Жул Верн
Дунавският лодкар (14)

Глава четиринадесета
Между небето и земята

След приключването на втория разпит, Стефан Ладков беше върнат в килията си, без да разбира нещо от това, което ставаше. Той имаше усещането, че е играчка в ръцете на една мощна и враждебна сила, която непреодолимо го влачеше като плячка към зъбчатите колела на чудовищната машина, наречена правосъдие.

Той имаше толкова съкрушен вид, че един от пазачите, които го придружаваха, изпита съжаление към него, въпреки че го считаше за най-опасния престъпник.

— Сигурно не върви, както на вас ви се ще? — каза му той с малко смекчен глас.

Затворникът не отговори. Той не чу какво му казаха.

— Хайде, хайде — подзе състрадателният пазач, — не се отчайвайте! Господин Рона не е чак толкова лош и може би всичко ще се нареди по-добре. Вземете сега това. Там се говори за вашата страна. Сигурно ще Ви развлече.

Но затворникът сякаш не го чу. Той не чу също, когато вратата се заключи отвън, нито обърна внимание на вестника, който пазачът остави върху масата.

Часовете изтичаха. Измина денят, след него нощта и отново настъпи ден. Отпуснат на своя стол, Ладков бе загубил чувството за време.

Но когато стана съвсем светло, той излезе от вцепенението си. Отвори очи и погледът му започна да блуждае из килията. Първото нещо, което забеляза, беше вестника.

Едно заглавие, напечатано с едри букви, привлече веднага вниманието му: „Кланетата в България“.

Той трепна и бързо грабна вестника. Колкото повече четеше, толкова повече очите му светваха. Събитията в България се коментираха от цяла Европа, а кланетата върху беззащитното население възбуждаха всеобщо негодувание.

Целият балкански край бе по това време в революционен кипеж. Още през лятото на 1875 година в Херцеговина бе избухнало въстание и изпратените срещу него отомански сили не бяха успели да го потушат. Когато през април 1876 година България въстана, Портата изпрати срещу нея огромна армия. Наред с тази редовна армия, башибозуци и черкези опустошаваха страната, всявайки ужас навсякъде по пътя. Вестниците съобщаваха за изпепелени села, за масови кланета, за изнасилени жени и деца, за стотици откарани на заточение мъже… Докато Стефан Ладков четеше, по лицето му течаха едри капки пот. Неша!… Какво беше станало с нея по време на тези ужасни събития?… Жива ли беше още? Ако беше мъртва, нейният труп подобно на хиляди други невинни жертви, не беше ли поруган, не беше ли смазан под копитата на башибозушките коне?

Ладков скочи и закрачи бързо из килията като ранен звяр. Той сякаш търсеше някакъв изход, за да отлети на помощ на Неша. Но този изблик на отчаяние бе кратък. Като дойде на себе си, той се овладя и обсъди трезво какво да направи, за да възвърне свободата си.

Да отиде при съдията, да му изповяда без заобикалки истината и ако стане нужда, да моли за милост?… Но каква беше вероятността да спечели доверието на един толкова предубеден човек! Може ли с една дума да разруши толкова лъжливи обвинения срещу него? Едва ли, защото щеше да се наложи може би анкета, която щеше да продължи седмици, а може би и месеци. Трябваше значи да избяга.

За първи път откакто бе затворен, Ладков разгледа килията. Тя представляваше четири стени и две отвърстия — вратата на едната стена и прозореца на другата. Зад трите стени се редяха други килии, а зад прозореца бяха просторът и свободата…

Съдейки по изминатите стълби, когато го водеха при господин Рона, Ладков заключи, че би трябвало да се намира на четвъртия етаж на затвора. Дванадесет или най-много четиринадесет метра го деляха от земята. Възможно ли беше да ги премине? Нетърпелив да узнае час по-скоро това, той се залови веднага за работа. Необходимо беше обаче най-напред да се снабди с някакъв инструмент. Дълго време Ладков търси напразно, докато случайно не напипа токата на колана си.

Той я откъсна и с нея започна да дълбае стената покрай железните пръчки на решетката, която запречваше прозореца. Работата беше бавна, мъчителна и се усложняваше още повече от непрекъснатия надзор. Не минаваше час, без някой от пазачите да не надникне през отвора.

При работата си Стефан Ладков използваше и трохите от хляба, който му поднасяха всяка сутрин. Тези трохи той смесваше с част от изкъртената мазилка и с получената смес запълваше издълбаната с токата дупка. Останалата част от мазилката той скриваше под леглото си. След дванадесет часа усилен труд Ладков успя да издълбае около три сантиметра дълбочина под решетката. Но заострените краища на токата се бяха притъпили. Трябваше да намери някакъв друг инструмент. При първия обяд, който му сервираха, той се изхитри да задържи лъжицата. И тъй като кражбата не беше забелязана, на следния ден той я повтори. Така се снабди с два по-сериозни инструмента и работата започна да върви по-бързо. Бдителността на пазачите и честите разпити на господин Рона го караха да я прекъсва почти всеки момент. Резултатът от тези разпити беше винаги един и същ. Следствието тъпчеше на едно място. Впрочем Ладков не проявяваше някакъв особен интерес към тях, понасяше смирено въпросите и заплашванията на съдията.

След четири дни упорит труд, Ладков успя да оголи долната част на решетката. Оставаше да издълбае и горната част. Тук работата беше много по-трудна, защото трябваше с едната си ръка да се държи увиснал на решетката, а с другата да дълбае втвърдения цимент с твърде простия си инструмент. На двадесет и девети септември, след шест дни на героични усилия Ладков реши, че лесно ще може да прегъне железните пръчки. Време за губене нямаше. Трябваше да се бърза!

На другия ден, след като мина първата стража, която му осигуряваше приблизително един час спокойствие, той пристъпи веднага към действие. Всичко стана както беше предвидено. Желязната пръчка се прегъна лесно и през разширения отвор той мина от другата страна на решетката. Както предполагаше, от земята го отделяха около четиринадесет метра височина, от която можеше да се спусне само с помощта на въже. Но главната пречка не беше там. Около затвора се издигаше стена, висока около осем метра, която трябваше да бъде прехвърлена. Ако се съдеше по далечината на къщите, зад стената имаше улица. Излезеше ли веднъж на нея, той можеше да се счита за спасен.

Търсейки някакво друго средство, той се огледа внимателно. Внезапно забеляза нещо, което накара сърцето му да забие от вълнение. Той видя Дунава, осеян с кораби и лодки, между които сигурно се намираше и неговата. Ако успееше да се добере до нея, за по-малко от час щеше да мине сръбската граница… Отправяйки поглед надясно, той забеляза гръмоотводна жица, която се спускаше от покрива недалеч от неговия прозорец. По корниза можеше лесно да се стигне до нея. Но там долу се издигаше една непроходима стена. В килията или в двора, той беше затворник!

Като разгледа по-внимателно стената, Ладков забеляза, че по горната й част на малко разстояние от върха се намираха някакви издатини. Той спря за дълго погледа си върху тези архитектурни украшения, после се спусна по прозореца, влезе в килията и побърза да премахне всяка подозрителна следа от своята работа.

Той вече беше взел решение. Средството да бъде свободен на всяка цена, бе намерено. Никаква опасност не можеше да го спре. По-добре смърт, отколкото този непрекъснат ужас!…

След като мина втората стража, той започна приготовленията. От покривката и постелката на леглото си, с помощта на остатъка от лъжицата, той направи петдесетина ивици, широки няколко сантиметра, от които изплете въже. На другия ден, 1 октомври, Ладков вече притежаваше въже, дълго около петнадесет метра, което скри под леглото. Всичко беше готово и той реши да извърши бягството си след девет часа вечерта на същия ден. Щом настъпи решителният момент, Стефан Ладков скочи от леглото. Той нагласи дюшека така върху него, че в мрака на килията се създаваше илюзията за присъствието на човек, унесен в дълбок сън. След това взе въжето и като по-рано се спусна през прозореца навън, стъпвайки върху корниза.

Както бе преценил през деня, скобата на гръмоотводната жица, която се спускаше от билото на покрива недалеч от прозореца, се намираше на около четири метра по-ниско от него. Той направи примка, като завърза въжето за решетката и много внимателно се плъзна по него, докато най-после кракът му опря върху издатината, на която беше закрепена скобата. След като здраво стъпи върху нея с гръб, опрян върху стената, той започна бавно да изтегля единия край на сгънатото въже, за да освободи примката. Когато другият край на въжето падна върху раменете му, той разбра, че първата трудност беше преодоляна. Оставаше да преодолее и втората. Много внимателно Ладков се плъзна по гръмоотводната жица и спря на една от издатините на стената, върху която беше закрепена друга скоба. Той си отдъхна за малко, като отново прецени обстановката. Долу в тъмнината дворът не се виждаше, но той го отгатваше по глухите крачки на часовия, който обикаляше около затвора. Ладков изчисли, че отсъствието на часовоя траеше около пет-шест минути. За толкова време той трябваше да премине пространството, което го разделяше от външната стена на оградата, зад която беше свободата.

Стефан Ладков се плъзна малко по-ниско и се спря върху по-долната скоба. Оттук билото на оградата се очертаваше по-ясно и той реши да действа.

След като изчака стъпките на часовоя да заглъхнат, той разви въжето, прекара го през скобата на гръмоотвода и свързвайки двата края, удвои здравината му. Края на въжето той сви като примка, за да го хвърли върху един от изпъкналите камъни на оградата. Поради дълбоката тъмнина Ладков разчиташе само на случайно попадение. След като бе хвърлено повече от двадесет пъти, въжето най-после се закачи за нещо твърдо. Примката беше попаднала върху една от външните издатини и над околовръстния двор се беше образувало нещо като мост. Един твърде несигурен мост! Дали нямаше да се скъса или да се изхлузи от издатината? Нито за момент Ладков не се поколеба пред опасността. Обтегнал здраво въжето, той се вслуша в стъпките на часовоя.

Последният се намираше точно под него. Когато стъпките се отдалечиха, Ладков започна преминаването по въздушния мост. Увиснал между небето и земята, той напредваше равномерно, без да се безпокои от огъването на въжето, чието увисване се засилваше едновременно с приближаването към средата му. Той желаеше да премине. Той щеше да премине.

Той премина. За около една минута преодоля главозамайващата бездна и достигна до билото на стената.

Прекъсвайки работата си при всяко минаване на часовоя, Ладков трескаво развърза въжето, издърпа го към себе си, след което, удвоявайки го отново, завърза примката около един от камъните. След като се увери, че на улицата нямаше никой, той започна да слиза.

Стъпил благополучно на земята, той издърпа въжето и го прибра накуп. Всичко беше свършено. Той беше свободен и никаква следа не остана от неговото бягство.

Но когато се готвеше да тръгне към пристанището, за да търси лодката си, някой извика в тъмнината на десетина крачки от него.

— Дявол да го вземе, ако това не е господин Бруш!

Стефан Ладков трепна от задоволство. Съдбата действително беше благосклонна към него, щом му изпращаше на помощ приятел.

— Господин Йегер — извика той радостно, когато от тъмнината изскочи един мъж и се насочи към него.