Стивън Кинг
Библиотечна полиция (13)

1.

Сам погледна часовника си и остана поразен, като видя, че е почти три следобед. До полунощ оставаха само девет часа, а тогава щеше да се върне високият човек със сребърните очи. Или щеше да се върне Арделия Лорц. А може би и двамата.

— Какво според тебе трябва да направя, Дейв? Да отида в местното гробище, да намеря трупа на Арделия и да пробода сърцето й с кол?

— Това би било добър номер, стига да можеше — отвърна Дейв, — понеже тази дама беше кремирана.

— О! — каза Сам. Облегна се назад на стола си с лека безпомощна въздишка.

Наоми отново го хвана за ръката.

— Във всеки случай няма да правиш нищо сам — каза тя твърдо. — Според Дейв тя иска да се разправи с нас, както и с теб, но това почти няма значение. Когато си в беда, приятелите ти идват на помощ. Нали са приятели?

Сам повдигна ръката й до устните си и я целуна.

— Благодаря ти — но не знам какво можеш да направиш. Както и аз. Май не можем да направим нищо. Освен ако… — Той погледна към Дейв с надежда. — Освен ако избягам?

Дейв поклати глава.

— Тя — или то — вижда. Казах ти вече. Предполагам, че ако натиснеш газта докрай и ченгетата не те хванат, преди полунощ ще успееш да стигнеш почти до Денвър, но когато излезеш от колата, Арделия Лорц ще бъде там, за да те поздрави. Или на някое тъмно място по пътя ще видиш, че на седалката до тебе седи Библиотечният полицай.

Мисълта за това — бялото лице и сребърните очи, осветени само от зелената светлина на уредите по арматурното табло — накараха Сам да потрепери.

— Тогава какво?

— Мисля, че и двамата знаете какво трябва да се направи първо — каза Дейв. Той допи чая си с лед и остави чашата на верандата. — Просто помислете малко и ще разберете.

За известно време всички останаха така, загледани в елеватора за зърно. В ума на Сам цареше объркване — всичко, което достигаше до него, бяха само отделни откъси от историята на Дейв Дънкан и гласът на Библиотечния полицай с неговото странно фъфлене, с думите: „Не искам да слушам извиненията ви… Имате време до полунощ… тогава ще дойда отново.“

Но на лицето на Наоми изведнъж се изписа просветление.

— Разбира се! — каза тя. — Колко глупаво! Но…

Тя зададе въпрос на Дейв, а когато Сам разбра за какво става дума, собствените му очи се разшириха от изненада.

— Доколкото си спомням, в Демойнс има едно място — каза Дейв. — „При Пел“. Ако някой може да помогне, то това са точно тези хора. Защо не им се обадиш, Сара?

2.

Когато тя отиде да се обажда, Сам каза:

— Дори и те да могат да помогнат, едва ли бихме могли да стигнем там до края на работното време. Мисля, че мога да се опитам…

— Нямам предвид да отидете с кола — каза Дейв. — Не. Ти и Сара трябва да отидете на летището в Провърбия.

Сам премига.

— Не знаех, че в Провърбия има летище.

Дейв се усмихна.

— Е… аз малко преувеличавам. Има половин миля набита пръст, която Стан Соумс нарича писта. В антрето на Стан се намира кантората на „Чартърни полети на Айова“. Ти и Сара ще му се обадите. Той има един малък „Навахо“. Ще ви закара до Демойнс и ще ви върне до осем часа — най-късно до девет.

— А ако не е там?

— Тогава ще се опитаме да измислим нещо друго. Но мисля, че ще е там. Единственото нещо, което обича повече от летенето, е земеделието, а дойде ли пролетта, фермерите не чакат дълго. Вероятно ще ви каже, че не може да ви закара заради градината си и че преди няколко дни си е уредил среща с момчето на Картър да му помогне в работата. Ако го каже, заявете му, че ви изпраща Дейв Дънкан и че Дейв е казал, че е време да си плати за бейзболните топки. Ще запомниш ли?

— Да, но какво означава това?

— Не те засяга — каза Дейв. — Той ще ви закара — това е важното. А когато ви върне, няма нужда да идвате тук. Карайте направо в града.

Сам почувства, как в тялото му започна да се прокрадва ужас.

— В библиотеката?

— Точно така.

— Дейв, това, което Наоми каза за приятелите, е много хубаво — може би дори е вярно, — но мисля, че оттук нататък аз трябва да поема нещата. Никой от вас двамата не трябва да се забърква. Аз съм виновен, че я възбудих отново…

Дейв се протегна и стисна китката на Сам с изненадваща сила.

— Ако наистина мислиш така, значи не си чул нито дума от това, което казах. Ти не си виновен за нищо. На моята съвест тежи смъртта на Джон Пауър и двете деца — да не говорим за ужасите, които са преживели много други деца, — но и аз не съм виновен. Наистина не съм. Не съм станал нарочно компаньон на Арделия Лорц, както не съм бил нарочно алкохолик в продължение на трийсет години. И двете неща просто се случиха. Но тя ми има зъб и ще дойде да си отмъсти, Сам. Ако не съм с тебе, когато дойде, тя ще посети първо мен. И няма да съм единственият, когото ще посети. Сара беше права, Сам. Не, ние с нея трябва да сме до теб, за да те защитим — тримата трябва да сме един до друг, за да се защитаваме. Ако Арделия още не знае това, тя ще го научи веднага, щом се появи. Тя планира да напусне Джънкшън сити, превърната в теб, Сам. Мислиш ли, че ще остави да има някой, който знае коя е тя?

— Но…

— Но нищо — каза Дейв. — В края на краищата всичко се свежда до един наистина прост избор, който дори един стар пияница като мен може да разбере — или трябва да бъдем заедно, или ще умрем в ръцете й.

Той се наведе напред.

— Ако искаш да спасиш Сара от Арделия, Сам, недей да се правиш на герой, а започни да си спомняш кой е твоят Библиотечен полицай. Налага се. Защото не вярвам, че Арделия може да хване просто когото и да е. В тази работа има само едно съвпадение, но то е убийствено — някога и ти си имал Библиотечен полицай. И трябва да си възстановиш този спомен.

— Опитах се — каза Сам и знаеше, че това е лъжа.

Защото всеки път, когато умът му се връщаше към

(ела с мен, синко… аз съм полицай)

онзи глас, той се стряскаше. Усещаше вкус на червени дъвчащи бонбони, които никога не беше ял и винаги беше мразил… и това беше всичко.

— Трябва да опиташ по-усилено — каза Дейв, — иначе няма надежда.

Сам пое дълбоко въздух и го изпусна отново. Ръката на Дейв го докосна по тила и леко го стисна.

— Това е ключът — каза Дейв. — Може дори да откриеш, че това е ключът към всичко, което те е безпокоило в живота ти. Към самотата и тъгата ти.

Сам го погледна изненадан. Дейв се усмихна.

— О, да — каза той. — Ти си самотен, тъжен и си откъснат от другите хора. Приказките, които говориш, са хубави, но и ти не си вярваш. До днес аз не бях нищо за теб освен Мръсния Дейв, който идва да събира вестниците ти всеки месец, но човек като мен вижда много, Сам. А това стига, за да опознаеш човек.

— Ключът към всичко — размишляваше Сам. Чудеше се дали наистина могат да съществуват такива способности, като се изключат популярните романи и филми на седмицата, които гъмжаха от смели психиатри и разстроени пациенти.

— Наистина — настояваше Дейв. — Подобни неща са ужасни със силата си, Сам. Не те обвинявам, че не искаш да го търсиш. Но ти можеш, ако искаш. Трябва да направиш този избор.

— Тия неща да не си ги научил в АА, Дейв?

Дейв се усмихна.

— Е, и там учат на тях — каза той, — но мисля, че винаги съм го знаел.

Наоми се върна на верандата. Усмихваше се и очите й блестяха.

— Не е ли прекрасна? — попита тихо Дейв.

— Да — каза Сам. — Наистина. — Той разбра две неща: че се влюбва и че Дейв Дънкан го знае.

3.

— Толкова дълго проверяваха, че чак се разтревожих — но имаме късмет.

— Добре — каза Дейв. — Тогава вие двамата отивате при Стан Соумс. Библиотеката все още ли работи, до осем през учебната година, Сара?

— Да — сигурна съм.

— Тогава ще съм там към пет часа. Ще се срещнем отзад, където има една товарна платформа — между осем и девет. Около осем ще е по-добре — и по-безопасно. За Бога — опитайте се да не закъснявате.

— Как ще влезем вътре? — попита Сам.

— Аз ще се погрижа за това, не се безпокой. Просто тръгвайте.

— Може би трябваше да се обадим на онзи… на Соумс, оттук — каза Сам. — Да проверим дали си е вкъщи.

Дейв поклати глава.

— Няма да има полза. Жената на Стан го напусна заради друг преди четири години — твърдеше, че бил женен за работата си, което винаги е било добро извинение за жена, която се чуди как да избяга. Нямат деца. Той ще бъде отвън на нивата си. Хайде, тръгвайте. Денят минава.

Наоми се наведе и целуна Дейв по бузата.

— Благодарим ти, че ни разказа — каза тя.

— Радвам се, че го направих. Почувствах се много по-добре.

Сам понечи да стисне ръка на Дейв, после се отказа. Наведе се към стареца и го прегърна.

4.

Стан Соумс беше висок, мършав човек със сърдити очи, които светеха на спокойното му лице — човек, който вече имаше летен загар на кожата, въпреки че календарната пролет беше още в първия си месец. Сам и Наоми го откриха на нивата зад къщата му точно както им беше казал Дейв. На шейсет метра от трактора, чийто мотор работеше, Сам видя нещо като черен път… но тъй като на единия му край имаше малък самолет, покрит с брезент, а на другия — ветропоказател, който се развяваше на ръждясал пилон, той предположи, че точно това е единствената писта на летището на Провърбия.

— Няма да стане — каза Соумс. — Тази седмица имам да обръщам петдесет акра и никой освен мен не може да го направи. Трябваше да ми се обадите два-три дни предварително.

— Случаят е спешен — каза Наоми. — Наистина, господин Соумс.

Той въздъхна и разпери ръце, сякаш искаше да обхване цялата ферма.

— Знаете ли какво значи спешен случай? — попита той. — Спешен случай е това, което правителството прави на ферми като тази и на хора като мен. То е спешен случай. Вижте, в Сидар Рапидс има един човек, който би могъл…

— Нямаме време да отидем в Сидар Рапидс — каза Сам. — Дейв ни каза, че вероятно ще кажете…

— Дейв? — каза Стан Соумс. — Дейв кой?

— Дънкан. Заръча ми да ви кажа, че е време да си платите за бейзболните топки.

Соумс свъси вежди. Ръцете му се свиха в юмруци и за миг Сам си помисли, че този човек ще се нахвърли върху тях. После изведнъж той се разсмя и поклати глава.

— След толкова години Дейв излиза от гората с разписка за дълг в ръка! По дяволите!

Той тръгна към трактора. Докато вървеше, обърна глава към тях и извика, за да го чуят през бодрия грохот на машината.

— Тръгнете към самолета, докато аз махна това нещо! Внимавайте мочурището накрая на пистата да не ви глътне обувките!

Соумс включи трактора на скорост. Трудно беше да се каже в целия този шум, но Сам помисли, че той все още се смее.

— Мислех си, че онзи стар негодник ще умре, преди да се разплатя за дълга си!

Тракторът с рев премина покрай тях и се отправи към хамбара. Сам и Наоми се спогледаха.

— За какво ставаше дума? — попита Наоми.

— Не знам. Дейв не поиска да ми каже. — Той й подаде ръка. — Госпожице, бихте ли повървели с мен?

Тя я пое.

— Благодаря, господине.

Направиха опит да заобиколят тресавището, за което им беше казал Стан Соумс, но не успяха напълно. Кракът на Наоми затъна до глезена, а когато тя го издърпа, калта задържа обувката й. Сам се наведе, взе я, после взе Наоми на ръце.

— Сам, не! — извика тя и избухна в смях — Ще си счупиш кръста!

— Няма — каза той. — Ти си лека.

Тя беше лека… и изведнъж главата му също олекна. Той я отнесе по терасирания насип на пистата до самолета и я постави на крака. Очите на Наоми го погледнаха спокойно, осветени от някаква вътрешна светлина. Без да мисли, той се наведе и я целуна. След миг тя обви с ръце врата му и също го целуна.

Когато отново я погледна, едва си поемаше дъх. Наоми се усмихваше.

— Можеш да ме наричаш Сара, когато поискаш — каза тя.

Сам се засмя и отново я целуна.

5.

Да пътуваш в „Навахо“, пилотиран от Стан Соумс, беше като да караш подскачаща пръчка „пого“. Те подскачаха нагоре-надолу под поривите на пролетния вятър и Сам един или два пъти си помисли, че могат да измамят Арделия по начин, който не би предвидило и онова странно същество — като се размажат върху царевичните ниви на Айова.

Стан Соумс не изглеждаше разтревожен — той пееше на възможно най-висок глас разни стари песни, като „Сладката Сю“ и „Тротоарите на Ню Йорк“, докато самолетът се носеше на тласъци към Демойнс. Наоми беше слисана, гледаше през прозореца към пътищата, нивите и къщите под тях с ръце, вдигнати отстрани на очите, за да засенчи блясъка.

Най-после Сам я потупа по рамото.

— Държиш се сякаш никога не си летяла със самолет! — извика той през жуженето на мотора.

Тя се обърна за малко към него и се ухили като прехласната ученичка.

— Не съм! — И веднага пак се обърна към прозореца.

— По дяволите! — каза Сам и когато самолетът започна още един от гигантските си, поривисти скокове, затегна колана си.

6.

Когато „Навахо“-то се спусна от небето и се приземи на областното летище в Демойнс, беше четири и двайсет. Стан докара самолета до терминала на гражданската авиация, спря мотора, после отвори вратата. Сам остана малко удивен от прилива на ревност, който изпита, когато Соумс хвана Наоми през кръста, за да й помогне да слезе.

— Благодаря — каза задъхано тя. Бузите й се бяха изчервили силно, а очите й танцуваха. — Беше чудесно!

Соумс се усмихна и в този момент изглеждаше на четирийсет, а не на шейсет.

— Винаги съм обичал да летя и това е по-хубаво, отколкото да измъчвам бъбреците си на онзи трактор… истина ви казвам. — Погледна към Сам. — Можете ли да ми кажете какво толкова спешно има? Ако мога, ще ви помогна — дължа на Дейв повече от един подскок от Провърбия до Демойнс и обратно.

— Трябва да отидем в града — каза Сам — на едно място, което се нарича „Книжарница на Пел“. Те ни пазят няколко книги.

Стан ги погледна с разширени очи.

— Как казахте?

— На Пел…

— Познавам я — каза той. — Отпред са новите книги, отзад са старите. На рекламите пише „Най-големият избор в Средния запад“. Това, което се опитвам да изясня, е следното: вие ме откъснахте от градината и аз ви докарах чак дотук, за да вземете някакви книги!

— Те са много важни книги, господин Соумс — каза Наоми. Тя го докосна по грубата му фермерска ръка. — Точно сега те са може би най-важното нещо в живота за мен… и за Сам.

— Също и за Дейв — каза Сам.

— Ако ми кажете какво става — попита Соумс, — ще мога ли да го разбера?

— Не — каза Сам.

— Не — съгласи се Наоми и едва се усмихна.

Соумс изпусна дълбока въздишка през ноздрите си и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Е, предполагам, че не е толкова важно. Задължен съм на Дейв от десет години и е имало случаи, когато това доста ми е тежало. — Лицето му светна. — И успях да повозя тази млада дама за пръв път през живота й. А единственото, което е по-красиво от момиче след първия й полет, е момиче след първото й…

Той спря и заизтрива калта от обувките си. Наоми тактично се загледа в хоризонта. Точно тогава се доближи една цистерна. Соумс бързо отиде до нея и започна дълъг разговор с шофьора.

— Направила си голямо впечатление на нашия безстрашен пилот — каза Сам.

— Може и да е така — каза тя. — Чувствам се чудесно, Сам. Не е ли лудост?

Той прибра един непослушен кичур коса зад ухото й.

— Беше луд ден. Най-лудият ден, откакто се помня.

Но тогава заговори вътрешният му глас — той излезе от онова дълбоко място, където все още се криеха и други важни неща — и му каза, че не е съвсем прав. Имаше един друг ден, който беше не по-малко луд. По-луд. Денят на „Черната стрела“ и червените дъвчащи бонбони.

В него отново се надигна онази странна, сподавена паника и той затвори ушите си за този глас.

„Ако искаш да спасиш Сара от Арделия, Сам, недей да се правиш на герой, а започни да си спомняш кой е твоят Библиотечен полицай.

Не! Не мога! Не трябва!

Трябва да върнеш този спомен.

Не трябва! Не е позволено!

Трябва да опиташ по-усилено или няма надежда.“

— Наистина трябва да си отида вкъщи — промърмори Сам Пийбълс.

Наоми, която беше се отдалечила, за да разгледа крилата на „Навахо“-то, го чу и се върна.

— Каза ли нещо?

— Нищо. Няма значение.

— Изглеждаш много блед.

— Много съм напрегнат — каза раздразнено той.

Стан Соумс се върна и посочи през рамо с палец водача на цистерната.

— Доусън казва, че може да ми даде на заем колата си. Аз ще ви закарам до града.

— Можем да повикаме такси — започна Сам.

Наоми клатеше глава.

— Няма време за това — каза тя. — Благодаря ви много, господин Соумс.

— А, по дяволите — каза Соумс и после хвърли към нея момчешка усмивка. — Можете да ме наричате Стан. Да вървим. Доусън казва, че имало фронт на ниско налягане, който идвал от Колорадо. Искам да се върна в Джънкшън сити, преди да е започнал дъждът.

7.

Книжарницата на Пел беше голяма постройка, подобна на хамбар, на края на търговската част на Демойнс — пълна противоположност на книжарниците от пешеходната зона. Наоми попита за Майк. Насочиха я към бюрото за обслужване на клиентите — гише, което стоеше като митническа будка между секцията, в която се продаваха нови книги, и по-голямата, в която се продаваха стари.

— Казвам се Наоми Хигинс. С вас ли говорихме днес по телефона?

— А, да — каза Майк. Разрови се в един от задръстените рафтове и извади две книги. Едната беше „Любими стихове на американския народ“, а другата — „Помагало за оратора“ под редакцията на Кент Аделмен. Никога през живота си Сам Пийбълс не беше се радвал толкова от вида на две книги и едва устоя на импулса да ги грабне от ръцете на продавача и да ги притисне към гърдите си.

— „Любими стихове“ е лесна — каза Майк, — но „Помагало за оратора“ е изчерпана. Предполагам, че „Книжарницата на Пел“ е единствената оттук до Денвър, в която има толкова добър екземпляр… освен библиотечните екземпляри, разбира се.

— И двете ми изглеждат отлични — каза развълнувано Сам.

— За подарък ли са предназначени?

— Нещо такова.

— Можем да ви ги опаковаме като подарък, ако желаете — ще стане за секунди.

— Не е необходимо — каза Наоми.

Общата цена на двете книги беше двайсет и два долара и петдесет и седем цента.

— Не мога да повярвам — каза Сам, когато излязоха от книжарницата и тръгнаха към мястото, където Стан Соумс беше паркирал взетата на заем кола. Той държеше торбата здраво в ръка. — Не мога да повярвам, че е толкова просто… само да се върнат книгите.

— Не се радвай още — каза Наоми. — Няма да бъде просто.

8.

Докато караха обратно към летището, Сам попита Стан Соумс дали не може да им разкаже за Дейв и бейзболните топки.

— Ако е нещо лично, недейте. Просто съм любопитен.

Соумс погледна към торбата, която Сам държеше в скута си.

— И аз съм любопитен за тези книги — каза той. — Предлагам ви сделка. Това нещо с бейзболните топки се случи преди десет години. Аз ще ви разкажа за това, ако след десет години вие ми кажете за книгите.

— Готово — каза Наоми от задната седалка и после добави това, което Сам също си мислеше. — Ако все още сме живи, разбира се.

Соумс се разсмя.

— Да… Мисля, че винаги съществува тази възможност, нали?

Сам кимна.

— Понякога се случват отвратителни неща.

— Наистина. Едно от тях се случи с момчето ми през 1980. Докторите го наричат левкемия, но то си беше точно както казахте — едно от онези отвратителни неща.

— О, толкова съжалявам — каза Наоми.

— Благодаря. От време на време започвам да мисля, че съм го забравил, но то ме заобикаля отзад и ме удря отново. Мисля, че някои неща не минават много дълго време, а други въобще не минават.

„Някои неща въобще не минават.

Ела с мен, синко… аз съм полицай.

Наистина трябва да си отида вкъщи… платена ли е глобата ми?“

Сам докосна ъгълчето на устата си с трепереща ръка.

— Е, по дяволите, когато това се случи, познавах Дейв от дълго време — каза Стан Соумс. Минаха покрай табела, на която пишеше „ЛЕТИЩЕ 3 МИЛИ“. — Ние израснахме заедно, ходихме заедно на училище, доста време заедно ходихме извън правия път. Единственото нещо беше, че аз се обърнах и влязох в пътя. Дейв просто си продължи.

Соумс поклати глава.

— Пиян или трезвен, той беше едно от най-добрите момчета, които съм познавал. Но така се случи, че той беше по-често пиян, отколкото трезвен и постепенно престанахме да се виждаме. Като че ли най-лошото време за него беше в края на петдесетте години. През онези години той беше постоянно пиян. След това започна да ходи в АА и изглеждаше, че се е пооправил… но винаги падаше от влака с трясък. Аз се ожених през шейсет и осма и исках той да ми стане кум, но не посмях. Както се случи, той се оказа трезвен — този път, — но не можех да разчитам, че ще бъде трезвен.

— Разбирам какво искате да кажете — каза тихо Наоми.

Стан Соумс се засмя.

— Е, малко се съмнявам — такава малка сладурана като вас едва ли знае в какви неприятности може да се забърка един непоправим пияница, — но да речем, че разбирате. Ако бях помолил Дейв да ми бъде кум на сватбата, Лора — това е бившата ми жена — щеше да бълва змии и гущери. Но Дейв наистина дойде и след като през 1970 се роди момчето ни, Джо, започнахме да се виждаме по-често. Дейв, изглежда, хранеше особени симпатии към всички деца през годините, когато се опитваше да се откъсне от бутилката.

Това, което Джоуи обичаше най-много, беше бейзболът. Беше луд по него — събираше картички, картинки от дъвки… дори ме тормозеше да купя сателитна антена, за да можем да гледаме мачовете на „Роялс“ — „Роялс“ бяха неговите любимци — също и „Къбс“ по телевизионния канал от Чикаго. Когато стана на осем години, знаеше средните показатели на всички титулярни играчи на „Роялс“ и съотношението победи-загуби на почти всички хвърлячи от Американската лига. Дейв и аз три или четири пъти го водихме на мачове. Беше все едно, че водиш дете на обиколка в небесата. Дейв самичък го заведе два пъти — тогава имах работа. На Лора хич не й беше приятно — каза, че щял да си дойде пиян до козирката, а момчето щяло да остане някъде по улиците на Канзас сити или в някоя полицейска кола да чака някой да дойде да го прибере. Но нищо такова не се случи. Доколкото ми е известно, когато беше с момчето, Дейв никога не пиеше.

Когато Джо се разболя от левкемия, най-лошото от всичко беше, че докторите му казаха, че няма да може да ходи на никакви мачове — до юни или може би въобще. Това го потискаше повече от мисълта, че е болен от рак. Когато Дейв дойде да го види, Джо се разплака. Дейв го прегърна и му каза: „Ако ти не можеш да ходиш на мач, Джоуи, нищо — аз ще ти доведа «Роялс».“

Джо го гледа втренчено и каза: „Искаше да кажеш лично ли, чичо Дейв?“ — така го наричаше — чичо Дейв.

„Не мога да направя това — каза Дейв, — но мога да направя нещо почти толкова добро.“

Соумс спря колата до входа на терминала на гражданската авиация и наду клаксона.

Вратата с шум се отмести върху релсите си и той закара колата до мястото, където беше паркиран „Навахо“-то. Спря мотора и просто остана за момент зад кормилото, загледан в ръцете си.

— Винаги съм знаел, че Дейв е талантлив негодник — каза той най-сетне. — Но не знаех, че може да направи това така ужасно бързо. Всичко, което мога да преценя, е, че сигурно е работил денонощно, защото бе свършил за десет дни… а онези юнаци наистина бяха добри. Само че той знаеше, че трябва да бърза. Докторите бяха казали истината на мен и Лора, нали разбирате, а аз бях казал на Дейв. Джо нямаше големи шансове да се оправи. Бяха му открили болестта твърде късно. Тя бушуваше в кръвта му като степен пожар. Около десет дни, след като Дейв даде това обещание, той пристигна в болничната стая на сина ми с по една хартиена пазарска торба във всяка ръка. „Какво носиш, чичо Дейв?“ — пита Джо и се изправя в леглото. В този ден му беше много лошо — мисля, че главно защото му падаше косата — по онова време, ако някое момче нямаше коса, която да стига до гърба му, го смятаха за второ качество, — но когато Дейв влезе, той веднага светна.

„“Роялс", разбира се — отговори Дейв. — Нали ти обещах?"

После сложи онези две пазарски торби на леглото и ги изсипа. И никога, никога в живота си не сте виждали такова изражение на лицето на малко момче. То грееше като коледна елха… и… по дяволите, не знам…

Гласът на Стан Соумс постепенно спадаше. Сега той тежко се облегна напред върху кормилото на буика на Доусън и клаксонът засвири. Стан извади голяма носна кърпа от задния си джоб, изтри очите си с нея, после си издуха носа.

Наоми също се беше навела напред. Тя притисна ръка о бузата на Соумс.

— Ако ви е толкова трудно, господин Соумс…

— Не — каза той и едва се усмихна.

Сам видя как една сълза, която Стан Соумс беше пропуснал да изтрие, се търкулна незабелязано по бузата му и заблестя на късното следобедно слънце.

— Просто разказът ми като че ли го връща. Какъвто беше. От това боли, госпожице, но ми става и добре. Тези две чувства се преплитат.

— Разбирам — каза тя.

— Дейв обърна онези торби и от тях се изсипаха… от тях… бяха бейзболни топки — над две дузини. Но те не бяха просто бейзболни топки, защото на всяка имаше нарисувано лице и всяко лице беше на играч от бейзболния отбор за 1980 година на „Канзас сити Роялс“. И рисунките не бяха онези, как им викат, карикатури. Бяха не по-лоши от лицата, които рисуваше Норман Рокуел за „Сатърдей ивнинг пост“. Виждал съм работи на Дейв — работи, които бе правил, преди да започне да пие наистина тежко — и те бяха добри — но нито една от тях не беше толкова добра, колкото тези. Там бяха и Уили Ейкънс, и Франк Уайт, и Ю. Л. Уошингтън, и Джордж Брет… Уили Уилсън и Еймъс Отис… Дан Куинсбъри, който изглеждаше свиреп като убиец от стар уестърн… Пол Сплиторф и Кен Брет… не си спомням всички имена, но беше целият отбор, включително и треньорът — Джим Фрей.

А и беше успял, след като ги беше завършил, но преди да ги даде на сина ми, да ги отнесе в Канзас сити и всички играчи ги бяха подписали, освен един. Този, който не се беше подписал, беше Даръл Постър — хващачът. Беше болен от грип, но обещал, че ще подпише топката със своето лице веднага, щом може. И го направи.

— Охо — каза тихо Сам.

— И всичко това беше работа на Дейв — човека, над когото чувам да се надсмиват хората в Джънкшън сити и да го наричат Мръсния Дейв. Казвам ви, понякога, като чуя да го наричат така и си спомня какво направи за Джо, когато Джоуи умираше от левкемия, ми идва…

Соумс не довърши, но ръцете му се свиха в юмруци върху широките му бедра. А Сам — който беше използвал това име до днес и се беше смял с Крейг Джонс и Франк Стивънс над стария пияница с пазарската му количка, пълна с вестници — почувства как по бузите му избива досадна и срамна горещина.

— Направил е чудесно нещо, нали? — каза Наоми и отново докосна бузата на Стан Соумс. Тя плачеше.

— Трябваше да видите лицето му — каза замечтано Соумс. — Няма да повярвате как изглеждаше, докато седеше на леглото и разглеждаше всички тези лица с бейзболните шапки върху кръглите глави. Не мога да го опиша, но никога няма да го забравя. Трябваше да видите лицето му. Преди края Джо беше много зле, но никога не му беше толкова зле, че да не гледа „Роялс“ по телевизията — или да не ги слуша по радиото — и държеше всички тези топки в стаята си. Най-почетното място обаче беше на перваза на прозореца до леглото му. Там подреждаше деветимата, които играеха в мача, който гледаше или слушаше по радиото. Ако Фрей извадеше хвърляча, Джо го сваляше от перваза и слагаше на негово място резервния хвърляч. А когато всеки от тях беше наред да бие, Джо го държеше в ръце. Така…

Стан Соумс рязко прекъсна и скри лицето си в носната кърпа. Гърдите му на два пъти се надигнаха и Сам видя как гърлото му се задавя от хлип. После той отново изтри очите си и бързо пъхна носната кърпа в задния си джоб.

— И така, вие знаете защо ви закарах до Демойнс днес и защо бих ви закарал и до Ню Йорк, за да вземете тези две книги, ако това ви беше необходимо. Това не е моя заслуга, а на Дейв. Той е изключителен човек.

— Мисля, че може би и вие сте такъв — каза Сам. Соумс му се усмихна — странна, крива усмивка — и отвори вратата на буика на Доусън.

— Е, благодаря ви — каза той. — Много ви благодаря. А сега мисля, че трябва да потегляме, ако искаме да изпреварим дъжда. Не забравяйте книгите, госпожице Хигинс.

— Няма — каза Наоми и излезе, здраво хванала в ръка торбата. — Повярвайте ми, няма.