Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Светата кръв и Свещеният Граал
Тайните на тамплиерите и масонската ложа - Оригинално заглавие
- The Holy Blood and The Holy Grail, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научнопопулярен текст
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 38 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2010 г.)
Издание:
Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн. Светата кръв и Свещеният Граал
Редактор: Емилия Л. Масларова
ИК „Абагар пъблишинг“, София, 1997 г.
ISBN: 954-584-041-2
История
- — Добавяне
13. Тайната, която църквата слага под забрана
Давахме си сметка естествено, че нашата хипотеза влиза в разрез с общоприетото християнско учение. Ала колкото повече развивахме тезата си, толкова по-ясно ни ставаше, че това учение такова, каквото се е съхранило през столетията, се свежда само до една твърде произволна компилация от факти, подложени на строга редакция и цензура. С други думи, Новият завет представя Исус и неговото време в светлина, която да не противоречи на интересите на някои хора и групировки, почувствали се, пък и чувстващи се до ден-днешен застрашени от цялата тази история. И всичко, което противоречи или би могло да накърни тези интереси — например „тайното“ евангелие от Марко, бива заличавано, и то до такава степен, че в един момент зейва вакуум. И в този вакуум догадките са не само оправдани, но дори и насърчавани.
В случай че Исус е бил законен престолонаследник, той поне в началото е бил подкрепян от сравнително малка част от населението: от най-близките си роднини в Галилея, от някои представители на своята благородническа прослойка и от шепа високопоставени съмишленици в Юдея и по-точно в столицата на провинцията Йерусалим. С толкова малко последователи, пък били те и влиятелни, едва ли е могъл да постигне целта си — да се възкачи на престола. Налагало се е да привлече съмишленици и от другите прослойки — точно както принц Чарлс Хубави през 1745 г., ако повторим вече използваното сравнение.
А как човек печели последователи? Като отправя към хората послание, с което да си спечели тяхната поддръжка и вярност. Не е задължително подобно послание да е цинично, както обещанията на някои съвременни политици. Обратното, то може да е съвсем искрено, да бъде отстоявано с най-благороден и пламенен идеализъм. Ала въпреки откровено религиозната насоченост на това послание, то преследва същите цели, както обещанията на днешните политици: да привлече повече последователи. Исус отправя послание, с което се опитва да стори точно това: да вдъхне надежда на онеправданите, на ощетените, потиснатите и ограбените. Стига да преодолее предразсъдъците и предубежденията си, съвременният читател ще разпознае механизъм, изключително разпространен и в днешния свят: механизъм, чрез който откак свят светува, хората се обединяват в името на една обща цел и се противопоставят на деспотите. Важното в случая е, че посланието на Исус е и политическо, и етическо. То е адресирано към определени прослойки в обществото с конкретни политически възгледи. Защото той е могъл да се надява на подкрепата единствено на онеправданите, на ощетените, потиснатите и ограбените. Влезли в съглашателство с римляните, садукеите, както всички предатели в историята, едва ли щели да се разделят на драго сърце с онова, което са притежавали, и да излагат на риск спокойствието и сигурността си.
Както личи и от евангелията, посланието на Исус не е нито ново, нито особено оригинално. Не е изключено и той да е бил фарисей, тъй като учението му в много отношения повтаря възгледите на фарисеите. Както се вижда и от Свитъците от Мъртво море, в тях има и доста от учението на есеите. Ала макар и самото послание да не е кой знае колко оригинално, то за пръв път е отстоявано по този начин. Исус безспорно е бил изключително обаятелна личност. Вероятно е притежавал дарбата да лекува и да върши други „чудеса“. Имал е таланта да предава идеите си чрез увлекателни и интересни притчи, за които не се иска особена начетеност и които достигат до сърцата на всякакви хора. И още нещо, за разлика от своите предшественици, есеите, Исус не е принуден да се ограничава единствено с предсказания за скорошната поява на месия: може да твърди, че този месия е самият той. А това естествено е правело думите му много по-убедителни и достоверни.
Ясно е, че при победоносното си влизане в Йерусалим Исус вече е успял да си спечели много привърженици. Те обаче се делят на две групи с твърде различни интереси. От една страна, е сравнително малобройното ядро от „посветени“: близки роднини, други благородници, богати и влиятелни съмишленици, чиято главна цел е да видят своя водач на престола. От друга, е множеството: обикновените отрудени хора, чиято основна цел е да видят как посланието и съдържащото се в него обещание се сбъдват. Важно е да разграничим тези две групи. Политическата им цел — да направят Исус цар, съвпада. Ала подбудите, които двете групи влагат в тази цел, са противоположни.
Когато начинанието се проваля, крехкият съюз между двете групировки — между „привържениците на посланието“ и хората, подкрепящи рода и семейството — явно се разпада. Изправено пред риска от пълен погром и изтребление, семейството прави единствения възможен избор: да запази дори с цената на изгнаничество потомството, нещо, на което открай време държат изключително много всички благороднически семейства и царски династии. Бъдещето на рода обаче не е от значение за „привържениците на посланието“: за тях е важно да съхранят и разпространят самото послание.
Християнството, каквото се е запазило през първите столетия от своето съществуване и каквото го знаем днес, е рожба на „привържениците на посланието“. Неговото разпространение и развитие са широко отразени в трудовете на учените, че да се спираме тук на този въпрос. Достатъчно е да споменем, че още при св. Павел „посланието“ започва да се избистря и да приема определена форма, превърнала се в основа на цялата християнска теология. По времето, когато са писани евангелията, най-важните доктрини на новата религия вече на практика са утвърдени.
Тя е предназначена главно за римляните и за хората, възприели техния начин на живот. Ето защо Рим по необходимост е оневинен за смъртта на Исус и вината е прехвърлена върху евреите. Това обаче не е единствената волност спрямо историческата истина, преиначена, за да се хареса на римляните, свикнали да боготворят своите управници: по онова време Цезар вече официално е обявен за бог. За да може да мери ръст с него, Исус, който дотогава изобщо не е обожествяван, също трябва да бъде превърнат в бог. И Павел го прави.
За да бъде разпространена от Палестина в Сирия, Мала Азия, Гърция, Египет, Римската империя и Западна Европа, новата религия трябва да бъде „адаптирана“ за хората в тези райони, а също да се пребори с вече наложилите се там вероизповедания. Накъсо, новият бог не бива да отстъпва по мощ, величие и чудотворство на божествата, които трябва да измести. За да намери почва в Римската империя, Исус трябва да е не старозаветен Месия, не цар първосвещеник, а бог в класическия смисъл на думата, който подобно на божествата на сирийците, финикийците, египтяните и древните гърци и римляни е минал през подземния свят, през мъките на ада, за да възкръсне, изпълнен с нови сили, заедно с пролетта. Точно тогава възкресението му придобива такова огромно значение; причината е повече от очевидна — така Исус е поставен редом с Тамуз, Адонис, Атис, Озирис и всички останали умрели и възкръснали богове, битуващи не само в митологията, но и в съзнанието на хората от онова време. По същата причина е наложена и доктрината за непорочното зачатие. А колкото до Великден, празника на смъртта и възкресението, той е определен така, че да съвпадне с обредите по посрещането на пролетта, характерни за другите култове и вярвания от онази епоха.
С една дума, налага се да бъде разпространен митът за един бог, тоест истинското семейство от кръв и плът на този „бог“, политическите и династичните моменти в живота му стават излишни — те са свързани с конкретно време и място и биха накърнили ореола на универсалност, създаван около Исус. Ето защо от биографията му най-безцеремонно са зачеркнати всички политически и родословни подробности. По същата логика малко по малко са заличени и връзките му например със зилотите и есеите, тъй като те, меко казано, са твърде смущаващи. Нима приляга на един бог да участва в сложно съзаклятничество, поставящо си ограничени във времето политически и династични цели, още повече че то претърпява провал? Накрая не остава нищо освен написаното в евангелията: пестелив, сведен до митове разказ, в който действието се развива по една случайност в превзетата от римляните Палестина от I в. и в който всъщност са изложени вечни като във всеки мит истини.
Докато „посланието“ претърпява това развитие, семейството и поддръжниците му явно не стоят със скръстени ръце. Както отбелязва Юлий Африкански, летописец от I в., оцелелите роднини на Исус обвиняват в очите управниците от династията на Ирод, че са унищожили родословията на еврейските благородници, за да заличат всички факти, които биха могли да поставят под въпрос претенциите им към престола. Роднините на Исус „се пръсват по целия свят“, като взимат със себе си и някои родословия, оцелели като по чудо по време на въстанието от 66–74 г., когато са унищожени множество документи[1].
За хората, заели се да разпространяват новия мит, истинското семейство на Исус бързо става повече от неудобно, превръща се в потенциална заплаха с непредвидими последици, тъй като знае какво всъщност се е случило и би могло да оспори миротворците. Ето защо още от зараждането на християнството изобщо не се споменава за съществуването на благородническо или царско семейство, за родословие и престолонаследници с политически амбиции. Ето защо — колкото и да е цинично да го признаем — някой вероятно е искал да изтреби до крак и самото семейство, което би могло да оспори новата религия. Ето защо семейството е внимавало да не се вдига шум около него, а първите църковни отци са проявявали такава нетърпимост към всяко отклонение от доктрините, които се опитват да наложат. Ето къде се крият и някои от корените на антисемитизма. Всъщност, като прехвърлят вината върху евреите и оправдават римляните, „привържениците на посланието“, заели се да разпространяват мита, постигат едновременно две цели: правят самия мит и „посланието“ приемливи за римляните и дискредитират семейството, което е еврейско. А антисемитските настроения, които създават, са им добре дошли: ако семейството е намерило убежище в някоя еврейска община в Римската империя, гневът на хората само ще му запуши устата.
След като бива адаптирано за римляните, ранното християнско учение, в което Исус е обожествен, а евреите са превърнати в изкупителна жертва, бързо намира почва. Неговите доктрини са избистрени окончателно през II в. главно благодарение на Ириней, епископ на Лион през 80-те години на II в. Вероятно в най-голяма степен от ранните отци на църквата той превръща християнството в цялостно и последователно вероучение. В обемистия си трактат „Libros Quinque Adversus Haereses[2]“ той изброява всички отклонения от установената вяра и гневно ги заклеймява. Ириней се обявява против многообразието и заявява, че има само една истинска църква, извън която няма изкупление, и че който е против нея, е еретик, тоест трябва да бъде низвергнат и по възможност унищожен.
Измежду множеството разновидности на ранното християнско учение Лионският епископ се опълчва най-яростно срещу гностицизма, според който човек трябва сам да познае божествените истини. Ириней смята, че това подкопава авторитета на свещениците и епископите и осуетява опитите за налагане на единна доктрина, ето защо насочва цялата си енергия за дискредитиране на гностиците. Той проповядва, че човек не бива да търси лично единение с бога, а трябва безпрекословно да вярва в установените догми, за което са нужни теологична система, строго установен кодекс, който да не позволява индивидуални интерпретации. В противовес на личното изживяване и гносиса Ириней отстоява принципите на единната, „католическа“ (тоест общовалидна) църква, основаваща се на писанията на апостолите и на приемствеността. За да наложи създаването на такава църква, лионският епископ обосновава необходимостта от строго установен канон, с други думи, на списък от книгите, признати от църковните власти за боговдъхновени, и се заема да го състави, като включва в него някои от писанията, а други отхвърля. Ириней е първият църковник, чийто канон за Новия завет в общи линии съвпада с днешния.
Подобни мерки не са в състояние, разбира се, да пресекат разпространяването на ранните ереси, които продължават да се радват на популярност. Но тъкмо чрез Ириней ортодоксалното християнство, както го разбират „привържениците на посланието“, придобива цялостна форма, благодарение на която оцелява и накрая побеждава. Няма да е пресилено, ако кажем, че Ириней проправя пътя за онова, което става по времето на Константин, по чиято повеля Римската империя в известен смисъл се превръща в християнска империя.
Ролята на Константин в историята и развитието на християнството е изопачена, фалшифицирана и криворазбрана. Скалъпеният през VIII в. „Константинов дар“, за който вече стана дума в глава девета, още повече обърква нещата. Въпреки това именно на Константин често се приписва окончателната победа, удържана от „привържениците на посланието“, и то не без основания. Ето защо бяхме длъжни да се запознаем по-отблизо с живота му и да разсеем митовете за някои от най-дръзките подвизи, приписвани на него.
Според по-късните теолози Константин наследява от баща си симпатиите му към християнството. Всъщност обаче тези симпатии са плод по-скоро на историческа необходимост: по онова време вече мнозина изповядват християнската вяра, а Константин се нуждае от възможно най-голяма подкрепа, за да се пребори с Максенций за императорския престол. През 312 г. Максенций е разгромен в битката при Милвийския мост, след което пътят на Константин към престола е разчистен. Според преданието в навечерието на решителната битка Константин получил видение, подсилено в по-късните легенди и от пророчески сън: съгледал на небето светъл кръст, върху който пишело: „In Hoc Signo Vinces[3]“, и за да спази небесната поличба, се разпоредил върху щитовете на войската му веднага да бъде изписана гръцката буква „хи ро“, тоест първите две букви на думата „Христос“. Така победата на Константин над Максенций при Милвийския мост е смятана за олицетворение на чудодейната победа на християнството над езическите култове.
Такова е християнското предание, въз основа на което Константин често е смятан за човека, „покръстил Римската империя“. Всъщност обаче императорът няма такива заслуги. За да видим какво точно е направил той, трябва да се запознаем по-задълбочено с фактите.
Първо, Константиновото „покръстване“, ако изобщо е уместно да употребим тази дума, е било не в християнската вяра, а в неприкрито езически култ. Той получава своето видение, или божествено откровение, край езически храм, издигнат в чест на галското божество, съответстващо на Аполон, във Вогезите или край Отьон. Според очевидец, придружавал войската му, Константин вижда бога на слънцето — божество, почитано в някои култове под името Sol Invictus[4]. Има доказателства, че в навечерието на битката Константин става последовател на един от тези култове. При всички положения след битката при Милвийския мост римският сенат издига в Колизея триумфална арка. Надписът върху нея гласи, че Константин е победил „с благословията на Божеството“. Това божество обаче не е Исус, a Sol Invictus — езическият бог на слънцето[5].
В разрез с преданията Константин не прави християнството официална религия на Римската империя, където по негово време най-разпространен е езическият култ към слънцето. Всъщност докато е император, Константин действа като пръв жрец на този култ, а империята му се нарича „Империя на слънцето“. Sol Invictus присъства навсякъде, изобразен е дори върху знамената на императора и монетите. Оттук се вижда, че представата за Константин като ревностен последовател на християнството е погрешна. Самият той е покръстен едва през 337 г., на смъртния си одър, когато е твърде изнемощял или апатичен, за да се противопостави. Неправилно му е приписван и монограмът „хи ро“. В Помпей е открита надгробна плоча, върху която е изсечен същият монограм и която е с цели два и половина века по-стара[6].
Култът към Sol Invictus води началото си от Сирия и римските императори го налагат на поданиците си едно столетие преди Константин. Макар да съдържа елементи от култовете към Ваал и Астарта, в основата си той е монотеистичен: приписва на бога на слънцето силата на всички други божества, взети заедно, и така го поставя по-високо от тях. Нещо повече, не противоречи на култа към Митра, който в онази епоха се радва на еднаква популярност в Римската империя и чиито последователи също се прекланят пред бога на слънцето.
За Константин култът към Sol Invictus е само добре дошъл: негова основна цел, превърнала се едва ли не в натрапчива идея, е да постигне единство — единство в политиката и религията, както и териториална цялост. Култ, или по-точно официална религия, която да съдържа в себе си всички останали култове, само допринася за постигането на тази цел. И Константин заздравява позициите си с култа към Sol Invictus.
Той има много допирни точки с ортодоксалното християнство, което благодарение на това, както и на толерантността на хората, които се прекланят пред Sol Invictus, печели все повече последователи. Тъй като е монотеистичен, култът подготвя почвата и за монотеистичната християнска религия и в известен смисъл я видоизменя. С едикт от 321 г. Константин се разпорежда всички съдилища да бъдат затворени на „свещения ден на слънцето“, който е обявен за почивен. Дотогава свещен ден за християните е събота — еврейският шабат. Според едикта на Константин свещен ден става неделята. Така християнството не само е пригодено към съществуващия режим, но се отдалечава още повече от юдаизма, откъдето всъщност води началото си. Нещо повече, до IV в. Рождество Христово е празнувано на 6 януари. Ала в култа към Sol Invictus най-важният ден в годината е 25 декември — празникът Natavis Invictus[7], който ознаменува раждането (или прераждането) на слънцето и след който дните започват да стават по-дълги. И тук християнството е съобразено с изискванията на римските управници и с тяхната официална религия.
Култовете към Sol Invictus и към Митра си приличат толкова много, че често пъти са бъркани[8]. И в двата основно божество е слънцето. И в двата свещен ден е неделята, а най-големият празник — празникът на раждането, се пада на 25 декември. Ето защо християнството намира допирни точки и с култа към Митра, още повече че в него се набляга на безсмъртието на душата, на съда, пред който тя се изправя, и на възкръсването й.
В името на единството Константин си затваря очите за различията между християнството и култовете към Митра и Sol Invictus, които понякога са непреодолими. Ето защо не се опълчва срещу обожествения Исус и го възприема като земното въплъщение на Sol Invictus. Изгражда християнска църква и в същото време поставя статуи на богинята майка Кибела и на Sol Invictus, който носи неговите черти и всъщност е изображение на самия Константин. В този негов еклектичен и щедър към всички вероизповедания подход отново съзираме стремежа му към единство. Накратко, за Константин вярата е политически въпрос и той се отнася търпимо към всяка религия, допринасяща за целостта на империята.
И така Константин не е „добрият християнин“, какъвто го изкарват по-късните предания, ала в името на единството и обединението той наистина прави много за утвърждаването на ортодоксалното християнство. Така например през 325 г. свиква Никейският църковен събор, на който е уточнено кога се празнува Великден и какви са правата на епископите и така е подготвена почвата за съсредоточаване на властта в ръцете на духовниците. Най-важното обаче е, че на този събор с гласуване[9] се приема, че Исус е бог, а не простосмъртен пророк. Трябва обаче още веднъж да подчертаем, че Константин се ръководи не толкова от набожност, а от стремежа си да постигне единство и от изискванията на времето. Като бог Исус може да бъде отъждествяван с Sol Invictus по-лесно, отколкото като простосмъртен пророк. Накратко, ортодоксалното християнство се оставя да бъде „съчетано“ — и то от политически подбуди, с официалната религия в империята и едва след това Константин се съгласява да го подкрепи.
Така например една година след Никейския събор с негово разрешение са иззети и унищожени всички ръкописи, поставящи под въпрос ортодоксалната християнска доктрина: трактатите, в които автори езичници говорят за Исус, а също писанията на християни „еретици“. Пак по негово нареждане църквата започва да получава строго определени приходи, а Латеранският дворец се превръща в седалище на епископа на Рим[10]. Сетне, през 331 г. императорът поръчва ново издание на Библията и покрива разноските по него. Това е един от най-важните моменти в цялата история на християнството и предоставя на ортодоксите — тоест на „привържениците на посланието“ — небивали възможности.
Четвърт век преди това, през 303 г. императорът езичник Диоклециан се заема да унищожи всички писания на християните, до които може да се добере, и така изчезват документите на църквата, най-малкото онези, които се намират в Рим. Когато Константин поръчва документите да бъдат изготвени наново, пазителите на канона имат възможност да преработят, редактират и напишат наново материалите така, както смятат за добре, в съответствие със своите възгледи. Тъкмо тогава вероятно са нанесени всички съществени поправки в Новия завет, а Исус получава уникалния статут, на който се радва и до днес. Не бива да подценяваме значението на тази разпоредба на Константин. От оцелелите пет хиляди ранни ръкописни екземпляра на Новия завет няма нито един, който да е съставен преди IV в.[11] Новият завет, какъвто го познаваме днес, е дело главно на автори и редактори от IV в. — все пазители на ортодоксалното християнство, „привърженици на посланието“, които отстояват своите тесни интереси.
Зилотите
След Константин развитието на ортодоксалното християнство е добре познато от запазилите се документи. Излишно е да повтаряме, че то се увенчава с окончателната победа на „привържениците на посланието“. Но макар „посланието“ да се утвърждава като основен ръководен принцип в западната цивилизация, то продължава да бъде оспорвано. Въпреки че семейството на Исус е в изгнание, неговите претенции за престола, самото му съществуване все така имат мощна притегателна сила, която твърде често застрашава позициите на ортодоксите в Рим.
„Правоверността“ на тяхната доктрина е обосновавана главно с книгите в Новия завет. Той обаче не е нищо повече от подборка ранни християнски документи, писани през IV в. Съществуват множество други писания, създадени преди Новия завет в сегашния му вид, някои от които хвърлят съществена светлина върху доста утвърдени догми и дори ги оспорват.
Така например от Библията са махнати различни книги, известни днес като апокрифи. Смята се, че някои от тях са писани доста късно, през VI в. Други обаче са предавани от ръка на ръка още през II в. и могат да претендират за достоверност точно както оригиналните евангелия.
Сред апокрифите е евангелието от Петър, екземпляр от което е намерен през 1886 г. в една долина в Горен Нил, макар че още през 180 г. го споменава епископът на Антиохия. Според апокрифното евангелие Йосиф Ариматейски е близък приятел на Пилат Понтийски, което, стига да е вярно, засилва подозренията, че разпятието е било инсценирано. Пак в евангелие от Петър се казва, че Исус е погребан в „Йосифовата градина“. Най-необичайното обаче са последните думи на Исус върху кръста: „Сило, сило моя, защо ме напусна?“[12]
Друг интересен апокриф е евангелието, в което е описано детството на Исус Христос и което датира най-късно от II в., ако не и от по-ранен период. В него Исус е представен като изключително будно дете от плът и кръв, родено от обикновен простосмъртен. Човешките черти у него са дори в повечко: като малък той е палав и немирен, често проявява по доста смайващ начин своя нрав и е твърде безотговорен в чудодействата си. На едно място удря и убива друго дете, което го е обидило. Същата съдба спохожда един от неговите учители, който го държи изкъсо. Подобни описания явно са силно преувеличени, от тях обаче личи как в ония години е трябвало да бъде изобразяван Исус, за да се превърне в бог за своите последователи.
Освен твърде скандалното поведение на Исус като малък в евангелието за детството Исусово откриваме и един любопитен и може би показателен епизод. Когато го обрязват, краекожието му е взето от старица, чието име не е посочено и която го слага в алабастрова кутийка за нардово масло. „В същата алабастрова кутийка, която Мария грешницата извади и от която изля мирото върху главата и нозете на Иисуса.“[13]
Тоест и тук както в одобрените от църквата евангелия има помазване, което явно означава повече, отколкото ни се струва на пръв поглед, и може би влиза във важен ритуал. Ала в този случай се вижда, че помазването е предвидено и подготвяно отдавна. А епизодът ни навежда на мисълта, че между Мария Магдалина и семейството на Исус съществува връзка — макар и смътна и заплетена, и то много преди той, вече трийсетгодишен, да тръгне да изпълнява мисията си. Естествено е да предположим, че родителите му няма да дадат краекожието на първата срещната старица, дори и в молбата й да няма нищо необичайно. Тоест възрастната жена или не е случаен човек, или е близка със семейството на Исус. А това, че след време странната реликва или най-малкото съдът, в който е държана, се оказва у Мария Магдалина, иде да подскаже, че тя и старицата са свързани по някакъв начин. И тук се натъкваме на мъгляви намеци за нещо от по-голямо значение, отколкото се смята днес.
Някои места в апокрифите, например пасажът, където малкият Исус е описан като палаво и невъздържано дете, сигурно са звучали смущаващо за по-късните ортодокси. Те вероятно ще стъписат и повечето днешни християни. Да не забравяме обаче, че подобно на одобрените от църквата книги в Новия завет, и апокрифите са писани от „привърженици на посланието“, твърдо решени на превърнат Исус в бог. Тоест не бива да очакваме те да съдържат нещо, което да компрометира сериозно „посланието“, например описание на политическата дейност на Исус или на амбициите му за престола. Трябваше да търсим другаде доказателства за такива спорни моменти.
В Светите места от времето на Исус има какви ли не юдейски групировки, фракции, секти и сектички. В евангелията, и то в неблагоприятна светлина, са посочени само две от тях: фарисеите и садукеите. Ролята на злодея обаче приляга единствено на садукеите, които наистина влизат в сговор с римските управници. Фарисеите се противопоставят твърдо на Рим; дори да не е бил член на тази секта, Исус отстоява нейните позиции[14].
За да привлекат към новата вяра и римляните, евангелистите волю-неволю оневиняват Рим и хвърлят цялата отговорност върху евреите. Това обяснява защо фарисеите са показани в превратна светлина и са заклеймени наред със своите продажни сънародници — садукеите. Но защо никъде в евангелията не се споменава за зилотите, войнствено настроените „борци за свобода“, които отстояват интересите на своя народ, революционерите, на които римляните на драго сърце биха приписали ако не друго, то поне ролята на злодеите? За този очевиден пропуск няма друго обяснение, освен че Исус е свързан с тях толкова тясно, та връзката не може да бъде премълчана, може да бъде единствено замъглена и поприкрита. Както отбелязва и професор Брандън: „От мълчанието на евангелията за зилотите… определено личи, че Исус е бил свързан с тези патриоти, за които евангелистите предпочитат да не споменават.“[15]
Но каквито и да са отношенията на Исус със зилотите, той безспорно е бил разпънат именно като зилот. Двамата мъже, качени заедно с него на кръста, са описани недвусмислено като „лестаи“, прозвище, с което римляните наричат зилотите. Исус едва ли е бил член на сектата. Същевременно обаче на някои места в евангелията проявява характерните за нея войнственост и агресивност. Общоизвестен е стихът, в който той оповестява, че е дошъл да донесе „не мир, а меч“. В евангелие от Лука нарежда на онези свои последователи, които нямат нож, да си купят (Лука. 22:36), а след пасхалната гощавка лично проверява дали са въоръжени и остава доволен (Лука. 22:38). В Четвърто евангелие, когато Исус е взет под стража, Симон Петър носи нож. Малко трудно можем да съвместим тези пасажи с общоприетия образ на кроткия смирен Спасител. Нима такъв човек ще търпи оръжие, особено в ръцете на един от любимите си ученици, когото смята за „стълб“ на своето учение.
Дори и Исус да не е бил зилот, евангелистите — явно без да искат, намекват за връзката му с войнствената организация. Има убедителни доказателства, че Варава е свързан с Исус, а той е описан като „лестай“. И Яков, и Йоан, и Симон Петър са наричани с прозвища, които ни навеждат на мисълта, че те са симпатизирали на зилотите, а може би дори са членували в сектата. Според съвременните библеисти Юда Искариот идва от „Юда Сикария“, а „сикарий“ е другото име на зилотите и е синоним на „лестай“. По всичко личи, че сикариите са били елитът на зилотите, нещо като отряд за бързо реагиране, съставен от професионални убийци. Накрая стигаме и до ученика на име Симон. В гръцкия оригинал на евангелие от Марко той е наречен „кананайос“, транслитерация на арамейската дума за зилот. В по-късните преводи тази дума е преведена погрешно като „Кананит“. Но евангелие от Лука не оставя място за съмнение: там Симон недвусмислено е наречен зилот. Тоест безспорно е, че поне един от учениците на Исус е бил зилот.
Учудващо е, че в евангелията не се говори — най-малкото открито — за зилотите. Още по-учудващо е отсъствието на есеите, секта, която в ония години се радва на не по-малка популярност от фарисеите и садукеите и с която Исус неминуемо е имал връзка. Всъщност от разказите за Йоан Кръстител се вижда, че той е есей. Сектата явно е пропусната от евангелистите от същите съображения, довели до „отсъствието“ на зилотите. Накратко, отношенията на Исус с есеите, както и със зилотите явно са били прекалено близки и общоизвестни, че да бъдат отричани. Те могат само да бъдат поприкрити и премълчани.
От историците и летописците от онова време знаем, че есеите имат общини навсякъде по Светите земи, а вероятно и извън тях. Сектата се заражда някъде през 150 г. пр.н.е. и се осланя на Стария завет, но го тълкува по-скоро като алегория, отколкото като буквална историческа истина. Пред традиционния юдаизъм предпочита гностичния дуализъм, съчетаващ елементи на култа към Слънцето с учението на питагорейците. Есеите са прочути лечители, славещи се със своите церове. И накрая, придържат се към строг аскетизъм и веднага се открояват сред останалите с простите си бели одежди.
Повечето съвременни учени смятат, че намерените в Кумран свитъци, известни като Свитъците от Мъртво море, всъщност са писани от есеите. Безспорно е и че орденът аскети, живял в Кумран, споделя много от техните възгледи. Подобно на учението на есеите, и Свитъците от Мъртво море отразяват една дуалистична теология. Същевременно в тях е поставено силно ударение върху това, че скоро ще дойде Месия — помазаник, който е пряк потомък на Давидовото коляно[16]. Свитъците са съобразени с календар, в който Пасха е празнувана не в петък, а в сряда, както в Четвърто евангелие. В тях откриваме и редица съществени пасажи, които съвпадат дума по дума с учението на Исус. При всички положения Исус явно е знаел за общината в Кумран и поне някои неща заимства от учението й. Според един съвременен специалист по Кумранските свитъци „те също ни карат да мислим, че много от случките (в Новия завет) всъщност пренасят в живота на Исус очакванията, които хората свързват с месията“[17].
Дори и орденът от Кумран да не се е състоял от есеи, е ясно, че Исус е познавал възгледите на сектата, а вероятно ги е и изучавал. Всъщност учението му до голяма степен е повлияно от тези възгледи. Подобно влияние откриваме и в лечителската му дарба. Но прочетем ли по-задълбочено евангелията, ще се убедим, че е твърде възможно есеите да са присъствали дори по-осезаемо в живота на Исус.
Те веднага бият на очи с белите си дрехи, които, ако се абстрахираме от образите, набили се в съзнанието ни покрай изобразителното изкуство и киното, не са така характерни за Светите места от онова време. В укритото „тайно“ евангелие от Марко бялото ленено платнище играе важна обредна роля и по-нататък е споменато дори в разрешения от църквата общоизвестен вариант. Ако Исус наистина е ръководил във Витания или другаде тайно посвещаване в някакво мистично учение, бялото ленено платнище ни навежда на мисълта, че вероятно това учение по характер е есейско. И още нещо, по-късно мотивът за бялото платнище присъства и в четирите евангелия. След разпятието тялото на Исус сякаш по „чудо“ изчезва от гроба, където остава само някаква фигура в бяло. В евангелие от Матей това е „Ангел Господен“ с „дреха, бяла като сняг“ (Матей. 28:2-3). В евангелие от Марко се споменава „момък, облечен в бяла дреха“ (Марко. 16:5). Лука разказва за „двама мъже в бляскави дрехи“ (Лука. 24:4), а в Четвъртото евангелие се говори за „два ангела в бяло облекло“ (Йоан. 20:12). В два от четирите случая във фигурата или фигурите в гроба дори няма и намек за нещо свръхестествено. Това са обикновени простосмъртни, които обаче учениците не познават. Логично е да предположим, че те са есеи, още повече че членовете на сектата се славят като лечители. Ако е бил жив и след свалянето от кръста, Исус определено се е нуждаел от лечител. Дори и да е бил мъртъв, пак е вероятно да е дошъл церител, нали „надеждата умира последна“. А в ония години по Светите места няма по-прочути лечители от есеите.
Ако тезата ни беше вярна, излизаше, че последователи на Исус са инсценирали с негласното съгласие на Пилат разпъването на своя учител в частен имот. Тези последователи обаче са привърженици не на „посланието“, а на потеклото, на родословието, тоест на неговото семейство, с други думи, те са благородници, образуващи по-тесен кръг сред учениците на Исус. Не е изключено да са поддържали връзка с есеите или самите те да са членове на сектата. А „привържениците на посланието“, „редовите“ последователи на Исус, най-ярък представител на които е Симон Петър, не са посветени в тайната.
След като Йосиф Ариматейски го отнася в гроба, Исус се нуждае от медицинска помощ, затова там присъства и лечител есей. А после, когато гробът е намерен празен, пак е нужен пратеник, и то пратеник, когото „редовите“ ученици не познават. Той трябва да вдъхне вяра на нищо неподозиращите „привърженици на посланието“, да е нещо като посредник между Исус и последователите му и да обвини римляните, че са отворили и плячкосали гроба, с което евентуално да предизвика опасни граждански размирици.
Независимо дали нашата хипотеза отговаря на истината, е пределно ясно, че точно както със зилотите, Исус е тясно свързан с есеите. На пръв поглед това може да ни се стори странно, понеже мнозина смятат сектата на есеите за диаметрално противоположна на зилотите. Зилотите са агресивни, войнствено настроени, привърженици са на насилието и често извършват убийства и терористични актове. Есеите, обратното, нерядко са изобразявани като хора, абсолютно чужди на политиката, кротки, миролюбиви и смирени. Всъщност обаче сред зилотите има мнозина есеи, тъй като това не е секта, а по-скоро политическа партия, ето защо зилотите се ползват с подкрепата не само на фарисеите, активно противопоставящи се на римляните, но и на есеите, които вероятно са настроени не по-малко патриотично от останалите.
Връзката между зилоти и есеи е особено очевидна в хрониките на Йосиф Флавий, основен източник на информация за Палестина от онова време. Йосиф бен Матей е роден през 37 г. в еврейско благородническо семейство. През 66 г., след избухване на въстанието, е назначен за комендант на Галилея, където поема командването на войските, опълчили се срещу римляните. Явно не е притежавал качества на пълководец, защото много скоро е пленен от римския император Веспасиан. Оттук нататък тръгва на съглашателство със завоевателите. Прекръства се на Йосиф Флавий, става римски гражданин, развежда се и се жени повторно за богата римлянка, получава щедри подаръци от римския император, включително жилище в императорския дворец и имоти в Светите места, иззети от евреите. Малко преди смъртта му през 100 г. започват да се появяват неговите пространни хроники за онова време.
Във „Войната на евреите“ Йосиф Флавий описва най-подробно въстанието от 66–74 г. Тъкмо от него по-късните историци знаят повечето факти за този опустошителен бунт, за разрушаването на Йерусалим и плячкосването на Йерусалимския храм. Пак Йосиф единствен описва как през 74 г. пада крепостта Масада, разположена югозападно от Мъртво море.
Подобно на Монсегюр след около хиляда и двеста години Масада олицетворява героизма, саможертвата и непреклонността на хората, бранещи една загубена кауза. Подобно на Монсегюр и Масада продължава да оказва съпротива на завоевателите дълго след като всички останали са сложили оръжие и са се предали под натиска на римляните. Накрая, през 74 г., крепостта вече не може да бъде удържана. След дълга обсада и масиран топовен обстрел римляните вдигат скеле, откъдето да сломят съпротивата на защитниците. В нощта срещу 15 април подготвят мощно настъпление. Същата нощ всички защитници на Масада — мъже, жени и деца, наброяващи общо 960 души, се самоубиват. Когато на сутринта римляните нахлуват през портата, откриват сред пламъците само трупове.
Сутринта на 16 април Йосиф Флавий прониква заедно с римските войници вътре в Масада. Твърди, че е видял с очите си тази касапница и че е разговарял с трима оцелели: една жена и две деца, които се били скрили в тайните подземия на крепостта, докато останалите се самоубили. Тъкмо от тях Йосиф Флавий научава какво се е разиграло предната нощ. Командващ защитниците на Масада бил някой си Елиезер, име, което — твърде интересно! — е разновидност на Лазар. Та тъкмо Елиезер убедил с обаянието и красноречието си другите да вземат това страховито решение. В летописа си Йосиф Флавий цитира дословно думите на Елиезер, така както според него ги е чул от оцелелите. А тези думи са изключително любопитни. Според историческите сведения Масада е отстоявана от войнствените зилоти. Самият Йосиф използва думите „зилот“ и „сикарий“ като синоними. В обръщението на Елиезер долавяме духа не толкова на традиционния юдаизъм, колкото на есейството, гностицизма и дуализма:
Още откакто първобитният човек се е научил да мисли, се убеждаваме от словата на своите предци и на боговете, от техните постъпки и дух, че истинската беда за нас, хората, е не смъртта, а животът. Смъртта прави душите ни свободни и те се прибират в своя непорочен дом, където не знаят що е човешка несрета, ала докато са затворени в тленното тяло и търпят несгодите му, те всъщност са мъртви, понеже нищо не свързва божествено и тленно. Дума да няма, и докато е затворена в тялото, душата може да постигне много: тя го превръща в свой мисловен орган, неусетно го тласка към постъпки, непостижими за тленната природа. Ала веднъж освободена от бремето, което я тегли надолу към земята и я задушава, душата се връща в своите селения, където наистина се сдобива с благословена сила и неограничена мощ и става невидима за човешкия взор досущ като самия Бог. Дори вътре в тялото тя не може да бъде видяна, влиза в него незабелязано и все така неусетно го напуска, понеже по природа е безсмъртна, същевременно обаче променя самото тяло: докосне ли се до нещо, то ще разцъфти и ще пребъде, напусне ли го, то ще увехне и ще умре, толкова всесилно е нейното безсмъртие.[18]
И по-нататък:
Има люде, притежаващи смелостта да гледат на живота като на услуга, която дължим на природата: те го живеят без желание и бързат да освободят душата от тленното си тяло; макар да не са споходени от несрети, от които да им се отще да живеят, те така бленуват за безсмъртие, че се сбогуват с приятелите си.[19]
Странно е наистина, че доколкото знаем, никой учен досега не е анализирал тези речи, а те повдигат множество любопитни въпроси. Така например в традиционния юдаизъм изобщо не се говори за „душа“, още по-малко, че тя е „безсмъртна“. Всъщност самата представа за душа и безсмъртие е чужда на духа на юдейската традиция и мисъл, както са й чужди твърдения, че духът стои над материята, че със смъртта човек постига единение с Господ, че животът е зло и трябва да бъде загърбен. Подобни възгледи безспорно водят началото си от някое мистично учение, най-вероятно от гностицизма и дуализма, а в контекста на обсадата на Масада, и от есеизма.
Някои от тях, разбира се, в известно отношение са и християнски, ала не в смисъла, който влагаме ние в думата, а в значението, което са виждали в нея първите последователи на Исус, например хората, които в Четвърто евангелие искат да умрат заедно с Лазар. Възможно е сред защитниците на Масада да е имало и привърженици на Исус като претендент за престола. По време на въстанието от 66–74 г. мнозина „християни“ се сражават редом с евреите срещу римляните. Доста от зилотите всъщност представляват онова, което днес наричаме „ранни християни“ и не е изключено някои от тях да са били и в Масада.
Йосиф Флавий не споменава нищо, а дори да е изказал подобни предположения, по-късните му редактори сигурно са ги преиначили. В същото време обаче е естествено летописец, заел се през I в. с историята на Палестина, да каже поне нещичко за Исус. Е, да, в по-късните издания на трудовете на Йосиф Флавий откриваме пасажи за Исус, но съобразени с установената ортодоксална доктрина, и повечето съвременни учени ги отхвърлят като груб фалшификат, датиращ най-рано от времето на Константин. През миналия век обаче в Русия е открито издание на труд на Йосиф Флавий, което се различава от всички останали. Самият текст е преведен на църковнославянски някъде през 1261 г. Авторът на превода явно не е бил ортодоксален евреин, защото запазва много „прохристиянски“ алюзии. И въпреки това в този превод на Йосиф Флавий Исус е представен като човек от плът и кръв, като политик и революционер, като „цар, който така и не е царувал“[20]. Описан е и с „линия по средата на главата, каквато носят назарейците“[21].
Учените са изхабили много хартия и енергия в спор автентичен ли е „славянският Йосиф Флавий“, както днес наричат църковнославянския превод. Колкото до нас, ние сме склонни да смятаме, че е автентичен, че е правен по екземпляр или екземпляри, оцелели въпреки заповедта на Диоклециан да бъдат унищожени всички християнски писмени паметници и избегнали редакторския ентусиазъм на ортодоксите, които отново си възвръщат властта по време на Константин. В подкрепа на своето твърдение имаме няколко убедителни довода. Ако „славянският Йосиф“ е фалшификат, кой има сметка от подобна фалшификация? Това, че Исус е описан като цар, едва ли е приемливо за евреите от XIII в., а техните съвременници християни доста биха се учудили, ако някой им каже, че той не е и бог, а обикновен простосмъртен. Нещо повече, Ориген, църковен отец, писал в началото на III в., се позовава на издание на труд на Йосиф Флавий, в който летописецът отрича Исус да е бил Месия[22]. Може би тъкмо по това издание, което вероятно е автентичният, „нередактиран“ оригинал, е правен преводът на „славянския Йосиф“.
Трудовете на гностиците
Някъде между 132 и 135 г., шейсет години след въстанието от 66–74 г., избухва втори голям бунт, след който всички евреи са изгонени със заповед от Йерусалим и той става римски град. Но още преди първото въстание събитията там са забулвани в тайнственост и всъщност не са се запазили никакви писмени сведения какво точно се е случило през следващите два века в Светите места. В това отношение периодът наподобява донякъде Ранното средновековие в Европа, за което също не са се съхранили почти никакви данни. Въпреки това се знае, че мнозина евреи остават в страната, макар и извън Йерусалим. Остават и доста християни. Съществува дори еврейска секта — ебионитите, които продължават да изповядват юдаизма, но същевременно се прекланят и пред Исус, само че не като бог, а като простосмъртен пророк.
Но истинският дух и на юдаизма, и на християнството вече не е в Светите места. Повечето евреи, населявали Палестина, се пръсват по целия свят точно както преди седем столетия, когато Йерусалим е превзет от вавилонците. Заедно с тях по света поема и християнството, за да намери почва в Мала Азия, Гърция, Рим, Галия, Британия, Северна Африка. Нищо чудно, че навсякъде в цивилизования свят започват да се появяват разкази за случилото се през или около 33 г. И въпреки усилията на Климент Александрийски, Ириней и другите като тях, тези разкази, наричани от ортодоксите „ереси“, никнат като гъби след дъжд. Някои от тях безспорно се основават на описанията на очевидци, съхранявани и от предани на Христовото учение евреи, и от секти като ебионитите, които от юдаизма минават към една или друга форма на християнството. Други се осланят на устната традиция, на предания или смесица от различни религиозни вярвания — елинистични, древноегипетски, митраистични. Но каквито и да са техните източници, подобни разкази доста разтревожват „привържениците на посланието“, тоест на все по-силните ортодокси, които правят всичко възможно да заздравят позициите си.
Почти не са се запазили сведения за ранните „ереси“. Онова, което знаем за тях днес, е почерпено главно от нападките на техните противници и естествено е силно изопачено точно както навярно представата, която ще добием за френското съпротивително движение, ако се осланяме единствено на архивите на Гестапо. Като цяло обаче ранните еретици възприемат Исус по два начина. За някои той е истински бог с твърде малко, да не кажем никакви, човешки качества. За други е пророк от кръв и плът, който не се различава особено от, да речем, Буда или Мохамед, появил се пет столетия по-късно.
Един от най-важните ранни еретици е Валентин, роден в Александрия и прекарал втората половина на живота си (136–165 г.) в Рим. Той оказва огромно влияние върху съвременниците си, сред последователите му е и Птолемей. Валентин твърди, че притежава книги с „тайното учение“ на Исус, и отказва да се подчини на римските епископи с довода, че личното познание стои по-високо от всяка йерархия. Както сигурно се досещате, Валентин и последователите му са прицел на най-яростните нападки от страна на Ириней.
Ириней не пести критиката и към Маркион, богаташ, собственик на кораби, който някъде през 140 г. идва като епископ в Рим, а след четири години е отлъчен от църквата. Маркион прокарва ясен вододел между „закона“ и „любовта“, които свързва съответно със Стария и Новия завет; някои от възгледите на марконитите отново изплуват на повърхността след цели десет столетия в творби като „Перлесфаус“. Маркион съставя първия каноничен списък от книги, които да влязат в Библията и сред които липсва Старият завет — в отговор Ириней прави списъка, залегнал в основата на Библията, такава, каквато я знаем днес.
Третият велик еретик от онзи период, който в много отношения е и най-интересен, е Василид, александрийски учен, писал основните си трудове през 120–130 г. Той познава много добре и юдейските свещени книги, и християнските евангелия, както и различните древноегипетски и гръцки философски течения. На него са приписвани най-малко двайсет и четири трактата върху евангелията. Според Ириней Василид е проводник на най-гнусната ерес: той смята, че разпъването на Исус е инсценирано, че на кръста умира не Спасителят, а подставено лице — Симон Киринееца[23]. Подобно твърдение наистина е странно. То обаче се оказва изключително упорито. Дори през VII в. в Корана се издига същата теза: че върху кръста е издъхнал не Исус, а друг човек, Симон Киринееца[24]. Същото твърдеше и свещеникът, от когото получихме мистериозното писмо, за което вече стана дума в глава първа: той ни пишеше, че разполагал с „неопровержими доказателства“ за това.
Ако има регион, където ранните ереси намират най-голямо разпространение, то това е Египет и по-точно Александрия, най-космополитният град на земята, където има най-много учени, втори по големина в Римската империя, люлка на какви ли не вероизповедания, философски учения и традиции. В навечерието на двете въстания в Юдея Александрия е най-гостоприемна към бежанците евреи и християни, които се заселват масово там. Ето защо не е чудно, че тъкмо в Египет открихме най-убедителното доказателство в потвърждение на нашата хипотеза. То се съдържа в така наречените Гностични евангелия и по-точно в Свитъците от Наг Хамади.
През декември 1945 г., както търси мека и плодородна почва, един селянин от Наг Хамади в Горен Египет изравя червена глинена делва. В нея има тринайсет старинни ръкописа — папируси или свитъци, подвързани с кожа. Селянинът и семейството му не си дават сметка колко ценна е находката и използват някои от ръкописите за подпалки. Онова, което се запазва от свитъците, все пак привлича вниманието на специалистите. Един от ръкописите е изнесен нелегално от страната и е предложен на черния пазар. Част от него е откупена от фондация „Карл Густав Юнг“ — оказва се, че той съдържа прочутото днес евангелие от Тома.
Междувременно през 1952 г. египетското правителство изземва останалите свитъци от Наг Хамади. Едва през 1961 г. обаче се събира екип специалисти от цял свят, които се заемат да препишат и преведат всички материали. През 1972 г. излиза първото фототипно издание, а през 1977 г. всички материали в английски превод са издадени в отделен сборник.
Свитъците от Наг Хамади представляват библейски текстове, най-често гностични по характер, които вероятно датират от края на IV и началото на V в. Всъщност те са преписи на оригинали, които са още по-ранни. Някои от тях, например евангелие от Тома, Евангелие на истината и Евангелие на египтяните, се споменават в трудовете на най-ранните църковни отци, от Климент Александрийски, Ириней и Ориген. Съвременните учени са установили, че някои, ако не и всички текстове в свитъците са най-късно от 150 г. А един от тях съдържа материали, по-стари и от четирите евангелия, включени в Новия завет[25].
Като цяло Свитъците от Наг Хамади са безценен писмен паметник за ранното християнство: някои от документите в тях са не по-малко достоверни от самите евангелия. Нещо повече, в тях се съдържат факти, които не могат да бъдат намерени никъде другаде. Първо, те не са били подложени на цензурата и редакцията на по-късните ортодокси в Рим. Второ, съставени са за египтяни, а не за римляни, тоест не са изопачени и съобразени с вкуса на римските управници. И накрая те явно се осланят на информация от първа ръка, на разказите на очевидци, например на евреите, избягали от Светите места, дори на лични познати и съмишленици на Исус, които описват случилото се, без да изопачават историческата истина, нещо, което евангелистите не могат да си позволят.
Затова е обяснимо, че Свитъците от Наг Хамади съдържат множество пасажи, от които ортодоксите или „привържениците на посланието“ биха настръхнали. Така например в един от старинните ръкописи — „Втори трактат за великия Сет“, чиято дата на написване не е уточнена, има описание на Исус, което съвпада напълно със становището на еретика Василид: според текста в свитъка Исус не е умрял на кръста, тъй като хитроумно е бил заменен с друг човек. В приведения цитат Исус говори от първо лице:
Не им се дадох, както си въобразяваха, че ще сторя… Не умрях, само се престорих на умрял, за да не се посрамя в техните очи. Защото умрях не аз, а те — от глупост и заслепление, като разпнаха своя човек… Не аз, друг, техният баща, пи от жлъчта и оцета. Те ме удариха с тръстиката, ала друг, Симон, понесе кръста върху плещите си. Върху главата на друг сложиха те трънения венец… А аз се смеех на тяхното неведение.[26]
С убедителна последователност някои други текстове в Свитъците от Наг Хамади свидетелстват, че между Петър и Мария Магдалина е имало дълга ожесточена вражда, вероятно отражение на разкола, настъпил между „привържениците на посланието“ и привържениците на родословието. Ето как се обръща Петър към Мария Магдалина в евангелие от Мария: „Знаем, сестро, че Спасителят обичаше теб повече от всички други жени. Кажи ни думите на Спасителя, които помниш — които ти знаеш, а ние — не.“[27] По-нататък Петър казва възмутен на другите ученици: „Нима наистина е говорил насаме с една жена, а нас е пренебрегнал? Нима от нас се очаква да слушаме нея? Нима я е предпочел пред нас?“[28] А един от учениците му отвръща: „Едно е сигурно, Спасителят я е познавал много добре. Затова я е обичал повече от нас.“[29]
В евангелие от Филип откриваме и причината за тази омраза. Там например на няколко пъти се говори за стаята за първата брачна нощ. Според това евангелие: „Иисус извърши всичко в тайнство: кръщение, помазване, причастие и опрощаване на греховете, както и стая за първата брачна нощ.“[30] Разбира се, на пръв поглед може да ни се стори, че тази стая е някакъв символ, някаква алегория. Но в евангелие от Филип се казва съвсем недвусмислено: „Имаше три жени, които не се отделяха от Спасителя: Неговата майка Мария, сестра й и Мария Магдалина, наричана негова другарка.“[31] Според един учен тук „другарка“ трябва да бъде тълкувано като „съпруга“[32]. Наистина има основания за подобно становище — нататък евангелие от Филип става още по-категорично:
А другарка на Спасителя е Мария Магдалина. Но Иисус я обичаше повече от всичките си ученици и често я целуваше по устата. Другите ученици се чувстваха засегнати и даваха воля на неодобрението си, като му казваха: „Защо я обичаш повече от всички нас?“ Тогава Спасителят каза и им отговори: „Защо не обичам вас като нея?“[33]
Евангелие от Филип е дори по-конкретно: „Не бойте се от плътта и не я обичайте. Боите ли се, тя ще ви стане господар. Обичате ли я, ще ви погълне и скове.“[34] На друго място тази мисъл е доразвита: „Велико е тайнството на брака! Без него нямаше да го има света. Сега съществуването на света зависи от човека, а съществуването на човека — от брака.“[35] А в края на евангелие от Филип откриваме следните думи: „Има Син человечески и син на Сина человечески. Господ е Син человечески, а синът на Сина человечески биде създаден от Сина человечески.“[36]