Стивън Бакстър
Шийна-5

Шийна не искаше това да се случва. Разбира се, че не искаше — тя знаеше изискванията на мисията не по-лошо от останалите, толкова добре, колкото и самият Ден. Шийна имаше задължения към НАСА. И тя го разбираше.

Но такава постъпка не и се струваше много правилна.

 

Той бе доплувал при нея след лова.

Нощта свършваше. Пухкавото огнено кълбо на слънцето вече бе блеснало над повърхността на водата.

Сепиите изплуваха от коралите и гъсталаците от водорасли, където се хранеха. Групичките им се уедряваха и постепенно се събраха в пасаж от около сто глави.

„Ухажвай ме, ухажвай ме“.

„Виж, какво оръжие имам!“

„Аз съм силен и яростен“.

„Дръж се по-настрана! Тя е моя!…“

Беше древният език на главоногите, изразен чрез сложни шарки по кожата им, нейната текстура, както и приемането на съответна поза — думи за секс, опасност и храна. Шийна плуваше в пасажа и пееше от радост.

Но ето че във водата се мярна сянка.

Патрулите незабавно приеха маскировъчни пози и започнаха да блъфират, телата им даваха лъжлива представа за приближаващият се хищник.

Шийна знаеше, че тук не може да има истински хищници. А сянката принадлежи на машина-наблюдател на НАСА.

Тъмният силует се прокрадна по-близо и се гмурна под пасажа. Така би постъпила и истинска баракуда, ако искаше да се вмъкна в средата му.

От пасажа се отдели силен самец. Той разгърна широко осемте си ръце, повдигна двете си силни пипала и зелените му бинокулярни очи се вторачиха във фалшивата баракуда. По кожата му започнаха да пулсират шарки от светли и тъмни петна. „Виж ме. Аз съм голям и яростен. Мога да те убия“. Самецът бавно и внимателно се примъкваше към нея, докато не се оказа съвсем редом с нея.

В последният момент, тя непохватно се метна встрани.

Но твърде късно.

Двете дълги пипала се метнаха напред, чашките на смукалата им докоснаха кожата на рибата и се прикрепиха здраво към нея. Осемте здрави ръце на самеца обвиха тялото й, а кожата му потъмня от възбуда. Той удари баракудата с клюна си, в търсене на месо.

И го намери. Шийна видя късчета риба — плячката подхвърлена от Ден.

Мъжката сепия започна да потъва, без да изпуска жертвата си. Шийна се присъедини към него. Прохладната вода струеше около мантията й, придавайки пикантност на първобитното наслаждение от лова — независимо от неговата изкуственост.

Именно тогава се случи това.

 

Когато Маура Делла непохватно се пъхна в лабораторията през шлюза, мирисът на освежител просто я замая.

— Добре дошли в „Океанска лаборатория“, госпожице Делла — приветствува я морския биолог Ден Истебо — дебел, страдащ от задух, настойчив, на трийсет години, с вечна бутилка „Кола“ в ръката си и рижава гъста коса — типичен смахнат учен, ако се съди по външността му.

Маура намери свободен стол пред апаратния панел — леката му конструкция бе с опъната тъкан, която неколкократно бе залепвана с изолационна лента. Работната зона представляваше малка по обем сфера, запълнена с монтирани по стените прибори и оборудване. Беше тясно. Във вътрешността й, сякаш пулсирайки, слабо писукаше сонарен маяк.

Усещането от затвореното пространство и тоновете вода над главата беше зашеметяващо.

Тя се подаде напред, взирайки се в малките обзорни прозорчета. Сивата пуста вода бе пронизана от слънчеви лъчи. Маура видя пасаж от сепии, които плуваха в сложен строй.

— Коя от тях е Шина-5?

Ден посочи мекия екран, монтиран в свободният участък на стената.

Виждаше се обтекаемо, торпедообразно тяло със сочен оранжев цвят, украсено с черни точици. От двете му страни изящно се извиваха подобни на крила плавници.

„Космическа сепия — помисли Маура. — Единствения молюск, включен в щатното разписание на НАСА“.

— Sepioteuthis sepioidea — поясни Ден. — Рифова сепия от Карибската зона. Дълъг е колкото ръката ви. Сепиите, както и всички главоноги, принадлежат към типа на молюските. Но при тях крака на охлюва се е превърнал във фуния, отвеждаща в мантията — ето тук, — а също така и в ръце и пипала. В кухината на мантията се намират вътрешности и хриле. Преминаващата през нея вода, която действа като реактивен двигател, се използва от Шийна като средство за придвижване.

— Откъде знаете, че е тя?

— Виждате ли изпъкналостта между очите, около хранопровода — тикна Ден пръст в екрана.

— Това ли е подобреният й мозък?

— Нервната структура на сепиите се отличава от нашата. Шийна притежава два нервни шнура, които преминават през тялото й като релси и са осеяни с чифтове ганглии — нервни възли. Предният чифт от ганглии е увеличен и те се явяват като мозъчни дялове. Ние генетически модифицирахме и Шийна, и нейните прабаби…

— За да се получи умна сепия.

— Госпожице Делла, сепиите и без това са умни. Състезавайки се с рибите, те са еволюционирали много отдавна, още в юрския период. Притежават чувствителни органини, които реагират на светлина, мирис, вкус, докосване и звук — включително на инфразвук, а също на гравитация и ускорение. Възможно е и на електричество. Шина е способна съзнателно да управлява шарките по тялото си. Може да „рисува“ по него ленти, ивици, кръгове, пръстени и точки. И даже да ги накара да се движат.

— Шарките тяхната „реч“ ли са?

— Не само те, но и тяхната текстура, както и позата на тялото. възможно е да разменят електрически и звукови сигнали, но ние не сме уверени в това.

— И за какво прилагат възхитителната си сигнална система?

— Трудно е да се каже… Те не ловуват съвместно. Живеят няколко години, през които се чифтосват само един-два пъти — почеса Ден брадата си. — Но ние съумяхме да отделим известно количество първични лингвистични компоненти, които съставят примитивна граматика. Дори и за „не подобрената“ сепия. Ала този език, изглежда е много беден. В него няма нищо, освен храна, секс и опасност. Езикът на Шийна е много по-богат, нали я обучавахме. Съумяхме да докажем, че областите на мозъка, отговарящи за нейното обучение, представляват вертикални предни дялове, разположени над хранопровода.

— И как го доказахте?

— Като отрязвахме късчета от мозъците на сепиите — премигна Ден.

Маура въздъхна. Фактът беше направо за телевизионно предаване.

Те разглеждаха Шийна. Големите й синьо-зелени очи с оранжево бие, за няколко секунди погледнаха в камерата.

Чужди очи. И разумни.

„Имаме ли право да постъпваме така, намесвайки се в съдбата на други разумни същества, заради собствени цели? Макар дори да не разбираме, както призна Истебо, за какво сепиите използват използуват речта си — мислеше жената. — Какво е да бъдеш Шийна. Щеше ли да бъде в състояние да разбере, че хората искат да я направят пилот на космически кораб, летящ към астероид?“ — мислеше Маура.

 

Той доплува до нея — самецът, надвил врага. Едно от пипалата му бе откъснато, след стълкновението му с късче метал.

Тя знаеше, че не трябва да постъпва така. И все пак нямаше сили да се съпротивлява. Усети как на кожата й се ражда нова шарка — многоцветни точици, сменящи се с бели петна. „Ухажвай ме“.

Той доплува по-близко. Шийна видя как по отдалечената от нея страна на самеца стана сребриста, което представляваше сигнал към останалите: „Дръжте се по-далеч. Тя е моя!“ докато той се обръщаше, цветът на тялото му се изменяше и тя виждаше кака миниатюрните мускулчета свиват пигментните торбички н кожата му.

Самецът вече протягаше към нея хектокотила си — модифицирана ръка с купчинка сперматофори накрая.

Мисията, Шийна. Мисята. Програмата! мисията! НАСА! Ден!

Но животното във вътрешността й ставаше все по силно и нетърпеливо. И тя разкри за самеца своята мантия.

Хектокотилът му се приближи, метна се вътре и положи иглообразния сперматофор при основата на ръцете й.

След това самецът измъкна органът си. Всичко свърши.

Не. Не всичко. Тя още можеше да избира — да хване сперматофора и да го премести в приемника си за сперма или не.

Шийла знаеше, че не бива да го прави.

Песните на сепиите около нея пулсираха от живот. Древните песни, които се бяха пели преди появата на хората, китовете и даже рибите.

Животът й беше кратък — едно, максимум две лета, свързани с няколко чифтосвания. Но песните на света и танцът заставяха всяка сепия да осъзнава, че тя или той са част от живота, който се бе родил в древните морета. И че тяхното кратко и трепетно съществувание е толкова малко значимо и същевременно толкова важно, колкото сребристите люспи по рибешките тела.

Обладавайки усъвършенствуван мозък, Шийла можеше да го разбере първа от всички главоноги. А на някакво подсъзнателно ниво, това беше известно на всяка сепия.

Но тя не беше част от това живо съобщество.

Самецът още не бе успал да отплува, а не я вече я бяха обхванали зашеметяваща печал, самотност и изолираност. И възмущение.

Тя обхвана сперматофора с ръце и го увлече в дълбочината на мантията си.

— Ще ми се наложи да говоря за вас в Решаващият Понеделник — предупреди Ден Маура. — И да рискувам своята репутация, за да спася този проект. Вие напълно уверени ли сте, че той ще проработи?

— Абсолютно — отвърна Ден със спокойна убеденост. — В отличие от нас, сепиите са се адаптирали към среда с нулева гравитация. И Шийна умее да ловува в триизмерно пространство, затова тя е способна да управлява и космически кораб. Ако поискате да се обзаведете с идеално приспособено към полет в космоса същество, това е главоногият молюск. Освен това тя е много по-евтина от който и да е, еквивалентен по възможности робот…

— Обаче ние нямаме никакви планове, относно връщането й — отбеляза мрачно Маура.

Ден сви рамене и каза:

— Даже и да имаше такава възможност, животът й е твърде кратък… Надявам се публиката да възприеме пристигането на астероида на земна орбита като паметник на Шийна. И още нещо, сенатор…, през всяка секунда от своя живот, от самия момент на зачатието си, Шийна знаеше своята цел. Тя живее за нея и заради своята мисия.

Маура намръщено гледаше Шийна, която плуваше в пасажа.

„Ще ни се наложи да го направим — помисли тя. — И в понеделник ще изтръгна финансирането на проекта“.

Ако Шийна постигнеше успех, след пет години тя щеше да достави на околоземна орбита астероид, богат на органика и други материали, а той щеше да стигне и за полети на други планети. Бе възможно, това да спаси човечеството.

„Ако всички отчети на Държавния Департамент за състоянието на Земята са наполовина верни, това може да се превърне в нашия последен шанс“.

Но Шийна нямаше да доживее, за да види резултата.

Пасажът от сепии се сби в тесен строй и отплува нататък, бързо изчезвайки от погледа.

 

Шийна-5 увисна в центъра на кораба, където водата, минаваща през мантията й и миеща хрилете й беше най-топла и богата на кислород. Устройствата за управление, както от набора от прибори и механизми, които поддържаха живота й, изглеждаха пред нея като тъмна маса, по чиято повърхност мигаха светлинки.

Тя отдавна бе открила колко трудно е да почива в самота — без пасаж, без чифтосване, без обучение и без безкрайните танци на дневната светлина.

Тъй като не можеше да се успокои, тя заплува извън центъра за управление. С издигането й нагоре, минаващата през мантията й вода ставаше по-хладна и по-бедна на кислород. Тя различаваше едва доловими звуци, издавани от живи същества — плавно и стремително плъзгане на риби, мърморещ шепот на крил, с който се хранеха рибите, съскане на диатоми и водорасли, които служеха за храна на крила. В космическият кораб на Шийна, материята и енергията се движеха по голям затворен цикъл, поддържан от слънчева светлина и регулиран, като биене на сърце, от централната машинария.

Тя стигна до полупрозрачната стена на кораба, която беше еластична и обрасла с водорасли; дългите им нишки се полюшваха от едва доловимо течение.

Зад еластичната мембрана сияеше млечно-бялото размазано слънце, около което се виждаше полумесец. Тя знаеше, че това е Земята, чиито велики океани за нея се бяха смалили до размер на капки.

Тя позволи на подобното на китово въртене на кораба да я отнесе извън слънчевото сияние и погледна в тъмнината, където се виждаха звезди.

Бяха я обучили да разпознава много от тях. Шийна използваше тези знания, за определяне на положението си в пространствното — много по-точно, отколкото би го направил Ден на далечната Земя. Но за нея звездите представляваха нещо по-значително, от навигационни фарове. Очите й имаха сто пъти повече рецептори от човешките и тя виждаше сто пъти повече светила.

За Шийна, вселената бе изпълнена от звезди, които бяха трептящи и живи. А галактиката изглеждаше като звезден риф, който я зовеше да прелети по дължината му.

Но засега всичко това го виждаше само тя. И чувството за самота я обхващаше все по-силно.

Плувайки в звездната светлина, Шийна приспиваше своите още неродени деца и нетърпеливо изпускаше мастилени облаци, които приемаха очертанията на самец с ярки и глупави очи.

 

Маура Делла се оказа въвлечена в този проект, защото в 2030 година, когато ресурсите на планетата се сведоха до минимум, Земята се превърна в огромна стъкленица, пълна с паяци.

Да вземем например водата. Човечеството започна да консумира повече прясна вода, отколкото тя падаше на планетата с дъждовете и снеговете. В Азия и други райони на света избухваха схватки за тази скъпоценна течност. Във войната между Индия и Пакистан, даже бе взривен атомен заряд.

Главният международен проблем стана Антарктика, когато този континент беше „отворен“ за полубезумната активност на изгладнелите за ресурси нации. С всеки изминал месец, този конфликт се разширяваше.

От гледната точка на Маура, всички най-важни човешки проблеми възникваха поради затвореността на света и отсъствието на нови граници.

Америка бързо се движеше към ада. Отдавна изпреварена от Китай, вече се бе оказал под военна угроза. Великата страна отстъпи, тъй като изпитваше отвращение към риска. Богатите се скриха в огромни бронирани анклави, бедните търсеха забрава във фантастичните светове на виртуалната реалност, американските войници летяха в бронирани вертолети над зоните на боеве в Антарктика, а китайците гъмжаха по скованите от ледове земи, които бяха успели да завземат.

А на всичко отгоре — толкова силно се бе оказало опиянението от дните, когато Америка доминираше над света — американците останаха нация, която почти всички народи на Земята ненавиждаха.

Иронията се състоеше в това, че в небесата се намираха всички ресурси, които можеха да се пожелаят: на астероидите, Луната и спътниците на Сатурн и Юпитер, както и безплатната енергия на Слънцето. Хората знаеха за този факт от десетилетия. Но след седемдесет години космически полети никой така и не измисли достатъчно лесен и надежден способ за излизане в орбита, който би направил разработката на небесните богатства икономически изгодна.

Сега Ден Истебо, смахнат учен от НАСА, бе измислил как да се влезе в гърлото на бутилката. Той създаде космическата сепия, способна да измени орбитата на една от летящите планини.

Маура съвършено не се вълнуваше от личните му мотиви, за нея беше важно как предложението на Ден може да се употреби за благото на Земята.

Затова, когато той я покани на разговори при себе си и в Лабораторията за реактивно движение, тя незабавно се съгласи.

 

Един от екраните, вградени в стената, показваше синьо-зеления космически кораб, който се приближаваше към астероида. Космическото тяло беше безформено и почти черно. Кратерите и пукнатините по прашната му повърхност изглеждаха като отсечени под слънчевите лъчи.

— Разкажете за какво получавате парите си, Ден.

Ученият замахна с пухкавата си ръка и отвърна:

— Околоземният астероид 2018JW, се нарича Рейнмут. Представлява блок от камъни и лед с напречен диаметър около осемстотин метра — прекъсна се гласът му, а челото му се покри с капчици пот, но той възбудено продължи: — Маура, именно това ни е нужно. Милиарди тонове вода, силикати, метали и сложна органика — амини и азотни основи. Даже Марс е по-беден от този астероид, ако вземем масите им на база килограм към килограм…

„Ден Истебо не живее в своето време — помисли Маура. — Той навярно би предпочел да работи тук в 60-те и 70-те години на миналия век, когато науката все още е била кралица и се е планирало изстрелването на безумно скъпи космически сонди като «Викинг», «Вояджър» и «Галилео» Но сега подобно нещо е невъзможно.“

Лабораторията за изследване на реактивно движение в началото беше създадена като военна и през 2016 година, армията си я върна.

Но тя не трябваше да се избавя от наследството на НАСА, тъй като самотните и захвърлени по границата на Слънчевата система „Вояджъри“ все още пискаха със сигналите си. И ден Истебо се бе възползвал от това, като бе създал вътре във военната организация своите космически сепии. „Ако влизаше в плановете му, той щеше и мен да напъха в някакъв сандък, за да ме измени генетически“ — помисли си Маура.

— Разкажете ми още веднъж, защо ние сме длъжни да пригодим орбитата на астероида към земна — рече тя.

— Орбитата на Рейнмут и без това е близка към нея. Но това не означава, че каменно-водният блок е често достъпен за мисии с низки разходи на енергия; двете орбити напомнят на два часовника, които вървят със различно време. Добирането до подобни небесни тела съвсем не е леко, като предполагат някои ентусиасти. Преди да повторим траекторията на Шийна, ще трябва да изчакаме още четиридесет години.

— Или да я върнем в къщи.

— Да, но това не се отнася към работата.

„Не се отнася! Той не разбира нищо, по дяволите! В целия проект, това е най-трудния момент за поднасянето му пред парламента и публиката…“ — изруга на ум Маура.

 

Шийна видя през полупрозначния под зърнистия сиво-черен грунт. Ден и бе казал, че това вещество е по-старо от океаните на Земята. През извитите стени на кораба се виждаше назъбения хоризонт на този малък свят — на десетина метра от нея.

Нейният свят Тя започна да пулсира от гордост.

И още не знаеше, че накрая е готова.

Шийна снесе яйца.

Те бяха затворени в пихтиести торбички — по стотици яйца във всяка. Тук, разбира се, нямаше места за хвърляне на хайвера й. Затова тя подреди торбичките с яйцата върху приборите в центъра на миниатюрния океан, който сега се намираше на повърхността на Рейнмут.

Рибките плуваха към тях и тикаха носове в торбичките. Тя ги наблюдаваше известно време, докато не се убеди, че пихтиестата защитна маса съвсем не е по вкуса им, а нейното предназначение бе именно такова.

Камерите на Ден не уловиха всичко това, а тя не му каза какво е направила. Шийна не можеше да напусне своя затвор, на можеше да изследва света зад неговите предели.

От кораба излязоха малки роботи-светулки, които внимателно си проправяха пътя по повърхността на астероида. Всеки от тях бе натоварен с миниатюрни инструменти — изящни като корал и съвършено недостъпни за нейното разбиране.

Но светулките се намираха под нейния контрол. За целта тя използваше подобно на ръкавица устройство за дистанционно управление, където се пъхаше дългите си пипала, които направляваха деликатното движение на всеки от тях.

…малките скоро се бяха излюпили, бяха измъкнали едно след друго от скъсаната ципа на яйцата. Те плуваха наоколо — застанали нащрек, активни, любопитни. Тя изпускаше струйки вода, за да ги отправи към гъсталаците с водорасли.

Докато малките се хранеха, нея я очакваше работа.

Шийна събра роботите на един от полюсите на Рейнмут. И там — търпеливо, късче по късче, тя ги заставяше да сглобяват малка химическа фабрика: тръби, резервоари, помпи и устремена в небето дюза. Енергията се обезпечаваше от скъпоценните панели на слънчевите батерии, разположени по прашния грунт.

Фабриката започна да работи. Сондьорите добиваха повърхностен регулит и скритите под него скални породи и лед. Процесите на химическо разделяне филтрираха метановия лед и го складираха в запас, при други процеси се освобождаваше воден лед, който се разтопяваше и отиваше в клетките за електролиза, където се разлагаше на кислород и водород.

Всичко това се струваше на Шийна така чудесно! Да вземеш камък и лед и да ги превърнеш в други вещества! Но Ден поясняваше, че това е стара и трудоемка технология, които хората използват вече няколко пъти по-дълго от собствения му живот.

Да се разработва астероида е леко. Трябва само да се добереш до него и да започнеш.

През същото време малките растяха поразително бързо, превръщайки половината от изядената храна в собствена маса на тялото си. Тя виждаше пререканията между младите самци: „Аз съм голям и яростен. Погледни ми оръжието. Виж ме как изглеждам!“

Почти цялата младеж беше глупава. И само четири от тях се оказаха подобни на нея.

Тя беше почнала да старее. Уморяваше се. Но въпреки този неприятен факт, тя учеше малките как да ловуват. Разказваше им за рифа, за множеството същества, които живеят и умират на това място. Освен това Шийна ги учеше на език — на абстрактните знаци, на които я бе обучил Ден. Скоро техните мантии се изпъстриха от въпроси. Кой? Защо? Къде? Как?

Настъпи моментът, когато конструкцията на полюса се оказа готова към изпитания.

Под управлението на Шийна щракнаха и се откриха прости клапани. Газообразните метан^[1] и кислород се втурнаха в здравата камера за горене и избухнаха. С очите на робота, тя виждаше как от камерата се изхвърлиха продуктите на горене — ледени кристали. Те искряха под слънчевите лъчи и се втурнаха в космоса като идеално прав стълб. Беше най-красивият огнен фонтан.

След това Шийна усети меката тяга на ракетата — през водната маса започнаха бавно да пулсират големи вълни.

Метановата ракета, зафиксирана към оста на въртене на астероида, постепенно щеше да отблъсне Рейнмут от орбитата му и да го отправи по посока към Земята.

Ден съобщи, че в НАСА празнуват събитието. Не го каза в прав текст, но Шийна разбра. Те се радваха основно на факта, че тя не бе умряла, преди да завърши мисията си.

Повече не беше нужна. Във всеки случай на хората.

Младежта бързо съобрази, че Шийна, заедно с тях, скоро ще изтощят ресурсите на единственото си обиталище. В тясно затвореният цикъл на възпроизводство вече възникваха няколко проблема: непредсказуемият скок в числеността на популацията на планктона.

Децата на Шийна се оказаха много съобразителни. И скоро те щяха да мислят така, както тя бе способна.

Те казаха, че може би има смисъл не само да ремонтират стените на жилището си, но и да ги разширят. Да речем да си построят нови куполи и да ги напълнят с вода.

Шийна, която бе обучена само да изпълнява мисията си, намери идеята за твърде странна. Но рибата не им стигаше, а на самите риби не стигаше крила. Водата стана спарена и пренаселена.

Всичко това беше неправилно.

Затова умните деца на Шийна започнаха да ловуват на своите глупави братя и сестри, докато не останаха само четирите от тях, заедно с майка си.

 

Когато се разрази скандалът, Ден Истебо седеше в камерата си в научния отдел на Лабораторията и следеше по мрежата хода на конференцията.

Маура Делла бе надвиснала над него и го гледаше с изпепеляващ поглед.

Ден докосна екрана, закривайки канала на връзката.

— Сенатор…

— Вие сте задник, Истебо!… Отдавна ли знаете, какво е станало?

— Не от много време — въздъхна той. — От около две седмици.

— А до старта на кораба знаехте ли, че тя е бременна?

— Не, кълна се. Ако бях узнал, щях да отменя мисията.

— Още ли не разбирате, Истебо? Ние едва постигнахме готовността на сантименталната публика да се смири със смъртта на Шийна. Но сега всичко се измени… Ние не можем да допуснем астероидът да влезе в околоземна орбита с товар от трупове на разумни сепии!

Ден затвори очи.

— Предполагам, че няма смисъл да намеквам, колко глупаво ще постъпим, ако прекратим всичко именно сега. Ние сме похарчили много пари. На Рейнмут е монтирана инсталация. Тя работи. Остава само да дочакаме резултата. Нали ние постигнахме целта си?

— Това няма значение — каза тя тихо и със съжаление. — Харта не са рационални…, Ден.

— А какво ще стане с бъдещето и с великата цел?

— Ние и досега участвуваме в надпреварата между възможност и катастрофа. Ще се наложи да започнем отначало. Да намерим друг способ.

— Имахме единствен шанс. И току-що загубихме надпреварата.

— Надявам се, да не е така — възрази тя намръщено. — Слушайте, направете това…порядъчно. Позволете на Шийна да умре спокойно. А след това изключете двигателя.

— Какво ще стане с децата й?

— Ние не можем да ги спасим, така ли е? — осведоми се хладно тя. — Надявам се само да ни простят.

— Съмнявам се.

 

Водата, която струеше през мантията й, беше мътна и воняща. Тя дрейфуваше, разслабвайки тъпата болка в ръцете си и мечтаеше за самеца с ярки и глупави очи.

Но младежта не й даваше покой.

„Близка опасност. Ти умреш. Ние умрем“. По техните тела се мяркаха бързи сигнали, с които се ползваха охраняващите пасажа часови, когато предупреждаваха за появата на хищник.

Тук, разбира се, нямаше никакви хищници. Освен самата смърт.

Тя се опитваше да им обясни това. Да, всички ще умрат, но заради величествената цел, за да могат да оживеят Земята, НАСА и океанът.

„Не. Ти умреш, ние умрем“.

Те приличаха на нея, но в някои отношения стояха по-близо до баща си. Яркият. И първобитният.

Ден Истебо освободи масата си. Той се готвеше да премине компанията по генно-инженерно био-възстановяване в Африка. Беше се задържал в Лабораторията по реактивно движение, само за да види смъртта на Шийна и телеметричните данни показваха, че няма дълго да чака.

А след това радиотелескопите от мрежата „Далечен космос“ щяха да се насочат на друга страна и всичко, което щеше да последва, щеше да се развива всред мрак и студ. И нямаше да го интересува.

…На екрана се появи ново изображение. Сепията му сигнализираше: „Погледни ме Ден. Ден, погледни ме. Ден. Ден Ден“.

Той не повярва на очите си.

— Шийна, ти ли си?

Наложи му се да изчака дълги секунди, докато единствената дума, станала на образ, се предаде в разделящото ги пространство.

„Шийна — 6“.

„Умира. Вода. Вода умира. Риба. Сепия. Опасност близо. Защо?“

Ден разбра, че младата самка говори за биосферата на кораба. И тя иска да й помогне.

— Невъзможно е.

„Не“. Тези бездънни черни очи. „Не. Не. Не.“ По тялото на самката разцъфтяха метални шарки, по кожата й започнаха да пулсират ленти и ивици, главата й се наклони и ръцете й се повдигнаха. „Аз голяма и яростна. Аз риба-папагал, морска трева, камък, корал, пясък. Аз не сепия, не сепия, не сепия“.

Той не беше измислил за Шийна-5 символ, означаващ „лъжа“, но тази сепия, която се намираше на милиони мили от него, с всички сили го бомбардираше с нея.

Но нали Ден беше казал истината?

Или не? Как, дявол да го вземе, може да се продължи фиксирания срок на затворена животообезпечаваща система във вътрешността на водно кълбо?

„Но нали тя не е длъжна да остава затворена? — досети се той. — Защото корабът лежи на астероид, изобилстващ със суровини. Именно това бе смисълът на мисията“.

Мозъкът му заработи енергично, размишлявайки над новия проблем.

Обаче да се добере до резултат, щеше да бъде дяволски трудно. И заради какво? Скоро от НАСА ще прекратят плащането на заплата, а на военните, които си върнаха Лабораторията, е нужно само да пускат шпионски спътници на ниски околоземни орбити.

Честно казано, той предвкусваше прехвърлянето си в Африка. Под купола на Бразавил щеше да живее в комфортни условия, далеко от вероятни глобални конфликти. И работата щеше да бъде постоянна, нямаше да има етически двусмислености.

Тогава защо се бавиш, Истебо?…

— Ще ти помогна — каза той. — И какво могат да ми направят за това?

Той не преведе последната фраза.

Сепията се отстрани от камерата, а Ден вдигна телефонната слушалка.

 

Шийна-6 беше най-умната от младите.

Очакваше я много работа.

Тя се научи да борави със системите за дистанционно управление и да отправя роботите на нужните места в астероида. Сондьорското оборудване беше пренастроено да търси хранителни вещества за фитопланктона — нитрати и фосфати.

Дори и в най-затворения свят може да се направи много. Ден й показа как да поддържа водата чиста, като я прекарва през филтри с активен въглен. Обаче отработилият въглен трябваше да се заменя с астероиден материал, овъглен от концентрирани слънчеви лъчи. И така нататък.

След време системите на кораба се стабилизираха. Животът в него щеше да бъде съхранен, докато машините му работеха.

Но той беше прекалено малък. Нали бе разчетен да обезпечава нуждите на една сепия? Затова роботите разглобиха фабриката на полюса и започнаха да сглобяват нови двигатели, да обезпечават нови потоци от суровина и да изготвят листова пластмаса от астероидния материал.

Скоро бяха направени четири нови кораба, съединени с тунели — по един за всяко умно дете на Шийна. Диатомите и крила радостно се плодяха и размножаваха. Големият обем изискваше повече енергия, затова Шийна увеличи площта на слънчевите батерии.

Новите кораби напомняха на живи същества, които се размножаваха чрез пъпкуване.

Очакваше се ново поколение от главоноги — на всички кораби висяха торбички с яйца, прилепени към камъните.

Шийна разбра, че този процес няма да има край: нови младежки поколения и нови помещения, докато целият астероид не се окаже препълнен, а ресурсите му използвани до последно. И тогава какво ще стане? Нима в края на краищата те ще се нахвърлят един върху друг?

Но Шийна-6 също бе започнала да старее. Тези въпроси можеха да почакат още някое друго поколение.

А Шийна-5 всред тази бурна дейност ставаше все по-слаба. Около нея се бяха събрали деца.

— Вижте ме — рече тя. — Грижете се за мен. Обичайте ме.

Последните непонятни думи, изобразени с размазани символи по покритата с петна кожа, упорит опит да се заеме нужната поза, напрягайки отслабнали мускули.

Шийна-6 се приближи до майка си. Какво ли бяха видели тези помътняващи очи? Нима бе истина, че тя се е излюпила от яйце в безпределния океан, където са се сражавали, ловували, плодили и умирали стотици — хиляди — милиони — сепии?

Шийна-5 се носеше безцелно из водата и слабото притегляне на Рейнмут я увличаше към дъното.

И децата й се нахвърлиха върху нея, разкъсвайки с клюновете си изстиващата гъвкава плът.

 

След пет години, Ден Истебо се срещна с Маура Делла още веднъж.

Срещата стана в екодом Хюстън, през един задушен августов ден. Африканският проект на Ден беше претърпял крах, когато екотерористите взривиха бомба под купола на Бразавил (бяха убити двама американци) и той се завърна в родния си град Хюстън.

Ден я покани в жилището си — в южната част, близо до центъра на града. То беше съвременно — бронирана кутия със затворена система на живото-обезпечаване. Когато тя смъкна маската-респиратор, той бе потресен: лицето й беше силно отслабнало, а кожата му наподобяваше нащърбена лунна повърхност.

— Екологическо оръжие ли? — попита Ден. — Не е ли поредната създадена в Китай епидемия, която избирателно поразява бели американци?

— Не — опита се да се усмихне тя. — Просто авария в затворена екологична система. Прионна чума^[2]. — отпи тя от поднесената бира и извади няколко разпечатани цифрови фотографии. — Виждали ли сте това?

Ден примижа. Неясно изображение на зелена сфера. Пояснителният надпис на НАСА гласеше, че снимките са направени от космическия телескоп Хъбъл-2.

— Не знаех, че Хъбъл-2 още работи.

— Функционира, но не за науката. С негова помощ наблюдаваме китайската лунна база. Но някакъв тип в Държавния департамент е решил, че все пак, трябва да погледнем… и това.

Тя му протегна пачка други разпечатки. Оказаха се данните, получени от спектрографите и сензорите за дистанционно наблюдение. Еко се вярваше на видяното, те бяха регистрирали летящо в космоса водно кълбо, във вътрешността на което протичат реакции, базиране на хлорофил.

— Боже мой — промърмори той. — Така са оживели! Но как, дявол го взел?

— Ние сами ги научихме на всичко — процеди тя.

— Но аз не очаквах подобно нещо! Изглежда, че те са преправили целия дяволски астероид.

— Това не е всичко. Имаме доказателства, че те летят и на съседни астероиди. Изглежда, че на метанови ракети.

— Навярно са забравили за нас…

— Съмнявам се. Погледни това.

Беше доплеров анализ на Рейнмут, началният астероид. Той се преместваше. Ден се опита да интерпретира цифрите.

— Не мога да правя на ум изчисления по орбитална механика. Къде отива този къс?

— Познайте.

Мълчание.

— Защо дойдохте при мен?

— Ние възнамеряваме да им пратим съобщение. На езика на знаците, който разработихте за Шийна. И искаме да използваме вашето име.

— А ще ми позволят ли да одобря съдържанието? — попита той.

— Не.

— Какво ще им кажете?

— Ще искаме извинение. За това, как постъпихме с Шийна.

— Мислите ли, че ще свърши работа?

— Не. Те са хищници като нас. Само че по-умни. Как бихме могли да постъпим?

— Все пак, би трябвало да се опита.

— Да — съгласи се тя. — Ние сме длъжни да опитаме.

 

Когато водният свят се доближи, Шийна-46 изплува от тъмнината и продължи през сърцето на преустроения Рейнмут.

Подобно на слънчев отблясък върху водна повърхност, на всяко йерархическо ниво се образуваше, сливаше и разлетяваше стадна мисъл — трептящо сияние на групово съзнание, пулсиращо по цялото милионно общество на главоногите. Но техните велики пасажи бяха забравили песните-мечти за Земята и далечното минало, сега пееха за се предстоящото непостижимо огромно и далечно бъдъще.

Шийна-46 беше практична.

Предстоеше да се направи много, а исканията за експанзия не се прекратяваха: например трябваше да се отправят повече пакети за колонизацията на ледените кълба около външните планети или да се проведат допълнителни изследвания на големите ледени светове, разположени далече от централния източник на топлина.

При все това, тя се оказа заинтригувана. Нима това наистина е Земята? Родният дом на легендарния Ден и НАСА?

Ако това бе така, то от нейна гледна точка, беше много неуютно да си човек и да обитаваш средата си, затворен под тънкия слой въздух, който покриваше Земята.

Нямаше значение откъде бяха долетели сепиите. Главното бе накъде се насочваха.

Рейнмут излезе в орбита около водния свят.

Великите йерархии на разумите временно се разпаднаха и главоногите се отдадоха на радостното безумство на празнуването. „Ухажвай ме. Ухажвай ме. Погледни оръжието ми! Аз съм силен и яростен! Не се приближавай! Тя е моя!…“

 

Всичко се плъзгаше към ада с угнетяваща скорост. По цялата планета хората умираха в конфликти или екологически катастрофи, които никой отдавна не се опитваше да спре — още до крупната размяна на ядрени подаръци.

На Ден му се удаде да визи как Рейнмут излиза на ниска околоземна орбита.

Всичко изглеждаше така, сякаш целта на стария проект накрая беше постигната. Но той знаеше, че огромния артефакт, увиснал в небесата като трептяща зелена и полупрозрачна луна, нямаше отношение към него.

Отначало той изглеждаше съвсем мирен, на фона на оранжевото, препълнено от смог небе. Даже красиво. По повърхността му дори от Земята се виждаха символи на езика на сепиите и Ден трудно прочете някои от тях.

Той знаеше какво правят — отправят призиви към далечните си родственици, които все още бе възможно да населяват океаните.

Но Ден знаеше, че опитът им е обречен на провал. В земните океани навярно не бяха останали сепии: или ги бяха изловили, или бяха умрели от глад и отрови, когато планктона загина, отровен от „червените приливи“.

Населяващите Земята нации от време на време оставяха своите икономически, етнически, религиозни и други разправии и се опитваха да реагират на космическата заплаха. Те отново пробваха да започнат диалог. А след това разпечатаха стар военен силоз и пуснаха ракета с ядрена бойна глава.

Но тя прониза водната сфера, без да остави следа по нея.

Впрочем, това вече нямаше значение. Ден все още имаше източници, които му съобщаваха, че следи от деятелността на сепиите са открити в астероидния пояс и на ледените планети — Европа, Ганимед, Тритон и даже в кометния облак на Оорт — на самата граница на слънчевата система.

Те се разпространяваха експоненциално, със скорост на взрив.

„Каква ирония — помисли той. — Ние изпратихме сепията там, за да получим тласък в експанзията ни в космоса. А изглежда че сега, тези същества започнаха собствена експанзия. Но те винаги са били по-подходящи от нас за космоса. Сякаш тяхната еволюция е била именно в това направление. Като че ли са чакали, докато ние се появим, докато ги издигнем над планетата и им дадем първоначален тласък. Сякаш за тях нашето предназначение е било именно за това. Интересно дали помнеха името му?“

Първият от полупрозрачните кораби започна да се приземява, връщайки се в пустите океани на Земята.

Бележки

[1] В случая метаново-кислородната тяга е ненужна, тъй като авторът споменава за клетки за електролиза на вода. Водородно-кислородната тяга е много по-уместна, тъй като тя е стотици пъти по-мощна. Но така е решил авторът. — Б.пр. ↑

[2] Приони — низкомолекулярни белтъци, способни като вирусите да се вмъкват в биохимическите процеси на организма. — Б.пр. ↑