ранулф. Напълниха чашите с вино, вдигнаха наздравица и първото ястие бе поднесено: печена сьомга със сос от лук и вино, последвана от угоен петел с подправки и пиле със сметана. Виното се лееше, лицата се зачервяваха, глъчката се усилваше. Придружителите на дьо Краон се отпуснаха, а ръководителят на френските посланици безмълвно призна, че няма какво да направи, за да попречи на сър Хю и стария му учител да си поприказват.

— Имат ли ти доверие? — попита Корбет.

— Разбира се — отвърна Луи. — Просто са любопитни — той потупа приятелски Корбет по ръката. — Дьо Краон е посещавал университета в Кеймбридж, Дестапл е изнасял лекции в кралството, както и в университетите в Ломбардия. Знанието не признава граници, сър Хю. Добре ли си?

За известно време разговорът се насочи към лични теми, накрая Корбет побутна сребърния си поднос и попита.

— Какво ще кажеш за монаха Роджър Бейкън?

— Сър Хю, не съм сигурен дали е бил шут или гений.

— Преведохте ли „Тайната на тайните“? — попита Корбет.

— Разбира се, че не — прошепна Кротоа, — но се носят слухове, че магистър Тибо бил започнал — лицето му остана невъзмутимо. — Чухте ли новината, сър Хю? Магистър Тибо организира голям пир, гуляйджийска вечер, но се случи ужасна злополука. Казват, че крадци се опитали да ограбят избата му и случайно ли, нарочно ли, лумнал огън, който помете къщата. Всички гости успяха да избягат благополучно, включително и аз, но кралските служители, които бяха изпратени да разследват случая, твърдят, че намерили три трупа в избата, е, поне останките от тях: магистър Тибо, младата жена, с която се забавлявал, и още един — непознат. Безумна нощ! Казват, че един от крадците бил англичанин, писар на име Уолтър Ъфорд. Видях го на пиршеството онази нощ, заедно с мъж, който много прилича на другаря ти Болингбрук.

Корбет хвърли поглед през масата към Болингбрук, потънал в разговор с Дестапл. Чуваше гръмогласния дебат, който водеха относно логиката на известния теолог Абелар^[2], който използвал книгата си Sic et Non, за да се подиграва на другите теолози и погрешните им тълкувания на Светото писание.

— Съмнявам се, че Уилям е бил там — Корбет извърна глава, — но ако е бил и представите доказателство за това, ще мога да разследвам нещата в дълбочина.

Кротоа се засмя:

— И може би ще го запитате дали ценното съкровище на магистър Тибо, копието му на „Тайната на тайните“ е станало негово притежание? Нашият крал беше много разгневен.

— От какво? — попита Корбет. — От смъртта на магистър Тибо или от кражбата на ръкописа?

— Негово величество — Кротоа едва доловимо шепнеше — се ядосва на много неща, сър Хю. Ядосан е на мен и другите от университета. Обградил се е с ласкатели, хора като Пиер Дюбоа — подлизурковци, които помнят старата поговорка на римските правници: „Волята на принца има силата на закон“. Колкото повече остарява Филип, толкова повече се озлобява към инакомислещите.

— А какъв е интересът му към теориите на брат Роджър?

— Щом вашият крал се интересува, значи и нашият крал се интересува. Няма съмнение, че този учен монах е бил истинска съкровищница от тайни познания, но дали те си струват усилието, трябва да решим ние.

— Тибо разгадал ли е тайнописа? — попита Корбет. — Трябва да обменяме такива познания.

— Мисля, че е успял или поне е започнал. Сега аз и другарите ми трябва да спечелим благоволението на нашия господар, като довършим задачата. Занимавам се с шифри от много години, сър Хю, с писанията на учения Полибий и други от древните, но начинът, който Бейкън е използвал, за да закодира знанията си, е най-заплетеният, с който съм се сблъсквал.

— Ами магистър Тибо — продължи Корбет, — в нощта, когато е загинал, защо е бил в избата?

— Там беше укрепената му стая — отвърна Кротоа. — Аз бях в залата на неговия дом тази вечер. Бях се оттеглил от пиршеството. Хората бяха пили твърде много и с всеки изминал час куртизанките ставаха все по-разпуснати. Бях близо до вратата, когато магистър Тибо се появи. Поканих го да се присъедини към нас, но той отказа. Младата жена, която го придружаваше, беше изящна куртизанка, изключителна хубавица — тя се оплакваше.

— Оплакваше ли се? — възкликна Корбет.

Кротоа направи знак на Корбет да не говори високо:

— Да, оплакваше се. Каза, че й е студено и че не искала да слиза в мразовитата изба. „Но нали ти ме помоли“ — й каза Тибо. Тръгнаха си и не след дълго слугите се развикаха, че от избата се издигат дим и пламъци — Кротоа сви рамене. — А сега да поговоря с Ранулф…

Кротоа бързо се извърна на другата страна и остави Корбет на мислите му. Сър Едмънд бе погълнат в разговор с дьо Краон — описваше му укрепленията на замъка Корф и строителната работа, която предстоеше, щом дойдеше пролетта. Корбет седеше, вперил поглед в чашата си. Беше предупредил своя крал, че тази среща в замъка Корф е изключително опасна. Филип и дьо Краон крояха нещо, но какво? И въпреки че той беше разпитал подробно Едуард, кралят така и не разкри собствения си интерес към писанията на Роджър Бейкън.

Корбет се вгледа в лицата около масата. Според Болингбрук, който все още поучаваше със зачервено лице Дестапл, в Сорбоната имаше шпионин, готов да продаде копието, направено от магистър Тибо на „Тайната на тайните“. Поне привидно, направил го бе за злато и сребро. Беше ли същата тази личност „маша“ — средство за залавянето на Болингбрук и Ъфорд? И все пак дьо Краон можеше да доведе своите хора в избата и да ги залови на местопрестъплението. И защо магистър Тибо бе слязъл до избата? От думите на Кротоа излизаше, че Тибо е трябвало да се срещне с някого там. Дали Тибо беше шпионинът? И защо изобщо дьо Краон бе позволил копието да бъде откраднато? Дали ръкописът не съдържаше нещо много опасно? И дали то бе причината за срещата в Корф?

Корбет вдигна чашата към устните си, но се спря. Трябваше да остане с бистър ум. Облегна се и се усмихна на себе си, като си играеше с бокала. Логиката може да се опира само на това, което бе станало в действителност, а не на това, което би могло да се случи — така го беше учил Кротоа. Така че трябваше да почака…

 

 

Алуша, дъщерята на Гилбърт, си спомняше ужаса, който изпита, когато се натъкна на тялото на Ребека. Тя бе коленичила до него на онази студена, настлана с камъни пътека и чуваше, че някой пищи. Чак когато отец Матю дойде, Алуша осъзна, че всъщност тя е тази, която издава ужасния писък. Свещеникът я бе изправил на крака и прегърнал със силните си ръце, като я милваше по косата и се опитваше да я успокои. Каза й да стои до тялото, а той изтича до църквата и донесе ръчната количка. Тя помогна да положат трупа на бедната Ребека върху нея и го покри със зацапаното платно, което свещеникът донесе. След като се върнаха в замъка, родителите на Алуша се заеха да я утешават. Дадоха й чаша горещо вино с подправки от кухнята, а баща й се завтече до мистрес Фейнър за малко отвара от дилянка, за да може да поспи.

Алуша спа дълго и дълбоко и чак след като се събуди, осъзна с пълна сила на какъв ужас бе станала свидетел този ден. И сър Едмънд, и отец Матю идваха да я разпитват, но Алуша беше объркана и все още под въздействието на силното вино. Тя обясни как тя и близката й приятелка Ребека решили да се измъкнат от замъка и да се срещнат при църковната порта, за да занесат на гроба на Мериън малко зеленина. Все пак бе именният й ден и те искаха да почетат по някакъв начин паметта на приятелката си. Алуша описа църквата и побелялата от сняг гора, и колко тихо било. Тя дори си спомни кряскането на враните и гарваните.

— Не забеляза ли нещо? — сър Едмънд и отец Матю бяха внимателни, но и настоятелни. Алуша поклати глава и забърбори за тишината и снега, за бедната Ребека, която лежала като купчина парцали на пътеката.

— Забеляза ли нещо необичайно?

Алуша поклати отново глава. Нищо не можеше да си спомни, но все пак вече идваше на себе си и спомените започваха да се връщат. Чувстваше се както утринта след празника на лятното слънцестоене, когато беше пила много от ябълковото вино и танцуваше с останалите из поляните на замъка. Най-напред не можеше да си спомни нищо, но после спомените се върнаха — как се беше целувала с това и онова момче и което беше по-важно, как Мартин — хубавият войник — я беше загледал отдалече. Беше я притиснал здраво, докато танцуващите се въртяха във въздуха под звуците на тамбурата, ребеката и флейтата. И сега беше същото. Родителите й обясниха какво е станало с тялото на Ребека — че тя лежи студена и вкочанена в стаята за мъртъвци до параклиса на замъка. Как отец Матю докарал тялото на Ребека и самата Алуша до замъка. Как помазал тялото…

Алуша седеше в спалнята на родителите си на горния етаж на малката им къща до стената на замъка и усилено се опитваше да си спомни. Сър Едмънд й бе казал, че кралският писар с пронизващите очи може да дойде да я разпита. Какво ли можеше да му каже тя? И все пак спомените си бяха тук. Беше сигурна, че за миг е зърнала някого близо до портата, пък и какво правеше отец Матю на пътеката? Алуша си спомни как миналата година по същото време свещеникът беше извикан да даде последно причастие на един страж, който се бе подхлъзнал от крепостната стена и бе намерил смъртта си. Отец Матю бе коленичил и произнесъл молитвата за опрощение в ухото на мъртвеца. Защо не беше направил същото и за Ребека? Не ги ли учеше същият този отец Матю, че душата не напуска веднага тялото и затова може да се даде опрощение и тялото да се миропомаже и след смъртта?

Алуша остана в леглото на топло и сигурно, докато не я повикаха долу за вечеря. По-късно излезе с другите момичета край голямата клада в двора на замъка. Беше момент да се сподели топлината, да се побъбри и да се пийне от кана затоплен на жаравата силен ейл с подправки. Мартин я наблюдаваше и тя дръзко отвърна на погледа му. Уплахата, която бе преживяла предишната сутрин, я бе направила по-смела, като че ли осъзнала колко бързо отлита животът. Беше се съгласила да се срещнат на обичайното място — в далечния край на вътрешния двор на замъка, а Алуша винаги спазваше обещанията си.

Беше донесла прахан от бащината си кесия и въпреки че беше ужасно студено, стоеше в празния коридор, водещ към старите складове, вече неизползваеми заради падащата мазилка. Откакто застудя, тя и Мартин често се срещаха тук. Беше тъмно, безопасно и тихо, а родителите й си мислеха, че е с останалите момичета. Само се надяваше Мартин да донесе онази бронзова съдинка за затопляне на пръстите — подарък от по-големия му брат, който я беше спечелил на зарове от преминаващ калайджия. Съдинката си имаше капаче и дръжка и щом го напълнеха с въглени или горяща жарава, им даряваше уют в мрачната и студена нощ.

Алуша чу някакъв звук, духна свещта и влезе по-навътре в избите. Някой слизаше по стълбите с тихи стъпки.

— Алуша, Алуша! — каза благ глас.

Младата жена, нетърпелива да се срещне с любовника си, вече излизаше от сенките, когато осъзна грешката си. Беше твърде късно. Видя тъмната фигура, засенчваща светлината. Чу едно „скръц“ и едно „щрак“ и стрелата я улучи високо в гърдите, отпращайки я обратно дълбоко в сенките.