Метаданни
Данни
- Серия
- Сигма Форс (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Black Order, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 132 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Ролинс. Черният орден
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2007 г.
ИК „Бард“, 2007 г.
ISBN: 978-954-585-751-5
История
- — Добавяне
- — Корекция на правописни грешки и допълнително форматиране
Второ
7.
Черна мамба
05:45
Резерват Хлухлуве-Умфолози
Земята на зулу, Южна Африка
Камиси Тейлър стоеше пред бюрото на главния надзирател и изпънал рамене, чакаше началник Джералд Келог да дочете предварителния му доклад за трагедията от предишния ден.
Единственият звук идваше от вентилатора на тавана — въртеше се бавно и току проскърцваше.
Камиси беше облякъл униформа назаем и панталоните му бяха дълги, а ризата — възтясна. Но пък беше сух. След като бе прекарал цял ден и цяла нощ в хладкия вир, потънал до раменете в калната вода и със схванати до болка ръце да стиска пушката в готовност, топлите дрехи и твърдата земя под краката му бяха истинска благословия.
Същото важеше и за дневната светлина. В отрязъка небе, който се виждаше през прозореца зад бюрото на шефа, зората рисуваше в сумрачно розово с дебела четка. Светът се възраждаше от сенките.
А той беше оцелял. Беше жив.
Но тепърва щеше да свиква с тази мисъл.
Крясъците на укуфа в главата му не стихваха.
Началник Келог почеса разсеяно бухналите си кестеняви мустаци, забил поглед в доклада. Утринното слънце се отразяваше в голото му теме и то лъщеше в мазно розово. Накрая Келог вдигна очи и погледна Камиси над малките очила, кацнали на върха на носа му.
— И това е докладът, който според теб трябва да заведа в архива, така ли, Тейлър? — Началник Келог прокара пръст по един ред върху жълтия лист. — „Неизвестен едър хищник.“ Само това ли можеш да кажеш за животното, убило и завлякло нанякъде доктор Феърфилд?
— Сър, не видях добре животното. Беше голямо и с бяла козина. Както упоменавам в доклада.
— Навярно лъвица — каза Келог.
— Не, сър… не беше лъв.
— Откъде си сигурен? Нали току-що каза, че не си го видял?
— Да, сър… Имах предвид, че… онова, което видях, не приличаше на нито един от познатите ни хищници.
— Тогава какво е било?
Камиси не каза нищо. Не беше толкова глупав, че да спомене за укуфа. Под ярките лъчи на начеващия ден приказките за чудовища биха предизвикали единствено присмех. „Гледай го тоя суеверен селяк!“
— Значи някакво същество е нападнало и отвлякло доктор Феърфилд, същество, което не си видял достатъчно ясно, за да го идентифицираш…
Камиси бавно кимна.
— … и въпреки това си хукнал да се скриеш във вира? — Джералд Келог смачка доклада на топка. — Какво според теб говори това за работата ни тук? Един от собствените ни надзиратели оставя шейсетгодишна жена на произвола на съдбата, а самият той тича да се скрие. Подвил опашка, без дори да знае какво ги е нападнало.
— Сър. Не е честно…
— Честно ли? — Началникът повиши глас, толкова, че да го чуят и във външната стая, където беше свикан по спешност целият персонал. — А честно ли ти се струва, че сега аз трябва да се обадя на близките на доктор Феърфилд и да им кажа, че майка им или баба им, или каквато там им се пада, е била нападната и изядена, докато един от моите подчинени — от моите въоръжени подчинени — е тичал да се скрие?
— Нищо не можех да направя.
— Освен да спасиш собствената си… кожа.
На Камиси не убягна съзнателно пропуснатата дума.
Да спасиш собствената си черна кожа.
Джералд Келог беше назначил Камиси неохотно. Семейството на началника имаше връзки със старото африканерско правителство и благодарение на тях той се беше издигнал в службата. И досега членуваше в клуб „Олдави“, където белият цвят на кожата беше задължително условие за членство и където дори след края на апартейда бе съсредоточена значителна част от икономическата мощ на страната. Бяха прокарани закони, преодолени бяха бариери в правителствения сектор, създадени бяха профсъюзи, но бизнесът в Южна Африка почти не се беше променил. Семейство Де Беерс все още притежаваше диамантените си мини. А семейство Вааленберг все още притежаваше кажи-речи всичко останало.
Промяната щеше да е бавна и трудна.
Службата на Камиси беше малка крачка, стъпало, което той искаше да опази за следващото поколение. Затова успя да запази самообладание.
— Сигурен съм, че разследването ще потвърди думите ми.
— Така ли, господин Тейлър? Пратих десетина служители там час след като спасителният хеликоптер те откри посред нощ да киснеш в калната вода. Върнаха се преди петнайсет минути. Намерили са трупа на носорога почти оглозган от чакали и хиени. Нито следа от новороденото, за което говориш ти. И което е по-важно — нито следа от доктор Феърфилд.
Камиси поклати глава. Търсеше начин да отхвърли обвиненията. Върна се назад към дългите часове във вира. Денят му се беше сторил безкраен, ала през нощта стана още по-лошо. Очакваше всеки миг да го нападнат. Вместо това беше чул лая на хиени и чакали, които се спускаха в долчинката.
Присъствието на всички тези хранещи се с мърша животни почти му беше вдъхнало кураж да хукне към джипа. Щом чакалите и хиените се бяха върнали, значи укуфа най-вероятно се беше махнал.
Въпреки това не беше помръднал от мястото си.
Засадата, на която беше станала жертва докторката, не му даваше мира.
— Трябва да е имало и други следи — каза той.
— Имало е.
Камиси се обнадежди. Ако бяха намерили доказателство…
— Лъвски следи — каза началник Келог. — На две големи лъвици. Точно както вече казах.
— Лъвове?!
— Да. Мисля, че тук някъде се мотаят една-две снимки на тези чудати същества. Сигурно ще е добре да ги разгледаш, та друг път да ги познаеш по-лесно. И без това ще имаш много свободно време.
— Сър?
— Отстранен си, Тейлър.
Камиси не успя да овладее потреса си. Знаеше, че ако се беше случило на който и да било от другите надзиратели… от белите надзиратели… началникът щеше да е по-снизходителен, по-толерантен. Но не и към човек с черна кожа. Нямаше смисъл да спори, разбира се. Това само би влошило нещата.
— Смятай, че си в неплатен отпуск, Тейлър. Докато не завърши подробното разследване.
Подробно разследване. Камиси знаеше как ще свърши това.
— А полицейският началник каза да те информирам, че не трябва да напускаш района. Тепърва предстои да се изключи версията за престъпна небрежност.
Камиси затвори очи.
Слънцето изгряваше, но не носеше край на кошмара.
След десет минути Джералд Келог още седеше зад бюрото си, само че сега кабинетът му беше празен. Прокара потна длан по голото си теме, все едно лъскаше ябълка. Устата му сигурно завинаги щеше да си остане стисната на черта. Каква нощ… безкрайна сякаш, и толкова пожари за гасене. И още оставаха хиляди подробности, с които да се занимае — комюникето за медиите, разговорът със семейството на биоложката, включително и с партньорката на доктор Феърфилд.
При мисълта за последното поклати глава. Доктор Пола Кейн щеше да е най-големият трън в задника му. Наясно беше, че в отношенията на двете възрастни жени терминът „партньорство“ се бе простирал и извън научната им работа. Именно доктор Пола Кейн беше настояла за спасителния хеликоптер снощи след необичайното закъснение на доктор Феърфилд.
Самият Джералд, когато го събудиха посред нощ, беше предложил да не избързват. Учените често оставаха да бивакуват навън. Раздвижи се чак когато му казаха накъде е тръгнала доктор Феърфилд заедно с един от неговите надзиратели. Към северозападната граница на резервата. Недалеч от частното имение на Вааленберг.
Всяко претърсване в онзи район изискваше личната му намеса.
Нощта беше продължила на бързи обороти, с много тичане и координиране на действията, но вече всичко беше почти приключило и пословичният дух беше върнат в пословичната си бутилка.
С изключение на едно последно нещо.
Нямаше причина да го отлага повече.
Вдигна телефона и набра един номер. Зачака отсреща да вдигнат, като почукваше с писалката си по един тефтер.
— Докладвай — чу се отривист отговор, щом връзката се осъществи.
— Току-що разговарях с него.
— И?
— Не е видял нищо… нищо ясно.
— Какво означава това?
— Твърди, че бил зърнал нещо. Но не може да каже какво.
Проточи се дълго мълчание.
Джералд започна да се изнервя.
— Докладът му ще бъде редактиран. Лъвове. Това ще е заключението. Ще застреляме няколко за всеки случай и с това до няколко дни въпросът ще приключи. Междувременно служителят е отстранен от работа.
— Много добре. Знаеш какво трябва да направиш.
Келог възрази:
— Отстранен е. Няма да посмее да клати лодката. Добре го подплаших. Не мисля, че…
— Именно. Не мисли. Имаш заповеди. И да прилича на злополука.
Линията прекъсна.
Келог остави слушалката на вилката. Въпреки климатика и бавно въртящия се вентилатор в стаята беше задушно. Нищо не можеше да надвие нечовешката горещина, която покриваше саваната с напредването на деня.
Но не горещината беше причина за потта, избила по челото му.
„Имаш заповеди.“
И той щеше да се подчини.
Погледна отворения тефтер на бюрото си. Беше си драскал разсеяно, докато говореше по телефона — поредното доказателство колко неспокоен се чувстваше при всеки контакт, дори от разстояние, с човека в другия край на линията.
Задраска набързо неумелата рисунка, откъсна листа и го накъса на парчета. Никакви доказателства. Никога. Такова беше правилото. А той имаше заповед да изпълнява.
„И да прилича на злополука.“
04:50
На 12 000 метра над Германия
— Кацаме след час — каза Монк. — Вземи да подремнеш малко.
Грей се протегна. Тихото жужене на реактивния „Чалънджър“ почти го беше приспало, но мозъкът му продължаваше да отмята събитията от предишния ден в опит да подреди мозайката. Библията на Дарвин лежеше отворена пред него.
— Как е Фиона? — попита той.
Монк кимна към дивана в задната част на самолета. Фиона лежеше там, завита с одеяло.
— Най-накрая заспа. Наложи се да й дам нещо за болката. Не млъква това хлапе.
Беше говорила без спиране още откакто двамата пристигнаха на летището. Грей беше предупредил Монк по телефона и той им беше уредил частна кола, която да ги откара до чакащия самолет, който вече презареждаше с гориво. Логан, от своя страна, се погрижи за дипломатическата и визова страна на въпроса.
Въпреки всичко Грей се отпусна чак когато самолетът се отлепи от пистата.
— Раната й?
Монк сви рамене и се тръшна на едно съседно кресло.
— Одраскване по-скоро. Добре де, дълбоко и гадно одраскване. Няколко дена ще я боли много. Но с антисептика, течната превръзка и доброто бинтоване след два дни ще е кукуряк. Готова да преджоби още някого.
Монк потупа джоба на сакото си да провери дали портфейлът му още е там.
— Сви ти го вместо „здрасти“ — каза Грей. Скри една уморена усмивка. Грете Неал му беше обяснила същото вчера. Боже, наистина ли беше минал само един ден?
Докато Монк се грижеше за Фиона, Грей се беше обадил да докладва на Логан. Временно изпълняващият длъжността директор никак не се зарадва на приключенията му след търга… търг, на който Грей изобщо не трябваше да присъства. Но… стореното — сторено. За щастие дискът със снимките на участниците в търга, включително на двойката блондини, беше у него. Прати данните на Логан заедно с факс копия на бележките си и на определени страници от библията. Изпрати дори рисунката си на татуировката с форма на детелинов лист, която беше видял върху ръката на русия мъж. Който пък беше член на незнаен отряд убийци-блондини.
Логан и Кат щяха да подхванат работата от Вашингтон с надеждата да установят кой се крие зад всичко това. Логан вече беше направил запитване до копенхагенските власти. Оттам казали, че в парка не е имало жертви. Явно трупът на убиеца, когото Грей и Фиона бяха очистили с помощта на Грозното патенце, междувременно беше изчезнал. Така че, официално поне, последиците от бягството им от парка се изчерпваха с незначителни ожулвания и натъртвания сред посетителите. Никой не беше пострадал сериозно… освен Грозното патенце.
Монк проверяваше в джоба на дънките си.
— Пръстенът още ли е там? — подкачи го Грей.
— Не виждам защо трябваше и него да краде.
Трябваше да й го признае това на Фиона. Бързи пръсти имаше.
— Е, ще ми кажеш ли каква е тази работа с кадифената кутийка? — попита Грей и затвори библията.
— Исках да те изненадам…
— Монк, не знаех, че изпитваш такива чувства към мен.
— О, я млъкни. Имах предвид, че щях да ти кажа, когато аз реша, а не… не защото госпожица фокусничката ей там го измъкна от шапката си.
Грей се облегна и скръсти ръце на гърдите си.
— Значи ще й направиш предложение. Не знам… Госпожа Кат Кокалис. Звучи ужасно.
— И аз така си помислих. Купих го проклетото нещо преди два месеца, но така и не намерих сгоден момент.
— По-вероятно е да не си намерил достатъчно кураж.
— Е, може и това да е.
Грей се протегна и го потупа по коляното.
— Тя те обича, Монк. Спри да се притесняваш.
Монк му се ухили като ученик. Не му стоеше някак тази усмивка. Въпреки това Грей долови дълбочината на чувството в очите му. Примесено със сянка на искрен страх. Монк потри ставата, където свършваше чуканчето на китката му и започваше протезата. Въпреки демонстративния му непукизъм загубата на ръката му миналата година го беше потресла. Топлотата и вниманието на Кат бяха постигнали чудеса за изцеляването му, много повече от усилията на лекарите. И въпреки това някъде дълбоко в него се таеше несигурност.
Монк отвори черната кадифена кутийка и впери поглед в трикаратовия годежен пръстен.
— Може би трябваше да купя пръстен с по-голям диамант… особено сега.
— Какво имаш предвид?
Монк го погледна. Ново изражение разведри лицето му… „Треперлива надежда“ сякаш го описваше най-точно.
— Кат е бременна.
Грей изправи гръб от изненада.
— Какво?! Как?
— Мисля, че знаеш как — сопна му се Монк.
— Господи… ами честито… — изломоти той, понеже още не се беше съвзел. Последното прозвуча по-скоро въпросително. — Тоест… ще задържите бебето, нали?
Монк вдигна едната си вежда.
— Разбира се, че ще го задържите — каза Грей и поклати удивено глава на собствената си глупост.
— Още е рано — каза Монк. — Кат не иска никой да знае… но на теб можело да кажа.
Грей кимна — нужно му беше време да асимилира новината. Опита се да си представи Монк като баща и се изненада колко му е лесно да го види в тази роля.
— Господи, това е направо страхотно!
Монк затвори кутийката с пръстена.
— Ами ти?
Грей се намръщи.
— Какво аз?
— Ти и Рейчъл. Тя какво каза, когато й се обади да й разкажеш за приключенията си в парка?
Грей сбърчи чело.
Очите на Монк се разшириха.
— Грей…
— Какво?
— Не си й се обадил, така ли?
— Не сметнах, че…
— Тя работи с карабинерите, следователно е разбрала за възможното терористично нападение в Копенхаген. Особено щом се касае за някакъв откачен, който се развикал „бомба“ в претъпкан увеселителен парк и после подкарал парадна платформа по улиците. Няма начин да не се е сетила, че е твоя работа.
Монк беше прав. Трябваше да й се обади още щом се качиха в самолета.
— Грейсън Пиърс, какво да те правя? — Монк поклати тъжно глава. — Кога ще отървеш това момиче от себе си?
— Какви ги говориш?
— Хайде стига. Хубаво, свалихте се, но после накъде?
Грей настръхна.
— Не че е твоя работа, но точно за това щяхме да говорим с Рейчъл, ако нещата в Копенхаген не бяха отишли по дяволите.
— За твой късмет.
— Виж какво, само защото от два месеца държиш годежен пръстен в джоба си, не значи, че си станал експерт по любовните връзки.
Монк вдигна ръце.
— Добре де, добре… просто си приказвам…
Но сега беше ред на Грей да го захапе.
— Ами да те чуем тогава.
— Казвам, че ти изобщо не искаш да имаш връзка.
При тази фронтална атака Грей примигна.
— Какви ги говориш? С Рейчъл правим и невъзможното, за да се получи. Обичам я. И ти го знаеш.
— Така е. Обичаш я. Да съм казвал противното? Просто не искаш да имаш истинска връзка с нея. — И започна да отброява на пръсти. — А това означава съпруга, заеми и деца.
Грей само поклати глава.
— Твоето е само една проточила се първа среща.
Грей се помъчи да измисли някакъв саркастичен отговор, но Монк всъщност беше уцелил почти в десетката. Стеснителността, която и двамата с Рейчъл изпитваха след поредната раздяла, бариерата, която всеки път трябваше да преодолеят, за да влязат отново в коловозите на близостта… Точно като при първа среща.
— Откога те познавам? — попита Монк.
Грей само махна с ръка.
— И колко сериозни гаджета си имал за това време? — Монк събра палец и показалец в голяма нула. — И виж кого избра за първата си сериозна връзка.
— Рейчъл е изключителна жена.
— Да, изключителна е. И е добре, че най-после започваш да смъкваш преградите си. Но аз ти говоря за невъзможните бариери, които си издигаш, човече.
— Какви бариери?
— Ами проклетият Атлантически океан например. Който стои между теб и една истинска връзка. — И пак му вдигна трите пръста.
Съпруга, заеми, деца.
— Не си готов — продължи Монк. — Така де, като ти казах, че Кат е бременна, да си беше видял физиономията само. Направо си изкара акъла. И то заради чуждо дете.
Сърцето на Грей се беше качило в гърлото и биеше като лудо. Дишаше трудно. Като да го бяха ударили с юмрук в корема.
Монк въздъхна.
— Имаш проблем, човече. Може да е нещо с родителите ти, не знам.
Звън по интеркома спести на Грей необходимостта да измисли някакъв смислен отговор.
Пилотът докладва:
— Кацаме след трийсетина минути. Скоро започваме снижаване.
Грей погледна през прозореца. Слънцето изгряваше.
— Май ще опитам да подремна — измърмори той, без да поглежда към приятеля си. — Докато кацнем.
— Добре ще направиш.
Грей се обърна към него. Отвори уста да възрази по някакъв начин, но накрая реши да се ограничи с истината:
— Аз наистина обичам Рейчъл.
Монк смъкна назад облегалката на креслото си и се завъртя със сумтене на хълбок.
— Знам. Точно затова ти е толкова трудно.
06:05
Резерват Хлухлуве-Умфолози
Камиси Тейлър отпиваше от чая. Макар отварата да беше силна и подсладена с мед, той така и не усещаше вкуса на напитката.
— И няма никакъв шанс Марша да е жива? — попита Пола Кейн.
Камиси поклати глава. Нямаше смисъл да се самозалъгва и да дава фалшиви надежди другиму. Не за това беше дошъл тук, след като началникът му три сол на главата. Излязъл беше от кабинета му с единственото желание да се прибере в едностайното си жилище в края на резервата, където се намираха бунгалата на редовите надзиратели. Питаше се колко ли време ще го оставят в къщичката, ако временното му отстраняване се превърне в постоянно.
Само че така и не тръгна натам. Вместо това подкара джипа в противоположната посока към друга група жилища за временно настаняване — тук живееха учените, спечелили стипендии за работа в резервата.
В тази точно двуетажна къща в колониален стил, с огромни сенчести акации, малка градинка и още по-малко дворче с щъкащи пилета, беше идвал много пъти. Стипендиите за научна работа на двете й обитателки сякаш никога не свършваха. Даже последния път, когато им беше дошъл на гости, двете жени празнуваха десетата годишнина от престоя си в резервата. За местната научна общност те бяха фактор на постоянно присъствие в Хлухлуве-Умфолози точно толкова, колкото и петте вида големи трофейни животни.
Но сега беше останала само едната от тях.
Доктор Пола Кейн седеше на малкия диван зад ниската масичка, срещу Камиси. Очите й бяха пълни със сълзи, но страните й си оставаха сухи.
— Не ми обръщай внимание — каза тя. Погледът й се плъзна към окичената със снимки стена отсреща, панорама на един щастлив живот. Камиси знаеше, че двете жени са били неразделни още от колежа в Оксфорд преди сто години. — Всъщност не се и надявах, че може да е жива.
Беше дребна жена, крехка, с прошарена тъмна коса до раменете. Макар да наближаваше шестдесетте, изглеждаше с десет години по-млада. Притежаваше някаква корава хубост, излъчваше самоувереност, по-впечатляваща от всеки грим. Тази сутрин обаче изглеждаше избеляла, призрак на самата себе си, сякаш живецът й се беше стопил. Кафеникавите панталони и свободната бяла риза бяха измачкани, сякаш бе спала с тях.
Камиси не знаеше какво да й каже, за да намали болката. Освен съпричастност не можеше да предложи нищо.
— Съжалявам.
Пола го погледна отново.
— Знам, че си направил всичко възможно. Чух какво дрънкат. Бяла жена умира, но не и черният мъж с нея. Някои хора тук само това чакат.
Камиси знаеше, че има предвид главния надзирател Келог. Пола и Марша неведнъж бяха кръстосвали шпаги с него. Знаеха не по-зле от всички останали за връзките му с влиятелните бели родове. В градовете апартейдът може и да беше отхвърлен, но тук, в пущинака, митът за Големия бял ловец все още беше реалност.
— Не си виновен ти за смъртта й — каза Пола, прочела нещо по лицето му.
Камиси отклони поглед. Имаше нужда от разбирането й, но обвиненията на началника бяха подклали собственото му чувство за вина. С разума си разбираше, че е направил всичко възможно да защити доктор Феърфилд. Но той се беше върнал. А тя — не. Факт.
Камиси стана. Не искаше да се натрапва повече. Беше дошъл да изкаже съболезнованията си и лично да разкаже на доктор Кейн какво е станало. И вече го беше направил.
— По-добре да тръгвам — каза той.
Пола стана и го изпрати до вратата. Но явно имаше да му зададе още един въпрос, преди да си е тръгнал.
— Какво беше според теб? — попита тя.
Камиси се обърна към нея.
— Какво я уби? — попита Пола.
Камиси отклони поглед под дневната светлина, твърде ярка, за да търпи приказки за чудовища. А и изрично му бяха забранили да обсъжда темата. Работата му можеше да зависи от това.
Сведе поглед към Пола и й каза истината.
— Не беше лъв.
— Тогава какво?
— Точно това възнамерявам да разбера.
Бутна вратата и слезе по стълбите. Малкият му ръждясал джип вече бе напечен от слънцето. Камиси се качи в нажежената кабина и потегли към дома.
За стотен път тази сутрин пред очите му се извъртя ужасът от предния ден. Ловните крясъци на укуфа бяха толкова живи в спомените му, че почти заглушиха рева на двигателя. Не беше лъв. Никога нямаше да приеме, че е било лъв.
Стигна редицата бунгала, паянтови и без климатици. Наби спирачки сред облак червеникав прах пред портата към малкото дворче.
Първо щеше да си почине час-два.
После щеше да тръгне по следите на истината.
Вече знаеше откъде да започне разследването си.
Но това щеше да почака.
Слезе от джипа и забеляза, че портичката е отворена. А той винаги й слагаше резето на излизане. Но пък когато се бе разбрало за изчезването им късно снощи, някой сигурно бе прескочил дотук да провери.
Само че сетивата му бяха наострени като бръснач… и така без миг покой още от онзи пръв смразяващ кръвта крясък в джунглата вчера. Всъщност не вярваше, че някога изобщо ще се отпусне.
Промуши се през открехнатата порта. Входната врата на бунгалото изглеждаше заключена. Пликове стърчаха от пощенската кутия, недокоснати. Изкачи стъпалата, бавно.
И с мисълта, че щеше да е добре, ако имаше пистолет.
Изскърцаха дъски. Звукът не дойде изпод собствените му крака… а отвътре, от бунгалото.
Всичките му сетива крещяха да си плюе на петите.
Не. Този път — не. Нямаше да бяга.
Стъпи на верандата, мина встрани и провери вратата.
Отключена.
Бутна я навътре. Някъде в дъното на къщата пак изскърца дъска.
— Кой е там? — извика той.
08:52
Хималаите
— Ела да видиш нещо.
Пейнтър се събуди рязко и моментално застана нащрек. Между очите му сякаш беше забит шиш. Изтърколи се от леглото, напълно облечен. Не беше усетил кога е заспал. Двамата с Лиза се бяха върнали в стаята си преди два часа, под охрана. Анна си имаше други задължения, а трябваше да осигури и някои неща, които Пейнтър беше поръчал.
— Колко време съм спал? — попита той. Главоболието му бавно затихваше.
— Извинявай. Не знаех, че спиш. — Лиза седеше с кръстосани крака до масичката пред камината. По целия плот бяха наредени листове. — Не ще да е било повече от петнайсет-двайсет минути. Исках да ти покажа нещо.
Пейнтър се изправи. За миг стаята се завъртя пред очите му, после си застана на мястото. Лошо. Приближи се до Лиза и седна до нея.
Фотоапаратът й лежеше на масичката. Лиза беше помолила да й го върнат като един вид първи знак за съдействие от страна на похитителите.
Плъзна един лист към Пейнтър.
— Виж.
Беше изписала ред символи напреко на листа. Руните, които лама Кемсар бе надраскал на стената, веднага се досети Пейнтър. Сигурно ги бе прекопирала от цифровата снимка. И под всеки от символите беше написала по една буква.
— Най-обикновен заместващ код — обясни тя. — Всяка руна отговаря на буква от азбуката. На принципа на пробата и грешката стигнах до това.
— Schwarze Sonne — прочете той на глас.
— Черно слънце. Името на тукашния проект.
— Значи лама Кемсар е знаел. — Пейнтър поклати глава. — Старият будист наистина е имал нещо общо с това.
— И то очевидно го е травматизирало. — Лиза дръпна листа към себе си. — Умопомрачението явно е събудило стари рани. Вдъхнало им е нов живот.
— Или пък ламата им е сътрудничил през цялото време и манастирът е бил нещо като охранителен пост на замъка.
— Ако е било така, виж какво му донесе в крайна сметка това сътрудничество — натъртено каза Лиза. — Страшни награди раздават тук на хората, които им съдействат.
— Нямаме избор. Това е единственият начин да останем живи. Да сме им необходими.
— А след това? Когато вече няма да сме им необходими?
Пейнтър не си направи труда да я заблуждава.
— Ще ни убият. Това, че им съдействаме, само ни печели известно време, нищо повече.
Забеляза, че истината не я плаши, напротив, дори сякаш черпеше сили от нея. Решителност изпъна раменете й.
— И с какво ще започнем? — попита тя.
— С първата стъпка при всеки конфликт.
— Която е?
— Опознай врага си.
— Ако питаш мен, и малкото, което знам за Анна и екипа й, вече ми идва в повече.
— Не, друго имах предвид. Да открием кой се крие зад саботажите. И кой — зад саботьора. Нещо голямо се вихри тук. Първите саботажи — промените в контрола по безопасността на Камбаната, първите случаи на болест и смърт сред местните — целта им е била да ни доведат тук. Нещо като димен сигнал. Да бъдем примамени тук чрез слуховете за странни болести.
— Но защо им е да го правят?
— За да са сигурни, че Анна и хората й ще бъдат разкрити и дейността им — прекратена. Не ти ли се струва странно, че Камбаната, сърцето на технологията им, беше унищожена едва след като ние пристигнахме тук? На какво навежда това?
— Макар че са искали проектът на Анна да бъде прекратен, не са искали ключът към технологията да попадне в други ръце.
Пейнтър кимна.
— А може да е и още по-драстично. Всичко това може да е диверсия. Фокус-мокус един вид. Привличат вниманието ни насам, докато истинският трик се върши другаде. Но кой е тайнственият фокусник зад кулисите? Каква е целта му, намерението му? Това трябва да разберем.
— А електронното оборудване, което поиска от Анна?
— Може да ни помогне да измъкнем къртицата от дупката й. Ако спипаме саботьора, може да получим някои отговори, да разберем кой всъщност дърпа конците.
Почукване на вратата ги стресна.
Пейнтър стана. Дръпнаха резето отвън и вратата се отвори.
Влезе Анна, придружена от Гюнтер. Великанът се беше измил и преоблякъл. Друга охрана нямаше, което само подчертаваше заплахата, която се излъчваше на вълни от Гюнтер. Дори и оръжие не носеше.
— Помислих си, че може да закусим заедно — каза Анна. — Докато хапнем, оборудването, което поискахте, би трябвало да е на разположение.
— Всичко? Как? И откъде?
— От Катманду. Разполагаме с малка хеликоптерна площадка от другата страна на планината.
— Сериозно? И още не са ви открили?
Анна сви рамене.
— Просто съобразяваме нашите полети с десетките хеликоптери, които ежедневно разхождат туристи и вдигат алпинистки екипи. Пилотът трябва да се върне до час.
Пейнтър кимна. Смяташе да използва този час по най-добрия начин.
За събиране на информация.
Всеки проблем си има решение. Или така поне се надяваше той.
Излязоха от стаята. Коридорите бяха необичайно оживени. Новината се беше разпространила. Всички изглеждаха заети или ядосани, или пък ги поглеждаха сърдито… сякаш Пейнтър и Лиза имаха някаква вина за саботажа. Ала никой не се приближаваше твърде до тях. Тежките стъпки на Гюнтер им отваряха широка пътека. Похитителят им се беше превърнал в техен защитник.
Стигнаха до кабинета на Анна.
Пред камината беше сложена дълга маса, отрупана с подноси. Наденички, различни видове пълнозърнест хляб, вдигащи па̀ра яхния и каши, сирена и за десерт боровинки, сливи и пъпеши.
— Да не би да очаквате цяла рота за закуска? — попита Пейнтър.
— Постоянното захранване с гориво е много важно в местата със студен климат, както за дома, така и за сърцето — каза Анна, типичната съвестна германка.
Седнаха около масата. Заподаваха си храната. Точно като голямо и щастливо семейство.
— Ако наистина има надежда за лечение — каза Лиза, — трябва да ни кажете повече за тази ваша Камбана. Историята й… как работи…
Умърлушената Анна сякаш се поразведри. Кой учен не обича да обсъжда откритието си?
— Започнало като експериментален енергиен генератор — подхвана тя. — Нов вид двигател. Името си получил от формата на външната си обвивка, керамичен барабан с обем сто галона и с оловно покритие. Вътре има два метални цилиндъра, един в друг, които се въртят в противоположни посоки.
Анна показа с ръце.
— Барабанът е пълен с течен метал от рода на живака. Именно този метал бил наречен Зерум 525.
Анна беше споменала това име и преди.
— Веществото, което не сте успели да пресъздадете — каза Пейнтър.
Анна кимна.
— В продължение на десетилетия се опитвахме да стигнем по обратен път до компонентите на течния метал. Някои аспекти на съдържанието му не подлежат на тестване. Открихме, че съдържа пероксиди на тория и берилия, и толкова. Знаем само, че Зерум 525 е бил страничен продукт от нацистко изследване, свързано с енергията на точка нула. Произведен е бил в друга лаборатория, унищожена в края на войната.
— И не сте открили начин да произведете още от него? — попита Пейнтър.
Анна поклати глава.
— Но какво всъщност правеше Камбаната? — попита Лиза.
— Както казах, било е обикновен експеримент. Най-вероятно поредният опит за пробив в мистерията на безкрайната енергия на точка нула. Само че когато нацистките учени включили устройството, се появили странни ефекти. Камбаната излъчвала слабо сияние. Всички електрически устройства в огромен радиус дали на късо. Имало данни за необясними смъртни случаи. След серия от допълнителни експерименти устройството било усъвършенствано и обезопасено. Експериментите се провеждали дълбоко в една изоставена мина. Нямало повече смъртни случаи, но селяните в радиус от километър и повече се оплаквали от безсъние, световъртеж и мускулни спазми. Очевидно Камбаната излъчвала нещо и интересът към нея нараснал.
— Интерес като към потенциално оръжие? — досети се Пейнтър.
— Това не мога да кажа. Ръководителят на научния екип унищожил голяма част от документацията. Знаем обаче, че преди това на въздействието на Камбаната били изложени всякакви видове продукти от растителен и животински произход — мъхове, плесени, яйца, месо, мляко. Както и цял спектър от животински видове. Безгръбначни и гръбначни. Хлебарки, охлюви, хамелеони, жаби, както, естествено, и мишки и плъхове.
— А върхът на хранителната верига? — попита Пейнтър. — Човекът?
Анна кимна.
— Боя се, че и това също. Моралът често е първата жертва на прогреса.
— И какво станало при тези експерименти? — попита Лиза. Беше изгубила всякакъв интерес към храната в чинията си. Не заради отвращение от предмета на разговора, а от искрено и дълбоко любопитство.
Анна, изглежда, долови у Лиза научен интерес, сходен на нейния, защото насочи вниманието си основно към нея.
— И този път ефектите били необясними. Хлорофилът в растенията изчезвал и те ставали бели. Само за няколко часа се разлагали на мазна каша. При животните кръвта се желирала в кръвоносните съдове. В тъканите пък се образувало кристалоподобно вещество, което унищожавало клетките отвътре навън.
— Нека позная — каза Пейнтър. — Само хлебарките не били засегнати.
Лиза го погледна смръщено, после отново се обърна към Анна.
— Имате ли някаква представа какво е предизвикало тези ефекти?
— Можем само да предполагаме. Дори и сега. Смятаме, че при въртенето си Камбаната създава силен електромагнитен вихър. Когато Зерум 525, страничен продукт от по-ранни изследвания на точка нула, бъде изложен на този вихър, генерира аура от странни квантови енергии.
Пейнтър сглоби парченцата в главата си.
— Значи този Зерум 525 е горивото, а Камбаната е двигателят.
Анна кимна.
— Един вид миксер — изръмжа нов глас.
Всички обърнаха очи към Гюнтер. Устата му беше пълна с наденица. За пръв път показваше някакъв интерес към разговора.
— Грубовато, но иначе доста точно описание — съгласи се Анна. — Представете си вездесъщата природа на точка нула като купа с тесто за кекс. Въртящата се Камбана е като миксер, който се спуска в тестото и изсмуква квантова енергия отвътре навън, към нас, като пръска наоколо си всякакъв вид непознати субатомни частици. Най-ранните експерименти представлявали опити да се контролира скоростта на миксера и чрез нея да се контролира „пръскането“.
— За да е по-чисто.
— Да, както и за да се ограничат дегенеративните странични ефекти. И успели. Нежеланите странични ефекти били овладени в голяма степен и се случило нещо забележително.
Пейнтър знаеше, че се приближават до същината на разговора.
Анна се приведе напред.
— Вместо дегенерация в живите тъкани, нацистките учени започнали да забелязват точно обратното — подобрения. Ускорен растеж при плесените. Гигантизъм при папратите. По-бързи рефлекси при мишките и по-висока интелигентност при плъховете. Резултатите били толкова убедителни и систематични, че не можели да се обяснят единствено със случайни мутации. И по всичко личало, че от колкото по-висок ред е тестваният организъм, толкова по-благотворни са ефектите от облъчването.
— И следващите лабораторни обекти били хората — каза Пейнтър.
— Не забравяйте историческия контекст на времето, господин Кроу. Нацистите били убедени, че ще положат началото на следващата свръхраса. И ето че разполагали с метода да го осъществят само в рамките на едно поколение. Моралът нямал думата. Нещо много по-важно било сложено на масата.
— Създаването на господарска раса, която да управлява света.
— Така смятали нацистите. За тази цел в по-подробното проучване на Камбаната били вложени огромни усилия. Но времето им свършило, преди изследванията да приключат. Германия загубила войната. Камбаната била евакуирана, за да продължат проучванията тайно. Тя била последната велика надежда на Третия райх. Шанс арийската раса да бъде преродена. За да се въздигне и да управлява света.
— И Химлер избрал това място — каза Пейнтър. — Дълбоко в пазвата на Хималаите. Каква лудост! — Той поклати глава.
— Често не геният, а лудостта придвижва света напред. Кой друг, ако не лудият, би се прицелил толкова напред, към невъзможното? Което в крайна сметка се оказва възможно.
— Или пък изобретява най-ефикасния метод за геноцид.
Анна въздъхна.
Лиза върна разговора към основната му тема.
— И какво станало при тестовете с хора? — Тонът й издаваше само чисто научен интерес.
Анна отново се обърна към нея, делово, като към колега.
— При възрастните ефектите били все така пагубни. Особено при по-високи дози. Но изследванията не се ограничили само до възрастни индивиди. Когато изложили на лъчението зародиши в утробата, едно от всеки шест родени деца показвало забележителни подобрения. Промени в гена на миостатина довели до деца с по-развита мускулатура. Били установени други подобрения. По-остро зрение, по-добра координация ръка-око и удивителен коефициент на интелигентност.
— Суперменчета — каза Пейнтър.
— Уви, тези деца рядко надживявали втората си година — каза Анна. — Накрая и при тях се появявала общата дегенерация на организма, избледняването. В тъканите се формирали кристали. Пръстите на ръцете и краката некротизирали и падали.
— Интересно — каза Лиза. — Прилича на страничните ефекти при първата серия тестове.
Пейнтър я погледна. Наистина ли току-що беше казала „интересно“? Не сваляше очи от Анна, гледаше я направо като хипнотизирана. Как бе възможно да отдели до такава степен морала от науката? После забеляза лявото й коляно — подскачаше нервно под плота на масата — и сложи ръка върху него. Лиза потръпна. Лицето й обаче си остана пасивно. И чак тогава Пейнтър си даде сметка, че интересът й е изцяло фалшив. Потискаше гнева и ужаса си, та двамата да разиграят стария номер с доброто и лошото ченге. Привидното й съдействие му позволяваше да вмъква по някой и друг неудобен въпрос в разговора и дори да получи отговорите, които му бяха нужни.
Пейнтър стисна леко коляното й, в знак, че е разбрал замисъла.
Лиза продължи да играе ролята си.
— Споменахте, че само при едно на шест бебета се забелязвали тези краткотрайни подобрения. А останалите пет?
Анна кимна.
— Били мъртвородени. Или заради мутации на зародиша, или заради смърт на майките. Смъртността била много висока.
— И кои са били всичките тези майки? — попита Пейнтър; даваше израз на възмущението си — и на своето, и вместо Лиза. — Не са били доброволки, предполагам.
— Не съдете прибързано, господин Кроу. Знаете ли каква е смъртността при новородените в собствената ви страна? В някои страни от Третия свят тя е дори по-висока, без никаква полза от смъртта на децата там.
„О, Господи, не може да говори сериозно!“, помисли Пейнтър. Сравнението й беше направо нелепо.
— Нацистите имали своята висша цел — продължи Анна. — Ако не друго, поне са я следвали неотклонно.
Пейнтър затърси достатъчно силни думи, но гневът върза езика му.
Вместо него се обади Лиза. Ръката й намери неговата върху коляното й и я стисна силно.
— Предполагам, че учените са търсели начин да настроят допълнително Камбаната, така че да елиминират страничните ефекти.
— Разбира се. Но не постигнали кой знае какво до края на войната. Има данни само за един пълен успех, но и това е повече в сферата на легендите. Едно уж съвършено дете. Преди това всички деца, родени под въздействието на Камбаната, показвали известни несъвършенства. Бели петна по тялото заради липса на пигментация, органова асиметрия, очи с различен цвят. — Анна хвърли поглед към Гюнтер, после отново се обърна към Лиза. — Но онова дете, изглежда, нямало никакви дефекти. Дори несъвършеният по онова време анализ на генома на момченцето не показвал никакви аномалии. Уви, не знаем нищо за техниката, с която бил постигнат този резултат. Научният ръководител на екипа извършил този последен експеримент тайно. Когато дядо ми отишъл да евакуира Камбаната, научният ръководител се противопоставил и унищожил всичките си лабораторни записки. Детето умряло малко след това.
— От страничните ефекти?
— Не, дъщерята на научния ръководител удавила и себе си, и бебето.
— Защо?
Анна поклати глава.
— Дядо ми не искаше да говори за това. Както казах, цялата тази история е повече легенда, отколкото документиран факт.
— Как се е казвал този учен? — попита Пейнтър.
— Не си спомням. Но мога да проверя, ако искате.
Пейнтър сви рамене. Ех, ако имаше достъп до компютрите на Сигма… Усещаше, че в тази история с дядо й се крие още нещо.
— А след евакуацията? — попита Лиза. — Проучванията са продължили тук?
— Да. Макар и изолирани, учените тук следели работата на колегите си по света. След войната повечето нацистки учени се пръснали, мнозина били привлечени в засекретени проекти на различни страни. В Европа. В Съветския съюз. В Щатите. Те били нашите очи и уши и препращали важните и интересни данни към нас. Някои все още вярвали в каузата. Други били изнудвани с миналото си.
— Значи сте били в крак със световната наука.
Кимване.
— През следващите две десетилетия били направени значителни пробиви. Родили се свръхдеца, които живеели по-дълго. Тук тях ги отглеждали като царчета. Давана им била титлата Ritter des Sonnekonig. Рицари на краля-слънце. Като напомняне, че са родени благодарение на проекта Черно слънце.
— Съвсем по вагнеровски — изсумтя презрително Пейнтър.
— Може и така да е. Дядо ми държеше на традициите. Но знайте, че всички експериментални обекти тук, в Granitschloss, са били доброволци.
— Да, но дали сте преминали към доброволци заради внезапно пробудила се гузна съвест? Или защото не сте имали евреи подръка в Хималаите?
Анна се намръщи и дори не удостои думите му с коментар. Вместо това продължи:
— Въпреки забележителния напредък Рицарите все така ставали жертва на болестта. Симптомите все още се появявали около двегодишната им възраст, но били значително по-поносими. Острата дегенерация отпреди се превърнала в хронична. А с по-голямата продължителност на живота се появили и нови симптоми — психически увреди. Остра параноя, шизофрения, психози.
Лиза се обади:
— Тези, последните симптоми… приличат на онова, което сполетя монасите в манастира, нали?
Анна кимна.
— Всичко зависи от степента на облъчване и възрастта на облъчения. Децата, изложени вътреутробно на контролирани нива от квантовата радиация на Камбаната, показвали подобрения, последвани от пожизнена хронична дегенерация. Докато възрастните, като мен и като Пейнтър, които са били изложени на умерени количества неконтролирана радиация, страдат от по-остра форма на същата дегенерация с по-бързо влошаване на общото състояние. Монасите обаче, изложени на високо ниво радиация, са преминали директно към фазата на психическата дегенерация.
— A Sonnekonige? — попита Пейнтър.
— Също като при нас, и за тяхната болест няма лечение. Даже при тях е по-лошо, защото ако в Камбаната се крие надежда за нас, то те са имунизирани срещу въздействието й. Изглежда, ранното излагане на лъчението й ги прави резистентни към по-нататъшна подобна манипулация — за добро или зло.
— Значи когато те полудеят… — Пейнтър си представи как разни откачили супермени беснеят из замъка.
— Такова състояние би било заплаха за сигурността ни. Така че в крайна сметка опитите с хора бяха прекратени.
Пейнтър не успя да скрие изненадата си.
— Зарязали сте изследванията?
— Не точно. Тестовете с хора вече бяха станали неефикасни като експериментален метод. Твърде много време минаваше до отчитане на резултатите. Преминахме към нови модели. Модифицирани видове мишки, зародишна тъкан, отглеждана ин витро, стволови клетки. След като човешкият геном беше окончателно картографиран, ДНК тестовете станаха значително по-бърз метод за оценка на резултатите. Работата ни се ускори. Подозирам, че ако бяхме възобновили проекта Sonnekonige, днес щяхме да разполагаме с много по-добри резултати.
— И защо не го възобновихте?
Анна сви рамене.
— При опитните ни мишки все още се проявява деменция, а това е обезпокоително. Но основната причина да се откажем от експериментите с хора е друга — през последното десетилетие интересите ни се изместиха в нова посока. Вече не се виждаме като предвестниците на нова господарска раса. Наистина вече не сме нацисти. Вярваме, че от нашето дело, след като го усъвършенстваме, може да се възползва човечеството като цяло.
— Тогава защо не излезете на светло? — попита Лиза.
— И да приемем ограниченията, налагани от законите на международната общност и невежеството на игнорантите? Науката не е демократичен процес. Подобни спорни ограничения от морално естество биха забавили напредъка ни десеторно. А това е неприемливо.
Пейнтър се постара да не изсумти. Явно някои от убежденията на нацистите все още бяха на почит тук.
— А какво стана със Sonnekonige? — попита Анна.
— Уви. Много от тях починаха вследствие на общата физическа дегенерация, но повечето трябваше да бъдат евтаназирани, когато психиката им започна да се уврежда. Но все пак шепа от тях оцеляха. Като Клаус, когото вече видяхте.
Пейнтър си помисли за едрия здравеняк, който ги беше пазил по-рано. Спомни си потрепващата му ръка и изкривеното като от мозъчен удар лице — категорични признаци за дегенерация. Погледът му се плъзна към Гюнтер. Онзи го погледна в очите с безизразно лице. Едното око синьо, другото — мъртвешки бяло. Поредният Sonnekonige.
— Гюнтер беше последното дете, което се роди тук.
Анна посочи рамото си и даде знак на гиганта.
Гюнтер се намръщи още повече, но все пак нави нагоре ръкава си, почти до рамото. И до черната татуировка на ръката си.
— Това е символът на Sonnekonige — каза Анна. — Знак на гордост, дълг и постижение.
Гюнтер смъкна ръкава си и скри татуировката.
Пейнтър се сети за обидната дума, с която един от пазачите беше нарекъл Гюнтер зад гърба му, докато пътуваха със снегомобилите насам. Как точно го беше нарекъл? Leprakonig. Прокажения крал. Явно Рицарите на слънцето не се ползваха с голямо уважение сред младшия персонал. Гюнтер беше последният от своя вид и бавно дегенерираше. Кой щеше да го оплаче?
Очите на Анна се задържаха върху Гюнтер, после тя отново насочи вниманието си към тях двамата.
Може и да имаше един, който да го оплаче.
Лиза още стискаше ръката на Пейнтър под масата. Каза:
— Все още не сте ни казали едно нещо. Камбаната. Как предизвиква тя тези промени? Казахте, че били твърде закономерни, за да се дължат на случайни мутации.
Анна кимна.
— Така е. Проучванията не се ограничаваха само до ефектите на Камбаната. Голяма част от работата ни беше насочена към това как работи тя.
— И постигнахте ли някакъв напредък? — попита Пейнтър.
— Разбира се. Всъщност вече сме сигурни, че разбираме основните принципи на нейното функциониране.
Пейнтър примигна да скрие изненадата си.
— Сериозно?
Анна сбърчи чело.
— Мислех, че е очевидно. — Премести поглед към Лиза, после обратно към него. — Камбаната контролира еволюцията.
06:15
Резерват Хлухлуве-Умфолози
— Кой е там? — повтори Камиси, застанал на прага на дома си. Някой дебнеше вътре, в задната стая.
Или пък беше някакво животно.
Маймуни често влизаха в къщите тук, а понякога и по-едри животни.
Въпреки това той не смееше да влезе. Напрягаше поглед, но всички завеси бяха спуснати. След шофирането на ярката дневна светлина сумракът в бунгалото беше непроницаем като в джунгла.
Застанал на верандата, Камиси протегна ръка през прага към ключа за осветлението. Отпърво не го напипа. После го откри и натисна копчето. Голата крушка на тавана светна и озари оскъдно обзаведената предна стая и кухненския бокс. Но с нищо не му помогна да разбере кой или какво го дебне в стаята отзад.
Чу някакво шумолене там.
— Кой…
Силно ужилване във врата прекъсна думите му. Камиси се стресна и несъзнателно пристъпи в стаята. Ръката му се вдигна към ухапаното място. Пръстите му напипаха нещо с пера.
Извади го от кожата си и го погледна неразбиращо.
Стреличка.
Използваше същите, когато се налагаше да приспи някое едро животно.
Ала тази беше различна.
Падна от пръстите му.
Краткият миг недоумение беше достатъчен на токсина да стигне до мозъка му. Светът се килна. Камиси се опита да запази равновесие… и не успя.
Дъсченият под литна към лицето му.
Той успя да омекоти малко удара, но въпреки това се удари зле, особено главата. Светли искри се пръснаха за миг сред спускащата се тъмнина. Главата му се люлееше. Под ъгъл от пода Камиси мярна върху дъските някакво въже. Опита се да фокусира погледа си върху него. „Не е въже!“
Змия. Дълга три метра.
Позна я веднага.
Черна мамба.
Мъртва беше, срязана наполовина. Наблизо се търкаляше мачете. Неговото мачете.
Крайниците му вече изтръпваха вледенени, когато истината най-после си проби път до съзнанието му.
Отровната стреличка.
Не беше като онези, които той използваше в джунглата. Тази имаше две връхчета. Като зъби.
Очите му не мръдваха от мъртвата змия.
Постановка.
Смърт от змийско ухапване.
Откъм задната стая изскърцаха дъски. Останали му бяха сили колкото да обърне глава. Сега на прага стоеше тъмна фигура, осветена само отчасти от лампата, и го наблюдаваше безизразно.
Не.
В това нямаше смисъл.
Защо?
Така и нямаше да получи отговор.
Обви го мрак и го отнесе със себе си.