Стоян Каролев
Братя на човека (7)

7

През 1877 г., т.е. непосредствено преди да се заеме с „Братя Карамазови“, в своя „Дневник на писателя“, тълкувайки романа на Лев Толстой „Ана Каренина“, Достоевски пише: „Ясно и понятно е до очевидност, че злото се таи в човечеството по-дълбоко, отколкото предполагат лекарите специалисти, че в никое устройство на обществото не може да се избегне злото, че душата на човека ще си остане същата, че ненормалността и грехът произлизат от самата нея, че, най-после, законите на духа на човечеството са толкова неизвестни, толкова незнайни за науката, толкова неопределени и толкова тайнствени, че няма и не може да има още нито лекари, нито дори съдии окончателни…“ (подчертано от Достоевски).

Не съществува и не би могло да съществува изказване на Достоевски, което да обеме, да сумира, да кондензира всичко съществено в неговия дълбоко противоречив и подвижен поглед върху човека и човешкото общество, но несъмнено в тези думи се отразява една ярко открояваща се насока в този поглед, която е намерила внушително отражение в цялото му творчество и по-специално в „Братя Карамазови“. „Цялата земя от кората до центъра“, казва Иван Карамазов, е пропита със „сълзи човешки“. В романа могъщо диша, плиска се, бучи, вилнее един световен човешки океан — океанът на човешките страдания, на драматично-трагичните мятания на човешкия дух.

Аз само се докоснах до силата, с която писателят изобразява човешките страсти, но всеки е почувствувал дълбоко нейната съдбовност, четейки романа. Такава е тази сила, че както казва дори рационалистът Ракитин, човек, влюбил се „в някаква красота, в тяло женско или дори само в част от женското тяло“, може да „жертвува за нея и собствените си деца, ще продаде баща си и майка си, Русия и отечеството; честен да е — ще отиде да открадне; кротък да е — ще заколи (…)“ „Това сладострастникът може да го разбере“ — вметва Ракитин. Той именно може и да извърши такива деяния. Но нали страстите човешки са вродени и тази вроденост ги прави съдбовни. Разбира се, всеки съзнателен — в прекия смисъл на думата — човек е отговорен за своите постъпки, но колко по-лесно се удава отговорността на сдържания по природа… Колко по-лесно е за щедрия да даде голяма сума, отколкото за скъперника — дребна монета! И тъй нататък. „Господи, помилуй ти всичките одевешните, съхрани ги, нещастните и буйните и ги насочи.“ — мълви състрадателният Альоша в края на първата част — след всички бурни, мъчителни и грозни сцени, на които е бил свидетел.

Достоевски неведнъж е говорил за несъвършенството на човешката природа — „грубото несъвършенство“, както се казва на едно място (не влязло в окончателния текст) в черновите на „Братя Карамазови“. Дотолкова несъвършена му се струва тя понякога, че се пита (както се пита в етюда „Присъда“ героят, решил да се самоубие по логически съображения…), не е ли човек „пуснат на земята като някаква нагла проба, само за да се види: ще се приспособи ли подобно същество на земята, или не?“ — една мисъл, която в нашето време на космически полети, също се мярка тук-там.

Несъвършенствата на човешката природа Достоевски вижда не само върху плоскостта, за която споменах преди малко. В приведения текст от ръкописния вариант писателят говори за едно трагично противоречие у човека: нему е даден при рождение от природата дара на свободата, а вместо да й се радва, човекът, човечеството — през цялата своя история — си създава богове, на които отдава свободата си. „Който знае тази тайна на човешкото битие — казва се там, — той знае и по какъв начин да покори човека.“ Такива мисли, такива наблюдения върху човешката природа тежат, както беше споменато, в поемата за великия инквизитор. Там свободата и съвестта се характеризират и като дар, и като бреме едновременно, от които човек е склонен да се освободи…

Човешките взаимоотношения в света на Достоевски са извънредно усложнени именно поради противоречивостта на човешката природа; те са затлачени от условности и предразсъдъци, от суета и мнителност. Институциите, които хората са създали, поставят прегради между тях: най-чистосърдечният човек, Митя Карамазов, среща пълно неразбиране…

Много от характерните герои на Достоевски се изправят пред онзи капан, за който говори лекарят Андрей Ефимич от Чеховата „Стая №6“: „Когато мислещият човек възмъжее и дойде до зряло съзнание, тон неволно се чувствува като в капан. И наистина, против неговата воля той е извикан из небитието за живот от някакви случайности… Защо? Той иска да знае смисъла и целта на своето съществуване, но не му казват или му говорят глупости; той чука, но не му отварят; идва смъртта — също против волята му.“

И ние чуваме как „чукат“ героите на Достоевски — така, че се тресе сякаш самото мироздание, виждаме ги как дълбаят в тези бездънни проблеми, как подлудяват или се самоубиват, защото не получават отговор.

Достоевски е изобразил като никой друг писател огромните възможности на човешката мисъл да прониква в тайните на битието и съвременно—дълбокото страдание на човека тъкмо от тези възможности. Защото природата е и неизчерпаема, безкрайна, и немилостива към човека: не му отговаря на най-важното — за смисъла на живота, за щастието.

Но ако патосът на „Братя Карамазови“ е преди всичко трагичен, в него няма и най-малки нотки на униние. Защото в „Карамазови“, както и в цялото творчество на Достоевски, колкото и драматично да е то, блика един, според израза на Луначарски, „огромен, необятен, могъщ стремеж да се живее“, характерен за самия писател. (Луначарски смята дори, че „всички негови романи са гигантски акт на сладострастието“, че той е изживявал и своите провали в живота „като наслаждение“, даван му от „самата болка“). „Животът е дар, животът е щастие, всяка минута би могла да бъде век щастие“ — пише Достоевски до брат си, заминавайки на каторга, като изразява другата, също така мощна и творчески плодотворна насока в светоусещането си, в светоотношението си.

Иван, интелектуалният „двойник“ на писателя в „Карамазови“, заявява пред Альоша: „И да не вярвам в живота, и да се разочаровам от свидна жена, да се разочаровам от реда на нещата, да се убедя дори, че напротив, всичко е безреден, проклет и може би бесовски хаос, да ми се стоварят дори всички ужаси на човешкото разочарование — аз все пак ще искам да живея и щом съм захапал тази чаша, няма да се откъсна от нея, докато не я пресуша.“ Защото и да не вярва „в реда на нещата“, нему ще са скъпи „нежните листенца“ напролет, „синьото небе“, „някой човек“, „някой човешки подвиг“… „Аз мисля — казва Альоша, слушайки разсъжденията на брат си, — че всички трябва най-много на света да обикнат първо живота.“ — „Да обикнат живота повече, отколкото смисъла му?“ — пита Иван. „Непременно“ — потвърждава Альоша и допълня, че само тогава ще се открои и смисълът му…

Трагичното е така силно изразено в романа именно защото е свързано с жизнелюбието на герои и автор, абсолютно далечни на примирената меланхолия или безразличието. Това жизнелюбие намира израз и в смеха на Достоевски, който звучи често и в много драматични ситуации. Достоевски вижда не само тъжната, трагичната страна в относителността на всичко, но и „карнавално“-веселата страна на тази относителност. „Животът е пълен с комизъм и е величествен само във вътрешен смисъл“ — пише той в едно писмо до Победоносцев.

Своеобразната диалектика на Достоевски не оставя заключени неговата мисъл, неговото художествено виждане в границите на песимистичното, внася бодри струи и в трагичния патос на романа. Достоевски е убеден, че „човек е тайна“ („неговата цел — казва Айнщайн — се състои в това да ни обърне внимание върху загадката на духовното битие“), но това убеждение не само че не го отчайва, а го импулсира към творчество: „Човек е тайна — той трябва да бъде разгадаван, и ако го разгадаваш цял живот, не казвай, че си изгубил времето си; аз се занимавам с тази тайна, защото желая да бъда човек.“ Загадъчността на живота, тъй внушително изразена в „Братя Карамазови“, плаши, измъчва, но едновременно и обнадеждава, защото не затръшва вратите на бъдещето „Ах, дечица, ах, мили приятели, — казва Альоша в самия край на романа — не се страхувайте от живота! Колко е хубав животът, когато извършиш нещо хубаво и правдиво!“

Веднъж, според приведения вече цитат, Достоевски може да пише, тълкувайки „Ана Каренина“, за дълбоко скритото в човека зло, но друг път, и то през същата 1877 г., пак в „Дневник на писателя“, в разказа „Съня на смешния човек“, той пише, изразявайки друга тенденция в погледа си върху човека и човечеството: „Хората могат да бъдат прекрасни и добри, без да изгубят способността си да живеят на земята. Аз не искам, не мога да вярвам, че злото е нормалното състояние на хората.“ Вярно с, че го казва „смешният човек“, но неговите думи съвпадат по смисъл с преки изказвания на Достоевски, пък и ние добре знаем колко силен и траен е стремежът му да изобрази „напълно прекрасен човек“, колко голяма е вярата му, че такива хора съществуват.

Самата поетика на Достоевски, която оставя открити, свободни гласовете и съзнанието на героите, е — нека ми бъде позволена тази метафорична волност — оптимистична. Колкото и трагичен да е патосът на „Братя Карамазови“, колкото и дълбоко да ни разтърсва тази велика творба, тя оставя същевременно пред погледа ни хоризонтите открити, действува ни като своеобразен катарзис, стимулира им да живеем и: творим. Защото тя, както и цялото творчество на Достоевски, внушава, според прозорливия израз на Бахтин, че „нищо окончателно още не е станало в света, последното слово на света и за света още не е казано, светът е открит и свободен, още всичко е в бъдещето и винаги ще бъде в бъдещето“.