Стивън Кинг
Библиотечна полиция (5)

1.

В делнични дни Сам нямаше навика да закусва много — стигаше му чаша портокалов сок и кифла от овесени ядки, — но в събота сутрин (поне в съботите, когато не трябваше да се справя с махмурлука от клуба „Ротари“) обичаше да стане малко по-късно, да се разходи до „Маккена“ на площада и да си поръча бифтек и яйца, които да изяде бавно, докато наистина прочете вестника, вместо само да го прегледа между деловите срещи.

Той изпълни тази програма на следващата сутрин — на седми април. Дъждът, който беше валял предишния ден, беше престанал и небето беше бледо и чисто синьо точно като за ранна пролет. След закуска Сам тръгна към къщи по обиколен път, като спираше да погледне чии лалета и минзухари растат добре и чии са малко закъснели. Стигна до къщата си в десет и десет.

Лампичката „СЪОБЩЕНИЯ“ на телефонния секретар светеше. Той натисна бутона, извади цигара и запали клечка кибрит.

— Ало, Сам — каза мекият глас на Арделия Лорц, който не можеше да бъде сбъркан, и клечката си остана на педя от цигарата. — Много съм разочарована от вас. Книгите ви са пресрочени.

— О, Господи! — възкликна Сам.

През цялата седмица нещо го беше измъчвало — точно както някоя дума, която искаш да използваш, ти подскача на върха на езика, без да можеш да я хванеш. Книгите. Проклетите книги. Тази жена без съмнение щеше да го смята за онзи вид профан, какъвто й се искаше да бъде — особено с неканените му преценки кои плакати са на място в Детската библиотека и кои не са. Единственият истински въпрос бе дали беше употребила камшичните удари на езика си пред телефонния секретар, или ги пазеше за личната им среща.

Той изгаси клечката и я пусна в пепелника до телефона.

— Мисля, че ви обясних — продължаваше тя с мекия си и малко прекалено поучителен глас, — че „Помагало за оратора“ и „Любими стихове на американския народ“ са от Специалния справочен отдел на библиотеката и не могат да бъдат държани повече от една седмица. Не очаквах това от вас, Сам. Наистина не очаквах.

За свое неудоволствие Сам осъзна, че стои в собствената си къща с незапалена цигара в уста и се изчервява виновно — от врата към бузите. Още веднъж се пренесе стабилно в четвърти клас — този път седеше наказан на столче в ъгъла с „шапчицата на глупака“, нахлупена на главата му.

С гласа на човек, който оказва голяма услуга, Арделия Лорц продължи:

— Аз обаче реших да ви дам продължение — трябва да върнете взетите книги до понеделник следобед. Моля, помогнете ми да избегна неприятните последици. — Последва пауза. — Не забравяйте за Библиотечния полицай, Сам.

— Много изтъркан номер, мила Арделия — промърмори Сам, но не говореше дори и на записания глас. Тя беше затворила слушалката веднага след споменаването на Библиотечния полицай и апаратът тихо се изключи.

2.

Сам запали цигарата си с нова клечка. Още издишаше първия си дим, когато в ума му изникна план за действие. Може да беше донякъде проява на страхливец, но трябваше да приключи сметките си с госпожица Лорц веднъж завинаги. В това все пак имаше някаква груба справедливост.

Беше дал на Наоми нейната награда и сега трябваше да направи същото с Арделия. Седна на бюрото в кабинета си, където беше съчинил прочутата си реч, и придърпа бележника към себе си. Надраска под щампата („Кантората на САМЮЪЛ ПИЙБЪЛС“) следната бележка:

Уважаема г-це Лорц,

Извинявам се, че закъснях с връщането на книгите ви. Извинението ми е искрено, защото книгите ми бяха изключително полезни в подготовката на речта ми. Моля приемете тези пари като заплащане на глобата за забавянето на книгите. Бих искал да задържите остатъка в знак на моята благодарност.

Искрено ваш Сам Пийбълс

Докато вадеше кламер от чекмеджето на бюрото си, Сам още веднъж прочете бележката. Помисли да смени „връщането на книгите ви“ с „връщането на книгите на библиотеката“, но реши да го остави както си беше. Арделия Лорц му беше направила впечатление на жена, чиято философия беше „държавата — това съм аз“, дори и в случая „държавата“ да беше само местната библиотека.

Извади от портфейла си двайсетдоларова банкнота и я прикрепи към бележката с кламера. Поколеба се още миг, докато неспокойно барабанеше с пръсти по ръба на бюрото.

„Тя ще помисли това за подкуп. Вероятно ще се обиди ужасно.“

Това може би беше вярно, но не го беше грижа. Знаеше какво се крие зад престореното й обаждане тази сутрин — вероятно и зад двете й престорени обаждания. Беше прекалил малко с плакатите в Детската библиотека и тя си го връщаше — или поне се опитваше. Но сега не беше като в четвърти клас, той не беше обърканото, ужасено дете (поне вече не) и нямаше намерение да се плаши. Нито от враждебната табела във фоайето на библиотеката, нито от заяждането „ти си закъснял с цял ден, лошо момче“ на библиотекарката.

— Майната ти — каза той високо. — Ако не искаш тия проклети пари, наври ги в библиотечния фонд или където си щеш.

Остави бележката с прикачените към нея двайсет долара на бюрото. Нямаше намерение да ги връчва лично и да й даде възможност да си го изкара на него. Смяташе да овърже с ластик двете книги и да постави бележката и парите в едната от тях. После просто щеше да пусне целия пакет в пощенската им кутия. Беше прекарал шест години в Джънкшън сити, без да се запознава с Арделия Лорц — с известен късмет можеше да не я види още шест години.

Сега всичко, което му оставаше да направи, беше да намери книгите.

Не бяха на бюрото в кабинета му — това беше сигурно. Сам излезе в трапезарията и погледна на масата. Обикновено там оставяше нещата, които трябваше да връща. Имаше две видеокасети VHS, готови за връщане в „Брус видео стоп“, плик, на който беше написано „Вестникарче“, две папки, пълни със застрахователни полици… но „Помагало за оратора“ я нямаше. Нямаше я и „Любими стихове на американския народ“.

— Що за идиотщина! — каза Сам и се почеса по главата. — Къде, по дяволите…

Отиде в кухнята. На кухненската маса нямаше нищо друго освен сутрешния вестник — беше го оставил там на влизане. Той разсеяно го хвърли в кашона до печката и провери върху плота. На плота нямаше нищо освен кутията, от която беше извадил снощната си замразена вечеря.

Бавно се качи горе по стълбата, за да провери в стаите на втория етаж, но в ума му вече беше се загнездило едно много лошо предчувствие.

3.

Към три часа следобед лошото предчувствие беше станало много по-лошо. Всъщност Сам Пийбълс беше бесен. След като прерови два пъти къщата от горе до долу (при втората проверка прерови дори и мазето), той отиде в кантората си, макар и да беше съвсем сигурен, че беше взел със себе си вкъщи двете книги, когато беше останал да работи до късно миналия понеделник. Естествено не намери нищо и там. И ето — по-голямата част от красивата пролетна събота беше преминала в безплодно търсене на две библиотечни книги без никакъв резултат.

Още си мислеше за престорения й тон — „Не забравяйте за Библиотечния полицай, Сам“ — и за това колко щастлива би се почувствала, ако знаеше колко навътре беше взел думите й. Ако наистина имаше Библиотечен полицай, Сам не се съмняваше, че тя ще бъде щастлива да го насъска срещу него. Колкото повече мислеше за това, толкова повече побесняваше.

Върна се в кабинета си. Бележката му за Арделия Лорц с прикрепените към нея двайсет долара безизразно го гледаше от бюрото.

— По дяволите! — извика той и тъкмо смяташе да започне отново да преравя къщата, когато, се усети и спря. Това нямаше да доведе до нищо.

Изведнъж чу гласа на отдавна умрялата си майка — мек и кротък, разумен. „Когато не можеш да намериш нещо, Самюъл, разхвърлянето и ровенето обикновено не водят до нищо. По-добре седни и обмисли всичко отново. Използвай главата си и жали краката си.“

Това беше добър съвет за времето, когато беше на десет години, смяташе, че е точно толкова добър и сега — когато беше на четирийсет. Сам седна зад бюрото си, затвори очи и започна да проследява пътя на проклетите библиотечни книги от момента, когато госпожица Лорц му ги беше връчила до… не знаеше докога.

От библиотеката ги беше занесъл в кантората със спиране в ресторанта за пица, откъдето беше взел пеперони и двойна пица с гъби, които беше изял на бюрото си, докато търсеше в „Помагало за оратора“ две неща — добри шеги и как могат да бъдат използвани. Спомняше си колко беше внимавал върху книгата да не попадне и най-малката капка сос от пицата — което беше доста нелепо, като се имаше предвид фактът, че сега не може да я намери.

Беше прекарал по-голямата част от следобеда над речта си, в работа върху шегите, после в преписване на цялата заключителна част, така че стихотворението да пасва по-добре. Когато се върна вкъщи в петък късно следобед, беше взел завършената реч, но не и книгите. Беше сигурен в това. Крейг Джонс го беше взел, когато беше станало време за вечерята в „Ротари клуб“, и пак Крейг го беше оставил след това — точно навреме, за да може да оскверни изтривалката „ДОБРЕ ДОШЛИ“.

Беше прекарал събота сутринта в грижи за лекия си, но неприятен махмурлук; останалата част от уикенда беше прекарал вкъщи в четене, гледане на телевизия и — ако трябваше да си признае — в наслаждаване от триумфа си. През целия уикенд дори не беше минавал покрай кантората си. Беше сигурен в това.

„Добре — помисли си той. — Оттук нататък е по-трудно. Съсредоточи се.“ — Но откри, че няма нужда да се съсредоточава чак толкова.

Беше тръгнал за кантората си в понеделник следобед около пет без четвърт и тогава беше иззвънял телефонът, което го върна от вратата. Беше Стю Йънгман, който искаше от него да му напише полица за притежаване на жилище. Това беше началото на дъжда от долари, който се изля тази седмица. Докато говореше със Стю, погледът му беше попаднал върху двете библиотечни книги, които все още бяха на ръба на бюрото му. Когато за втори път излезе, в едната си ръка държеше куфарчето, а в другата — книгите. Беше съвсем сигурен в това.

Беше имал намерение да ги върне в библиотеката същата вечер, но тогава се беше обадил Франк Стивънс, който искаше да го покани да вечеря с жена му и племенницата им от Омаха, която им била на гости (когато си ерген в малък град, дори и случайните ти познати стават неумолими сватовници). Бяха останали до късно в ресторанта на Брейди — докъм единайсет, късно за делнична вечер — и когато се беше върнал вкъщи, съвсем беше забравил за библиотечните книги.

След това те съвсем изчезнаха от погледа му. Не беше помислил за връщането им — неочаквано нарасналата му работа беше отнела повечето от времето му за мислене — чак до това обаждане на библиотекарката Лорц.

„Добре, вероятно не съм ги местил оттогава. Трябва да са си точно там, където съм ги оставил, когато се прибрах вкъщи късно в понеделник.“

За миг усети прилив на надежда — може би са останали в колата! После още докато ставаше, за да провери, си спомни как, когато стигна вкъщи в понеделник, беше преместил куфарчето си в ръката, с която ги държеше. Беше го направил, за да може да извади ключа от десния джоб на сакото си. Изобщо не ги беше оставил в колата.

„И така, какво направи, когато влезе?“

Видя се как отключва вратата на кухнята, влиза през нея, оставя куфарчето си на един кухненски стол, обръща се с книгите в ръка…

— О, не — промърмори Сам. Изведнъж лошото му предчувствие се върна.

На плота до малката кухненска печка имаше картонен кашон със средна големина — от тези за напитки. Стоеше там вече от две години. Хората понякога опаковат в такива кашони вещите си, когато се местят, но кашоните стават отлично и за съхраняване на всякакви неща. Сам използваше този до печката, за да слага в него вестници. Всеки ден, след като свършваше с четенето на вестника си, го слагаше вътре — само преди малко беше хвърлил там днешния вестник. И горе-долу веднъж месечно…

— Мръсния Дейв! — промърмори Сам.

Стана от бюрото си и се втурна в кухнята.

4.

Кашонът с отпечатаното отстрани човече с монокъл на „Джони Уокър“ беше почти празен. Сам разрови тънката купчина вестници, въпреки че знаеше, че няма да намери нищо, но я разрови по начина, по който го правят хората, които са толкова отчаяни, та почти вярват, че когато искаш нещо много силно, то може да стане. Намери съботния „Газет“ — този, който беше хвърлил съвсем скоро — и петъчния брой. Нито между тях, нито под тях, разбира се, имаше книги. Сам остана така за миг с глава, пълна с черни мисли, после отиде до телефона да се обади на Мери Васър, която почистваше къщата му всеки четвъртък следобед.

— Ало? — обади се слабо разтревожен глас.

— Здрасти, Мери. Обажда се Сам Пийбълс.

— Сам? — Тревогата й се задълбочи. — Нещо лошо ли има?

„Да! В понеделник следобед онази кучка, която работи в местната библиотека, ще ме хване. Вероятно с двоен нелсън и с много дълги нокти.“

Но, разбира се, не можеше да каже нищо подобно, особено на Мери — тя беше от онези нещастни женски същества, които бяха родени под лоша звезда и живееха в собствен тъмен облак от съдбоносни предчувствия. Тези Мери Васър, живеещи по света, вярваха, че съществуват огромен брой черни сейфове, висящи на третия етаж на прекъсващи се въжета над огромен брой тротоари, които очакват съдбата да доведе обречените точно под тях. Ако не сейф, то пиян шофьор; ако не пиян шофьор, то приливна вълна (в Айова? Да, в Айова) — ако не приливна вълна, то метеор. Мери Васър беше от онези измъчени хора, които, когато им се обадиш по телефона, винаги искат да разберат дали няма нещо лошо.

— Нищо — каза Сам. — Абсолютно нищо лошо. Просто се чудех дали си виждала Дейв в четвъртък. — Въпросът беше почти формален — така или иначе вестниците ги нямаше, а Мръсния Дейв беше единственият събирач на вестници в Джънкшън сити.

— Да — потвърди Мери. Сърдечното потвърждение на Сам, че няма нищо лошо, я беше уплашило още повече. Сега в гласа й вибрираше скрит ужас. — Той дойде да вземе вестниците. Не трябваше ли да го пускам? Нали идва от години и си помислих…

— Няма нищо — каза Сам и се захили като идиот. — Видях, че ги няма, и си помислих да проверя дали…

— Досега не си проверявал — гласът й секна. — Наред ли е той? Нещо с Дейв ли се е случило?

— Не — каза Сам. — Искам да кажа, не знам. Просто… — После се сети и изкрещя като ненормален: — Купоните! Забравих да изрежа купоните от четвъртък, та затова…

— О! — каза тя. — Можеш да вземеш моите, ако искаш.

— Не, не бих могъл да направя то…

— Ще ги донеса следващия четвъртък — прекъсна го тя. — Имам ги с хиляди. — „Толкова много, че никога не бих могла да ги употребя — всъщност това искаше да му каже. — Все пак някъде съществува сейф, който очаква да мина под него, някакво дърво очаква да бъде повалено от буря и да ме премаже или в някакъв мотел в Северна Дакота някакъв сешоар очаква да падне от рафта във ваната. Животът ми ми е даден на заем, така че за какво са ми пачка вестникарски купони?“

— Добре — каза Сам. — Ще бъде чудесно. Благодаря, Мери, ти си голямо сладурче.

— Сигурен ли си, че нищо друго не се е случило?

— Абсолютно нищо — отговори Сам по-сърдечно от всякога. Гласът му звучеше като на луд подофицер, който командва малкото си останали войници да тръгнат във фронтална атака срещу бронирано картечно гнездо. — „Давайте, момчета, онези сигурно са заспали!“

— Добре — каза Мери със съмнение и Сам най-сетне успя да се отърве.

Седна тежко на един от кухненските столове и се взря с тъжен поглед в почти празния кашон от „Джони Уокър“. Мръсния Дейв беше идвал да събере вестниците, както правеше всяка първа седмица от месеца, но този път той, без да знае, беше получил и малка добавка: „Помагало за оратора“, и „Любими стихове на американския народ“. И Сам добре си представяше какво представляваха те сега.

Каша. Претопена каша.

Мръсния Дейв беше един от алкохолиците на Джънкшън сити. Поради неспособност да се задържи на постоянна работа, той едва свързваше двата края от чуждите остатъци и по този начин се явяваше доста полезен гражданин. Събираше бутилки, годни за връщане, и както и дванайсетгодишният Кийт Джордан си имаше маршрут за вестници. Единствената разлика беше, че Кийт доставяше вестника на Джънкшън сити „Газет“ всеки ден, а Мръсния Дейв Дънкан го събираше — от Сам и Бог знае още от колко собственици на къщи в градската част около авеню „Келтън“ — веднъж месечно. Сам го беше виждал много пъти да бута пазарската си количка, пълна със зелени торби за отпадъци, към центъра за претопяване, който се намираше между старата товарна гара и малкия приют за бездомни, където Мръсния Дейв и още дузина негови другари прекарваха повечето от нощите.

Остана седнал още няколко секунди, после спря да барабани с пръсти върху кухненската маса, стана, нахлузи сакото си, излезе и тръгна към колата.