Стоян Каролев
Братя на човека (4)

4

Още докато романът се печата в „Русский вестник“, Достоевски изявява едно по-особено отношение към работата си върху него, отделяйки го от другите си творби. Така, в писмо от 11 юни 1879 г. той заявява на редактора Любимов: „Гледам на това съчинение по-строго, отколкото на всички предишни.“ Месец по-късно той казва почти същото и в писмо до В. Ф. Пуцикович: „… Никога, на никое мое съчинение не съм гледал по-сериозно, отколкото на това.“

В някои писма Достоевски обяснява това свое по-особено отношение към романа с успеха му сред читателите, с голямото впечатление, което оставя във всички среди. „Романът се чете навсякъде — пише той на Любимов през декември 1879 г., — пишат ми писма, чете младежта, четат го във висшето общество, в литературата ме ругаят или хвалят, и никога още, по направеното впечатление, не съм имал такъв успех. Ето защо ми се иска да завърша работата добре.“ Като се оплаква от своята „каторжна работа“, Достоевски заявява в писмо до П. Е. Гусева (15. X. 1880): „Но аз не мога да пиша прибързано, трябва да пиша художествено. Аз съм задължен за това пред Бога, пред поезията поради успеха на написаното, задължен съм буквално на цяла четяща Русия, жадуваща завършването на моя труд.“

Големият успех сред читателите отделя в очите на Достоевски „Карамазови“ от другите му романи, за които той получава много по-малко от това, което е заслужил, импулсира го в работата му, повишава „строгостта“ му. Но само той не е причина за особения му поглед към „Братя Карамазови“. Съществува още една — струва ми се, по-важна — причина този роман да му е много скъп, както пише в писмо до И. С. Аксаков от 2. XII. 1880 г.: „… В него много е вложено от мене самия и от моето си.“

Казаното вече за „Карамазови“ като роман-синтез, колкото и бегло да е то, потвърждава тези думи на Достоевски. Но в романа не само намират особено внушителен художествен израз познати теми и мотиви от предишното творчество на писателя, в него се открояват за пръв път нови или само мимоходом докосвани преди — при това твърде скъпи на художника и мислителя, вълнували го дълбоко и трайно. Разбира се, едните преливат — често неуловимо и неразчленимо — в другите, защото нали „старите“ теми и мотиви тук се явяват с нови страни, изпъкват с нови черти и нюанси. Във всеки случай необходимо е да се отделят няколко страници, за да хвърлим поне една стиска светлина върху „интимното“, „съкровеното“ в „Братя Карамазови“.

Вече цитирах изказването на Достоевски, че „нравственото очистване“ на Митя Карамазов му е „особено скъпо като на автор“. („Брате — казва Митя на Альоша, — през тези последните два месеца усетих в себе си нов човек (…)! Бил е затворен в мене, но никога нямаше да се яви, да не беше този гръм.“) Мисля, че това пречистване му е близко и „като на човек“ — с християнски нравствен идеал. Изобщо образът на Митя му е скъп не само естетически. На пръв поглед гениалният писател, с колосален ум и дух, е абсолютно далечен на гуляйджията Дмитрий Карамазов. Но у Митя има и високи, романтични, „шилеровски“ пориви — и във вихъра на разгулния му живот в душата му току зазвучава „химн“ за благородното и светлото у човека, от което той не е лишен. (Не току-така някои изследователи смятат, че един от прототиповете на този герой е поетът-критик Аполон Григориев, приятел на писателя.) При това изпепеляващата сила на страстите и увлеченията у Митя („разбираш ли ти, че понякога от възторг човек може да се самоубие“ — казва той пред Альоша), неговата „необузданост“ не са чужди не само на художника, но и на човека Достоевски — колкото и условна да е разликата и в творческия процес, и в изображението между психологическото като дълбоко естетическо вживяване и психологическото като склонност на авторовата личност. Широко известна е изповедта на писателя от времето на неговите злополучия из игралните домове на Западна Европа: „Най-лошото е, че моята натура е подла и прекалено страстна. Навсякъде и във всичко аз стигах до последен предел, цял живот съм минавал границата.“ Тези думи напълно прилягат и за Митя…

Достоевски минава границата и в любовта си към болната и екзалтирана Мария Дмитриевна Исаева — в Семипалатинск, където е „въдворен“ след каторгата (1855 г.), — когато при мисълта за предстоящата раздяла с нея изпаднал в „безпределно отчаяние“, ходел „като побъркан“, струвало му се, че за него вече „всичко е пропаднало в живота“, както пише в спомените си приятелят му А. Е. Врангел, а по време на раздялата ридаел „като дете“; минава границата и в чувствата си към Аполинария Суслова, когато скита през есента на 1860 г. с нея из Италия (а жена му, същата Мария Дмитриевна, живее последните си месеци…), но щом го обхване другата, хазартната страст до „последен предел“, изменя и на Суслова с рулетката; минава границата и когато в някои игрални зали на Висбаден или Баден-Баден хвърля и последната си монета от заложените най-свидни — че и най-необходими — вещи на новата си любима жена Ана Григориевна и й пише да изпрати пари за път — „дори и да са последните“, — като бурно се кае при това и се самобичува с такива думи, че нашето преклонение пред гения му ги прави неудобни за цитиране.

У Дмитрий Карамазов човешките страсти бушуват така, както бушуват у много други герои на Достоевски, но Митя не е Рогожин („Идиот“), у него плътското, земното, първичното прелива многопосочно и многоцветно в духовното, което се издига нерядко до благородни висоти, докосва се до трагични проблеми на човешкото битие. В неговите изказвания за красотата, които напълно съответствуват на характера и на личността му, има и нещо съкровено от размишленията на Достоевски, нещо интимно в двоен смисъл: творчески и човешки. Разкривайки своето „горещо сърце“ пред Альоша, Митя възкликва: „Красотата е страшно, ужасно нещо! Страшно, защото е неопределимо, а не може да се определи, защото Бог ни е изправил само пред загадки.“ (Изобщо Митя точно като своя създател смята, че „твърде много загадки угнетяват човека на земята“, и дори че „на света всичко е загадка“.) И малко по-късно: „Ужасно е, че красотата е не само страшно, но и тайнствено нещо. Тук дяволът с Бога се бори, а бойното поле са сърцата на хората.“

Този драматичен възглед за красотата (който обичаше да цитира нашият Емилиян Станев) е до голяма степен и авторов. Наистина, съществува и друга тенденция в разбиранията на Достоевски за красотата (у него рядко намираме еднопосочни възгледи…), тенденция, намерила израз в твърдения, че „красотата е непосредственост“, „красотата е хармония, в нея е залогът за успокоение“, че „въплъщава идеали на човека и човечеството“ и дори че „ще спаси света“. Тази тенденция е въплътена в изображението на такъв „напълно прекрасен човек“, според израза на самия Достоевски, като княз Мишкин от „Идиот“, а до голяма степен и на Алексей Карамазов. Но другата тенденция, за която стана дума преди малко, се откроява помощно, по-внушително в огромното творчество на Достоевски. В него могат да се срещнат множество герои, които потвърждават думите на Дмитрий Карамазов: „Някой човек, дори висш по сърце и с висок ум, започва от идеала на Мадоната, а свършва със содомския идеал. Още по-страшен е този, който с идеала содомски в сърцето си не отрича и идеала на Мадоната и от него гори сърцето му, наистина, наистина гори (това Митя знае от собствен опит — С.К.), както през юношеските непорочни години. Не, широк е човекът, дори твърде широк, аз бих го стеснил…“

Става дума за „стесняване“ върху нравствена плоскост, в „шилеровска“ насока. То е същевременно морално извисяване. Сам Достоевски, антипод в много отношения като художник и мислител на Шилер, винаги се е прекланял пред нравствения патос на неговите творби. А в „Дон Кихот“ вижда „последната засега, най-велика дума на човешката мисъл“; препоръчва творбата да се изучава в часовете по литература, защото тя „би възвисила духовно юношата, би посяла в сърцето му велики въпроси, би му помогнала да се откаже от преклонението пред вечния и глупав идол на умереността, на доволното самомнение и пошлото благоразумие“. Личността на Дон Кихот е „стеснена“, защото е целенасочена и героична, освободена и от споменатите лъжедобродетели, и от тъмните душевни катаклизми. Достоевски е мечтал за подобно освобождение от мъчителните и страшни конфликти и противоречия на несъвършената човешка природа и се е стремил да създаде герой, въплъщаващ тази мечта.

Но очевидно преобладават и по-характерни са в неговия свят героите с мятащи се души и съзнания, изпълнени с много и често парадоксални противоречия — както и самият той, според израза на Толстой, е „целият в борба“. В творчеството си Достоевски е осъществил до голяма степен онова, което Толстой, майсторът на „диалектиката на душата“, си отбелязва в дневника на 21 март 1898 г. — като примамлива цел за още по-смело навлизане в подвижната и течаща противоречивост и многоликост на човешката душа: „Колко хубаво би било да се напише художествено произведение, в което да се изрази променливостта на човека, това, че един човек е ту злодей; ту ангел, ту мъдрец, ту идиот, ту много силен, ту най-безсилно същество.“

И образът на Митя Карамазов е върху тази плоскост, върху тази насока на изображение. От една страна: „Обичах разврата, обичах и срама на разврата. Обичах жестокостта: не съм ли тогава дървеница, не съм ли злобно насекомо?“ — в изповедта пред Альоша. От друга страна: честност, щедрост, благородни пориви, чийто връх е в най-трудния момент на живота му, когато се страхува не от това, че ще кърти като каторжник двайсет години руда под земята, а да не би „възкръсналият човек“ у него да го напусне, когато се чувствува виновен и за собствените си, и за чуждите прегрешения и престъпления и е готов да се пожертвува за всички, когато мечтае да възроди и други каторжници, да ги изведе от душевния „вертеп“ до висотата на едно страдалческо, но великодушно и героично съзнание и всички заедно да запеят под земята „трагичен химн на бога“… На Достоевски навярно е бил особено скъп този изблик на духовна светлина у човек, тънал в преизподните на порока. (Но най-ужасните падения на Митя не е изобразил пряко, проявил е сдържаност — той, склонният да минава постоянно границата и в естетическите сфери — нали геният, както казва Кант, създава свои закони в изкуството…).

Митя не стига до идиотизъм, нито до особена мъдрост. Но все пак, от една страна, изпада под зашеметяващия натиск на страсти и увлечения до почти невероятна наивност и привързаност в мисли и дела, а, от друга страна, умът му дълбае в големите и трагични проблеми на човешкото битие. В самото навечерие на съдбовните за него събития, един ден преди началото на процеса, той мисли (разбира се, не с хладни логически дисекции, а с мятания на ума, наелекризиран от чувството) за това, върху което и Достоевски е размишлявал цял живот: има ли бог, а ако няма, откъде ще черпят радост такива като него, „подземни човеци“, „каторжници“, как без вяра в бога и безсмъртието на душата човек може да бъде щастлив и добродетелен, няма ли тогава „всичко да бъде позволено“ и пр.? „Защото какво е това добродетел (…)? Аз имам една добродетел, китаецът има друга, значи, тя е нещо относително. Или не? Или не е относително? Коварен въпрос. Не ми се смей, ако кажа, че две нощи не съм спал заради това.“

Навярно има истина в предположението на Митя, че тон е пиянствувал, бил се е, беснял е поради това, че у него са бушували „неизвестни идеи“… Защото е руски човек, а „руските хора са философи“ — както явно смята и писателят… „Ние — казва Иван Карамазов на Альоша — преди всичко трябва да разрешим предвечните въпроси, това ни е грижата.“

Такава „грижа“ цял живот е тегнела и върху Достоевски. В това отношение Иван Карамазов му е вътрешно близък. Тази близост засяга и двойника на Иван, дявола, въплъщение на мъчително-конфликтното в светоусещането и светогледа на героя. И когато в нощния кошмар дяволът казва на Иван, че „колебанията“, „безпокойството“, „борбата между вярата и неверието — това е понякога такова мъчение за съвестния човек, такъв като тебе, че по-добре да се обеси“, думите му важат до голяма степен и за самия Достоевски, вложил тук наистина нещо „много от самия себе си“. То е изразено още в известното писмо от 1854 г. до Д. Н. Фонвизина, дето писателят характеризира себе си като „дете на века, дете на неверието и съмнението“ и изказва увереността, че ще си остане такъв до гроб. Тук той пише и за „страшните мъчения“, които му носи жаждата да повярва — „толкова по-силна“ в душата му, колкото повече у него има „доводи против нея“. И много години по-късно, през 1870 г. Достоевски заявява в писмо до Майков, че главният въпрос в проектирания роман „Житие на великия грешник“ е същият, с който се е мъчил „съзнателно или несъзнателно през целия си живот — Божието съществование“.

Иван Карамазов, подобно на своя създател, желаел, както го уличава дяволът, тайно, по силно да повярва — като отците-отшелници, готов е като тях скакалци да яде (макар че и в душите на отшелниците, според наблюденията на дявола, понякога има „бездни на вяра и неверие (…) в един и същи момент“ — мисъл явно близка на самия Достоевски…).

Това, което дяволът смята за жизнена необходимост — човешкото „осанна“ да преминава през горнилото на съмненията, е „осъществено“ от Достоевски. Писателят се позовава на тези именно думи на Ивановия двойник, когато се защищава от обвиненията в „ретроградна вяра в бога“: критиците му не са и сънували „отрицание с такава сила“, каквото е изживял той; „и в Европа няма и не е имало толкова силно изразени атеистични възгледи“, каквито съдържат някои глави на „Карамазови“; сам той, Достоевски, не е „повярвал като дете в Христос“ — неговата „осанна“ е преминала „през голямото горнило на съмненията“, „както казва в същия роман дяволът“. В същност колкото и минути на пълно спокойствие, на спокойна вяра да му е изпращал — според една негова изповед — бог, това са били именно само минути: до края на живота му борбата между вяра и безверие продължава в душата му, макар, общо взето, Достоевски да е бил по-често и по-близко до вярата, а Иван Карамазов — до безверието…

И у героя, и у автора вярата или жаждата за вяра е свързана с мисли (от които човекът на духа не спи, а може и да полудее…) не толкова за „отвъдния“, колкото за „отсамния“, земния живот. Още твърде рано във великия океан на повествованието — при срещата на Карамазови в манастира у Зосима — четем мисли на Иван, че ако секне у човека и в човечеството вярата в безсмъртие, ще секне и любовта, и силата за живот, че тогава „вече нищо няма да бъде безнравствено, всичко ще бъде позволено“, защото „няма добродетел, ако няма безсмъртие“ и т.н. В публицистиката и в писмата на Достоевски ще намерим изказвания, които напълно съответствуват на цитираните мисли. Така, в писмо до А. Л. Озмидов от февруари 1878 г., т.е. от времето вече на „Карамазови“, Достоевски „риторично“ пита за какво човек трябва да живее нравствено, да прави добро, ако „съвсем“ умре на земята; щом без безсмъртието всичко се свежда до това да си доживееш времето, защо да не заколиш, да не ограбиш или (ако към това все пак не си склонен) „поне“ да живееш за сметка на другите и само за своя изгода. „Нали аз ще умра и всичко ще умре, и нищо няма да има.“ А друг път заявява, че онези, които отнемат „вярата на човека в безсмъртието и искат да заменят тази вяра, като висша цел на живота, с «любов към човечеството», те(…) вдигат ръка срещу самите себе си; защото вместо любов към човека насаждат в сърцето на загубилия вярата само зародиш на ненавист към човечеството“. („Че защо непременно аз трябва да обичам ближния или вашето там бъдещо човечество, което никога няма да видя — казва Юношата от едноименния роман — и което на свой ред ще изтлее без всяка следа и спомен, когато земята ще се обърне на камък и ще лети в безвъздушното пространство с безброй такива ледени камъни…“) В новаторската поетика на Достоевски, в неговата полифония такива идеи се сблъскват с контраидеи — художникът у Достоевски е неизмеримо по-богат от публициста. И разбира се — от всеки негов герой, дори от Иван Карамазов… До този проблем ще се докоснем, когато спрем поглед — все така набързо, според възможностите тук — върху естетическия характер и живота на идеите в произведението. Сега нашата тема ни задължава до друго да се докосваме…

Разговаряйки с Альоша по „предвечните въпроси“ в знаменитата глава „Бунтът“, Иван Карамазов казва, че се отрича от „висшата хармония“ — „тя не струва колкото дори една сълзица само на онова измъчено дете“ и не може да се изгради върху неизкупеното страдание на невинните, а не е известно с какво то може да бъде изкупено. Пак там той пита своя брат дали би издигнал „зданието на човешката съдба“ с цел да ощастливи най-после хората, да им даде покой и мир, ако за това е необходимо да измъчи до смърт „само едно-единствено мъничко създанийце“ — и Альоша отговаря, че не би се съгласил; пита го още дали допуска, че хората, за които ще строи, биха приели така изграденото щастие, а ако приемат, ще останат ли навеки щастливи — и Альоша отговаря, че не допуска… В бележитата си реч на празника при откриването на Пушкиновия паметник в Москва през 1880 г. Достоевски се обръща към своите слушатели (които му направили невиждана и нечувана дотогава овация) почти със същите думи, с които Иван се обръща към Альоша, подканвайки ги да си представят, че сами издигат „зданието на човешката съдба“ с цел да ощастливят хората — биха ли се съгласили, ако за целта трябва да измъчат само едно човешко същество, биха ли се решили да издигнат на такава цена зданието на човешкото щастие…

Във „Ивановата“ легенда за великия инквизитор са въплътени „проклети“ проблеми и конфликти, които са съпътствували Достоевски през целия му творчески път… Хората се раждат със стремеж, с „дар“ за свобода, а същевременно търсят — в мнозинството си — пред кого да се преклонят и свободата се оказва за тях най-непоносима от всичко. Исус, пред когото Достоевски благоговее като пред въплътен идеал, е обременил душевния живот на човека, искайки от него свободно да избира пътя си, любовта си, вярата, а не му е дал вяра, основана върху чудото, тайната и авторитета. Защото свободната изява на волята изисква необикновена духовна сила и носи гнет за повечето хора и те предпочитат „спокойствието и дори смъртта“ пред нея. Масите се предават и се прекланят на онзи, който владее тяхната свобода, тяхната воля. И често, когато са най-зависими, те се смятат най-свободни… Но от друга страна, макар да предпочита земния хляб пред небесния, човек не би живял само с него, би се самоубил дори, ако нямаше пред очи някаква жизнена цел, някакъв идеал. И т.н.

Може да се възрази, че легендата е само формално приписана на Иван — сътворена е от Достоевски, който, споменах вече, я смята за връх на своята литературна дейност. Но тя не би могла да бъде „приписана“ на Митя, нито на Альоша, нито на когото и да е другиго в „Братя Карамазови“, в цялото творчество на писателя. Следователно, тя наистина е не само на Достоевски, но и на Иван — в специфичния стилов смисъл; в нея звучи действително свободно и нестеснявано гласът на Иван, който се саморазкрива пред Алексей. Друг е въпросът, че гласът и съзнанието на Иван често са органично, спонтанно в пълна хармония със съзнанието и гласа на автора — още едно основание (и то измежду главните) Достоевски да каже, че в „Братя Карамазови“ е вложил много от самия себе си.

Иван Карамазов е драматична натура, защото той, невярващият, смята, че без вярата в бога и безсмъртието на душата човек губи жизнените си сили и нравствените си устои. Не е чудно, следователно, че безверието го мъчи, както и самият автор се мъчи от страстната жажда да повярва напълно, без колебание, завинаги… Достоевски казва още в това писмо — от 10 август 1880 г., — че Иван несъзнателно желае призракът, дяволът „да не е фантастичен, а нещо действително“, т.е. да съществува отвъден свят. А дяволът, както видяхме, направо уличава Иван в тайно, но силно желание да повярва. Впрочем, това желание съвсем явно прозира в думите на Иван към Альоша: „Братче мое, не искам тебе да развратя и да те мръдна от устоите ти, ами може би себе си бих искал да изцеря чрез тебе…“

Но не му се удава да се издери, той си остава — като своя създател — „целият борба“. И е трудно да се каже кога трагизмът у него е по-силен: когато безверието му не е разколебано, но го тласка според повелите на една своеобразна индивидуална логика към отхвърляне на моралните критерии и устои (а сам той е човек, както доказва развитието на събитията, с остра съвест), или — когато душата му жадува вяра, а срещу тази жажда се изправят доводите на разума, или пък — когато цялото съзнание е разтърсено от сблъсъка на „про“ и „контра“. Зосима вижда тази борба, разбира невъзможността на Иван да разреши големия въпрос, който „настойчиво иска разрешение“. „Това е вашата велика мъка“ — казва прозорливият старец, но изрича и една утеха: „Благодарете на твореца, че ви е дал сърце висше, способно да се мъчи от такава мъка.“ Една утеха, която писателят е търсил и за самия себе си…

Стремейки се да излезе от вътрешната раздвоеност и борба, Достоевски, а след него и Иван отправят поглед и към откритията и мечтите на съвременната наука, към предположението например на „геометрици и философи, и дори измежду най-забележителните“, че „цялата вселена или, още по-широко — цялото битие“ не са създадени само по евклидовата геометрия, че „две успоредни линии, които според Евклид в никакъв случаи не могат да се пресекат на земята може да се пресекат някъде в безкрайността“. В разговор с Альоша Иван заявява, че не може да разбере как така успоредните линии ще се пресекат, а следователно още по-малко да разбере „нещо за бога“, че със своя „евклидов, земен“ ум не може да разреши „онова, което не е от мира сего“. Но копнежът на Достоевски, явно запознат с идеи на Лобачевски, към неевклидово съзнание, е присъщ, макар и неосъзнато и на Иван, и по-късно ние виждаме неговия двойник, дявола, да изказва идеи за страшната относителност на времето във вселенски мащаб, за неприложимостта в Космоса на нашите земни представи и мерки за време и пространство, за трайност и вечност и пр. — идеи, които са навярно едно от основанията на Айнщайн да заяви, че Достоевски му дава „повече от всеки научен мислител“.

С най-малкия брат, с Алексей Карамазов, Достоевски е също така интимно свързан не само естетически, но и психологически. Альоша — колкото и напрегнати минути да преживява, вживявайки се в драмите на другите — въплъщава копнежа му по хармоничен дух, в който съдбата на дълбае така мъчително със страшните свредели на предвечните въпроси, който не е раздиран от противоречиви, дълбоко конфликтни наклонности и пориви. Жаждата на Достоевски да повярва е разгаряна именно от копнежа му за спокойна и мъдра извисеност на духа, която бог, според изповедните му думи, му праща само в редки минути и с която той щедро е надарил своя герой. Макар да е невинен и чист, да не притежава опита на греха, Альоша не е наивен, не е „простодушен“, умее да вникне дълбоко в тъмното, грозното и страшното в живота и човешките души, без да губи душевно равновесие или да изпада в мизантропия. И тази исусовска нравствена мъдрост е особено скъпа на постоянно мъчения от вътрешни противоречия и конфликти автор, създал си в онези редки минути на спокойствие своя „символ на вярата“: „…Няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и съвършено от Христос.“ „Ти си ангелът на земята — възкликва веднъж Митя. — Ти ще ме изслушаш, ти ще прецениш и ти ще простиш… А на мен това ми трябва — някой висш да ми прости.“ И понеже на мнозина „това им трябва“, понеже всички обичат разбиращия и прощаващия, Алексей Карамазов постоянно буди обич в човешките сърца, буди и стимулира доброто у тях. „Само с тебе — казва Фьодор Карамазов — съм имал добри минутки (т.е. минути на доброта — С.К.), а инак съм зъл човек.“

Остава само да се чудим как това олицетворение на добродетели (между другото Алексей Карамазов, подобно на романтичните герои, които не се съобразяват с жизнените обстоятелства, винаги говори истината), как този „напълно прекрасен човек“ — според християнския идеал на своя създател — е същевременно жив и жизнен. (Както е удивително, че Фьодор Карамазов, у когото бушуват комай всички по-големи човешки пороци — скъперничество, похотливост, пиянство, себичност, коравосърдечност и пр., — не само ни гледа като от екран със своите „вечно нагли, подозрителни и насмешливи очи“, но е толкова жизнен във всичките си изяви; а шутовството само му придава особена колоритност…)

Необходимо е, мисля, да спомена, че в различните варианти проектираното — и уви, осуетено от смъртта — продължение на Карамазови, където Альоша вече действително е щял да бъде главен герой (сега е такъв само в уводните бележки на разказвача), той вече не е „идеален“, не е хармонично спокоен. И това е съвсем закономерно, защото геният на Достоевски разгръща своята страховита мощ, изобразявайки конфликтното и драматичното в душевните сфери. Не току-така в разговор с Лиза, още като послушник, Альоша веднъж промълвя: „Пък аз може би не вярвам в бога.“ „Имаше в тези твърде неочаквани негови думи — пише авторът — нещо твърде тайнствено и твърде субективно, може би и за самия него неясно, по нещо, което несъмнено го мъчеше.“ Това „нещо“ очевидно е щяло да се разгръща, ако беше написано продължението на „Карамазови“ (в един от вариантите Альоша зарязва Лиза заради Грушенка…).

Онова, което задушевно свързва Достоевски с Алексей Карамазов, е същото, което го свързва и с учителя на Альоша — Зосима. Както казва в едно писмо до Любимов, чрез този „старец“ той е искал да ни покаже, че „чистият, идеалният християнин не е нещо отвлечено, а образно реално, възможно, пред очите ни съществуващо“. Същността на Зосимовото разбиране за предназначението на човека, за смисъла на човешкия живот се съдържа в няколко реда из евангелието на Йоан: „Истина, истина ви казвам: ако пшениченото зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод.“ Това е идеята за саможертва — на личността — за благото на хората, обществото, човечеството, от която сам Зосима се ръководи в живота си и която сочи и на склонните да го слушат. Този цитат от Йоан Достоевски е поставил и като мото на целия роман — с цел явно да насочи погледа ни към нещо основно в патоса на творбата.

Тази идея е съпътствувала писателя през целия му съзнателен живот. Ето един от нейните печатни изрази в „Зимни бележки за летни впечатления“: „Доброволното, съвсем съзнателно и от никого непринудено самопожертвование на себе си в полза на всички е… белег на най-високо развитие на личността.“ В такава насока се е движила многократно мисълта на Достоевски и когато е бивал сам със себе си, в драматични моменти на живота си. Един ден след смъртта на първата му жена (тя умира на 15 април 1864 г.) той си записва, че „след появяването на Христа като въплътен идеал“ висшето предназначение на човешката личност, на нейното аз е „сякаш да се унищожи това «аз», като се отдаде изцяло на всички и на всекиго напълно и беззаветно“. За това е нужно, както учи Зосима, да обичаш другите като самия себе си.

Това изискване обаче влиза в конфликт с човешката природа. Продължавайки своите размишления пред ковчега на жена си, Достоевски си отбелязва: „Да обикнеш човека като самия себе си, по заповед на Христа, е невъзможно. Законът на личността върху земята обвързва.“ „И така, човек се стреми на земята към идеал, противоположен на неговата натура. Когато човек не е изпълнил закона за стремеж към идеал, т.е. не е принесъл с любов своето аз в жертва на хората или на друго същество (аз и Маша), той чувствува страдание и е нарекъл това състояние грях. И така човек непрекъснато чувствува страдание, което се уравновесява от райското наслаждение на изпълнения завет, т.е. от жертвата. В това е именно земното равновесие, иначе земята би била безсмислена.“

Художникът Достоевски е повече в стихията си, когато изобразява страданието на несъвършените, а не райското наслаждение на принеслите се в жертва. Въз всеки случай, в неговата вселена земното равновесие е немислимо без страдание…