Джеймс Ролинс
Черният орден (13)

9.
Саботьорът

12:32

Хималаите

— Откъде идва сигналът? — попита Анна.

Сама беше — Лиза предпочела да остане в библиотеката, работела по нещо. Пейнтър реши, че по-скоро Анна предпочита засега да ги държи разделени.

И толкова по-добре в случая — така Лиза щеше да е далеч от опасността.

Особено ако наистина бяха засекли саботьора.

Наведен към екрана на лаптопа, Пейнтър разтриваше върховете на пръстите си. Мъчеше го непрестанен сърбеж под ноктите. Спря, колкото да посочи триизмерната схема на замъка.

— Най-вероятно е да е в този район — каза и почука по екрана. Беше изненадан колко навътре в планинските недра се е разпрострял замъкът. Сигналът идваше от най-вътрешната част. — Няма как да ограничим повече периметъра, но знаем, че саботьорът има нужда от чист хоризонт, за да използва сателитния си телефон.

Анна поизправи гръб.

— Там е хеликоптерната площадка.

Гюнтер кимна и изсумтя.

Пулсиращите линии на екрана внезапно изчезнаха.

— Затвори — каза Пейнтър. — Трябва да действаме бързо.

Анна се обърна към Гюнтер.

— Свържи се с Клаус. Хората му да обградят хеликоптерната площадка. Веднага.

Гюнтер се обърна към един закачен на стената телефон и даде заповед за начало на претърсването. Планът им беше да задържат всички в непосредствена близост до сигнала и да установят кой има незаконен сателитен телефон.

Анна отново се обърна към Пейнтър.

— Благодаря ви за помощта. Оттук ние ще поемем търсенето.

— Може би все още мога да помогна. — Пейнтър пишеше бързо по клавиатурата. Запомни номера, който се появи на екрана, после разкачи импровизирания сигнален усилвател от захранващата система на замъка. И стана. — Но ще ми трябва един от портативните ви сателитни телефони.

— Не мога да ви оставя тук с телефон. — Анна разтърка слепоочията си с кокалчетата на пръстите си и примижа. Главоболие.

— Не е необходимо да ме оставяте. Ще дойда с вас на хеликоптерната площадка.

Гюнтер пристъпи напред, свъсен повече от обичайното.

Анна му махна да отстъпи.

— Нямаме време за спорове. — Ала нещо неизказано премина между гиганта и сестра му. Предупреждение към здравеняка да държи Пейнтър под око.

Анна ги поведе навън.

Пейнтър тръгна след нея, продължаваше да разтрива пръстите си. Имаше чувството, че ноктите му горят. Огледа ги внимателно — очакваше червенина на възпаление. Но вместо това ноктите му бяха необичайно бледи, почти безцветни.

Измръзване?

Гюнтер му подаде един от телефоните, с които разполагаше замъкът, забеляза какво е привлякло вниманието му и поклати глава. После протегна към него ръката си. Пейнтър отначало не разбра… а после забеляза, че ноктите на три от пръстите му, от средния към кутрето, липсват.

Гюнтер дръпна ръка и тръгна след Анна.

Пейнтър свиваше и отпускаше ръце. Значи усещането за гъдел и парене не се дължеше на измръзване. Квантовата болест прогресираше. Спомни си какво беше казала Анна за хората, облъчвани експериментално с лъчението на Камбаната — че губели уши и пръсти. Почти като при проказа.

Още колко време му оставаше?

Докато навлизаха все по-дълбоко в планинските недра, Пейнтър наблюдаваше Гюнтер. През целия му живот над главата му бе висял меч. Хронично отпадане, последвано от лудост. А сега на Пейнтър му предстоеше да се запознае отблизо със съкратената версия на същата болест. Не можеше да отрече, че мисълта за това го ужасява — не толкова физиологичната страна, колкото загубата на ясния разсъдък.

Още колко време му оставаше?

Гюнтер, изглежда, се беше досетил за какво мисли и изръмжа под нос:

— Няма да позволя това да сполети Анна. Ще направя всичко, за да го спра.

„Вярно, нали са брат и сестра“, помисли си Пейнтър. Едва след като беше разбрал за това, забеляза слабата семейна прилика — извивката на устните, формата на брадичката, еднаквите бръчки по челото, когато се намръщеха. Определено имаше прилика, но тя свършваше дотук. Тъмната коса и зелените очи на Анна нямаха нищо общо с промитите, избелени сякаш цветове на брат й. Само Гюнтер е бил роден под въздействието на Камбаната, само едното дете е било пожертвано, дадено като кръвен данък, за да се превърне в последния Sonnekonig.

Докато вървяха по коридорите и се спускаха по стълбища, Пейнтър свали задния капак на преносимия телефон. Прибра капака в джоба си, извади батерията и свърза своя усилвател към жичката за антената в освободеното от батерията гнездо. Излъчването щеше да е единично и да трае само няколко секунди, но би трябвало да свърши работа.

— Какво е това? — попита Гюнтер.

— Нещо като ловджийска хрътка. Усилвателят записа спецификациите на чипа на телефона на саботьора, докато траеше обаждането му. С негова помощ мога да го открия, ако е наблизо.

Гюнтер изсумтя, взел лъжата за чиста монета.

Дотук добре.

Стълбището ги изведе в широк проход, достатъчно голям да мине и танк. Стари стоманени релси лъщяха по пода право към сърцето на планината. Хеликоптерната площадка беше в другия край, далеч от основната част на замъка. Качиха се на една открита платформа, Гюнтер освободи ръчната спирачка и включи електрическия мотор, като натисна педал в пода. Нямаше седалки, само перила. Пейнтър се хвана здраво. Платформата ускори по релсите, осветявана на пресекулки от вградени в тавана лампи.

— Имате си собствена подземна железница? — каза Пейнтър.

— За транспортиране на товари — отвърна тихо Анна, лицето й бе вцепенено от болка. Беше взела две таблетки по пътя дотук.

Подминаха някакви складове, пълни с натрупани един върху друг варели, сандъци и щайги, явно транспортирани по въздуха и оставени тук на склад. След минута стигнаха до края на прохода. Въздухът постепенно се беше затоплил, станал беше по-влажен и миришеше слабо на сяра. Пейнтър слезе от платформата и веднага усети дълбоко басово трептене, което вибрираше през скалата и нагоре по краката му. Разгледал беше плана на замъка и знаеше, че геотермалната централа е разположена дълбоко под земята някъде в този район.

Но те се движеха нагоре, а не надолу.

Поеха по широка рампа. Лекият й наклон ги изведе в просторна кухина. Светлина се лееше от отворена двойна стоманена врата на тавана. Помещението приличаше на склад на търговско летище — кранове, мотокари, тежко оборудване. А в центъра си почиваха два хеликоптера, единият черен, другият бял, и двата с форма на сърдити стършели, конструирани за полет при големи височини.

Клаус, здравенякът, един от малцината побратими на Гюнтер от групата на Sonnekonige, ги видя и тръгна към тях; придържаше болната си ръка. Обърна се към Анна, без да поглежда двамата й придружители.

— Периметърът е покрит — каза отсечено на немски.

Кимна към редица мъже и жени встрани. Бяха десетина и стояха под зорките погледи на въоръжени пазачи.

— И никой не се е измъкнал? — попита Анна.

— Nein. Бяхме готови.

Анна беше наредила по един Sonnekonige да заеме позиция във всеки основен квадрант на замъка, в готовност да отцепи своя район, ако устройството на Пейнтър го посочи като вероятното местоположение на саботьора. Но ако беше допуснал грешка? Вълнението тук със сигурност щеше да предупреди саботьора и той щеше да се укрие още по-надълбоко. Друг шанс нямаше да имат.

Анна също го знаеше. Тръгна вдървено към задържаните.

— Открихте ли го?

Спъна се и за миг сякаш загуби равновесие. Гюнтер я хвана за лакътя и на лицето му се изписа тревога.

— Добре съм — прошепна му тя и продължи напред сама.

— Претърсихме всички. — Клаус се правеше, че не е забелязал нищо. — Не открихме телефон, нито друго съмнително устройство. Тъкмо се канехме да започнем претърсване на хеликоптерната площадка.

Анна свъси чело още повече. Точно от това се бяха страхували. Вместо да носи телефона у себе си, саботьорът като нищо можеше да го е оставил някъде след обаждането.

Или пък Пейнтър беше допуснал грешка при изчисленията.

В такъв случай трябваше да се реваншира.

Той пристъпи до Анна и вдигна импровизираното устройство.

— Навярно бих могъл да съкратя търсенето на телефона.

Тя го изгледа подозрително, но нямаше избор. Така че кимна.

Гюнтер не се отделяше от него, буквално се беше залепил за гърба му.

Пейнтър вдигна сателитния телефон, включи го и набра номера, който беше научил наизуст. Девет цифри. Нищо не се случи. Всички го гледаха втренчено.

Той се навъси съсредоточено и набра номера още веднъж.

Пак нищо.

Дали не го беше запомнил погрешно?

— Was ist los? — попита Анна.

Пейнтър гледаше поредицата цифри върху малкото екранче на телефона. Прочете ги отново и осъзна грешката си.

— Объркал съм последните две цифри. Разменил съм им местата.

Тръсна глава и отново набра номера, максимално съсредоточен и без да бърза. Най-после въведе правилната последователност. Анна срещна погледа му, когато той вдигна очи. Грешката му не се дължеше единствено на стреса и тя също го знаеше. Натискането на зададени клавиши често се използваше като тест за състоянието на умствената активност.

А това беше най-обикновен телефонен номер.

Макар и много важен.

Сигналната мрежа на Пейнтър беше засякла номера на сателитния телефон на саботьора. Той натисна копчето за предаване и вдигна поглед.

След част от секундата в помещението иззвъня телефон, пронизително.

Всички обърнаха очи…

Към Клаус.

Той отстъпи крачка назад.

— Ето го и вашия саботьор — каза Пейнтър.

Клаус отвори уста да отрече… и после светкавично извади пистолета си и лицето му се превърна в безизразна маска.

Гюнтер реагира секунда по-бързо — неговият MK23 вече беше в ръката му.

Изстрел и припламване от дуло.

Оръжието на Клаус излетя от ръката му сред рой искри.

Гюнтер се хвърли напред и притисна димящото дуло на пистолета си в бузата на своя побратим. Студената плът изсъска, жигосана от нагорещения метал. Клаус дори не мигна.

Саботьорът им трябваше жив, за да отговори на въпросите, които имаха да му зададат. Гюнтер зададе първия:

— Warum? — изръмжа той. Защо?

Клаус го изгледа гневно с единственото си здраво око. Клепачът на другото беше увиснал, също като парализираното му наполовина лице, и бе превърнал озъбената му усмивка в нещо наистина ужасно.

— За да свърши унизителното царуване на Leprakonige.

Дълго сдържана омраза разкриви още повече и без това разкривеното му лице. Пейнтър можеше само да се досеща за таения с години гняв, за годините на насмешки, докато тялото му е отстъпвало пред болестта. Някога принц, сега — прокажен. Но имаше и нещо повече от обикновеното отмъщение. Някой беше превърнал Клаус в къртица.

Кой обаче?

— Братко — каза Клаус на Гюнтер, — не е нужно да търпим това. Живот на живи мъртъвци. Има лечение. — Жална нотка на надежда се промъкна в гласа му. — Можем отново да сме крале сред хората.

Значи това бяха трийсетте му сребърника.

Обещанието за лечение.

Гюнтер остана непоклатим.

— Не съм ти брат — изгромоли гласът му дълбоко. — И никога не съм бил крал.

В този момент Пейнтър долови истинската разлика между тези двама Sonnekonige. Клаус беше с десетина години по-голям и децата от неговото поколение наистина са били отглеждани като принцове, а по-късно са били низвергнати. Гюнтер, от своя страна, бе роден в самия край на експерименталната програма, когато учените тук най-после приели факта, че физическите недъзи и лудостта на подопечените им са неизбежни. Тоест Гюнтер бе прокажен още от невръстно дете.

А имаше и друга разлика между двамата. Много важна.

— С предателството си ти обрече Анна на смърт — каза Гюнтер. — И аз ще накарам теб и всичките ти поддръжници да си платите за това.

Клаус не отстъпи, а заговори още по-пламенно:

— Тя също може да бъде излекувана. Ще го уредим.

Гюнтер присви очи.

Клаус усети колебанието и надеждата му. Не за самия него, а за сестра му.

— Ще я излекуват. Няма да умре.

Пейнтър си спомни какво беше казал Гюнтер. „Няма да позволя това да сполети Анна. Ще направя всичко, за да го спра.“ Включваше ли това и предателство към всички останали? Дори срещу желанията на сестра му?

— Кой ти е обещал това лечение? — с твърд глас попита Анна.

Клаус се изсмя гърлено.

— Мъже много по-велики от жалката сбирщина, в която се превърнахте вие. Заслужавате съдбата си. Изпълнихте предназначението си и вече не сте нужни.

Силно изпукване се чу от ръцете на Пейнтър. Сателитният телефон, с чиято помощ беше разкрил саботьора, даде на късо заради усилвателя. Той пусна димящите останки, които опариха пръстите му, и погледна нагоре, към вратите на хеликоптерната площадка. Надяваше се усилвателят да е действал достатъчно дълго.

Не беше единственият стреснал се. Всички погледнаха към него, когато телефонът избухна. Включително Гюнтер.

Клаус се възползва от този миг, измъкна ловджийски нож и се хвърли върху другия Sonnekonig. Гюнтер стреля и го уцели в корема. Въпреки това, докато се свличаше, Клаус успя да забие ножа в ръката му.

Гюнтер изохка и блъсна Клаус на пода.

Здравенякът падна тежко, с разперени ръце и крака. После успя някак да се извърти на една страна, притискаше корема си с ръка. От раната бликаше кръв. Клаус се закашля. Още кръв. Яркочервена. Артериална. Куршумът на Гюнтер беше засегнал важен орган.

Анна притича при Гюнтер да провери раната му. Той я бутна назад, беше насочил пистолета си към поваления Клаус. По ръката му се стичаше кръв и капеше по скалния под.

Клаус се изсмя, звук като от стържещи камъни.

— Всички ще умрете! Когато възелът се затегне около вратовете ви!

Закашля се отново, разтърсен от конвулсии. Кръвта се събираше в локва под него. С последна крива усмивка, той се отпусна на пода по лице. Гюнтер свали пистолета. Нямаше нужда да държи повече на прицел бившия си събрат. Едно последно вдишване — и едрият мъж застина.

Мъртъв.

Гюнтер остави Анна да стегне раната му с някакъв мазен парцал.

Пейнтър обиколи тялото на Клаус. Нещо не му даваше мира. Другите хора в халето се бяха събрали и си говореха оживено. В гласовете им се долавяше едновременно страх и надежда. Всички бяха чули за предполагаемото лечение.

Анна се приближи до него.

— Ще накарам някой от техниците да прегледа сателитния му телефон. Може би това ще ни насочи към човека или хората, организирали саботажа.

— Няма достатъчно време за това — измърмори разсеяно Пейнтър. Опитваше се да се изключи от всичко странично и да се съсредоточи върху онова, което не му даваше мира. Беше като да посягаш към нещо, което е само на милиметри от обсега ти.

Крачеше и прехвърляше наум казаното от Клаус.

„… можем отново да сме крале сред хората…“

„… изпълнихте предназначението си и вече не сте нужни…“

Главоболието му рязко се усили.

Клаус явно бе вербуван като двоен агент… в игра на индустриален шпионаж. От някой, който провежда паралелно проучване. И работата тук, в замъка, на даден етап бе станала излишна, при което бяха предприети стъпки за елиминиране на конкуренцията.

— Възможно ли е да говореше истината? — попита Гюнтер.

Пейнтър си спомни колебанието му отпреди малко, когато му подхвърлиха въдицата с неустоима стръв — лечение за него и за сестра му. Всичко това беше умряло заедно с Клаус.

Но те нямаше да се откажат.

Анна беше коленичила до трупа. Извади от джоба на Клаус малък телефон.

— Ще трябва да действаме бързо.

— Ти можеш ли да помогнеш? — обърна се Гюнтер към Пейнтър и кимна към телефона.

Единствената им надежда беше да открият кой е стоял от другата страна на линията.

— Ако успееш да проследиш разговора… — каза Анна, докато се изправяше.

Пейнтър поклати глава, но не в знак на отрицание. Стисна слепоочията си. Главата му пулсираше — главоболието се беше превърнало в тежък пристъп на мигрена. Но не това го накара да поклати глава.

Близо… каквото и да го глождеше, беше толкова близо, че…

Анна пристъпи към него и го докосна по лакътя.

— Всички имаме интерес да…

— Знам — прекъсна я той. — Млъкни! Остави ме да помисля.

Анна отпусна ръка.

Избухването му накара всички в халето да млъкнат. Той се мъчеше неистово да измъкне на светло онова, което мозъкът му криеше от него. Беше като разместените цифри на телефонния номер. Сигурно така се чувстваха хората, страдащи от старческо оглупяване.

— Сателитният телефон… нещо, свързано със сателитния телефон… — прошепна той, потискаше мигрената само със силата на волята си. — Но какво?

— Какво имаш предвид? — тихо попита Анна.

И изведнъж той се сети. Не можеше да повярва, че е бил толкова сляп.

Свали ръце и отвори очи.

— Клаус знаеше, че замъкът е под електронно наблюдение. Така че защо изобщо се е обадил? С риск да се разкрие? Защо е поел такъв риск?

Заля го вълна от студен ужас. Извъртя се към Анна.

— Слухът. Онзи, че има скрит запас от Зерум 525. Само ние ли знаехме, че е фалшив? Че всъщност няма и грам от течния метал?

Другите в халето ахнаха. Неколцина се развикаха. Слухът беше посял надежда, породил беше оптимизъм, че може да се конструира нова Камбана. Сега всичко това се срути с един удар.

Но явно и някой друг беше повярвал на слуха.

— Само Гюнтер знаеше истината — каза Анна и потвърди най-лошите му страхове.

Пейнтър бързо огледа халето. Представи си плана на замъка. Вече знаеше защо Клаус се е обадил… и защо го е направил оттук. И защо бе толкова самоуверен, че дори не бе захвърлил някъде телефона. Неслучайно беше избрал именно това място.

— Анна, когато пусна слуха, къде каза, че било допълнителното количество Зерум 525? И как е избегнало експлозията?

— В сейф.

— Какъв сейф? Къде?

— Далеч от мястото на експлозията. В моя кабинет. Защо?

В нейния кабинет — в другия край на замъка.

— Изиграха ни — каза Пейнтър. — Клаус се е обадил оттук. Знаел е, че замъкът се наблюдава. Искал е да ни подмами. Да отклони вниманието ни от твоя кабинет, от тайното подземие, от предполагаемото допълнително количество Зерум 525.

Анна поклати глава в недоумение.

— Обаждането е примамка. Истинската цел през цялото време е бил прословутият последен запас от Зерум 525.

Очите на Анна се разшириха.

Гюнтер също събра две и две и изръмжа:

— Има и друг саботьор.

— И докато ние бързахме насам, той е тръгнал след течния метал.

— В моя кабинет — каза Анна и се обърна към Пейнтър.

И чак сега Пейнтър разбра какво го бе глождило най-силно, какво бе стягало сърцето му и бе предизвиквало гадене в стомаха му. Осъзнаването го застигна с нажежен до бяло шиш от ослепителна болка. Един човек… една жена стоеше на пътя на саботьора.

 

 

Лиза се ровеше из горния кат на библиотеката. Беше се качила по стълбата от ковано желязо до халтавата метална галерия и сега обикаляше стаята, като се държеше с една ръка за парапетчето.

През последния час беше събирала книги и трудове по квантова механика. Откри дори оригиналния труд на Макс Планк, бащата на квантовата теория, теория, която описваше уникален свят от елементарни частици, свят, където енергията можеше да бъде разбита на малки пакети, наречени кванти, и където елементарната материя се държеше едновременно като частици и вълни.

От всичко това я заболя главата.

Какво общо имаше всичко това с еволюцията?

Усещаше, че ако има лечение, то се крие в отговора на този въпрос.

Посегна и извади наполовина една книга от рафта. Вгледа се в гръбчето й и примижа, за да разчете избелелите букви.

Тази ли й трябваше?

Някакъв шум откъм вратата привлече вниманието й. Знаеше, че там има охрана. Какво ставаше? Анна ли се връщаше?! Вече? Бяха ли открили саботьора? Обърна се към стълбата. Надяваше се Пейнтър да е с Анна. Не й харесваше да е далеч от него. А и може би той щеше да открие някаква логика в тези странни теории за материя и енергия.

Стигна до стълбата, обърна се и спусна крак към първата стъпенка.

Остър вик, заглушен бързо, я накара да застине.

Дошъл беше откъм затворената врата.

Лиза инстинктивно се завъртя назад и се просна по корем върху решетката от ковано желязо, която служеше за под на галерията. Даде си сметка, че прикритието й тук не е никакво прикритие. Пропълзя по-близо до рафтовете, в сенките, далеч от аплиците на това ниво.

Вратата долу се отвори и затвори. Някой влезе. Жена. В снежнобяла парка. Но не беше Анна. Жената свали качулката си, смъкна и шала, прикривал наполовина лицето й. Имаше дълга бяла коса и изобщо беше бледа като призрак.

Приятел или враг?

Лиза реши, че е разумно да остане скрита, докато не разбере нещо повече.

От жената се излъчваше някаква прекалена увереност. От нещо в начина, по който оглеждаше стаята. Извърна се настрана. Пръски кръв изпъкваха по бялата материя на парката й отляво. В другата си ръка държеше закривена катана — къс японски меч. От острието капеше кръв.

Жената пое в широк кръг с движения изящни като на танцьорка.

Или като на ловец.

Лиза не смееше да диша. Молеше се сенките да я скриват достатъчно. Лампите в библиотеката, а и огънят в камината осветяваха долното ниво. Галерията горе оставаше в сянка.

Достатъчно ли беше това, за да я скрие?

Жената долу направи още един кръг и застана в средата на стаята, стиснала окървавената Катана.

После с бърза крачка се отправи към бюрото на Анна. Не обърна внимание на книгите, струпани отгоре, а мина направо зад широкото писалище. Застана пред един тъкан гоблен на стената, отмести го и зад него се видя голям сейф от черен метал.

Жената отметна гоблена настрани да не й пречи, коленичи пред сейфа и заоглежда ключалката.

Лиза задиша по-свободно. Щом тази жена бе дошла да открадне нещо, прав й път. Да го взима и да изчезва. А ако беше убила пазачите, може би тя щеше да успее да използва това в своя полза. Ако се добереше до телефон… кражбата можеше дори да се окаже късмет за нея.

Стресна я силен трясък.

На няколко метра от нея една тежка книга беше паднала от рафта и лежеше отворена върху решетката от ковано желязо. Страниците още се разлистваха от удара. Беше книгата, която бе издърпала наполовина преди малко. Изобщо беше забравила за нея, но междувременно гравитацията си беше свършила работата и бавно бе надвила триенето в съседните томове.

Жената долу скочи и се върна в средата на стаята.

В дясната й ръка се беше появил пистолет, сякаш от нищото, насочен нагоре.

А Лиза нямаше къде да се скрие.

09:18

Бьорен, Германия

Грей отвори вратата на БМВ-то и тъкмо да седне зад волана, когато зад гърба му някой извика. Той се обърна. Райън Хирцфелд подтичваше към него, изгърбен под един чадър. Проехтя гръмотевица. Дъждът все така се изливаше на коси пелени.

— Влизайте в колата — нареди Грей на Монк и Фиона.

После се обърна към Райън, който бе само на метри от тях.

— Към замъка ли сте тръгнали… към Вевелсбург? — попита младежът и премести чадъра така, че да пази и двамата от дъжда.

— Да. Защо?

— Може ли да ме хвърлите дотам?

— Не мисля, че…

Райън го прекъсна:

— Питахте за прадядо ми… Хуго. Може би знам още нещичко. Ще ви струва само да ме хвърлите горе.

Грей се колебаеше. Младежът сигурно беше подслушал разговора им с Йохан. Какво можеше да знае Райън повече от баща си? Но пък младежът го гледаше съвсем сериозно.

Грей се извърна и отвори задната врата.

— Danke. — Райън сгъна чадъра и се мушна при Фиона.

Грей се намести зад волана и подкара по неравната алея към портата на имението.

— Не трябва ли да си на рецепцията? — попита Монк, като извърна глава назад към Райън.

— Алиша ще ме замести за малко — каза Райън. — А и едва ли някой от гостите ще реши да излезе в това отвратително време.

Грей огледа изпитателно неочаквания им спътник в огледалото за задно виждане. Младежът сякаш се чувстваше неудобно под кръстосания огън от вниманието на Фиона и Монк.

— Та какво искаше да ни кажеш? — попита Грей.

Райън срещна погледа му в огледалото, преглътна и каза:

— Баща ми си мисли, че не знам нищо за прадядо Хуго. Според него е по-добре всичко да си остане погребано в миналото, ja? Само че хората тук още говорят. За прадядо и за баба Тола.

Грей разбираше. Семейните тайни винаги намираха начин да излязат на повърхността, колкото и надълбоко да си ги заровил. А слуховете очевидно бяха събудили любопитството на младежа към роднините му и участието им във войната. То буквално струеше от очите му.

— Провел си свое собствено разследване, а? — подхвърли Грей.

Райън кимна.

— Вече от три години се ровя. Само че всичко започна по-рано. Когато падна Берлинската стена. Когато Съветският съюз се разпадна.

— Не разбирам — каза Грей.

— Помните ли когато Русия разсекрети старите съветски досиета?

— Долу-горе. И какво?

— Ами, когато реконструирали Вевелсбург…

— Чакай малко — прекъсна го Фиона. Седяла беше със скръстени ръце, сякаш възмутена от нахлуването на непознатия. Но Грей я беше хванал да измерва ко̀со с поглед младежа и сега се зачуди дали Райън още е във владение на портфейла си. — Реконструирали са го? Това грозно нещо?

Райън кимна и в същото време замъкът се появи пред погледите им на хребета. Грей даде мигач и зави по Бургщрасе, шосето, което водеше към замъка.

— Малко преди края на войната Химлер заповядал да го взривят. Само северната кула останала непокътната. След войната го построили наново. Отчасти музей, отчасти младежко общежитие. Ако питате баща ми, по-добре било да го сринат до основи.

За Грей това бе разбираемо.

— Довършили го през седемдесет и девета — продължи Райън. — Оттогава директорите на музея редовно отправят молби към правителствата на бившите съюзници да върнат на музея експонати, документи и така нататък.

— Включително и към Русия — каза Монк.

— Naturlich. След като досиетата бяха разсекретени, тогавашният директор прати специалисти в Русия. Преди три години те се върнаха с цели камиони документация, свързана с руската кампания по тези места. Преди да потеглят обаче били подготвили и списъци с имена на хора, за които да потърсят информация в съветските досиета. Включително за моя прадядо Хуго Хирцфелд.

— Защо?

— Бил е тясно свързан с ритуалите на обществото „Туле“, които се провеждали в замъка. А и бил широко известен, поне на местна почва, с познанията си за руните, които се срещат навсякъде из замъка. Дори си е кореспондирал с Карл Вилигут, личния астролог на Химлер.

Грей си помисли за символа в библията, но не каза нищо.

— Няколко кашони били пълни само с документи за прадядо ми. Информираха баща ми, но той отказа да има каквото и да било общо с всичко това.

— Но не и ти. Промъкнал си се горе — каза Монк.

— Исках да науча повече за него — каза Райън. — Да разбера защо… какво е станало… — Младежът поклати глава.

Миналото си има начин да те сграбчи в лапите си и да не те пусне.

— И какво научи? — попита Грей.

— Не много. В единия кашон имаше документи от нацистката изследователска лаборатория, където е работил прадядо ми. Издигнали са го до ранг Oberarbeitsleiter. Ръководител на проекта. — Последното беше казано едновременно със срам и предизвикателство. — Но не ставаше ясно върху какво са работили — явно целта на проекта не е била разсекретена. Имаше предимно лична кореспонденция. С приятели и роднини.

— И ти изчете всички писма?

— Достатъчно, за да остана с впечатлението, че към края прадядо ми е започнал да изпитва съмнения относно работата си. Само че не е могъл просто така да си подаде оставката, разбира се.

— Обратното би било равнозначно на куршум в тила — каза Фиона.

Райън поклати глава и за миг на лицето му се изписа дълбока тъга.

— Но сякаш е имало и нещо друго. Самият проект… не е можел да се откаже. Не напълно. Като че ли едновременно и го е отвращавал, и го е привличал неустоимо.

Грей си помисли, че и самият Райън е станал жертва на същите емоции, докато се е ровил в миналото на семейството си.

Монк кривна глава и вратът му изпука силно.

— Какво общо има всичко това с библията на Дарвин?

— Открих една бележка — отговори Райън. — Адресирана до баба Тола. В нея се споменава за пратката с книги, които прадядо ми изпратил обратно вкъщи. Запомнил съм я заради странните изрази.

— Какво гласи?

— Писмото е в музея. Реших, че може би ще искате да направите копие… Един вид да върви наедно с библията.

— И не помниш какво пише?

Райън сбърчи чело.

— Само два-три реда. „Съвършенството може да бъде открито в книгите ми, скъпа Тола, скрито в тях. Истината е твърде красива, за да я оставим да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснем на свобода.“

В колата се възцари мълчание.

— След два месеца умрял.

Грей размишляваше над думите. „Скрито в книгите ми.“ Петте книги, които Хуго изпратил по пощата, преди да умре. За да опази някаква тайна? Да защити онова, което е твърде красиво, за да умре, и твърде чудовищно, за да го пуснат на свобода?

Вдигна поглед към отражението на Райън в огледалото.

— Казвал ли си на някой друг какво си открил?

— Не, но старият господин и племенникът и племенницата му… тази година идваха да говорят с баща ми за книгите. Вече бяха идвали тук и бяха ровичкали из документацията на прадядо ми в архивите. Сигурно са попаднали на същата бележка и след това са дошли при баща ми за повече информация.

— Тези хора… племенницата и племенникът. Как изглеждат?

— Много светла коса, почти бяла. Високи. Атлетични. Добра порода, както би казал прадядо ми.

Грей и Монк се спогледаха.

Фиона се прокашля. После посочи ръката си.

— Имаха ли белег тук… татуировка?

Райън бавно кимна.

— Май да. Баща ми ме отпрати малко след като пристигнаха. Както направи и днес. Нали не трябва да се говори пред децата. — Опита се да се усмихне, но явно долови напрежението в колата. Огледа ги бързо. — Вие познавате ли ги?

— Конкуренция — каза Грей. — Колекционери като нас.

По изражението на Райън не пролича да му е повярвал, но момчето не попита нищо повече.

Грей отново си помисли за скритата в библията руна. Дали и в другите четири книги нямаше подобни символи със скрито значение? Дали всичко това не беше свързано с научния проект, който Хуго беше ръководил по поръчка на нацистите? Затова ли беше всичко? Убийците едва ли биха дошли тук просто да се ровят в архивите… бяха търсили нещо конкретно.

Какво обаче?

Монк все така седеше полуизвърнат към задната седалка. Изведнъж се обърна напред и каза тихо:

— Знаеш, че ни следят, нали?

Грей само кимна.

На няма и половин километър зад тях една кола ги следваше бавно под дъжда. Същата, която беше видял паркирана пред общежитието. Перленобял спортен мерцедес. Може пък да бяха обикновени туристи, наумили си да разгледат замъка.

Да бе.

 

 

— Може би не трябва да ги следиш толкова отблизо, Исак.

— Те вече ни забелязаха, Ишке. — Той посочи с брадичка БМВ-то, на половин километър напред: едва се различаваше през обляното в дъждовна вода предно стъкло. — Виждаш ли как влиза по-сдържано в завоите, а не толкова остро и небрежно като преди. Знае.

— И ние го искаме това, така ли? Да знаят?

— Ловът е най-хубав, когато плячката е уплашена.

— Не мисля, че Ханс би се съгласил с теб. — Лицето й помръкна.

Той докосна ръката й с пръст, споделяше мъката й. Знаеше колко е чувствителна сестра му.

— Няма друг път — увери я. — Само този, по който се движим. В замъка всичко е готово. Трябва само да ги вкараме в капана. Ако непрекъснато поглеждат през рамо към нас, едва ли ще забележат какво ги чака напред.

Тя само пое дълбоко дъх.

— Време е да разчистим всички тези подробности. После можем да си идем у дома.

— У дома — повтори тя с доволна въздишка.

— Почти приключихме. Винаги трябва да помним целта, Ишке. Саможертвата на Ханс няма да е напразна, проляната му кръв ще е предвестник на една нова зора, на един по-добър свят.

— Така казва дядо.

— И ти знаеш, че е прав.

Устните й се извиха в уморена усмивка.

— Внимавай с кръвта, сладка Ишке.

Сестра му сведе поглед към дългото стоманено острие на кинжала. Бършеше го разсеяно с бяла кърпа. Натежала червена капка щеше всеки миг да падне върху белия й панталон. Една подробност беше заличена. Оставаха още няколко.

— Благодаря ти, Исак.

13:22

Хималаите

Лиза гледаше втренчено вдигнатия пистолет.

— Wer ist dort? Zeigen Sie sich! — извика русата жена.

Макар да не знаеше немски, Лиза разбра какво иска. Бавно се изправи. С вдигнати ръце.

— Не знам немски — извика надолу.

Жената я изгледа, толкова съсредоточено, че Лиза усети погледа й като лазерен лъч по тялото си.

— Ти си от американците — каза жената на английски. — Слез. Бавно.

Пистолетът не трепна и за миг.

Лиза нямаше друг избор, освен да се подчини. Пристъпи към стълбата, обърна се с гръб към жената и заслиза. С всяко следващо стъпало очакваше да чуе изстрел. Раменете й се бяха стегнали до болка. Но стигна долу жива и здрава.

Обърна се, ръцете и бяха вдигнати настрани.

Жената пристъпи към нея. Лиза направи крачка назад. Даваше си сметка, че непознатата още не я е застреляла само защото не иска да вдига шум. Ако не се броеше краткият предсмъртен вик, белезникавата убийца се беше отървала от охраната при вратата съвсем безшумно с помощта на късия си меч.

Окървавената катана още беше в другата й ръка.

Може би щеше да е по-умно, ако беше останала горе и бе принудила жената да използва пистолета. Може би стрелбата щеше да привлече някого навреме. Много глупаво от нейна страна да се приближи на един меч разстояние от убийцата. Ала паниката беше размътила мозъка й. Трудно е да се опънеш на човек, който те е взел на мушка.

— Зерум 525 — каза жената. — В сейфа ли е?

Лиза си позволи миг закъснение, преди да отговори. Да излъже или да рискува с истината? Май нямаше голям избор.

— Анна го взе — отговори тя. И махна леко към вратата.

— Къде го отнесе?

Спомни си какво й беше казал Пейнтър малко след като ги заловиха. Бъди необходим. Бъди полезен.

— Не познавам замъка толкова добре, че да опиша къде. Но знам как се стига там. Мога… мога да те заведа. — Гласът й потрепери. Трябваше да е по-убедителна. А какво по-убедително от това да се пазари, все едно наистина може да предложи нещо ценно? — Но ще те заведа само ако обещаеш, че ще ми помогнеш да се измъкна оттук.

„Врагът на моя враг е мой приятел.“

Щеше ли да се хване жената? Беше зашеметяващо красива — изящна, със съвършена кожа, сочни устни и всичко останало, но в леденосините й очи светеше студена пресметливост и остър ум.

И плашеше Лиза до смърт.

В нея имаше нещо неестествено.

— Значи ще ми покажеш — каза жената и прибра пистолета в кобура. Катаната остана в ръката й.

Ако питаха Лиза, по-добре би било обратното.

Върхът на меча посочи вратата.

Лиза трябваше да мине напред. Заобиколи в широк кръг към изхода. Навярно след като тръгнеха по коридорите, би могла да избяга. Това бе единствената й надежда. Трябваше да си отваря очите и появеше ли се и най-малката възможност, отклонеше ли жената и за миг вниманието си — да си плюе на петите и да тича с всички сили.

Лек полъх и потрепналите пламъци в камината бяха единственото предупреждение, което получи.

Обърна се… и жената вече беше само на крачка от нея. Беше се приближила бързо и безшумно. Невъзможно бързо. Погледите им се срещнаха. В мига, преди мечът да се спусне, Лиза разбра, че жената изобщо не й е повярвала.

Всичко бе само трик, та Лиза да й повярва.

Последната грешка в живота й.

Светът застина… уловен в проблясъка на великолепен японски меч, устремен към сърцето й.

09:18

Вевелсбург, Германия

Грей спря до син туристически автобус, така че той да ги скрива откъм пътя. Сводестият вход към двора на замъка бе право пред тях.

— Стойте в колата — нареди той и се извъртя към задната седалка. — Това се отнася и за теб, госпожичке.

Фиона му показа среден пръст, но остана на мястото си.

— Монк, мини зад волана. Не изключвай двигателя.

— Слушам.

Райън го гледаше с ококорени очи.

— Was ist los?

— Споко — отвърна Монк. — Но за всеки случай си дръж главата наведена.

Грей отвори вратата. Заля го ко̀са дъждовна пелена. Навяваните от вятъра капки се удряха в автобуса с тропот като от картечен обстрел. В далечината изтрещя гръмотевица.

— Райън, ще ми дадеш ли чадъра си?

Младежът кимна и му го подаде.

Грей излезе от колата, разтвори чадъра и мина към задницата на автобуса. Зае позиция до задната му врата, на за̀вет от дъжда. Надяваше се, че ще мине за обикновен служител на туристическа агенция. Криеше се зад чадъра, без да изпуска пътя от поглед.

В сумрака блеснаха фарове.

След миг се появи и белият двуместен мерцедес. Приближи се до паркинга и го подмина, без да намали. Грей проследи с поглед отдалечаващите се задни светлини на спортната кола. Тя изчезна зад един ъгъл.

Грей изчака цели пет минути, после заобиколи автобуса и даде знак на Монк, че е чисто. Монк изключи двигателя. Грей погледна отново към ъгъла, зад който се беше скрил мерцедесът, и махна на спътниците си да слизат.

— Параноята ни гони, а? — подметна Фиона на минаване край него и тръгна към вратата.

— Не е параноя, ако наистина са решили да те спипат — подвикна след нея Монк. Обърна се към Грей. — Наистина ли са решили да ни спипат?

Грей впери поглед в бурята. Не обичаше съвпаденията, но не можеше да чака със скръстени ръце само защото е уплашен.

— Ти дръж под око Фиона и Райън. Да си поговорим с директора, да вземем копие от писмото на Хуго и да се махаме оттук.

Монк вдигна поглед към кулите и бойниците. Дъждът се изливаше върху сивите каменни блокове и клокочеше по зелените улуци. Само на първия етаж светеха пет-шест прозореца. Като цяло сградата беше тъмна и потискаща.

— Само за да сме наясно — изръмжа той. — Да знаеш, че видя ли и един гнусен прилеп, изчезвам.

13:31

Хималаите

Лиза гледаше как мечът лети към гърдите й. Всичко се случи между два удара на сърцето. Времето се сгъсти и забави. Значи така щеше да умре.

После звън на стъкло разчупи тишината… последван от мек пукот на огнестрелно оръжие, дошъл сякаш от много далеч. А съвсем близо, пред очите й, гърлото на убийцата цъфна във фонтан от кръв и кости.

Ала въпреки това смъртоносният й замах не спря.

Мечът стигна до гърдите на Лиза, разпори кожата и се удари в гръдната й кост. Но в удара вече нямаше нито сила, нито тежест. Безжизнените пръсти изпуснаха дръжката на катаната. Умиращата изтърва меча, преди да е нанесъл по-дълбока рана.

Лиза залитна назад, сякаш най-сетне освободена от някакво заклинание.

Японският меч се завъртя във въздуха и се удари в пода с камбанен звън. Тялото на убийцата се строполи тежко до него.

Лиза продължи да отстъпва — невярваща, изтръпнала, безчувствена.

Нов звън на стъкло.

Някакви думи стигнаха до съзнанието й, сякаш изречени под вода.

— Добре ли си? Лиза…

Тя вдигна поглед към другия край на библиотеката. Към единствения прозорец. Той зейна под ударите на приклад. В отвора се появи лице в рамка от назъбени стъкла.

Пейнтър.

Зад него се вихреше сняг. Нещо голямо, тежко и тъмно се спусна от небето. Хеликоптер. Под него се люлееха въже и сбруя.

Лиза се разтрепери и падна на колене.

— Ей сега идваме — увери я Пейнтър.

 

 

Пейнтър стоеше надвесен над трупа на убийцата — втория саботьор. Анна беше клекнала и я претърсваше. Лиза седеше на стол до камината, без пуловер, с разкопчана риза, която разкриваше сутиена й и грозната порезна рана отдолу. С помощта на Гюнтер вече беше почистила раната и сега лепеше едно под друго тънки парченца лейкопласт, за да затвори дългия три сантиметра прорез. Извадила беше късмет. Банелът на сутиена й беше спрял и без това слабия удар и така й беше спасил живота. Да живеят сутиените с банели!

— Никакви документи — каза Анна и се обърна към Пейнтър. — Трябваше ни жива.

Пейнтър нямаше какво да предложи като извинение.

— Целех се в рамото й.

Поклати безпомощно глава. Докато го спускаха от хеликоптера, изведнъж му се зави свят, до такава степен, че почти загуби представа къде е горе и къде — долу. Но нямаха никакво време за губене — и без това едва бяха смогнали да се придвижат от другия край на комплекса. Никога нямаше да успеят, ако бяха тръгнали пеша през замъка. Хеликоптерът беше единственият им шанс — да се прехвърлят над планинския хребет и някой да се спусне през долния люк.

Анна не стреляше добре, а Гюнтер пилотираше.

Което означаваше, че остава само Пейнтър.

Така че въпреки световъртежа и замъгленото зрение той се беше спуснал до прозореца на кабинета и се беше прицелил, доколкото му позволяваха силите. А време за губене нямаше никакво, защото непознатата вече се спускаше към Лиза с вдигнат за удар меч.

И той беше стрелял.

И макар че това можеше да им коства всичко — дори информацията за истинския вдъхновител на саботажите, — Пейнтър не съжаляваше за направения избор. Беше видял ужаса на лицето на Лиза. И забравил за световъртежа, беше натиснал спусъка. Главата му продължаваше да пулсира от болка. А го завладяваше и нов ужас.

Ами ако беше уцелил Лиза? Още колко време щеше да мине, преди да се превърне в пасив, вместо в актив? Реши, че няма да мисли за това.

„Престани да кършиш пръсти и си запретни ръкавите.“

— А някакви отличителни белези? — попита той, включвайки се отново в играта.

— Само това. — Анна завъртя китката на мъртвата жена. — Познато ли ти е?

Черна татуировка загрозяваше съвършената бяла кожа. Четири преплетени кръгчета.

— Изглежда келтско, но иначе нищо не ми говори.

— И на мен. — Анна седна на пода и пусна ръката на трупа.

Пейнтър забеляза нещо друго и се премести по-близо. Обърна отново все още топлата ръка. Нокътят на кутрето липсваше. Дребен дефект, но в случая значим.

Анна пое ръката от него. Потърка мястото на липсващия нокът.

— Сухо е… — Дълбока бръчка се вкопа между веждите й. Погледите им се срещнаха.

— Знаеш какво имам предвид, нали? — каза Пейнтър.

Анна се наведе над лицето на жената.

— За по-сигурно ще трябва да направя сканиране на ретината. За изменения около оптичния нерв.

На Пейнтър обаче не му трябваха други доказателства. Видял беше как се придвижи жената през стаята — с буквално неестествена бързина.

— Тя е от Sonnekonige.

Лиза и Гюнтер дойдоха при тях.

— Не от нашите обаче — каза Анна. — Твърде млада е. Твърде съвършена. Който и да я е създал, е използвал най-новите ни техники, онези, които усъвършенствахме през последните десетилетия при опитите ин витро. Приложили са ги върху хора.

— Възможно ли е някой да ги е създал тук, зад гърба ви… след работно време, така да се каже?

Анна поклати глава.

— Изисква се огромно количество енергия, за да се задейства Камбаната. Щяхме да разберем.

— В такъв случай остава само един вариант.

— Била е създадена другаде. — Анна се изправи. — Някой друг разполага с действаща Камбана.

Пейнтър остана на мястото си. Разглеждаше нокътя и татуировката. Накрая измърмори:

— И този някой е решил да ви отстрани от бизнеса.

Възцари се мълчание.

В тишината Пейнтър чу тих звън, едва доловим. Идваше откъм жената. Осъзна, че вече го е чул на няколко пъти, но пък всички говореха и така и не му беше обърнал внимание.

Вдигна ръкава на парката й.

На китката й имаше цифров часовник с широка кожена каишка, почти три сантиметра. Пейнтър огледа червения му циферблат. Холографска стрелка правеше пълен оборот на всяка секунда. Имаше и дигитален брояч.

01:32

С всеки оборот секундите намаляваха.

Оставаше малко повече от минута.

Пейнтър свали часовника и огледа каишката от вътрешната страна. Имаше две сребърни контактни точки. Монитор на сърдечния пулс. А някъде вътре в часовника сигурно имаше микропредавател.

— Какво правиш? — попита Анна.

— Претърси ли я за експлозиви?

— Чиста е — каза Анна. — Защо?

Пейнтър стана и заговори бързо:

— Свързана е с монитор. Когато сърцето й е спряло, е било изпратено съобщение. — Погледна часовника в ръката си. — Това е само таймер.

Вдигна го, така че и те да го видят.

01:05

— Клаус и тази жена са имали достъп до целия замък, от колко време, никой не знае. Но във всички случаи достатъчно, за да се подсигурят при неуспех. — Вдигна отново часовника. — Нещо ми подсказва, че ще е по-добре да не сме тук, когато таймерът стигне до нулата.

Секундната стрелка трепкаше. Тихото прозвъняване се чу отново, когато броячът падна под минута.

00:59

— Трябва да се махнем оттук. Веднага!