Жул Верн
Дунавският лодкар (15)

Глава петнадесета
Близо до целта

На 10 октомври зората изгря за девети път, откакто лодката бе започнала отново да слиза по Дунава. По време на предишните осем дни бяха изминати около седемстотин километра. Вече приближаваха Русчук, където трябваше да пристигнат на свечеряване.

В лодката нищо не се бе променило. Тя отнасяше както по-рано същите двама пътници — Стефан Ладков и Карл Драгош, станали отново единият — рибарят Илия Бруш, другият — добродушният господин Йегер.

Наистина, начинът, по който първият играеше сега ролята си, правеше по-трудна ролята на другия. Погълнат изцяло от желанието си да пристигне по-скоро в Русчук, Ладков беше пренебрегнал всяка предпазливост. Той беше хвърлил очилата, черната му коса ставаше от ден на ден все по-светла, а русата му брада беше започнала вече да се оформя.

Естествено, тази промяна не можа да не учуди Карл Драгош, но той нищо не каза. Решил да следва докрай предначертания си план, той гледаше да прикрива мислите си.

От момента, когато се намери лице срещу лице със Стефан Ладков, неговите предишни предположения бяха силно разклатени и той вече не беше толкова силно уверен във виновността на рибаря Илия Бруш.

Той беше направил сам анкета между жителите на Салка и събраните сведения само усилиха неговите съмнения. Кое беше лицето, с което бе разговарял съдебният комисар от Гран в означеното от обвиняемия жилище? За това Драгош нямаше никакви сведения. Мистерията стана още по-голяма, когато научи от един кръчмар, че тридесет и шест часа преди посещението на полицейския комисар един непознат го попитал за адреса на Илия Бруш. Въпросът се усложни още повече, когато от думите на кръчмаря стана ясно, че непознатият имал същите черти, каквито притежаваше главатарят на дунавската банда.

Като се върна в Землин, следствието не беше направило нито крачка напред. Не беше открит нито един съучастник. Никой от свидетелите не можа да разпознае затворника. Против него говореха само два факта, които, изолирани, губеха своето значение: че си е прикривал лицето и че е притежавал един женски портрет, на който било написано името Ладков. Но кой знае дали в тях не се криеха някакви други причини… При това положение Драгош беше склонен да съчувства на Бруш. Ето защо бе толкова трогнат от неговото наивно доверие дори и когато му се налагаше да се пази и от най-близкия си приятел.

Но не противоречеше ли това чувство с професионалния му дълг, когато отново зае своето място в лодката? Ако Илия Бруш в действителност се казваше Ладков и ако този Ладков беше наистина разбойник, свързвайки се с него, Драгош можеше да открие съучастниците му. Напротив, ако беше невинен, той можеше все пак да го насочи към истинския виновник, който искаше да възбуди подозрения срещу него.

Полицейският нюх на Карл Драгош му подсказа, че следата, по която беше тръгнал, бе добра. Виновен или невинен, рибарят по някакъв начин бе замесен с дунавската банда. Самият факт, че след обира на вилата на граф Хагенау от бандитите нямаше никаква следа, беше доказателство, че те също са се спуснали по течението на реката.

И наистина Карл Драгош не се излъга. Иван Стригов действително се приближаваше към Черно море, изпреварил лодката с дванадесет дни. Но благодарение на яростните усилия на Стефан Ладков разстоянието помежду им бързо намаляваше.

Лодкарят имаше една цел — Русчук, и една мисъл — Неша. Когато преминаха сръбската граница, той предпочиташе да плава покрай сръбския бряг, тъй като смяташе, че така е по-безопасно. И действително, до Железни врата той не беше обезпокояван от полицията.

Чак в Оршова една лодка от речната полиция им даде знак да спрат. Стефан Ладков се подчини, питайки се как ще отговори на въпросите, които неминуемо щяха да му зададат.

Нямаше нито разпит, нито обиск. Само една дума на Карл Драгош бе достатъчна и полицаят почтително му козирува.

Лодкарят не се учудваше, че един виенски гражданин можеше да бъде толкова влиятелен. Той беше благодарен, че за втори път Драгош го спасяваше от нежелателни разпити, които само ненужно забавяха пътуването.

Съобразно нарежданията на господин Изар Рона, който беше вбесен от бягството на подсъдимия, надзорът по реката беше удвоен. На много места по реката, бяха направени баражи, където се проверяваха всички минаващи параходи, лодки и шлепове. Стесняването на реката на това място улесняваше много надзора и беше невъзможно да премине някакъв кораб, без да бъде грижливо проверен.

Разпитвайки своя подчинен, Карл Драгош с неудоволствие научи, че тези претърсвания не са дали никакъв резултат и че преди два дни отново е бил извършен грабеж, този път на румънска територия, точно срещу българското градче Оряхово.

Дунавската банда отново беше успяла да се измъкне от всички проверки и претърсвания на полицията. Карл Драгош беше смаян от това майсторско изплъзване, но трябваше да отстъпи пред фактите. Престъпниците вероятно бяха пред тях и той трябваше да ги настигне! От Оршова потеглиха без всякакво бавене и в първите часове на 11 октомври минаха българската граница. От този момент Стефан Ладков, който досега се държеше близко до десния бряг, започна да плава покрай левия, тъй като от Лом — Паланка започваха редица блата, които затрудняваха плаването. Още при влизането си в български води те забелязаха множество параходи и торпильори от турския военен флот, които браздяха нагоре-надолу реката. Предвиждайки войната с Русия, която действително избухна по-късно, Турция беше засилила своя надзор над Дунава. Нищо не се случи през последната част от пътуването и на 12 октомври към четири часа следобед лодката достигна най-после височините пред Русчук, които неясно се очертаваха върху отсрещния бряг. Лодкарят насочи лодката към средата на реката и за пръв път от толкова дни престана да гребе, спускайки до дъно котвата.

— Какво има? — попита Карл Драгош изненадан.

— Пристигнахме — каза кратко Стефан Ладков.

— Но Черно море е още далеч!…

— Аз ви излъгах, господин Йегер — заяви без заобикалки Стефан Ладков. — Никога не съм имал намерение да ходя до Черно море.

— Как! — извика детективът, чиито подозрения отново се събудиха.

— Да, господине, моята цел беше Русчук. Ние пристигнахме вече.

— Но къде е Русчук?

— Там — отговори лодкарят, показвайки къщите от отдалечения бряг.

— Но защо в такъв случай не отидем там!

— Защото трябва да дочакам, докато се стъмни. През деня рискувам да бъда арестуван още при първата крачка.

Ето че ставаше интересно. Не се ли оправдаваха първите подозрения на Карл Драгош?

— Като в Землин? — прошепна той.

— Като в Землин — потвърди Ладков спокойно, — но не поради същите причини. Аз съм почтен човек, господин Йегер.

— Не се съмнявам в това, господин Бруш, макар че един невинен човек рядко се страхува от арестуване.

— Моят случай е особен, господин Йегер — заяви студено Ладков. — Извинете, че не мога да Ви се открия. Аз съм се заклел да пазя тайната си и ще я запазя.

Карл Драгош изрази с жест безразличието си. Лодкарят подзе:

— Разбирам, господин Йегер, че Вие нямате никакво желание да се бъркате в моите работи. Ако желаете, аз ще Ви сваля на румънския бряг. Така Вие ще избегнете опасностите, на които ще бъда подложен.

— Колко време смятате да останете в Русчук? — попита Драгош, без да отговори на предложението.

— Не знам — каза Ладков, — ако работите вървят добре, ще се върна още през нощта, и в такъв случай няма да бъда сам. Ако не, не зная какво ще правя.

— Ще ви следвам докрай, господин Бруш — заяви без колебание Карл Драгош.

— Както желаете — заключи Ладков, без да прибави нито дума.

Когато настъпи нощта, той взе веслото и се приближи до българския бряг. Беше съвсем тъмно, когато лодката спря до последните къщи на града.

Сляп за всичко, което го заобикаляше, изпълнен само с мисълта си за Неша, Ладков не забеляза кога неговият спътник влезе в каютата. Той скочи на брега, привърза здраво лодката и бързо изчезна в тъмнината.

Драгош излезе преоблечен от кабината. Той не си беше губил времето напразно. Кой би познал полицая с неговата енергична осанка в този тежко пристъпващ дебелак. На свой ред детективът слезе на брега и следвайки дирите на рибаря, тръгна отново на лов.