Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Светата кръв и Свещеният Граал (7) (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Вече подозирахме, че зад рицарите тамплиери стоят неколцина души, ако не и цял „орден“, тоест твърдението, че Орденът на тамплиерите е създаден от Братството на монасите от Сион, ни се видя по-правдоподобно от другите твърдения в „Документите на Братството“, ето защо започнахме проучването именно с него.

Още през 1962 г. Братството от Сион се споменава бегло, сякаш мимоходом, между другото в една книга на Жерар дьо Сед. Първото подробно описание, на което се натъкнахме обаче, бе вместено върху една-единствена страница от „Тайните досиета“. Страницата започваше с цитат на Рьоне Грусе, един от най-големите капацитети на нашия век по кръстоносните походи, чийто монументален труд, излязъл през 30-те години на нашето столетие, е смятан за основополагащ дори от такъв утвърден историк като Стивън Рънсиман. В този цитат става дума за Балдуин I, по-малък брат на Годфрид Булонски, херцога на Лотарингия, превзел Светите места. След смъртта на Годфрид на престола се качва Балдуин I и официално става първият крал на Йерусалим. Рьоне Грусе смята, че по този начин Балдуин I е поставил началото на кралска династия, която, понеже „е основана на камъка на Сион^[1], е равнопоставена“ на другите династии в Европа: Капетингите във Франция, Плантагенетите в Англия и Нормандия, Хохенщауфените и Хабсбургите, управлявали Германия и някогашната Свещена римска империя. Ала Балдуин и потомците му са избрани за крале, те не наследяват по кръвна линия престола. Защо тогава Грусе говори за „кралска династия“, водеща началото си от Балдуин I? Самият историк не дава отговор на този въпрос, нито обяснява защо династията „основана на камъка на Сион“, е „равнопоставена“ на най-прочутите европейски династии.

В „Тайните досиета“ цитатът на Грусе е следван от намек за тайнственото Братство на монасите от Сион, или Ордена от Сион, както явно е бил наричан по онова време. Според текста Орденът от Сион е основан от Годфрид Булонски през 1090 г., девет години преди превземането на Йерусалим, макар че съществуват други „Документи на Братството“, където е посочена различна дата — 1099 г. Пак според „Тайните досиета“ Балдуин, по-малкият брат на Годфрид, „дължи престола“ на ордена, чието седалище, или „щабквартира“, се намира в абатство „Сионската св. Богородица“ в Йерусалим или може би непосредствено до града, на Сион, прочутия „висок хълм“ южно от Йерусалим.

Прегледахме всички по-авторитетни трудове за кръстоносните походи, излезли през нашия век, в нито един от тях обаче не се споменаваше и думица за Ордена от Сион. Ето защо решихме да установим дали изобщо е съществувал такъв орден и дали наистина е притежавал властта да раздава кралски корони. Наложи се да преровим цяла планина архивни документи и устави. Търсехме не само недвусмислени доказателства за съществуването му, но и някаква следа, че той наистина е развивал дейност и е имал влияние. Помъчихме се да установим и дали е съществувало абатство с името „Сионската св. Богородица“.

„Високият хълм“ Сион се издига южно от Йерусалим. През 1099 г., когато градът е превзет от кръстоносците на Годфрид Булонски, на хълма са запазени развалините на стара византийска базилика, строена някъде през IV в. и носеща многозначителното име „Майката на всички църкви“. Според различни достигнали до нас хроники, устави и документи от онова време върху тези останки по изричната заповед на Годфрид Булонски е построено абатство. Сградата явно е била внушителна. През 1172 г. един летописец отбелязва, че абатството всъщност представлява укрепена крепост със свои стени, кули и бойници. Тъкмо тази постройка е наречена абатство „Сионската св. Богородица“.

То очевидно е било населявано от някого. Дали от независим „орден“, взел името си от абатството? Дали там наистина се е помещавал Орденът от Сион? Би било логично. Рицарите и монасите, настанили се в Църквата на Христовия гроб, която също е изградена по заповед на Годфрид, основават официален орден — Ордена на Христовия гроб. Същият принцип вероятно е приложен и спрямо обитателите на абатството на хълма Сион. Един от водещите специалисти по кръстоносните походи, писал през миналия век, отбелязва, че в абатството „живеят неколцина каноници августинци, натоварени да поддържат светилището под ръководството на своя абат. Те се наричат с двойно име: «Сионската св. Богородица» и «Свети дух».“^[2] През 1698 г. друг историк е още по-категоричен: „По време на кръстоносните походи в Ерусалим има… рицари, прикрепени към абатство «Сионската св. Богородица» и наричащи се Рицари от ордена «Сионската св. Богородица».“^[3]

В случай че тези потвърждения ви се струват недостатъчни, открихме и документи от онова време — оригинални, с печата и подписа на един или друг приор на абатство „Сионската св. Богородица“. Съхранил се е например устав, подписан от приор Арналдус и носещ датата 19 юли 1116 г.^[4] Върху друг устав с дата 2 май 1125 г. името на Арналдус се появява редом с името на Хуго дьо Пайен, първия велик магистър на тамплиерите^[5].

Дотук „Документите на Братството“ се оказаха достоверни и ние спокойно можехме да твърдим, че в началото на XII в. наистина е съществувал Орденът от Сион. Засега обаче не бяхме в състояние да установим дали той е бил основан по-рано, дали го е имало преди изграждането на абатството или обратното, бил е учреден едва след неговото построяване. Цистерианците например носят името на местността Цистерций, днес в департамент Сито във Франция. От друга страна обаче, францисканците и бенедиктинците — цитираме само два примера — носят имената на конкретни хора. Иначе казано, бяхме сигурни само, че в началото на XII в. вече е имало абатство, където се е помещавал орден със същото име, който не е изключено да е основан и по-рано.

Така поне загатват „Документите на Братството“, подкрепени, макар и доста мъгляво, от някои други исторически свидетелства. Знае се, че през 1070 г., двайсет и девет години преди Първия кръстоносен поход, неколцина монаси отиват от Калабрия в Южна Италия в Арденската гора, владение на Годфрид Булонски^[6]. Според Жерар дьо Сед техен водач е някой си Урсус, име, непрекъснато свързвано в „Документите на Братството“ с династията на Меровингите. След като пристигат в Ардените, монасите от Калабрия си спечелват покровителството на Матилда Тосканска, херцогиня на Лотарингия и леля на Годфрид Булонски, която всъщност го е отгледала. От нея монасите получават малко земя край Орвал, недалеч от Стене, където преди около пет века е убит Дагоберт II. Специално за тях е построено абатство. Въпреки това монасите не се задържат дълго в Орвал: през 1108 г. изчезват сякаш вдън земя. Според преданието са се върнали в Калабрия. През 1131 г. Орвал вече е във феодалните владения на св. Бернар.

Ала преди да напуснат Орвал, калабрийските монаси явно са оставили своята диря в западноевропейската история. Най-малкото според Жерар дьо Сед сред тях е и човекът, станал известен по-късно като Петър Пустинника. Стига този факт да отговаря на истината, той е твърде съществен, тъй като Петър Пустинника често е смятан за личен наставник на Годфрид Булонски^[7]. Той се прославя не само с това. През 1095 г. наред с папа Урбан II Петър се прочува в целия християнски свят с пламенните си проповеди за необходимостта от кръстоносен поход, за свещена война, с която християните да си възвърнат от неверниците мюсюлмани Божи гроб и Светите места. Днес Петър Пустинника е смятан за един от основните инициатори на кръстоносните походи.

Покрай намеците в „Документите на Братството“ започнахме да се питаме дали има някаква недоизяснена връзка между монасите от Орвал, Петър Пустинника и Ордена от Сион. По всичко личеше, че монасите от Орвал не са какви да е поклонници. Тъкмо обратното, от това, че са пристигнали заедно от Калабрия в Ардените и после пак заедно са изчезнали, се вижда, че маршрутът им е предварително обмислен и организиран, че те вероятно имат някъде постоянно седалище. А в случай че с тях наистина е бил и Петър Пустинника, проповедите му за кръстоносен поход може и да са проява не на сляп фанатизъм, а на добре премислена политика. Нещо повече, ако той е бил и личен наставник на Годфрид, вероятно е допринесъл ученикът му да поеме към Светите места. А след като изчезват от Орвал, монасите може да са тръгнали не към Калабрия, а към Йерусалим, и да са се установили в абатство „Сионската св. Богородица“.

Това, разбира се, бе само наша работна хипотеза, неподкрепена с документи. Не след дълго обаче отново се натъкнахме на откъслечни факти, които я потвърждаваха. Когато се отправя към Светите места, Годфрид Булонски е придружаван от неколцина души с неустановена самоличност, изпълнявали ролята на съветници и организатори, нещо като днешните генерални щабове. Ала войската на Годфрид не е единствената християнска армия, тръгнала към Палестина. Освен нея натам се отправят най-малкото още три други войски, оглавявани от прочути и влиятелни западноевропейски владетели. Ако кръстоносният поход се увенчае с успех, ако Йерусалим падне и там бъде основано кралство, всеки от четиримата би могъл да претендира за престола. И въпреки това Годфрид сякаш знае предварително, че тъкмо той ще се възкачи на трона, понеже единствен измежду европейските феодали се отказва от своите владения, разпродава цялото си имущество и дава да се разбере, че до края на дните си ще бъде владетел на Светите места.

През 1099 г., веднага след превземането на Йерусалим неколцина души свикват таен съвет. И до ден-днешен историците не са установили кой точно е присъствал на него, макар и седемдесет и пет години по-късно Вилхелм Тирски да пише, че сред тях се откроява „един калабрийски епископ“^[8]. Едно обаче е ясно: съветът е свикан, за да избере крал на Йерусалим. Въпреки нескритите апетити, които проявява към короната Реймон, граф на Тулуза, тайнствените и явно влиятелни участници в съвета бързо я дават на Годфрид Булонски. С неприсъща за него скромност той отказва престола, за да се задоволи само с титлата „Защитник на Христовия гроб“. С други думи, става крал във всичко освен по име. Но когато през 1100 г. умира, брат му Балдуин не се колебае да поправи грешката и да се провъзгласи и за крал.

Дали на този обвит в загадъчност съвет, избрал Годфрид за крал на Йерусалим, не са присъствали тайнствените монаси от Орвал, включително и Петър Пустинника, който по това време е в Светите места и се радва на значително влияние? И дали той не се е провел в абатството на Сион? Накъсо, възможно ли е монасите от Орвал, участниците в съвета, избрал Годфрид за крал, и обитателите на абатство „Сионската св. Богородица“ да са едни и същи хора? Не можем да го докажем, не бива обаче и да го отхвърляме с лека ръка. Но докажем ли го, това ще означава, че Орденът от Сион е притежавал огромна власт, включително и властта да раздава престоли.

Загадката около основаването на Ордена на тамплиерите

По-нататък в „Тайните досиета“ става дума за Ордена на тамплиерите. Изброени са неговите основатели: „Хуго дьо Пайен, епископ на Сент Омер, и Хуго, граф на Шампания, наред с неколцина членове на Ордена от Сион, Андре дьо Монбар, Аршамбо дьо Сент Анян, Нивар дьо Мондидие, Гондьомар и Росал“^[9].

Вече знаехме имената на Хуго дьо Пайен и Андре дьо Монбар, чичо на св. Бернар. Бяхме чували и за Хуго, граф на Шампания, подарил земята, на която е построено абатството на св. Бернар в Клерво, станал през 1124 г. тамплиер (тоест положил клетва за вярност към своя васал!) и получил от епископа на Шартр писмото, цитирано в глава трета. Ала макар и да знаехме, че графът на Шампания е свързан с тамплиерите, никога не се бяхме натъквали на сведения, че той е и сред основателите на ордена. В „Тайните досиета“ е посочен именно като такъв. А Андре дьо Монбар, загадъчният чичо на св. Бернар, е изброен и сред членовете на Ордена от Сион, тоест на друг орден, основан преди Ордена на тамплиерите и изиграл съществена роля в неговото създаване.

Това обаче не е всичко. В „Тайните досиета“ се казва, че през март 1117 г. Балдуин I, който „дължи престола на Сион“, е „принуден“ да санкционира създаването на орден на тамплиерите и в „Св. Леонар“ в Акра. След като се поразровихме, установихме, че по онова време „Св. Леонар“ в Акра е владение на Ордена от Сион. Не проумявахме обаче защо Балдуин е трябвало да бъде „принуждаван“ да санкционира създаването на ордена. В буквален превод френският глагол означава „да накараш със сила, с натиск някого да свърши нещо“. А от „Тайните досиета“ се подразбира, че натискът е оказан именно от Ордена от Сион, на който Балдуин „дължи престола“. В такъв случай Орденът от Сион е бил мощна влиятелна организация в състояние не само да раздава престоли, но и да принуждава един крал да изпълнява нарежданията й.

Ако Орденът от Сион наистина е избрал Годфрид Булонски за крал на Йерусалимското кралство, значи по-малкият му брат е „дължал престола си“ на влиянието на тази военно-монашеска организация. Нещо повече, както вече бяхме установили, съществуват неоспорими доказателства, че Орденът на тамплиерите е съществувал най-малкото в зачатъчна форма цели четири години преди 1118 г., когато се смята, че е основан. През 1117 г. Балдуин вече е болен и се очаква да умре всеки момент. Ето защо не е изключено Орденът на тамплиерите да е действал, макар и неофициално, много преди 1118 г., например като военен или административен придатък на Ордена от Сион, чието седалище е в укрепеното абатство. Възможно е и на смъртния си одър крал Балдуин да е бил принуден от болестта, от Ордена от Сион или и от двете да узакони тамплиерите, да одобри устава им и да оповести официално учредяването на ордена.

Докато проучвахме историята на тамплиерите, вече се бяхме натъкнали на плетеница от сложни, обгърнати в тайна и предизвикателни връзки, на загадъчните следи от някакъв амбициозен замисъл. Въз основа на това си позволихме да направим една плаха хипотеза. Не знаехме доколко основателна е тя, но откривахме нови и нови доказателства, че такъв замисъл наистина е съществувал. Обединихме отделните му части по следния начин:

1. В края на XI в. от Калабрия в Ардените идват неколцина тайнствени монаси, посрещнати радушно и покровителствани от лелята на Годфрид Булонски, която им дава и земя в Орвал.

2. Едип от тези монаси по всяка вероятност е личен наставник на Годфрид и инициатор на Първия кръстоносен поход.

3. Някъде преди 1108 г. монасите напускат Орвал и изчезват сякаш вдън земя. Макар и да не са се запазили сведения накъде са поели, не е изключено да са тръгнали към Йерусалим. Натам при всички положения се отправя Петър Пустинника и ако той наистина е бил сред монасите в Орвал, другите братя сигурно са го последвали.

4. През 1099 г. Йерусалим пада и Годфрид е предложен за негов крал на таен съвет, председателстван от човек, който подобно на монасите от Орвал е родом от Калабрия.

5. По нареждане на Годфрид на хълма Сион е построено абатство, подслонило орден със същото име — орден, в който може би членуват хората, предложили на Годфрид престола.

6. През 1114 г. рицарите тамплиери вече действат вероятно като военна организация към Ордена от Сион. Като самостоятелен орден обаче те съществуват официално чак от 1117 г., а създаването му е обявено едва година по-късно.

7. През 1115 г. св. Бернар, член на почти разорения Цистериански орден, се утвърждава като един от най-изявените защитници на християнството. Крайно бедният Орден на цистерианците бързо се превръща в една от най-мощните, влиятелни и богати институции в Европа.

8. През 1131 г. св. Бернар получава абатството в Орвал, опразнено няколко години по-рано от калабрийските монаси. Орвал става владение на цистерианците.

9. Тези събития сякаш са направлявани от хора, чиято самоличност не е известна: те ту се появяват на сцената, ту отново се оттеглят в сянка, ала неизменно тласкат нещата в желаната от тях неясна посока. Така например графът на Шампания дарява на св. Бернар земята, на която е построено абатството в Клерво, премества замъка си в Троа, където по-късно са написани някои от рицарските романи за Свещения Граал, а през 1114 г. решава да стане член на Ордена на тамплиерите, чийто пръв велик магистър според историческите сведения е неговият васал Хуго дьо Пайен.

10. Андре дьо Монбар, чичо на св. Бернар и според някои сведения член на Ордена от Сион, основава заедно с Хуго дьо Пайен Ордена на тамплиерите. Малко след това двамата му братя отиват в абатството на св. Бернар в Клерво.

11. Св. Бернар ентусиазирано отстоява каузата на тамплиерите, допринася римокатолическата църква да ги признае официално и помага при написването на устава им, който по същество е заимстван от устава на цистерианците, ордена, в който членува самият св. Бернар.

12. През периода 1115–1140 г. и цистерианците, и тамплиерите натрупват огромни суми и имоти и забогатяват.

Отново бяхме изправени пред въпроса, дали тези сложни преплетени връзки са изцяло плод на съвпадението. Дали имахме пред себе си по принцип несвързани един с друг хора и събития, които „по една случайност“ от време на време са се срещали и застъпвали? Или се бяхме натъкнали на нещо, което изобщо не е плод на съвпадението и случайността? На замисъл, разработен и осъществяван от определени хора? Например от Ордена от Сион?

Дали този орден наистина е стоял зад св. Бернар и рицарите тамплиери? И дали св. Бернар и тамплиерите не са прокарвали някаква добре премислена политика?

Луи VII и Братството на монасите от Сион

В „Документите на Братството“ не се споменава нищо за дейността на Ордена от Сион между 1118 г., когато официално е основан Орденът на тамплиерите, и 1152 г. През този период седалището на ордена явно пак е било в Светите места, в абатството край Йерусалим. Според някои сведения след Втория кръстоносен поход Луи VII се прибира във Франция заедно с деветдесет и петима членове на ордена. Никъде обаче не се споменава като какви са го придружавали, нито защо той е проявил към тях такава щедрост. Но ако Орденът от Сион наистина е силата, стояща зад тамплиерите, всичко е ясно: Луи VII е задлъжнял към тях и финансово, и за военната подкрепа. При всички положения през 1152 г. Орденът от Сион, създаден преди половин столетие от Годфрид Булонски, отново стъпва на френска земя. Според „Документите на Братството“ шейсет и двама негови членове се настаняват в големия приорат „Св. Самсон“ край Орлеан, подарен им лично от краля. Седмина се присъединяват към тамплиерите. А двайсет и шестима — две групи от по тринайсет души, влизат в малкия приорат „Мон Сион“, разположен в Сен Жан Льоблан в покрайнините на Орлеан^[10].

В стремежа си да проверим доколко достоверни са тези твърдения най-неочаквано открихме безценни документи: и досега са се запазили указите, с които Луи VII предоставя на Ордена от Сион двете абатства край Орлеан. Те са цитирани в множество източници, а оригиналите им са в архивите на Орлеан. Пак там открихме була от 1178 г., с която папа Александър III узаконява имотите на Ордена от Сион. От тях личи колко богат, мощен и влиятелен е бил орденът. Владенията му включват къщи и обширни територии в Пикардия, Франция (в това число и „Св. Самсон“ край Орлеан), Ломбардия, Сицилия, Испания, Калабрия, както и естествено в Светите места, където в Акра се намира „Св. Леонар“. Всъщност до Втората световна война в архивите на Орлеан^[11] е имало най-малко двайсет указа, в които изрично се споменава Орденът от Сион. През 1940 г., по време на бомбардировките на града, всички те освен три са изгубени.

„Отсичането на бряста“ в Жизор

Ако се вярва на „Документите на Братството“, 1188 г. е вододелна и за Ордена от Сион, и за рицарите тамплиери. Преди година, през 1187-а, Йерусалим е превзет от сарацините главно по вина на великия магистър на тамплиерите Жерар дьо Ридфор, проявил припряност и некадърност. „Тайните досиета“ се изказват за него много по-сурово. В тях се говори не за припряност и некадърност, а за „предателство“, една наистина твърде силна дума. Не се обяснява обаче в какво се е състояло това предателство. Но резултатът е, че „посветените“ в Ордена от Сион се връщат до един във Франция, вероятно в Орлеан. По принцип в твърдението има логика. Щом сарацините са превзели Йерусалим, значи е паднал и хълм Сион. Останали без седалище в Светите места, монасите от абатството естествено търсят убежище във Франция, където орденът вече разполага с приорат.

Събитията от 1187 г.: „предателството“ на Жерар дьо Ридфор и падането на Йерусалим, явно ускоряват съдбовния разкол между Ордена от Сион и Ордена на тамплиерите. Не е съвсем ясно какво точно се е случило, ала според „Тайните досиета“ следващата година бележи рязък поврат в дейността на двата ордена. Те официално се разделят през 1188 г. Орденът от Сион, създал рицарите тамплиери, бърза да се отърве от своите прочути протежета. С други думи, „родителят“ се отказва официално от „рожбата“ си. Според някои източници разривът е ознаменуван със специален обред или церемония. В „Тайните досиета“ и други „Документи на Братството“ за нея се говори като за „отсичането на бряста“ в Жизор.

Сведенията са мъгляви и двусмислени, но и историците, и преданията потвърждават, че през 1188 г. в Жизор става нещо изключително странно, по време на което е отсечен и един бряст. Във владенията около крепостта има ливада, наречена Свещеното поле. Ако се вярва на средновековните летописци, мястото е смятано за свещено още от предхристиянско време, а през XII в. на него многократно са се срещали кралете на Англия и Франция. Насред Свещеното поле се извисява стар бряст. През 1188 г. при поредната среща между краля на Англия Хенри II и краля на Франция Филип II брястът, кой знае защо, се превръща в предмет на ожесточен, дори кървав спор.

Според един от източниците на цялото поле само под този бряст има сянка. Някои твърдят, че дървото е на повече от осем столетия и дънерът му е толкова дебел, че за да го обхванат, деветима души трябва да се уловят за ръце. Хенри II и свитата му, дошли по-рано, се скриват под неговата сянка и оставят френския монарх на безмилостния пек. На третия ден от преговорите нервите на французите не издържат, те започват да подмятат обидни думи на стражата и някой от уелсците, наемници при Хенри II, опъва лъка. Напечените от слънцето французи само това и чакат: хвърлят се срещу англичаните, които превъзхождат многократно по численост. Англичаните се укриват в крепостта Жизор, докато французите отсичат в яда си бряста, Филип II моментално се връща в Париж, като заявява, че не е дошъл в Жизор да се прави на секач.

Тази история се откроява с обичайните за средновековието простота и приказни елементи и се ограничава с повърхностно описание на случката, без да засяга открито нещо много по-съществено: подбудите и причините за нея. Само по себе си преданието изглежда абсурдно — а може би и апокрифно, както, да речем легендите, забулили основаването на Ордена на жартиерата. И все пак тази версия е потвърдена, макар и бегло, и в други източници.

Според други исторически сведения Филип е известил Хенри, че смята да отсече бряста. В отговор Хенри заздравява дънера с метални обръчи. След ден французите грабват оръжието и образуват фаланга от пет ескадрона, всеки предвождан от знатен феодал на кралството. Придружавана от секачи и носачи, войската се отправя към бряста. Според преданието се разразява кървава битка, в която участва и Ричард Лъвското сърце, най-големият син на Хенри и негов наследник на престола, опитал се да защити с доста жертви дървото. Французите обаче имат надмощие и привечер отсичат бряста.

Във втората версия се говори за нещо повече от дребна свада и незначителна схватка: за бойни действия, в които участва значителна по численост войска и в които явно загиват мнозина. Ала в нито една от биографиите на Ричард Лъвското сърце не се споменава такава битка, камо ли причините за нея.

И в този случай обаче „Документите на Братството“ бяха потвърдени и от писмени исторически данни, и от устната традиция ако не в друго, най-малкото в това, че през 1188 г. в Жизор наистина е избухнала странна караница, приключила с отсичането на бряста. Няма други факти, че рицарите тамплиери или Орденът от Сион са свързани със случая. Същевременно обаче наличните сведения за събитието са прекалено смътни, прекалено оскъдни, неразбираеми и противоречиви, че да бъдат смятани за окончателни. Никак не е изключено да са присъствали и тамплиери: Ричард Лъвското сърце често е придружаван от членове на ордена, нещо повече, преди трийсет години Жизор става владение на тамплиерите.

Въз основа на историческите сведения можем да твърдим, че е твърде вероятно отсичането на бряста да е било свързано и с още нещо, за което не се споменава в запазилите се документи. И наистина, в тях случката е описана толкова необичайно, че нищо чудно да е пропуснато и недогледано нещо, някакъв факт, предаден в съхранилите се разкази като алегория, многозначителна, но и прикриваща събитие с много по-голямо историческо значение.

Ормус

Според „Документите на Братството“ от 1188 г. тамплиерите са независими, вече не са под опеката на Ордена от Сион, нито пък са негов военен и административен придатък. След 1188 г. те официално имат право да отстояват свои цели, да провеждат своя политика, нещо, което продължава още век и малко, до злополучния край на ордена през 1307 г. Същевременно Орденът от Сион претърпява съществени промени като административна структура.

До 1188 г. двата ордена имат един и същи велик магистър. Така например Хуго дьо Пайен и Бертран дьо Бланшфор ръководят едновременно и двете институции. Но от 1188 г. нататък, тоест след „отсичането на бряста“, Орденът от Сион започва да излъчва свой велик магистър, който не е свързан с тамплиерите. Според „Документите на Братството“ първият му велик магистър е Жан дьо Жизор.

Пак според тях през 1188 г. Орденът от Сион се преименува в „Братство на монасите от Сион“, както е известен и до днес, и приема и нещо като под име: странното „Ормус“. използвано според сведенията до 1306 г., година преди арестуването на тамплиерите във Франция. Знакът на „Ормус“ изглежда така , а самото име съдържа нещо като акростих и анаграма, обединяващи ключови думи и символи. На френски „ours“ значи мечка, което на латински звучи като „Ursus“, а както се разбра по-късно, прозвището „Урсус“ е свързано с Дагоберт II и династията на Меровингите. На френски „orme“ ще рече бряст, а „or“ означава злато. Колкото до „M“, което в знака обрамчва другите букви, то освен буквата „M“ е и астрологичният знак на Дева, който на езика на средновековната иконография обозначава Дева Мария.

Никъде не открихме да се споменава за средновековен орден или институция с името „Ормус“. В този случай не намерихме нищо съществено, което да доказва пряко или косвено, че твърдението в „Тайните досиета“ е достоверно. От друга страна, „Ормус“ все пак присъства в два други, коренно различни контекста: в учението на Зороастър и в трактатите на гностиците, където е синоним на светлото начало. Появява се отново и в родословията на знатни родове, от които в края на XVIII в. франкмасоните претендират, че водят началото си. Според тях Ормус е египетски мъдрец и мистик от Александрия, привърженик на гностицизма, живял в началото на нашата ера. През 46 г. Ормус и шестима негови последователи приемат една от разновидностите на християнството и са покръстени от ученик на Исус — св. Марко, за да положат началото на нова секта и орден, обединили идеите на ранното християнство с учението на други, още по-стари мистични школи. Доколкото знаем, това предание няма историческо потвърждение. Същевременно обаче звучи достоверно. През I в. Александрия е средище на мистицизма, в града процъфтяват различни религиозни учения: юдаизъм, маздеизъм, питагореизъм, неоплатонизъм, херметизъм, чиито идеи се преплитат с възгледите, характерни за много други философски течения. Тук работят привърженици на какви ли не школи и нищо чудно, че един от тях е приел име, олицетворяващо светлото начало.

Според масоните през 46 г. Ормус определя и отличителния знак на новоучредения „орден от посветени“: червен или розов кръст. Знаем, че след време червеният кръст се превръща в символ на рицарите тамплиери, ала текстът на „Тайните досиета“ и на други „Документи на Братството“ ни внушава недвусмислено и друго: че тъкмо Ормус е основоположник на Розата и Кръста, или на розенкройцерите. През 1188 г. Братството на монасите от Сион приемат освен Ормус и трето име и започват да се наричат Орден на Розата и Кръста „Веритас“.

Тук вече ни се стори, че сме се натъкнали на нещо твърде съмнително и че изобщо не можем да се осланяме на „Документите на Братството“. Познавахме претенциите на съвременните „розенкройцери“ от Калифорния и на други подобни организации, които твърдят, че водят началото си още от забулената в мъгла древност и че сред членовете им са най-великите хора на всички времена. Точно толкова подозрителен ни се видя този „Орден на Кръста и Розата“, датиращ чак от 1188 г.

Франсис Йейтс е доказала недвусмислено, че не съществуват факти, които да потвърждават, че розенкройцери (поне с това име) е имало преди началото на XVII в., в най-лошия случай преди последните години на XVI в.^[12] Митът, забулил прочутия орден, датира някъде от 1605 г. и се разпространява едно десетилетие по-късно, когато съответно през 1614, 1615 и 1616 г. излизат три сензационни трактата. Според тях съществувало тайно братство, или общество на „посветени“ мистици, основано от някой си Кристиан Розенкройц, роден през 1378 г. и починал на преклонната възраст 106 години през 1484 г. Днес вече се знае почти със сигурност, че и Кристиан Розенкройц, и неговото братство са измислени по причина, неизяснена и досега, но явно свързана по един или друг начин с политиката от онова време. Нещо повече, знае се и кой е авторът на един от тези трактати, на прословутия „Химически брак“, приписван на Кристиан Розенкройц и появил се през 1616 г. Това е Йохан Валентин Андрея, германски писател и теолог, живял във Вюртемберг и признал, че е написал „Химическият брак“ на шега, като „комедия“ в Дантевия или Балзаковия смисъл на думата. Логично е да предположим, че пак Андрея или някой от сподвижниците му е съчинил и другите трактати на „розенкройцерите“ и така е положил началото на „розенкройцерството“, каквото го знаем днес.

Ако обаче „Документите на Братството“ са точни, се налага да преосмислим историята на ордена и да възприемем основаването му като нещо повече от шега, датираща от XVII в., да погледнем на розенкройцерите като на тайна, реално съществувала организация, като на братство или общество, действало иззад кулисите. Не е задължително да се е занимавало само и единствено с мистика. Твърде вероятно е в основата си да е било предимно политическо. Ала в такъв случай орденът е съществувал цели 425 години, преди някой да узнае името му, и близо две столетия, преди да се роди човекът, който според преданието го е основал.

За пореден път не открихме доказателства в подкрепа на това предположение. От незапомнени времена розата е мистичен символ, радвал се на особена популярност през средновековието — например в нашумелия в ония години „Роман за розата“ от Жан дьо Мьон или в Дантевия „Рай“. Традиционен символ, и то не само в герба на рицарите тамплиери, е и червеният кръст. По-късно той е преобразуван в Кръста на св. Георги и става герб и на Ордена на жартиерата, създаден близо трийсет години след разпускането на Ордена на тамплиерите. Ала въпреки че розата и кръстът се срещат често в тогавашната символика, няма доказателства да е съществувал такъв орден или институция, камо ли тайно общество.

От друга страна обаче Франсис Йейтс смята, че много преди „розенкройцерите“ от XVII в. е имало тайни общества, които ако не по име, то по политически и философски убеждения наистина са били розенкройцерски^[13]. В разговор с един от нашите сътрудници изследователката определя Леонардо да Винчи като „розенкройцер“, използвайки термина като метафора, с която да характеризира ценностната система и възгледите на художника.

И не само това. През 1629 г., когато интересът към розенкройцерите в Европа достига връхната си точка, някой си Робер Дьонио, кюре в Жизор, пише пространна история на Жизор и на неговите владетели. В ръкописа си Дьонио заявява недвусмислено, че Орденът на Розата и Кръста е основан през 1188 г. от Жан дьо Жизор. С други думи, черно на бяло съществува потвърждение на сведенията, изложени в „Документите на Братството“. Вярно, Дьонио пише своята история близо четири и половина столетия след събитието. Въпреки това ръкописът му е изключително важно доказателство, още повече че идва не от другаде, а именно от Жизор^[14].

И все пак разполагахме не с факти, а само с твърдения. Дотук обаче „Документите на Братството“ се бяха оказали във всяко отношение учудващо точни. С други думи, щеше да е прибързано да ги отхвърлим с лека ръка. Не бяхме готови да ги приемем и за чиста монета. Ала се чувствахме длъжни да проверим фактите, изнесени в тях.

Приоратът в Орлеан

Освен помпозни твърдения „Документите на Братството“ съдържаха и информация от съвсем различен характер, подробности, които бяха толкова несъществени и общоизвестни, че значението им ни се изплъзваше. В същото време тази информация бе толкова маловажна, че просто нямаше начин да не е достоверна: не виждахме защо някой ще седне да си съчинява или да скалъпва такива дребни детайли, автентичността на повечето от които можеше да бъде проверена.

Така например в „Документите на Братството“ се твърди, че Жирар, абат на „малкия приорат“ в Орлеан от 1239 до 1244 г., е подарил в Акра земя на рицарите от Тевтонския орден. Не е ясно защо този факт се споменава, той обаче може да бъде лесно проверен. Документът по прехвърлянето се е запазил — на него стоят датата 1239 г. и подписът на Жирар.

Натъкнахме се на подобна, макар и по-мъглява информация и за друг абат — Адам, оглавявал „малкия приорат“ в Орлеан през 1281 г. Според „Документите на Братството“ през тази година Адам преотстъпва малко земя край Орвал на монасите, живеещи в тамошното абатство — цистерианците, нанесли се в манастира преди век и половина, когато ги покровителства св. Бернар. Не открихме документите по прехвърлянето, то обаче сигурно е било извършено — запазили са се писмени сведения, свидетелстващи, че са извършвани множество прехвърляния на имоти от подобно естество. Интересното в случая, разбира се, е, че се споменава Орвал, име, което вече бяхме срещали по време на проучването си. И още нещо, въпросната земя явно е била от особено значение, понеже според „Документите на Братството“ с дарението Адам си навлякъл омразата на монасите от Сион, които стигат дотам да го махнат от поста му. Според „Тайните досиета“ Адам се оттегля в присъствието на Тома дьо Сенвил, велик магистър на Ордена на св. Лазар, и незабавно се отправя към Акра. Когато градът е превзет от сарацините, той е принуден да го напусне и през 1291 г. умира в Сицилия.

И в този случай не намерихме документа, с който Адам се е оттеглил от поста си. Но Тома дьо Сенвил е велик магистър на Ордена на св. Лазар през 1281 г., седалището на ордена е в близост до Орлеан и абатството, напуснато от Адам. Със сигурност се знае, че оттам той заминава в Акра, където пише две възвания и две писма, първите от август 1281 г.^[15] вторите — от март 1289 г.^[16]

„Главата“ на тамплиерите

Ако се вярва на „Документите на Братството“, монасите от Сион не са преки наследници или продължители на Ордена на тамплиерите, обратното, в документа се набляга изрично, че разривът между двата ордена настъпва през 1188 г. заради „отсичането на бряста“. Въпреки това обаче те продължават да поддържат връзка и „през 1307 г. Гийом дьо Жизор получава от Ордена на тамплиерите златната глава, Caput LVIII “^[17].

Докато се запознавахме с историята на тамплиерите, вече бяхме срещали тази загадъчна глава. Но пак ни се видя съмнително тя да е свързана със Сион и с явно влиятелните владетели на Жизор: пак останахме с впечатлението, че в „Документите на Братството“ някой се е поувлякъл в намеците. Тъкмо в този момент обаче открихме едни от най-солидните и интересни потвърждения. Според официалните протоколи на Инквизицията:

След арестите се оказа, че пазител и администратор на имуществото в парижкия храм е един човек на краля, някой си Гийом Пидоа. На 11 май 1308 г. Пидоа заяви пред инквизиторите, че когато рицарите тамплиери са били взети под стража, той заедно със своя колега Гийом дьо Жизор и някой си Рейние Бурдон са получили заповед да представят пред Инквизицията всички фигури от метал или дърво, които намерят. Сред имуществото на храма те открили голяма глава от позлатено сребро… изобразяваща жена, която на 11 май Гийом представи пред Инквизицията. Главата бе с табелка „CAPUT LVIIIm“.^[18]

Главата продължаваше да ни озадачава, ала контекстът, в който се споменаваше Гийом дьо Жизор, ни озадачи още повече. Изрично се подчертаваше, че той е колега на Гийом Пидоа, един от приближените на крал Филип Хубави. С други думи, подобно на краля, и Гийом дьо Жизор е бил враждебно настроен спрямо тамплиерите и е участвал в погрома срещу тях. Според „Документите на Братството“ обаче пак по това време той е и велик магистър на Братството на монасите от Сион. Означава ли това, че Братството е подкрепяло Филип Хубави в действията му срещу тамплиерите и дори му е помагало? Сред „Документите на Братството“ има и такива, в които се намеква, че става дума точно за това — че по един или друг начин Сион е дал съгласието си за разтурването на ордена на своите непослушни протежета и дори се с нагърбил с това разтурване. Същевременно обаче от други документи личи, че в последните дни на ордена Сион е закрилял поне някои тамплиери. В такъв случай Гийом дьо Жизор явно е бил нещо като „двоен агент“. Може би точно той има пръст в „изтичането“ на информация за намеренията на краля, благодарение на което тамплиерите са предупредени. Ако и след формалното разделяне от 1188 г. Сион всъщност е продължил да упражнява таен контрол върху дейността на тамплиерите, то Гийом дьо Жизор вероятно е донякъде съпричастен към внимателно обмисленото унищожаване на документите на ордена, както и към необяснимото изчезване на неговите съкровища.

Великите магистри на тамплиерите

Освен откъслечните данни, изложени по-горе, „Тайните досиета“ съдържат и три списъка с имена. Първият е пределно ясен, най-скучен и еднозначен — той съдържа просто имената на абатите, ръководили от 1152 до 1281 г. имотите на Сион в Палестина. Нашето проучване потвърди достоверността му: той е цитиран и другаде, в достъпни и неопровержими източници^[19]. Списъците в тях съвпадат със списъка в „Тайните досиета“ освен в това, че липсват две имена. В този случай „Документите на Братството“ не само се покриват с историческите сведения, които могат да бъдат проверени, но са и по-точни и запълват някои пропуски.

Във втория списък от „Тайните досиета“ са изброени великите магистри на рицарите тамплиери от 1118 до 1190 г., тоест от официалното основаване на ордена до „отсичането на бряста“ в Жизор, когато той се отделя от Сион. На пръв поглед в него няма нищо необичайно. Когато обаче го сравнихме с други списъци, например със списъците, цитирани от утвърдени историци, изследващи тамплиерите, веднага ни направи впечатление, че има някои несъответствия.

Според всички други списъци от 1118 до 1190 г. е имало десетима велики магистри. Според „Тайните досиета“ те са само осем. В повечето други списъци Андре дьо Монбар, чичо на св. Бернар, е не само основател на ордена, но и негов велик магистър от 1153 до 1156 г. Ако се вярва обаче на „Тайните досиета“, той никога не е бил велик магистър и е продължил както през целия си живот да действа иззад кулисите. Според повечето други списъци Бертран дьо Бланшфор е шести поред велик магистър от 1156 г., непосредствено след Андре дьо Монбар. Докато в „Тайни досиета“ е отбелязано, че е не шести, а четвърти велик магистър и е станал такъв през 1153 г. Натъкнахме се и на други несъответствия и противоречия и се чудехме дали да ги възприемаме сериозно и как да ги тълкуваме. Списъкът в „Тайните досиета“ не се покриваше със списъците, съставени от утвърдените историци, означаваше ли това, че той е неточен?

Трябва да подчертаем, че няма официален, окончателен списък на великите магистри на тамплиерите. Документацията на самите тамплиери е била унищожена или се е загубила, а най-ранният запазил се списък на великите магистри на ордена е от 1342 г., трийсет години след неговото разпускане и 225 години след създаването му. Тоест, историците, заели се да съставят списъци на великите магистри, се осланят на писмените сведения от епохата, например на онова, което някой е написал през 1170 г. и в което мимоходом е намекнал, че еди-кой си е бил „магистър“ или „велик магистър“ на тамплиерите. Подобна информация може да бъде намерена и в документи и укази от онова време, в които наред с името си високопоставените тамплиери са слагали и своята титла. Ето защо няма нищо странно, че цари доста голяма бъркотия в датите и последователността на великите магистри и различните автори се разминават понякога драстично.

Въпреки това има някои твърде важни подробности — например посочените по-горе, в които „Документите на Братството“ се различават значително от всички други източници и които не можехме да подминем току-така. Доколкото ни позволяваха силите, бяхме длъжни да установим дали списъкът в „Тайните досиета“ е плод на немарливост и незнание или обратното, дали тъкмо той е меродавният, понеже се осланя на черпена „отвътре“ информация, до която историците нямат достъп. Ако Орденът от Сион наистина е създал рицарите тамплиери и ако той (или поне документацията му) съществува и днес, можехме да се надяваме, че ще намерим подробности, които не са посочени никъде другаде.

Повечето несъответствия между списъците в „Тайните досиета“ и в другите източници имат своето обяснение. Тук не си струва да се спираме на всяко от тях и да го тълкуваме. Един пример ще е достатъчен, за да покажем как и защо са се появили тези несъответствия. Освен велик магистър орденът е имал и множество областни магистри — магистър за Англия, за Нормандия, за Аквитания, за всички територии, където са се простирали владенията му. Имал е и магистър за цяла Европа, както, по всичко личи, и магистър за флотата. В документите и указите тези местни или областни магистри неизменно са се подписвали с „Magister Templi“, тоест „магистър на тамплиерите“. В повечето случаи и великият магистър — било от скромност, било от небрежност, безразличие или просто от нехайство, също се подписва само с „Magister Templi“. С други думи, Андре дьо Монбар, областен магистър на Йерусалим, е подписвал указите например със същата титла, както великия магистър Бертран дьо Бланшфор.

Както се убеждаваме, не е трудно някой историк, който се осланя само на един-два указа, без да съпоставя източниците, да се заблуди какъв точно е бил в ордена Андре дьо Монбар. Точно такава грешка е допусната в доста списъци на великите магистри на тамплиерите, в които е включен и Еврар де Бар. Но според устава на ордена великият магистър е избиран на общ съвет в Йерусалим и живее там. Ние установихме, че Еврар де Бар е областен магистър, избран и живял във Франция и посетил Светите места много по-късно. Въз основа на това преспокойно може да бъде зачеркнат от списъка на великите магистри — както всъщност е в „Тайните досиета“. Именно в тези чисто научни тънкости авторите на „Тайните досиета“ бяха проявили изключителна прилежност и точност и това ни наведе на мисълта, че е невъзможно досиетата да са били скалъпени по-късно.

Повече от година проучвахме и сравнявахме различните списъци на великите магистри на тамплиерите. Прегледахме всички трудове за тамплиерите на английски, френски и немски, сетне проверихме и източниците. Не подминахме и писмените паметници от онова време, например летописите на Вилхелм Тирски и на други негови съвременници. Запознахме се с всички документи на ордена, до които успяхме да се доберем, поискахме пълна информация и за указите, които знаехме, че са се запазили, но до които нямахме достъп. Сравнихме подписите и титлите върху множество възвания, укази и актове на тамплиерите. След това пълно проучване се убедихме, че най-точен е списъкът в „Тайните досиета“, и то не само за имената на великите магистри, но и за периодите, когато те са оглавявали ордена. Ако съществуваше достоверен списък на великите магистри на ордена, то това бе списъкът в „Тайните досиета“^[20].

В случая е важно не толкова, че списъкът е точен, а това, че той изобщо съществува. Бихме могли да предположим, че е съставен от невероятно добросъвестен изследовател, макар че задачата му е била наистина колосална. Вероятно все пак е имал достъп до хранилища с поверителна информация „за вътрешно ползване“, с каквато историците не разполагат.

При всички положения бяхме изправени пред неоспоримия факт: някой е получил достъп до списък, много по-точен от останалите. А тъй като този списък — въпреки разминаванията с други, наглед по-меродавни източници — толкова често се оказваше верен, това ни наведе на мисълта, че можем да разчитаме до голяма степен и на „Документите на Братството“ като цяло. Щом те бяха достоверни по този толкова деликатен въпрос, нямаше причини да се съмняваме в точността им по другите засегнати теми.

Това толкова необходимо потвърждение дойде тъкмо навреме. Без него сигурно щяхме да подминем с лека ръка третия списък в „Тайните досиета“: на великите магистри в Братството на монасите от Сион, защото той изглеждаше направо абсурден.