Стоян Каролев
Братя на човека (2)

2

Замисълът на такова творение-вселена като „Братя Карамазови“ не може да възникне изведнъж: той се е зараждал, избистрял, оформял с години. За изследователите не е било трудно да установят, че първият тласък за неговото зараждане е била срещата в „мъртвия дом“ с каторжника Илински. В първа глава на „Записките“ писателят разказва за този каторжник, осъден за убийство на баща си. Той не се признал за виновен и на следствието, и пред съда, но понеже (като Митя Карамазов…) бил човек „със съвсем безпътно поведение“, устройвал гуляи, трупал дългове; понеже и месеца след изчезването на баща му (за което сам съобщил в полицията) прекарал „по най-развратен начин“, отнесли се с пълно недоверие към неговите оправдания и обяснения, не му повярвали. Но Достоевски му повярвал, макар че съгражданите на Илински от Тоболск разказвали такива подробности от неговата „история“, които категоричното уличавали в престъплението… И ето, когато е към края на своите „Записки от Мъртвия дом“, писателят научава, че Илински наистина се оказал невинен, че несправедливостта на присъдата е призната и грешката „поправена“: нещастникът бил освободен подир десет години каторга…

Споменът за тази „съдебна грешка“ залегнал трайно в душата на писателя-трагик и хуманист и след много години, пишейки „Юноша“, той нахвърля през ранната есен на 1874 г. проект за драма, „подобна на историята на Илински“. Същинският убиец според този замисъл е по-малкият брат на невинно осъдения — също гуляйджия и пройдоха, макар и годеник (като Дмитрий Карамазов…). Дванайсет години по-късно убиецът — след едно посещение в каторгата, дето двамата братя „безмълвно се разбират един друг“ — признава вината си и „стъпил на прав път“, заминава на каторга…

Леонид Гросман, открил и обнародвал споменатия проект, с основание посочва, че този замисъл за драма е извървял дълъг път на трансформация, докато се стигне до замисъла за „романа-епопея“, както той нарича „Братя Карамазови“. Същевременно обаче няма никакво съмнение, че набелязаната „драматическа колизия“ става „фабулен стожер, около който почва да кристализира сюжетът на «Карамазови»“.

Съзряването на замисъла е колкото съзнателен, толкова и подсъзнателен процес и затова е трудно уловим. Във всеки случай изследователите с основание обръщат внимание върху ролята на „Дневник на писателя“. През 1875—76 г. в това единствено по рода си издание Достоевски наистина засяга, осветлява, разработва — често полемично — такива теми и проблеми, каквито по-късно намираме в „Карамазови“: за съда и адвокатурата след съдебната реформа, за руската църква и сектантството, за католицизма и държавата — от римската до съвременната буржоазна, — за разложението в дворянското семейство, за миналото, настоящето и бъдещето на Русия в съпоставка със Западна Европа (на тази плоскост трите поколения в романа придобиват действително „символично“ значение). Тук, в Дневника, разглеждайки евангелския разказ за изкушението на Христос в пустинята, за „камъните и хляба“, Достоевски мотивира убежденията си, че „трябва да се възвести само духовният идеал“…; тук се противопоставя на разпространените — особено сред лявата младеж — възгледи, че щастието и моралът на хората са в голяма зависимост от материалната им осигуреност, че престъпленията биха изчезнали, ако се премахне бедността и „нещастната среда“…

И от такова съвсем бегло и непълно изложение е ясно, че всички тези „успоредни“ в „Дневника“ и романа проблеми произтичат, породени са — както в цялото творчество на този световен писател — от тогавашната руска действителност. Това е време на дълбоки социални размествания и разслоения след премахване на крепостното право през 1861 г., време на многолики нравствено-граждански пориви, брожения и сътресения след реформите (градска, земска, съдебна, просветна), които Александър 11 е бил принуден да направи под натиска на обективните икономически процеси и на надигащото се народническо движение, на израстващата революционна криза. Луначарски пише, че в своето творчество Достоевски е отразил „колосалната етична разруха“, породена от „пъстротата на капиталистическите отношения, бурно нахлули в следреформена Русия“, че — като други велики писатели, родени в недрата на велики катаклизми — той е изобразил „цялата многоцветност и целия неспокоен динамизъм на кризата“ и същевременно главен двигател е творчеството му е „жаждата да се намери някакъв разрешаващ и успокояващ отговор на парещите въпроси на живота.“^[1]

Сам Достоевски, вечно обладан според собствения му израз от „болезнен копнеж по текущото“, е направил редица изказвания, потвърждаващи писаното от Луначарски и от критици като Буренин, който още преди завършването на романа, през 1879 г. отбелязва, че „въпреки изключителността на характерите, рисувани от автора, въпреки патологичния им душевен строй, в тях се отразяват най-основните черти на руския живот, със своеобразните му обществени и умствени извращения, породени от дълбоката вътрешна разруха на неговия общ строй и от тревожните пориви към самосъзнание“ (т. XV на академичното издание, с. 493). Още през 1875 г. в работните бележници на Достоевски се появяват мисли-наблюдения за „всеобщ упадък на обществото, в неговите дела, в ръководещите идеи… в убежденията“, появяват се тревожни констатации за разложение на „семейното начало“, за изгубване на нравствените критерии, за морална безпътица: „Пропукаха се основите на обществото под революцията на реформите, размъти се морето. Изчезнаха, заличиха се границите между добро и зло“; „в същност нравствени идеи няма, изведнъж не остана нито една“… Готвейки се да пише романа и по време на писането, Достоевски пак оставя в бележниците си подобни горчиви наблюдения и мисли, изразени нерядко в хиперболична форма: „в предстоящото произведение сякаш е концентриран целият ужас на нашето време“; „нищо общо, нищо културно, всичко разединено на първоначалните си стихии“; „най-важното; никой не знае Евангелието“…

В чернови, в лични и публични писма Достоевски пряко сочи, че неговите герои (някои от които спорят със статии, излезли в тогавашния руски печат) са деца на времето, характеризират времето: адвокатът и прокурорът са „типове“ „на нашия съвременен съд с тяхната нравственост, либерализъм и възгледи за своята задача“; взети заедно, четиримата Карамазови представляват „изображение на нашата съвременна действителност“ — „ето защо толкова е важна моята задача“, добавя писателят. И своя драматично нажежен начин на писане, своя експлозивен стил тон защищава от непрозорливите критици, като се позовава пак на съвременната действителност, изпълнена с „взривове“.

Още през 1862 г. в предговора към „Парижката света Богородица“ на Юго Достоевски изразява надеждата си, че през 19 век, макар и в неговия край, ще се появи такова произведение, което ще изрази „стремежите и характеристиката на своето време така пълно и вековечно, както например «Божествена комедия» е изразила своята епоха на> средновековни католически вярвания и идеали“. Като цитират тези думи, коментаторите на „Братя Карамазови“ в академичното издание с основание допускат у Достоевски „гордото желание“ той именно да напише такова произведение „с енциклопедически характер“. Но очевидно е, че авторът на такава творба трябва да осветлява националните, социални и нравствени явления в широкия контекст на европейското и общочовешкото (макар то може и да не присъствува пряко в изображението) и че неговият „болезнен копнеж по текущото“ трябва да надхвърля националните рамки. Точно така е с Достоевски.

В критическата литература отдавна е установено, че Достоевски „се стреми да осмисли съдбините на Русия във връзка с политическата история на Западна Европа“, че върху него „оказват огромно влияние най-големите социални събития и социални потресения на 19 век“, че в творчеството му „често могат да се открият образи идеи, възникнали в резултат на размишления, свързани с френската буржоазна революция от 1848 г. и Парижката комуна от 1871 г.“ (А. Белкин). Сам Достоевски е изразявал неведнъж пряко дълбокия си интерес към тези събития. И като млад писател, когато в обясненията си пред следствената комисия по делото на петрашевци през 1849 г. пише, че на Запад „се разиграва безпримерна драма“: „пропуква се и се разпада вековният ред на нещата“, „трийсет и шест милиона хора всеки ден поставят сякаш на карта цялото свое бъдеще, имуществото си, своето съществование и съществованието на децата“ (макар да не се е знаело дали това ще доведе „най-после по-добри времена“); и към края на жизнения си и творчески път, когато в „Дневник на писателя“ от май—юни 1877 г. заявява: „Сега в. Европа всичко се надигна едновременно, всички световни въпроси наведнъж, а заедно с тях и всички световни противоречия“ — както малко по-късно ще стане в света на Карамазови. (Макар да се опасява от социалистическото движение, Достоевски не съчувствува и на буржоазията, обвинява я направо, че е застанала „на мястото на предишните господари, завладявайки тяхната собственост“, и съвсем „пренебрегна народа и пролетариата“ — „не го призна за свой брат, обърна го в работна сила за своето благосъстояние“. Писателят вижда „неизбежността на борбата на живот и смърт“ между пролетариата и буржоазията, които вече са заели „бойна позиция“.)

Добросъвестните и ерудирани изследователи са установили, че „едва ли не на всяка страница на романа“ се чувствуват „философските и морално-нравствените проблеми на междата на 1870-те и 1880-те години“. Но тези проблеми са такива и главно така са интерпретирани, изобразени (Достоевски гениално умее да изобразява идеи), че засягат дълбоко и миналото, и бъдещето и на Русия, и на човечеството. Освен тока „Карамазови“ са всмукали и наблюдения върху действителността и от по-ранно време, и най-важното, въплътили са „вековечни“, „проклети“ въпроси, които цял живот са измъчвали съзнанието и духа на Достоевски. Затова прав е Леонид Гросман, когато характеризира творбата като роман-синтез, „призван да обедини най-заветните замисли на Достоевски“. В подкрепа на тази характеристика той сочи (а след него — и други литературоведи), че в „Братя Карамазови“ са се влели редица по-ранни идеи за произведения. Това безспорно е стимулирало съзряването на замисъла, макар същевременно да е усложнявало работата на мисълта и въображението, които е трябвало да преработват старите, неизбистрени замисли-проекти; то обяснява отчасти — заедно с казаното по-горе за Илински, за „Дневник на писателя“ и пр. — как така едва споменал в края на 1877 г. за замисления роман (и то какъв!), в началото на 1878 г. писателят вече работи върху плана.

Тук нямам възможност да се впускам в тази тематика, нито дори да изреждам всичко установено от изследователите. Нека само спомена, че в „Карамазови“ се включва — съответно преобразен — замисълът от края на шестдесетте и началото на седемдесетте години на романа „Атеизъм“, а също — „Житието на великия грешник“, чийто главен герой през юношеско-младежките си години, като послушник в манастир, напомня Альоша Карамазов, а религиозният му наставник напомня Зосима и като него изпраща послушника си да „скита“ по света; вливат се идеи от времето на работата върху романа „Юноша“ — тогава замисля повествование за трима братя, един от които, подобно на Иван, е атеист, мъчен от отчаяние, а друг — носител на жива сила, като Альоша; включва се и замисълът на „Руския Кандид“ — неговият образ явно се е влял пак въз величаво трагичния образ на Иван Карамазов (чието раждане, изглежда, най-продължително е подготвяно: това личи от някои негови родствени черти с Иполит Терситиев от „Идиот“ и Ставрогин от „Бесове“) — като Волтеровия Кандид, Иван се приема предвечната и всеобща „световна хармония“, нито идеята, че тя компенсирала всички частни случаи на зло и страдание, бунтува се срещу мисълта, че тези случаи са неизбежни и служат за осъществяването на някакви висши и тайнствени цели.