От години не бях изпадал в такава депресия. От калифорнийската компания за грамофонни плочи се бях отправил в RCA. Там също се възхитиха от гласа на Рима, но само докато не им заговорих за аванса от пет хиляди долара, след което така светкавично ме изхвърлиха, че дори не ми оставиха възможността да поспоря с тях.

Посетих и двама от по-крупните агенти, които също така проявиха интерес, но след като чуха, че съм я обвързал с договор, ми наговориха такива неща, че аз самият побързах да се махна.

Капакът беше отсъствието на Рима. Тя знаеше много добре че отивам да се срещна със Ширели, и въпреки това не си беше направила труда поне да ме изчака да види какъв е резултатът. Очевидно предварително беше сигурна в отрицателния изход. Житейският й опит с мен я беше убедил в безполезността на всички мои начинания да се измъкнем от блатото. Тая мисъл ме натъжи още повече.

Бях изправен пред проблема какво да правя по-нататък.

Нямах работа и имах пари само до края на седмицата. Нямах достатъчно дори за билет за в къщи.

Противях се с цялото си същество на тази мисъл, но нямах друг изход. Трябваше да се връщам у дома. Баща ми беше достатъчно деликатен да не ми го натрива на носа. Налагаше ми се да увещавам Ръсти да ми даде назаем за пътните, и после да придумам баща ми да му ги върне обратно.

Идваше ми да си блъсна главата в стената.

Пет хиляди долара.

Ако само успеех да излекувам Рима, знаех, че ще остане под пари. За една година щеше да направи най-малко половин милион, а това означаваше да си гушна петдесет бона; далеч по-добре, отколкото да се извивам пред баща ми и да му плача на рамото, че не ми е провървяло.

Лежах на кревата и размишлявах, докато се смрачи. Тъкмо вече бях решил да отивам при Ръсти да го моля за някой друг долар назаем, когато чух Рима да се качва по стълбите и да влиза в стаята си.

Зачаках.

След малко тя се вмъкна при мен и застана до леглото ми.

— Здравей — каза тя.

Не отвърнах нищо.

— Какво ще кажеш да хапнем нещо? — предложи тя. — Имаш ли пари?

— Не искаш ли да чуеш какво каза Ширели?

Тя се прозя, разтърквайки очите си.

— Ширели?

— Шефът на калифорнийската компания за грамофонни плочи. Днес следобед бях при него във връзка с теб — не си ли спомняш?

Тя повдигна безразлично рамене.

— Не искам да знам какво е казал. Те всички повтарят едно и също.

— Каза, че ако се излекуваш, ще те направи звезда.

— Е и, какво? Имаш ли някакви пари?

Станах от леглото, отидох до огледалото на стената и се сресах. Трябваше да правя нещо с ръцете си, за да не я удуша с тях.

— Не, никакви пари нямам, и нищо няма да ядем. Махай се от очите ми! Само като те гледам, и ми прилошава!

Тя седна на ръба на леглото. Пъхна ръка под ризата и зачеса ребрата си.

— Имам малко пари — каза тя. — Ще те заведа да вечеряме. Не съм стисната като теб. Ще хапнем спагети и телешко.

Обърнах се и се втренчих в нея.

— Имаш пари? Откъде ги взе?

— От павилионите на Пасифик. Обадиха ми се тъкмо след като излезе. Имам три часа масови сцени.

— Обзалагам се, че лъжеш. Сигурен съм, че си се вмъкнала в някой тъмен вход заедно с някакъв брадат старец.

Тя се изкикоти.

— Платиха ми за масови сцени. Ще ти кажа и още нещо. Знам откъде можем да вземем тия пет хиляди, за които толкова си блъскаш главата.

Оставих гребена и се втренчих в нея.

— За какво, по дяволите, говориш?

Тя си заоглежда ноктите. Ръцете й бяха захабени, а ноктите — черни.

— Петте хиляди за лечението.

— Какво по-точно?

— Знам откъде можем да ги вземем.

Поех си бавно и дълбоко въздух.

— Има моменти, когато страшно ми се приисква да те пребия — казах. — Тия дни така ме изкарваш от търпение, че ще ти посиня задника от бой.

Тя отново се изкикоти.

— Знам откъде можем да ги вземем — повтори тя.

— Чудесно. Откъде?

— Лари Лауенстайн ми каза.

Напъхах ръцете си колкото можах по-надълбоко в джобовете.

— Не се пиши хитра, кучко мръсна! Кой е тоя Лари Лауенстайн?

— Един мой приятел. — Тя се облегна лактите си, изпъчвайки гърди към мен. Изглеждаше съблазнителна колкото чиния замръзнала супа. — Той работи за постановчик-режисьора. Каза ми, че държат повече от десет хиляди долара в кабинета му. Плащат в брой на статистите. Пази ги един нищо и никакъв катинар.

Запалих цигара. Ръцете ми се разтрепериха.

— Какво ме интересува, че държат десет хиляди долара в кабинета на постановчика?

— Мислех, че можем да отидем там и да си услужим.

— Наистина блестяща идея, още повече, че идва от теб. Кое те кара да мислиш, че те няма да имат нищо против да си услужим с тия пари? Не ти ли е обяснявал някой, че вземането на чужди пари се нарича кражба?

Тя набърчи нослето си и повдигна рамене.

— Просто ти предложих. Ако не ти харесва, забрави го.

— Благодаря за съвета. Точно това и ще направя.

— Е, добре. Както искаш. Просто си мислех, че много ти трябват.

— Трябват ми, но не чак дотолкова.

Тя се изправи.

— Хайде да идем да хапнем.

— Отивай ти. Аз имам работа.

Тя се запъти към вратата.

— О, стига. Не съм стисната. Каня те. Не си толкова горд, че да ми откажеш, нали?

— Разбира се, че не съм. Отивам при Ръсти да го моля да ми даде пари назаем, за да се прибера у дома. Приключих вече с теб.

Тя ме изгледа.

— Защо го правиш?

— Останах без работа — обясних търпеливо. — Не мога да живея от въздуха и затова си отивам.

— Можеш да получиш работа в павилионите на Пасифик. Утре има голяма масова сцена. Трябват им хора.

— Така ли? Че как ще се добера до тази работа?

— Аз ще те уредя. Ела утре с мен. Сега да идем да хапнем, че умирам от глад.

Отидох с нея, защото бях гладен и нямах повече нерви да я разубеждавам.

Отидохме в един малък италиански ресторант и ядохме чудни спагети, а за второ имахме тънки резени телешко изпържени в масло.

По средата на яденето тя ме запита:

— Ширели наистина ли каза, че ме бива да пея?

— Точно това каза. Само да се излекуваш и да си във форма и веднага ще сключи договор.

Тя отмести настрана чинията се и запали цигара.

— Никакъв проблем не е да вземем тези пари. Няма да има никакви пречки.

— Не бих направил такова нещо нито за теб, нито за когото и да било.

— Не искаш ли да се излекувам?

— Затваряй си устата! Върви по дяволите и ти, и твоето лечение!

Някой пусна пет цента в музикалния автомат и Джой Милър запя „Някой от тези дни“. И двамата слушахме напрегнато. Звучеше силно и металическо и често не в тон. Лентата в джоба ми беше къде-къде по-добра от плочата.

— Половин милион за една година — изрече замечтано Рима. — Гласът й не е кой знае какво, нали?

— Вярно, но тя е много по-добре от теб. Няма нужда от лечение. Да тръгваме. Спи ми се.

Рима се изправи до вратата ми след като се прибрахме в хотела.

— Можеш да спиш с мен тази вечер, ако искаш — каза тя. — В настроение съм.

— Е, аз пък не съм — казах и треснах вратата под носа и.

Лежах в мрака и си мислех за всичко онова, което ми беше разказала за парите в кабинета на постановчика. Непрекъснато си повтарях, че трябва да се откажа от тази идея. Вярно, бях паднал много ниско, макар и да не бях стигнал още дъното, но не можех да се отърся от тази мисъл. Само да можех да я излекувам… Заспах с тая мисъл.

На сутринта, малко след осем, хванахме автобуса за Холивуд. Заварихме една голяма тълпа да се точи през главния вход за павилионите на Пасифик и ние се присъединихме към тях.

— Имаме достатъчно време — каза Рима. — По-рано от десет няма да започнат да снимат. Ще отидем при Лари да те запише.

Повлякох се след нея.

Настрани от главния павилион имаше няколко сгради от типа на бунгалото. Пред една от тях се беше изправил един слаб и висок мъж с панталони от рипсено кадифе и синя риза.

Намразих го още в мига в който го видях. Пухкавото му бяло лице беше лошо избръснато. Очите му бяха лукави и близко сложени. Имаше вид на сводник, готов за работа.

Ухили се мръсно на Рима.

— Хей, сладур, идваш да си изкараш дажбата ли? — запита той и после ми хвърли един поглед. — Кой е тоя?

— Приятел — каза Рима. — Можеш ли да го включиш в масовите сцени днес, Лари?

— Защо не? Ще го пъхнем и него в дядовата ръкавичка. Как се казва?

— Джеф Гордън — каза тя.

— Окей. Ще го запиша. — Обърна се към мен. — Иди в павилион номер три, авер. Надолу по алеята, втората сграда от дясната ти страна.

— Ти отивай. Аз ще поговоря малко с Лари — каза ми Рима.

Лауенстайн ми намигна.

— Всички искат да говорят с мен.

Тръгнах по алеята. На средата на пътя се обърнах и погледнах назад. Рима влизаше в офиса с Лауенстайн. Беше я прегърнал през раменете и притиснал плътно и й говореше нещо.

Стоях под горещото слънце и чаках. След някое време Рима излезе и дойде при мен.

— Оглеждах бравата на вратата. Нищо особено. Виж, ключалката на чекмеджето, където държат парите, е малко по-сложна, но ще се справя и с нея, трябва ми само малко време.

Не казах нищо.

— Можем да го свършим още тази нощ. Ще останем тук — продължи тя. — Знам едно място, където можем да се скрием. Ще се наложи да прекараме нощта тук и да се измъкнем на сутринта. Няма да има никакви проблеми.

Колебах се може би половин секунда. Знаех, че ако не поема риска, нямаше да мога да направя нищо. Трябваше да се върна у дома и да призная поражението си. А ако успеех да я излекувам, щяхме да сме богати и двамата.

Единственото нещо, което ми беше в главата в тоя момент, беше, че десетте процента от половин милион щяха да бъдат мои.

— Окей — казах. — Идвам с теб.

II

Лежахме притиснати един до друг под голямата сцена на павилион номер три. Гушехме се така в продължение на повече от три часа, и слушахме трополенето на многобройните крака над нас, виковете на техниците, които подготвяха новото разположение на прожекторите за утрешните снимки, професионалните псувни на режисьора, който изливаше гнева си върху всички, които не правеха това, което той им казваше, а онова, което им казваше да не правят.

Цялата сутрин и следобед ние се трудехме усърдно под палещите лъчи на прожекторите, чак докато се смрачи, заедно с още триста статисти: контингента от хора тъпчещи земята на Холивуд с ефимерната надежда, че някой все щеше да ги забележи някой ден и да ги направи звезди, и ние се потяхме заедно с тях и ги ненавиждахме.

Играехме ролята на публика наблюдаваща борба от шампионата. Изправяхме се и ревяхме по даден от режисьора знак. Сядахме и освирквахме. Привеждахме се напред с ужас върху лицата ни. Ревяхме от възторг и накрая вдигнахме във въздуха покрива, когато бледото и мършаво хлапе на ринга, което не изглеждаше способно да скъса хартиена кесия, повали шампиона на гръб.

Повтаряхме всичко това до полуда от единайсет до седем вечерта и това беше първият ден в живота ми, в който нямах сили да се изправя на крака в края на работното време.

Накрая режисьорът се смили над нас.

— Окей, момчета и момичета — излая той през високоговорителя. — Искам ви всички утре сутринта точно в осем със същите дрехи.

Рима ме хвана за ръката.

— Дръж се близо и дам ли ти знак, веднага тръгваш след мен.

Помъкнахме се зад тълпата прогизнали от пот статисти. Сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите, но се мъчех да не мисля за това, което ни предстоеше.

Рима каза:

— Оттук — и ме бутна леко отзад.

Плъзнахме се в една алея, която ни изведе до задния вход на павилион номер три.

Не беше трудно да се промъкнем под сцената. Първите три часа се спотайвахме като мишки, уплашени да не би да ни открият, но след някое време, около девет, техниците приключиха работа и си тръгнаха.

Пушеше ни се страшно и на двамата и запалихме по една. В слабия блясък на кибритената клечка я видях как се беше изтегнала до мен в праха. Очите й блестяха и тя сбърчи нослето си към мен.

— Всичко ще бъде наред. Само след половин час.

Едва в този момент страхът ме сграбчи за гушата.

Казах си, че трябва да не съм бил с ума си, за да се забъркам в такава история. Ако ни пипнеха…

Опитах се да прогоня мислите от главата си и казах:

— Какво общо имаш с тоя Лауенстайн?

Тя се размърда неудобно. Май я бях настъпил по някакъв мазол.

— Нищо.

— Не ми разправяй бабини деветини! Как си се запознала с тоя плъх? Изглежда, че е поел щафетата от Уилбър.

— Присмял се хърбел на щърбел! Не си ли виждаш твоята мутра? Какво си въобразяваш?

Кокалчетата на юмрука ми побеляха и я блъснах с всички сили по бедрото.

— Не смей да говориш за лицето ми, кучко мръсна!

— Тогава не говори за приятелите ми!

Внезапно ми проблесна пред очите.

— Ами разбира се, как не се сетих! Той те снабдява със стока. И на лицето му е изписано, че е пласьор.

— Причиняваш ми болка!

— Има моменти, когато ми се приисква да те удуша. Значи този плъх те зарежда, нали?

— И какво, ако е той? Все трябва някой да ме снабдява, не е ли така?

— Сигурно съм луд за да се забъркам в такова нещо с теб!

— Ненавиждаш ме, нали?

— Това няма нищо общо с тая работа.

— Ти си първият мъж, който не иска да спи с мен — изрече тя с горчивина.

— Жените не ме интересуват.

— И ти си загазил до гушата като мен, само дето не искаш да си го признаеш.

— Върви по дяволите — казах аз побеснял.

Знаех, че имаше право. Бях загазил още от момента, в който излязох от болницата, и което беше още по-лошо, това беше започнало да ми се услажда.

— И аз ще ти кажа нещо сега — изрече тя меко. — Ненавиждам те. Знам, че си добър към мен и можеш да ме спасиш, и въпреки това пак те мразя. Никога няма да забравя как се отнесе с мен когато ме шантажира с полицията. Внимавай, Джеф. Аз ще си го върна дори и да започнем заедно бизнеса.

— Само опитай да ми свиеш някакъв номер и ще те размажа от бой — казах аз, като гледах злобно към нея в здрача. — Имаш нужда точно от един хубав бой.

Тя внезапно се изкикоти.

— Сигурно си прав. Уилбър редовно ме пердашеше.

Отдръпнах се от нея. Повдигаше ми се от близостта й, толкова беше пропаднала и корумпирана.

— Колко е часът? — запита тя.

Погледнах светещите стрелки на моя часовник.

— Десет и половина.

— Да тръгваме.

Сърцето ми заби бързо и тревожно.

— Има ли пазачи тук?

— Пазачи? Че за какво?

Тя вече пълзеше навън и аз я последвах. След няколко секунди се изправихме един до друг в мрака, близо до изхода на павилиона. Спряхме да се ослушаме.

Не се чуваше никакъв звук.

— Аз ще водя — каза тя. — Върви близо до мен.

Излязохме от павилиона в горещата и тъмна нощ. Имаше звезди, но луната не се беше показала още. Видях я как се спря да се огледа в мрака, също като мен.

— Страх ли те е? — запита тя, като ме приближи. Ненавиждах допира й на слабото и горещо тяло, но гърбът ми опираше стената на павилиона и не можех да се отдръпна. — Защото мен не ме е страх. Това не може да ме изплаши, но мисля, че ти се страхуваш.

— Добре, страхувам се — казах аз, като я отблъснах. — Сега доволна ли си?

— Няма от какво да се страхуваш. Не могат да ти причинят по-голямо зло от това, което ти вече си причинил на самия себе си. Винаги си го повтарям.

— Ти си луда! Какви са тия дрънканици?

— Хайде — каза тя. — Да прибираме парите и да си ходим.

Тя пристъпи в мрака и аз я последвах.

Цял ден не беше свалила една плетена чанта от рамото си. Чух я да я разкопчава като спряхме пред бунгалото на постановчика.

Стоях близо до нея и се вслушвах в грохота на сърцето ми; усещах как кръвта ми препуска по вените и страхът ме обземаше все по-силно.

Чух я как се справи само за няколко секунди с ключалката на бравата. Изглежда имаше голям опит с тия неща. След малко езичето изщрака.

Вмъкнахме се заедно в тъмния офис. Изчакахме, докато очите ни привикнат с мержелеещата светлина от звездите, която се процеждаше през откритите прозорци. След няколко секунди от мрака пред нас изплуваха очертанията на бюрото.

Приближихме се до него и Рима коленичи пред чекмеджето.

— Ти пази — каза Рима. — Няма да отнеме много време.

Треперех неудържимо от страх.

— Хайде да се откажем — казах. — Нека да си тръгваме!

— Не ставай идиот! — каза тя остро. — Нямам намерение да се предавам.

Внезапно мракът се разпръсна. Беше запалила фенерчето и насочи лъча му към ключалката на чекмеджето. После седна на пода и започна да си тананика тихичко.

Сърцето ми щеше да се пръсне всеки момент, докато я наблюдавах как стърже по ключалката.

— Малко е шибано — каза тя, — но след малко ще го оправя.

Не успя да го оправи. Минутите течаха една по една; стърженето започна да ми ходи по нервите. Беше спряла да тананика и сега псуваше полугласно.

— Какво става? — запитах я, като се отдръпнах от прозореца и приближих бюрото да я погледна докъде е стигнала.

— Инати се, но ще го оправя. — Гласът й прозвуча съвсем спокойно. — Остави ме на мира. Трябва да се концентрирам.

— Да се махаме оттук!

— О, стига вече!

Върнах се при прозореца, и изведнъж сърцето ми подскочи в гърлото, като ме остави без дъх.

Вън имаше някакъв мъж. Слабата светлина от звездите очертаваше контурите на раменете и главата му. Взираше се през прозореца.

Не знаех дали ме беше видял. В офиса беше тъмно, но изглежда, че се взираше право в мен.

Раменете му бяха много широки, а на главата си имаше гладка островърха шапка, от която гърдите ми замръзнаха.

— Вън има някой — казах аз, но думите ми не стигнаха по-далеч от пресъхналите ми устни.

Рима каза:

— Отворих го!

— Вън има някой!

— Не чуваш ли какво ти казвам? Вън има някой!

— Скрий се някъде!

Огледах се диво в тъмната стая. Леденостуден пот течеше по лицето ми. Тъкмо се засилих да прекося стаята и вратата се отвори с трясък. Лампите светнаха.

Студената и ярка светлина ме блъсна като с юмрук в главата.

— Само да си мръднал и ще ти пръсна главата!

Глас на ченге: груб, корав и заповеден.

Погледнах към вратата.

Беше изпълнил рамката й с Колт 45 калибър насочен в главата ми. Мощна кафява ръка, стопроцентов полицай, грамаден, широкоплещест и внушителен.

— Какво правиш тук?

Вдигнах бавно треперещите си ръце. Имах ужасното чувство, че всеки момент ще стреля.

— Аз… аз… аз…

— Дръж си ръцете така!

Той не знаеше, че Рима се беше сгушила зад бюрото. Единствената ми мисъл беше как да я прикрия; трябваше да излезем от офиса преди да я е открил.

Някак си успях да укротя треперещите си нерви.

— Загубих се — казах аз, — и реших да спя тук.

— Така ли? Ще ти осигуря спане на далеч по-безопасно място от това. Ела тук. Приближи се, бавно и с вдигнати ръце.

Тръгнах към него.

— Стой! — Той се взря в бюрото. — Да не си се мъчил да го отваряш?

— Не… казвам ви…

— Назад до стената! Бързо!

Отдръпнах се до стената.

— Обърни се с лице към нея!

Обърнах се.

Известно време беше абсолютно тихо.

Единственият шум в ушите ми беше този на сърцето ми; и изведнъж стаята се разтърси от гърма на пистолет.

Страхотният трясък в това ограничено пространство ме сгърчи на две. Погледнах през рамото си. Бях сигурен, че пазачът е открил Рима и я е застрелял.

Беше се сгънал на две до бюрото. Хубавата му шапка се бе изхлузила на пода, оголвайки голяма плешивина на тила му. Беше стиснал корема си с кожените си ръкавици, пистолетът му лежеше на пода.

Кръвта се стичаше измежду пръстите му. Внезапно гръмна втори изстрел. Видях блясъка му иззад бюрото.

Пазачът издаде задавено ръмжене; такъв звук издава борецът когато прилага победоносната хватка. После бавно се претърколи и се строполи на пода.

Продължавах да стоя с все още вдигнати ръце, готов да повърна всеки момент.

Рима се изправи зад бюрото. В ръката си държеше димящ 38 калибров пистолет. Хвърли един равнодушен поглед към пазача. Дори не беше загубила цвят.

— Няма пари — каза грубо тя. — Чекмеджето е празно.

Едва я чух какво казва.

Погледнах пазача, проснат в локва от собствената си кръв.

— Да се махаме оттук!

Настойчивата нотка в гласа й ме върна на себе си.

— Ти го уби!

— Иначе щеше да убие мен. — Тя ме изгледа студено. — Хайде, идиот такъв! Все някой трябва да е чул гърмежите!

Тя тръгна към изхода, но аз я сграбчих за ръката и я завъртях към мен.

— Откъде взе този пистолет?

Тя се издърпа рязко.

— О, хайде! Всеки момент ще довтасат тук!

Бездушните й блестящи очи ме ужасяваха.

Някъде далече в мрака зави сирена. Воят й смрази кръвта в жилите ми.

— Хайде, тръгвай!

Тя изтича в мрака и аз я последвах.

Всички павилиони започнаха да светят, мъжки гласове завикаха от всички посоки.

Усетих ръката й в дланта ми като ме бутна в една тъмна алея. Затичахме слепешката в мрака. Сирените не преставаха да вият в нощта.

— Тук!

Тя ме издърпа в един тъмен вход. За миг лъчът на фенерчето й описа кръг по стената и после угасна. Бутна ме и се скрихме зад някакъв голям дървен палет.

Профучаха бързи и тежки стъпки. Мъже крещяха едни на други. Някой изсвири с всичка сила с полицейска свирка и звукът задра оголените ми нерви.

— Давай!

Ако не беше тя, никога нямаше да мога да се измъкна от това място. Беше ужасяващо спокойна и в пълно самообладание. Тя ме поведе по тъмните алеи. Знаеше кога беше безопасно да пресичаме и кога не.

Тичахме задъхано покрай безкрайните здания и просторните павилиони и свирките и гласовете постепенно заглъхваха в мрачината, и накрая спряхме, дишащи на пресекулки, в сянката на едно сграда.

Не се чуваше нищо, с изключение на виещите сирени.

— Трябва да се измъкнем оттук, преди да са дошли ченгетата — каза Рима.

— Ти го уби!

— О, стига! В дъното на алеята можем да се прехвърлим през оградата.

Стигнахме до една десетфутова стена. Спряхме под нея и я огледахме.

— Помогни ми да се кача.

Взех стъпалото й в двете си ръце и я повдигнах. Тя прехвърли единия си крак през стената, приведе се и се взря надолу в мрака.

— Всичко е наред. Можеш ли да се качиш?

Отстъпих малко назад, засилих се, подскочих и се залових за върха на стената. Останах за секунда така, после се набрах и се качих. Скочихме и двамата и се търколихме на някакъв черен път, който обикаляше територията на студиото.

Закрачихме бързо към главния път. От страни бяха паркирани множество коли, собственост на веселящите се в нощния клуб от другата страна на пътя.

— Най-много след пет минути трябва да има автобус — каза Рима.

Чухме воя на приближаващи се сирени.

Рима ме сграбчи за рамото и ме блъсна към един Скайлайнер Форд.

— Влизай бързо вътре!

Плъзнах се в него и тя ме последва.

Едва успя да затвори вратите и две полицейски коли профучаха покрай нас към главния вход на студиото.

— Ще изчакаме тук — каза Рима. — Ще има още. Не трябва да ни видят на улицата.

В това имаше смисъл, макар че инстинктът ми казваше да не спирам.

— Лари! — изрече Рима с отвращение в гласа. — Трябваше да се досетя, че ще обърка всичко. Изглежда, че в края на работния ден карат парите в банката или ги слагат в сейф.

— Не разбираш ли, че ти уби човек? — запитах я аз. — Ще ни засилят и двамата в газовата камера. Откачена мръсна кучка! Иска ми се никога да не те бях срещал!

— Това беше законна самоотбрана — заспори разгорещено тя. — Нямах друг изход!

— Дрън-дрън! Ти го застреля абсолютно хладнокръвно! С два куршума!

— Щях да бъда глупачка, ако го оставех той да ме застреля, нали? Той имаше пистолет в ръката! Това беше законна самоотбрана!

— Това беше убийство!

— О, стига вече!

— До гуша ми дойде от теб. Докато съм жив не искам повече да те виждам!

— Ти си откачен! Та ти искаше парите повече от мен! Искаше да направиш пари с мен! И сега, когато нещата се обърнаха…

— Убийството на човек ли наричаш „обръщане на нещата“?

— О, замълчи най-сетне!

Замълчах. Ръцете ми стискаха с всичка сила кормилото. Паниката ме беше сграбчила. Повтарях си, че трябва да съм бил не с разсъдъка си, за да се забъркам с нея. Само да успеех да се измъкна и си отивах у дома да залягам над учебниците си. До края на живота си нямаше да се забъркам в подобно нещо.

Чухме още сирени. Мина още една полицейска кола с цивилно облечени полицаи и след няколко секунди една линейка я последва.

— Процесията свърши — каза Рима. — Да тръгваме.

Тя излезе от колата и аз я последвах.

Закрачихме бързо към автобусната спирка. След две или три минути автобусът пристигна.

Седнахме отзад. Никой не ни обърна никакво внимание. Рима пушеше с поглед вперен през прозореца. Като наближихме булеварда към пристанището тя се разкиха.

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Хадли Чейс Има ли нещо по-хубаво от парите? (4)

Метаданни

Данни

Има ли нещо по-хубаво от парите. Аз съм съдът

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава четвърта

I

II

Джеймс Хадли Чейс
Има ли нещо по-хубаво от парите? (4)