Метаданни
Данни
- Серия
- Необикновени пътешествия (65)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Pilote du Danube, 1908 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Милена Милева, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Жул Верн. Дунавският лодкар
Редактор: Стоян Юрданов
Художник на корицата: Вяра Стефанова
Техническа редакция: ДФ „Полиграф“
ИК „Братя Матееви“, Бургас, 1991
История
- — Добавяне
Глава девета
Двата неуспеха на Карл Драгош
Карпатите очертават в северната част на Унгария една огромна дъга, чийто западен край се разделя на две вериги. Едната от тях постепенно се снижава и изгубва към Дунава, а другата, достигайки реката при Гран, преминава на десния й бряг, където завършва с връх Пилис, на едноименната планина.
В подножието на тази планина бе извършено през изтеклата нощ престъпление и за там се бяха запътили двамата полицаи.
Няколко часа преди тръгването им една тежко натоварена каруца спря пред един хан, разположен при един от хълмовете на Пилис.
Месторазположението на този хан не беше случайно избрано. Той беше построен близо до брега на Дунава, точно при кръстосването на три пътя, идващи от север, северозапад и югоизток, всички свършващи до брега на Дунава.
В момента, когато каруцата спря, слънцето току-що изгряваше.
— Хей, ханджията. Отвори! — извика един от хората в каруцата, като почука на заключената врата с дръжката на камшика си.
— Идвам — отговори отвътре разбуденият ханджия.
Когато каруцата влезе през широко разтворената врата, коларите побързаха да разпрегнат конете. През това време кръчмарят се въртеше около тях, опитвайки се да влезе в разговор, но те му отговаряха неохотно.
— Вие, приятели, много рано пристигате! Сигурно сте пътували през цялата нощ.
— Както изглежда — процеди един от коларите.
— А надалече ли отивате?
— Близко или далече, то си е наша работа.
Коларите се нахраниха добре, а след това отидоха да спят — единият върху сламата в конюшнята, другият под чергилото на колата. Беше обяд, когато те станаха и поискаха отново да ядат. През всичкото това време ракията се изливаше като вода в ненаситните им гърла. Следобед много коли се спряха пред кръчмата. Дойдоха и много пешеходци, повечето селяни, за да ударят по чашка ракия. Почти всички бяха познати на кръчмаря и един след друг се чукаха с него.
През този ден имаше за какво да се говори. Станалото през нощта престъпление вълнуваше всички. Новината бе донесена от първите минувачи и при разговорите всеки прибавяше по нещо ново.
И така, ханджията последователно научи, че разкошната вила на граф Хагенау, намираща се на около петстотин метра от брега на Дунава, е била ограбена, а пазачът Кристиян — тежко ранен.
Двамата колари не вземаха участие в разговора и стояха мълчаливи настрана, но беше явно, че не пропускаха нито една дума от разговорите. Постепенно кръчмата се изпразни и към шест часа вечерта те останаха отново сами. Единият от тях повика кръчмаря.
— Какво желаят господата? — попита той.
— Сложи нещо за вечеря — каза единият от тях.
— А след това ще спите ли тук?
— Не, любезни ми кръчмарю — отговори му същият колар, който изглеждаше по-общителен. — Щом вечеряме, веднага заминаваме.
— През нощта?… — учуди се кръчмарят.
— Да, през нощта. За да бъдем утре сутринта рано на пазара.
— В Сент Андре?
— Там или в Гран, зависи от обстоятелствата. Чакаме всеки момент един приятел, който ще ни каже къде да откараме стоката, за да я продадем на изгодна цена.
Щом кръчмарят влезе в кухнята, за да им приготви вечерята, единият от коларите каза тихо на другия:
— Чу ли, Кайзерлик? Работата е разкрита.
— Ти знаеше, мисля, че тя не може да остане скрита.
— И полицията начело с Драгош е наоколо.
— И какво от това? Ще има да ни търсят…
Стъмваше се, когато пристигна лицето, което очакваха. Между тримата се завърза бърз разговор.
— Е, какво ново? — попита единият от коларите.
— Успяхме да затворим Драгош!
— Кой беше натоварен с тая операция?
— Пенко.
— Това е добре… А ние какво ще правим?
— Впрегнете веднага и тръгвайте!
— За къде?
— За Сент Андре, но на петстотин метра оттук ще свърнете обратно към кръчмата. През това време, предполагам, тя ще бъде вече затворена. Ще минете незабелязано край нея и ще поемете на север.
— Къде ни чака кораба?
— При устието на рекичката, която идва от Пилис.
— Там ли е срещата?
— Не точно там, а на поляната вдясно от пътя. Не я ли знаеш?
— Знам я, разбира се.
— Петнадесет души от нашите вече ви чакат там.
— А ти?
— Аз ще се върна, за да доведа останалите, които са на пост.
Пет минути по-късно колата потегли. Лицето, което дойде при коларите, тръгна в обратна посока — към Гран, но кръчмарят не го забеляза. Той вече беше затворил кръчмата и вероятно спеше, когато колата мина край нея.
Беше около десет часа и половина вечерта, когато колата се отклони от пътя и навлезе в една рядка гора.
— Кой е там? — извика един глас в тъмнината.
— Кайзерлик и Фогел — отговориха коларите.
— Минавайте — каза гласът.
Зад първата редица дървета колата се спря на една полянка, където петнадесет души спяха изтегнати на тревата.
— Шефът тук ли е? — попита Кайзерлик.
— Още го няма.
— Той ни каза да го чакаме тук.
Малко след това пристигна и главатарят, придружен от десетина човека.
— Всички ли сте тук? — попита той.
— Да — отговори Кайзерлик.
— А Пенко?
— Тук съм — отговори един плътен глас.
— Е, какво?… — попита неспокойно главатарят.
— Успех! Птичката е в кафеза на кораба.
— В такъв случай, веднага тръгвайте! Дунава е на петстотин крачки от тук и ние бързо ще натоварим всичко. След това Фогел ще отведе колата и тези, които са от тоя край, ще си отидат спокойно по домовете. Останалите — с мен на кораба!
Тъкмо се канеха да тръгват, когато един от хората, поставени на пост край пътя, дотича бързо.
— Тревога! — каза той със снишен глас.
— Какво има? — попита главатарят на бандата.
— Слушайте!
Всички се вслушаха. Чуваше се шум на стъпки и неясен говор на хора, които минаваха недалеко по пътя.
— Ще останем тук на поляната — заповяда шефът. — Те ще минат, без да ни видят. Тихо!
Той се оказа прав. Групата вече беше задминала полянката, когато един инцидент обърка всичко.
Един от конете, уплашен от минаването на хората по пътя, изпръхтя и продължително изцвили, което другите коне веднага повториха.
Минувачите спряха веднага.
Това бяха група полицаи, които се спускаха към реката под командата на Карл Драгош, който бе възстановил напълно силите си след сутрешното премеждие.
Ако хората от поляната знаеха това, тяхното безпокойство щеше да бъде двойно по-голямо. Но както видяхме, главатарят им вярваше, че опасният полицай е вън от борбата. На какво се дължеше тази негова заблуда, ще поясним в следващата част на разказа.
Същият ден сутринта Карл Драгош и Улман, след като изминаха двеста-триста крачки по брега, стигнаха до една лодка, скрита между тревата, и отплуваха с нея на десния бряг.
— Тук ли е извършено престъплението? — попита Карл Драгош.
— Да — отговори Фридрих Улман.
— В коя посока?
— В околностите на Гран.
Беше три часа следобед, когато те пристигнаха във вилата на граф Хагенау. И Карл Драгош поиска веднага да го отведат при леглото на ранения пазач.
Въпреки тежкото състояние на ранения, Драгош все пак можа да измъкне някои сведения от него. Една разбойническа банда от пет или шест души беше нахлула във вилата към полунощ, изкъртвайки вратата. Кристиян, който спял в една от стаите, се събудил от шума и тъкмо се готвел да стане, когато паднал ударен с нож в рамото. Какво е станало по-нататък, той не си спомня, защото веднага след удара изпаднал в безсъзнание. Все пак той смътно си припомни, че техният шеф бил някой си Ладков, тъй като бандитите на няколко пъти преднамерено споменавали това име. Колкото до самия Ладков, който носел маска, бил висок здравеняк с руса брада и сини очи. Последната подробност накара Драгош да се позамисли. Той не се съмняваше, че Илия Бруш беше рус, но неговите коси бяха боядисани, а боята не се маха вечер, за да се сложи сутринта като перука. Като установи какъв голям грабеж е бил извършен в луксозно мебелираната вила, криеща толкова скъпоценни неща, Карл Драгош каза:
— Всичко това не би могло да бъде отнесено на гръб. Затова им е било нужно да напълнят цяла кола. Остава да намерим следите на колата.
Следите на колата скоро бяха открити. На двора пред вилата в почвата личаха следи от широки колела, а земята около тях беше изпотъпкана от конски копита, което показваше, че конете са чакали на това място доста време.
След като проследиха внимателно следите на около стотина метра извън оградата, Карл Драгош повика Улман.
— Зная къде са нашите птичета… Или поне в коя посока са тръгнали.
— Смея ли да попитам… — започна Улман.
— Откъде имам тази увереност? — продължи Драгош. — Много просто. Когато видях, че толкова много неща са задигнати, веднага ми стана ясно, че за да се пренесат, е необходима кола.
— Както сам се увери, лесно открихме следите й. Това е била каруца, теглена от два коня. На десния кон липсва подковата на предния десен крак.
— Как можахте да узнаете всичко това? — възкликна смаян Улман.
— Много просто, Улман. Земята още не е изсъхнала от последния дъжд и следите от конете и от каруцата са добре запазени. По същия начин открих, че каруцата, напускайки вилата, се е обърнала наляво, т.е. в противоположна посока на Гран. Следователно трябва да тръгнем в същата посока, докато е още светло и да следваме следите на коня с липсващата подкова. Уверен съм, че тези типове не смеят да пътуват през деня и вероятно ще чакат някъде, докато се стъмни, затова събери всички твои хора и — на път!
Драгош и хората му трябваше да изминат много път, преди да открият друга следа. Беше около десет и половина вечерта, когато, след като претърсиха безрезултатно няколко чифлика, те стигнаха до кръчмата, в която се бяха отбили през деня двамата колари. Карл Драгош похлопа силно на вратата.
Кръчмарят излезе полуоблечен и силно изплашен. Полицаите веднага го подложиха на разпит.
— Да — отговори той. — Рано тази сутрин една каруца с двама души дойде в хана. Те прекараха целия ден тук и към свечеряване при тях дойде още един човек. В девет и половина отпътуваха към Сент Андре.
— Към Сент Андре? — наблегна Карл Драгош. — Сигурен ли си?
— Съвсем сигурен — потвърди ханджията.
— Те ли ти го казаха или ти ги видя?
— Аз ги видях.
— Хм!… — промълви Карл Драгош и прибави: — Добре! Върви сега да спиш и си дръж езика зад зъбите.
Кръчмарят не чака да му се повтори. Вратата на кръчмата се затвори отново. А Драгош с фенер в ръка започна внимателно да разглежда земята наоколо.
Отначало не забеляза нищо подозрително, но след като пресече пътя, той откри следи, които показваха, че колата беше тръгнала не към Гран, както беше казал кръчмарят, а направо към реката по северния път. Тъкмо по този път се отправи Карл Драгош със своите хора. Те бяха изминали около три километра в една пуста местност, когато от ляво на пътя се чу конско цвилене. Драгош даде знак на хората си да спрат. Той отиде до края на малката горичка, която едва се очертаваше в тъмнината.
— Кой е там? — извика високо.
Понеже не получи никакъв отговор, един от агентите запали факла, която бързо угасна, без да прониже тъмната завеса на нощта, станала още по-гъста от листата на дърветата.
— Напред! — извика Драгош, като се впусна в гъсталака начело на хората си.
— Нито крачка напред, защото ще стреляме! — извика някой в тъмното.
Тази заплаха не спря Драгош, още повече че под смътната светлина на друга факла, той можа да съзре в тъмнината каруцата и около нея купчина хора.
— Напред! — извика той отново на хората си.
Подчинявайки се на тази заповед, полицейският отряд продължи своя несигурен вървеж през тъмната гора. Внезапно факлата беше изтръгната от ръцете на полицая, който я държеше. Настъпи пълен мрак.
— Некадърник!… — изруга Драгош. — Светлина, Франц! Светлина!…
Гневът му беше двойно по-голям, защото при последния пламък на факлата му се стори, че една кола се движи между дърветата. За нещастие, той не можеше да я преследва, защото пред полицията се изправи една стена от хора. Пред всеки агент стояха двама или трима противника. Драгош разбра, макар и малко късно, че не разполага с достатъчно хора, за да си осигури победата. Дотогава никой от двете страни не беше стрелял.
— Пенко! — извика в този момент някой в тъмното.
— Тук съм — отговори друг глас.
— Колата?
— Замина.
— Тогава, да свършваме!
Драгош нямаше никога да забрави тези гласове. След този кратък разговор револверите започнаха да стрелят. Няколко полицаи бяха ранени. Като разбра, че ще бъде лудост да продължи преследването, Карл Драгош даде заповед за отстъпление.
Бандитите не посмяха да ги преследват и нарушеното за миг спокойствие на нощта беше отново възстановено.
След като се погрижиха за ранените, Драгош и Улман, придружени от други трима души, се спуснаха през полето към Дунава, завивайки малко по посока към Гран.
След като преминаха отново реката в обратна посока, те тръгнаха отново по левия бряг.
Детективът се надяваше да отмъсти за своята несполука. Нямаше никакво съмнение, че Илия Бруш и прословутият разбойник бяха едно и също лице. По всяка вероятност, след като скриеше някъде плячката си, той щеше да се завърне в лодката и да заеме пак фалшивия си образ. Вярвайки, че никой не подозира това, той щеше да чака там своя пътник, но няколко полицаи щяха лесно да се справят с него. Но този план не можа да бъде осъществен. Драгош и Улман напразно търсиха лодката по брега. Тя беше изчезнала заедно с Илия Бруш. И този път Драгош беше изигран!
— Улман — каза той, — аз съм вече безсилен. Невъзможно ми е да направя дори една крачка. Ще легна на тревата, за да си почина. Един от нашите хора трябва веднага да вземе лодката и да отплава за Гран. Там ще предаде две телеграми. Запали фенера. Аз ще диктувам — и той започна да диктува: „Тази нощ е извършено престъпление в околностите на Гран. Плячката е натоварена на кораб. Да се направят най-щателни претърсвания.“
— Това е първата. Сега пиши втората: „Заповед — да бъде арестуван именуемият Ладков, носещ фалшивото име Илия Бруш и претендиращ за победител при последното състезание на «Дунавската лига» в Зигмаринген.“
— Това да се разпространи веднага във всички крайбрежни общини — заповяда Карл Драгош и се изтегна изтощен на земята.