Джеймс Хадли Чейс
Има ли нещо по-хубаво от парите? (8)

II

Самолетът ми кацна на летището на Лос Анджелис малко след един часа и аз взех такси до банката Пасифик и Юнион.

През всеки свободен момент, а те съвсем не бяха много, които бях имал през последните две седмици, си бях блъскал главата как да измъкна адреса на другата банка на Рима. Бях сигурен, че Пасифик и Юнион го имаха в регистрите си, и първият ми ход беше да се опитам да разбера как и къде го съхраняват.

С облекчение видях, докато плащах на таксито, че банката беше крупна. Имах страхове да не би да се окаже някакъв малък филиал само с няколко служители, които да ме запомнят. Но тази се помещаваше в голяма сграда с униформен портиер на вратата, и непрекъснат поток от клиенти в двете посоки.

Влязох в голямата зала. От двете страни имаше решетки, зад които стояха банковите касиери. На всяко гише имаше малка опашка от клиенти. Около и зад гишетата имаше просторен проход където чиновниците работеха със сметачни машини. В далечния край на залата видях стъклените кабини за банковите служители.

Приближих се до една от решетките и се наредих на късата опашка. Мърморейки оправдания се пресегнах и взех една празна бланка от гишето. Извадих от портфейла си десет пет доларови банкноти. След няколко минути пред мен беше останал само един клиент и аз вече имах достъп до щанда. Написах с едри печатни букви в горната част на бланката RITA MARSCHAL, а в долната част на бланката добавих: внасяни от JOHN HAMILTON.

Мъжът пред мен си тръгна и аз бутнах десетте петдоларови банкноти и надписаната бланка под решетката.

Касиерът взе бланката, вдигна гумения печат, и застина намръщен. Вдигна поглед към мен.

Бях се облегнал небрежно на щанда, с поглед встрани от него. Лицето ми беше безизразно.

— Не мисля, че това е правилно, сър — каза ми той.

Извърнах се и го погледнах.

— Какво искате да кажете?

Той се поколеба, погледна още веднъж бланката, и каза:

— Ако обичате, почакайте за момент…

Вървеше така, както се бях надявал, че ще стане. Взе бланката и като се дръпна от гишето, забърза покрай дългия щанд към стълбите, които водеха към галерията. Дръпнах се назад, за да мога да го наблюдавам. Той изкачи стълбите и продължи по прохода към мястото, където пред една голяма машина седеше едно момиче. Заговори я. Тя се завъртя на стола и се обърна към една голяма карта, провесена на стената. Наблюдавах я как движи пръста си по нещо което наподобяваше списък с имена, после се обърна към машината, натисна няколко бутона, и след малко протегна ръката си напред и даде на чиновника един фиш.

Сърцето ми задумка лудо.

Разбрах, че тя управляваше автоматична машина за намиране и попълване на фишове, която доставяше фиша, съдържащ данните на всеки клиент, чрез определена комбинация от клавиши: всеки клиент или клиентка имаха индивидуален номер.

След като комбинацията бъдеше набрана, машината изстрелваше фиша по един улей пред оператора.

Наблюдавах как чиновникът го изучава и след това моята бланка. Той върна фиша на момичето и забърза обратно към мен.

— Има някаква грешка, сър — каза той. — Нямаме сметка с такова име. Сигурен ли сте, че това е името?

Повдигнах нетърпеливо рамене.

— Не мога да се закълна. Това е просто един дълг от игра на бридж. Играх срещу мис Маршал и загубих. Не си носех чековата книжка и обещах да платя дълга си към нея в тази банка. Разбирам, че тя не държи пари при вас, но вие се грижите за всички пари които биват внасяни.

Той ме изгледа.

— Това е вярно, сър, но ако това е клиентката, с която работим, а нейното име не е MARSCHAL. Не може да бъде RITA MARSHALL. Няма ли едно „С“ и две „L“?

— Не мога да гарантирам — казах аз. — Може би е по-добре да проверя. — И добавих след добре премерен размисъл. — За нещастие не знам адреса й. Може би вие можете да ми го дадете?

Той го пое без даже да мигне.

— Ако напишете писмо до банката, сър, ние бихме били щастливи да го предадем по-нататък.

Беше ми пределно ясно, че ще ми отговори по този начин, и въпреки това изпитах разочарование.

— Ще го направя. Благодаря ви.

— Няма защо, сър.

Кимнах му, прибрах парите обратно в портфейла ми и излязох.

Първият етап беше минал успешно. Сега вече знаех къде съхраняват фишовете. Оставаше да се добера до този на Рима.

Едно такси ме закара до скромен и спокоен хотел. Регистрирах се, и веднага щом стигнах в стаята си, се обадих по телефона на банката. Помолих да ме свържат с управителя.

Когато се обади, аз се представих като Едуард Мастърс и го помолих да ме приеме на следващия ден, ако беше възможно, около десет сутринта. Казах че имам делово предложение, което искам да обсъдя с него.

Уговорихме се за десет и петнадесет.

Подлудявах при мисълта, че съм обречен на бездействие до следващата сутрин, но това беше нещо, което не можех да форсирам. Не забравях, че преди тринайсет години полицията в Лос Анджелис беше издирвала мъж с прихлупен клепач и белег на челюстта. Нищо чудно някой усърден ветеран да ме разпознаеше и сега, след толкова години, така че прекарах остатъка от деня във фоайето на хотела и си легнах рано.

На следната сутрин пристигнах в банката точно на минутата.

Веднага ме въведоха в офиса на управителя.

Управителят разтърси сърдечно ръката ми. Беше възрастен и пълен мъж с благ характер. Докато ме ръкуваше, успя да ме убеди, че е много зает и че предпочита направо да минем на въпроса без излишни преамбюли.

Казах му, че представлявам строителна компания. Казах му още, че главната ни кантора е в Ню Йорк и че планираме да открием филиал в Лос Анджелис. Предпочели сме Пасифик и Юнион, и му дадох да разбере, че сме достатъчно крупна фирма. Поисках съвета му за получаване на помещения. Осведомих го, че ще са ни нужни доста стаи, тъй като имаме десет административни служители и повече от двеста души работен персонал. Уверих се, че това наистина го впечатли. Даде ми името на един посредник по продажба на недвижими имоти, който можел да ме уреди. Казах му, че имаме планове да прехвърлим около два милиона долара от нашата банка в Ню Йорк като за начало. Това също произведе голямо впечатление.

Ще бъде щастлив да направи всичко, което е по силите му, каза ми той. Трябвало само да се обадя и банката щяла да бъде изцяло на наше разположение.

— Няма да има никакви проблеми — казах аз. И след малка пауза продължих. — Има само едно нещо още, което би ме заинтересувало. Виждам, че имате едно съвсем ново офис оборудване. Това е нещо, с което бих искал да обзаведем и нашето седалище. Към коя фирма трябва да се обърна?

— Чандлър и Карингтън са най-добрите — каза той. — Те произвеждат всичкото офис оборудване, от което ще се нуждаете.

— В известен смисъл нашият бизнес е много сходен с вашия — произнесох аз, придвижвайки се внимателно към съдбоносната тема, и заради която разигравах цялата тая комедия. — Имаме клиенти откъде ли не. Трябва да поддържаме непрекъсната връзка с тях. Нуждаем се от една стройна регистрация на информацията ни за тях. Виждам, че имате машина за автоматично каталогизиране. Интересува ме как работи и дали сте доволни от нея.

Имах късмет. Изглеждаше, че машината е обект на особена гордост от негова страна.

— Повече от доволни сме. Признавам, че е малко скъпичка, но ще се изплати със сигурност много скоро.

— Успях само да я зърна отдалеч на влизане — казах аз. — Наистина ли сте доволни от нея?

— Вижте, мистър Мастърс, ако действително се интересувате, ще бъда щастлив да ви я демонстрирам. Работи безупречно. Бихте ли искали да я видите по-отблизо?

Принудих гласа си да прозвучи небрежно.

— Не бих искал да ви създавам безпокойства…

— Та това не е безпокойство, а истинско удоволствие за нас! — възкликна управителят и натисна един бутон върху бюрото си. — Ще извикам мистър Флеминг да ви я покаже.

— Веднага щом осигурим необходимите помещения, ще ви се обадя — казах аз. — Задължен съм ви много за помощта.

Извиканият служител се появи на вратата: усърдно младо момче, пълно със желание да бъде полезен.

— Флеминг, това е мистър Мастърс. Има намерение да открие банкова сметка при нас. Мистър Мастърс се интересува от нашата машина за автоматична каталогизиране. Ще бъдете ли в състояние да му я демонстрирате как работи?

— Разбира се, сър. — Момчето ми се поклони. — За мен ще бъде удоволствие.

Изправих се. Имах усещането, че коленете ми са гумени. Знаех, че ми оставаше още съвсем малко до крайния успех. Стиснахме си ръцете с управителя, още веднъж му благодарих за помощта, и последвах Флеминг по стълбите към машината.

Стигнахме и застанахме до нея.

Момичето, което седеше пред нея, се извърна на стола си и ни погледна въпросително.

Флеминг ме представи и после продължи с обясненията си как работи машината.

— Имаме три хиляди и петстотин най-разнообразни клиенти — каза ми той. — Всеки клиент е заведен под отделен номер. Държим списъка с номерата ето на тая карта.

И той посочи към една голяма карта на стената. Приближих я и се втренчих в нея, трескаво шарейки по нея с очи. Открих името на Рима. Като нещо нереално ми изглеждаха деловите букви, които изписваха следните данни: Рима Маршал, 2997.

Умът ми буквално попи номера: попи го така, както никога и нищо досега не беше попивал.

— След като имаме номера, — продължи Флеминг — всичко, което ни остава да направим, е да наберем на клавишите номера и фишът мигновено се появява пред нас ето по този улей.

— Това звучи наистина удивително, — казах аз, като се усмихнах, — но дали наистина става така на практика?

Момичето, което слушаше разговора ни, ми се усмихна съжалително.

— Досега не е ставало грешка.

— Демонстрирайте — казах аз, като и върнах усмивката.

— Вземаме първия номер от нашия списък — каза Флеминг. — Това е мистър Р. Ейткън. Неговият номер е 0001. Мис Лейкър, бъдете така любезна да ми дадете фиша на Мистър Ейткън.

Тя се обърна с лице към машината и натисна клавишите. Машината оживя с бодро жужене и изплю фиша на мистър Ейткън.

— Ето, — каза Флеминг със сияйна усмивка.

Вдигнах ръка.

— Аз съм скептик. Може би този фиш няма нищо общо с мистър Ейткън.

Той ми протегна щастлив картончето.

Името на Ейткън беше напечатано с главни букви в горната част на фиша.

— Да. Наистина е внушително. Май наистина ще инвестирам в една такава машина. Мога ли да опитам и аз?

— Разбира се, мистър Мастърс. Заповядайте.

Наведох се над клавиатурата. Набрах на клавишите 2997.

Сърцето ми биеше толкова лудо, че се уплаших да не го чуе някой от тях.

Машината зажужа мелодично. Фишовете прелитаха по металното устройство. Стоях прав, потта се стичаше в очите ми, гледах и чаках, и видях как един самотен бял фиш се плъзна в улея.

Флеминг и момичето се усмихнаха.

— Номерът, който вие избрахте, принадлежи на мис Рима Маршал, — каза Флеминг. — Вижте дали фишът отговаря на номера.

Протегнах ръка и вдигнах фиша.

На него пишеше:

Рима Маршал. Банкова сметка. Санта Барба, кредит 10 000$.

— Брей, че машина — произнесох аз, като се мъчех да запазя гласа си непроменен. — Е, благодаря ви много за демонстрацията. Точно това, от което се нуждая.

След половин час карах с максималната разрешена скорост кола под наем по крайбрежния път към Санта Барба. Макар и да бях открил селището, вероятността да живее някъде из околността беше много по-голяма, отколкото тази да е в самото градче. Но каквото и да беше, трябваше да я открия на всяка цена, защото времето ми изтичаше безмилостно.

Пристигнах в Санта Барба около пет и половина. Попитах един регулировчик къде се намира банката Пасифик и Юнион и той ме упъти.

Минах покрай нея, но беше затворена. Беше един малък филиал. Паркирах колата и се върнах пеша да я огледам отблизо.

Точно срещу нея, от другата страна на улицата, се намираше един малък хотел.

Върнах се да си взема чантата и отидох в хотела.

Беше едно от ония окаяни места, което даваше подслон основно на пътуващи търговци.

Дебеланата зад рецепцията ми подаде един молив да попълня регистрационната карта и ме дари с печалната си усмивка за добре дошъл.

Попитах я дали има стая, която да гледа към улицата. Каза, че има, макар че ми препоръчва стаите от другата страна като по-малко шумни.

Казах, че шумът не ме вълнува, и тя ми връчи ключа като ми обясни как да стигна до стаята. Осведоми ме, че вечерята се сервира в седем часа.

Качих се с чантата си по стълбите, намерих стаята, отключих вратата и влязох.

Беше чисто, подредено и далеч от комфортно, но това не ме вълнуваше. Приближих прозореца и надникнах. Банката беше точно отсреща.

Придърпах един стол и седнах до прозореца, като загледах решетката на входната врата.

Кога ли идваше в банката?

Бях наясно, че не мога да си позволя същия трик както при филиала в Лос Анджелис, за да погледна тукашния й фиш. Само да усетеше и най-слабия признак, че съм й по следите, и щеше да се замете някъде вдън земя и трябваше да започвам всичко отначало.

Съществуваше някаква вероятност, че ако стоя на прозореца и наблюдавам входа на банката, мога да я видя и да я проследя до мястото където живее.

Щеше обаче да отнеме много време, а трябваше да съм седнал на бюрото в други ден осем сутринта. Нямах право да закъснявам, дори и един ден. Молех се да имам късмет и да я зърна.

Трябваше да си отварям очите на четири, като ходех по улиците. Всичките ми планове щяха да отидат на кино, ако тя ме видеше първа. Така че реших да не поемам никакви рискове и да си остана в хотела.

Разопаковах си багажа, взех душ, смених дрехите си, и слязох долу във фоайето. Нямаше и жива душа. Прелиствах няколко минути телефонния указател с илюзорната надежда да открия телефона и адреса на Рима. Напразно.

Върнах се в стаята си и се изтегнах на леглото. Нямах какво да правя, докато банката отвореше сутринта в девет.

Часовете се влачеха като охлюви.

Като стана време за храна, слязох в ресторанта, където ми поднесоха безрадостна вечеря, лошо сготвена и сервирана с безразличие.

Прибрах се в стаята и си легнах.

Сутринта на закуска казах на дебеланата че имам много за писане и планирам да работя в спалнята.

Каза ми, че няма да ме безпокоят.

Върнах се в стаята, придърпах стол и седнах до прозореца.

Банката отваряше в девет часа. Беше очевидно, че не е от най-натоварените. Първите два часа влязоха всичко на всичко петима човека. По-късно потокът малко се поусили, но не чак дотам. Седях и не отделях очите си от входа.

Предадох се чак когато затвориха вратата на банката. Изпаднах в такава депресия, че ми идеше да си прережа гърлото.

Трябваше да си тръгвам на другия ден сутринта и ми беше пределно ясно, че шансовете ми да я открия преди да направя втората вноска бяха равни на нула.

Остатъкът от вечерта прекарах, като си блъсках главата в търсене на някакъв друг начин да открия Рима, но всичко беше напразно.

Нямаше смисъл да кръстосвам улиците с надеждата да я видя.

А и не беше никак безопасно. Тя можеше да ме зърне далеч аз преди да успея направя същото и да се покрие.

И тогава изведнъж ми хрумна нещо. Запитах се какво ли ще стане ако наема детективско бюро да я издири?

Няколко минути бях толкова въодушевен от идеята, че малко остана да хукна надолу да потърся указателя на специализираните учреждения, за да намеря името и адреса на някоя детективска агенция, но овреме се спрях.

Когато я откриех, аз щях да я убия.

В детективската агенция щяха да ме запомнят. И щяха да информират полицията, че аз съм ги наел да я проследят и открият, и полицията щеше да хукне подир мен.

Не, никой не трябваше да застава между мен и Рима. Не можех да очаквам помощ от никого. Бях длъжен да се справя сам.

И тогава, както си лежах в леглото, внезапно проумях, че проблемът не беше само да я намеря, но и да я убия по начин, абсолютно безопасен за мен.

Мисълта, че ще я убия, изобщо не ме трогваше. От едната страна беше бъдещето ни със Сарита, а от другата дегенериралия живот на Рима. Но трябваше да го изпипам така, че никой да не може да го свърже с мен.

Беше ли се доверила на някой, че ме изнудва? Отново въпрос, отговора на който трябваше да открия сам. Цялото начинание започваше да се обгръща от една кошмарна атмосфера: една трудност водеше до втора, тя пък на свой ред до трета.

Най-належащото беше да я открия.

И тогава обстоятелствата щяха да ми подскажат най-удобния начин за нейното ликвидиране.

И трябваше да съм много, много сигурен, че не могат да докажат причастността ми към него.

На следващата сутрин взех самолета до Холанд Сити и влязох в офиса ни малко след единайсет.

Джак говореше по телефона. Щом ме видя и каза:

— Ще ти се обадя след малко. Да. След десет минути. Налага се спешно да прекъснем… — и хлопна слушалката.

Той ме погледна и веднага разбрах, че се е случило нещо лошо. Беше блед; очите му бяха хлътнали и с дълбоки сенки, сякаш не беше спал няколко дни, и от изражението на неговото иначе вечно ухилено лице ледени тръпки полазиха по гърба ми.

— От къщи ли идваш, Джеф?

— Не. Току-що слизам от самолета.

Пуснах куфара на пода и хвърлих шлифера на един стол.

— Строших телефона, докато се мъча да те открия — каза Джак с дрезгав и несигурен глас. — Къде беше, по дяволите?

— Какво има?

Той се поколеба, после бавно се изправи.

— Сарита…

Сърцето ми спря за секунда и после се втурна да наваксва.

— Какво?

— Лошо, Джеф. Стана злополука… Търсих те навсякъде, където мислех, че можеш да бъдеш.

Изстинах и затреперих целият.

— Не е мъртва?

— Слава богу, не, но е ударена много лошо. Някакъв пиян шофьор блъска колата и. Страхувам се, че е пострадала много тежко, Джеф.

Стоях втренчен в него. Чувствувах се празен, студен и много самотен.

— Кога се случи?

— Сутринта, когато тръгна. Отишла да пазарува. Пияницата навлязъл в насрещното движение…

— Джак! Кажи ми, много ли е зле?

Той заобиколи бюрото и ме стисна за рамото.

— Правят всичко, каквото могат. Не можем да направим нищо, освен да чакаме. Не можеш да я видиш. Никой не може да я види. При първата промяна и ще ни се обадят незабавно. Има шанс, макар и малък…

— Къде е?

— В държавната болница. Но виж…

Изхвърчах покрай побледнялата Клара към асансьора в дъното на коридора. Не знам как стигнах до улицата и замахах като луд за такси.

— Държавната болница — извиках аз, като се хвърлих в колата. — И бързо!

Шофьорът само погледна лицето ми, затръшна вратата, включи направо на втора и изстреля таксито като ракета, пренебрегвайки светофарите, докато аз седях отзад със стиснати юмруци върху коленете.

Мислех си, че докато съм преследвал Рима, съществото, което ми беше най-скъпото нещо на света, е лежала между живота и смъртта в болнично легло. Ненавистта ми към Рима достигна такива предели, че само смъртоносен студ можеше да се сравнява с нея.

След десет минути лудешко каране стигнахме в болницата.

Докато плащах, шофьорът само ме запита:

— Вашата съпруга ли е?

— Да.

Затичах се по стълбите, като вземах по три стъпала наведнъж.

Шофьорът ми извика след мен:

— Господ да ти помага, авер! Господ да е с теб!