Жул Верн
Дунавският лодкар (16)

Глава шестнадесета
Пустият дом

За пет минутки Стефан Ладков и Карл Драгош достигнаха края на града. По това време Русчук не притежаваше никакво улично осветление, въпреки че беше голям търговски град. Придвижването през нощта по тъмните стихнали улици бе извънредно трудно, особено за този, който не познава града. Стефан Ладков вървеше с вторачен поглед напред, сякаш привлечен от някаква светла цел. Колкото до полицая, той следеше лодкаря с такова внимание, че не забеляза двамата мъже, които излязоха от една уличка в момента, когато той я пресичаше.

Щом последните излязоха на пътя, който отиваше към Дунава, те се разделиха, като размениха няколко думи на български. Когато чу гласа на единия от тях, Драгош трепна. Къде беше чувал този глас? За момент той се поколеба, после остави рибаря и свърна назад. Този глас, който беше чул през оная нощ в гората, където се криеха разбойниците, идваше сега да му посочи една по-сигурна следа.

— Добър вечер, Пенко! — каза на немски Драгош, доловил името на непознатия, който бе вече до него.

Последният изненадано се спря, опитвайки се да пробие тъмнината с поглед.

— Кой ме вика? — попита той тихо.

— Аз — отговори полицаят.

— Кой сте Вие?

— Макс Райнолд.

— Не познавам такъв човек.

— Но аз сигурно Ви познавам, щом Ви повиках по име.

— Вярно е — призна Пенко. — Вие навярно имате силни очи. Какво искате?

— Ами, да си поговоря — заяви Драгош — с Вас и с един друг човек. Затова съм дошъл в Русчук.

— Значи не сте тукашен?

— Не! Днес пристигнах.

— Хубав момент сте избрали — засмя се Пенко, правейки намек за бъркотиите в България.

Драгош направи жест на безразличие и добави.

— Аз съм дошъл от Гран.

Пенко мълчеше.

— Не помните ли Гран? — настоя Драгош.

— Не!

— Чудно! Когато бяхте тъй близко…

— Тъй близко! — повтори Пенко.

— Хайде, де! — засмя се Драгош. — Вилата на граф Хагенау…

Сега беше ред на Пенко да трепне.

— Граф Хагенау?… — заекна той. — Не познавам никаква вила, както не познавам и Вас.

— Наистина ли? — отговори иронично Драгош. — И поляната при Пилис ли не си спомняте?

— По-тихо! — каза той, не криейки вече своето вълнение. — Луд ли сте да викате така!

— Защо? Тук няма никой — забеляза Драгош.

— Човек никога не знае — възрази Пенко. — Кажете какво има?

— Искам да говоря с Ладков — отговори Драгош, без да понижава глас.

— Шт! — прошепна Пенко, като се озърна плахо. — Вие сякаш сте се зарекли да ни обесите. Има неща, които не трябва да се говорят на улицата.

— Не държа да Ви говоря на улицата — отвърна Драгош. — Да отидем някъде!

— Къде?

— Няма значение къде! Няма ли наблизо някоя кръчма.

— На две крачки оттук.

— Тогава да отидем!

— Добре — отстъпи Пенко. — Следвайте ме!

След петдесетина крачки те излязоха на малко площадче. Срещу тях блестеше слабата светлина на един прозорец.

— Тук е — каза Пенко.

През отворената врата те влязоха в почти празната кръчма и седнаха на една от масите.

Кръчмарят изтича пред неочакваните клиенти.

— Какво ще пием? Аз плащам — извика детективът, потупвайки се по джоба.

— По чашка ракия — предложи Пенко.

— Донеси половинка ракия!… А ментовка?

— Добре, и ментовка — одобри Пенко.

Докато кръчмарят изпълняваше поръчката, Драгош измери с поглед противника, с който предстоеше да се бори — широкоплещест, с врат на бик, с ниско чело и прошарени коси, това беше без съмнение отличен екземпляр на панаирджийски борец.

След като бутилките и чашите бяха сложени, Пенко подхвана прекъснатия на улицата разговор.

— Значи, казвате, че ме познавате?

— Съмнявате ли се?

— И сте в течение на работата?

— Разбира се, при Гран ние работихме заедно.

— Невъзможно!

— Как невъзможно?

— Нищо не разбирам — измърмори Пенко, като напрегнато се ровеше в спомените си. — Ние бяхме само осем…

— Извинете — прекъсна го Драгош, — бяхме девет души.

— И вие лично участвахте? — настоя Пенко, все още неубеден.

— Да, и във вилата, и в гората също. Аз бях този, който отведе каруцата.

— С Фогел?

— С Фогел.

Пенко се замисли за момент.

— Това не е вярно! — отговори той. — Кайзерлик беше с Фогел.

— Не, аз бях — отвърна Драгош, без да се смущава. — Кайзерлик беше останал с другите.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно! — потвърди Драгош.

Пенко изглеждаше разколебан. Бандитът не беше от най-схватливите. Без да забележи, че току-що разкри пред мнимия Макс Райнолд съществуването на Фогел и Кайзерлик, той прие като доказателство, че събеседникът му наистина го познава.

— Чаша ментовка? — предложи Драгош.

— Не отказвам — съгласи се Пенко.

След като изгълта на един дъх съдържанието на чашата, той промълви:

— Много чудно, за пръв път чужденец се забърква в нашите работи.

— Виж какво, Пенко, откакто бях приет в бандата, аз престанах да съм чужденец.

— Каква банда?

— Безполезно е да хитруваш. Ладков беше този, който ме прие.

— Мълчете! — прекъсна го Пенко. — Предупредих Ви, че не трябва да споменавате това име!

— На улицата — да, но тук?

— И тук както другаде. Навсякъде се чува.

— Защо? — попита Драгош, преследвайки плана си. Бандитът отново стана недоверчив.

— Ако някой Ви попита за него, ще кажете, че не го познавате. Вие знаете доста неща, но не знаете всичко. От стара лисица като мене не можете нищо да изтръгнете.

Пенко се лъжеше. Той не беше толкова обигран, за да се бори с един такъв играч като Драгош и старата лисица си намери майстора. Въздържаността не му бе присъща и детективът, който бе разбрал това, искаше да извлече полза от този му недостатък. Освен това алкохолът направи своето. Чашите с ракия бяха последвани от ментовка и обратно. Ефектът от това скоро пролича. Езикът на Пенко надебеля, очите му помътняха, а предпазливостта му съвсем изчезна. Колкото повече чаши изпразваше, толкова повече растеше жаждата му.

— Ние казахме, значи — подзе Пенко с преплетен език, — че така е уговорено с шефа?

— Уговорено — потвърди Драгош.

— Ти изглеждаш добър и верен другар… Само че!… Ти няма да можеш да го видиш… шефа!

— Защо няма да мога да го видя?

Преди да отговори, Пенко напълни догоре чашата си. След като я изгълта на един дъх, той отговори с пресипнал глас:

— Замина… шефът.

— Къде? — попита Драгош разочарован.

— Той продължава с кораба към морето.

— А кога ще се върне?

— След около две седмици.

Полицаят беше успял да събере достатъчно сведения. Той узна от колко души се състоеше дунавската банда, имената на четирима от тях, посоката, към която пътуваше главатарят им — морето, където навярно плячката щеше да бъде прехвърлена на някой параход, и базата на техните действия — Русчук. Когато Ладков се завърне след петнадесет дни, ще бъдат взети всички мерки за залавянето му, ако разбира се, не бъде заловен при самото устие на Дунава. Много неща още не бяха изяснени. Карл Драгош се надяваше да постигне това при състоянието, в което се намираше неговият събеседник.

— Защо преди малко — запита той с равнодушен тон — ти не искаше да се споменава името на Ладков?

Напълно пиян, Пенко отправи мътен поглед към детектива и в изблик на пиянска нежност го прегърна.

— Ще ти кажа — запелтечи той, — защото си истински приятел…

— Значи — продължи настойчиво детективът, — ти казваше, че не трябва да се произнася името на Ладков, защото…

— Хе! Много си любопитен, момчето ми… Защото Ладков тук се казва Стригов. Това е то…

— Стригов? — повтори Драгош, без нищо да разбира. — Защо Стригов?

— Защото… това му е името… така, както ти се казваш… Впрочем, как ти е името?…

— Райнолд.

— Точно така… Райнолд… ти се казваш Райнолд… той се казва Стригов… това е то.

— Но в Гран?… — настоя Драгош.

— О! — прекъсна го Пенко. — В Гран беше Ладков, тука е Стригов…

— Но все пак съществува и Ладков — извика нетърпеливо Драгош.

— Дявол да го вземе! — кипна бандитът. — Един мерзавец…

— Какво ти е направил?

— На мене?… Нищо… На Стригов…

— Какво е направил на Стригов?

— Той му грабна жената… хубавата Неша.

Неша!… Същото име, което беше изписано на портрета. Уверен, че е попаднал на следа, Драгош слушаше жадно.

— Оттогава станаха врагове… Затова Стригов му взе името… Голям дявол е той, Стригов де!

— Все пак не разбирам — забеляза Драгош, — защо не трябва да се произнася името Ладков?

— Защото е опасно — обясни Пенко. — В Гран и на други места, знаеш какво значи… А тук това е името на един лодкар, който се обявява против властта… Бунтува се глупакът!… А улиците са пълни с турци и шпиони!

— Какво е станало с него? — попита Драгош.

Пенко сви рамене.

— Изчезна — отговори той. — Стригов казва, че е умрял.

— Умрял!

— Това трябва да е вярно, след като жена му се намира при Стригов.

— Коя жена?

— Ами, хубавата Неша… След името и жената. Не се задоволява с малко гълъбчето! Стригов я пази добре на кораба.

Всичко започваше да се изяснява. Той беше прекарал толкова време на кораба не с някой престъпник, а с един патриот изгнаник. Колко голяма трябва да е била мъката на нещастника, когато след толкова мъки и усилия се връща в родното си място, за да намери къщата си празна! Той трябва колкото се може по-бързо да му се притече на помощ!… Що се отнася до бандитите, Драгош лесно щеше да се справи с тях.

След като платиха на кръчмаря, двамата се намериха отново на площадчето. Свежият въздух усили още повече замайването на Пенко. Драгош се уплаши да не е прекалил.

— Кажи ми — попита той, — там ли живее Ладков?

— Не, натам — посочи с ръка Пенко.

Детективът помъкна със себе си пияния бандит. След пет минути Пенко се спря задъхан.

— Какво ми разправяше Стригов — замънка той, — че Ладков бил умрял?

— Е, какво от това?

— Щом има някой у тях, сигурно е жив.

И Пенко показа един осветен прозорец. Двамата надникнаха през капаците му. Те видяха една малка, но добре подредена стая. Безредието и гъстият прах по мебелите даваха да се разбере, че преди много време тук е било извършено някакво насилие. В средата се намираше голяма маса, на която се беше подпрял с ръка един дълбоко замислен човек. Сгърчените пръсти, скрити в косата му, говореха красноречиво за душевното му състояние.

— Това е той!… — прошепна Пенко, опитвайки се да дойде на себе си.

— Кой?…

— Ладков!

Пенко прекара ръка по лицето си и успя да се окопити малко.

— Не е умрял… мерзавецът — процеди той през зъби. — Но така е по-добре. Турците ще ми заплатят добре за кожата му… А и Стригов ще бъде доволен!… Ти стой тук — обърна се той към Драгош. — Ако се опита да излезе, убий го! Аз ще изтичам за полицията.

Без да дочака отговор, Пенко се отдалечи тичешком.

Щом остана сам, Драгош влезе в къщата. Стефан Ладков остана неподвижен. Едва когато детективът постави ръка на рамото му, той повдигна глава. Но мисълта му беше далече и замъгленият му поглед показваше, че не позна своя пътник. Последният произнесе една дума.

— Неша!

Стефан Ладков скочи изведнъж. Очите му, впити в Драгош, пламнаха.

— Последвайте ме — каза детективът — и да бързаме!