Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Светата кръв и Свещеният Граал (9) (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Братството на монасите от Сион във Франция

Ако се вярва на „Документите на Братството“, между 1306 и 1480 г. Сион е притежавал девет храма. През 1481 г., когато умира Рене Анжуйски, броят им е нараснал на двайсет и седем. Според списъците най-важните се намират в Бурж, Жизор, Жарнак, Мон Сен Мишел, Монревал, Париж, Льопюи, Солем и Стене. В „Тайните досиета“ е добавено някак между другото, че има и една „арка, наречена «Beth-Ania», или Къщата на Ана, която е разположена в Рен Льошато“^[1]. Не е съвсем ясно какво означава този пасаж, разбира се само, че Рен Льошато се радва на особено внимание. Пък и едва ли е някакво съвпадение, че след като изгражда вилата си, Сониер я нарича вила Витания.

Според „Тайните досиета“ храмът в Жизор е от 1306 г. и се намира на улица Виена. Явно е свързан с подземен тунел с местното гробище и параклиса „Св. Катерина“ под крепостта. Твърди се, че през XVI в. този параклис или криптата към него са се превърнали в хранилище за архивите на Братството от Сион, подредени в трийсет сандъка.

В началото на 1944 г., когато германците превземат Жизор, от Берлин пристига специална военна мисия, получила заповед да направи разкопки под крепостта. Мисията се проваля заради десанта на съюзническите войски в Нормандия, но скоро след това един френски работник — Роже Ломоа, решава сам да направи разкопки. През 1946 г. той съобщава на кмета на града, че е открил подземен параклис с деветнайсет каменни саркофага и трийсет метални сандъка. Молбата му да продължи разкопките и да огласи своето откритие остава без отговор: властите протакат, явно умишлено, да я удовлетворят. Най-сетне, през 1962 г., Ломоа възобновява своята работа в Жизор. Разкопките са под патронажа на Андре Малро, по онова време министър на културата на Франция, но не са огласени пред обществеността. Не са намерени обаче никакви саркофази и сандъци. В печата и в различни издания дълго се спори дали изобщо е имало подземен параклис. Ломоа твърди, че отново е проникнал в параклиса, но че той е бил плячкосан. Каквато и да е истината, факт е, че в два стари ръкописа, единия от 1696 г, другия от 1375 г.^[2], се споменава за подземен параклис с име „Св. Катерина“.

Ако не за друго, най-малкото заради това разказът на Ломоа, както и твърдението, че архивите на Сион, са се съхранявали в подземния параклис, ни се сториха правдоподобни. Още повече че бяхме намерили неопровержими доказателства: Братството на монасите от Сион е съществувало най-малко три века след кръстоносните походи и разтурянето на Ордена на тамплиерите. Има документи, датиращи от периода началото на XIV в. — началото на XVII в. и свързани с Орлеан и с храма „Св. Самсон“ на Сион недалеч от града, в които между другото се споменава и орденът. Така например е записано черно на бяло, че в началото на XVI в. членовете на Братството на монасите от Сион в Орлеан отказват да спазват „устава“ и да „живеят заедно“, с което си навличат гнева на папата и на краля на Франция. В края на XV в. орденът е обвинен и в какви ли не други нарушения: в това, че не спазва своя устав, че членовете му живеят „отделно“, а не „под един и същи покрив“, че са „разгулни“, че напускат пределите на „Св. Самсон“, не посещават черковните служби и не си правят труда да ремонтират сградата, пострадала сериозно през 1562 г. През 1619 г. търпението на властите явно се изчерпва. Според историческите сведения през тази година Братството на монасите от Сион е прогонено от „Св. Самсон“ и сградата е предоставена на йезуитите^[3].

В никой от документите, датиращи от 1619 г. насам, не намерихме да се споменава Братството от Сион — поне под това име. Но ако не друго, най-малкото можехме да докажем, че то е съществувало до XVII в. Ала самото доказателство повдигаше редица съществени въпроси. Като начало историческите сведения, които издирихме, не хвърляха светлина с какво всъщност се е занимавало Братството, какви са били неговите цели, интереси и евентуално влияние. Второ, от тях излизаше, че става дума за нещо незначително, за загадъчно братство на монаси или религиозни фанатици, чиято дейност, макар и еретична и вероятно обгърната в тайна, не е особено важна. Не виждахме връзка между очевидно немарливите обитатели на „Св. Самсон“ и прочутия, легендарен орден на Розата и Кръста, между неколцината непокорни монаси и институция, сред чиито велики магистри са някои от най-бележитите представители на западноевропейската история и култура. Според „Документите на Братството“ Сион е мощна и влиятелна организация, създала Ордена на тамплиерите и направлявала световната политика. Историческите сведения, на които се натъкнахме, дори не намекваха за институция от такъв мащаб.

Не бе изключено, разбира се, „Св. Самсон“ край Орлеан да е смятан от Сион за твърде отдалечен храм и членовете на ордена да не са развивали там активна дейност. И наистина, Орлеан дори не е включен в списъка на важните храмове на Сион, поместен в „Тайните досиета“. Ако Сион наистина е бил фактор, с който е трябвало да се съобразяват, Орлеан явно е само частица от един значително по-мащабен замисъл. Излизаше, че трябва да търсим другаде следи от ордена.

Херцозите на Гиз и Лотарингия

Карта 6. Херцогство Лотарингия в средата на XVI в.

През XVI в. владетелите на Лотарингия и техните роднини, владетелите на Гиз, правят съгласуван решителен опит да изместят династията Валоа от френския престол. Няколко пъти са на крачка от успеха. Само за трийсет години всички монарси от рода Валоа, техните наследници и принцове измират и династията е пред изчезване.

Три поколения владетели на Гиз и Лотарингия се мъчат да се възкачат на френския престол. Най-близко до целта са през 50-те и 60-те години на XVI в., когато на тяхна страна са Шарл, кардинал на Лотарингия, и брат му Франсоа, херцог на Гиз. Шарл и Франсоа са свързани с Гонзаг, владетелите на Мантуа, и с Шарл дьо Монпансие Бурбонски, главнокомандващ френската кралска армия, посочен в „Тайните досиета“ като велик магистър на Сион до 1527 г. Нещо повече, херцогът на Гиз Франсоа е женен за Ана д’Есте, херцогиня на Жизор. И в амбициите си да се домогне до престола той явно е подкрепян и подпомаган, макар и негласно, от Феранте ди Гонзаг, велик магистър на Сион от 1527 до 1575 г.

1. Херцозите на Гиз и Лотарингия.

И Франсоа, и брат му, кардиналът на Лотарингия, са описвани от по-късните историци като фанатизирани католици, тесногръди, груби, проявяващи нетърпимост и жестокост. Има обаче безспорни доказателства, че подобни квалификации са донякъде преувеличени, поне по отношение на религиозния фанатизъм. По всичко личи, че Франсоа и брат му са хитри нагаждачи, които правят мили очи ту на католиците, ту на протестантите в името на крайната си цел^[4]. Така например на Трентския събор, състоял се през 1562 г., кардиналът на Лотарингия се опитва да децентрализира папската институция, да предостави самостоятелност на местните епископи и да възстанови църковната йерархия от времето на Меровингите.

През 1563 г. Франсоа дьо Гиз всъщност вече е крал, когато при атентат е застрелян. Брат му, кардиналът на Лотарингия, умира дванайсет години по-късно, през 1575 г. Но вендетата срещу френската кралската династия не престава. През 1584 г. новият херцог на Гиз и повият кардинал на Лотарингия отново предприемат опит да свалят монарха. Техен главен съюзник е Луи ди Гонзаг, херцог на Невер, който според „Документите на Братството“ девет години преди това е станал велик магистър на Сион. Върху знамето на заговорниците е изобразен лотарингският кръст — някогашният герб на Рене Анжуйски^[5].

Враждата не стихва. В края на века династия Валоа най-сетне е унищожена. Ала родът на владетелите на Гиз също е съвсем обезкървен и тъкмо когато си е разчистил пътя към престола, не може да намери подходящ кандидат за крал.

Не се знае дали е имало организирано тайно общество или таен орден, които да подкрепят владетелите на Гиз и Лотарингия. Те безспорно са подпомагани от множество чужденци: емисари, пратеници, наемници, агенти провокатори, шпиони, които не е изключено да са били обединени в такава нелегална организация. Според Жерар дьо Сед такъв агент е Нострадамус; съществуват и други „Документи на Братството“, които потвърждават това негово подозрение. При всички положения има редица доказателства, че Нострадамус е работил тайно за Франсоа дьо Гиз и Шарл, кардинал на Лотарингия^[6].

Ако Нострадамус наистина е бил агент на владетелите на Гиз и Лотарингия, той не само им е доставял важна информация за действията и плановете на техните противници, но и като придворен астролог на френските монарси е знаел какви ли не интимни тайни, както и техните слабости и капризи. Спекулирайки с уязвимите им места, е шантажирал психологически представителите на династия Валоа и ги е правел лесна плячка за техните врагове. А тъй като им е съставял и хороскопи, вероятно е съветвал противниците им кога е най-удобният момент срещу тях да бъде извършено покушение. Накратко, доста от предсказанията на Нострадамус явно са били не просто предсказания, а закодирани съобщения, графици, нареждания, планове за действие.

При всички положения едно е безспорно: някои от пророчествата на Нострадамус са свързани не с бъдещето, а с миналото, с рицарите тамплиери, династията на Меровингите, историята на владетелите на Лотарингия. Учудващо много от предсказанията му имат отношение с Разес, някогашното име на графството, където се намира Рен Льошато^[7]. А безбройните четиристишия, в които се говори за възхода на „le grand monarch“^[8], подсказват, че той би трябвало да дойде от Лангедок.

Натъкнахме се на още някои факти, свързващи още по-тясно Нострадамус с нашето изследване. Според Жерар дьо Сед^[9], както и според преданията, преди да стане пророк, Нострадамус е прекарал доста време в Лотарингия. Явно е минал през нещо като чиракуване, през пробен период, след който е бил „посветен“ в много важна тайна. Според легендата е получил древна книга, съдържаща множество тайни познания, въз основа на която по-късно е написал своите пророчества. Книгата му е била показана не къде да е, а в обгърнатото със загадъчност абатство в Орвал, построено от втората майка на Годфрид Булонски, където според нашето изследване по всяка вероятност е основано Братството на монасите от Сион. Във всички случаи още цели две столетия Орвал е свързван с името на Нострадамус. Чак до Великата френска революция и епохата на Наполеон в Орвал се появяват книги с пророчества, приписвани на Нострадамус.

Съперничество за френския престол

До средата на 20-те години на XVI в. крал на Франция е Луи ХIII. Ала силата, която стои зад него, човекът, предопределящ политиката на страната, е кардинал Ришельо, пръв министър на Луи XIII, останал в историята като въплъщение на макиавелизма и на политическата обиграност. Не е изключено обаче той да е играл и друга роля.

Докато Ришельо постига във Франция невиждана дотогава стабилност, останала Европа и по-точно Германия е опустошавана от пожара на Трийсетгодишната война. По начало тя не избухва по религиозни причини, ала силите бързо се поляризират: от едната страна са фанатизирано католическите Испания и Австрия, а от другата — протестантските войски на Швеция и на малките германски княжества, включително Рейнски Пфалц, чиито владетели, курфюрст Фридрих и съпругата му Елизабет Стюарт, живеят в изгнание в Хага. Фридрих и съюзниците му на бойното поле са подкрепяни и подпомагани от мислители и автори розенкройцери и в континентална Европа, и в Англия.

През 1633 г. кардинал Ришельо започва да провежда дръзка и наглед невероятна политика: включва в Трийсетгодишната война и Франция, но не на страната, на която би могло да се очаква. Като кардинал пренебрегва верските си задължения, за да наложи надмощието на Франция в Европа. Опитва се да неутрализира Австрия и Испания, които открай време застрашават сигурността на страната му, както и да разруши хегемонията, извоювана преди повече от столетие от испанците в някогашните владения на Меровингите: Холандия и част от днешна Лотарингия. Вследствие на това Европа е смаяна от безпрецедентните действия на католическия кардинал, управляващ католическа държава и въпреки това изпратил католически части да се бият на страната на протестантите — срещу други католици. Нито един историк досега дори не е намеквал, че Ришельо е розенкройцер. Той обаче едва ли е могъл да направи нещо друго, с което така безусловно да застане на страната на розенкройцерите и да спечели тяхното благоразположение.

Междувременно Лотарингите отново проявяват, макар и не открито, апетити към френския престол. Този път претендент е Гастон Орлеански, по-малък брат на Луи XIII. Самият той не е от династията на Лотарингите. През 1632 г. обаче се оженва за сестрата на херцога на Лотарингия. Тоест, по майчина линия във вените на наследника му ще тече кръвта на Лотарингите и ако Гастон се възкачи на престола, те ще управляват Франция след едно поколение. Тази мисъл е достатъчна, та той да си спечели подкрепа. Сред поддръжниците на Гастон открихме човек, на когото вече се бяхме натъквали: Шарл, херцог на Гиз, ученик на младия Робърт Флъд и мъж на Анриет-Катерин дьо Жоайоз, владетелка на Куиза и Арк, където е гробът, еднакъв с този върху картината на Пусен.

Опитите Гастон да измести Луи от престола се провалят, но времето е на страната на Гастон или най-малкото на неговите потомци, понеже Луи XIII и Ана Австрийска нямат деца. Според мълвата кралят е хомосексуалист или импотентен, и наистина, има сведения, че от аутопсията след смъртта му се установява, че той не е можел да има деца. През 1638 г. обаче след двайсет и три годишен брак Ана Австрийска най-неочаквано ражда момче. По онова време, пък и днес малцина вярват, че баща на детето е кралят. Според историците от онова време, пък и според по-късни летописци баща е кардинал Ришельо или някой негов човек, например неговото протеже и наследник на кардиналския пост Мазарини. Има слухове, че след смъртта на Луи XIII Мазарини и Ана Австрийска дори се оженват тайно.

При всички положения раждането на наследник на Луи XIII осуетява плановете на Гастон Орлеански и Лотарингите. Когато през 1642 г. умират и Луи, и Ришельо, е предприет първият от множеството добре премислени опити Мазарини да бъде отстранен и невръстният Луи XIV да не наследи престола. Започнали като народни бунтове, тези опити прерастват в гражданска война, продължила цели десет години и останала в историята като Фрондата. Наред с Гастон Орлеански сред подстрекателите й са доста хора, родове и благородници, с които вече се бяхме сблъсквали: херцогът на Булон Фредерик-Морис дьо Латур д’Оверн; виконтът на Тюрен; херцогът на Лонгвил — внук на Луи ди Гонзаг, който е херцог на Невер и половин век преди това велик магистър на Сион. Щабквартирата и столицата на Фрондата е не другаде, а в старинния град Стене в Ардените.

Общество Светото тайнство

Според „Документите на Братството“ в средата на XVII в. Братството на монасите от Сион „насочва всичките си усилия да смъкне от власт Мазарини“. Явно не успява. Фрондата е разгромена, Луи XIV все пак става крал на Франция, а Мазарини, макар и да е отстранен за кратко от поста си, бързо си възстановява позициите и остава пръв министър до края на живота си през 1660 г. Но щом Сион е насочил усилията си към това да отстрани Мазарини, излиза, че най-сетне се бяхме натъкнали на някаква следа, на нещо, по което да проследим местонахождението на братството и неговата дейност. Знаехме кои родове са участвали във Фрондата — техните родословия също бяха указани в „Документите на Братството“, и бе логично да свържем Сион с подстрекателите на размириците.

В „Документите на Братството“ се твърдеше, че Сион се е противопоставял активно на Мазарини. Твърдеше се и че някои семейства и благороднически родове: например Лотарингите, Гонзагите, владетелите на Невер, Гиз, Лонгвил и Булон, не само симпатизират на ордена — техни представители стават негови велики магистри. Историята потвърждава, че тъкмо тези благороднически семейства са оглавявали опозицията срещу кардинала. Излизаше, че сме установили с какво точно се е занимавало Братството на Сион, а също и поне някои от неговите членове. В случай че бяхме прави, Сион — най-малкото през въпросния период, просто е било поредното име на едно движение и конспирация, които историците отдавна са установили и описали.

Ала участниците във Фрондата не са единствените, опълчили се срещу Мазарини. С него са се борили и други, и то доста след края на Фрондата. В „Документите на Братството“ многократно и упорито се споменава обществото Светото тайнство и се намеква недвусмислено, че това всъщност е Сион, или организация, свързана с него и действаща за прикритие под друго име, ала повтаряща характерните за ордена структура, дейност и методи.

Светото тайнство представлява високо организирано и дейно тайно общество. Няма никакво съмнение, че то е съществувало, за него свидетелстват и историци от онази епоха, и по-късни автори. Запазени са архивите му, на обществото са посветени множество книги и публикации. Името му е познато във Франция, то и досега е обгърнато в загадъчност и се радва на популярност. Някои от документите му дори са обнародвани.

Според историческите сведения обществото е учредено някъде между 1627 и 1629 г. от благородник, близък на Гастон Орлеански. И до ден-днешен обаче не се знае кой го е ръководел и е определял неговата политика. Единствените хора, свързвани безспорно с него, са или посредници, или редови членове, действали според нарежданията на висшестоящите. Сред тях са братът на херцогинята на Лонгвил и Шарл Фуке, брат на висшия финансов интендант на Луи XIV, както и чичото на философа Фенелон, който чрез Рамзи, рицар в масонската ложа, след половин век оказва огромно влияние върху франкмасонството. Измежду най-известните личности, свързвани с обществото Светото тайнство, са обвитият и до ден-днешен в загадъчност Сен Венсан дьо Пол и Никола Павийон, епископ на Але, град, отстоящ само на няколко километра от Рен Льошато, както и Жан-Жак Олие, основател на семинария „Св. Сюлпис“. Всъщност сега се смята, че тъкмо в „Св. Сюлпис“ е било седалището на обществото^[10].

Като структура и дейност Светото тайнство се доближава до Ордена на тамплиерите и подготвя почвата за франкмасонството. От „Св. Сюлпис“ обществото организира гъста мрежа от свои клонове в провинцията. Членовете извън Париж не знаят кой точно ги ръководи и често са принуждавани да преследват цели, които не споделят. Дори им е забранено да общуват помежду си, с което се осигурява една силно централизирана власт. Дори в Париж водачите на обществото не се разкриват пред онези, които им служат така всеотдайно. Накъсо, обществото е организация, наподобяваща хидра с невидима глава. И досега не е известно кой го е ръководил. Знае се обаче, че лидерите на Светото тайнство са действали съобразно с някаква голяма тайна от изключителна важност. В историческите сведения от онова време се говори недвусмислено за „Тайната, която е същина на обществото“. Според един от уставите му, открит значително по-късно, „тъкмо тайната предопределя духа на обществото и е най-важна за него“^[11].

За пред непосветените нови членове обществото се занимава главно с благотворителна дейност най-вече в районите, опустошени от религиозните войни и сетне от Фрондата: Пикардия, Шампания и Лотарингия. Днес обаче се знае със сигурност, че тази „благотворителност“ е само удобен параван за истинските цели на Светото тайнство: да се включи в така наречения „религиозен шпионаж“, като събира „разузнавателни данни“, и да внедри свои хора в най-важните държавни структури във Франция, включително в близките до краля кръгове.

Обществото явно преуспява и в двете насоки. Така например като член на кралския Съвет на съзнанието Венсан дьо Пол става изповедник на Луи XIII, а след време и близък съветник на Луи XIV, докато Мазарини не се противопоставя и не го принуждава да се откаже от тази роля. Колкото до кралицата майка Ана Австрийска, тя поне до едно време е пионка в ръцете на обществото, което я настройва срещу Мазарини. Ала Светото тайнство не се ограничава с престола. В средата на XVII в. обществото вече се радва на влияние и сред аристокрацията, в парламента, съда и полицията: в не един и два случая тези институции дръзват открито да се противопоставят на краля.

Така и не открихме историк, който било в онази епоха, било по-късно да е разтълкувал същността на обществото. Повечето го описват като войнствена католическа организация, като бастион на фанатизирани ортодокси, решени да изкоренят веднъж завинаги всички ереси. Но защо в една католическа държава подобна организация ще действа подмолно? И кои по онова време са еретиците? Протестантите? Или янсенитите? Да де, но сред членовете на обществото има множество протестанти и янсенити.

Ако Светото тайнство наистина е отстоявало толкова фанатично католицизма, то би трябвало да подкрепя кардинал Мазарини, който в края на краищата въплъщава интересите на римокатолицизма. Но ето че обществото всъщност му обявява война и вбесен, кардиналът се зарича, че няма да се успокои, докато не го унищожи. Нещо повече, Светото тайнство си навлича омразата и на други официални институции. Йезуитите се опълчват срещу обществото, други представители на католическата власт го обвиняват в „ерес“, тоест в същото, с което Светото тайнство претендира, че се бори. През 1651 г. епископът на Тулуза оповестява, че членовете му „богохулстват“, и намеква, че в ритуалите им има нещо твърде неблагочестиво^[12], любопитен отглас на обвиненията, отправяни към тамплиерите. Епископът дори се заканва да ги отлъчи от църквата. Повечето от членуващите в обществото му се изсмиват в очите, твърде странна реакция за „фанатизирани“ католици.

Сдружението е учредено, когато розенкройцерството е в зенита на славата си. Всички смятат, че „невидимото братство“ е вездесъщо, което поражда не само паника и параноя, но и неминуемия „лов на вещици“. Но така и не е открит нито един розенкройцер, особено в католическа Франция, където розенкройцерското братство си остава плод на въображението на наплашената общественост. Така ли е обаче наистина? Ако розенкройцерите са решили да влияят върху съдбините на Франция, едва ли са могли да го постигнат по-лесно, освен като за прикритие създадат организация, уж преследваща розенкройцерите. С други думи, те вероятно са постигнали целите си и са спечелили привърженици в страната, като са разигравали ролята на заклети врагове на самите себе си.

Общество Светото тайнство се бори, и то с успех, срещу Мазарини и Луи XIV. През 1660 г., по-малко от година преди смъртта на кардинала, кралят се обявява официално срещу обществото и със заповед го разпуска. Следващите пет години Светото тайнство ловко пренебрегва неговото разпореждане. Накрая, през 1665 г. стига до извода, че е невъзможно и занапред да действа в „сегашната си форма“. В съответствие с това всички документи, свързани с обществото, са иззети и са скрити в тайно хранилище в Париж, чието местонахождение и досега не е установено, макар да се смята, че е в „Св. Сюлпис“^[13]. Ако това наистина е така, значи и след повече от две столетия до архивите на обществото достъп са имали хора като абат Емил Офе.

Ала макар и Светото тайнство да престава да съществува в „сегашната си форма“, то не се отказва от дейността си най-малкото до началото на следващия век и продължава да бъде трън в очите на Луи XIV. Според непотвърдени данни оцелява чак до нашето столетие.

Дори това да не е вярно, едно е сигурно: обществото не се разпада след официалното му разтурване през 1665 г. През 1667 г. Молиер, който е заклет привърженик на Луи XIV, напада Светото тайнство със завоалирани, макар и доста красноречиви намеци в своя „Тартюф“. Въпреки че официално е разпуснато, обществото отвръща на нападките, като прави така, че пиесата да бъде свалена от сцената — тя не е играна цели две години въпреки августейшото застъпничество за драматурга. В лицето на някои писатели обществото явно си има и свои говорители, сред които според мълвата е и Ларошфуко, взел активно участие във Фрондата. Според Жерар дьо Сед и Лафонтен е член на Светото тайнство и неговите прекрасни, наглед безобидни басни всъщност са насочени под прикрита форма срещу краля. Подобно твърдение не е безпочвено: Луи XIV не харесва Лафонтен и прави всичко възможно той да не бъде приет във Френската академия. А сред покровителите на писателя са херцогът на Гиз, херцогът на Булон, виконтът на Тюрен и вдовицата на Гастон Орлеански.

Така в Светото тайнство открихме едно реално съществувало тайно общество, чиято история в по-голямата си част е документирана. На пръв поглед то е католическо, макар и дейността му определено да е насочена срещу католицизма. Тясно свързано е с някои влиятелни аристократични семейства, които участват във Фрондата и чиито родословия са включени в „Документите на Братството“. Негово седалище е „Св. Сюлпис“. То внедрява свои хора на ключови постове и с времето започва да оказва силно влияние. Активно се противопоставя на кардинал Мазарини. Във всички тези отношения се покрива почти напълно с представата за Братството от Сион, както е описано в „Документите на Братството“. Ако Сион наистина е действал през XVII в., можехме да направим извода, че той и обществото всъщност са една и съща организация. Или че Светото тайнство му е служело за параван.

Замъкът Барбьори

Според „Документите на Братството“ Мазарини отвръща на враждебността на Сион с жестоки гонения. Сред основните му жертви са Плантарите, преки потомци на Дагоберт II и на династията на Меровингите. В „Документите на Братството“ е указано, че през 1548 г. Жан де Плантар се оженва за Мари дьо Сен Клер, с което още веднъж свързва семейството си с рода на Сен Клер и Жизор. По онова време Плантарите обитават замъка Барбьори край Невер в днешния департамент Ниевр, който в продължение на едно столетие е тяхна официална резиденция. Пак според „Документите на Братството“ на 11 юли 1659 г. Мазарини се разпорежда замъкът да бъде сринат до основи. Избухва пожар, при който семейство Плантар изгубва цялото си имущество^[14].

Тези твърдения не са отразени в нито една официална история или биография на Мазарини. И ние не открихме в историческите сведения да се споменава, че семейство Плантар е живяло някога в Ниевр или в замък с името Барбьори. И въпреки всичко кардиналът наистина е проявявал интерес към херцогство Невер и в крайна сметка успява да го откупи с акт, подписан на 11 юли 1659 г.^[15], същия ден, в който се твърди, че е бил разрушен замъкът Барбьори.

Това ни накара да не се отказваме от проучването. В крайна сметка се натъкнахме на някои откъслечни доказателства, недостатъчни, за да разберем какво точно се е разиграло, ала потвърждаващи достоверността на фактите в „Документите на Братството“. В един списък от 1506 г., в който са изброени имотите и владенията в Ниевр, наистина се споменава и името Барбьори. В указ, издаден през 1575 г., се говори за селцето Леплантар в Ниевр^[16].

По всичко личеше, че наистина е имало замък с името Барбьори. През 1874–1875 г. членовете на Дружеството за литература, наука и изкуство се заемат с разкопките на някакви останки, едно изключително трудно начинание, тъй като от развалините не е останало почти нищо, камъните почти са се разтопили от някогашен пожар, а местността с покрита с гора. Накрая обаче ентусиастите се натъкват на останки от градска стена и на замък. Днес се смята, че там се е издигал Барбьори, който преди унищожаването си се е състоял от малък укрепен град и от замък^[17]. Разкопките се намират съвсем близо до някогашното селце Леплантар.

Сега вече бяхме абсолютно сигурни, че замъкът Барбьори е съществувал и е бил опожарен. А тъй като селцето се е казвало Леплантар, нямахме основание да се съмняваме, че е било във владенията на семейство Плантар. Странното бе, че не са се запазили никакви исторически сведения кога и от кого е унищожен замъкът. Ако го е сторил Мазарини, той явно доста се е потрудил да потули всички следи. Очевидно някой съвсем целенасочено се бе опитал да заличи замъка Барбьори от картата и от историята. Защо, освен ако не е искал да скрие нещо?

Никола Фуке

Освен участниците във Фрондата и обществото Светото тайнство Мазарини има и други врагове. Сред най-яростните измежду тях е Никола Фуке, който през 1653 г. става висш финансов интендант на Луи XIV. Талантлив, хитър и амбициозен, за няколко години той се утвърждава като най-влиятелния и богат човек в кралството. Понякога го наричат „истинския крал на Франция“. Фуке има и политически апетити. Според мълвата смятал да превърне Бретан в независимо херцогство, което да оглави.

Майка му, както и брат му Шарл, архиепископ на Нарбон в Лангедок, са сред известните членове на общество Светото тайнство. По-малкият му брат Луи също е духовник. През 1656 г. Никола Фуке праща Луи в Рим по причини, които така и не са изяснени. Оттам Луи му пише писмото, цитирано в Глава първа — че се е срещнал с Пусен и е научил от него тайна, предоставяща „възможности, с които дори кралете надали някога ще се сдобият“. Ала макар Луи да е доста словоохотлив в кореспонденцията си, Пусен мълчи като гроб. Върху личния му печат е гравиран девизът: „Tenet Confidentiam“.

През 1661 г. Луи XIV заповядва Никола Фуке да бъде задържан. Обвиненията срещу него са съвсем общи и мъгляви, например че е злоупотребявал с държавни средства и дори че е подстрекавал към бунт. Въз основа на тях е конфискувано цялото му имущество. Кралят обаче забранява да се пипат документите и писмата на неговия финансов интендант и настоява да ги прегледа лично и насаме.

Процесът срещу Фуке продължава цели четири години и се превръща в истинска сензация. Общественото мнение се разделя на две. Луи Фуке, който се е срещнал с Пусен и е писал на брат си от Рим, вече е мъртъв. Ала майката на финансовия интендант и другият му брат вдигат на крак цялото общество „Светото тайнство“, сред чиито членове е и един от съдиите на процеса. Обществото прави всичко възможно да защити Фуке, настройва в негова полза царедворци и общественото мнение. Луи XIV, който по принцип не се слави като жесток, държи на всяка цена да бъде издадена смъртна присъда. Съдът обаче отказва да се съобрази с желанието му и осъжда Фуке на доживотно изгнание. Вбесен, кралят продължава да настоява за смъртна присъда и заменя непокорните съдии с по-послушни. Общество Светото тайнство също не се предава. Накрая, през 1665 г. Фуке е осъден на доживотен затвор. По изричните указания на Луи XIV е хвърлен в единична килия. Забранено му е да държи в себе си каквито и да било писмени принадлежности и да контактува с когото и да било. Според мълвата надзирателите, дръзнали да разговарят с него, били пращани в кораби затвори или качвани на бесилото^[18].

През 1665 г., когато Фуке е вкаран в тъмница, в Рим умира Пусен. През следващите години Луи XIV прави какво ли не да се сдобие с една-единствена негова картина: „Аркадийски овчари“. През 1685 г. най-сетне я получава. Платното обаче не е изложено никъде, дори в двореца. Скрито е в покоите на Луи XIV и до него без изричното разрешение на монарха не може да припари никой.

Историята на Фуке има и продължение: каквито и прегрешения да е извършил, каквито и да са причините той да изпадне в немилост, неговите потомци не си изпащат. В средата на следващия век внукът на Фуке, маркиз на Бел Ил, е удостоен с невиждани за Франция почести. През 1718 г. той преотстъпва Бел Ил — укрепен остров край Бретан, на краля. В замяна получава някои доста интересни територии: Лонгвил, за чиито бивши херцози и херцогини вече стана дума, и Жизор. През 1718 г. маркизът на Бел Ил става граф на Жизор. През 1742 г. вече е херцог на Жизор. А през 1748 г. Жизор получава високия статут „главно херцогство“.

Никола Пусен

Пусен е роден през 1594 г. в малкото градче Лезандли, отстоящо, както установихме, на няколко километра от Жизор. Съвсем млад напуска Франция и отива да живее в Рим — връща се в родината си един-единствен път, в началото на 40-те години на XVII в., по молба на кардинал Ришельо, поканил го, за да му възложи специална задача.

Макар да не участва активно в политиката и малцина историци да са се спирали на политическите му пристрастия, Пусен всъщност е тясно свързан с Фрондата. Той не напуска убежището си в Рим. Но от писмата му от този период личи, че се чувства дълбоко съпричастен с хората, възправили се срещу Мазарини, и че е учудващо близък с мнозина от организаторите на Фрондата: когато говори за тях, Пусен непрекъснато използва местоимението „ние“, с което се причислява към тях^[19].

Вече бяхме проследили откъде води началото си темата за подземната река Алфей, за Аркадия и аркадийските овчари, към която проявява интерес още Рене Анжуйски. Сега оставаше да установим откъде идва фразата „Et in Arcadia Ego“ върху платното на Пусен. Тя се появява и в една негова по-ранна картина, където има не гробница, а само гроб край планински зъбер. Върху гроба се вижда череп, а на преден план е изобразено водно божество с брада, потънало в мрачен размисъл: водният бог Алфей, господар на подземната река. Тази картина е някъде от 1630 или 1635 г., тоест рисувана е пет-десет години преди по-известния вариант на „Аркадийски овчари“.

Фразата „Et in Arcadia Ego“ се появява за пръв път някъде между 1618 и 1623 г. в картина на Джовани Франческо Гуерчино, въз основа на която е рисувано и платното на Пусен. В творбата на Гуерчино двама овчари излизат на поляна в гората и се натъкват на каменна гробница. Върху нея е гравиран познатият надпис, а отгоре има голям череп. Каквото и да е символичното значение на картината му, самият Гуерчино също поставя някои въпроси. Той познава отлично не само езотеричните учения, но и ритуалите в тайните общества; някои от другите му произведения са посветени на типично масонски теми, и то цели двайсет години, преди ложите да започнат да се разрастват в Англия и Шотландия. Една от картините на Гуерчино — „Издигането на майстора“, съвсем недвусмислено е посветена на масонската легенда за Хирам, архитект и строител на Соломоновия храм. Рисувана е близо век, преди легендата да се утвърди в масонството^[20].

Според „Документите на Братството“ „Et in Arcadia Ego“ е официален девиз на семейство Плантар най-малко от XII в., когато Жан де Плантар се жени за Идоан дьо Жизор. Според източник, посочен в „Документите“, девизът е цитиран още през 1210 г. от някой си Робер, абат на „Мон Сен Мишел“^[21]. Не получихме достъп до архивите на „Мон Сен Мишел“, така че не успяхме да проверим достоверността на твърдението. Установихме обаче, че датата 1210 г. е преднамерено сбъркана, за да подвежда, и че през 1210 г. в „Мон Сен Мишел“ не е имало никакъв абат на име Робер. В периода между 1154 и 1186 г. обаче абат там е Робер дьо Торини, известен като плодовит и добросъвестен историк. Наред с другото събира девизи, емблеми и гербове на благороднически родове от целия християнски свят^[22].

Фигура 1. Семейният герб на Плантар.

Откъдето и да идва фразата „Et in Arcadia Ego“, за Гуерчино и Пусен тя не е просто стих от елегично стихотворение. Явно е съдържала важно тайно значение, известно и на някои други хора, тоест била е нещо като масонски знак или парола. Именно така на едно място в „Документите на Братството“ се определя характерът на символичното и алегоричното изкуство:

Алегоричните произведения имат това предимство, че с една-едничка дума предават отношения, каквито не биха могли да изразят цели томове. Тези произведения са достъпни за всички, ала значението им е ясно само за малцина избрани. Над и отвъд тълпата автор и читател се разбират. Необяснимият успех на някои творби се дължи тъкмо на това качество — алегорията, която е не само мода, но и начин за езотерично общуване.^[23]

В дадения контекст пасажът се отнася за Пусен. Но както доказва Франсис Йейтс, той би могъл да бъде приложен и спрямо творчеството на Леонардо, Ботичели и други художници от Ренесанса, както и за по-късни творци: Нодие, Юго, Дебюси, Кокто и хората около тях.

Параклисът „Рослин“ и замъкът Шъгборо

При предишните си проучвания вече бяхме установили, че между великите магистри на Сион от XVII и XVIII в. и франкмасонството в Европа съществуват тесни връзки. Докато се занимавахме с франкмасонството, се натъкнахме и на други отношения между тях, които засягаха не самите велики магистри, а други страни на нашето изследване.

Така например непрекъснато се споменаваше родът Синклер, шотландска издънка на семейства Сен Клер и Жизор от Нормандия. Владенията му в Рослин са само на няколко километра от някогашния храм на тамплиерите в Шотландия, а параклисът „Рослин“, изграден някъде между 1446 и 1486 г., открай време е свързван и с франкмасонството, и с розенкройцерите. Нещо повече, в указ, издаден вероятно през 1601 г., представителите на семейство Синклер са обявени за „потомствени велики магистри на шотландското масонство“^[24]. Това е най-ранният съхранил се масонски документ в тесния смисъл на думата. Но според някои масонски източници предаваното по наследство велико магистърство е предоставено на семейство Синклер от Джеймс (Яков) II, крал на Шотландия от 1437 до 1460 г., времето на Рене Анжуйски.

Във Великобритания се натъкнахме и на още една, по-загадъчна страна от нашия ребус, свързана със Стафордшир, средище на масонската дейност в началото и средата на XVII в. Когато през 1714 г. Чарлс Ратклиф, велик магистър на Сион, успява да избяга от затвора Нюгейт, му помага неговият братовчед, граф на Личфийлд. Към края на века семейството на владетелите на Личфийлд остава без наследници и изгубва титлата, откупена в началото на XIX в. от потомците на семейство Ансън, сегашни графове на Личфийлд.

Днес те живеят в замъка Шъгборо в Стафордшир. Някогашна резиденция на епископа, Шъгборо е откупен от Ансънови през 1697 г. През следващия век там живее братът на Джордж Ансън, прочутият адмирал, обиколил света. Когато Джордж Ансън умира през 1762 г., в Парламента е прочетено елегично стихотворение, в което наред с другото се казва:

Ти взор хвърли на този мрамор стар

и ще въздъхнеш, тъжната поука осъзнал:

че и в Аркадия, на Елисейските поля,

сред нимфите засмени и палуващи деца

отдръпват се и радост, и нега,

помръкват те пред тъжната съдба.

Там, дето има танци, лютни, веселба,

където страст тупти във влюбени сърца,

животът млад къде е разцъфтял,

пак разумът ни сочи с пръст към гроба стар^[25].

Това е недвусмислен намек за картината на Пусен и надписа „Et in Arcadia Ego“, а също и за „пръста, сочещ към гроба стар“. В Шъгборо има внушителен мраморен барелеф, изработен по поръчка на Ансънови някъде между 1761 и 1767 г. В него откриваме възсъздадено — само че обратно, в огледален образ — платното „Аркадийски овчари“ на Пусен. Точно под барелефа има тайнствен надпис, който и досега не е разчетен от никого:

Тайното послание на папата

През 1738 г. папа Климент XII пише була, с която анатемосва всички франкмасони, обявени от него за „врагове на римокатолическата църква“. Така и не е ясно защо са ги смятали за врагове, след като мнозина измежду тях, например якобитите, са фанатизирани католици. Не е изключено папата да е бил наясно, че както установихме и ние, ранните франкмасони са свързани с розенкройцерите от XVII в., обявили се срещу католическата църква. При всички положения има едно писмо, обнародвано чак през 1962 г., което хвърля известна светлина. Писано е от папа Климент XII и е адресирано до неизвестен получател. В него папата заявява, че масонството се основава на ерес, на която вече се бяхме натъквали многократно: тя оспорва божествения произход на Исус. По-нататък Климент XII подчертава, че зад франкмасонството стоят същите движещи сили, същите „умове“, предизвикали реформацията на Лутер^[26]. Папата може и да е страдал от мания за преследване, но е важно да отбележим, че той не говори за някакви мъгляви възгледи или неизбистрена традиция. Обратното, има предвид организация с ясна структура — секта, орден, тайно общество, което столетия наред правят всичко възможно да подкопаят основите на католицизма.

Камъкът на Сион

В края на XVIII в., когато масонските ложи никнат като гъби след дъжд, се налага така нареченият Източен ритуал на Мемфис^[27]. Тъкмо в него, доколкото знаем, за пръв път се споменава името Ормус, с което в периода между 1188 и 1307 г. се е наричало и Братството на монасите от Сион. Според Източния ритуал на Мемфис Ормус е египетски мъдрец, обединил езическите вярвания с християнството и положил началото на розенкройцерството.

В други масонски ритуали от XVIII в. непрекъснато се споменава „Камъкът на Сион“, същият, който според „Документите на Братството“ прави „кралската династия“, основана от Годфрид и Балдуин Булонски, „равнопоставена“ на другите кралски династии в Европа. Първоначално решихме, че Камъкът на Сион е хълмът Сион, „високият хълм“ източно от Йерусалим, където Годфрид построява абатство, подслонило ордена, наложил се като Братство на монасите от Сион. Но в масонските източници на израза „Камъкът на Сион“ явно се придава и друго значение. Предвид подчертания интерес на масоните към Храма в Йерусалим не е чудно, че в техните източници се цитират пасажи от Библията, където явно не става дума просто за хълм, скала, а за камък, подминат или неоснователно пренебрегнат при изграждането на Храма, който впоследствие е трябвало да бъде вграден като негов крайъгълен камък. В Псалм 117 например се казва:

Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла.

В евангелие от Матея (21:42) Исус намеква именно за този псалм:

Нима не сте чели никога в писанията: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла?“

В „Послание до Римляни“ (9:33) камъкът пак се споменава, но по-мъгляво:

Ето, полагам в Сион Камък на препъване и Камък на съблазън; и всеки, който вярва в Него, няма да се посрами.

В „Деяния на Апостолите“ (4:10-11) камъкът от Сион може да бъде тълкуван като метафора на самия Исус:

Чрез името на Иисуса Христа Назорея… тоя стои пред вас здрав. Този е камъкът, който, пренебрегнат от вас, зидарите, стана глава на ъгъла.

В „Послание до Ефесяните“ (2:20) е още по-очевидно, че Исус е отъждествяван с камъка на Сион:

Като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за крайъгълен камък.

А в „Първото съборно послание на Петра“ (2:3-8) това отъждествяване е още по-недвусмислено:

Господ е благ. Като пристъпвате към Него, живия камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран, драгоценен, и вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свето свещенство, за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа. Ето защо в Писанието е казано: „Ето, полагам в Сион крайъгълен Камък, избран, драгоценен, и който вярва в Него, няма да се посрами.“ И така, за вас, вярващите, Той е драгоценност, а за невярващите — „Камък, Който отхвърлиха зидарите, но който стана глава на ъгъла“, и „Камък на препъване и Камък на съблазън“, о Който се те препъват, като не се покоряват на словото; за това са и отредени.

Още в следващия стих се набляга на теми, чието значение ни се изясни едва по-късно. В него се говори за предопределена царска династия, чиито представители са и духовни, и светски водачи, нещо като царе свещеници:

Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити…

Как трябваше да тълкуваме тези смайващи пасажи? Как трябваше да разбираме Камъка от Сион — крайъгълния камък на Храма, който толкова осезаемо присъства в „тайните за посветени“ на франкмасонството? Как трябваше да разбираме недвусмисленото отъждествяване на този крайъгълен камък със самия Исус? Как трябваше да разглеждаме и „кралската династия“, основана не другаде, а върху Камъка на Сион, тоест върху самия Исус, и по времето на кръстоносните походи „равнопоставена“ на другите кралски династии в Европа^[28]?

Движение за обновление на католическата църква

През 1833 г. Жан-Батист Питоа, някогашен ученик на Шарл Нодие в библиотека „Арсенал“, работи като чиновник в Министерството на просветата^[29]. Същата година министерството се нагърбва с амбициозна задача: да публикува всички свързани с историята на Франция документи, дотогава държани в поверителните хранилища. Създадени са специални комисии, които да ръководят начинанието, сред чиито членове са Виктор Юго, Жюл Мишле и специалистът по кръстоносните походи барон Еманюел Рей.

Един от трудовете, издадени с помощта на Министерството на просветата, е монументалното изследване „Процесът срещу тамплиерите“, в което Мишле най-подробно се спира на протоколите на Инквизицията от процесите срещу членове на ордена. В рамките на същата програма барон Рей издава няколко труда, посветени на кръстоносните походи и на Йерусалимското кралство. В тях за пръв път са обнародвани оригиналите на укази, свързани с Братството на монасите от Сион. На някои места текстовете, които цитира Рей, съвпадат дума по дума с пасажите в „Документите на Братството“.

През 1875 г. барон Рей основава заедно с други свои съмишленици дружество „Латински Изток“ със седалище в Женева, което се заема с амбициозни археологически разкопки. Издава и свое списание, „Ревю дьо л’Ориан латен“, което днес е един от основните източници на информация за съвременни историци като сър Стивън Рънсиман. В списанието са поместени още някои укази на Братството на монасите от Сион.

В изследователската си дейност Рей се придържа към новите принципи в историографията, зараждащи се по онова време в Европа и най-вече в Германия и представляващи сериозна заплаха за църквата. Толкова популярните в края на XIX в. дарвинизъм и агностицизъм вече са предизвикали „криза на вярата“, задълбочена от новия научен подход. В миналото историческите проучвания често са твърде несериозни и се осланят на доста съмнителни източници: предания и легенди, лични спомени, небивалици, разпространявани по една или друга причина. Едва през XIX в. германските учени започват да въвеждат строгия изследователски подход, който днес се смята за нещо обичайно и задължително за всеки сериозен историк. Тъкмо това критично проучване, тъкмо проверката на данните по първоизточника и засичането им по хронология са залегнали в представата за педанта тевтонец. Макар че в ония години германските историци се вторачват прекалено много в дреболиите, те залагат основите на сериозната изследователска дейност. Пак на тях дължим и някои значими археологически открития, най-прочутото измежду които, разбира се, е Троя, намерена от Херман Шлиман.

Въпрос само на време е подходът на германските учени да бъде приложен все така усърдно и към Библията. А църквата, основаваща се на безпрекословното приемане на догмите, е наясно, че Светото писание няма да издържи на подобно задълбочено проучване. В своята прочута и доста спорна творба „Животът на Исус“ Ернест Ренан вече е приложил методите на германските историци спрямо Новия завет и резултатите според католическата върхушка са твърде смущаващи.

Движението за обновление на римокатолическата църква се заражда главно като противовес на това ново предизвикателство. Първоначалната му цел е да създаде поколение специалисти по догматиката, които да са обучени в германската традиция и които да защитят с „тежката артилерия на критическия подход“ истинността на Светото писание. С времето обаче тези намерения са осуетени. Колкото повече църквата се стреми да въоръжи младите духовници за битката в съвременния полемичен свят, толкова по-често същите тези духовници се отказват от каузата, за която са вербувани. Приложен към Библията, критическият подход разкрива множество несъответствия, противоречия и подтекст, които очевидно са в разрез с догмите на римокатолицизма. В края на миналото столетие членовете на Движението за обновление вече не са елитната ударна сила, каквато църквата се надява да станат, а изменници, които, както личи, са на крачка от еретизма. Всъщност се превръщат в най-сериозната заплаха, пред която католицизмът е изправен от времето на Мартин Лутер насам, и почти предизвикват разкол, какъвто църквата не е изживявала от векове.

Средище на движението е — както и в случая с общество Светото тайнство, — „Св. Сюлпис“ в Париж. Сред неговите най-ярки представители е човекът, оглавявал семинарията в периода 1852 — 1884 г.^[30] От „Св. Сюлпис“ идеите на движението бързо се разпространяват и в останала Франция, в Италия и Испания. Според тях текстовете на Светото писание не съдържат някаква абсолютна истина и трябва да бъдат тълкувани в контекста на своето време. Хората от Движението за обновление се обявяват и срещу все по-силната централизация в църквата и най-вече срещу наскоро утвърдената доктрина за главенството и незаблудимостта на папата^[31], която е в пълно противоречие с новите тенденции в обществото. Не след дълго идеите им биват отстоявани не само от интелектуалци духовници, но и от известни и влиятелни писатели. Сред най-изявените техни изразители са личности като Роже-Мартен дю Гар във Франция и Мигел де Унамуно в Испания.

Както може да се очаква, църквата отвръща яростно и ожесточено. Членовете на Движението за обновление са обявени са франкмасони. Мнозина измежду тях са анатемосани и отлъчени от църквата, а творбите им са вписани в Индекса^[32]. През 1903 г. папа Лъв XIII учредява към Ватикана Библейска комисия, която да цензурира всички трудове, свързани със Светото писание. През 1907 г. папа Пий X официално анатемосва Движението за обновление, а на 1 септември 1910 г. църквата задължава всички духовници да полагат клетва, че ще се борят с него.

Въпреки това то продължава да се радва на огромна популярност чак до избухването на Първата световна война, когато обществеността насочва вниманието си към други проблеми. Особено дързък е абат Тюрмел, отстоявал в книгите си идеите на Движението за обновление. Като преподавател в Бретан той е образец на набожността, същевременно обаче издава най-малко под четиринайсет различни псевдонима цяла поредица от трудове, всички включени в Индекса. Едва през 1929 г. се разбира, че техен автор е Тюрмел. Излишно е да казваме, че абатът моментално е отлъчен от църквата.

Междувременно Движението за обновление намира почва и във Великобритания, където е посрещнато с възторг от англиканската църква. Сред най-горещите му привърженици е Уилям Темпъл, по-късно архиепископ на Кентърбъри, който заявява, че в членовете на Движението „вече вярват повечето образовани хора“^[33]. Сред съратниците на Темпъл е каноникът А. Л. Лили, познавал свещеника, от когото получихме онова сензационно писмо: че той разполагал с „неопровержими доказателства“, че Исус не е умрял върху кръста.

Знаехме, че известно време Лили е работил в Париж, където се запознава с абат Емил Офе — човека, на когото Сониер занася свитъците, открити в Рен Льошато. С огромните си познания по история и лингвистика, с владеенето на няколко езика Офе е олицетворение на младия клерикал учен на своето време. Той обаче е учил не в семинарията „Св. Сюлпис“, а в Лотарингия, в семинарията на Сион „Вдъхновеният хълм“^[34].

„Протоколите на Сион“

Едно от най-убедителните доказателства за съществуването и дейността на Братството от Сион, на което се натъкнахме, е от края на миналото столетие. То е известно на мнозина, но не е смятано за доказателство. Обратното, открай време е свързвано с много по-зловещи неща. Изиграло е важна роля в най-новата история и до ден-днешен разбунва страстите, поражда такива ожесточени противоборства и мрачни спомени, че повечето историци гледат да не се занимават с него. Това доказателство е допринесло много за насаждането на някои предразсъдъци, заради него са страдали мнозина и затова подобна реакция е напълно разбираема. С него някои хора са злоупотребявали, за да вършат престъпления, ние обаче се убедихме, че то си е останало неразбрано.

Всеизвестна е ролята, която е играел Распутин като царедворец на Николай. Не се знае обаче, че доста преди Распутин мнозина влиятелни личности от обкръжението на руския цар са проявявали интерес към езотеричното. През последното десетилетие на XIX в. и в началото на нашето столетие такъв кръг се оформя около човек, известен като мосю Филип, и неговия духовен наставник, който редовно гостува в двореца в Петербург. А наставник на мосю Филип е не друг, а французинът Папюс^[35], езотерик, свързан с Жюл Доанел (основател на неокатарската църква в Лангедок), Пеладан (който твърди, че е открил гроба на Христос), Ема Калве и Клод Дебюси. Накратко, „френското окултно възраждане“ от края на миналия век не само намира почва и в Петербург. Неговите представители се радват на привилегията да са лични довереници на царя и царицата.

Но езотеричният кръжец около Папюс и мосю Филип се натъква на активното противодействие на някои други влиятелни личности, например на великата княгиня Елизавета, твърдо решена да наложи сред царедворците своите фаворити. Сред любимците й е една тъмна личност, останала в историята с псевдонима Сергей Нилус. Някъде през 1903 г. той занася на царя един твърде съмнителен документ, според който срещу Николай се подготвял заговор. Ако обаче е очаквал царят да му е благодарен, явно е бил силно разочарован. Николай заявява, че това е гнусен фалшификат, и се разпорежда всички екземпляри от него да бъдат унищожени. Изпаднал в немилост, Нилус е прогонен от двореца.

Но документът или най-малкото един екземпляр от него се запазва. През 1903 г. е тиражиран в някакъв вестник, никой обаче не му обръща внимание. През 1905 г. е публикуван отново, този път в приложението към една от книгите на прочутия философ мистик Владимир Соловьов. Сега вече материалът разпалва любопитството, за да се превърне в един от най-оспорваните и скандални документи на нашия век.

Става дума за трактат или по-точно, за обществено-политическа програма. Появявал се е под различни леко променени заглавия, най-известното от които е „Протоколите на старейшините от Сион“^[36]. Смята се, че източникът им е еврейски, и за повечето антисемити от онова време „Протоколите“ са безспорно доказателство за „световна еврейска конспирация“. Така например през 1919 г. „Протоколите“ са раздадени на белогвардейците, които през следващите две години, по време на Гражданската война, избиват 60 хиляди евреи, задето били организирали революцията от 1917 г. През 1919 г. ги разпространява и Алфред Розенберг, по-късно главен теоретик на расизма и един от най-яростните привърженици на националсоциализма в Германия. В „Моята борба“ Хитлер цитира „Протоколите“, за да обоснове фанатичните си предразсъдъци; твърди се, че фюрерът е вярвал безпрекословно в автентичността им. Английският вестник „Морнинг Поуст“ също не подлага на съмнение достоверността им. През 1921 г. дори „Таймс“ ги взима на сериозно и едва по-късно признава грешката си. Днес специалистите са на мнение, че „Протоколите“, поне в сегашния им вид, са груб и недодялан фалшификат, с което сме напълно съгласни. Въпреки това те и досега биват разпространявани в Латинска Америка, Испания и дори Великобритания като антисемитска пропаганда^[37].

В „Протоколите“ в най-общ вид е изложена програма не за друго, а за пълно световно господство. На пръв поглед те са издържани в стила на Макиавели и наподобяват нещо като вътрешен правилник, предназначен за група хора, които са решили да наложат нов световен ред и да се разпореждат със съдбините на човечеството. В текста се говори за конспирация с множество пипала, която е призвана да насажда анархия и хаос, да сваля режими, да внедрява в управлението на различните държави членове на масонски ложи и други подобни организации и в крайна сметка да установи пълно господство над обществените, политическите и икономическите институции в западния свят. Анонимните автори на „Протоколите“ заявяват недвусмислено, че са „предопределяли“ историята на цели народи „в съответствие с политически план, за който вече столетия наред никой дори и не подозира“^[38].

Съвременният читател ще отсъди, че „Протоколите“ са написани от някоя измислена организация от рода на СПЕКТЪР, срещу която се бори Джеймс Бонд, героят от романите на Иън Флеминг. Ала когато „Протоколите“ се появяват за пръв път, мнозина смятат, че те са съставени на Международния еврейски конгрес, състоял се през 1897 г. в Базел. Подобно твърдение отдавна е опровергано. Знае се например, че първите екземпляри от „Протоколите“ са били на френски, а на конгреса в Базел от 1897 г. не е присъствал нито един делегат от Франция. И още нещо, доказано е, че още през 1884 г., цели тринайсет години преди конгреса в Базел, вече е имало един екземпляр от „Протоколите“ и той е попаднал у член на масонска ложа, същата ложа, където е членувал и Папюс, станал по-късно неин велик магистър^[39]. Освен това тъкмо в тази ложа се заражда преданието за Ормус, легендарния египетски мъдрец, обединил езическите вярвания с християнството и основал розенкройцерството.

Днес учените са доказали, че във вида, в който са публикувани, „Протоколите“ са в известен смисъл повторение на една сатирична творба, написана и издадена през 1864 г. в Женева от Морис Жоли, който в нея отправя нападки към Наполеон III и по-късно е хвърлен в затвора. Според някои източници Жоли е член на Ордена на розенкройцерите. Това не е доказано, знае се обаче, че е бил приятел на Виктор Юго, който споделя неприязънта му към Наполеон III и който със сигурност е бил розенкройцер.

С други думи, доказано е, че „Протоколите“ не са съставени на Еврейския конгрес, състоял се в Базел през 1897 г. При това положение изниква въпросът къде тогава са писани. Съвременните учени ги отричат като безспорен фалшификат, като документ, скалъпен от антисемитите с цел да се дискредитира юдаизмът. Но самите „Протоколи“ предоставят силни доводи срещу подобно заключение. Те например съдържат множество тайнствени препратки, които очевидно не са свързани с юдаизма. Те обаче са толкова недвусмислени, че е изключено да са скалъпени. Никой антисемит поне с капчица ум в главата не би скалъпил подобни препратки, за да хвърли сянка върху юдаизма: просто никой не би му повярвал, че те са свързани с юдейската религия.

Текстът на „Протоколите“ завършва с едно-единствено изречение: „Подписано от представители на 33-та степен на Сион.“^[40]

Защо един антисемит, решил да скалъпва някакъв документ, ще слага в него подобно изречение? Защо му е да позори не всички евреи, а само неколцина — така наречените „представители на 33-та степен на Сион“? Защо не е излъгал, че документът е подписан например от представители на Международния еврейски конгрес? Всъщност „представителите на 33-та степен на Сион“ не би трябвало да имат нищо общо с юдаизма или с някаква „международна еврейска конспирация“. Подобна фраза по-скоро е свързана с нещо, характерно за масонството. А във франкмасонството 33-та степен, това е така нареченият Ритуал на съвършенството — системата, въведена във франкмасонството от Хунд по заръка на „незнайните повелители“, сред които явно е и Чарлс Ратклиф.

„Протоколите“ съдържат и още по-очевидни противоречия. В текста например непрекъснато се говори за скорошното създаване на „масонско царство“ и за „цар, в чиито вени ще тече кръвта на Сион“, който ще оглави това „масонско царство“ и който ще е потомък на „цар Давид“. В него се твърди, че „царят на евреите ще бъде истинският папа“ и „патриарх на една световна църква“. „Протоколите“ завършват с твърде загадъчен пасаж: „Неколцина от семето Давидово ще подготвят царете и техните наследници… Единствени царят и тримата, застъпили се за него, ще знаят какво предстои.“^[41]

Като израз на юдейското учение, истинско или мнимо, подобни изявления са пълна нелепица. Още от библейски времена в юдейската традиция няма царе: самото понятие „цар“ е лишено от смисъл и за евреите от 1897 г., и за днешните им потомци, нещо, с което би трябвало да е наясно всеки фалшификатор. Цитатите, които приведохме, са по-скоро християнски, отколкото юдейски. От две хилядолетия единственият „цар на евреите“ е самият Исус, който според евангелията е от „рода Давидов“. Ако някой е седнал да скалъпва документ, който смята да припише на някаква еврейска конспирация, защо ще включва в него такива откровени препратки към християнството? Защо ще говори за институция като понтификата, характерна единствено за християнската вяра? Защо ще споменава някаква „световна църква“, а не световна синагога или световен храм? И защо ще слага загадъчната фраза „царят и тримата, застъпили се за него“, която ни навежда на мисълта не толкова за юдаизма и християнството, колкото за тайните общества на Йохан Валентин Андрея и Шарл Нодие? Ако „Протоколите“ са дело на фанатизирани антисемити, човек трудно може да си представи по-некадърна, невежа и просташка пропаганда.

След дълги и систематични проучвания за „Протоколите на старейшините от Сион“ стигнахме до следните изводи:

1. Съществува оригинален текст, върху който се основава печатният вариант на „Протоколите“. Той не е фалшификат и е безспорно автентичен. Няма обаче нищо общо с юдаизма и с някаква „международна еврейска конспирация“. Писан е по-скоро в масонска ложа или в свързано с масоните тайно общество, в чието име присъства думата „Сион“.

2. Не е задължително оригиналната творба, върху която се основава печатният вариант на „Протоколите“, да е била бунтарска или предизвикателна като език. Твърде възможно е обаче да е включвала програма за превземане на властта, за внедряване на масони в управлението, за контрол над обществените, политическите и икономическите институции. Подобна програма напълно се покрива с представите ни за дейността на тайните общества през Ренесанса, както и на общество Светото тайнство и организациите на Андрея и Нодие.

3. Оригиналният текст, върху който се основава печатният вариант на „Протоколите“, е попаднал в ръцете на Сергей Нилус. В началото той няма намерение да хвърля сянка върху юдаизма. Обратното, занася го на царя, за да дискредитира езотериците в неговото обкръжение — хората около Папюс, мосю Филип и други, членуващи във въпросното тайно общество. Преди да иде при Николай обаче, Нилус сигурно е „редактирал“ текста и го е направил по-жлъчен и бунтарски. След като царят го изгонва, Нилус публикува в печата „Протоколите“ в редактирания от него вариант. С това обаче не постига своята първоначална цел: да компрометира Папюс и мосю Филип. Затова пък успява в друго — разпалва антисемитизма. Макар стрелите му да са насочени главно към Папюс и мосю Филип, Нилус мрази и евреите.

4. С други думи, публикуваният вариант на „Протоколите“ не е пълен фалшификат, а по-скоро сериозно редактиран текст. Въпреки поправките се забелязват и следи от оригиналния вариант — както в палимпсест^[42] или в някои пасажи от Библията. Тези откъслеци — за някакъв цар, папа, световна църква и Сион — явно не са значели нищо за Нилус. Той определено не си ги е измислил и сам. Ала тъй като е бил прост човек, ако ги е имало вече в текста, не е виждал причини да ги махне. Макар и несъвместими с юдаизма, тези пасажи определено имат връзка с тайните общества. Както научихме по-късно, те са били — и все още са — от огромно значение за Братството от Сион.

Хиерон от Златната долина

Докато правехме своето проучване, се появяваха нови и нови „Документи на Братството“. Някои от тях — издадени с подръчни средства като „Тайните досиета“ и предназначени за тесен кръг читатели — си набавяхме чрез приятели във Франция или чрез Националната библиотека в Париж. Други излизаха като книги, предназначени за широкия читател.

В някои откривахме още информация за края на миналия век и по-конкретно за Беранже Сониер. Според една „осъвременена“ публикация Сониер не е намерил случайно в църквата съдбовните свитъци. Обратното, получил е указания от пратениците на Братството на Сион, които го посещават в Рен Льошато и го правят свой довереник. Според сведенията към края на 1916 г. Сониер не се подчинява на пратениците на Сион и се скарва с тях^[43]. В случай че това е вярно, смъртта на кюрето през януари 1917 г. придобива по-зловещ характер. В дните преди кончината си Сониер се радва на добро здраве. И въпреки това десет дни, преди да умре, му поръчват ковчег. Квитанцията за ковчега с дата 12 януари 1917 г. е издадена на името на Мари Дьонарно, довереница и икономка на Сониер.

Една по-скорошна и явно по-достоверна публикация за Братството потвърждава гореизложената версия. Според нея Сониер е едва ли не маша в ръцете на други и ролята му в загадката на Рен Льошато е силно преувеличена — човекът, дърпал конците в планинското селце, всъщност е приятелят на Сониер абат Анри Буде, кюре в съседното село Рен Лебен^[44].

Тъкмо Буде дава между 1887 и 1915 г. на Сониер парите, които възлизат на цели 13 милиона тогавашни франка. Пак той според публикацията го направлява в благотворителната му дейност в полза на селцето, в изграждането на вила Витания и на кула Магдала, а също в реставрацията на църквата на Рен Льошато. Твърди се, че кюрето от Рен Лебен е автор и на проекта за странните изображения на пътя на Христос към Голгота, нарисувани в църквата от Сониер и представляващи нещо като илюстрации към загадъчна книга на самия Буде.

Според тази скорошна публикация за Братството Сониер всъщност не е бил съвсем наясно каква тайна пази, докато през март 1915 г. Буде не я споделя в предсмъртния си час. Според същата публикация Мари Дьонарно, икономката на Сониер, е била човек на Буде и той е предавал чрез нея нарежданията си за Сониер. Пак чрез Дьонарно е пращал парите. Най-малкото повечето пари, защото според мълвата в периода 1885–1901 г. Буде брои 7 655 250 франка на епископа на Каркасон, който на свои разноски праща Сониер да занесе свитъците в Париж. Епископът, изглежда, също работи за Буде. Наистина парадоксална ситуация: епископът на една доста важна област да е платен служител на нищо и никакъв свещеник от затънтена енория! А самият енорийски свещеник? За кого е работел той? Чии интереси е отстоявал? Какво му е давало властта да ползва услугите на своя началник в църковната йерархия и да разчита на мълчанието му? И кой му е осигурявал огромните суми, които Буде харчи така щедро? Отговорът на тези въпроси не е еднозначен. Но той все пак се подразбира: Братството на монасите от Сион.

Има още едно излязло наскоро издание, хвърлящо допълнителна светлина по темата — подобно на другите публикации, появили се в последно време, и то, изглежда, се основава на информация „за вътрешно ползване“. Става дума за излязлото през 1979 г. „Съкровище на Златния триъгълник“ на Жан-Люк Шомьой. Според автора някои духовници, свързани със загадката на Рен Льошато: Сониер, Буде, вероятно Офе и чичо му в „Св. Сюлпис“, епископът на Каркасон, са поддържали отношения с една от масонските ложи на Шотландския ритуал. Шомьой изтъква, че Шотландският ритуал се отличава от другите масонски ложи по това, че е „християнски и в него членуват аристократи, привърженици на херметиците“. Накратко, за разлика от другите ритуали на франкмасонството той не се състои главно от свободомислещи атеисти. Обратното, членовете му явно са дълбоко религиозни, убедени са в свещената обществена и политическа йерархия, в божествения ред, в божествения промисъл, на който е подчинено всичко в света. Пак според Шомьой по-високите степени в тази масонска ложа се явяват низши степени в Братството от Сион^[45].

Вече се бяхме натъквали на масонска ложа, каквато описва Шомьой. Неговото описание се покрива напълно на първоначалния Шотландски ритуал, въведен от Чарлс Ратклиф и съратниците му. И масонската ложа на Ратклиф, и франкмасонството, описвано от Шомьой, са отворени — въпреки анатемата на папата, — за католици, били те якобитите от XVIII в. или френските свещеници от XIX в. И в двата случая Ватиканът се обявява, и то ожесточено, срещу подобно членство. Въпреки това членовете на въпросната масонска ложа не само продължават упорито да се смятат за християни и католици. Нещо повече, според историческите сведения вярата им става още по-силна и вдъхновена и те гледат на себе си като на по християни и от папата.

Макар да се изразява мъгляво и уклончиво, Шомьой набляга, че преди 1914 г. масонската ложа, в която членуват Буде и Сониер, се слива с друга езотерична организация — организация, вероятно обясняваща някои от странните намеци за цар в „Протоколите на старейшините на Сион“, особено ако, както загатва Шомьой, истинската сила зад тази друга организация отново е Братството от Сион.

Въпросната организация се нарича Хиерон от Златната долина, име, явно образувано от транспозицията на буквите в Орвал^[46], местността, която се среща толкова често в нашето проучване^[47] и е основана като тайно политическо общество някъде през 1873 г. Явно е поддържала активни отношения и с други езотерични организации от онова време. Членовете й проявяват огромен интерес към свещената геометрия и различните свети места, смятат, че в митологията е заложена мистична или гностична истина, подобно на теософите изучават произхода на човека, на расите, езиците и символите. Както повечето тогавашни секти и общества, Хиерон от Златната долина е и християнска, и „трансхристиянска“ организация. Тя набляга върху значението на Светото сърце, но същевременно го свързва с други, предхристиянски символи. Подобно на легендарния Ормус, се опитва да съчетае езическите вярвания с християнството. Отделя специално внимание на друидите, които като мнозина съвременни специалисти се смятат в известен смисъл за привърженици на питагорейството. Всички тези теми са застъпени в книгата на абат Анри Буде, приятел на Сониер.

В светлината на нашето проучване Хиерон от Златната долина се оказа съществен, тъй като е формулирал онова, което Шомьой нарича „езотерична геополитика“ и „етнархичен световен ред“. Казано с по-прости думи, това всъщност предполага в Европа от XIX в. да бъде създадена една нова Свещена римска империя, светска държава, която да обединява всички народи и да се основава не на социални, политически и икономически отношения, а на духовните начала. За разлика от някогашната Свещена римска империя новата би трябвало да е наистина „свещена“, наистина „римска“ и наистина „империя“, макар по смисъл тези понятия да се различават коренно от значението, традиционно свързвано с тях. Тази държава трябва да се превърне в олицетворение на отколешната мечта за „небесно царство“ на земята, да е огледален образ на реда, хармонията и йерархията в Космоса, да въплъти древната максима на херметиците „както горе, така и долу“. Всичко това не е някаква наивна утопия, за Европа от края на XIX в. то звучи твърде реално.

Според М. Шомьой целите на Хиерон от Златната долина са:

Теокрация, където нациите ще бъдат просто провинции, а водачите им — проконсули, подчинени на едно световно окултно правителство, което се състои от представители на елита. За Европа режимът на Великия крал предполага двойна хегемония на понтификата и на империята, на Ватикана и на Хабсбургите, които ще са дясната ръка на Ватикана.^[48]

През миналото столетие Хабсбургите, разбира се, вече са синоним на Лотарингите. Тоест с понятието „Велик крал“ се сбъдват пророчествата на Нострадамус. То донякъде актуализира и монархистката програма, изложена в „Протоколите на старейшините от Сион“. Същевременно осъществяването на такъв величествен замисъл определено би наложило редица промени в съществуващите институции. Според Хиерон от Златната долина новият Ватикан няма да има почти нищо общо с Ватикана, разположен в Рим. А Хабсбургите ще са не просто императори на държавата. Те ще прераснат в нещо като династия от крале свещеници, наподобяващи фараоните в Древен Египет. Или на Месията, очакван от евреите в зората на християнската епоха.

М. Шомьой не уточнява до каква степен Хабсбургите са посветени в този амбициозен таен замисъл и дали изобщо са посветени. Съществуват обаче доказателства, например посещението на ерцхерцога от династията на Хабсбургите в Рен Льошато, които ни навеждат на мисълта, че те поне донякъде са били в течение. Каквито и обаче планове да са имали, те се провалят след избухването на Първата световна война, която наред с другото сваля от власт и Хабсбургите.

Така както ги излага Шомьой, целите на Хиерон от Златната долина — или Братството от Сион — се вписват в контекста на онова, което бяхме установили. Те хвърлят нова светлина върху „Протоколите на старейшините от Сион“. Съвпадат с целите, огласени от различни тайни общества, включително от организациите на Чарлс Ратклиф и Шарл Нодие. Ала най-важното, покриват се с политическите апетити, проявявани през столетията от Лотарингите.

Но макар и в задачите на Хиерон от Златната долина да има логика, те просто са лишени от практически политически здрав разум. Запитахме се въз основа на какво Хабсбургите ще претендират за правото да управляват като династия на крале свещеници? Освен ако те не се ползват с огромна обществена подкрепа, подобно право ще бъде оспорено от управниците на републиканска Франция, да не говорим за монарсите в Русия, Германия и Великобритания. А как ще бъде спечелена подобна обществена подкрепа?

Макар да звучеше логично за политическата обстановка през миналия век, подобен замисъл ни се стори просто неосъществим и неприложим. Отсъдихме, че вероятно не сме разбрали какви точно задачи си поставя Хиерон от Златната долина. Или че членовете му са ненормални.

Докато не се доберяхме до още информация, имахме само един избор: засега да не се занимаваме с този въпрос. Насочихме вниманието си към настоящето и се опитахме да установим дали Братството на монасите от Сион съществува и днес. Бързо се убедихме, че то продължава да действа и членовете му са всичко друго, но не и ненормални и прилагат след Втората световна война програма, по принцип съвпадаща с програмата на Хиерон от Златната долина от миналото столетие.