Кир Буличов
Половин живот (1)

1.

Малко над Калязин, където Волга извива в широка и стръмна дъга, подкрепяна от високия ляв бряг, има голям, обрасъл с борове остров. От три страни го заобикаля Волга, а от четвъртата — правият ръкав, образувал се след построяването на стената в Углич, при което и нивото на водата се покачи. Оттатък острова и ръкава отново започва борова гора. Откъм реката тя изглежда тъмна, гъста и безкрайна. В действителност не е чак толкова голяма и дори не е гъста. Пресичат я пътища и пътечки, прокарани в пясъка и затуй винаги сухи, дори след дъждове.

Един от тези пътища се виеше точно край гората, край ръжените ниви и стигаше до водата, срещу острова. През лятото, в неделите, ако времето беше хубаво, по него към ръкава идваше автобус с екскурзианти. Те ловяха риба и правеха слънчеви бани. Често до брега край пътя спираха моторници и яхти и тогава откъм водата се виждаха сребристи и оранжеви палатки. Още повече екскурзианти слизаха на острова. Смятаха, че там ще могат да се усамотят и затова старателно търсеха местенце между по-рано разпънатите палатки; щом слезеха, събираха забравените консервени кутии и всякакви боклуци, ругаеха предшествениците си за безпорядъка, убедени, че лошото отношение към природата е варварство, което не им пречеше, заминавайки, да оставят на брега празни буркани, шишета и хартийки. Вечерта екскурзиантите палеха огньове и пиеха чай, но за разлика от туристите-пешаци, които можеха да пренесат в раниците си ограничено количество провизии, не пееха песни и не вдигаха шум — обикновено те пристигаха тук семейно, с деца, кучета, всякакви продукти и примус.

Едноръкият горски с мрачно, сънливо лице, който идваше да се къпе край горския път, беше свикнал да не се сърди на екскурзиантите и не се боеше, че ще подпалят гората. Знаеше, че неговите туристи са хора положителни, солидни и винаги заливат или стъпкват огньовете.

Едноръкият горски смъкваше униформената си куртка с дъбови листа на петлиците, разкопчаваше панталона, сръчно събуваше обувките си и предпазливо влизаше във водата, като опипваше с крак дъното, за да не настъпи някое парче от бутилка или остър камък. Щом водата му стигнеше до кръста, спираше, въздъхваше дълбоко и се гмуркаше. Плуваше настрана, загребвайки с единствената си ръка. Надежда и Оленка обикновено оставаха на брега. Надежда миеше съдовете, защото в дома на горския, на другия край на пътя, нямаше кладенец, а ако свършеше, преди той да се е изкъпал, сядаше на камъка и го чакаше, загледана във водата и във веригата огньове на другия бряг на ръкава, които кой знае защо й напомняха нощна градска улица и събуждаха в нея желание да замине за Ленинград или Москва. Когато Надежда видеше, че горският си идва, влизаше във водата до коляно, подаваше му празните кофи, той се връщаше на дълбокото, където водата е по-чиста, и ги пълнеше.

Ако наблизо имаше екскурзианти, горският намяташе куртката на голото си тяло и отиваше при огъня. Стараеше се да не плаши хората, говореше с тях меко, учтиво и гледаше наляво, за да не се забелязва белегът на бузата му.

На връщане се спираше, събираше хартийки и всякакви боклуци и ги носеше в ямата, която всяка пролет изкопаваше и която никой освен него не използуваше.

Ако бързаше или времето беше лошо и бреговете бяха пусти, едноръкият горски не се бавеше край водата. Пълнеше кофите и бързаше да се прибере. Надежда идваше само в събота, а Оленка беше още малка и се страхуваше да остава вечер сама.

Той вървеше по пружиниращия равен път, прокаран между розовите, потъмняващи към земята стволове на боровете, в подножието на които изпод слоя сиви борови иглици се измушваха боровинкови храстчета и гъби.

Горският не ядеше, не обичаше и не береше гъби. Береше ги Оленка и за да й доставя удоволствие, той се научи да ги маринова и суши на тавана. А после ги подаряваха на Надежда. Когато идваше.

Оленка беше племенница на горския. Дъщеря на загиналия преди три години негов брат, който беше шофьор. И двамата — лесничеят Тимофей Фьодорович и брат му Николай — бяха от тия места. Тимофей се върна от фронта без ръка и се хвана на работа в гората, а Николай беше по-млад и не ходи на война. Тимофей остана ерген, а Николай в четиридесет и осма се ожени за Надежда, роди му се дъщеря, живееха си мирно и тихо, но стана катастрофа и Николай умря в болницата. Преди смъртта на Николай горският се виждаше рядко с брат си и семейството му, но година след смъртта му, през лятото се случи в града, мина да види Надежда и я покани да му погостува с дъщерята. Знаеше, че Надежда е зле с парите и няма други роднини — беше медицинска сестра. Та тъй, покани я да дойде при него, да доведе и момиченцето.

Оттогава всяко лято Надежда пращаше Оленка при чичо Тимофей за по един месец, пък понякога и за повече, а тя идваше в събота, разтребваше, метеше, миеше подовете и гледаше да бъде полезна, защото Тимофей, разбира се, не искаше пари за Оленка. И това, че Надежда шеташе из къщи, вместо да си почива, го ядосваше и трогваше едновременно.

Вече беше краят на август, времето се разваляше, нощите станаха студени и влажни, духаше като из зимник, чак от Рибинско море. Туристи вече нямаше. Беше последната събота, Тимофей обеща след три дни да доведе Оля за училище, време й беше да върви в първи клас. За последен път Надежда щеше да спи в неговия дом. До пролетта. Може би горският ще отиде в Калязин за 7 ноември, а може да не ги види и до Нова година.

Надежда миеше съдовете. На пясъка бе оставила калъп сапун за пране. Надежда миеше чашите и чиниите, дето се бяха натрупали от обяда и закуската, тръкваше парцалчето в сапуна и триеше с него съдовете, нагазила до глезени във водата. После плакнеше всяка чашка. Оля намръзна и изтича някъде в храстите да търси пачи крак. Горският седеше на камъка, наметнат с куртката. Не смяташе да се къпе, но и у дома нямаше какво да прави. Мълчаха.

Докато плакнеше чашите, Надежда се навеждаше, горският виждаше загорелите й, здрави и още съвсем млади нозе и му беше неудобно да поговори с нея, да я помоли да остане при него завинаги. Би му било по-леко, ако Николай изобщо не беше съществувал, и затова горският се стараеше да гледа покрай Надежда към сивата, потъмняла по здрач вода, към черната стена на гората на острова и самотното пламъче на огъня отвъд реката. Бяха го запалили не туристи, а тукашни рибари.

Но тази вечер Надежда също се чувствуваше неудобно, сякаш чакаше нещо, и когато горският отново я погледна, тя се изправи и прибра под бялата на червени точки забрадка кичур права руса коса. През лятото косата й беше станала по-светла от кожата — избеля от слънцето, а зъбите и бялото на очите изглеждаха още по-бели върху помургавялото лице. Особено сега. Тимофей отмести поглед — Надежда го гледаше някак премного откровено, както не биваше да го гледа, защото беше грозен, инвалид, и отгоре на всичко — по-голям брат на загиналия й мъж, а и защото му се щеше Надежда да остане тук.

Стоеше и го гледаше. И той не можеше да не я вижда, дори ако отместваше поглед. Гърдите й не бяха високи, имаше тънка талия и дълга шия. Виж, краката й бяха здрави и тежки. И ръцете й бяха силни, налети. В здрача очите и светеха — бялото изглеждаше светлосиньо. Тимофей неволно отвърна на погледа й и сладка болка се плъзна от рамото към гърдите, стегна гърлото му в очакване на това, което можеше и трябваше да стане сега.

Тимофей не можеше да откъсне поглед от Надежда. А когато устните й трепнаха, той изтръпна в очакване на думите, които тя щеше да изрече:

Надежда каза:

— Върви си у дома, Тима. Вземи Оленка, че измръзна. Аз няма да се бавя.

Тимофей се изправи с облекчение, изпълнен с благодарност към Надежда, че можа да намери такива обикновени, но добри и нужни думи.

Извика Оля и тръгна към къщи. А Надежда остана да доизмие съдовете.