Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
What’s Better Than Money?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2013)
Източник
Кантая

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

Глава пета

I

Дебеланата зад рецепцията на хотела ме позна веднага щом се приближих до бюрото и.

Дари ме с познатата ми вече унила усмивка за добре дошъл и каза:

— Радвам се да ви видя отново, мистър Мастърс. Ако желаете пак старата си стая, свободна е.

Казах, че не съм против, пуснах една забележка за времето, добавих между другото че пак имам много работа и няма да излизам от стаята по цял ден по време на тридневния ми престой в хотела, и понесох сака си нагоре.

Беше един и двайсет. Бях си донесъл цял пакет със сандвичи и половин бутилка скоч, и се настаних до прозореца.

Това изглежда беше най-натовареното време на банката. Няколко души излязоха и влязоха, но не видях между тях Рима. Бях наясно, че рискувам много. Можеше да се окаже, че тя идва в банката само веднъж седмично или дори месечно, но нямаше друг начин по който да я открия.

След като банката затвори без да успея да видя Рима, слязох долу във фоайето и поръчах междуградски разговор със санаториума на Цимерман. След като се свързах, дадох на дежурната сестра номера на хотела. Казах й, че тъй като почти през цялото време ще бъда извън хотела, да остави съобщението на мистър Мастърс, който е мой приятел, и който ще ми предаде съобщението.

Каза ми, че ще го направи и после добави, че Сарита все така укрепвала, макар и да била все още в безсъзнание.

Нощта беше разбушувана и студена, с предчувствие за дъжд във въздуха. Облякох дъждобрана, вдигнах яката, дръпнах ниско над очите шапката и излязох на улицата.

Съзнавах добре, че това беше много рисковано, но мисълта да прекарам остатъка от вечерта в този потискащ хотел беше повече, отколкото можеха да понесат обтегнатите ми нерви.

Не бях се отдалечил много от хотела когато заваля. Вмъкнах се в едно кино и гледах до края един унил четвърторазреден уестърн, преди да се върна в хотела за вечеря. После си легнах.

Следващият ден се повтори досущ същият. Прекарах деня до прозореца без да видя Рима; после завърших в киното.

Същата нощ, след като се върнах в хотела, усетих пристъп на паника. Щеше ли да пропадне всичко? Времето летеше. Оставаха ми само единайсет дни още да я намеря и да и запуша устата, като и те можеха да се окажат безплодни подобно на изминалите вече два.

Макар и легнал, не можех да заспя, и към един без двайсет вече не ме свъртя. Станах, облякох се и слязох в мижаво осветеното фоайе.

Нощният пазач, едно старо негро, примига сънливо като му казах че ще се поразходя в дъжда.

Отвори ми вратата и ме пусна да изляза, като си мърмореше намусено под носа.

Много от баровете още работеха, плюс една или две дискотеки, чиито червено-сини неонови светлини хвърляха отблясъци по тротоарите.

Млади влюбени двойки се разхождаха с найлоновите си дъждобрани, хванати под ръка, и нехаеха за дъжда. Самотен полицай балансираше на ръба на тротоара, очевидно разпускайки след тежкия ден.

Запътих се към брега с ръце напъхани дълбоко в джобовете на шлифера ми. Студеният дъжд и вятърът охлаждаха приятно обтегнатите ми нерви.

Стигнах до един от ония многобройни ресторанти които предлагаха морски специалитети и бяха издигнати на стоманени колони над морето. Отпред се беше проточила върволица от паркирани коли, долиташе ритъмът на танцова музика. Спрях се и загледах дългия кей който водеше към въртящите врати на ресторанта.

В момента, в който се наканих да тръгна към входа, от ресторанта изскочи едър мъж и затича към мен по дървения кей с приведена глава от дъжда.

Лампите го измъкнаха от здрача и видях добре познатите ми кремаво спортно палто и бутилковозелени панталони.

Беше приятелят на Рима!

Ако не беше дъждът и ако не беше тичал с приведена глава, щеше да ме види и можеше да ме познае!

Завъртях се бързо с гръб към него, извадих пакет цигари и се заех да си паля цигара във вятъра.

После леко извих глава и го проследих с поглед.

Наведе се над един понтиак със сгъваем гюрук и отвори жабката.

Дочух го как псува под носа си. Намери това, което търсеше, дръпна се от колата и затича обратно към ресторанта.

Изчаках въртящите се врати да се затворят зад него и се приближих със спокойна походка до колата.

Беше модел 1957 година и доста разнебитена. Огледах се наляво и надясно. Не се виждаше никой. Сграбчих бързо регистрационната табелка, която висеше на кормилото, и щракнах запалката си. Прочетох написания с печатни букви адрес:

Ед Васари

Бунгалото

Източен Бряг, Санта Барба

Дръпнах се от колата и влязох в едно кафе точно срещу ресторанта. Вътре имаше само четири тийнейджъра, които дремеха над колите си в единия ъгъл на заведението. Избрах си маса до прозореца от която да наблюдавам понтиака и седнах.

Дотътри се една капнала келнерка и си поръчах кафе.

Беше ли Рима с приятеля си? Дали живееше с него на този адрес?

Седях и пушех, като бърках кафето си, без да отделям поглед от понтиака отсреща. Дъждът се усили и забарабани по прозореца.

Тийнейджърите си поръчаха по още една кола. Едно от момичетата, източена блондинка с нахална и отракана физиономия, се приближи до масата ми, като демонстрира плътно прилепналите си дънки и пуловер, който се мъчеше да открои незрелите й още форми, като пусна монети в музикалния автомат.

Платърс завиха протяжно и тийнейджърите им запригласяха.

И в тоя момент ги видях.

Изскочиха тичайки от ресторанта. Васари държеше разтворен чадър над главата й. Скочиха в понтиака и потеглиха. Ако не бях наблюдавал непрекъснато, щях да ги изтърва, толкова бързо стигнаха до колата.

Платих си кафето без да го пия и излязох в студения и мокър мрак.

Беше ме обзела ледена възбуда и бях решил да не губя и секунда.

Отидох веднага в един гараж, който даваше коли под наем и работеше нон стоп. Бях го мярнал като идвах от хотела. Влязох и след няколко думи с един от персонала наех един студебейкър, платих депозита, и докато зареждаше колата с бензин го попитах между другото как да стигна до Източния бряг.

— Излизаш оттук, свиваш надясно и караш все направо, покрай морето. На около три мили оттук е — каза ми той.

Благодарих му, качих се в колата и подкарах в дъжда.

Източният бряг се оказа крайбрежна ивица, дълга около една миля, с трийсет или четиридесет дървени бунгала, пръснати покрай пътя.

Повечето от тях бяха тъмни, но тук-там имаше и със светнали прозорци.

Подкарах със скоростта на пешеходец, като се взирах във всяка кабина, покрай която минавах.

Не можех да различа нищо в мрака и тъкмо се канех да оставя колата, за да разгледам по-отблизо всяко бунгало, когато видях че едно малко по-изолирано от другите бунгало блесна с прозорците си.

Подкарах към него с чувството, че най-сетне съм намерил търсеното място, и свих встрани. Спрях, угасих фаровете и слязох от колата.

Дъждът, усилен от бриза, веднага заблъска с удвоени сили лицето ми, но аз едва ли го усещах.

Приближих осветените прозорци и спрях пред двойните дървени врати. Виждаше се паркирания понтиак. Огледах пътя и от двете страни, но не се виждаше жива душа.

Отворих внимателно вратата и закрачих по алеята.

Бунгалото се опасваше от една циментирана пътека, която ме изведе до осветения прозорец.

Сърцето ми биеше лудо, като се изправих до него. Надзърнах вътре.

Стаята беше относително голяма и относително добре обзаведена. Имаше няколко удобни, но овехтели кресла и модерни репродукции по стените. В единия ъгъл имаше телевизор, а в срещуположния — бар, добре зареден.

Всичко това го запечатах само в един поглед, а следващия заковах върху Рима.

Беше се изтегнала в едно ниско кресло, с цигара между устните и скоч със сода в ръка. Носеше зелен пеньоар, толкова отворен, че се виждаха кръстосаните й дълги крака. Единият й крак потръпваше нервно и раздразнено, докато тя се взираше в тавана.

Значи тя живееше тук! Живееше с Васари!

Разкъсвах я с поглед.

Внезапно вратата се отвори и в стаята се появи Васари.

Беше гол до кръста, само с долнището на пижамата. Огромният му гръден кош беше покрит с гъста и груба черна козина. Буцестите му мускули мърдаха като живи под кожата му докато си търкаше главата с хавлията.

Каза й нещо и тя го изгледа враждебно. Привърши си пиенето, пусна чашата на пода и се изправи. Протегна се на място, и после излезе от стаята покрай него.

Той угаси лампата и аз се намерих пред слабото си отражение в мокрото стъкло.

Дръпнах се от прозореца.

Друг прозорец светна по-нататък, но беше вече със щора.

Зачаках.

След малко и тая светлина угасна. Цялото бунгало се потопи в мрак.

Върнах се при студебейкъра по същия безшумен начин, по който бях дошъл.

Качих се, включих двигателя и подкарах бавно към хотела.

Умът ми работеше трескаво.

Най-после я бях открил!

Но това не беше всичко. Дали Васари знаеше, че тя ме изнудва? Като се отървях от нея, дали нямаше да ми се наложи да се разправям и с него?

И внезапно, докато карах колата в мрачната и мокра нощ, проумях какво замислях. Замислях да я убия. Изведнъж ме обзе леден страх. Бях си повтарял през цялото време, че само да я намеря, и ще я удуша, но сега, след като вече я бях открил, мисълта че ще вляза и ще я убия ей така, ме изпълни с леден ужас.

Изхвърлих видението от представите си. Бях длъжен да го извърша. Но първо трябваше да се отърва от Васари. Нямаше да се справя, ако останеше тук да се върти около нея. Реших да наблюдавам бунгалото един два дни. Необходимо беше да имам представа какво вършат, с какво се занимават и дали Васари въобще я оставяше сама дори и за секунда.

Не можах да мигна през нощта.

Кошмарът на това, което ми предстоеше да извърша, не изчезваше от очите ми.

II

На следната сутрин към седем и половина отново карах по същия път към Източния бряг. Бях уверен, че съм в безопасност по това време на деня. Можех спокойно да се приближа до бунгалото им. Трудно можех да си ги представя като любители на ранното ставане.

Минах край бунгалото с голяма скорост. Щорите не бяха вдигнати и понтиакът още си стоеше на мястото, където го бяха паркирали предната нощ.

В безжалостната светлина на утрото бунгалото не можеше да скрие запуснатостта си: типична курортна постройка, от много години насам занемарена от собственика си.

Срещу бунгалото се кълбяха пясъчни дюни. Спрях колата на неколкостотин ярда след него зад едни шубраци и се върнах пеша.

Веригата от дюни пред бунгалото предлагаше отлично убежище на по-малко от сто ярда от постройката. Можех да наблюдавам спокойно, без да се опасявам, че могат да ме видят.

Бях си донесъл мощен полеви бинокъл, притежаван за мой късмет от собственика на хотела.

Настаних се удобно. Изгребах малко пясък и си направих леговище с малко хълмче за бинокъла.

Мина повече от час, без да се случи нещо особено.

В девет без двайсет някаква раздрънкана таратайка се приближи до постройката и спря пред нея. От нея слезе жена и закрачи по пътеката. Наблюдавах я през бинокъла. Окулярите бяха толкова мощни, че се виждаха следите от пудрата по бузите й, където слоят беше по-дебел.

Предполагах, че беше камериерката, която идваше да почисти. Видях я да пъха два пръста в пощенската кутия и да измъква една дълга връв, на края на която висеше ключът. Тя отключи входната врата с него и влезе вътре.

Дългото чакане се беше оправдало. Сега вече знаех как да се вмъкна вътре, когато ми се наложеше.

От време на време зървах чистачката да се мярка зад големия прозорец във всекидневната. Буташе една електрическа прахосмукачка. След няколко минути я изключи и се изгуби от погледа ми.

Времето се точеше бавно.

Малко след единайсет и половина входната врата се отвори и Васари излезе. Остана на стъпалото и вдигна глава към небето, като надуваше и разпускаше мускулите си, поемайки дълбоко свежия утринен въздух. Слънцето напичаше след дъждовната нощ. Носеше три четвърти памучни панталони и памучна риза, и двете сини. Беше наистина огромен, внушаващ страхопочитание телохранител.

Отиде при понтиака и провери маслото и водата, след което се прибра в бунгалото.

Видях Рима едва след дванайсет. Тя застана на прага на входната врата и вдигна очи към небето. Лицето й представляваше страшна гледка. Беше мъртвешки бледо, с дълбоки кръгове около очите, и дебело поставения руж караше лицето й да изглежда като боядисана маска. Изражението й беше мрачно. Тя се качи в понтиака и затръшна злобно вратата.

Васари излезе от бунгалото натоварен с плажни принадлежности. Чистачката се изправи на прага. Той й каза нещо и тя кимна, след което седна в колата и потеглиха.

Проследих колата с бинокъла. Бяха поели към западната част на града, където се намираха модните плажни клубове.

Няколко минути по-късно излезе и жената, заключи входната врата, пусна ключа в пощенската кутия, качи се в колата си и потегли.

Не се поколебах и за секунда.

Едва ли щях да имам втори такъв случай. Имаше голяма вероятност Рима да пази пистолета, с който беше застреляла пазача, в бунгалото. Ако успеех да се добера до него, позициите й срещу мен щяха да отслабнат значително.

Огледах пътя и брега внимателно, преди да тръгна към бунгалото. Не се виждаше никой. Изскочих от дюните и закрачих бързо към бунгалото.

Отворих дървената врата и тръгнах по алеята. За всеки случай натиснах звънеца, макар и да знаех, че няма никой. Изчаках няколко минути, след което издърпах ключа и отключих входната врата. Влязох в малкия хол и спрях да се ослушам. Не се чуваше нищо, освен забързаното тиктакане на часовник някъде във вътрешността и неспирното кап-кап-кап на лошо затворена чешма в кухнята.

Всекидневната беше вдясно. Малък коридор вляво от мен водеше към спалните.

Тръгнах по коридорчето, отворих една врата и надникнах в някаква стая. Това трябваше да е обителта с тоалетите на Васари. На един стол лежаха грижливо сгънати панталони, а на масата имаше електрическа самобръсначка. Не влязох, но отидох при следващата врата, отворих я и пристъпих вътре.

Двойното легло беше точно под прозореца, а нощната масичка преливаше от козметика. Зад вратата висеше окачен халат от зелена коприна.

Това беше стаята, която ми трябваше. Притворих леко вратата, отидох до шкафчето с чекмеджета и започнах бързо да ги претърсвам, като внимавах да не оставям следи.

Рима се беше проявила като истинска потребителска хала с моите пари. Чекмеджетата бяха претъпкани с найлоново бельо, шалове, кърпички, чорапи и т.н. Не открих пистолета.

Прехвърлих вниманието си към килерчето с дрехите. Повече от дузина костюми висяха на закачалки, а на пода беше пълно с обувки. На най-горния рафт видях картонена кутия превързана с канап. Свалих я, махнах канапа и я отворих. Съдържаше писма и снимки, повечето от тях на Рима със сребърната коса, направени във филмовите студии.

Най-горното писмо ми привлече вниманието. Беше получено преди три дни. Извадих го от кутията и го зачетох.

Касъл Армс № 234

Ашби Авеню

Сан Франсиско

 

Мила Рима,

Снощи се сблъсках с Уилбър. Пуснат е на свобода с обещание, че няма да избяга и те търси под дърво и камък. Започнал е да се дупчи пак и е много опасен. Каза ми, че ако те намери, ще те убие. Така че внимавай. Казах му, че доколкото знам си в Ню Йорк. Той е все още тук, но се надявам скоро да тръгне за Ню Йорк. Ако го направи, веднага ще ти се обадя. Но така или иначе, по-добре не се мяркай насам. Имам кошмари от него и той не се шегува, като казва че ще те убие.

Бързам да хвана пощата.

Клеър

Съвсем бях забравил за съществуването на Уилбър.

В представите ми изникна барът на Ръсти. Видях отново как вратата се отваря с трясък и на прага и се появява дребната кошмарна фигура. Опасен? Меко казано. Беше смъртоносен като гърмяща змия, като си го спомнях как се приближаваше към сепарето на Рима с бляскавия нож в ръката си.

Така че след тринайсет години той отново беше на свобода и отново беше по петите й.

Намереше ли я, щеше да я убие.

Сякаш планина се смъкна от гърба ми при тази мисъл. Той можеше да е моето спасение. Решението на моя проблем.

Преписах адреса на Клеър в джобния си бележник и върнах писмото в кутията, а нея на рафта.

Продължих с търсенето на пистолета, но вече с разсеян ум.

Беше чист късмет, че го открих. Беше провесен на връв вътре в една рокля на Рима. Усетих го, като дръпнах нетърпеливо редицата от окачени рокли, за да видя не се ли крие нещо зад тях.

Издърпах го и го отвързах от връвта.

Беше полицейски специален тридесет и осми калибър и беше зареден. Пъхнах го в джоба на бедрото ми и се огледах дали не съм оставил някакви следи. Доволен, че нямаше такива, тръгнах към вратата.

Тъкмо я отворих и чух кола да изръмжава пред бунгалото.

Скочих до прозореца с туптящо сърце, тъкмо навреме за да видя Рима да излиза от понтиака. Затича се към вратата и я чух как се рови в чантата си за ключа.

Докато отключи аз се изнесох тихо и бързо от спалнята. Спрях за миг в коридорчето, и после хлътнах в стаята с тоалетите на Васари. Затворих вратата точно в мига, когато се отвори входната врата.

Рима притича покрай стаята, в която се бях скрил, и влезе в спалнята си.

Стоях изправен до стената, така че ако Васари влезеше, вратата да ме закрие. Бях напрегнат и уплашен, и сърцето ми биеше лудо.

Чух Васари да пристъпва тежко в хола. Последва пауза, след която влезе във всекидневната. След няколко минути Рима излезе от спалнята си и се присъедини при него във всекидневната.

— Виж, сладур, — произнесе той с нещастен глас, — не можеш ли да спреш? За бога! Та ние още не сме тръгнали за някъде, и ти вече хвърчиш обратно да се дупчиш!

— О, млъкни! — гласът на Рима прозвуча грубо и жестоко. — Ще правя каквото си искам тук и не е зле да го запомниш!

— Добре, но защо, по дяволите, не си носиш стоката със себе си, щом толкова не можеш без нея? Развали целия ден.

— Нали ти казах да млъкваш?

— Чух те. Само това ми повтаряш по цял ден. Започва да ми се повдига.

Тя се изсмя.

— Това беше само шега! И какво ще направиш, като ти се повдигне?

Последва дълга пауза, след която той каза:

— Какъв е тоя мъж, от когото вземаш пари? Тревожи ме. Какъв ти е на теб?

— Никакъв не ми е. Дължи ми пари и ми се издължава. Ще спреш ли вече да ровиш за него?

— И как така се е случило, че ти е длъжник, сладур?

— Слушай, ако не си затвориш устата, можеш да си ходиш. Ясно ли е?

— Чакай, чакай — гласът му изведнъж стана твърд. — И без това съм загазил достатъчно. Казвам ти, че този момък ме тревожи. Мисля, че ти го изнудваш, а аз нямам намерение да се забърквам в подобни неща.

— Нямаш намерение ли? — изсумтя тя. — Но нямаш намерение да се откажеш от кокошкарските си истории, нали? Нямаш нищо напротив да халосаш някой дъртак по главата и да му задигнеш и последния долар, нали?

— Стига! Ако ме пипнат, ще ме приберат само за една година, но изнудване… не, по дяволите! Ще ти шибнат най-малко десет годинки!

— Някой да е споменал нещо за изнудване? Казах ти: дължи ми пари.

— Ако мислех че го изнудваш, сладур, отдавна да съм си обрал крушите.

— Ти? Да си обереш крушите? Ха-ха! Внимавай, Ед. Опичай си ума. Не искащ да се обадя на ченгетата и да им кажа къде се намираш, нали? О, не, ти няма да си обереш крушите!

Последва дълга пауза, в която чувах ясно как тиктака часовника.

После Васари се обади с несигурен глас:

— Винаги говориш като откачена след инжекция. Забрави какво съм ти казал. Знам, че знаеш какво правиш, и не би се набъркала с изнудване, нали?

— Не говоря като откачена! — изръмжа тя. — Ако не ти харесва как живея, можеш да си отиваш! Ще преживея и без теб, но не съм сигурна дали ти ще преживееш без мен!

— Страх ме е от тоя мъж, Рима! — гласът му беше станал колеблив. — Той ти пълни здраво джоба, нали? Как така ти дължи толкова много мангизи?

— Не го споменавай повече! Нали чу какво ти казах: ако не ти харесва, отивай си!

— Не искам да си отивам, сладур, обичам те. Не искам само да ни забъркваш в такива неща.

— Никой няма да те забърка в нищо. Ела тук и ме целуни.

— Сигурна ли си, че няма да има никакви неприятности? Тоя момък ме…

— Ела тук и ме целуни.

Отворих внимателно вратата и пристъпих в коридорчето. Чух Рима да простенва тихо докато стъпвах на пръсти по коридорчето към кухнята. Отворих вратата, която водеше към верандата, и после я притворих безшумно зад мен. Побягнах към прикритието на пясъчните дюни.

Лежах зад пясъчния хълм и наблюдавах бунгалото. Излязоха едва след четири и се качиха на понтиака. След като заминаха аз се изправих на крака.

Е, пистолетът вече беше в ръцете ми. Знаех и че Васари не е замесен в играта й. Можех да бъда сигурен, че няма друг, освен Рима, който да разполага с нейната информация за мен. Знаех вече, че Уилбър е пуснат от затвора и е по следите й.

Проблемите ми започваха да губят острота. Ако можех да се добера до Уилбър и да го насоча към Рима, щеше да ми свърши идеална работа.

Но въпреки това някои трудности оставаха. Как щеше да постъпи, ако разбереше, че пистолетът е изчезнал? Щеше ли да изпадне в паника и да духне нанякъде? Реших, че нямам достатъчно основания да се притеснявам, че може да открие липсата му. Колко време възнамеряваше да остане в бунгалото?

Трябваше да намеря сам отговора на този въпрос. Щеше да ми отнеме известно време и търсенето на Уилбър. Аз трябваше да бъда абсолютно сигурен, че тя все още е в бунгалото, преди да го открия.

Прибрах се в хотела. Свързах се с най-големия агент по продажба на недвижимо имущество в града и му казах че искам да наема бунгалото на Източния бряг. Дали случайно не знае кога ще се освободи? Каза че е наето за следващите шест месеца. Благодарих и му казах, че ще се отбия пак следващия път като минавам през града, ако има какво да предложи. И затворих телефона.

Ако Рима не откриеше липсата на пистолета, беше очевидно, че ще остане в бунгалото достатъчно дълго време. Оставаше само да открия Уилбър.

Обадих се до санаториума и запитах за състоянието на Сарита. Сестрата ми каза, че тя продължавала да се подобрява и нямало никаква причина да се тревожа. Казах й че се налага да ходя до Сан Франсиско, и че ще и оставя координатите си веднага щом стигна. После приключих сметката си в хотела, върнах студебейкъра в гаража и хванах влака за Сан Франсиско.

Не разполагах с кой знае колко информация: първото име на жената, адреса и това, че Уилбър са го видели в града.

Не беше много, но с малко повече късмет от моя страна можеше да се окаже достатъчно.

Казах на шофьора на таксито да ме закара до някой хотел около Ашби Авеню.

Каза ми, че имало три хотела на самата Ашби Авеню, и че ако питам него, най-добрият бил хотел Рузвелт. Казах му да ме закара там.

Регистрирах се, занесох си куфара в стаята, и после поех към Касъл Армс.

Оказа се, че е голям жилищен блок, видял и по-добри дни. Бронзовите му орнаменти отдавна ги нямаше, а боята беше олющена.

Зърнах портиера докато се разкършваше на площадката на главния вход. Беше дребен човек с износена униформа, забравил да се обръсне сутринта. Човек, който ще приеме всеки долар, без да задава излишни въпроси.

Бродих по улиците през следващия половин час, докато открия една от ония дребни фирми, които ви печатат визитната картичка докато си пиете кафето. Помолих дежурния служител да ми напечата няколко. Дадох му текста:

Х. Мастърс

Агент по застраховки и кредити

Градска агенция, Сан Франсиско

Каза ми, че картичките ще са готови след един час. Отидох в най-близкото кафе и прочетох вечерния вестник, като изпих две чашки кафе.

После си прибрах картичките и малко преди девет часа влязох във фоайето на Касъл Армс.

Нямаше никой зад рецепцията, нито имаше кой да се грижи за асансьора. Малка бележка на стената със стрелка сочеща към сутерена ме упъти къде да намеря портиера.

Слязох долу и почуках на една врата в подножието на стълбите. Вратата се отвори и опърпаният човечец, когото бях зърнал да се разтакава във фоайето, се показа на прага и ме огледа подозрително.

Показах му визитната картичка.

— Мога ли да купя някоя минута от времето ви? — запитах аз.

Той взе картичката, изучава я известно време, и после ми я върна.

— Какво искате?

— Малко информация. Мога ли да я купя от вас?

В ръката си държах банкнота от пет долара. Позволих му да я види, преди да я прибера в джоба си.

Внезапно стана много приятелски настроен и изпълнен със желание да ми помогне.

— Разбира се, приятел, заповядай — каза той. — Какво искаш да знаеш?

Пристъпих в стаичката, която служеше за офис. Той седна на единствения стол. След като бутнах настрани няколко метли и преместих една кофа на пода, успях някак да се наместя върху един дървен сандък.

— Информация за една жена която живее тук — казах аз.

Извадих банкнотата и я сгънах, като я държах пред очите му. Той я гледаше жадно.

— Живее в апартамент 234 — допълних аз.

— Имате предвид Клеър Симс?

— Точно така. Коя е тя? С какво си вади хляба?

Подадох му банкнотата, която той побърза да напъха в джоба си.

— Съблича се в клуба Гетсби на булевард Макартър — каза ми той. — Имаме си достатъчно неприятности с нея. Предполагам, че е наркоманка. Ако само я видиш какви номера прави понякога, веднага ще разбереш, че е откачена. Началството я е предупредило, че ако не престане да създава неприятности, ще я изхвърлят.

— Не се ползва с добра репутацията, а?

— Възможно най-лошата — каза той. — Ако мислите да разговаряте с нея, отваряйте си очите на четири. Опасна е.

— Не искам да разговарям с нея — казах аз, като се изправих. — Щом е такава, каквато ми я описахте, не искам да имам нищо общо с нея.

Стиснахме се ръцете, благодарих му за помощта и си тръгнах. Върнах се в хотела, взех душ, преоблякох се и взех такси до клуба Гетсби.

Нямаше нищо особено в него. Във всеки по-голям град имаше достатъчно като него. Помещават се винаги в изба. На входа им винаги ще видите бивш боксьор за портиер и бияч. Осветлението винаги е мътно и задимено. Винаги има малко барче още в самото фоайе. Плотът на бара винаги е окичен със скучаещи момичета с корави лица и щедра плът в очакване някой да ги почерпи и които ще легнат с вас по-късно за три долара, ако не успеят да изкопчат повече.

Платих пет долара входна куверта, разписах се в книгата под името Мастърс и влязох в ресторанта.

Слабо момиче в плътно прилепнала вечерна рокля загатваща че отдолу няма нищо, с черна коса до раменете и сиво-сини очи, пълни с неми и щедри обещания, се приближи и ме попита дали може да ми прави компания на масата.

Казах й, че веднага няма да стане, но по-късно ще я почерпя.

Тя ми се усмихна тъжно и се оттегли, поклащайки отрицателно глава към другите пет свободни момичета, които ме гледаха със жадни погледи.

Сервираха ми безлична вечеря и още по-безлично балетно шоу.

Клеър Симс се съблече.

Беше едра, щедро надарена блондинка, със свръхразвит бюст и бедра, по които лепнеха погледите на клиентите. Номерът й не изобилстваше с нищо, ако не се броеше плътта й.

Малко след полунощ, когато вече започвах да си мисля, че само си губя времето, на вратата се получи известно оживление и в залата влезе дребен тъмнокос мъж.

Беше с овехтял смокинг и очила с дебела рогова рамка.

Стоеше в рамката на вратата; щракаше пръсти и друсаше тялото си в ритъма на музиката: дяволска фигура от чиста проба.

Беше измършавял още повече и косата му сивееше по слепоочията. Лицето му беше придобило лоен цвят. Устните му бяха безкръвни. Дегенериралата му физиономия разказваше собствената си история.

Не беше необходимо да го поглеждам за втори път.

Беше Уилбър.