Джеймс Ролинс
Черният орден (20)

16.
Загадката на руните

15:25

Южна Африка

— Не е код — каза Грей. — Никога не е било код.

Коленичи на пода с маркер в ръка. Огради руните, които беше изписал там, когато се опитваше да умилостиви Болдрик Вааленберг.

Всички се бяха събрали около него, но Грей говореше на Лиза Къмингс. Не знаеше какво означава отговорът, до който беше стигнал, но беше сигурен, че този отговор е ключалката, а тази жена, която знаеше за устройството повече от всеки друг в тази стая, може би държеше ключа. Трябваше да направят това заедно.

— Пак руни — промълви Лиза.

Грей я погледна въпросително.

Тя кимна към пода.

— Неотдавна видях друга поредица руни, различна от тази, изписана с кръв. Schwarze Sonne.

— Черно слънце — преведе Грей.

— Така се е казвал непалският проект на Анна.

Грей се замисли за значението на всичко това. Спомни си за символа на Черното слънце, който примигваше на скрийнсейвъра в ембрионалната лаборатория. След войната тайното общество на Химлер явно се бе разцепило. Групата на Анна бе тръгнала на север. Тази на Болдрик — в обратната посока, на юг. Двете групи се бяха отдалечавали все повече, докато съюзниците не се бяха превърнали в съперници.

Лиза посочи руните на пода и го извади от размишленията му.

— Руните, които разшифровах, бяха просто заменяне на букви със символи. И тук ли е същото?

Грей поклати глава.

— Болдрик е тръгнал от същото предположение. Точно затова не успяваше да ги разшифрова. Но Хуго не би заровил тайната си толкова плитко.

— Щом не е код — каза Монк, — какво е?

— Пъзел. Мозайка, ако щете — отговори Грей. — Главоблъсканица.

— Какво?

— Спомняш ли си разговора с бащата на Райън?

Монк кимна.

Грей се върна мислено към срещата с Йохан Хирцфелд, човек, осакатен от тежко белодробно заболяване, изгубен в миналото, притиснат от сянката на замъка Вевелсбург и малката мръсна нацистка тайна на семейството си.

— Той ни разказа колко любознателен бил Хуго. Вечно изравял разни странни неща, изучавал исторически загадки.

— И точно това го отвело при нацистите — каза Фиона.

— А през свободното си време използвал всяка минута да тренира мозъка си.

Сякаш отново чу думите на Йохан: „Различни методи за усилване на паметта, главоблъсканици.“

Грей посочи редичката руни.

— Това тук е било просто поредното упражнение за ума. Само че не главоблъсканица… а мозайка, пъзел. Руните са били просто парченца от мозайка, форми, които да бъдат пренаредени и подредени, та редът да възкръсне от хаоса.

Беше подреждал наум мозайката през целия ден, въртял беше руните и ги беше комбинирал, докато не се получи една определена форма. Знаеше, че тя е отговорът. Особено като се имаха предвид угризенията, обзели Хуго накрая, съжалението, че се е съгласил да работи за нацистите. Какво означаваше обаче? Очите му се спряха на Лиза.

Нарисува шестте руни на пода, една след друга, пренареждаше ги в правилната последователност. Пъзелът бавно придобиваше форма. Накрая и последната руна легна на мястото си и довърши заклинанието.

Ред от хаоса.

Опрощение за колаборациониста.

Свято от богохулното.

С помощта на езическите руни Хуго беше заявил истинския си произход.

— Това е звезда — каза Монк.

Лиза вдигна очи.

— Не каква да е звезда… това е звездата на Давид.

Грей кимна.

Фиона зададе най-важния въпрос:

— Но какво означава?

Грей въздъхна.

— Не знам. Нямам представа какво общо има с Камбаната, с усъвършенстването й. Може да е било просто окончателното изявление на Хуго за това кой е и какъв е, тайно послание за семейството му.

Спомни си последните думи на Анна.

„Не съм нацистка.“

И руническият код на Хуго ли беше същото, но просто изразено по друг начин?

— Не — рязко възрази Лиза, с увереност, която отекна в просторното помещение. — Ако искаме да разрешим загадката, трябва да приемем, че това е отговорът.

Грей видя нещо да изпълва очите й, нещо, което не беше там допреди миг.

Надежда.

— Според Анна — продължи тя — Хуго влязъл в камерата на Камбаната сам, само с едно бебе. Без никакви специални инструменти или уреди. Само той и момченцето. И след като експериментът приключил, тестовете показали, че е постигнал пълен успех, създал е първия истински и чист Рицар на слънцето.

— И какво е направил вътре? — попита Фиона.

Лиза посочи звездата на Давид.

— Явно е свързано с това тук. Но аз не познавам значението на този символ.

Грей го познаваше. Беше изучавал различните религии и духовни учения на млади години, а после и като част от подготовката си в Сигма.

— Значението на звездата не е еднозначно. Тя е символ на молитвата и вярата. А може би и на нещо повече. Обърнете внимание, че шестолъчната звезда всъщност представлява два триъгълника, наложени един върху друг. Единият сочи нагоре, другият — надолу. В еврейската Кабала двата триъгълника съответстват на китайските ин и ян, светлината и мрака, тялото и душата. Единият триъгълник символизира материята и тялото. Другият — нашата душа, духовната ни същност, съзнанието ни.

— А когато са съединени, са и двете — каза Лиза. — Не само частица или вълна… а и двете, едновременно.

Грей долови вълнението в гласа й, сякаш Лиза беше на прага на разбирането, на просветлението.

— Какво?

Лиза погледна към ударната камера.

— Анна каза, че по принцип Камбаната е квантово измерващо устройство, което манипулира еволюцията. Квантовата еволюция. Всичко се върти около квантовата механика. Това трябва да е ключът.

Грей смръщи чело.

— Какво имате предвид?

Лиза обясни онова, на което я беше научила Анна. Грей беше учил биология и физика по време на подготовката си в Сигма и не се нуждаеше от пространни обяснения.

Затвори очи и се опита да открие баланса между звездата на Давид и квантовата механика. Имаше ли отговор, който да съчетава и двете?

— Казахте, че Хуго е влязъл в камерата сам? — попита той.

— Да — тихо отвърна Лиза, сякаш усещаше, че трябва да го остави сам с мислите му.

Грей се съсредоточи. Хуго му беше дал ключалката. Лиза му беше дала ключа. Сега всичко зависеше от него. Отърси се от усещането за притискащото го време и остави ума си да прехвърли и огледа парченцата и уликите, да тества и отхвърля решенията.

Като една от главоблъсканиците на Хуго.

Както беше станало и със звездата на Давид, правилната комбинация се роди сякаш по своя воля в главата му. Толкова чиста, толкова съвършена. Как не се беше сетил по-рано!

Грей отвори очи.

Изглежда, Лиза съзря нещо в лицето му.

— Какво?

Грей се изправи.

— Включете Камбаната на зареждане. — И тръгна към контролното табло. — Веднага!

Лиза се подчини без никакви въпроси.

— Нужни са четири минути, за да достигне нивото на палиативния импулс. — Метна поглед към Грей, без да спира да работи. — Какво по-точно правим?

Грей се обърна към Камбаната.

— Хуго не е влязъл в камерата съвсем без инструменти.

— Но Анна…

— Не — прекъсна я Грей. — Влязъл е със звездата на Давид. Влязъл е с молитва и вяра. Но най-вече, влязъл е със свой собствен квантов компютър.

— Какво?!

Грей заговори бързо — знаеше, че е прав.

— Съзнанието озадачава учените от векове… или поне още от Дарвин насам. Какво представлява съзнанието? Само мозъкът ни? Само електрически импулси, предавани по нервните клетки? Къде минава границата между мозъка и ума? Между материята и духа? Между тялото и душата?

Той посочи символа.

— Според това изследване границата е там. Ние сме двете неща едновременно. Ние сме и вълна, и частица. Тяло и душа. Самият живот е квантово явление.

— Виж, не знам какво имаш предвид, но да знаеш, че нищо не ти се разбира — каза Монк и се приближи до него, държеше Фиона за ръка.

Грей си пое дълбоко дъх, обзет от дълбоко вълнение.

— Съвременната наука отрича духовността и определя мозъка просто като свръхсложен компютър. Съзнанието се поражда като страничен продукт от сложната електрическа проводимост и връзка на невроните, най-общо казано — компютър на принципа на невралната мрежа, който оперира на квантово ниво.

— Квантов компютър — каза Лиза. — Това вече го каза. Но какво означава всичко това, по дяволите?

— Виждали сте компютърни кодове, разбити до основните им градивни части. Страници след страници, пълни с нули и единици. Така мислят съвременните компютри. Включват и изключват, включват и изключват. Нулата или единицата. На теория квантовият компютър, ако можехме да построим такъв, предлага и трети избор. Познатите нула или единица… но и трети вариант. Нула и единица.

Лиза примижа.

— Като електроните в квантовия свят. Те могат да бъдат вълни или частици, или и двете едновременно.

— Трети избор — каза Грей и кимна. — Не звучи грандиозно, но ако се добави и тази възможност към арсенала на компютъра, той ще може да извършва многобройни алгоритмични задачи едновременно.

— Да се шляе по улиците и да дъвче дъвка — изсумтя Монк.

— Задачи, върху които съвременните компютри биха работили с години, квантовият им събрат би решавал за част от секундата.

— И нашите мозъци го правят това? — попита Лиза. — Работят като квантови компютри?

— Това е най-новото общоприето мнение в научната общност. Мозъкът ни излъчва измеримо електромагнитно поле, генерирано от сложната вътрешна връзка между невроните. Някои учени смятат, че точно в това поле се намира съзнанието и хвърля мост между материята на мозъка и квантовия свят.

— А Камбаната е силно чувствителна към квантовите феномени — каза Лиза. — И като е влязъл с бебето в камерата на Камбаната, Хуго е повлиял на резултата.

— Наблюдаваното се променя поради самия факт на наблюдението. Но мисля, че е имало и нещо повече. — Грей кимна към звездата на Давид. — Защо точно тя? Символ на молитва?

Лиза поклати глава.

— Какво друго е молитвата, ако не съсредоточаване на ума, на съзнанието… и ако съзнанието е квантово явление, следователно и молитвата е квантово явление.

Лиза разбра.

— И като при всички квантови явления, то измерва и влияе на резултата.

— С други думи… — Грей млъкна и я остави да довърши.

Лиза се изправи.

— С други думи, молитвите действат.

— Това е открил Хуго и това е скрил в книгите си. Нещо плашещо и смущаващо, но и твърде красиво, за да го обречеш на окончателна гибел.

Монк се наведе над контролното табло до Лиза.

— Да не казваш, че той се е помолил онова бебе да стане съвършено?

Грей кимна.

— Когато е влязъл с бебето в камерата, Хуго се е помолил за съвършенство, приложил е концентрирана и фокусирана мисъл, чиста и безкористна. Човешкото съзнание, под формата на молитва, действа като съвършен квантово измерващ инструмент. В полето на Камбаната чистият квантов потенциал на момченцето е бил измерен, повлиян е бил от съсредоточената воля и мисъл на Хуго и в резултат всички променливи са били тласнати към съвършените им места. Генетичният зар се е спрял на съвършената шестица.

Лиза се обърна.

— Значи бихме могли да направим същото, за да отстраним квантовите увреди на Пейнтър. Да го спасим, преди да е станало късно.

В този момент се обади Марша, която продължаваше да следи състоянието на Пейнтър.

— По-добре побързайте.

15:32

Монк и Грей пренесоха Пейнтър на импровизирана от брезент носилка в ударната камера.

— Сложете го близо до Камбаната — каза Лиза.

Докато те го наместваха, тя даде на другите последните си инструкции. Двете черупки на Камбаната вече се въртяха в противоположни посоки. Лиза си спомни как го беше нарекъл Гюнтер. Гигантски миксер. Нелошо определение. От външната керамична черупка се излъчваше слабо сияние.

Лиза коленичи до Пейнтър и провери жизнените му показатели — малкото, които бяха налице.

— Мога да остана с вас — каза Грей над рамото й.

— Не. Подозирам, че наличието на повече от един квантов компютър се отразява на резултатите.

— Много баби — хилаво дете — съгласи се Монк.

— Тогава нека аз остана с него — каза Грей.

Лиза поклати глава.

— Ще имаме само един опит. Ако наистина са необходими воля и мисъл, за да бъде изцелен Пейнтър, по-добре ще е умът, насочващ мисълта, да е на обучен лекар.

Грей въздъхна. Не беше убеден в правотата на аргументите й.

— Ти си свърши работата, Грей. Даде ни отговора. Даде ни надежда. — Тя вдигна поглед към него. — Нека сега аз свърша своята.

Той кимна и се дръпна встрани.

Монк се наведе към нея.

— Само внимавай какво си пожелаваш. — Думите му бяха натежали от множество значения. Явно не беше придворният шут, за който държеше да се представя. Млясна я по бузата.

После двамата мъже излязоха от камерата.

Марша извика откъм контролното табло:

— Импулс след една минута.

— Вдигнете ударния щит — каза Лиза. Гласът й беше съвсем спокоен.

Механизмът затрополи под краката й и Лиза се наведе над Пейнтър. Кожата му имаше синкав оттенък… но може да беше от сиянието на Камбаната. Но така или иначе, от смъртта го деляха минути. Устните му бяха напукани, дишането — плитко, пулсът му трудно би могъл да се нарече пулс. А косата му… В корените беше станала снежнобяла. Влошаваше се с главоломна скорост.

Ударният щит се издигаше, изолираше ги от останалите. Гласовете им, и без това приглушени, затихнаха още повече, накрая изчезнаха напълно — щитът се вклини в тавана.

Сама, далеч от чужди погледи, Лиза се наведе над Пейнтър и сложи чело на гърдите му. Не беше нужно да фокусира волята си чрез специална медитация. Казваха, че когато е притиснат до стената, и най-заклетият атеист намира вярата. Нейният случай напълно потвърждаваше това. Само дето не знаеше на кой бог да се помоли за подкрепа.

Спомни си казаното от Анна за еволюцията и интелигентния дизайн. Анна беше убедена, че именно квантовото измерване тласка потенциала в определена посока и го превръща в реалност. Аминокиселините се съчетали в първия репликиращ се протеин, защото животът бил по-доброто квантово измерващо устройство. А съзнанието, като едно още по-добро квантово измерващо устройство от живота сам по себе си, се развило по същата причина. Още една брънка в еволюционната верига. Лиза си го представи.

АМИНОКИСЕЛИНИ >> ПЪРВИЯТ ПРОТЕИН >> ПЪРВИЯТ ЖИВОТ >> СЪЗНАНИЕТО >> ???

Спомни си и друго от странните твърдения на Анна, когато й беше поставила въпроса за ролята на Бог във всичко това. На пръв поглед квантовата еволюция отричаше участието на Бог във внезапните полезни мутации, но Анна беше сложила точка на разговора с думите „ти гледаш на това от грешен ъгъл, по грешен начин“. Тогава Лиза беше отдала неясния й аргумент на изтощението. Но може би Анна бе размишлявала по същия въпрос. Какво лежеше в края на еволюцията? Просто поредното квантово измерващо устройство, съвършено и неподатливо на вредни влияния?

И ако е така, то Бог ли беше?

Не знаеше отговора на този въпрос. Знаеше само, че иска Пейнтър да живее. Може и да беше скрила от другите точно колко дълбоки са чувствата й към него — може да го беше крила дори от себе си, — но повече не можеше да го крие.

Отвори сърцето си и разкри уязвимостта си.

Камбаната жужеше, сиянието й набъбваше и Лиза погледна истината в очите.

Може би точно това бе липсвало в живота й досега, може би затова мъжете й доскучаваха толкова бързо, може бе затова бягаше. За да не види никой онова, което толкова лесно можеше да бъде наранено. Криеше ранимостта си зад броня от професионализъм и небрежни флиртове. Криеше сърцето си. Нищо чудно, че беше сама на един планински връх, когато Пейнтър връхлетя в живота й.

Но вече не.

Вдигна глава, наведе се и целуна Пейнтър по устните, изля от себе си онова, което цял живот се бе опитвала да скрие.

Затвори очи, отброяваше наум последните секунди. Отвори сърцето си и си пожела бъдеще за този мъж, пожела му здраве, сила и душевно спокойствие, но най-вече — пожела си повече време с него.

Какво всъщност правеше Камбаната? Отваряше квантова връзка към онзи велик квантовоизмерващ инструмент в края на еволюционната верига, отваряше лична връзка с великия дизайнер?

Лиза знаеше какво трябва да направи. Освободи се от учения в себе си, освободи се от самата себе си. Целта й беше отвъд съзнанието, отвъд молитвата.

Беше чисто и просто вяра.

И в чистотата на този миг в Камбаната се ливна ослепително сияние, което ги съедини и превърна реалността в потенциал.

15:36

Грей дръпна лостчето и щитът започна да се спуска. Всички бяха затаили дъх. Какво щяха да видят вътре? Двигателите громоляха.

Монк му хвърли тревожен поглед.

В тишината се чу тих звън.

Ударната камера бавно се появи пред погледите им. Камбаната, тиха и тъмна, клечеше инертна в центъра… после се появи Лиза, наведена над Пейнтър, с гръб към тях.

Никой не каза нищо.

Лиза бавно се обърна, надигна се. Сълзите, задържали се за кратко по миглите й, се стичаха свободно. Изправи се и вдигна и Пейнтър.

Той не изглеждаше по-добре отпреди. Блед, слаб, безсилен. Но вдигна главата си сам и погледна Грей.

Очите му гледаха ясно.

Вълна от облекчение заля Грей.

А после тихият звън се чу отново.

Пейнтър хвърли поглед натам… после пак погледна Грей. Устните му помръднаха, но думи не се чуха. Грей пристъпи по-близо, за да го чуе.

Пейнтър примижа в усилието си да му предаде някакво послание. Раздвижи отново устни. Думата беше неясна, почти не се чу. Грей с тревога се запита дали Камбаната не е увредила мозъка на шефа му.

— Бомба… — хрипливо повтори Пейнтър.

И Лиза го чу. Погледна в същата посока като Пейнтър. Към тялото на Болдрик Вааленберг. И изведнъж бутна Пейнтър към Монк.

— Дръж го.

Тръгна към разкривения труп на стареца. По някое време, незабелязан и неоплакан, Болдрик най-после беше издъхнал.

Грей тръгна след нея.

Лиза коленичи и вдигна единия ръкав на трупа. На китката му имаше голям часовник. Тя обърна циферблата нагоре. Секундна стрелка се движеше над дигитален брояч.

— Това вече сме го виждали — каза Лиза. — Сърдечен монитор, свързан към микропредавател. Броенето започва, след като сърцето спре.

И завъртя ръката на стареца така, че Грей да види брояча.

02:01

Пред погледа му отброяващата секундите стрелка прескочи още два пъти. И когато цифрата на брояча падна под 2:00, се чу познатото звънене.

— Имаме по-малко от две минути да се махнем оттук — каза Лиза.

— Всички вън! — викна Грей. — Монк, свържи се с Камиси! Кажи му да изведе всичките си хора колкото се може по-далече от имението.

Монк се подчини без излишни въпроси.

— Имаме хеликоптер на покрива — каза Лиза.

След секунди всички вече тичаха. Грей влачеше Пейнтър. Моси помагаше на Брукс. Лиза, Фиона и Марша ги следваха.

— Къде е Гюнтер? — попита Фиона.

— Изнесе сестра си — каза Брукс. — Искаше да остане сам с нея.

Нямаше време да го търсят. Грей посочи към асансьора. Групата на Монк беше застопорила отворените му врати с един стол, така че никой друг да не го използва след тях. Моси измъкна стола с една ръка и го захвърли настрани.

Набутаха се в кабината.

Лиза натисна най-горното копче. Асансьорът бавно започна да се изкачва към шестия етаж.

— Свързах се с нашия човек горе — каза Монк. — Не може да лети, но поне едно копче може да натисне. Обясних му как да включи двигателите.

— Бомбата — каза Грей и се обърна към Лиза. — Какво да очакваме?

— Ако е същата като онази в Хималаите, значи ще е ужасно. Създали са квантова бомба на базата на онзи материал, Зерум 525.

Грей си помисли за огромните количества Зерум 525, които се съхраняваха на най-долното подземно ниво.

Лошо…

Асансьорът се изкачваше. Подминаха приземния етаж, който тънеше в тишина. После продължиха нагоре.

Пейнтър се размърда. Все още му беше трудно да стои сам на краката си, но погледна Грей и прошепна дрезгаво:

— Следващия път… сам си ходи в Непал.

Грей се ухили. Ето това вече беше старият Пейнтър, ура!

Но за колко време?

Асансьорът стигна до шестия етаж и вратите се отвориха.

— Една минута — каза Марша. Беше запазила достатъчно присъствие на духа, за да засече и следи времето.

Хукнаха към покрива. Хеликоптерът ги чакаше, перките му се въртяха. Затичаха се към него, здравите крепяха болните и ранените. Грей натика Пейнтър в ръцете на Монк и викна:

— Качвайте се! Бързо!

Изтича от другата страна на металната птица и се метна на пилотското място.

— Петнайсет секунди! — извика Марша.

Грей превключи на по-висока предавка. Перките запищяха. Той дръпна главния лост и плъзгачите се отделиха от покрива. Адски щастлив беше, че се маха оттук. Хеликоптерът се издигна. На какво разстояние трябваше да се отдалечат, за да не ги засегне експлозията?

Вече набираха височина. Грей изви леко машината, за да огледа терена около къщата. Джипове и мотоциклети се разбягваха във всички посоки.

Марша започна да брои:

— Пет, четири…

Изглежда, беше сбъркала с малко в засичането на времето.

Под тях внезапно изригна ослепителна светлина, сякаш изгря второ слънце. Но най-ужасна беше пълната, абсолютна тишина. Заслепен, Грей се мъчеше да задържи хеликоптера във въздуха. Но самият въздух сякаш беше изчезнал. Усети как хеликоптерът полита надолу.

А после светлината се оттече наоколо им със силен пукот, като отдръпваща се приливна вълна.

Роторите отново захапаха въздух и за един дълъг миг хеликоптерът се люшна на място, сякаш не можеше да реши дали да се издигне, или да продължи да пада.

Грей успя да го стабилизира и го изви във вираж настрани, изплашен до мозъка на костите си. Погледна през рамо към къщата. На мястото й се беше отворил гигантски кратер с огладени стени, издълбан с швейцарска прецизност в скалите и почвата. Сякаш някой титан от античните легенди беше загребал топка сладолед и бе повлякъл и къщата, и по-голямата част от парка около нея.

Всичко беше изчезнало. Без отломки. Само празнота.

Срязани като с нож потоци и езерца се изливаха през ръба на кратера.

По-далеч от ръба возилата набиваха спирачки и десетки хора слизаха да видят какво става. Армията на Камиси. Изтеглили се бяха навреме. Зулуският народ се сбираше по бреговете на кратера — влизаше във владение на отдавна отнетото му.

Грей прелетя над тях и изви машината в кръг около кратера. Спомни си липсващия барабан със Зерум 525, онзи, предназначен за Щатите. Включи радиостанцията и започна да въвежда дългата поредица секретни кодове, които щяха да му осигурят връзка с командването на Сигма.

Изненада се, че не чу гласа на Логан. От другата страна на линията беше Шон Макнайт, бившият директор на Сигма. Кръвта на Грей се смрази. Какво правеше там Макнайт? Нещо не беше наред. Макнайт го уведоми сбито за ситуацията. Новините бяха потресаващи.

Накрая Грей прекъсна връзката. Беше пребледнял.

— Какво има? — попита разтревожено Монк.

Грей се обърна и го погледна в очите. Не можеше иначе.

— Монк… Кат…

17:47

Вашингтон

Бяха минали три дни. Три много дълги дни, докато уредят нещата в Южна Африка.

Накрая кацнаха на международно летище „Дълес“ след директен полет от Йоханесбург. Монк ги заряза още на терминала — махна на едно такси и отпраши с него. А после таксито попадна в задръстване близо до парка. Монк едва се сдържаше да не отвори вратата и да хукне пеша, но накрая платното все пак се отпуши и потеглиха.

Монк се наведе напред.

— Петдесет долара, ако ме закараш за по-малко от пет минути.

Ускорението го залепи за седалката. Така вече по̀ биваше.

След две минути тухленият болничен комплекс се появи отпред. Профучаха покрай табелата с надпис „Университетска болница Джорджтаун“. Гумите изсвириха на паркинга и таксито едва не забърса една линейка.

Монк хвърли на шофьора шепа банкноти и изскочи от колата.

Промуши се през автоматичната врата, преди да се е отворила и наполовина. Хукна по коридора, слаломираше между пациенти и персонал. Знаеше коя стая в интензивното му трябва.

Изтича покрай стаята на сестрите, глух за виковете отвътре.

„Да бе, не се влизало!“

Взе завоя в движение и видя леглото. Инерцията го повлече, той падна на колене и последните метри се попързаля.

Кат го гледаше ококорена — тъкмо поднасяше към устата си лъжица с някакво гадно зелено желе.

— Монк…

— Дойдох възможно най-скоро — изломоти задъхано той.

— Но нали говорихме по сателитния телефон преди няма и два часа.

— То си беше по телефона.

Надигна се и я целуна в устата. Лявото й рамо и целият й торс бяха превързани, скрити наполовина под синята болнична пижама. Три огнестрелни рани, голяма кръвозагуба, прострелян бял дроб, натрошена ключица и спукан далак.

Но беше жива.

И беше извадила невероятен късмет. Погребението на Логан Грегъри беше насрочено за след три дни.

Двамата бяха спасили Вашингтон от терористична атака — бяха елиминирали човека на Вааленберг, преди да е привел плана в действие. Церемониалната Камбана сега се намираше дълбоко в подземните изследователски лаборатории на Сигма. Доставката Зерум 525, предназначен за Камбаната, беше открита в един склад в Ню Джърси. Но докато американските разузнавателни агенции проследят въпросната доставка през лабиринта от корпорации, дъщерни фирми и фирми-фантоми на клана Вааленберг, последната мостра от зерума беше изгубила свойствата си след дългия престой при неподходяща температура и се беше превърнала в инертно вещество. А без източник на гориво тази Камбана, а и другите, иззети от посолства и консулства по целия свят, никога вече нямаше да зазвънят.

Толкова по-добре.

Ако питаха Монк, старомодната еволюция си беше за предпочитане.

Ръката му се плъзна към корема й. Страх го беше да попита.

Не се и наложи. Кат покри ръката му със своята.

— Бебето е добре. Докторите казват, че едва ли ще настъпят усложнения.

Монк отново се срина на колене и положи глава на корема й. Прималя му от облекчение. Затвори очи. Плъзна ръка около кръста й, лекичко, заради раните й, и се притисна до нея.

— Слава Богу.

Кат докосна бузата му с пръсти.

Все така на колене, Монк бръкна в джоба си и извади черната кадифена кутийка. Вдигна я, без да отваря очи. Наум мълвеше молитви.

— Омъжи се за мен.

— Добре.

Монк отвори очи и я зяпна.

— Какво?!

— Казах: добре.

Монк вдигна глава.

— Сигурна ли си?

— Да ме разубедиш ли се опитваш?

— Ами, в момента си на успокоителни. Може би да те попитам по-късно…

— Я просто ми дай пръстена. — Кат взе кутийката и я отвори. Гледа я мълчаливо няколко секунди. — Празна е.

Монк грабна кутийката и погледна вътре. Пръстена го нямаше.

Поклати глава и изръмжа:

— Ах тая Фиона!

10:32

Пейнтър лежеше по гръб в друго крило на болницата. Масата се изтегли от обгръщащия я като гигантски геврек компютърен томограф. Сканирането беше продължило повече от час. Пейнтър едва не беше заспал след напрегнатите дни и кошмарните нощи напоследък.

Една сестра отвори вратата и влезе.

Лиза влезе след нея.

Пейнтър седна. В стаята беше доста хладно. Но пък и той беше облечен само с тънкия като хартия болничен халат, който приличаше повече на възголям лигавник до коленете. Опита се да заседне краищата му, за да запази приличие поне донякъде, но накрая се призна за победен.

Лиза седна до него и кимна към отделената със стъклена стена кабина с мониторите. Там група специалисти от болницата „Джонс Хопкинс“ и Сигма обсъждаха разгорещено здравословното състояние на Пейнтър.

— Всичко изглежда наред — каза Лиза. — Калцификацията на вътрешните органи почти е преодоляна. Лабораторните ти резултати се връщат към нормалните стойности. Възможно е да ти остане лека увреда на аортната клапа, но може дори и това да ти се размине. Възстановяването ти е забележително… да не кажа чудотворно.

— Спокойно можеш да го кажеш — увери я Пейнтър. — Ами това?

Прокара пръсти през белия кичур над едното си ухо.

Лиза посегна и прокара пръсти след неговите.

— На мен ми харесва. Важното е, че ще се оправиш.

И той й повярва. За пръв път дълбоко в себе си повярва, че ще се оправи. Въздъхна с неимоверно облекчение. Прескочил беше трапа. Животът все още беше пред него.

Хвана ръката на Лиза, целуна леко дланта й, после сведе ръката й, без да я пуска.

Лиза се изчерви и хвърли поглед към стъклото на кабината, но не издърпа ръката си от неговата дори когато се обърна към сестрата с няколко въпроса от техническо естество.

Пейнтър бавно плъзна поглед по нея. Беше отишъл в Непал заради тревогата, вдигната от Анг Гелу, но воден и от някаква вътрешна необходимост да се вгледа в себе си сред спокойствието и тишината на високопланинския манастир. Очаквал беше да прекара известно време сред миризма на благовония, медитации, напеви и молитви, а вместо това се беше озовал в центъра на истински ад, който едва не му беше струвал живота.

Пръстите му се стегнаха около ръката й.

Беше намерил нея.

И макар че само за няколко дни двамата бяха преминали заедно през какво ли не, всъщност почти не се познаваха. Коя и каква беше тя, наистина? Какво обичаше най-много да яде, какво я караше да се залива от смях, добре ли танцуваше, какво би прошепнала в ухото му за лека нощ?

Само едно нещо Пейнтър знаеше със сигурност, както си седеше в смешния болничен халат до нея, разголен чак до ДНК-то си.

Искаше да разбере всичко това на практика.

14:22

Два дни по-късно пушечен залп раздра синьото небе над зелените полегати хълмове на Национален гробищен парк „Арлингтън“. Денят беше твърде хубав за погребение.

Тъжната церемония беше към края си и Грей се дръпна встрани. В далечината, извисил снага над групата облечени в черно опечалени, се издигаше мемориалът на Незнайния воин, осемдесет тона мрамор, изтръгнат от земята на Колорадо в чест на безименните мъртви, отдали живота си в служба на родината.

Сега и Логан Грегъри беше един от тях. Поредният незнаен воин. Малцина щяха да узнаят за проявения от него героизъм, за пролятата в защитата на всички кръв.

Но имаше и такива, които знаеха.

Грей гледаше как вицепрезидентът връчва сгънатия на триъгълник национален флаг на майката на Логан, цялата в черно, подкрепяна от съпруга си. Логан нямаше жена и деца. Сигма беше целият му живот… и смъртта му.

Сред последни съболезнования и сбогувания опечалените бавно започнаха да се пръскат към черните лимузини.

Грей кимна на Пейнтър. Шефът му си помагаше с бастун — бе все още омаломощен от тежкото заболяване, но ставаше по-силен с всеки ден. Доктор Лиза Къмингс го беше хванала под ръка, не за да го крепи, а просто за да е по-близо до него.

Монк тръгна след тях към чакащата колона лимузини.

Кат още беше в болницата. Погребението и без това щеше да е твърде мъчително за нея.

Стигнаха до колите и Грей пристъпи към Пейнтър. Имаше няколко недоуточнени въпроса, за които да поговорят.

Лиза целуна директора по бузата.

— Ще се видим там — каза и остана да изчака Монк. Двамата щяха да стигнат с друг автомобил до дома на Грегъри, където най-близките щяха да се съберат за помен.

Грей с изненада беше разбрал, че родителите на Логан живеят в Такома Парк, само на няколко пресечки от собствените му родители. Това само показваше колко малко е знаел за колегата си.

Пейнтър се приближи с накуцване до един голям черен линкълн и отвори вратата. Двамата се качиха отзад. Шофьорът вдигна преградата към купето и потегли.

— Грей, прочетох доклада ти — каза Пейнтър. — Интерпретацията ти е интересна. Имаш разрешението ми да довършиш проучването. Но това ще значи ново пътуване до Европа.

— И без това имам да уреждам там лични въпроси. Исках да те помоля за няколко допълнителни дни.

Пейнтър повдигна иронично вежда.

— Не знам дали светът е готов за още една от твоите работни отпуски.

Грей неохотно се съгласи, че шефът му може и да е прав.

Пейнтър се размърда — явно още го наболяваше тук-там.

— А какво ще кажеш за сведенията от доктор Марша Феърфилд? Мислиш ли… вярваш ли, че потомството на Вааленберг… — Пейнтър поклати глава.

Грей също беше чел доклада. Помнеше как се бяха промъкнали с Марша в ембрионалната лаборатория дълбоко под имението Вааленберг. Тогава доктор Феърфилд беше подхвърлила, че колкото по-ценно е едно съкровище, толкова по-дълбоко е заровено. Същото можеше да се каже за тайните, особено за онези, пазени от Вааленбергови. Като експериментите им с химери — смесването на човешки и животински стволови клетки.

Но дори и това не беше най-лошото.

— Проверихме служебните медицински архиви от началото на петдесетте — каза Грей. — Информацията се потвърди. Болдрик Вааленберг наистина е бил стерилен.

Пейнтър поклати глава.

— Нищо чудно, че беше откачил на тема развъждане и генетика, само и само да подчини природата на собствената си воля. Бил е последният от рода си. Но тези, новите му деца… онези, които е използвал за експериментите си? Вярно ли е?

Грей вдигна рамене.

— Болдрик е бил тясно свързан с нацистката програма Lebensborn. Програмата за развъждане на арийчета. Както и с други евгенични проекти и ранни опити за съхраняване на яйцеклетки и сперма. Изглежда в края на войната не само проектът за Зерум 525 е попаднал в неговите ръце. Имало е още един, чийто материал се е съхранявал замразен в епруветки. И след като го размразили, Болдрик използвал мострите, за да осемени младата си съпруга.

— Сигурен ли си?

Грей кимна. Още в подземната лаборатория доктор Феърфилд беше открила в компютъра истинското фамилно дърво на новия и подобрен клан Вааленберг. Видяла беше чие име е записано до това на съпругата на Болдрик. Името на Хайнрих Химлер, създателя на Черния орден. Химлер може и да се беше самоубил след войната, но бе имал план да се увековечи, да стане баща на нова арийска раса от свръхчовеци, да положи началото на нова династия германски крале, пръкнала се от мръсното му семе.

— И с края на клана Вааленберг — каза Грей — се изтри и последната сянка от онова чудовище.

— Да се надяваме, че е така.

Грей кимна.

— Поддържам редовен контакт с Камиси и той ни държи в течение за разчистването на имението. Досега са заловили няколко от пазачите. Опасява се да не би част от животните да са избягали в джунглата извън границите на имението, но по-вероятно е всички да са умрели при експлозията. Все пак продължават да търсят.

Бяха назначили Камиси за временно изпълняващ длъжността главен надзирател на ловния резерват Хлухлуве-Умфолози. Южноафриканското правителство му беше дало и извънредни пълномощия за поддържане на реда в сътрудничество със старейшина Моси Д’Гана. Пола Кейн и Марша Феърфилд също помагаха според силите си, най-вече в контактите с международните разузнавателни служби, които след размириците и мощната експлозия бяха насочили вниманието си към резервата.

Двете жени се бяха върнали в къщата си, приютили бяха и Фиона. Дори й бяха помогнали да се включи в програма за ранен прием в Оксфорд.

Грей гледаше разсеяно през прозореца на автомобила. Надяваше се онези в Оксфорд да са заключили всичко ценно зад девет ключалки. Подозираше, че дребната престъпност в района на университета в скоро време ще отбележи внезапен и значителен растеж.

Мислите за Фиона го подсетиха за Райън. След трагичната смърт на баща си Райън беше обявил семейното имение за продан, решен най-сетне да избяга от тежката сянка на замъка Вевелсбург.

И толкова по-добре.

— А с Монк и Кат какво става? — прекъсна мислите му Пейнтър. Гласът му звучеше по-бодро: бе се отърсил временно и донякъде от скръбта по загиналия приятел. — Чух, че вчера са се сгодили.

Грей се усмихна за пръв път този ден.

— Вярно е.

— Господ да ни е на помощ.

И отново Грей трябваше да се съгласи с шефа си. Щастието на приятелите им сгряваше и тях. Въпреки смъртта и трагедиите животът продължаваше.

Обсъдиха още няколко по-незначителни подробности, а после линкълнът пое по обточените с дървета улици на Такома Парк и спря пред малка къща във викториански стил.

Пейнтър слезе пръв.

Лиза вече го чакаше.

Пейнтър се обърна и попита Грей:

— Нещо друго?

— Не, сър.

— Дръж ме в течение за разследването си в Европа. А за допълнителните дни — имаш ги.

— Благодаря, сър.

Пейнтър се обърна към Лиза и тя побърза да го хване под ръка. Двамата тръгнаха заедно към къщата.

Докато Грей слизаше от колата, Монк се приближи до него и кимна към шефа и Лиза.

— Искаш ли да се обзаложим?

Грей ги гледаше как се качват по стъпалата към верандата. От няколко дни бяха направо неразделни. След смъртта на Анна и изчезването на Гюнтер Лиза беше единственият жив източник на информация за функционирането на Камбаната. По тази причина прекарваше дълги часове в Сигма — отговаряше на безброй въпроси. Ала Грей подозираше, че Пейнтър и Лиза донякъде се възползват от ситуацията, за да прекарват повече време заедно.

Камбаната беше излекувала шефа му, но май беше направила и нещо повече.

Грей погледна хванатите им ръце. Замисли се върху въпроса на Монк. „Искаш ли да се обзаложим?“ На този етап още му се струваше рано. Ако животът и съзнанието бяха квантови феномени, може би същото важеше и за любовта.

Да обичаш или да не обичаш.

Да си вълна или да си частица.

Пейнтър и Лиза може би все още бяха и двете, бяха застинал в равновесно положение потенциал, който само времето щеше да тласне в едната или другата посока.

— Не знам — измърмори Грей на въпроса на Монк.

Тръгна към къщата, замислен за собственото си бъдеще.

Като всички останали, и той трябваше да измери собствената си реалност.